От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XLVII
ПОДВИГЪТ НА БЪЛГАРИЯ
 

В Дъмбени ме завари пристигането на шестдесетина костурчани, доброволци от Америка.

Наканили се да дойдат веднага след мобилизацията, те се екипирали на свои средства, преплували океана, слезли в Гърция, където и се въоръжили, и едвам сега са тук. Предвожда ги бившият костурски войвода Пандо Сидов. Те съжаляват, че няма да им се представи случай да опитат хубавите си пушки.

Доброволците се намират под впечатлението на страшните опустошения, които са видели от гръцката граница на-

563

сам. Маса села между реката Бистрица и гръцката граница били опожарени. Бистрица постоянно изхвърляла трупове на избити и удавени хора от двата пола и от различни възрасти. Гърците опустошили турските села, турците — гръцките, а прочутият Бекир ага със своята башибозушка банда продължавал още своите хунски набеги до самата гръцка граница [1].

Американците дойдоха тъкмо навреме, за да разкажат на своите съотечественици, че оттатък океана и по целия свят славата на България е далеч затъмнила тая на другите й съюзници. Всички чужденци в Америка и в Европа, с които нашите американски доброволци са дошли в контакт през своето дълго пътуване, считали, че разгромяването на турската империя е дело главно на българската войска — тая войска, която костурският българин още не е видял и за подвизите на която още нищо положително не е чул.

Нашите американци споменават имената Лозенград, Люлебургас и Бунархисар, чути и запомнени в Новия свят като имена, навеки обезсмъртени с гърмоносните победи на българското оръжие, като имена на места, в които се сломи и погреба вековната османска сила. За другите военни театри и за делата на нашите съюзници американските и европейските вестници отделяли нищожно място. България и българщината били фокусът, в който се съсредоточавали вниманието и адмирациите на Стария и Новия свят.

Неизпитани дотогаз сладки тръпки на безпределно самодоволство ни пролазиха, почувствувахме се издигнати в собствените си очи при мисълта, че и ние сме частица от тоя велик народец, пред чието сюблимно усилие се прекланя днес вселената.
 

1. За опустошенията в тоя край ние знаехме и по-рано. В къщата на един забягнал бег в село Желегоже бяхме намерили седем-осем мъже, затворени в една стая. Облечени бяха като турци, а не знаеха турски: това бяха помаци гърци.

— Отде сте? — запитахме ги.
— От Населицата.
— Какво търсите тук?
— Ние сме мухаджири.
— Де ви е оръжието?
— Взеха го гърците. Те обезоръжиха селата ни.
— Де ви са фамилиите?
— Фамилиите... Когато бягахме от клането, само ние можахме да се спасим. Жените, децата — всички се издавиха в реката...

Всички заридаха с глас. Ние побързахме да излезем, безсилни да издържим зрелището.

564

По това време бях се сдобил от подпоручик Янакопулос с нови гръцки вестници. Прочетох и препрочетох всичко за тракийския военен театър и особено няколкото закъснели дописки на чужди кореспонденти върху завършената вече гигантска борба по тракийските полета. И всичко ми стана ясно.

Майка България се издигна в нашите очи на шеметна висота и ние съзерцавахме отдалеко, препълнени със синовна любов и благоговение, нейния образ на лавровенчана героиня.

В атинския вестник Неа Имера Тергестис от 19 ноември 1912 г. срещнах преведено едно живо описание на „бойното поле при Люлебургас” от италианския военен кореспондент Л. Барцини. Просълзих се от вълнение и веднага продиктувах на български края на кореспонденцията. И студентът Юруков записа:

„Подир шестдневен път стигнахме в Люлебургас, като прекосихме гръцкото село Алатли, в което още ехтяха стенанията на пострадалите от башибозушките кланета. Прекосихме селото бързо, защото във физиономията на всеки жител като че виждахме по едно трагично олицетворение на страданието!

Недалеко от Люлебургас започват следите, които говорят за станалото голямо сражение. Ние намираме пак българите, виждаме и турците, които бяха разположени на крайно укрепени позиции отвъд реката Караагач. От изобилието на труповете, с които е посята земята, лесно се познават местата, където сражението е било най-ожесточено. На около двадесет километра разстояние вонят труповете, измокрени попреди от поройния дъжд и почнали да съхнат сега под слънчевите лъчи. Българската войска не е имала време да погребе труповете: тя не е имала време и да си почине.

Турците се намират в последното си прибежище. Те владеят само тридесет (?) километра европейска земя.

Ще присъствуваме ли и на превземането на Цариград? Ще се осъществи ли копнежът на героичните български войници, които в настъпателния си марш ежеминутно възгласят: Към Цариград! Ще видим ли пак, подир четири века, кръстът издигнат над Св. София? Ще доживеем ли тоя час, който ще остане именит в всесветската история? Кой знае...

Между това далеко към Мраморно море топът ехти и святка хоризонтът.”

565

Впечатлението у селяните, на които прочитахме, препрочитахме и обяснявахме това описание, не можеше да бъде друго. Те се просълзяваха от умиление и гордост пред подвига на България и от скръб за кървавата цена на славата й. И ставаше им ясно като ден, че докато там, под гръмоносните удари на братското оръжие, агонизираше поваленото чудовище, тук гръцката войска трепеше неговата опашка. И сега, колчем им казвахме: „Не унивайте! Имайте вяра в силата на тая България! Тя няма да остави Костурско!” — нашите думи сгряваха вече с надежда сърцата.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]