IX

Росен,
30 януари
 

От Жерве се отправихме за Чеган, усамотено стоковъдно село, живописно разположено върху един висок склон на Нидже. Пътят не е дълъг, но главоломно стръмен и изнурителен.

Посвиквал вече на трудни походи, аз не се озадачих от предупреждението на другарите, че отиваме в най-високото село на нашия район. Но те имаха право. Запомних добре Чеган със задъхванията си по стръмнината, с първобитността на жителите му, с гъстото кисело мляко, което ни донесоха, и с оная особена тежка миризма на овчи кожи и добитък, с която са пропити и хората, и всичките им вещи.

От Чеган слязохме в полето. По пътя за Горничево показаха ми единствения извор в тая безводна околност. Макар и два часа далече, горничевци от него се снабдяват с вода. Когато в Горничево водата ненадейно спре, за селските ръководители това е знак, че четата се намира на уговореното място и веднага се явяват при нея. Лани Марко неведнъж си послужил с тоя сигнал.

Горничево, Баница, Росен и другите околни села са добре организирани, та в тях работата ни се ограничава с изглаждане на спорове, разглеждане съдебни дела, обучение. Обстановката, особено в чифлишките села, далеч не напомня тая в Екши су и Зелениче, но радушността и гостоприемството на хората са същите.

Днес за пръв път имам честта да прекарам заедно с добитъка. Само една ниска ограда ни дели от двата вола, кравата и магарето на нашия домакин. Нашите рогати и клепоухи съжители, изненадани от присъствието ни, мучат и реват неистово. Мястото, предназначено за хоре, е тясно и едва побира домочадието и нас. В огнището непрекъснато пушат няколко главни, над които още от сутринта къкре увиснало на верижка бакърено котле с боб. Щиплив дим прави още по-гъст полумрака. Очите непрестанно сълзят. Невисоко над главите ни се преплитат в безпорядък неприветливи, окадени греди.

Край вратата домакинята мълчаливо преде. Бърше с лъсналия си ръкав очите и носа си и пак преде. Тъпост и при-

58

мирение изразява цялата й фигура. Гурелясали, сополиви, примирени като майка си, две невръстни деца се свиват до скута й.

Сегиз-тогиз вратата се отваря и заедно с нахлуващата вълна от снеговит вятър влиза стопанинът, за да ни каже, че в селото няма нищо и че кметът добре забавлява кехаите, пазачи на чифлика. За да убият скуката, другарите се мъчат да задрямат; само Темелко, свит в гуната си, хърка.

Как бавно текат минутите в такива дни. Всеки поглежда часовника и недоволен от малкото време, което е минало, втика го в пояса си. за да го извади след малко пак.

*

Струва ми се, Маня, че аз по-лесно от другите понасям тая скука.

Когато нямам причини да съм огорчен от нещо, аз заживявам със спомените си, само с хубавите си спомени. И по цялото ми същество се разлива усещане на доволство, като топлата струя на най-фин напитък. Друг път се замислям над своите другари, над стопаните на квартирата ни. над най-новите приключения. А най-често турям на коляното си бележника и по цели часове дращя редове като тия. Не знам дали някога ти ще ги прочетеш, но за мене е достатъчно, че в душата си съм ги посветил на тебе.

Има неща, които не бих посмял да доверя на никого от другарите. На Славко, стар приятел и само няколко години по-възрастен от мене, не винаги бих посмял да кажа всичко, което мисля и чувствувам. На Марко пък — още по-малко. Той е друг човек; свързва ни само четничеството и аз не мога да бъда за него повече от добър другар и примерен четник.

Но дори и тебе, Маня, едва ли бих могъл да вмъкна във всички потайни кътища на душата си. Има минути на интимни преживявания. Има понякога нечисти помишления, пориви на най-отвратителен егоизъм, съблазни и слабости, които те биха отвратили, както отвращават отпосле и мене самия. А хартията ги търпи... И аз все пиша, без да ме смущава мисълта, че ти никога може би няма да прочетеш моите изповеди. Моливът замества езика, бележникът — моята събеседница, задушевната ми приятелка от миналата

59

година, и аз добивам пълна илюзия, че ти си до мене жива, тъжно замислена, изслушваща със снизходително участие приказката ми.
 

Онзи ден например — сега съм в припадък на искреност и мога да ти разправя това, — онзи ден в нашата квартира имаше няколко млади жени. Една от тях затъмняваше всички други с пищната си красота: кръглолика и румена, с тъмна, буйна коса, устни малки, алени, наподобяващи налени от сок вишни. Искрещите й очи издаваха нещо силно и порочно. Възбудена от радостно любопитство, тя не беше мигнала, очаквайки до подир полунощ редките гости. Това прочетохме в свежото й засмяно лице и в смелия й поглед, с който ни стрелна при ръкуването. В сладкия ми сън подир уморителния поход се примеси неизчезналото прелестно видение...

Сутринта тя ни поднесе ракия и кафе. Закръглените й форми леко трептяха в свободното селско облекло. Очите на Абдурамана, влажни обикновено, овлажняха още повече. Разбрах, че само Марко — в това съм напълно уверен — не беше упоен от силния греховен аромат, който пилееше около нас младата жена.

На обед другите жени заслагаха, а нашата хубавица се яви с леген и менче. И аз на реда си се почувствувах пленен, когато ме полъхна с дъха си приведената над главата ми жена. Стори ми се, че с най-голямо внимание тя удостоява Славко, нашия хубавец. Спряла поглед в неговата хубаво сресана смолиста коса, тя му поливаше някак разсеяно, по-бавно, отколкото на другите. Обхвана ме нещо като завист към моя другар, като че ми беше отнел нещо, което само на мен трябва да принадлежи.

Раздигайки после софрата, хубавицата ни стреляше при всяко влизане с по един неотразимо силен поглед. Очевидно възбуждението от близостта на неколцина млади и необикновено интересни мъже и желанието да пококетничи са у нея по-силни от старанието да посрещне и нагости добре народни хора като нас. И тя имаше всички основания да се мисли за тяхна покорителка. Не само по общото възбуждение, което у Абдурамана бе най-силно и най-мъчно скривано, но и по своя собствен греховен порив разбрах, че сме във властта на една нечиста сила.

60

Следобед Марко заспа. Абдурамана използува първото влизане на жената, за да й поиска игла и конец. Тя му ги донесе и подаде. Старият женолюбец ги пое с леко разтреперана ръка. Лицето му сега изразяваше нескривана похот. Той я измери с дързък, продължителен поглед, а тя му отвърна с тържествуваща усмивка. Това го насърчи и той тръгна подире й, отиде до прага на другата стая, гдето работеха жените, и залюбезничи с тях.

Чак тогава аз се сепнах и се отвратих повече от себе си, отколкото от Абдурамана.

Ако можеше Марко да прочете в душите ни! Как би се разгневил той от нашето падение! Та с какво право ние ще екзекутираме блудници като кономладските и свои собствени другари, уличени в блудство? Нима от помишлението до деянието има повече от една стъпка? Не. Това е моето първо и последно падение.

Така уверявах себе си през нощта, когато, напуснали вече дяволската къща, се движехме низ тъмнината.
 

Но има и по-други припадъци, по-мъчителни, понеже не са общи.

Понякога например всички другари ми се виждат чужди, съвършено чужди. Присъствието им ме гнети. Иска ми се да заприкажа с много близък човек за разни мили дреболии, без страх да бъда веднага уличен в някаква слабост.

По-рядко наистина, но все пак идат и минути, когато животът ми се струва по-безценен и от самото дело, на което съм се посветил. Да, Маня, има припадъци на животински страх от смъртта, както има и пориви на бодрост и смелост, когато се чувствувам яко привързан към другари, народ и идея. Когато отивам патрул — напоследък почнаха да удостояват и мене с тая чест, — аз дебна, слухтя, душа, готов всяка минута да залегна и да дам първия решителен отпор, да завардя с гърдите си своите другари. Съзнателно и честно изпълнявам патрулната служба. Но случи се един път, че внезапно се ужасих от своята самота. Стори ми се, че четата е останала много назад, изгубила се е или нарочно се е скрила от мене — за да ме подиграе... Забавих хода, за да ме стигнат другарите, и щом дочух шума от стъпките им, забързах пак, изплашен, че може да се догадят за моите маневри и да ме подозрат в страхливост... Но щом се по-

61

чувствувам сам сред нощното безмълвие, ето ме пак завладян от същия суеверен страх... И пак същите вътрешни мъчения, докато след почивката станах пак друг, закрачих смело по гъстата полска кал и дори затананиках в ума си песен.
 

Нерядко се запитвам: имат ли и моите другари своите вътрешни колебания и борби? Носи ли всеки един от тях в душата си по една неизповедима трагедия? За другите не знам, но колкото за Кице и за Темелко, отговарям: не.

Как искрено понякога завиждам на тия двама млади хора! Желал бих да имам тяхната здравина и простота, тяхното безгрижие и веселост. Четничеството удовлетворява напълно амбициите им на юнаци, жаждата им за мъжествени подвизи и любовта им към народното движение. Те изглеждат винаги доволни от другите и от себе си. Всяка изпития или премеждие са за тях добре дошли, защото поглъщат част от енергията им и им дават възможност да се отличат.

Преди да убие турчина поляк, Кице е гурбетувал в Цариград, гдето е мъкнал на гърба си градинарски кош. Свършил е само две или три отделения в селото си. Плещест и силен 22—23-годишен мъж, с костеливо лице, което наподобява не знам каква птица, с игриви малки очи и с веселост на голямо дете. Винаги пристегнат и изконтен по хайдушки, със сребърен кьостек на гърдите, той е своеобразно красив в своята фустанела — когато ходи часовой или патрул, когато играе с пушката или когато разсмива другарите си с разни имитации и шеги. Аз не мога да си го представя в друго облекло. Облечен като селянин, той би бил като всички селяни, а облечен в панталони, би мязал сигурно на бакалски слуга. Кице е най-услужливият другар в четата. Услужва на всички без разлика, а в трудни минути не дава никому да го пререди.

Темелко е от Битолско, но е предпочел Марковата чета само за да бъде заедно с Кице и Дине, с които се познава от Цариград. А станал е четник само от любов към четничеството и от омраза към турците. Просто е сменил градинарския кош с пушката и ятагана. Той е здраво набит, с приятен матовобял цвят на лицето. Облечен е в арнаутска носия, която също му приляга. По здравина държи първо място — слави се с това, че в Цариград е носил на гръб до двеста оки товар. Въпреки привидната си тромавост той

62

обича страстно хорото, играе пъргаво и с увлечение на артист. По-мълчалив от Кице, шегите не му се удават, но ги обича от сърце. И той е услужлив, желае винаги да носи най-тежките неща, да ходи часовой и патрул. Като дядо Яндре и той е неграмотен.

Каква е грижата на тия млади хора, когато пристигнем в село? — Да се наспят; след като се наспят — да направят четническия си тоалет, после да изчистят оръжието си и най-после да изкарат всички точки на обучението. Амбицията им е: пушката и патроните да светят като джам. Тая грижа ги поглъща дотам, щото дори във време на агитация те машинално по цели часове търкат един по един патроните по своите потури, навуща и чорапи. Ядат, разбира се, мъжки. Като обучават селяните, те са важни и горди, а при една войводска похвала или предпочитание те са просто блажени.

А аз, четник като тях, съм съвършено чужд на техните амбиции, грижи и радости. Всичката ми амбиция като че се изчерпва с желанието да не падна в очите им. В четничеството те са намерили себе си, а аз като че ли съм пожертвувал най-съкровената част от себе си, като че ли съм се самоизличил, самопогребал.. Аз никога няма да се почувствувам като тях волен, цялостен, свободен и щастлив.

Добре, Маня, че не всякога съм жертва на такова себеизмъчване.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]