Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

VIII

Жерве
25 януари
 

Снощи в Гугово се простихме с Гоце.

Мъчителна, но неизбежна раздяла!

Четник на Марко от три седмици насам, аз споделях общата гордост от присъствието на именития апостол между нас. Ние се чувствувахме тъй добре с него...

Моите по-стари другари ми казват, че никога между тях не е имало такава сдушеност и близост и никога въодушевлението им не е бивало тъй окрилено, както през двата месеца, които те са прекарали с Гоце низ Леринско и Костурско.

Неговото гостуване между нас бе наистина едно празненство. Твърдото предчувствие, че то няма вече никога да се повтори, изпълваше последните часове на дружбата ни с непонятна тъга и сковаваше устата.

През нощта, когато работата ни с гуговци бе свършена, бидоха извикани при нас момчетата от втората квартира.

Както всякога, Гоце беше заел десния, а Марко левия, баш край огнището. Ние, седем души Маркови четници и Гоцевият спътник Иван, чакахме. Минутите минаваха в мълчание, но смътни чувства вълнуваха сърцата.

Изведнъж Гоце, който машинално ровеше нещо в огнището, направи един решителен жест, изправи се на колене — неговата любима поза, когато говори — и лицето му се оживи от странен огън.

Всички погледи се вковаха в него.

Гоце погледна часовника и промълви:

— Време е вече...

Колко бе пленителен той в тая минута със своята хаджидимитровска носия и с голямата си чалма на главата! Привикнал на такива разлъки, той изглеждаше спокойно вдъхновен, но още при първите думи гласът му издаде вълнение:

— Време е да се разделим, другари! Нашите пътища са различни. Вие отивате на запад, а аз на изток. Но където и да се намираме, ние живеем духовно свързани един с друг, свързва ни общият дълг към нашия поробен народ, комуто доброволно сме се обрекли да служим.

55

Аз отнасям най-добри впечатления от вашия район. Семето, което вие посехте, даде многообещаващи резултати. Но нашата работа нема граници. Ние ще преследваме целта си със същата енергия, докато подготвим народа за оная велика акция, която ще разтърси от основи това кърваво царство и ще докара свободата.

Вие прочее можете да се гордеете, че имате начело най-добрия войвода в Македония. Нека той ви служи за пример във всеко отношение. Учете се от него, следвайте го във всичко и вие ще бъдете истински революционери.

Никога недейте забравя, че ние не принадлежим на себе си. Нашият живот е вече пожертвуван пред олтара на делото и който от вас изгуби това съзнание, той престава да бъде революционер. Нека прочее не се боим от смъртта. Гдето и да ни навести, нека да я посрещнем с презрение — и да я победим!

Гоце свърши. Марко, бившият подофицер, му отговори с тия прости думи:

— Господин Делчев! Вашето впечатление от досегашната ни работа много ни радва. Ние направихме само това, което дългът ни диктува. За в бъдеще ще се мъчим да използуваме за успеха на нашата борба всичко, на което можахме да се научим от вас. Вашите съвети са скъпи за нас. Смъртта няма никога да ни уплаши. Ще се стараем да бъдем истински синове на отечеството.

Марко е наследил от казармата навика да се подчинява безусловно на „началството”, а в лицето на Делчева той виждаше не само съратника и другаря, но началника преди всичко. Говореше му всякога на ви. Никога не взимаше думата, преди да му се даде. Напразно Гоце се опитваше с чисто другарски прости обноски да го освободи от тези навици. Марко поставяше Делчева на недосегаема висота и да му заговори на ти, значило би да се изравни с него, което непритворната скромност не можеше да допусне.

В минутата, когато се почнаха прощалните целувки, Марко не можеше вече да скрие вълнението си. Той беше бледен и не смееше да дигне очите си, в които забелязах, че блещяха сълзи...

Пъргавият Кице, който не даваше никому другиму, дори и на Гоцевия спътник Иван, да носи Делчевата раница, излезе на изпроводяк вън от селото.

След малко се простихме с гостоприемните домакини и

56

се озовахме в непроницаема тъмнота. Марко, все още погълнат от мислите си, се упъти към вратата, но вместо да слезе по стълбата, кривна наляво и се строполи от площадката, която не бе оградена, на земята. Без да охне или да напсува султана, както правят всички почти в такива случаи, той веднага се изправи и тръгна напред.

Никога, Маня, не съм изпитвал такива силни чувства във време на раздяла. Низ целия път образът на Гоце ме придружаваше и неотстъпно звучеха в ушите ми последните му думи, и не заглъхна тяхното ехо:

„Да посрещнем с презрение смъртта и да я победим!” Всички се намираха под впечатлението на раздялата, всички мълчаха. Мълчаха и във време на почивките. Идеята и дългът с всичкото си сурово величие, фигурата на Делчева и неговите последни думи държаха в плен съзнанията. По пътя Марко ненадейно се обърна към мен и ми каза: — Как бих желал да му бъда прост четник и докат съм жив, да се не разделя от него...

Той не спомена името му и нямаше защо — и двамата в тая минута мислехме за него.

О, тежко е другар да се прощава
с другар по участ и по чувства брат.
Но — все едно — една ни мисъл сгрява,
един гори в гърди ни огън свят.

Вървете вий, где запад в плам догаря,
а ний — зората сутрин где светлей.
Над нашите надежди, мощ и вяра
една идея като слънце грей.

Навред, където и да сме, о братя,
една делба ний има да делим:
смъртта с открити всякога обятья
да срещнем и да победим.


Неговата сянка и днес е при нас. Рядко някой от другарите нарушава общото мълчание. Марко часове вече лежи на гръб и мълчи. От снощното падане едната му буза е издрана и покрита със засъхнала кръв.
 
 

Стр. 57.  О,  т е ж к о  е  д р у г а р  д а  с е  п р о щ а в а ... — стихотворението е поместено като второ в цикъла „Гоце Делчев” от „Стихове”, 1904 г., с. 31, със заглавие „Две дружини”. В цикъла има още три стихотворения: „Да, вчера бе... аз слушах твойта реч...”, „О, спрете тез сълзи, клеветници злобливи...” и „Двегодишнина”.

Интересно е в стихотворението „О, тежко е другар да се прощава” използуването на фрази от революционната проповед на апостола при създаването на стихотворна творба. Същевременно тук очевидно са събудени за нов живот и мотиви от посветеното на Любен Каравелов Ботево стихотворение „Делба” — още едно подчертаване на приемствеността в дейността на Вътрешната организация с идейните схващания на БРЦК на Левски, Каравелов и Ботев.

[Previous] [Next]
[Back to Index]