XI
НАПРАЗНИ УСИЛИЯ
 

Девети октомври.

Кои ли градове в Тракия — ние се догаждаме, че там се е втурнала главната българска сила — се намират вече в наши ръце?

Преди два дни селяните ни казаха, че откъм границата се чували далечни гърмежи. И нищо повече. От север и от юг са настъпили сърби и гърци. Последните ни вдъхват съмнение, но то бързо изчезва при мисълта, че се бие и българска войска. Къде ли са пък стигнали те? Ние вървим тъкмо към центъра на империята, отдалечен от всички военни театри. И нищо не знаем и не чуваме тогава, когато войната се води ожесточено по всички фронтове.

Нашият район е още толкова далеко. Досега не сме разрушили нито един мост, не сме откъртили нито едно парче от железнопътната релса, не сме се сблъскали с никакъв неприятел. Уверени сме, че и селяните не са никъде изпълнили нашите разпоредби. Храним се само и непрекъснато бродим по балканите. Това почва да ни смущава, тежи ни на съвестта.

Съблазнява ни мисълта да предприемем още тази вечер едно нападение по линията. Дано само не се разколебае Стойче. За всеки случай направихме най-необходимите приготовления за атентата.
 

Едно писмо от вчерашния бивак ни извести, че там са стигнали през нощта всички останали чети, предназначени за Западна Македония — същите, които бях посетил в крайграничното село Раково. Под тогавашното впечатление на тяхната опърпаност, по-голяма и от нашата, аз ги нарекох „битолски велможи” и това име им остана между нашите другари.

Заедно с „велможите” ставаме около двеста души — сила достатъчна, за да се предприеме нападение против големия мост на Вардара. А такава една акция може да оправдае всякакви рискове и жертви. В тоя смисъл писахме веднага на „велможите” и ги поканихме да дойдат.

Подир няколко часа „велможите” пристигнаха: около сто

388

и двадесет момчета с повече от една дузина войводи, войводствуващи и началствуващи лица. Изнурени и омърлушени физиономии. Дъждът, който от два часа насам непрекъснато вали, ги е наквасил добре и понижил до неимоверност настроението им.

Във войводския съвет нашето предложение се посрещна с мълчание. От първите, които прекъснаха паузата, чухме, че четите им са много изнурени от непрекъснатите походи и се нуждаят преди всичко от почивка. И това беше право. Намеси се воденският войвода йеродякон Евстати — Дякончето — и сопнато заяви:

— Нека тия акции се предоставят на тукашните чети. То е тяхна работа. Нашето предназначение е другаде — всеки си има район. Когато стигне там, ще работи.

Двама войводи подкрепиха тая мисъл. П. Христов, началствуваще лице от Битолско, изказа по-друго мнение:

— Нека разискват войводите, които предвождат чети!

И се отдели настрана.

Известна готовност за действие показа само демирхисарският войвода Алексо Радовчето.

— Но какво значение може да има развалянето на един мост, който утре-други ден пак ще бъде поправен? — присторено-наивно заключи един.

Замръкнахме в такива разправии. Изказаните мнения обезкуражиха сега и Стойче, без чието съдействие ние не бихме могли да разполагаме даже с куриери. В същото време изненадани бяхме и от друга неприятна новина. Тая сутрин битолските другари хванали двама дървари цигани; заръчали им да не казват никому нищо и след като ги уверили, че тая нощ четата им щяла да мине Вардара — славянска хитрост! — пуснали ги. Те сами негодуваха сега против лицето, от което излязло това лекомислено предложение. И те заедно с нас бяха уверени, че най-малкият резултат ще бъде засилването на стражата по линията.

Без да се сбогуват с нас, битолчани слязоха в село Петрово.

Подир малко последвахме ги и ние.

Нещо като глуха неприязън ни разделяше вече от битолските другари.

389

През нощта ни посети ениджевардарският ръководител Дзеков и ни се оплака между друго и от безредието, което владеело в четата поради внушителния брой на войводите и началниците.

Сутринта завързахме преговори и с току-що пристигналия гевгелийски войвода Попето. Физиономия позната. Виждал съм го из софийските булеварди, със същата владишка брада, кьостеци и през рамо метнат джепкен.

Попето дълбокомъдрено мълчи и само сегиз-тогиз ни удостоява с къси отговори:

— Ще видим... ще помислим...

И неговата грижа е „да се не разстрои организацията”, „да не стават афери” — „докато не дойде време”...

Дзеков си уми ръцете и предостави всичко на войводата. Стойче също ни заяви, че е готов на всичко, което решат... другарите му.

Последното обяснение имахме в планината. И Попето, и Дзеков сега ни казаха:

— Оставете нам да извършим каквото е потребно и когато намерим за нужно. Няма защо да напакостяваме преждевременно на селата, да разстройваме каналите, организацията.

Те не добавяха открито: „а вий сега си вървете!” — но то се разбираше.

Намеси се едно младо момче от Полевата чета:

— Да, атентати трябват, но тези хора не искат да си развалят рахатлъка!

Попето изслуша с мълчание тая рекриминация. Дзеков укори четника в непокорност и превишаване на права.

По-нататъшното ни бавене ставаше безсмислено. Сами ние не бихме разполагали даже и с куриери за каквато и да било акция. А тридневното ни бавене тук омръзна на нашите момчета. Те, особено десетниците, са готови на всякаква работа. Но всички искат да се намерим час по-скоро в Костурско.

Попето великодушно ни снабди с хляб и ни даде куриери, за да продължим пътя.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]