От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

ХII
КЪСНО РАЗКАЯНИЕ
 

На мръкване наближихме Серменин. Околността му дотяга и уморява с многото камъни, разхвърляни в несметно количество.

Аз си спомних името на това село по едно сражение, за което преди три месеца бе писано из вестниците. То е едно от добрите гевгелийски села. От сражението насам в него квартирува войска, която, неизвестно защо, била дигната тъкмо днес.

Лазо, местен десетник, станал нелегален подир сражението, е с четицата си на услугите ни. Той ни разправя подробностите на боя, който траял цял ден. Турците дали доста жертви и си отмъстили, като убили двама селяни и изгорили дванадесет къщи, чиито развалини сега стърчат пред нас.

Серменинци за пръв път подир това събитие посрещат чета. По страдалческото лице на нашата домакиня ние четем уплахата, възбудена от нашето неочаквано отбиване в селото. У възрастните умилението се смесва с безпокойство и страх. По-младите момци и моми с любопитство и възторг се трупат да ни зърнат.

Навън група моми (серменинските моми са румени, стройни и дяволити) са завързали разговор с няколко млади четници.

— Няма вече да посрещаме турци, а само вас! — чуваме ние, минавайки край групата, звънлив момински глас.

Накрай селото ни застигнаха няколко стари жени. Всяка от тях стиска в тъмнината ръцете ни и разтреперана от вълнение, шепне:

— Мили, добри деца... Бог да ви пази...

Дълго из пътя, под монотонното тракане на дъждовните капки, аз чувствувах трепета на тия жилести ръце и в ушите ми звучаха произнесените задушевни благословии.

Колко сме жестоки, когато се подсмиваме на тия братя за страха и предпазливостта им...

Кожухът тук е каменист и неравен, макар и певисок. Пътят до Конско, пълен с ровове и вода, е истинско изтезание.

Извън селото караулите ни съобщиха озадачени, че в

391

Конско имало гости: един таксилдарин и дванадесет мустафъзи (милиционери), въоръжени с мартини.

— Толкова по-добре — отвърна им Чекаларов. — Сега сме във война с Турция и за вас няма вече никакви заптии и таксилдари. Ще ги нападнем още тая нощ. При това те са старци и ще ни се предадат без съпротива, а на вас ще оставим двадесет пушки, за да въоръжите двадесет от най-добрите си момчета.

— Ще ни изгорите селото... — простенаха селяните.

Лазо, който ни предвождаше, взе тяхната страна. Чекаларов се раздразни. Селяните заридаха с глас и пред техните плачове трябваше да отстъпим.

Поведоха ни към някаква колиба. От угарите, драките и скалите, по които се тътрузехме, мяркаха се сегиз-тогиз примамливите светлинки на селото, около което описвахме една безкрайна дъга.

И всичко това за хатъра на един турски таксилдар и двадесетина мустафъзи!

Беше време, когато присъствието на един само турчин в село заставяше четите да се отдалечават много километри. Но сега е друго: някакви си мустафъзи не заслужават тая чест.

Стигнахме най-после търлото. Квартирата ни се оказа една голяма колиба, вонеща, пълна с кърлежи и боклук. В нея още лежеха кози. От продънената й стряха капеше.

Ние скръцнахме със зъби на тия мустафъзи, които в тоя час спокойно спяха в селото. Струваше ли зарад тях да се подлагаме на излишни изтезания?

Куриерите не посмяха да ни откажат. Газихме обратно реката и през същите ровове, драки и скали се върнахме в селото. Там дрямахме около час край плетовете, после ни въведоха в една схлупена и опушена стая, в която едва можеше да се диша. На огнището димяха с непрекъснат прасък няколко мокри дърва. Около нас никакъв хазяин. Това бе нова дан на страха от таксилдара: за по-голяма сигурност селяните нарочно ни оставиха в тая полусрутена и необитаема хижа.

Първият дошъл при нас селянин бе заставен да ни премести в друга квартира. Там бе приветливо и топло: заслужена награда подир толкова мъки.

Сгушихме се веднага в пелерините си. Навън се сипваше зора.

392

Когато се събудихме, таксилдаринът и мустафъзите бяха заминали. Това познахме, преди да ни се каже от селяните: по техните разведрени лица. С гостоприемството си горките хора искаха да загладят впечатлението от снощния страх.

Едно бързо писмо от Попето ни донесе нерадостни новини. Аскер припаднал в Меравци и заклал двама души: двете циганчета, пуснати от „велможите” на свобода, не ще да са устояли, види се, на дадената честна дума, а са изпълнили дълга си на добри турци. При Попето били още прилепската чета на Шакира и крушевската на Методия Стойчев. Значи, и ние, и „велможите”, и шакировци сме минали на едно и също място Вардара — и без инциденти! Попето сега ни пише: „Елате, върнете се, аз и прилепчани се поставяме на разположението ви.” Сиреч, сега са готови на всякаква акция: турците колят и разрушават организацията и каналите и без да сме извършили атентат по линията.

Късни разкаяния. Сега никой не би посмял да повръща два похода назад момчетата, обзети от носталгия по своето Костурско.

— На добър час! — отговорихме. — Сега вършете „каквото е потребно” сами!
 

Селяните ни сочат от прозореца една редица белоснежни зъбери. Това е Порта. Към тия приоблачни висоти води нашият път.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]