Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДО ВЪСТАНИЕТО
 

XII. В НАВЕЧЕРИЕТО

На Китка. — Едно знамение. — Напразни негодувания. — На „наблюдателния пост”. — План на нападението. — Малко вдъхновение. — Мишел обявява въстанието. — Към Василико!


На 4 август вечерта бяхме на Китка. Раздаде се храната и всеки се оттегли да спи и да сънува за събитието, от което ни делеше само едно денонощие.

Само Варналията се взираше угрижен в мрачините и казваше на Мишел:

— На дъжд ми сочи... Ще ни побърка страшно... Сгъстените още през деня черни облаци и тревожната тишина на атмосферата не предвещаваха нищо добро.

— Да става каквото ще! — извиках аз и се свих на кълбо под една бука. Дълго време бълнувах, ни наяве, ни насън. Пред очите ми се мяркаха страшни видения, които на минути изчезваха и настъпваше глух и продължителен тътнеж. Всъде върху мушамата си чувствувах падането на едри капки, които ми се струваха тежки като куршуми. И всичко това се сливаше в една адска игра. Аз бълнувах вече наяве, но не смеех да си отворя очите. По едно време нещо като крак ме бутна по гърба и аз стреснато скочих.

— Хайде, бързай, че другите са вече в колибите, — каза ми Варналията и ми обърна гръб. Аз покорно го последвах.

Дъжд като из ведро се сипеше отгоре и от време на време мълнии раздираха тъмнината.

След няколко минути бяхме в една въглищарска колиба, треперещи и измокрени до кости.

Бяхме натъпкани в две малки колиби. Нашата стряха скоро се продъни и под краката ни се образува страшна локва

Дъждът все повече се усилваше. Мишел сега сериозно се загрижи и дори предреши участта на готвената атака. Псувни и закани се отправяха отвсякъде и достигаха господа на небето и султана в Стамбул. Бог и природа се съюзяваха против нас в момента, когато от тяхната благосклонност зависеше всичко...

Мишел в отчаяние само шепнеше:

— Ако се продължи и утре, пропадаме. Момчетата ще

263

бъдат измокрени и капнали от безсъние, пътят кален и непроходим... Цялата акция ще се компрометира...

И псувните и заканите продължаваха да се сипят.

Заранта дъждът попрестана и ние излязохме от нашите локви, до колене потънали в кал, озлобени против всичко. Върнахме се на вчерашния бивак, на Китка.

Тоя проливен дъжд, който от всички ни се взе като злокобно знамение на божеството против нас, обхвана почти цяло М. Търновско, част от Лозенградско и по-голямата част от Бургаския окръг.

При все това, нашите негодувания се оказаха напразни. Подухналият вятър бързо разпръсна и последните парцаливи облаци. Към обед слънчевият диск грееше над главите ни и целият простор, догдето ни очи видят, се къпеше в море от светлина. Денят бе толкова прозрачен, колкото бе мрачна и зловеща нощта. Види се, провидението поиска да подложи на изпитание нашата дълготърпеливост и вяра в силите ни.

Ние бяхме спасени. Целият бивак онемя. Момчетата дълбоко захъркаха. Мишел, Варналията и аз, придружени от един македонец въглищар, който познаваше отлично Василико, се отправихме към приготвения наблюдателен пост, затулен с храсти и големи изсечени клонове, на най-високата издадина към края на бивака. Оттам можехме спокойно да наблюдаваме крайморското градче, цялата му околност и морския бряг, без да бъдем забелязвани от шосето под нас.

В градчето ясно различавахме, с помощта на бинокъла, две части. Едната нова, с планирани улици и двуетажни къщи, разположена на един малък полуостров, вдаден в Черно море. Това беше гръцката махала — ново Василико. В тая част се намираха правителственият дом (хюкюмата), телеграфо-пощенската станция; казармата, пристанищното управление и другите учреждения. Към входа на полуострова се намираше мухаджирската махала, състояща все от ниски колиби, покрити със слама и отделени от гръцката махала. Ново Василико броеше около 250 къщи — 70—80 мухаджирски, а останалите — гръцки. Старо Василико, недалеко от новото, но по-далеч от морето, имаше 400—500 къщи чисто гръцки. Можахме да добием ясна представа за града, за разположението на отделните му части, за учрежденията, които щяха да се нападнат, и за цялата околност.

В това време се яви един куриер и усмихнат до уши ни съобщи:

264

— Халач войвода дойде с все музиката!

Това беше началникът на Кладарския участък, бившият тръбач подофицер Халачев. В участъка му нямаше турски села, нито гарнизони, затова част от неговите въоръжени сили се определиха за василикоската акция. Той ни водеше 100 души кримкари и... своята тръба.

Привечер планът бе окончателно съставен. Разполагахме със 120 души четници, от които 20 души с манлихери, 5— 6 души с бердани и мартини и стотината кримкари на Халачева. Придадохме към тях и 20—30 македонци въглищари, въоръжени с брадви и ножове. Те щяха да ни служат и за куриери, понеже познаваха Василико. На Мишел и Варналията се възложи да нападнат с 40—50 души казармата, на мене — да завзема с 10—15 души правителствения дом и станцията, на Загорски — да обгради с 15—20 души старо Василико за всяка случайност, а на друга една команда от тридесетина души [1] — да подпали мухаджирската махала. Една група брадвари трябваше в същото време да наблюдава пътищата и да отсече на едно голямо разстояние всички телеграфни стълбове. Прекъсването на телеграфните жици, нападенията в града и подпалването на мухаджирските къщи трябваше да почне едновременно. Сигнал за почване — първата бомба, хвърлена от дружината на Мишел в казармата, и гласът на Халачевата тръба. Знакът за отстъпление щеше да се даде пак от Халачева, аташиран към „главнокомандуващия” Мишел.

Бивакът шумеше от работа. Момчетата, отпочинали и отспали, се пристягаха, чистеха пушки, патронташи, преглеждаха бомбите си, ръждясали от стоене в дъното на мръсните раници. И всичко това ставаше при високи разговори, смехове и шеги. Никой вече не намираше за нужно да пази тишина и да се крие: булото на тайнствеността и на вечната .тревога беше вече хвърлено.

Помъчих се и аз да позаспя малко, но напразно. Отидох пак на наблюдателния пост до часовоя и останах там. Напрягах въображението си, за да си представя невидената картина на разрушението, с огнените пламъци над горящите села, с писъка на бягащите домочадия, при адския пукот на бомбите и куршумите. А гневно под мене Черно море блъскаше вълните си о бреговете, изпращаше ми сякаш своя вечен зов за борба...
 

1. Под командата на Георги Костандиев.

265

Море разбунено, заливай
скали, пустинни брегове!
Гърми и с нас ведно откривай
незнайни бездни — гробове!

Гърми за смърт и разрушене
и с твоя бурен, див напев
на почнатото отмъщене
гърми — пригласяй с адски рев.

Гърми! В съседство с теб заровен,
от теб по-жадни са за стръв,
за мъст, набрана във душите
от века пет на срам и кръв.

Гърми! В съседство с теб заровен,
бих спал сън вечен — сън благат:
ту шепот слушал бих любовен,
ту — твоя бесен рев познат.


Стъмни се, най-сетне, и многожеланата нощ простря черното си було над необгледния балкан. Кървава и страшна нощ, за която от толкова години се готвим.

Събрани на полянката, момчетата образуваха колело и изправени в пълно въоръжение, зяпаха Мишел, който стоеше в средата.

— Часът, който петстотин години очакваме, за който работехме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани. Където има турско село — ще се изгори; където има турски аскер — ще се разбие! Тая нощ ще има да се извършат страшни работи. Кръв ще се лее, глави ще падат, села и градове ще горят. От тая нощ ние не сме вече раи, не признаваме хюкюмат, аскер и каймаками, не плащаме данъци и вергии! Хюкюмат, кадии, съдии и аскер на тая земя ставаме ний! Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, догдето не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения. Нека всеки, който чувствува страх в сърцето си, да се отдели,
 
 

Стр. 266.  „М о р е  р а з б у н е н о,  з а л и в а й ...”  — в малко по-различен вариант, това стихотворение е отпечатано под заглавието „Зов” в стихосбирката на Силянов „Стихове” от 1904 г. с бележка за повода, мястото и датата на написването.

В е р г и я  (тур.) — данък.

266

догдето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Тогава всеки страхливец, ако не падне от турците, ще падне от нас. Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идат след нас.

Мишел свърши своята вдъхновена реч с някои общи упътвания по въстанието. Слушаха го всички при гробно мълчание. Но по лицата на селяните, уви, аз не прочетох ентусиазъм и радост, а само покорност пред съдбата. Не така, мислех си, са посрещнали навярно Илинден селяните в Бито леко.

Групите, пристегнати, готови, очакваха полунощ. Все пак някои момчета легнаха да подремнат. Към полунощ Дружината се раздвижи. Някои от селяните боязливо се кръстеха, призоваваха господа на помощ. Щастливци, имаха на що да се уповават... Не бяхме още прехвърлили рида, на небето, далече някъде към Ениада, светна необикновено зарево. Сърцата в миг трепнаха и всички, спрени, безмълвно наблюдавахме нещо като пожарни отблясъци.

— Ениада гори! — прошепнаха някои.

— Не. Русите от Ениада осветляват с прожектори балкана — обади се друг [1].

И с нервни стъпки продължихме пътя.
 

1. През това време една руска ескадра демонстрираше в Ениада по повод убийството на руския консул в Битоля — Ростковски.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]