XLI
В СВОБОДНИЯ КОСТУР
 

Когато се пукваше зората, четниците бяха наредени в строй. Наредиха се след тях и селските чети, жупанска и дъмбенска — последната извикана нарочно, за да си придадем по-импозантен вид. Момчетата поизчистиха дрипавите си дрехи, постегнаха цървулите си, окичиха се с цветя. И все пак видът ни далеч не замяза на параден...

В селото почти нямаше хора. Жителите от двата пола и от всички възрасти, с коля, добитък и чували, бяха отдавна запътени към града, който тая нощ израсна във въображението им като някаква обетована земя.

Някои жупанищени, главно жени, вече се връщаха от обетования край.

— Хаирлия слобода! — обаждат се те и мушкат добичетата, претоварени със счупени огледала, столове, маси, газени сандъци...

529

— На конете ли сте покачили свободата? Ами ти, бабо, защо си взела тия зелки?

И тя отговаря, че ги е взела на скъпа цена: ритници и бой от страна на патрула.

— Много ли ти трябват тези неща, невесто?

— Те (турците) как взимаха нашите? — отговаря с достойнство младата жена, доволна, че и тя е упражнила най-после едно свое право.

Костурските гърци, ония, на които и под турците никога не е било зле, ония, които нямат право да дават такъв обезоръжаващ отговор: „Те как взимаха нашите?” — са изели заедно с войниците ядката на ореха, а на селяните са предоставили черупките. Даже и тук неправда и неравенство...

Щом наближихме местността Топлица, четата замарширува под звуковете на „Жив е той жив е” и „Напред, напред за слава”...

Гръмко ура процепи въздуха. Вън от града чакаха със знамена и венци учениците, учителите и всички костурски българи, с управляващия епархията начело. И нито един грък.

Архимандрит Панарет в своята приветствена реч обсипа „борците за свобода” и „храбрите войводи” с такива ласкателни думи, че се почувствувахме немалко стеснени. На края родолюбивият отец акламира българския цар — „главнокомандуващия на всички съюзени балкански армии”.

— Ние, костурчани, които знаехме да се борим за свобода и да обагрим с кръвта на толкова герои и мъченици всяка педя земя в нашия край, ние ще знаем сега да пазим свободата и народното си име от посегателствата на когото и да било. Да живеят костурчани! — завършихме ние краткия си отговор.

Шествието потегли към града начело с венците и знамената.

Един офицер, препускаш в кариер от Костур, ни застигна и ни съобщи:

— Господин дивизионният командир желае да се види по-напред с войводите.

— Но ние и без туй считахме за свой дълг да се явим най-напред пред него.

— Да, но това трябва да стане, преди да влезат хората ви в града.

Подчинихме се, но се наруши тържествеността на шес-

530

твието ни. Едни от хората останаха при четниците, други тръгнаха с нас. Учениците прекратиха песента си и огорчени, се отправиха към града.

Улиците гъмжеха от народ и гръцки униформи цвят каки, но дюкяните бяха затворени.

Офицерът спря пред гръцката митрополия. Въведоха ни при дивизионния командир генерал Дамианос. Там бяха и офицерите от щаба му. След първите поздрави загатна ни се от дивизионния адютант, че снощи в града станали погроми. Чак сега разбрахме причината на тия разтакания и взехме подобаващата поза.

По добродушие и простота генерал Дамианос бе копие или по-точно първообраз на познатия полковник Матеопулос. Нисък, приветливо усмихнат, с привързана ръка, с привързана и неподвижна шия, а на всичко отгоре и глух: трябваше да подвиква човек над ухото му, за да чуе.

Дали поради добродушието, или поради глухотата му, присъствуващите офицери взимаха един през друг думата, прекъсваха го и говореха вместо него, жестикулираха, спореха помежду си и в резултат се получаваше една невъобразима неразбория. Все пак ние разбрахме, че някой е успял да убеди генерала да забрани влизането на българските комити в града, за да не станат нови погроми.

С повиквания над ухото на генерала ние можахме най-после да се изкажем:

— Пожелахме и ние, подир преживените събития, да слезем в града, за да поздравим господин генерала, високопреосвещения митрополит и да се видим с нашите сънародници. В града ще прекараме само няколко часа, и то в нашата митрополия, а за поведението на нашите четници отговаряме даже с главите си.

Незабелязано в стаята се вмъкна и владиката. Той мълчеше, но погледите, с които сегиз-тогиз ни стреляше, издаваха едва сдържана ненавист.

Генералът остана доволен от отговора ни, сбогува се с нас и изказа желание да го видим пак, преди да напуснем града.

Прибрахме се в нашата митрополия, последвани от същия офицер, който бе, види се, аташиран към нашите особи. Тук нашите момчета (на селските чети, жупанска и дъмбенска, не се позволи да влязат в града) бяха посрещнати братски и се разположиха като у дома си.

531

Придружаващият ни офицер, подпоручик Сакетас, родом от Спарта, когото заобиколихме с всичкото внимание, подобаващо на един гост, стана по-приказлив. Говорейки за войната, той проявяваше известно недоволство, споделяно, навярно, от цялото гръцко офицерство, задето българите се поддали на турската хитрост и се ангажирали с тях в преговори за примирие, „преди да е смазана главата на змията”. От нашия архимандрит и от другите българи разбрахме, че странното поведение на гръцките офицери спрямо нас не се дължи само на страха от нови погроми. Гръцкият владика искал да се избегне каквато и да било българска манифестация в града, толкова повече че в нея изказали желание да участвуват и множество местни гърци. Имената Чекаларов и Попов са добре известни на костурени още от 1903 година. Последните нападения на четата против отстъпващата сган по шосето се разказваха из града, украсени с разни добавки. А един най-нов слух, че Чекаларовата чета заловила ненавистния костурски бег и кръвник Аса бей, настроил гражданите още по-съчувствено към нас. И въпреки изричното запрещение на владиката, минавайки през града, чухме тук-таме викове „зито о Чекаларов”!, а две гъркини хвърлиха и цветя.

Чувствуваше се, че местното население не е останало много възхитено от начина, по който падна градът. То е, види се, очаквало да види турския гарнизон разбит и пленен, а известни турски първенци, които са го тероризирали през войната — изловени и наказани. Войската обаче не иска да направи това и даде възможност на гарнизона, чиновниците и насилниците да се оттеглят от Костур, необезпокоени от никого.
 

Наши хора ни донесоха сведения за движението и новата концентрация на Джавид пашовата войска около Корча.

С тия сведения отидохме пак при генерала.

Въведоха ни в чакалнята, докато дивизионерът си свърши обеда. Един изтънчен офицер с бели ръкавици, адютант някакъв, дойде при нас и ни заговори за войната. И той изказа същото недоволство, задето българите така прибързано искали да сключат примирие с турците.

Чакаха и неколцина местни турци — навярно от пострадалите снощи дюкянджии.

Генералът усмихнат се приближи и се ръкува с нас. Тоя

532

път заедно с него влезе и митрополит Иоаким, типичен мургав анадолец (караманлия), с огромен крив нос, големи набръчкани очи и гъсти вежди.

Посочихме на генерала върху картата разположението на неприятеля около Корча, според нашите сведения. После му изложихме намеренията си:

— Тази вечер мислим да посетим съседното градче Хрупища. После ще се упътим към Билища и по пътя ще обезоръжим някои турски села. Ще ви съобщаваме всичките сведения за неприятеля и ако стане нужда, ще сътрудничим с вас, както сме сътрудничили с петата дивизия.

Генералът кимна одобрително глава.

Владиката, който дотогава фучеше, изведнъж подскочи:

— Какво ще правите вие в Хрупища? Защо ще обезоръжавате селата? Това е работа на редовната войска.

— Владико свети! Ние правим това не от вчера и от днес. Ние обезоръжихме Сетома и Жервени, когато още нямаше в Костурско гръцка войска, и то без да позволим никакви безчинства. Ние сме най-после изпратени от началството си с известни задачи и ще се разформируваме, когато ни се заповяда оттам.

— Но защо непременно искате да отидете в Хрупища?

— А защо да не отидем? Ако не отидем в Хрупища, ще отидем в друго село. Не е ли все едно? Но в Хрупища ние вече сме пратили известие и нашите българи ще ни чакат.

— Добре, но в Хрупища днес андартите са извършили страшни злодейства: обрали са градеца. Заповядано им е да напуснат Хрупища и против тях е изпратена войска. И тъкмо сега искате пък да отидете вие...

— Ние ви заявихме, че за поведението на нашите четници отговаряме. Досега чули ли сте оплаквания?

— Не.

Оставихме владиката, разкаяни, че сме му целунали ръка и сме завързали разговор с него, и се обърнахме към генерала, който мълчеливо следеше разправията.

Но разярен, какъвто беше, владиката съвсем безцеремонно се нахвърли сега върху генерала.

— Това е срамота! (Думата бе за снощните погроми.) Нима държавата, която ще си присъедини тия места, трябва да намери само развалини? Къде ти е военното положение? Имаш под заповедите си 12 000 войници, де ти са застреляните хора? Злодеите трябваше да бъдат застреляни.

533

— Как, да съм ги застрелял?— сви рамена добродушният генерал.

— Така! Ще ги застреляш! Слушай! Или ще обуздаеш войската си, или ние всички ще напуснем града!

В тоя момент двамата изправени един срещу друг контрагенти имаха вид на хора, сбъркали професиите си: расото по би прилегнало на генерала, а военната униформа — на владиката.

Владиката извади от джоба си едно турско писмо, прочете го като същински турчин и после го преведе: Турците от едно близко село заявяват, че се подчиняват драговолно на новия режим и стават поданици на Негово величество крал Георги. И добави:

— Е, право ли е сега да се безпокоят и нападат тия хора? Митрополитът бе тъй разгневен, че излезе навън, като трасна силно вратата подире си.

— Какво да правя аз? Да застрелям хората ли? Ами това са граждани и селяни, все пасоми на владиката. Той що не обуздава паството си? — каза ни генералът.

Вратата се отвори и вътре се втурна един посивял местен гражданин с външност на заможен и почтен буржоа. Той ни целуна подред и през сълзи простена.

— Недейте, деца, имайте милост над нас, съжалете ни!...

— Но с какво сме предизвикали вашите оплаквания, с какво сме ви огорчили? Ние ли сме виновни за станалите в града безредици? Дълга на войската бе да ги предотврати,

— Бог да пази! Не е думата за вас. Ние се оплакваме от грабежите и безредиците, които се извършиха нощес от самата войска!

— Но дядо владика като че иска и нас да укори...

— Не, не. Нашето сърце е изтровено от други — от това, което е направила самата войска.

В салона се вмъкнаха и други лица. Генералът незабелязано изчезна. Всички се разправяха с висок глас, оплакваха се, обвиняваха и споряха.

Разбрахме, че желанието на владиката е да ни възпре от всяка по-нататъшна работа. И понеже трагикомедията, която се разиграваше пред очите ни, не можеше да се отнася до нас, тръгнахме да си вървим.

На излизане обаче ни извикаха в съседната стая. Там бяха генералът заедно с адютанта си и други офицери. Преди да ни се заговори, дадохме воля на възмущението си от обидния език на владиката.

534

— Най-после за нас тукашният владика не представлява нищо. Ние нямаме нужда от никакви напомнювания, за да пазим достойнството и престижа на България, която ни е изпратила. Прочее, ние ще продължаваме работата си и на първо време ще обезоръжим ония турски села, в които още не е стъпвала гръцка войска.

Думата взе дивизионният адютант капитан Трикупис, млад офицер с изострено криво лице, който от бързина в говоренето си изядаше цели звукове и думи. (По-после чух от един гръцки офицер, че капитан Трикупис бил фактическият командир на дивизията.)

— Добре — каза той. — Но ние ще ви помолим самс едно: да отложите за по-нататък вашето отиване в Хрупища Там бяха днес андартите и направиха всичко море. Изпратихме войска да ги изпъди оттам и да въдвори реда. Ако сега отидете вие, после пък ще трябва да се разправяме и обясняваме с андартите. Влезте в нашето положение...

— Но влезте и вие в нашето. Съобщихме на хората си и те ни чакат вече. Самите наши момчета ще помислят, че ни се запрещава да отидем в Хрупища.

— Запрещение ли? О, не. Ние ви само молим. Генералът — той през това време изпулваше очи ту към нас, ту към офицерите, които викаха над главата му — взе думата и ни помоли да направим тая отстъпка за него, ако и да беше одобрил по-преди маршрута ни.

— Владиката много се страхува — добави той. — Инак ще трябва да изведа войската си от града...

— Аз никога не съм искал ум от попове! — извика Чекаларов, раздразнен от тоя миньорен тон на дивизионера. — Ако аз бях на мястото на генерала, щях да взема върху си отговорността за всичко станало и да се наложа на всички. Ние не одобряваме станалите безредици — те трябваше да се предотвратят, — но ние си ги обясняваме: няма християнин, който да не е пострадал, затова и хората са безмилостни сега към турците. Всички горят за отмъщение.

— А владиката се сърди на нас, когато сам не може да обуздае своите хора. И неговите хора ли да обеся?

И генералът, и офицерите му старателно отбягваха да признаят, че и войската е участвувала в погромите, а обвиняваха само гражданите и селяните — „хората на владиката”.

Чекаларов оставаше неумолим. Попов, комуто едвам

535

сварвах да превеждам всичко на български, също не беше наклонен да отстъпи. За да избегнем пълния разрив с гърците и неминуеми големи неприятности в бъдеще, аз склоних другарите си към отстъпка.

С подвиквания офицерите обясниха на генерала, че се съгласяваме, от уважение към него, да отложим отиването си в Хрупища. Командирът пак ни се усмихна добродушно. И с това обясненията ни се свършиха.

Владиката, който сигурно бе чул всички наши нападки против него — по примера на нашите събеседници и ние давахме пълна воля на гласа си, — излезе от една съседна стая и ни помоли да отидем при него за едно малко обяснение.

— Тук стана едно малко недоразумение — започна той. — Аз бях много възбуден и вие може би сте взели върху си моите оплаквания. Не. Преди да дойде гръцката войска, ние прекарахме тук страшни дни. Със съдействието на тукашни турски първенци едвам можахме да запазим града. И сега трябваше да дойде войската, която с нетърпение очаквахме — освободителната войска! — за да станат в Костур тия ужасни работи. Аз се оплаквам от генерала. Той беше длъжен да запази реда, а безредиците се започнаха от войската. Аз ще подам заявление на диадоха и ще му се оплача. Турците вършеха тия неща, защото бяха варвари. А сега идем ние, цивилизованите и просветените, и вършим същото. Християнщина ли е това?

— Да, тия разсъждения подобават на един свети старец, какъвто сте вие. Те се диктуват от християнски чувства. Но не така разсъждават хората, които са нарамили пушки, и не от такива чувства се въодушевлява народът. Война е. Има много и много настрадали се хора, които са чакали днешния ден, за да си отмъстят. Аз, разбира се, не мисля и не чувствувам така, макар и да съм погребал двама братя, роднини, и да съм изхабил младините си... Добре е да не се повтарят такива работи, но от това, което е вече станало, напразно се вълнувате и тревожите толкова.

След тая бляскава защита на каузата на генерала Чекаларов млъкна, а владиката, който преди обед така безогледно беше се нахвърлил върху нас, почна да се оплаква от андартите, но с цел да засегне косвено и нас:

— И те са подчинени на гръцкото военно министерство, но не си поплюват. Искам още да ви кажа, че се намират

536

и такива хора, които злоупотребяват с вашето име. Преди месец например едни бяха се опитали да измъкнат от ваше име пари от един турчин в едно село...

— Позволете, Ваше Високопреосвещенство, преди един месец ние не бяхме още пристигнали в Костурско!

— Аз, разбира се, не повярвах, но искам само да ви кажа как се злоупотребява. Не е право да се гори и напада едно турско село, след като е предало доброволно оръжието си.

— Но кой напада и гори селата?

— Андартите.

— Грешите, Ваше Високопреосвещенство, не само андартите, но и самата войска. И то по заповед отгоре. Знаете ли кой е изгорил Въртолом?

— Не.

— Войската. Това ни казаха гръцки войници и офицери в Лерин. Главно от военната власт зависи, дали да се горят селата или не.
 

Почти целият ни ден мина вместо във веселие и радост между нашите хора, в шумни разправии с гръцките офицери и с владиката.

Командата и башибозуклукът на гръцката войска и сцените в гръцката митрополия ни навяха мрачни мисли за бъдещето, но в същото време ни и разсмиваха.

Тоя немощен и безволев старец — генерал Треперко, както го нарекохме, — може би храбър войник и добър стратег, но невъзможен военен началник, кукла в ръцете на неколцина млади офицери и на един със съмнителна сериозност адютант! Тия надвиквания над превързаното му ухо, ръкомаханията, неразборията!

Другарят Попов, служил свръхсрочно в българската войска, не можеше да се помири с това многоначалие, с тия своеобразни фамилиарни отношения между дивизионен командир и подчинени офицери. Вместо да свърши с нас вътре в петнадесет минути, генерал Треперко се занима цели часове, излагайки своя престиж и пред нас, и пред множеството граждани, които пълнеха митрополията.

Но от всичко по-трагикомична беше разправията между генерала и владиката. Не особено смутен от погромите — това сигурно е ставало във всички градове, превзимани от войската му, — той посрещаше с ирония желанието на вла-

537

диката да се прибегне до застрелвания и бесилки за такива „дреболии”, като намираше, че не той със своята сила, а митрополитът трябвало да обуздава „своите хора”!

Колко по-внушителна и по външност, и по темперамент, и по воля, и по ум бе фигурата на неговия контрагент! В лицето на митрополит Иоаким аз видях един от многото самоотвержени и предани водачи на елинизма, един „генерал в расо”, както един гръцки поет беше нарекъл гръцките владици в Турция. Той държи повече за престижа на гръцката армия, за авторитета на началствуващите, за сегашните и по-далечните интереси и задачи на гръцката държава, отколкото генералът. И виждайки във военачалника на Гърция един слаб човек, който не оправда очакванията и ангажиментите му пред местните турски първенци, той иска на всяка цена да му се наложи!

Но едновременно с това ние видяхме в тоя анадолец въплотена затаената стара ненавист към българското племе, спрямо което е преследвал цял живот, неизменно и с всички средства, само една задача: да го къса и претопява.

Ние споделяхме неговите мисли за погромите и за дълга на армията, но бяхме дълбоко засегнати, задето ни посрещна едва ли не като най-главни виновници за станалото в наше отсъствие в града. И ако бяхме по-малко зъбати от него, той безспорно щеше да ни се наложи чрез генерала и щеше да ни запрети всяко движение из околията, защото не беше престанал да вижда в нас елемент, опасен за елинизма. Опита се най-напред да хвърли вината върху нашите селяни и косвено върху нас, но когато му доказахме, че нашите селяни са намерили вече разбити костурските дюкяни, когато отблъснахме едно по едно попълзновенията му, той отстъпи от тия позиции с присъщата му ориенталска ловкост.
 

Изпратени пак с речи и акламации от костурските българи, напуснахме с облекчение града и се упътихме към близкото селце Маняк.

Отделения гръцки войници също напускаха града: пръсваха се по околните села за прехрана.

Един току-що издъхнал турчин, застрелян от андарти, лежеше край шосето.

Какви ли дни има да се заредят сега за нашето население? Ще бъде ли прибрано цяло Костурско в границите на нова България?

538

Обвзети от такива мисли, стигнахме в Маняк.

Разположени в къщата на нашия четник Паскал, ние подишахме пак в това малко чифлигарско селце родната атмосфера, която ни се стори сега още по-мила.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]