ПРЕДГОВОР
Прибран в София, шест месеца подир мобилизацията, аз бях започнал замислената си книга с тия встъпителни думи:
Ето ме пак в същата работна стая, чиято врата траснах шумно подире си на 17 септември 1912, без никакво съжаление, че я напущам и без да се замисля дали ще се върна пак някога.
Пет месеца изтекоха оттогава.
Един дълъг сън.
Сън, защото не прилича на обикновения делничен живот на човека и на народите. Един сюблимен момент, в който се чертаят предопределенията или капризите на съдбата, един миг, който туря преграда между миналото и бъдещето.
Аз съм разгърнал петте оръфани тефтерчета, в които е записана мъничка, неизмеримо мъничка част от онова, което аз и милиони хора са преживели в тия няколко месеца. Засъхнали кафяви букови листа, морави салепови цветове и есенни минзухари се млркат тук-там из страниците и ме пренасят по върховете на родните балкани, на които се озовах така неочаквано, сякаш грабнат и отнесен от стихиен ураган. Бегло прочетени имена и дати ми откриват неуловимо, бързо меняващи се картини и ми навяват спомени и чувства нови, непознати, неподдаващи се на определение.
Как мало прожито, как много пережито...
Провиквам се и аз като Надсона, но за България тия думи не са горък, страдалчески стон.
Всред преживяното блещи, като всред хаос, лъчът на съзнанието ча победоносното насилие над една фаталност, която векове е притискала душите ни.
И това не е самоизмама, ни празна приказка. Пред мене виси на стената
картата на стара България, която сега не е нищо, освен една карта, една
от многото исторически карти на България. Стара България, желязната здравина
на чиито мишци и съкровищата на чиято душа мнозина — българи даже! — малко
познаваха! Стара България, която отминава с ослепителен ореол от слава
и безсмъртие, за да заживее като нова. Разрази се и мина втората война...
| Бележки на Михаил Неделчев:
Стр. 349. К а к м а л о п р о ж и т о, к а к м н о г о п е р е ж и т о ... П р о в и к в а м с е и а з к а т о Н а д с о н а — поезията на руския поет Семьон Надсон (1862—1887) е била извънредно популярна всред нашата интелигенция през 90-те години на миналия век. Преки подражания на Надсоновата лирика срещаме у Ив. Ст. Андрейчин, Христо Максимов и пр., а отгласи от нея намираме и у ранния Яворов. Модата по Надсон се чувствува в редица теми и мотиви от поезията на самия Силянов. Цитираният стих е от стихотворението „* * * Завеса сброшена...” — едно от най-представителните произведения в Надсоновата лирика. Стихотворението е отпечатано за пръв път в сп. „Отечественные записки”, 1882, кн. 1. |
349
Нова България заживя с безмерна тъга по зиналите безкръстни гробове и с озлоблението си против всички. Участник, по вестникарски дълг, в оная стръвна кампания, в която се диреха и сочеха „виновниците”, аз нямах ни време, ни сила да се заровя в едно близко минало, което така болезнено засягаше всички ни, и да довърша захванатата история на нашата чета през освободителната война.
Но и диренето на истината омръзна... Острата болка се попритъпи и в душите заседна тиха неподелена тъга. Тогава едвам, една година подир катастрофата, аз разгърнах наново моите оръфани тефтерчета.
Имах да възпроизведа една светла отлетяла епоха на най-възвишен всенароден
подем, без да се влияя от кошмара, в който ни хвърли крушението на полувековния
ни идеал. Приготвените шест месеца подир мобилизацията Встъпителни думи,
безпредметни и невъзможни за днешното време, ми говорят, колко бяхме близко
до идеала и колко сме далеко от него сега. И ако ми се е удало, донейде
поне, да изобразя вярно отлетялата епоха, затова имам да благодаря на подробния
дневник, който, по стара привичка, държах през първата война и в който
се стараех сега строго да се придържам.
София, 5 февруари 1915
Хр. С.
[Previous] [Next]
[Back to Index]