Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДО ВЪСТАНИЕТО
 

XI. ДАТА И ПЛАН НА ВЪСТАНИЕТО

Важно заседание на Боевото тяло. — Съдбоносни решения и грешки. — Нашата революционна логика.


След „свинската атака” Доктора мина със същото увлечение на други куриози, но аз, за голямо негово съжаление, бях принуден да го оставя: един четник ми съобщи, че ме вика Боевото тяло.

Мишел, Икономов и Маджаров бяха седнали под един дъб настрана от бивака и бяха вече започнали разискванията. Аз бях повикан да участвувам в тях като секретар.

Датата се установи бързо: нощта на пети срещу шести август — срещу празника Преображение — значи, 15 дена след Илинден.

Разполагахме всичко с 900, най-много 1000 въоръжени хора, от които само 150—200 с манлихери, бердани и мартини, а останалите — селяни-кримкари. Какво можеше да се направи с 900—1000 пушки в едно пространство със 70—80 села, заобиколени от турско-гръцки кази и първостепенни военни центрове и граничещи с Черно море, където турците можеха всеки момент да направят десанти и да ни атакуват едновременно от три страни? Ние се видяхме най-напред изправени пред капиталния въпрос: Малко Търново ли трябва да избереме за главна прицелна точка на нашите нападателни действия, като оставим всички други по-малки турски гарнизони, кули и погранични постове, или да оставим Малко Търново и да се нахвърлим едновременно върху всички турски села и гарнизони в Малко Търновско, Василикоско и част от Лозенградско? Да се действува едновременно и върху другите гарнизони беше немислимо. По тоя въпрос мненията се разделиха: Мишел, Маджаров и аз се обявихме решително против нападението на М. Търново, а Икономов неотстъпно поддържаше противното. Дълго той се мъчи да ни убеди, че М. Търново, нападнато от 600—700

260

въстаници, подпомогнати от терористически акции вътре в града, ще падне непременно в наши ръце и ще остави всички околни гарнизони без сборен център. Ние му възразявахме, че дори и ако превземем М. Търново, не ще можем да го удържим повече от 1—2 дена, понеже, лишени от силли чети в околността, бихме се изложили на турски нападения от всички страни и само в няколко дена ще капитулираме. Ние бяхме трима против един и се наложихме. По-после обаче се оказа, че Икономов беше по-прав. М. Търново би паднало в наши ръце, дори и само с 300 души атакувано. Както и да е, нашето мнение надделя и Боевото тяло още в самото начало направи една грешка от капитална важност.

Мисълта за нападение на М. Търново изоставена, само по себе следваше, че трябва да се нападнат и разбият гарнизоните и да се очисти цялата въстанишка област от султански аскер. Скоро се натъкнахме на друг, не по-малко труден въпрос: какво трябва да правим с турските села. Двамина от нас поддържаха, че всичко турско трябва да се унищожава, а всички турски села да се нападнат и изгорят.

Затова те имаха своите основания: до нас бяха вече стигнали вестници от България, които съобщаваха, за първите акции на битолските ни другари. Нашите не са клали безоръжни турски селяни, не са горили турски села. При все това две-три български села били вече обърнати в пепелища от аскера. Значи, горим или не турските села, нашите няма да бъдат пощадени. Всеки от нас беше достатъчно опитен, за да не се съмнява в това. Но Мишел се обяви решително против идеята да се напада и убива безразборно турското население и да се горят турските села. Избра се тогава нещо средно: да се горят турските села, кули, казарми и пр., но да се щадят безоръжните турци и всички, които не оказват съпротива.

Останалото се реши лесно и бързо. На пети срещу шести, към полунощ или преди зори (според условията) всеки участъков началник трябва да свика на оръжие всички свои въоръжени хора и да обяви въстанието: да скъса всички телеграфни жици, да разруши телеграфо-пощенските станции, ако такива има, да нападне всички турски гарнизони и да изгори турските села в своя участък. Скъсването на жици и други подобни по-леки акции се предоставят на въоръжените селяни. Нападението на селата и гарнизоните трябваше да почва с хвърляне на бомби и викове ура. Изобщо, по из-

261

пълнението на нападателните акции Икономов изработи специални упътвания, които, преписани на другия ден от мене в 12 екземпляра, се разпратиха до всички началници на участъците.

Както се вижда, нашите обсъждания и решения засегнаха само това, което имаше да се извърши първата нощ. Какво трябваше да се прави след първите акции — това беше оставено на благоусмотрението на отделните войводи. И тук Икономов изказа едно мнение, което на нас, привържениците на масовата революция, се видя странно и неприемливо. Той искаше: за да се запази безоръжното население — жените, старците и децата — от неминуеми кланета, да се експедира веднага след първите акции, зад граница, а ние да продължим борбата, догдето можем. По-после и сами видяхме, че повече от това, което ни предлагаше запасният капитан, не бяхме в състояние да направим с нашите скромни сили — не можехме да защитим населението от турската мъст и горчиво са каехме. До въстанието обаче нашата революционна логика не можеше да допусне подобно нещо: да се изпрати зад граница това население, когато част от неговите синове се борят в родните балкани за свобода. Ние мислехме, че подобна постъпка би отслабила ентусиазма на борците и би окарикатурила истинския характер на борбата: борба на живот или смърт. Не искахме да предрешаваме сами фалита на нашата борба, като че ли можехме да очакваме друго! Ние не искахме да изменим на своето чисто революционно верую. Колкото и нищожни да бяха силите ни, в душите си обаче дълбоко съзнавахме, че сме тласнати от хода на събитията в една фатална безизходност. Ентусиазъм у нас нямаше, понеже не си правехме илюзии за неизбежния, катастрофален за населението изход. И в борбата със себе си и с действителността ние оставахме по средата...

Както и да е, жребето беше вече хвърлено. След четири-пет дена започваше борбата. На нас, терористите, се възложи да нападнем, заедно с част от силите на VI (Кладарския) участък, крайморския околийски център Василико.

На Голямо Кокорафи, дотогавашната главна резиденция на Икономова, се простихме с местните чети. Упътихме се пак към черноморското крайбрежие, но тоя път не за да издебваме бегове и чорбаджии, а за да пренесем и своята дан пред олтара на революцията, така страстно и самоуверено бленувана някога, а сега, уви, по неволя почти прегръщана.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]