XXXV
КАПЕТАН ВАРДАС И ГЕНЕРАЛ ХЕСАПЧИЕВ
 

Към обяд получих от другарите писмо. Те ми пишеха:
 

„След раздялата ни бързо минахме през Песодери за Желево. Около последното село застигнахме турците и им открихме огън. Някои избихме, а други хванахме живи — около 250 души — и ги докарахме в Желево, където ще ги оставим утре да ги пазят. Споразумей се с дивизионните войскови началници да им ги предадем под разписка и да бъдат препратени, където трябва. Ако се съгласят, добре ще бъде да се препратят в София, тъй като ние в качеството си на български войници ги пленихме. Не настояваме да стане това, а само ако е възможно. Настояваме обаче да се предадат срещу разписка. Оръжието раздаваме на селяните. Утре ще ги преследваме, докъдето ни бъде възможно. Ако

ни се изпрати войскова помощ, ще ги преследваме докрай; само това да стане бързо, докато те не се окопитят и съвземат, след като стигнат къде Брезница. Ако издействуваш едно силно конно отделение, след което да тръгне и пехота, до един ще ги избием и изловим. Пиши ни веднага по същите куриери. Ако намираш за добре, след като отидеш в Битоля, можеш да заминеш и за Солун, за да получиш инструкции от прямото ни началство. Научихме се, че в Лерин имало както гръцки, така и сръбски войски. Предай нашите поздрави, където трябва на двете войскови началства.

С поздрав: В. Чекаларов, Ив. Попов.”

С Христо Цветков, който заедно с други войводи и четници от Леринско се бе смъкнал в града веднага след падането му, се явихме тутакси пред команданта на града, дивизионния адютант, капитана от артилерията Цонтос.

Името Цонтос — истинското име на едновремешния вожд на андартските чети в Македония, капетан Вардас — ми бе добре познато. От илюстрованата книга на Стаматис Раптис пък бях запомнил надменната и предизвикателна физиономия на Вардас. Облечен сега не във фустанела, а в гръцка офицерска униформа и с елегантна шапка на главата, погледът и постоянната му презрителна гримаса отблъскваха тъй силно, както и в портрета му.

Вардас ни посрещна високомерно и ни изслуша набързо, прав.

Щом чу претенцията ни за изпращането на нашите пленници в София, той махна нетърпеливо ръка и каза:

— Разправяте ми басни!

Разписка тоже не се съгласи да даде, понеже не си струвало труда да се изпълняват излишни формалности, да се броят и да се държи сметка за пленниците ни, при толкова много други, изловени от войската.

А когато му обяснихме, че и от военно гледище, и за сигурността на граничното с арнаутлука християнско население е необходимо да се преследва и доунищожи турската войска, високомерният ни събеседник, който повидимому едвам понасяше нашето присъствие, ни отговори със същия нетърпелив жест и презрителна гримаса:

— Войската не е андартска чета! Тя не може във всяко

509

време да се разкарва по разни посоки. Тя също има нужда от почивка и от покрив. По песодерското шосе има малко кавалерия. Ще се изпрати и пехота, когато се намери за нужно.

— Но тогава ще бъде късно: турците ще стигнат в Корча, ще се съвземат и засилят....

Без да обърне внимание на нашата бележка, Вардас продължи:

— Разпоредено е освен това една дивизия да настъпи от Кайлярско, през Мокрени и Клисура, за Костур.

Отговорите и цялото държане на капитана означаваха:

— Оставете тези работи, които не се отнасят до вас!

След кратка пауза аз му обърнах вниманието върху заповедта да не се ходи с оръжие, която някои офицери искали да прилагат и спрямо нас.

— Ние държим да се прави разлика между нас и местното население и ще се разсформируваме само когато получим затова заповед от нашето пряко началство.

Тук вече Вардас ни даде право и кимна утвърдително глава.

— A propos. По тоя въпрос — добави той — най-добре ще бъде да говорите с. вашия генерал, българския делегат в нашата главна квартира. Той е пристигнал днес в града и навярно ще уреди всички тия въпроси направо с вас.

— Знаете ли името на тоя генерал?

Вардас се намери в затруднение да произнесе това мъчно име, но от няколкото изречени срички разбрахме, че се касае за генерал Хесапчиев.

Щом чухме това, ние счетохме за излишно да продължаваме разговора и побързахме да освободим капитана от присъствието си.

На излизане Цветков не се сдържа и каза:

— Моята чета се е сражавала с вас в Костурско преди няколко години.

Вардас наново попита Цветкова за името му и го удостои само с една гримаса.

Упътихме се с Цветкова към гръцката митрополия, където се помещаваше щабът на гръцките войски. Там беше настанен диадохът, там отишъл веднага след пристигането си и генерал Хесапчиев.

510

Изложих набързо в едно писмо кои сме и какви съображения ни налагат да помолим представителя на българската главна квартира да ни съобщи кога и къде ще му бъде възможно да ни приеме и го връчих на подофицера, за да го предаде, дето трябва.

Има ли нужда да казвам колко много се радвахме подир жестокото разочарование от липсата на български войски, че ще можем да се видим с един български генерал, който сега в Лерин представлява победоносната наша армия?

Пред вратата, дето останахме да чакаме, не бяхме сами. Чакаше множество народ, главно турски мухаджири от околните опожарени села, дошли да измолят покровителството на диадоха и да подадат оплаквания и молби. Един гега беше дошъл да моли да му се върне стадо от няколко хиляди овце, задигнато от войската. Едно българско семейство се оплакваше, че у него били настанени двеста войници, които се разполагали с всичко в къщи като със своя собственост. Колкото хора — толкова и оплаквания, които ние слушахме с интерес, очаквайки всяка минута отговора на генерала.

Но отговор не последва:

— Ето го вашия... отива си. Можете сега да му се обадите — каза ни подофицерът.

Видът на първата българска фуражка в Лерин — при това фуражка на български генерал! — ни изпълни с възторг. Застигнахме генерала, който се придружаваше от някакъв испански офицер, поздравихме го, представихме му се и повторихме устно молбата си: де и кога ще му бъде угодно да ни приеме.

— Да, прочетох вашето писмо — отговори ни той през носа си и не без досада. — Аз съм много уморен... Ще ви отговоря после...

Тръгнахме подире му, немного поласкани, разбира се, от тоя прием.

Подир малко генералът запита един минувач къде се намира българската митрополия. Ние излязохме пак пред него и му посочихме пътя.

Мълвата за пристигането на българския генерал се разнесе бързо из града. Няколко първенци се присъединиха по пътя към него и го въведоха в нашата митрополия.

Да влезем ли и ние в салона? Най-после, това е обикновена визита, а не дискретен разговор, защото в приемната

511

са свещениците и неколцина първенци; при това ще му съобщим и адреса си, за който той сигурно е забравил да ни запита. И влязохме.

Генералът ни изгледа сега вече с явна досада и каза натъртено със своето носово произношение:

— Прочетох писмото ви и ще ви извикам, а сега моля ви да ме освободите.

— Ще ви освободим веднага, господин генерале. Ние не дойдохме по работа, а само да ви поздравим, както направиха и другите българи в митрополията и да ви съобщим къде сме настанени и още, че подир два дена смятаме да се върнем в районите си.

Генералът каза на един българин да запомни квартирата ни и ние излязохме.

Капетан Вардас бе, макар и принудено, малко по-вежлив към нас. Високомерието на един Вардас не можеше и не ни огорчи, нито оскърби. Не би бил в състояние да засегне самолюбието ни и един Хесапчиев, за чието внимание и кулантност в обикновено време ни най-малко не бихме държали. Но как болезнено ни засегна пренебрежението и простащината на представителя на България при гръцката главна квартира тук, в Лерин, и в такъв момент!

Всичко, разбира се, щеше да бъде забравено, ако генералът, съгласно с обещанието си, беше ни извикал и изслушал през другите два дена, които главно за тая среща, на която гледахме и като на наш служебен дълг, прекарахме още в Лерин. Но двата дена минаха, без да бъдем извикани.

Ако аналогичен случай беше се представил на гръцкия делегат при българската главна квартира някъде из Тракия, аз не се съмнявам, че той би посрещнал малко по-инак своите сънародници, водители на андартски чети и на цяло едно гръцко население. Той би се заинтересувал сигурно повече ако не за друго, то поне за да разбере не излагат ли тия хора с дейността си и с държанието си пред съюзните власти престижа на Гърция. А делегатът на България не само манифестираше престъпно пренебрежение към един български край като Костурско, но пренебрегваме и един свой елементарен служебен дълг: да каже две думи за упътване нам и на няколкостотин други като нас българи, изпратени от Освободителния комитет в най-далечните български околии, окупирани сега от гръцки и сръбски войски! Такава безчувственост! Такава тъпота!
 
 

512

Патка! — заключихме с Цветкова и под това име описахме веднага в едно дълго писмо генерал Хесапчиев пред другарите в Костурско, като изляхме и голямото си огорчение.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]