XXXVI
ПАТИЛАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ
 

В моя дневник са отделени немалко страници за патилата на победените.

Дебютът в робството е страшен, защото, колкото и да се маскира с „конституционно равенство”, новото положение на довчерашните владетели все си остава за тях робство.

Едновременно с навлизането на съюзните войски Лерин биде наводнен и от многохилядни мухаджирски тълпи. Виждайки, че неприятелската войска предава на огън селата [1], сами провинени в стреляне из засада срещу гръцката войска и в изстъпления, стари и нови спрямо съседните християнски села, неочакващи милост от победителя и треперещи от отмъстителния гняв на разни комити, андарти и селяни, турците от околията, за да спасят поне кожите си, се втурнаха към града. Малцина само са успели да се прикрият под стряха — из вехти турски кафенета, напуснати колиби, които войската не рачи да заеме, и полусрутени тремове. Грамадната маса стои още на открито из краищата на града. Османлиите-мухаджири скитат по улиците, протягат ръка за милостиня или изглеждат безпомощно всеки добре облечен гяурин минувач.

Един такъв нещастник снощи се спря пред мене, направи ми темане и запита:

— Сега ние какво ще правим?...

Заобиколиха ме веднага други пет-шестима като него и впериха в мене отчаяни погледи, очаквайки отговор. Аз не намерих в себе си кураж да им кажа: „Правете каквото искате” — и ги отминах с мълчание...

Моят домакин Ильо Димушев ми разправя невероятни истории за патилата на тия нещастници през изминалите две нощи. Разни „отмъстители” отивали в мухаджирските лагери и взимали каквото им хареса от донесените мухаджирски
 

1. Повечето от турските села в Леринско и Кайлярско са били подпалени от войската по заповед отгоре, както уверяват самите гръцки войници.

513

вещи. Случи ли се обаче гражданин и селянин да познае в някого от бежанците турчина, който някога го е ударил, оскърбил, ограбил или обезчестил, тогава възмездието не се заплащало в черги, дрехи, пари или добитък, а в удари, псувни и в нещо по-лошо: отвличала се жената или дъщерята на някогашния длъжник обикновено при пълното пасуване на мъжа или бащата, за да бъде подир полунощ изпратена обратно в мухаджирския лагер...

Но не винаги, разбира се, се отмъщава за минали грехове. През втората свободна нощ например един лерински младеж избрал от мухаджирския лагер две кадънчета по на 14 години всяко, понеже мнимият забитин (офицер) бил заповядал да му се закарат момичета непременно на такава възраст. И майките отпуснали без ропот своите дъщери, като помолили само да не бъдат много измъчвани и да им се повърнат пак...

Тия случаи съвсем не са единични и не стават само в мухаджирския лагер...
 

Снощи отидохме с Цветкова да посетим някое от мухаджирските обиталища. Ильо ни изведе по едни разкаляни и тесни сокаци, из които сегиз-тогиз се мяркаха гръцки войници, и потропа на вратата на едно бивше турско кафене. Никакъв знак на движение във вехтото здание, потънало в мрак. Ильо повиши глас, затропа силно и извика по турски:

— Отворете!

— Кой е там? — обади се по турски един глас зад вратата. — Тук са само мухаджири.

— Знаем това. Дойдохме да ги видим и поразпитаме. Вратата се пооткрехна, драсна се кибрит и се пална свещ.

Един едър възстар турчин, препасан с грамаден пояс, ни изведе по една много тясна стълба във втория етаж. На издигнатия чардак и по пода лежаха заприличали на сенки същества от всички възрасти. Бледи, изпити момичета и малки деца приповдигнаха глави и пак се сгушиха в своите дрипи.

— Да нямате още пушки? — запита ги Ильо.

— Де у нас вече пушки, чорбаджи...

— Откъде сте вие? — запитах аз.

— От Кайлярско, чорбаджи. По-напред нашето село спадаше в кайлярската каза, а сега е под Лерин.

514

— Що не си отивате в село?

— Селото ни изгоря... Тръгнахме вчера да си вървим, но... пак се върнахме назад... Имаме, чорбаджи, още по някоя дреха на гърба ни, нека ни вземат и нея, но нека ни осигурят живота... Да можем да се завърнем в селата си, макар и изгорели, да заработим... Нали новата царщина ще иска данъци от нас?

Един беззъб идиотизиран старец фъфли нещо, маха с ръце и тъпо ни се усмихва.

— Какво ще правим сега ние? — запита подир кратко мълчание едрият мухаджир.

— Ще ви се каже, ще ви се каже скоро от новите власти... — измърморихме ние и излязохме.

Свещта угасна веднага и мухаджирското обиталище потъна пак в тъмнина.

— Това е още нищо — каза Ильо. — Да видите вие фамилиите, останали на открито под дъжда, из краищата!...

Това зрелище ми беше донейде познато от първата нощ. Цветков, нажален от видяното в турското кафене, също не рачи да продължим анкетата.
 

Гръцката власт се старае да поочисти града от мухаджирските тълпи. Тя им издава бележки — пусули, както ги наричат самите мухаджири — и ги изпраща обратно по селата им, но след като „реквизира” по-добрия им едър добитък.

Вчера един мухаджир подкарваше двата си угоени „реквизирани” вече биволи. Животните упорствуваха и един гръцки кавалерист крещеше неистово над главата на червендалестия турчин, жестикулираше и го псуваше, за да кара по-скоро. А мухаджирът, подкарвайки собствените си биволи към войнишкия стан, се хилеше принудено на войника, без да разбира псувните му, и с това още повече го озлобяваше.

Много такива мухаджирски кервани, снабдени с „пусули”, вчера потеглиха за „селата” си и градът малко се поочисти. Днес повечето от тях се връщат обратно, но вече без добитък, без покъщнина и без завивки почти: разни андарти, войници и въоръжени селяни ги бяха освободили от всякаква тежест, без да обръщат никакво внимание на „пусулите”, с които ги бе снабдила властта.

515

Не липсват и масови отмъщения над турски селяни, които са предпочели да не напускат домовете си.

Снощи срещнахме една компания български четници и селяни, все първи работници от Леринско. Връщаха се от полето и носеха запален фенер. Между тях беше и Спиро от Арменско, знаменателно усмихнат и доволен.

— Е, бай Спиро, отмъсти ли си вече, или не още?

— Току-речи, поотмъстих си.

Той не иска да ми каже в какви дела се е разразило отмъщението му, но други негови другари извикаха настрана Иля и му разправиха всичко. Турската махала в село Неокази била нападната и подпалена, около тридесет турци застреляни или изклани.

Неокази е смесено село. При потушаването на въстанието в 1903 година всички български къщи бяха опленени и опожарени от местния башибозук; шестдесетина мъже бяха изклани или наредени един до друг и застреляни на партиди със залпове; немалко жени бяха изнасилени и завлечени.

Бай Спиро и неоказци сега са отмъстени.

Същият удар на отмъщение селяните сега кроили и против Вощарани, тоже смесено село, чиито турци бяха прочути главорези и насилници.
 

Разплащането на вековни сметки се простира и над градските турци, но положението на последните е малко по-поносимо: те поне остават под своя топъл покрив.

Лерин е град с турско мнозинство и с богата бегска класа. Някои от по-компрометираните бегове и други богаташи са избягали заедно с чиновниците и войската. За тия, които останаха, разграбването на дюкяните им не е най-голямото нещастие. За гордия и честолюбив бег трябва да е много по-мъчително гостоприемството, което е принуден да дава на офицери, войници, комити и дори селяни, на чиито доземни поклони довчера не е приемал да отговаря. А всяко такова гостоприемство рядко минава без оскърбления и унижения... Споменават невероятни случаи. Лоши турци, прочути бабаити и страшници, чиито имена довчера са се произнасяли с трепет и проклятия, понасяли сега с тъпа резигнация изнасилването на жените и дъщерите им пред техните очи. Някои местни граждани, па и селяни предпочитали най-много тоя начин на разплата със свои върли врагове-турци.

516

Но има и такива заможни турци, които чрез разни сделки са успели да отклонят от себе си стрелата на отмъщението. Едни например са отпуснали всичкото мляко на своите крави за висшето гръцко офицерство. Други гощават царски в домовете си гръцки офицери, като удовлетворяват капризите им. Трети пък — и тоя вид сделки, в които обикновено участвуват и офицери, е най-много практикуваният — са се поставили под покровителството на предварително позлатени местни видни гъркомани, днешни властници. Има и такива, които, осигурени по тоя начин, вървят пак горди по улиците и демонстрират със своята неприкосновеност, без да обръщат внимание, че отвсякъде им скърцат със зъби. Повидимому плячкаджилъкът не прави впечатление на гръцките офицери.

Вчера един угоен заможен турчин тичаше като обезумял по улиците и пред всеки срещнат офицер викаше неистово:

— Аман! Аман! Заптисайте малко войниците си!... Няма ли милост за нас?...

У дома му имало разквартирувани много войници, но той, обезумял, викаше само, без да обяснява какво се върши в къщата му. Гръцките офицери го отминаваха равнодушно. Пак на главната улица един голям турски магазин беше отворен и стоката предоставена на разположение на освободения народ. Конете на освободените бяха така претоварени със строителен материал, че едвам мъкнеха провлечените по улицата дъски. Друг освободен роб, не разполагайки с кон, пъшкаше, претоварен сам със същата стока. Селянки по-нататък мушкаха магаренцата си, претоварени с възглавници и юргани, проклинаха ги жестоко, задето не бързат достатъчно, и се озъртаха плахо наоколо си. Един гражданин беше се претоварил само с кокошки и патки.

Двама офицери спряха и дълго се любуваха на тая картина из живота на освободения град.

*

От два дни се ползуваме заедно с Цветкова от гостоприемството на един стар приятел, Ильо Димушев.

Син на много заможен българин, луда глава и пламенен патриот, той е успял да прахоса почти цялото си наследство — по рушвети, когато е бил преследван и затварян, по ко-митетски работи и с весели компании, когато е бил свободен.

517

Госпожата му, една прелестна жена, с гръцко образование, но гореща българка по чувства, е заета изцяло от две само грижи: първо, дали Лерин ще се падне на България, и, второ, защо гръцките власти не турят край на изстъпленията и грабежите.

Тя, която е въздишала и плакала по своя мъж, многажди спасяван от турски засади, преследван и затварян, задигнат като заложник в началото на войната и освободен от битолския затвор едва преди няколко дни — тя няма сила да издържи разказите за турските патила.

Днес, пламнала от негодувание, тя ни разправи подвига на едни свои комшийки гъркоманки: отишли в къщата на един богат ходжа, задигнали няколко ценни дреболии и най-после заставили турчина да им „подари” и едно малко разкошно килимче, на което седял.

Добрата жена скъпи сълзите на майките, съпрузите и дъщерите, па били те и туркини. Тя знае колко е тежко да тъгува майка или жена по своя човек, над когото виси нож или съдебна присъда.

— Каквито мъки и да сме видели от тях, ама нашите сърца са християнски... — шепне през сълзи тя.

Да зависеше от нея, тя веднага след тържеството на християнското оръжие би отвърнала на турците с милост и с всепрощение. И така тя би постъпила съгласно с началата на своята християнска вяра и би се подчинила на гласа на своето благородно, човешко сърце.

Религията на всепрощението и милостта крие неотразима сила. Нашите сърца вече се приобщават с нея при вида на тая жена, която плаче за страданията на турците.

И турчинът почва да говори вече на сърцето ни като човек.

Другарят ми Цветков въпреки дългогодишния си комитлък е мек и милостив. Той и без това бе против изстъпленията, когато те не се налагат от военна необходимост, а видяното в Лерин през последните дни го разчувствува съвсем.

Ние почувствувахме колко величие и красота има в това да останеш човек спрямо врага, когато той, смазан и пребит вече, се търкаля в краката ти.

Най-после, нима трябва вътре в няколко дни, седмици или месеци да изкупи турското племе своите грехове? Нима съзнанието у вчерашните властелини, че са сменили местата

518

си със своите роби, не ще ги трови с десетилетия, а може би и с векове?

Видимото примирение на беговете и дерибеевците с принижението и позора, тъпата резигнация, с която обездоменият мухаджир понася коравите изпитания на днешния ден, имат своето обяснение във фаталистическия манталитет на турчина. Неговото царство загива по неизповедимите повели на аллаха. Християнинът като победител не може да не бъде безпощаден и жесток и да не упражнява широко своите права на победител спрямо робите. Не така ли и турчинът използуваше правата си на победител във военно време и на владетелно племе във време на мир?

И все пак в дъното на всяка турска душа кипи безсилна злоба и разярение. Споменът за днешните патила ведно с горестта по безвъзвратно отлетялото господарско време ще измъчват дълги години днешния турчин и потомството му.

Кое би могло да раздруса днес турската душа и да смекчи затаената в дъното й злоба? — Всепрощението и милостта!

Ако турчинът, приготвен да посрещне най-ужасните форми на отмъщението, би се видял заобиколен с благост, доброта и законност, той би се отвратил сам от току-що погребания режим, би се преродил.

И над кого главно се излива гневът на отмъстителите? Ограбеният богаташ пак ще си набави покъщнина и стока: той все остава владетел на земята си. Най-големите изедници са избягали или са откупили с парите си покровителството на новия владетел. Наказаните са твърде малко. Злото се стоваря с всичката си тежест върху бедния и невежествен турски селянин.

Така чувствуваме и мислим ние в един момент на просветление.

Но разумът скоро ни повръща към действителността и ни казва:

Всичко това са сантиментални навеи, дреболии, съпровождащи предопределената промяна. С отмъщения и жестокости или без тях — все едно колелото на живота, във вечното си движение, не можеше да се не завърти. Миналото, настоящето и бъдещето не са отделени с пропасти. Миналото, настоящето и бъдещето са три брънки, неразделно свързани. Турци и християни имаха през векове един лозунг: ние или те. Как можеха да стихнат моментално накипелите ненависти веднага след изхода на гигантската схватка? Как

519

можеше да се преобрази в един миг робът, осъмнал едно утро властелин и да се изпълни с кротост и благост към вековния си угнетител?

В днешната съдба на турците има може би повече трагизъм, отколкото в нашите минали страдания и борби: турците са вчерашни господари. Но повече ужас в техните страдания няма. Само от Одринско през 1903 година напуснаха опепелените си огнища и бягаха обездомени и боси към българската граница толкова българи, колкото опожарени турски селяни аз още не съм видял. Същата година няколко околии в Битолско изпатиха това, което днес изпащат мухаджирите в турското кафене и мръзнещите под леринските тремове туркини.

Коя сила и кое учение биха могли да възпрат от отмъщение бай Спира от Арменско и оцелелите синове и братя на изкланите шестдесетина българи в Неокази?

Недобита змия все е опасна.

Турците от Кайлярско, една част от които видяхме онази нощ в турското кафене, и след подчинението си са стреляли против гръцката войска. А подир поражението на петата дивизия те са избили маса заблудени и изостанали войници и опожарили съседните християнски села. Сега те са в мъка. Това е отплата за онова. Кой би могъл да ни увери, че между сенките, които обитаваха турското кафене, не е имало и подпалвачи на наши села?

Турците от Костурско и Деволта трепереха за съдбата си и сключваха с българите договори за „взаимна осигуровка”. Но когато пристигнаха табурите в Костур, същите турци взеха участие в изгарянето на шестнадесет гръцки села и натоварени с плячка, се завърнаха по домовете си. Кои е в състояние да ги спаси сега от наказание?

Съвестта на вчерашния роб е спокойна. Разумът и сърцето му казват:

Спрямо турчина всичко е позволено. Насилието спрямо турчина не е грях. Нали затуй сме мечтали и сме се готвили: да видим племето, на което се крепеше тиранията, стъпкано под краката ни?

Уви, робът не чувствува със сърцето на нашата домакиня. Отмъщението е за него свето и неотемлимо право.

520

Вечерта наши милиционери докараха откъм Желево една партида от около триста пленени аскерлии.

Светът се трупаше да види пленниците на Чекаларовата чета.

— Спасени сме! Спасени сме! — казваха радостни пленниците.

Подвигът на нашата чета изпълни с гордост леринските българи.

По броя на пленниците, който бе по-голям от съобщения, заключихме, че нашите са продължили преследването на врага и оттатък Желево.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]