От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XXX
В ТЪРСЬЕ
 

Едно писъмце от Търсье, получено на 6 ноември подир обяд, ни застави да напуснем веднага Статица.

Когато стигнахме в Търсье, селяните, разтревожени и радостни в същото време, ни доложиха, че безбройна сган аскер, домочадия и добитък вече минала Лерин и върви към прохода Бигла.

Чекаларов и Попов боднаха веднага конете си към върховете, които обграждат селото.

Аз останах при двама андартски капитани, дошли тук нарочно, за да се срещнат с нас. Побързахме да си разменим сведенията, които бяха само печални.

Една силна турска колона от Леринско, преследвайки петата гръцка дивизия, се отбила преди две седмици към Клисура и нападнала тамошния андартски отряд. Подир ожесточено сражение андартите отстъпили към югозапад. Главните турски сили завзели наново Кайляри и Кожани. Двамата гръцки капитани не знаеха какво е станало с петата дивизия и къде се намира сега, но вярваха, че подкрепления идат отвсякъде и че скоро турците ще бъдат пак поразени.

Аз допълних печалната картина, като им казах, че и на

484

юг от Костур неприятелят разбил концентрираните около Костурач андарти и опожарил повече от дванадесет гръцки села: Маврово, Псори, Костурач, Бяла църква, Слимища, Гръцка Блаца и пр.

— Няма защо да се чудите де се намира сега полковник Матеопулос — казах аз, — щом знаете положително, че турците са взели обратно Кайляри и Кожани: петата дивизия е далеко към старата гръцка граница. Най-голямата услуга, която можете да принесете на общата кауза днес, е да се впуснете незабавно по разни страни, да намерите гръцката войска оттатък Острово, да й опишете положението тук и да настоите за незабавно настъпление. Аскерът, който сега отстъпва от Битоля, трябва да се преследва, да се плени или разстрои съвсем, защото инак, като е сигурен гърбът му откъм Албания, може да отиде чак до гръцката граница или до Янина и да помете всички малки войскови и андартски отряди, които срещне из пътя си. И битолският аскер беше разбит от българите и сърбите, деморализиран, но това не му попречи да разбие петата гръцка дивизия и да я закара до Кожани.

Считайки гръцката армия за непобедима, андартите са наклонни винаги да омаловажават пораженията й. Моите новини, особено за опожаряването на южните гръцки села, ги разтъжиха много. Все пак капитан Зоис се опита да се утеши с „положителния факт”, че Солун бил вече превзет от гърци и българи.

— И ние слушаме същото. Но било то вярно или не, пак е наложително да се направи това, което казах.

Само един андартин се обяви за моето предложение. Другите се двоумяха. Но когато чуха същото и от Чекаларова и Попова, те най-после се съгласиха да потеглят още тая нощ по посока към Острово.

*

Другарите ми бяха поразени от картината на бягащото множество.

— Сган неброена. Цялото шосе е почерняло от хора, а ридовете от стада.

— Е, нанетата — така наричахме българските войници — са вече в Битоля.

Един търсенец още от вратата извика:

485

— Кой сака да види Стамболска дунанма, нека иде на ридо! От Лерин до джадето е Стамбол цял!

Но ето дойдоха и бежанци от Арменско. Главата на сганта стигнала вече в селото им, което е на шосето, и го поплатила — наводнила.

— Колко са?

— Мил`иуни!... Ле, ле, леее!... Колко листа по гората, толкова огньове по джадето!

Ето какво са могли да чуят и разберат арменчани:
Турците напуснали Битоля вчера, 5 ноември, когато почнали да падат в града неприятелски гранати. Потеглили вчера, те вървели непрекъснато и едва тази вечер предната част от редицата стигнала в Арменско и заела всички къщи, плевни, колиби и дворища. На лагер било обърнато и цялото шосе. Арменчани извадили всичкия готов хляб в селото и го раздавали залък по залък на изгладнелите аскерлии. Първите думи, с които турците обяснили бягството си, били:

— Сърп гелди! — Сърбинът дойде! За българска войска не ставало дума.

Ние неволно се спогледнахме, изтръпнали от една и съща страховита мисъл.

— Толкова ги е яд на българите, че даже и името им не могат да произнесат, та говорят само за сърби...

Това обяснение на добродушните арменчани не можеше да успокои и нас. Ние се задоволихме с по-приемливо себеутешение:

— По всяка вероятност, българският отряд ще да е твърде малоброен и затова турците са останали с впечатлението, че се бият само със сърби. Най-после не е важно колко са българите. Много или малко, важното е, че ги има.

За всеки случай намерихме за нужно да изпратим двама местни работници с един наш четник, все отбрани хора. Те трябваше да тръгнат веднага за Буф, да настигнат Доктора и да го предупредят да не предава в никой случай изложението ни на сърбите.

Подир полунощ хората се завърнаха: на всяка крачка от двете страни на шосето горели огньове; хората ни налетели на турците и се видели принудени да се върнат обратно.
 
 

Стр. 486.  д ж а д е  (ар.-тур.) — шосе.

486

*

Когато вчера наближавахме Търсье, аз на моменти се откъсвах от переспективата, която ни отваряше турският погром, и се унисах в миналото.

Името Търсье символизира цяла една епоха в освободителната борба на Леринско. За нашия, леринския, район Търсье преди десет години бе това, което за Костурско бяха Дъмбени, Косинец, Смърдеш.

Сгушено в един трап посред високи планини, това сиромашко село стана опорна точка на моя учител, прочутия Марко, чиято чета изигра ролята на един вид школа за четници и войводи. В Търсье, още в ония времена, четата можеше да се разхожда денем свободно из улиците: в него нямаше непокръстен човек. Търсье бе въжделеният кът, където четникът можеше спокойно да се очисти, поотпусне и почине. То бе и най-добре въоръженото село в района: търсьени сами, на гърба си, всред хиляди перипетии и мъки, бяха си доставили оръжие от Гърция. Към Търсье покойният Марко хранеше голяма слабост и обичаше да го посещава.

По някаква фаталност в Търсье леринската чета даде първото си сражение през април 1902 година и от Търсье се започнаха нещастията и аферите, търсьенска и пътелейска, в разгара на които намери своя гроб и незабравимият Марко.

Уви, мартирологията на Македония успя през последното десетилетие да притъпи нервите и чувствителността на българското общество. Късите и сухи известия за сражения, с толкова и толкова убити и ранени от двете страни, се четяха равнодушно, машинално почти, за да се забравят на другия ден под впечатлението на нови кървави произшествия. Но какви моменти, пълни с неизказан трагизъм, колко примери на невидяно самопожертвувание са оставали понякога неотбелязани, неоценени от нацията, за да бъдат запомнени с кървавата си цена само от майките, съпрузите и близките другари на героите!

Първото четнишко сражение в Леринско. Еднообразно като всички сражения. Осем души читаци убити, неколцина ранени, а четата невредима се измъкнала в планината: това е зарегистрирал хроникьорът. Но хроникьорът е отминал мълком един дивно хубав епизод, един бисер, достоен да украси историята на народи с много по-съдържателно и свет-

487

ло минало — отколкото нашия. Един жест, пълен с красота, който очаква своя певец, за да бъде достойно възпят — Марковата чета биде спасена от търсьенските жени.

Търсьенските жени в разгара на сражението сновели между аскера и четниците. Помагали на ранените турски войници, за да шпионират сражаващите се и да съобщават на войводата за разположението и броя на неприятеля в разните пунктове. И докато едни от тях заблуждавали войската с лъжливи сведения, други, застанали една до друга на ъгъла на улицата, образували със снагите си стена, зад която тичешком, незабелязано от неприятеля, избягало и се спасило едното отделение на четата. Спасените четници ударили аскера в гърба, разпръснали го и спасили останалите си другари. Същите жени прибрали от квартирата на Марко всичките гуни на четниците и им ги отнесли в планината.

Четата се спаси, но търсьени не избягнаха яростта на турците: бити, изтезавани, горени с нажежени железа, те бяха после навързани и откарани в Лерин.

Аз сега се взирам в хорските физиономии, в къщите, в улиците, като че всичко в Търсье трябва да е особено: защото е свързано с подвига на търсьенки, с едно славно и трагично минало и с името на един почти неизвестен на целокупното ни племе великан — Марко войвода.

Ако и да бързахме за планината, където ни очакваше зрелището на бягащата паплач, аз настоях да посетим квартирата, около която се е било завързало сражението, и да възстановим перипетиите му.

Селяните помнят всичко до най-малката подробност. Ето самия домакин дядо Филе. Той е сега почти сляп и схванат: турците стягали врата му с въжета, горили го с нажежени прътове.

Ето следите от бойницата, отворена в зида с брадва, за да се сдобият заградените с повече пусии. Ето и прозорчето, от което се спуснали четниците, когато аскерът започнал да гори къщата.

— Помниш ли плесницата, която изяде от мене, дядо, когато не искаше да ни донесеш брадвата? — запита Чекаларов.

— Помня, синко, помня, как да не помня... — отговори сакатият старец и тъжно поклати глава.

Аз горях от желание да установим подробностите и по

488

спасяването на четата — да съберем наедно и да се поразговорим с всички спасителки, но... за минали работи нямаше време. Трябваше да бързаме за планината.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]