ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

I. НАПАДЕНИЕ НА ВАСИЛИКО

Градчето блокирано. — Първата бомба. — Хюкюматът в ръцете ни. — Нашите пленници. — Усилия около касата. — Яростта на Ускюплията и на Павле. — Плячката ни в тютюневия склад. — Зестрата на една стара мома. — Натясно. — Малко сражение пред казармата. — Колчев ранен. — Пленниците благодарят: mille merci...

Ридът е прехвърлен и ето ни в полето.

Десетина едри кучета се хвърлиха, като из засада, с бесен лай срещу редицата ни. Тези вечно будни селски стражи изпълняваха и тази нощ своята предателска роля спрямо нас. Те се изпречиха демонстративно на пътя ни за Василико — предупреждаваха сякаш спящия град за това, което му се готви. Догдето се разправим с овчарите — те се оказаха наши хора, — дигнаха се на крак и кучетата от мухаджирската махала. От тоя момент и до сутринта те вече не спряха. Ядосани и смутени, усилихме вървежа.

На половин час само от Василико патрулите и брадварите се отделиха, за да завземат пътищата, водещи за града. Загорски със своето отделение се отби вдясно и тръгна към старо Василико.

Тъкмо в тоя миг изви рог закъснялата луна, червеникава и плаха, бързаща отново да се скрие в морските вълни.

Последни се разделихме ние с Мишел. Той хвана северния бряг на Василикоския полуостров, а ние заобиколихме мухаджирската махала и се намерихме на южния бряг, до пристанището. Кучетата, подушили нашата близост, лаеха до скъсване. Никакъв друг шум, никакво движение. Пропълзяхме покрай няколко двуетажни здания, вмъкнахме се в една широка улица и се пръснахме във верига на стотина крачки от правителствения дом.

268

Залегнали, насочихме пушките си срещу разположеното до самия бряг триетажно здание, в което оше светеха няколко прозорци.

Чакаме. Другарите от казармата не се обаждат... Янко Ускюплията е нетърпелив, предлага ми да започнем и се готви да стреля. Аз се мъча да го спра, придумвам го. Завързва се цяла разправия...

Бум-м-м!...

Разнесе се най-сетне откъм казармата сигналният гръм на бомбата, последван от продължително ура! Повечето от лампите в хюкюмата моментално изгаснаха, а яростният кучешки лай се смеси с виковете на нашите другари. След една минута до нас стигна друг такъв гърмеж, но слаб и далечен като ехо: Георги Костандиев със своите кримкари започваше нападението на село Потурнаково [1].

С дружно ура направихме няколко прибежки и хюкюмата бе заобиколен. От всички страни се отправиха залпове към прозорците, които светеха. В зданието очевидно бяха изненадани. Само от един прозорец се гръмна с турска мар-тина против нас, но скоро невидимият нападател се принуди да млъкне от нашите залпове. Тая непрекъсната стрелба, която имаше за цел да не даде време на стражарите в хюкюмата да се опомнят, продължи, догдето запалих бомбата (жертва на която при хвърлянето насмалко щях да стана сам аз). С ново ура петима души отърчахме до стените на зданието, а останалите, настанени при входовете на околните улици, продължаваха да обстрелват прозорците. Свит под прозореца на най-ниската стая, която преди светеше, аз се мъчех да запаля втора бомба и да я хвърля през прозореца, а Ускюплията и Павле стреляха във вратата и викаха: „Теслим!” Изгорил бях вече пет или шест клечки кибрит, а фитилът на бомбата, измокрен миналата нощ, не можеше да се запали. Тъкмо тогава дойде при мене Павле — достоен
 

1. Георги Костандиев в спомените си разказва:

„Герджиков беше наредил: щом чуем кървите вистрели във Василико. ла почнем да действуваме и в Потурнак.

На Никола Бутниколибата дадох един селянич, за да насекат с брадва околните телеграфни стълбове. Аз пък поделих със съгражданина ми Андон Киров въстаниците по на 10 души и застанахме на две противоположни страни на селото. Запалихме първо харманите. Цялото село светна. В отговор на нашите три залпа, турците ни откриха огън. С групата си отидох при Андон Киров и настъпихме във верига към селото. Хвърлих две бомби. Турците почнаха да бягат. Веригата ни ги обстрелваше. Те бягаха към турския пост, който бе близо до Потурнак. Цялого село запалихме. Населението и постът избягаха по море” („Приноси”, кн. III, стр. 179).

269

другар на Ускюплията по славно харамийско минало — и ми заяви:

— Не я пали! Няма нужда! Работата се свърши!

Бързо отърчах към вратата. В коридора стоеше един турчин в бяла жилетка и полицейски мундир, с изправени нагоре ръце, като че се молеше на аллаха. Наведен пред него, Янко Ускюплията безцеремонно тършуваше из джобовете му, а един наш брадвар светеше със свещ в ръка. По-нататък стоеха, пак с ръце, дигнати нагоре, други трима турци. Двама наши селяни бяха насочили срещу тях дулата на своите кримки, готови при най-малко помръдване да дръпнат ударника и да ги повалят на място. Обискирахме ги. Ускюплията прибра всичко, намерено у тях — пари, часовници и пр., — а Павле побърза да препаше сабята на жандармерийския подпоручик.

— Така ли се варди държава бе, куче! — обърна се на турски Ускюплията към подпоручика.

Турчинът, ни жив, ни мъртъв, му отвърна с една безпомощна гримаса, а аз побързах да го уверя, че те са наши пленници и няма нито косъм да падне от главите им, ако се покоряват на заповедите ни и ни дадат всички нужни показания.

— Ние сме в ръцете ви и разчитаме на вашата милост — отговори турчинът на своя език, като продължаваше да държи ръцете си дигнати нагоре. Дебелите устни и гъсто-черният цвят на лицето издаваха анадолския му произход.

— Свалете си ръцете и се закопчейте — казах му аз, а той ми благодари по военному. — Има ли други хора в зданието?

— Имаше осем души стражари, но те още в началото на нападението избягаха през задната врата и ни оставиха сами.

— И вие ни казвате истината?

— Самата истина. Отговарям с главата си.

— И ще отговаряте с главата си, ако показанията ви излезат неверни.

Отидох при другите пленници. Единият беше висок, около 35-годишен мъж, облечен в мундир на морски офицер и с физиономия на интелигентен турчин.

— Каква длъжност заемате?

— Началник на пристанището — отговори ми той и почтително кимна с глава.

270

— А вие? — обърнах се към другия пленник, къс, дебел човек, с издаден корем, тип на вечно седящ, саможив османлия.

— Началник на карантинното отделение — измърмора той с треперещи още устни.

Третият пленник беше едно много младо момче със симпатично лице. Облечено беше с летни дрехи и фланелена риза. На моя въпрос той отговори с наивна усмивка, че е телеграфист и управлява телеграфо-пощенската станция.

— Вие ще ни потрябвате — забелязах аз.

— Баш юстюне! (На драго сърце!) — отвърна ми със същата усмивка телеграфистът.

Предадох тримата пленници в ръцете на тримата кримкари, а с Павле и Ускюплията се качихме на втория етаж, предвождани от жандармерийския милязимин.

Двамата ми другари бяха обхванати от желание да чупят, да горят, да опустошават. Водачът ни въведе най-напред в приемната или както той я нарече, каймакамодасъ. Там нямаше нищо забележително. При все това Павле на излизане вдигна две кресла и ги блъсна с всичка сила върху канапето. В канцеларията подпоручикът ни отключи един сандък с разни „мектюпи” (книжа).

— Тук ли пазите хартиите за обиране на сиромасите, а, куче? — изръмжа му Ускюплията и подпали книжата.

Влязохме най-после и в съкровището. Пред нас стоеше една огромна желязна каса, която едвам можахме да повалим. Опитахме всички ключове на подпоручика — не стават. Павле и Ускюплията прибягнаха до брадвите. Ударите се сипеха немилостиво, но върху желязото оставаха само нищожни и ненадеждни следи.

— Къде са ключовете от касата? Колко пари има вътре? — разярен викна Ускюплията, като хвърли брадвата и насочи дулото на манлихерата си в гърдите на подпоручика.

— Ключовете от касата са всякога у каймакамина. Само той знае какви суми има вътре — отговори, бледен като платно, но със спокоен глас, турчинът.

По много съображения аз не исках да се бавим повече около касата, макар че съдържанието й би ни послужило много. Да я пренесем, не ни беше възможно: не разполагахме нито със средства, нито с време. Да я разбием — можехме, защото носехме със себе си динамит, но и сега още не мога да си обясня как никому не дойде наум да се възползуваме

271

от това всеразрушително средство. И за преголямо съжаление на Павле, очите на когото останаха в касата (и който никога отпосле не ми прости тая детинщина), напуснахме хюкюмата. Уви! Толкова кратко време се разполагахме там! Предвождани от телеграфиста, влязохме в станцията, която се помещаваше в долния етаж на зданието.

На улицата ме удари в лицето миризма на дим. Погледнах нагоре — един огромен пламък багреше хоризонта и стори ми се, че се издига до небето: гореше мухаджирската махала. По-нататък друго сияние, розово и трептяще: гореше в тая минута и Потурнаково. Още по-далече можеха да се различат други сияния, други пламъци — цялата Странджа гореше тая нощ.

Ядосан от несполуката с касата, Павле още с влизането си започна да разрушава всичко, каквото му попадне. Жертва на неговата беснота стана най-напред батерията с електрическите елементи. Те бидоха обърнати на прах с едно замахване на пушката. Тук симпатичното турче, което, по-видимому, се въодушевяваше от горещото желание да ни посвети в най-тънките подробности на своята станция, с трогателна наивност извика:

— Недейте, моля ви, елементите са много скъпи!

Аз не можах да не се изсмея, а Павле с една псувня му посочи приклада. След елементите той изпотроши стъклата на прозорците, разни чаши, шишета и всичко, което можеше да се чупи. Най-после съгледа телеграфния апарат.

— Бу не? (Какво е това?) — обърна се той към телеграфиста, който със същага наивност започна да му обяснява за какво служи апаратът. Павле, разбира се, нищо не разбра, нито пък беше разположен да слуша лекция по физика. Той грабна апарата и го прасна на земята. Аз за минута забравих всичката сериозност на положението ни и от сърце се смеех колкото на яростта на Павле, толкова и на наивността на телеграфиста, който с детинско недоумение следеше действията на моя другар, като че ли се питаше: защо е този бяс у тоя човек, когато всичко е в ръцете му!

— Този апарат не бива да се остави, Павле, иди го хвърли в морето, по-надалеко някъде — казах му аз. И той веднага го грабна и със същата ярост го хвърли в морето. След това не забрави да прибере всички пари от чекмеджето на масата и... една бохча с шарени кърпи, гащи и ризи.

Още когато бяхме в приемната на хюкюмата, мене ми

272

се стори, че откъм казармата изсвири тръбата на Халачева за отстъпление. Понеже не умеех да различавам добре сигналите, запитах сега учителя Иван Колчев не е ли и той чул нещо. Излезе, че никой в разгара на нападението не бе обърнал внимание на сигнала. Но аз имах всички основания да предполагам, че другарите от казармата са отстъпили: гърмежи вече не се чуваха в градчето — ний нямаше защо да гърмим, а ако другарите ни бяха се разправили победоносно с казармата, щяха непременно да ни съобщят това по куриер, както беше условено. Павле и Ускюплията не бяха в никой случай наклонни да приемат моите съображения за основателни. При все това аз реших да използувам динамита, само за ефект, разбира се, понеже хюкюмата и тъй беше вече в ръцете ни. Устроихме взрива и след 5 минути един страховит гърмеж разтърси цялото градче. На тоя гърмеж, както отсетне разбрах, ние има да благодарим за спасението си: той отново зашемети войниците от казармата, за да не помислят да излязат от скривалището си и да ни пресекат пътя, понеже действително ние бяхме останали сами вътре в града.

След тоя акт не ни оставаше нищо друго, освен да напуснем града. Но Павле узна от телеграфиста, че до нас се намира управлението на тютюневия монопол. С един ритник вратата на ниското здание се събори и ний се озовахме посред купища от големи и малки кутии с тютюн, папироси, цигарени книжки, кибрит и пр. Надясно имаше една малка желязна касичка. Тоя път решихме да не я оставим. От телеграфиста узнахме, че директорът на Режията е грък и живее наблизо някъде. Изпратих Ускюплията и Павле с телеграфиста да го доведат, а през това време два големи чувала бидоха натъпкани с папироси и разни други турски тютюни, цигарени книжки и пр. Стана ми драго при мисълта, че ще можем така приятно да изненадаме другарите си в бивака. Но ето и директора. Гъркът, без да чака заповеди, се упъти към касата и я отключи. Натъпках джобовете си с намерените вътре жълтици и други ценности и освободих послушния директор. Той не беше се още отдалечил, и в стаята се вмъкна една жена, боса, с разчорлени коси и ужасен вид. Тя се упъти право към Ускюплията, който още продължаваше да тършува из касата, и се хвърли на шията му. Жената плачеше с глас, обсипваше Янко с Целувки и молеше на гръцки нещо, от което нищо не можеше да се схване. Успо-

273

коих я и можах да разбера, че е сестра на директора и че 40 лири — нейната зестра — се намирали в касата. Тя ни молеше да й върнем тази сума, защото иначе рискувала да остане завинаги стара мома. И до днес не зная дали тая сцена е била скроена, или не, но тогава ни за минута не се усъмних в искреността на жената. Бръкнах в джоба си и й дадох една шепа жълтици, без да ги броя. Очите й светнаха от радост.

— Днес ще бъдете на гости у нас, като царе ще ви нагостим! — каза ми тя на гръцки. В отговор на това аз й заповядах да си върви заедно с брата си.

От тези думи на гъркинята аз разбрах как се схвана нашето нападение от населението: че градът е превзет от многоброен и силен неприятел, който не мисли вече да то напуща...

А нашето положение никак не беше розово. Без да усетим, нощта превали и на изток грееше вече пурпурна зората. Трябваше да се бърза. Навързахме с едно въже четирмата пленници, двама брадвари дигнаха чувалите и бързо прекосихме гръцката махала. Никакъв признак на живот. Всички завеси спуснати, вратите залостени. Никой не се решаваше да подаде отнейде глава.

Излязохме на открито — между мухаджирската махала и северния морски бряг. Облаци дим се издигаха още над мухаджирските къщи.

На стотина крачки от нас двама въоръжени хора спокойно наблюдаваха нашето движение. Насочихме пушки и извикахме: „Вълк!” Вместо да ни отговорят с условната дума, те ни изпратиха два куршума. На селяните заповядах да вървят с пленниците към сборното място, а ние завързахме престрелка с мухаджирите, числото на които постоянно се увеличаваше. След десетина минути можахме без жертви да се измъкнем от градчето и да се съберем във василикоските лозя. Тук се спречкахме с Ускюплията. Той искаше да ме убеди, че Мишел с другарите си е още пред казармата. Ядосан и раздразнен, аз взех пет души и тръгнах към казармата през същото място, откъдето бяхме минали. С мухаджирите сега се завърза по-усилена престрелка, но както и да е, можахме да се приближим на стотина метра до казармата. Пред черквата лежеше убит човек, неизвестно какъв. От дружината на Мишел нямаше пред казармата ни следа. Затова пък аскерлиите, поокопитени от настъпването

274

на деня, ни посрещнаха със залпове. Тук се завърза втора престрелка и положението ни се много затрудни. Едни от войниците стреляха от прозорците, а други, по-куражлии, залегнаха срещу нас на улицата. Откъм гърба всяка минута можехме да бъдем изненадани от мухаджирите. Бързо почнахме да отстъпваме и отново се намерихме между морето и мухаджирската махала. Ускюплията, разбрал вече грешката си, беше изпратил няколко души, за да ни осигурят гърба. Стреляха сега на нас от три страни — войниците от казармата, мухаджирите, а зад нас — избягалите от хюкюмата стражари, успели да се укрепят в едни канари по крайбрежието. Престрелката се обърна в истинско сражение, от което можахме, благодарение на случая само, да се измъкнем без големи жертви. Само даскалът Колчев беше ранен на две места в крака, но не много опасно.

В лозята наситихме жаждата си с кисело грозде — тоя ден беше Преображение господне! — и тръгнахме да стигнем пленниците и другарите на Мишел. В полето Варналията беше повел дружината си в атака, с ура и под звуковете на Халачевата тръба, срещу Василико: разтревожен от новата стрелба в града, той ни идваше на помощ. Потеглихме всички към сборното място, а зад нас мухаджирите продължаваха да гърмят по посока към дружината и във въздуха. Стигнахме и пленниците. (При по-голяма смелост те можеха без особен риск да избягат от ръцете на селяните.)

В полите на Китка се издигаше един огромен стълб дим. Варналията дяволито се обърна към милязимина на турски:

— Какво гори там?

— Потурнаа бензер (На Потурнаково мяза.) — едвам чуто прошепна турчинът.

Тук казах да отвържат пленниците, за което началникът на пристанището ми отправи хиляди благодарности. Раненият Колчев не можеше вече да се държи на краката си и другарите го понесоха на ръце по рида.

Аз се помъчих да предразположа портовия началник, който все още беше много загрижен за своята съдба. Още веднъж го уверих, че животът им е вън от опасност. А когато при едно изворче му поднесох в каскета си вода, той с развълнуван глас и с очи светнали от благодарност ми шепнеше:

— Mille merci... mille merci... mille merci!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]