ПУБЛИЦИСТИКА ОТ ХРИСТО ТАТАРЧЕВ

1.

УВОД [1]

Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването й, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят. И когато източното царство при цар Борис II 963 г., попадна под Византия, тогава бе подвзето освобождението на царството и ръководството му от югозападното царство, в оня великолепно красив охридско-преспански кът на Македония, образувано от великия и мъдър цар Самуил - 980 г. Царството се разшири още повече при неговото царуване, особено към Тесалия и Епир, ала съдбата на югозападното царство беше решена в подножието на Беласица- 1021 г. от византийския император Васил-Българоубиец, гдето падна убит цар Самуил и това беше краят на I-то Българско царство.

Византийската власт се настани здраво върху българските земи и след един период от повече на един и половина век, биде премахната от царете Иван-Асен - 1218 г., които възстановиха напълно българското царство, наречено II-ро Българско царство. Нахлуването на Турция - 1352-1464 г., на Балканския полуостров реши тоже съдбата на II-то Българско царство и Византия [2].

Войните, въобще, между българската държава и Византия бяха изтощили тези държави, така щото те не можеха да окажат нужната съпротива срещу турското нахлуване в страните си. По това време сръбският крал Душан бе се втурнал в Югозападна Македония; скоро обаче същата участ постигна и Сръбското кралство от удара на турските войски. Сръбското владичество просъществува в Македония от 1345-1389. Наистина българската държава, която се излъчи в Северна България - Добруджа чрез войни на Аспаруховата угро-финска орда с Византия и приобщи после подвластните на Византийската империя славянски маси и разпръснатите измежду тях оазиси от неславянско потекло под държавната емблема и наложи чрез военната си мощ единство. Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски - 916, чието име носи нашата Алма матер - българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия - 1767 г.

И тоя дух, който едвам блещукаше в една от килиите на Хилендарския манастир в Св. гора се оделотвори най-сетне в края на XVIII век, в страстно-убедителен позив на отшелника Паисий към българския народ 1762 г. Лиричният йеремийски език на изнесените от него факти на величие, слава на българските царе и царство, развълнува сърцето на българина от всички краища и разведри неговата мисъл и действия. Българският народ се омисли бърже и осъзна се за миналото и предстоящите му задачи; към средата на XIX век изникват вече спонтанно училища, които в някои центрове, като Габрово, се издигнаха до завидно положение Дебърското резбарство и иконопиство пък се пренесоха в Североизточна Македония - Банско, Самоков и пр. Просветителната жажда обхвана скоро българския народ и от всички негови краища се излъчиха великани, будители - просветители, като от Североизточна Македония Паисий и Неофит, от Южна България Бозаели, Софроний, по-късно врачански епископ, Раковски, Любен Каравелов и пр., от Югозападна Македония Братя Миладинови, Йоаким Кърчовски, Пърличев, Жинзифов и от Източна Македония Хаджи Теодоси от Дойран, който откри в 1838 г. първа българска печатница и пр. И така, взаимното усилие на целокупния български народ подготви епохата на възраждането, в което се прояви най-мощно българския гений. Величието и значението на това рядко историческо събитие, се състои главно в безупречната сплотеност на народа ни и непоколебимата му индивидуална и колективна воля при извоюването на духовната ни независимост от гръцката Патриаршия. И в олтара на тоя рядък стремеж по упоритост, постоянство и смелост, бяха поднесени безропотно всички страдания, лишения и жертви, каквито се срещат не често ь историята на народите.

Епохата на Възраждането остава, изобщо, едно най-велико и най-славно епично дело в историческия живот на народа ни. И като последствие от това, яви се четнишкото освободително движение на Панайот Хитов, дядо Илия от Малашевско, Христо Ботев, Стефан Караджа и други, в което заеха тоже най-живо участие и много македонски българи. Забележка: в четата на Панайот Хитов участвуваха през 1876: Георги Милетич, баща на проф. Милетич, през 1867 Георги Велезлията и през 1868 г. Стуго Герйов от Битоля, Атанас Стоянов от Кукуш, Сотир Пейов от Велес, Арсени Мартинов от Велешко, Филип Димитров от Куманово, Никола Иванов от Прилеп, Хр. Н. Македонски от Кукуш, Нено Спиров от Воден; в четата на Христо Ботев, през 1876 г.: Перо от Македония, Петраки Жеоржеско от Македония, Вълчо Македонецът от Македония, Христо Аврамов от Тетово, Тодор Стоянов от Неврокоп, Стоян Стойков от Якоруда, Антон Стоянов от Призрен, Янко Атанасов от Неврокоп, Димитър Кючука от Егри Паланка, Георги Костов от Неврокоп, Атанас Македонеца от Охрид, Антон Чергореца от Подгорица. На това място ще споменем за една рядка епична фигура Спиро Джеров, родом от Битоля, - Спиро Джеров на прякор Македонски. Той бил най-близък човек на Хаджи Димитър, помощник войвода, командующ половината чета. Спиро скочи пръв от парахода на българския бряг и се бил рамо до рамо с Хаджи Димитър на Бузлуджа. И като ранен, самозастрелял се, за да не падне в турски ръце. Любен Каравелов увековечил тоя герой в два от последните куплети на стихотворението си: „Я не плачи, я не жалей, планино зелено", „Хайде кажи. Бог да прости Спиро Караджата, хайде кажи на Хаджията, блазе на душата". Вазов пък дал името на Спиро на един от най-симпатичните хъшове от „Немили недраги". Костите на Спиро почиват заедно с ония на Хаджи Димитър и другарите, пред които ежегодно се покланят благовейно поколенията. Името на Спиро както на живе не подигаше шум около себе си, така също и във вечното си жилище не впива върху себе си окото на поклонниците в Бузлуджа.

Тъй също в подготовката на Априлското въстание са били дейни доста македонци от Македония, като Георги Македончето - Измирлиев от Джумая, ръководител на революционната организация в Горна Оряховица, обесен в Търново 1876 г. Априлското въстание беше епилогът на четническото освободително движение; кланетата в Батак 1876 г. свършиха с намесата на Европа в турската държава и по тоя повод се състоя през 1876, 11/23.XII една конференция от представителите на великите сили в Цариград по изработване на реформи на Европейска Турция. Конференцията, основавайки се върху данните на „Етнография" от австрийския консул Хан, обедини населени от българите земи с две автономни области: източна и западна. Това решение на конференцията биде отхвърлено от Високата порта и предизвика войната между Русия и Турция - 1877 г., която бе приключена на 19-ти февруари 1878 г. със Сан-Стефанския договор. Българският народ, според тоя договор, се обединяваше в една геополитическа и етническа държава и бе напълно вече гарантиран в духовно-културно-икономическото си развитие. Санстефанската България стресна гръцкото правителство и общество; протестите им по европейските дворове и видни личности, намериха добър прием; сръбското кралство не остана тоже пасивно. Англия и без това беше се озадачила твърде много от руските успехи и стоенето на руски войски в Сан-Стефано; веднага нейната флота бе застанала пред вратата на Цариград и по нейно настояване биде повикан на 13юни 1878 г. конгресът в Берлин и на 1-ви юли 1878 год. Санстефанска България биде разпокъсана на пет части: Северна България биде издигната във васално княжество, Южна България - в автономия, названа Източна Румелия под суверенитета на султана, Македония и Тракия останаха под турска власт със задължение, според член 23 от Берлинския договор, да въведе реформи - Северна Добруджа се отстъпи на Румъния и Моравско на Сърбия. Това разпокъсване на Санстефанска България роди Македонския въпрос и с това се отклони не само нормалното културно и икономическо развитие на българския народ, но се създадоха при това още условия на несигурност на Балканския полуостров с фатални последствия за народите им и международния мир.

Решението на Берлинския конгрес не можеше да не покруси българския народ от извършената над него неправда, който в отчаянието си от народностната катастрофа, реагира не само със словесен и писмен протест, но още с образуването на Македонско-политическата организация. Това стана още в момента - юли 1878 г., когато се узна решението на Берлинския конгрес [3]. Целта на организацията беше свободата на Македония. Всеки българин, от който и да е край, можеше да бъде член в нея. Средствата й бяха първоначално от революционно естество. Македонската организация се направляваше от Централен комитет в Кюстендил, начело на който бе застанал Охридския митрополит Натанаил от с. Кучевища -Скопско, председателят пък на Софийското дружество беше Софийският митрополит Милетий от Струмица, иконом поп Тодоров от Пирдоп - деловодител, Никола Ганчев от Пловдив, бивш учител в Прилеп - касиер. Централният комитет под председателството на Натанаила, току-що се образува още през м. юли 1878 г., се залови с организирането на въстание в Македония. През есента на 1878 г. се дигна въстание в Кресненско и Разложко, ръководено главно от руския офицер Калмиков; през 1879 въстанието в Охридско, което се разпростре и до Прилеп. Това не измени ни най-малко решението на Берлинския конгрес. Най-сетне, през януари 1879 г. се състоя в Пловдив една комисия от представители на великите сили, така наречената Източнорумелийска международна комисия, за да изработи един проект за реформи – Les lois des Vilayets de la Turquic l’Europe, , в духа на чл. 23 от Берлинския договор. По тоя повод бяха дошли в Пловдив Екзарх Йосиф и елитът на македонските българи като Натанаил, Йосиф Ковачев, Даме Каранфилович, Пантелей Урумов, В. Диамандиев, за да издействуват по-благоприятно решение за участта на българите останали под турска власт. При това руският представител се опитал да използува присъствието им за отстранение на схизмата; Екзарх Йосиф бил се даже разколебал и затова срещнал опозицията на по-горе споменатите македонски българи, които успели да се наложат по тоя толкова съдбоносен за българското племе въпрос, за да остане Екзархията в Цариград, чието присъствие беше една духовна и политическа необходимост за неосвободените българи. Решенията на Международната комисия останаха тоже мъртви (Тия сведения били дадени на г.инж. Хр. Станишев от Даме Каранфилович.)

При това резултатът от въстанията през 1878 и 1879 беше арестуването и изтезаването на най-интелигентните сили по тия места и неефикасността от решенията на Пловдивската комисия, поради което се явява тенденцията за легална дейност. Веднага трескавата дейност по организирането на македонските дружества в Княжеството и Източна Румелия биде подета със същия ритъм и ентусиазъм. Така през 1880 г. Васил Диамандиев от Охрид и Георги Георгиев от Велес основаха в Русе нова Македонска организация - Българо-Македонска лига, по образа на Ирландската лига.

Уставът й бил одобрен от генерал Еренрот, министър на войната. В същото време 1880 г. бяха избрани в Софийското македонско дружество: Д-р Поменов за председател, В. Мишаков, подпредседател, Д.В. Македонски за секретар, Н. Ганчев за касиер и пр. Дружеството разви през 1884 г. доста усилена дейност чрез печата, изпращане на меморандуми до европейските дворове и видни лица и свика през лятото 1883 г. първия митинг да иска приложението на член 23-ти от Берлинския договор. Орган на дружеството беше в. „Македонский глас". Македонското движение започна скоро да взима вече и революционен характер;

Захари Стоянов образува през 1885 г. в Пловдив Таен революционен комитет „Всякъде и никъде", чиято непосредствена задача беше освобождението на Македония и осъществяването на целокупна България. Тоже в същата година 1885, капитан Паница, военен прокурор, основа в Русе таен комитет „Искра" с цел да повдигне въстание в Македония с чети от България. И двете тези организации стояха във връзка със Софийското централно македонско дружество под председателството на Д. Ризов. Паралелно с тия общи усилия, за приложението на член 23 от Берлинския договор, предстояха на българския народ тежки задачи по устройството на освободените земи: Княжеството и Източна Румелия. Дейците, останали от Възраждането и техните питомци се отдадоха с ентусиазъм и идеализъм по уреждането на управлението на освободените земи.

Много интелигентни сили от Македония, като д-р Поменов, Йосиф Ковачев, Диме Карамфилович, Мишайков, Македонски и прочее, които дойдоха от Македония в освободените земи, се заловиха заедно с освободените братя за устройството на новите държави, от където мислеха, че ще бъде подзето един ден освобождението на поробените българи. Така също, синовете на много видни семейства се наредиха заедно с освободените братя в гимназиите и средните училища на Княжеството и Източна Румелия. Изобщо пълно единство в стремежи, разбирания и идеи по народностните въпроси и защитата им е съществувало винаги между свободните българи и македонските. И когато избухна войната в 1885 год. между Сърбия и Княжество България, по повод на Съединението на Източна Румелия с Княжеството, македонската емиграция и учащата се македонска младеж зеха най-живо участие във войната. Пишущият тия редове и неговите другари от Пловдивската гимназия, бидоха изпратени към турската граница - Ямбол, трябваше да пътуват от Пловдив на покривите на вагоните и подир малко бяха повърнати в Пловдив, отгдето, през една твърде люта зима, заминаха за Пазарджик, където ги завари примирието. Някои младежи, пък причислени към Македонския легион, сражаваха се заедно с войските при Пирот. Съединението обаче на Източна Румелия с Княжеството, чийто главни двигатели бяха същевременно и ръководители на Пловдивското македонско дружество, предизвика един разрив между учащата се младеж в София. Някои младежи, начело с Атанас Бадев, осъждаха Пловдивското македонско дружество, както и самото Съединение и мислеха, че Македония трябва да се присъедини първо към Източна Румелия и после да се мисли за Съединението. Тоя разрив всред младежта се усили още повече след Сръбско-българската война и полемиката всред тях, по принципиалните въпроси, беше доста оживлена без да се дойде до образуване на отделни дружества. Софийското младежко дружество остана да просъществува, като комитет начело с В. Диамандиев.

През това време Сръбско-българската война изби в детронирането на Ал. Батемберг и начело на управлението застана Ст. Стамболов, който веднага декларира, че македонският въпрос е държавен въпрос и забрани в Княжеството всякакви политически македонски организации. Това даде повод за изместване на целите и задачите на политическите македонски организации. Македонското дело, за голямо съжаление, биде тогава примесено във вътрешните партийни борби и неговата пуританска чистота беше вече опорочена от видни български политици, които си послужиха с нещастието на прокудените чеда на Македония. За убийството на Стамболова македонските дружества в София и провинцията се обърнаха през 1889 в тайни македонски революционни организации начело с майор Паница, Св. Миларов, Ал. Карагюлев и други. Първата им задача била свалянето на Ст. Стамболов. След свалянето на Ст. Стамболов, 18 май 1894 год., и поемането на управлението от д-р К. Стоилов, възобновиха се през септември 1894 г. в София и провинцията македонските политически организации. Покрай комитетът В. Диамандиев, К.В. Сарафов, Георги Георгов, Коста Христов и Милчинов, образуваха се още Младежката македонска дружина начело с К. Шахов и Братския съюз начело с Д. Ризов, с орган в. „Право". Годината 1895 завари три македонски политически организации. Принципиални различия нямаше помежду им. Младежкият жар се сблъскваше с мудната консервативна дейност. Това явление, собствено, произтичаше от големи идеализъм, който го движеше, като всяка страна считаше своя метод най-подходящ за извоюване свободата на Македония.

Достатъчно беше великата фигура на Трайко Китанчев, за да създаде единство в македонските среди. На 19-ти март 1895 г. трите македонски организации, по взаимно съгласие, свикаха конгрес от представители на македонските дружества в България и Румелия, в който участвуваха 60 делегати. Конгресът трая около три дена и избра един 20-членен комитет с бюро от 5 души начело с Трайко Китанчев - председател. Наум Тюфекчиев -подпредседател, Тома Карайовов, секретар и Бр. Иванови - касиер [4]. Комитетът, току-що, бе се заел със стягане на македонските организации, неочаквано напусна легалната си дейност и започна да готви чети за въстание в Македония. Какви бяха съображенията на комитета, които го заставяха да прибегне противно на статутите на македонските организации за въстание; имаше ли той нуждните за това данни, че се диктуваше това от общобългарските национални интереси или не предполагаше, че като излиза инициативата от горе, трябва да са имали всички уверения и гаранции по приложението на 23 член от Берлинския договор. На 17-ти юни 1895 година почна се въстанието с чети от България, водени от поручиците: Начев, Мутафов, Луков, Пожарлиев, Венедиков и Борис Сарафов [5].

Двамата първи паднаха убити в Малешевско. Б. Сарафов превзе Мелник и го държа една седмица. Това подигна доста шум в странство и в последствие българското правителство издаде нареждане да се преследват неумолимо четите. Китанчев узна твърде късно, че княз Фердинанд е искал да покаже на Великите сили, че той е фактор на Балканите, да има мир или не, и не можеше да прости на себе си, че е станал проводник на лична политика. Това го сломи физически и душевно и от тоя морален шок на 2 август 1895 г. склопи очи, за да изкупи своя грях спрямо Македония. И така бе дадена една скъпа жертва от Македония, а българският народ изгуби в неговото лице един рядък просветител и велик трибун. След смъртта на Китанчева остана да ръководи комитетът Наум Тюфекчиев - подпредседател до II-рия конгрес. На 16-ти декември 1895 година биде свикан II-рия конгрес и бяха избрани: генерал-майор Д. Николаев, Йос. Ковачев, Панталей Урумов, Алеко Константинов, д-р Г. Паунчев, Д. Матов, Д. Ризов, д-р Ал. Радев, Илия Георгов, Андрей Ляпчев, Тома Карайовов. От тоя състав се излъчи следното бюро: за председател генерал-майор Данаил Николаев, за подпредседател Йосиф Ковачев, за касиер Ал. Радев и за секретар Г. Паунчев. II-рият конгрес назова комитетът „Върховен комитет" и изработи статутите на македонските дружества. Целта на македонските дружества бе: придобиването за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили.

Средствата за постигане целта са: въздействие върху правителствата и общественото мнение за България и Европа чрез: а) печатно слово, б) агитация, митинги, в) изпращане меморандуми и делегати в европейските дворове, г) преговори с другите балкански държавници за общо действуване в полза на автономията и д) поддържане избора на депутатите в Народното събрание на ония, които се задължават да действуват за постигане целта на македонските дружества. Член на македонските дружества може да бъде всеки, който съчувствува на целта им, стига да бъде препоръчан от трима членове пред настоятелството на онова дружество, към което иска да се запише. Тоя конгрес биде ръководен от А. Людсканов - председател, Ив. Козаров - подпредседател, секретара Илия Георгов, Н. Наумов. Изобщо въстанието - 1895 год., озадачи твърде много българското общество. Никой не можеше да си обясни целите, които го предизвикаха. Тоя род на лична политика поставяше в опасност Княжеството, както и Македония. Македонският въпрос беше считан за чисто български национален въпрос, затова неговото ръководство трябваше да се намира в сигурни ръце, за да не се повтарят в бъдеще с него експерименти, както тия от 1895 г. Българското общество посрещна с радост Върховния комитет начело с изпитания български патриот генерал-майор Данаил Николаев и в тоя комитет влизаше елитът от свободните българи и македонски българи. Това бе една гаранция за обществото, че целите и средствата на македонските дружества respect. на Върховния комитет бяха строго определени, а именно придобиването на автономията на Македония и Одринско, приложена и гарантирана от Великите сили и то да стане главно с мирни средства. Две години преди въстанието 1895 година, в края на 1892 г. и в началото на 1893 г., образуваха се в Солун на чисто местни начала Македонска революционна организация - конспирация „Съзаклятие" [6]. Целта на конспирацията беше извоюване автономията на Македония и като главно средство за това биде предвидено въстанието. Конспирацията се управляваше от Централен комитет, в който влизаха основателите й: Даме Груев от с. Смилево, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила, Антон Димитров от с. Айватово, Христо Батанджиев от Гумендже и д-р Христо Татарчев от Ресен.

Въстанието, 1895 г., завари Конспирацията в приготовлителния й период и веднага, като се научи Централният комитет за него, изпрати Д. Груева в София да влезе в допир с комитета „Китанчев" и да се уведоми за целите му. При тоя случай, за пръв път, биде съобщено на Комитета за съществуването на Конспирацията. В същото време бе изпратен от комитета Н. Наумов в Солун, за да склони конспирацията да земе участие във въстанието. Тази мисъл, по всяка вероятност, беше внушена на комитета от Н. Наумов понеже той, когато беше училищен инспектор на българските училища в Битолско, биде поканен да се запише в редовете на съзаклятието и отказа. Централният комитет отхвърли предложението обаче обеща да снабди четниците с храна и да улесни тяхното преминаване в България. Централният комитет, като влезе в допир с Върховния комитет забеляза едно двоемислие - тавтология между двата комитета и замени Македонска революционна организация, с Вътрешна организация, а оная организация в България в различия с Външна организация. Върховният комитет, след конституирането си, влезе във връзка с Централния комитет и пожела да се определят отношенията между двете организации. Централният комитет, като виждаше, че една и съща идея, автономията на Македония, беше легнала в целите на двете организации, поиска да се изрази тази общност най-конкретно в това: Върховният комитет да пледира освободителното дело в странство и да помага морално и материалнона конспирацията, като всяка една организация ще бъде самостоятелна в ръководството в своята област. Върховният комитет, обаче искаше да направлява македонските дружества в България и конспирацията в Македония. Той, както и българското общество, в своето мнозинство останаха непоколебими в това гледище и не можаха да си представят, как би могло да бъде поверено едно толкова съдбоносно дело на младежи, току-що излезли от училището без житейска опитност и без всестранна ерудиция, затова и не искаха да разберат специалните условия, при които конспирацията действуваше.

Но въпреки това, Централният комитет не прекъсна преговорите си с Върховния комитет, като излизаше от гледището, че рано или късно ще се убеди Върх. комитет в правотата на доводите на Центр. комитет. През ноември 1896 година биде преизбран същия комитет от III конгрес начело с генерал-майор Николаев и остана до юли 1897 г., когато IV конгрес избра нов Върховен комитет, начело с инженер Хр. Станишев за председател, Андрей Ляпчев за подпредседател, Георги Георгов за касиер, Ляпов за секретар, членове: Д. Ризов, К. Шахов и пр. В края на 1898 год. биде преизбран същият Върх. комитет начело с инж. Хр. Станишев от V конгрес, както и през 1899 г. от VI конгрес, с подпредседател Ал. Радев. Отношенията на Центр. комитет с Върх. комитет на генерал Николаев бяха повече официални, когато тия с Върховния комитет Хр. Станишев бяха доста интимни; Конспирацията не получи нито от първия, нито от втория Върхов, комитет някаква материална помощ. Схващанията на Върх. комитет Хр. Станишев бяха близки до ония на Конспирацията; понеже той разбираше деликатното й положение и тук държеше Центр. комитет строго за автономния принцип, невмешателство на людето на Конспирацията в политическия живот на Княжеството и неутрално държание спрямо българските политически партии, нещо, което се одобряваше от П. Каравелов, и искаше същото от страна на Върховния комитет и Македонските дружества спрямо Конспирацията. При това, за да има в горната смисъл, единомислие и действие помежду двете организации, Центр. комитет изпрати в края на 1896 година Гоце Делчев в София, като негов представител, за да осветлява Върх. комитет по въпросите, засягащи двете организации и същевременно, за да огражда Конспирацията от публичност при променяване на Върхови, комитети; по-късно към края на 1897 г. биде тоже изпратен Гьорче Петров [7], понеже Г. Делчев бе назначен за ръководител на вътрешните чети. Върховният комитет Хр. Станишев съвпадна във време на важни събития на Балканите: Турско-гръцката война 1897 г., Арменското въстание, Валандовската афера, Ениджевардарската, Кукушката, Дойранската афера и пр. и не беше в състояние да укаже ни най-малка материална помощ на Конспирацията. И тъкмо в тия моменти именно, Конспирацията имаше най-голяма нужда от материалнапомощ, за да даде конкретен израз пред населението за съществуванието си. Това обстоятелство застави Гоце Делчев и Гьорче Петров да подкрепят през 1899 г. образуваните, чрез съдействието на генерал Цончев, офицерски кръжоци, за да се избере в началото на 1900 г. офицерски върховен комитет. В него влизаха: Б. Сарафов, Тома Давидов, Сл. Ковачев, Антон Бозуков, Саракинов и пр., като начело на Върховния комитет застана Бор. Сарафов.

Офицерският върховен комитет беше действителни близък по дух и стремеж до лицата от Вътрешната организация и възлагаха се върху него големи надежди относно материалната помощ. Наистина Върх. комитет Б. Сарафов разви една буйна дейност в Княжеството и скоро получи голяма популярност и в странство. Това обаче не се харесваше на генерал Цончев, който претендираше да бъде първа меродавна сила във Върх. комитет и да обяви той въстанието в Македония. Б. Сарафов отгатна намеренията на генерал Цончева и вместо генерала, той би могъл да обяви въстанието и да застане начело на същото. При товатой забрави скоро условията между Г. Делчев и Г. Петров, от една страна, и офицерите от друга страна, при които се прокара офицерската листа за във Върх. комитет, и почна да гледа с недоверие на ръководителите на Конспирацията, както и предшествуващите Върх. комитет, че даскали би могли да създадат каквато и да е организация - нещо само от компетентността на офицерите и ако бившите Върхов. комитети бяха пасивни, Б. Сарафов се залови с превземането на Вътрешната организация. Това, може би, вършеше той с цел да измести съвършено генерал Цончев от бляна му, да вдигне въстание; обаче, неговият похват и лек не критичен поглед върху нещата, озадачиха твърде много Централния комитет и представителите му: Г. Делчев и Г. Петров. Всичко бе сторено от страна на Вътрешната организация, за да го отклони от тая тенденция; но успехът му в България в организационно отношение, материалните средства, до които се добра и миналото му, като герой на Мелник, помрачиха погледа и разбиранията му. Поради това, собствено, стана първото спречкване между Г. Делчев и Г. Петров; първият не можеше да прости на Б. Сарафов за недругарското му държане и потъпкване на взаимното споразумение, а вторият, който беше интелектуалният автор на споразумението, не реагираше с енергия и мислеше, че Б. Сарафов ще се опомни затова свое пакостно за революционното дело желание и в препирнята по това, се дойде до револвера между Г. Делчев и Саракинов.

След тези пререкания, Давидов напусна Върхов, комитет и замина със съгласието на Центр. комитет в Македония, гдето прояви великолепна дейност и през 1902 година падна убит в сражението при с. Издеглаве, Кичевско. Но Върховният комитет Б. Сарафов не се отказа от своето намерени, въпреки увещанията на Македонските дружества, които се отправяха ежедневно до Върх. комитет. Убийството на Михайляно в Букурещ [8] повлече еднакво Радославовия кабинет, също и Върх. комитет. Б. Сарафов и Славчо Ковачев бяха арестувани. И предвид на създаденото положение от Букурещката случка биде свикан VIII конгрес, който избра така наречения преходен Върхов, комитет начело с Вл. Димитров - председател, членове: Кепов, Х. Димов и др. Просъществуването на тоя Върх. комитет беше кратковременно. Той нямаше нужния авторитет пред обществото; офицерството бе зле настроено срещу него.

Най-сетне той трябваше да отстъпи на Върх. комитет - Михайловски-Цончев, който биде избран в края на 1901 г. Неговият състав се състоеше от Стоян Михайловски - председател, генерал Цончев - подпредседател и членове: Ст. Николов, Стойчев, Бозуков и Саракинов. Главната задача на тоя Върх. комитет бе да се вдигне въстание, колкото бе възможно по-скоро, обаче на пътя на това, от него замислено дело се изпречваше Вътрешната организация. Нужно бе за това да бъде Вътрешната организация под негово разпореждане. Наистина, Външната и Вътрешната организации, при все че действуваха всяка една при специални условия, имаха една и съща цел - свободата на Македония. Въстанието беше за Вътрешната организация средство, но не експеримент. Прибягването към него би трябвало да стане с оглед на вътрешното положение в Македония и на дипломатическата подготовка. Македонският въпрос, при все че беше чисто български и териториално български въпрос, бе третиран от дипломацията, като балкански и международен. Тези доводи на Вътрешната организация се виждаха тенденциозни на Върх. комитет и на г.г. офицерите и бе се сложило у тях мнението, като че ли ръководителите на Върх. организация работили умишлено бавно, за да изкористят заеманото от тях положение в организацията. Някои от офицерите на ВК отиваха толкова далеч, за да считат В. Организация, като мафия, да обират и да живеят охолно за сметка на населението. Често пъти, за голямо съжаление, липсуваха у тях всяка критерна реалност и мъдрост в разбиранията на нещата. Това психично състояние и манталитет на младото офицерство бяха понятни.

Йерархичният ред между военните е имало всякога влияния върху тях и на това се дължеше, собствено странното им понятие за В. Организация. Дейността на Върх. комитет - Михайловски - Цончев започна с приготовление на чети, начело на които бяха поставени харамиите-войводи, като Дончо Златков, които В О беше отстранила от Македония, както и ония работници, които своеволничеха в поверените им райони. Тая дейност на Върх. комитет, въобще не целеше засилването на ВО, а донасяше деморализация за същата. И в стремежа си да замести Центр. комитет, за което се опита през лятото 1901 г. с изпращане на чети в Джумайско и Малешевско, да подбие авторитета на ЦК от една страна, а от друга - да тури нога на тия важни за ВО стратегически и продоволствени пунктове, нахлу там с върховистките чети. Последните бяха посрещнати с рядко смела енергия от Сандански и Чернопеева. Много четници паднаха и от двете страни в тия братоубийствени сражения. Македонската земя в Джумайско и Малашевско биде оросено с братска кръв. Най-сетне с големи жертви успяха четите на Върх. комитет да се загнездят в някои малки кътове в Джумайско и Малашевско. Българската обществена съвест се покруси от братоубийството; за нея бе това престъпление през образа на измъчена Македония. Една част от българското общество, по тоя повод, взе страната на Върх. комитет - Михайловски-Цончев без да си дава сметка за пакостта, която се нанасяше на революционното дело. Тя гледаше на действията на ВКО само като на действия, но не на целесъобразността и полезността на освободителното движение. Вън от това, че населението страда, даже твърде много, от тоя род на насилствувани нахлувания в земята му, даваше се още и един великолепен повод на съседните държави и европейската дипломация, за да компрометират същността на самородното революционно дело в Македония, като орган на българската политика. Другата част пък от българското общество начело с инж. Станишев, Д. Ризов, П. Яворов, А. Страшимиров, Карайовов, Н. Наумов идр., които действуваха съобразно със статутите на Македонските дружества в България, като легална организация, за да помага морално и материално на Вътрешната организация, неможаха да не осъдят безумните действия на Върх. комитет, с които се провеждаше, не само създадената с толкова жертви революционна организация в Македония, но и се пакостеше на българската политика. Тая част се оформи през м. август 1902 г. в отделен комитет Хр. Станишев и защитаваше тезата на Вътрешнатаорганизация[9].

В тая полемика се изля много мастило от двете страни и се оказа всичко най-лошо за Вътрешната организация, което би могла да измисли фантазията. Сепаратизмът, който бе заглъхнал дълго време, изникна наново в пререканията им. Той беше рожба на екзархийските просветители в Македония, които подвеждаха под тая сепаратична формула македонска интелигентна младеж, която искаше да вземе участие в управлението на черковно-училищното дело. Това явление беше много естествено;младежта, лишена от всякакви политически права при господствующия режим, можеше да прояви своята енергия и знание само в черковно-училищното дело. Появата на Конспирацията, която даваше съвършено друг характер на политическия живот на Македония, биде посрещната с голяма загриженост от Екзархията и нейните органи; понеже застрашаваше създаденото, с толкова скъпи жертви черковно-училищно дело, и при туй подхвърляше населението на страдание и унищожение. Сепаратизмът беше тук за нея най-мощното средство, за да настрои масите против Конспирацията и да ги отклони от нея, като я представяше пред тези маси, какво Конспирацията, под формата на автономията на Македония, иска да създаде македонска държава и македонски въпрос.

Екзархията и нейните органи, както и част от македонското общество, близо до тенденцията на Екзархията не бяха в състояние да схванат гения на поробения български народ и борческия му дух, прояви на историческа необходимост, която се направлява от свой закон без оглед на колективната воля в живота на народите. Автономният принцип, срещу който се обявиха Екзархията и голяма част от свободния български народ, се наложи на Конспирацията от грубата действителност; той биде възприет също от македонските дружества в Княжеството с участието на най-първите български държавници. Нямаше, следователно, различие в целите между свободните българи и Вътрешната организация, представляваща поробените българи, освен в средствата за постижение свободата на Македония. Никога не е имало въпрос за сепаратизъм в Конспирацията, а на сцеплението -единство на свободните и поробените българи се гледало не само като историческа необходимост, но и като повелителна нужда за интелектуалното и културното им развитие.

Автономният принцип не беше, следователно, сепаратизъм и един съществен елемент за запазване на Княжеството от рискове и на целостта на Македония. Това реалистично и патриотично схващане биде подценено от българската дипломация - ВК, и голямата част от свободния български народ [10].

Едно помрачение, за жалост, бе обхванало българската дипломация, общество и Върх. комитет и те, вместо да помогнат най-разумно стремежите на поробените народи и да убедят съседните държави и външния свят, които подозираха българската политика, че са далеч от всякаква мисъл за присъединението на Македония към Княжеството и че държат най-искрено за приложението на член 23 от Берлинския договор, се заловиха с въста-нияески експерименти и накърниха с това най-зловредно освободителното движение.

Конспирацията не пречеше ни най-малко на българската дипломация; тя беше местно самородно дело и не представляваше нещо новост за културния свят и европейската дипломация. Всички поробени са изтръгнали свободата си чрез революция, както и Българското княжество чрез Априлското въстание, а колкото за материалната помощ от сродните им народи, това е било винаги обикновено явление. Целостта на Македония беше преди всичко обект на основателите на Конспирацията, когато последните издигнаха автономния принцип за неин лозунг. Всяко друго разрешение, вън от автономния принцип според тях, не можеше да не свърши с дележ на Македония,който щеше да бъде във вреда на българския народ и на чисто българските земи.

Тези съображения заставиха ръководителите да оставят автономния принцип и да се опълчат срещу Вънкашната организация и съчувствуващето ней българско общество; което не държеше сметка за политиката на В О, нито пък за специалната конюнктура на Македония. При това една от задачите на ВО беше да убеди инородните македонски народи в искреността на автономията на Македония, както и да отбие всяко съмнение на съседните държави по отношение на възприетия от нея автономен принцип. Така също не по-малко деликатно беше нейното положение спрямо външния свят, който след Съединението на Източна Румелия с Княжеството, както това бе подчертано в една среща на Андре Шерадан с инж. Хр. Станишев; никой не вярваше в твърденията и уверенията, на който да би бил българин [11].

Усилията на ВО в това направление бяха винаги опровергани от експерименталната политика на Българското княжество, както и от Външната организация, било с печата и митинги и било с нелегални действия. Всичко това, вън гдето отвори очите на сърби и гърци, беше за тях, както и за външния свят, един несък-рушим аргумент за правотата на поддържаните от тях обвинения срещу българската политика, дискредитира съвършено освободителното дело и усложни неговото разрешение. Най-драматичното беше, че от това, което се боеше Вътрешната организация и против което бяха насочени всичките нейни грижи и мерки случи се тъкмо това по една непрозорливост и лекомислие на българската държава, общество и В. комитет. Последствията от тия нецелесъобразни и некритични действия се отразиха най-пагубно върху идеала на целокупния български народ и поради това Вътрешната организация не можеше да реализира своята освободителна програмна задача, както последната бе замислена. Българският свободен и поробен народ дадоха неизмеримо скъпи жертви в копнежа и идеализма за свободата на поробените земи. Но едвам в единадесетия час Кабинетът Данев тури най-сетне на 1.II.1903 ръка на комитетите Михайловски-Цончев и инж. Хр. Станишев; той не отиде, поради малодушие, до логически край след като Върховния комитет Михайловски и Цончев подигна през септември и октомври 1902 г. безпрепятствено въстание в Джумайско [12]. Епилогът от тоя подвиг на себеотрицание и саможертва беше неописуем всред българското общество; а пасивността на Вътрешната организация беше заклеймена. Резултатът от това Джумайско въстание беше: първо, преминаването на 2000 голи-боси човешки същества в пределите на Княжеството да търсят спасение за живота си, второ, дохождането на руския външен министър Ламсдорф в София и трето, Мюрцщегските реформи [13]. Безспорно българската държава и общество се отзоваха с голямо съчувствие и готовност да облекчат съдбата на бежанците. Руската легация в лицето на госпожа Бахметиева им се притече също на помощ. Мюрцщегските реформи, или с други думи наречени пъдарски, предвиждаха вилаетски административна и финансова независимост, обаче те не гарантираха напълно свободното развитие на народа ни. Вътрешната организация се обяви, още от самото начало, против реформите. Положението в Македония и преди Джумайското въстание беше непоносимо още от 1899 г. от гонидби, изтезания и сражения между четите на ВО и турските войски. Това положение обаче след нахлуването на върховистките чети 1901 г. и след Джумайското въстание 1902, достигна до максимум на репресалии върху невинното население.

Изход от това ужасно положение не виждаше Вътрешната организация, освен във въстанието. На 20 юли, Илинден, биде провъзгласено въстанието по най-тържествен начин в Смилево. Тоя акт на петвековния роб, въоръжен от гръцката пушка „гра", тетовската Мартина и руската кримка, беше колкото сублимен, толкова и смел против най-модерно въоръжените турски сили на Великата империя. Това беше действително един подвиг на велик дух, свръх човешка воля и рядко съзнание. Животът пред очите на роба изгуби всякакво значение; желанието за свобода на родината му, бе опасла чувства и ум; той, като разярен лев, влезе с открити гърди против противника си, като прескачаше труповете на другарите си, за да отправи по-сигурно смъртоносното олово срещу потисника на неговата земя. 25 000 бойци косяха поляните и планините на Югозападна Македония - Битолски вилает, като държеха огромната, над 120 000 турска войска и бяха я вковали по местата й. Тоже със същата жар и самопожертвувание действуваха бойците в Солунско, Скопско, Североизточна Македония и Одринско. Повече от 200 000 турска армия се бореше против 50 000 македонски бойци и 50-60 000 армия беше ангажирана в борбата срещу одринските бойци.

Турската власт в безсилието си да се справи с берящите се за свобода, прибягна до пожарища на села, убийства и обезчестявания на млади невести и моми. Зимата трябваше да тури край след една борба повече от три месеца. Наистина, Турция победи физически, но не можа да сломи борческия дух на народа. Последният излезе от тая борба по-мощен и по-кален в енергия и воля, за да почне още по-неустрашим борбата за свобода.

Резултатът от това историческо въстание - Илинден е 201 опожарени села, 12 440 опожарени християнски къщи, 4694 убити и изклани християни, 3120 обезчестени жени и моми, 30 000 прокудени и 1500 души хвърлени в затвора. Тая катастрофа, която озлочести толкова много нашия народ, има обратния ефект;ехото на оръдията и пушките не беше още заглъхнало и Вътрешната организация почна да подбира силите си и да ги реорганизира за продължение на борбата. И в края на 1904 г. раздвижването на боевите сили на организацията хвърли турската власт в тревога. Това, собствено, я накара да се съюзи със Сърбия и Гърция в борба против организационните чети. Турската власт улесняваше навлизането на сръбските и гръцки чети в Македония и когато последните се намираха в опасност, притичаха им се турските войски на помощ. Непрестанните сражения в Югозападна Македония създадоха един хаос в политико-стопанския живот на страната и вън от това нямаше никаква сигурност и в градовете, където ежедневно се извършваха терористически акции. Това отчаяно положени предизвика през август 1908 г. среща между английския крал Едуард VII и руския император Николай в Ревел, гдето македонскят въпрос бе разрешен в удовлетворителна смисъл [14]. Младотурският комитет, изплашен от Ревалската среща, побърза да осуети тоя почин на крал Едуард и Николай II-ий с провъзгласяването на Хуриета-Конституцията 1908 г., като мислеше с това да запази европейските владения [15]. Хуриетът се обяви с голяма театрална тържественост, демократичност и префинен такт. Той беше посрещнат с радост и ликувание от измъченото македонско население. Четите на В. организация сложиха оръжието. Посрещането им беше с голяма военна почест, музики, речи, банкети и пр. Ръководителите на Младотурския комитет, вместо да търсят сигурността на Европейска Турция в едно искрено разбирателство и сътрудничество с българите, прибягна до старата идея на Митхад паша, да отоманизира Империята без да взимат в съображение разликата на интелектуалното и културно развитие между македонските българи и азиатските турци. Реализирането на тая тенденция намираше главно съпротива в македонските българи, които бяха, според тях, причина на безизходното положение в Македония и затова, без всякакъв повод от страна на македонските българи, почнаха да преследват - черковно-просветителното им развитие, да ги ограничават в стопанско отношение и да правят въобще труден и несигурен живота им. Вътрешната организация биде принудена да възобнови дейността си - атентати по железниците, гарите, градовете и пр. разстроиха съвършено икономически страната [16].

Всичко това дискредитира младотурския режим вътре в империята и вън пред чуждия свят. Затова Младотурският комитет държеше отговорно Българското царство; македонският въпрос тежеше тоже и върху Българското царство в морално и политико-икономическо отношение. Българското правителство, вместо да търси изход от трудното положение на Царството във възприетия от първите строители на Княжеството и Източна Румелия, т.е. автономията, легнала в изработените от български държавници статути на македонските дружества 1895 г., както и в поддържания от ВО автономен принцип, се отдаде на лекомислени комбинации на спорни и безспорни зони със Сърбия. Тая мисъл занимавала отдавна цар Фердинанд, както това бе установено през есента 1901 г. от една анкета на инж. Хр. Станишев и Тома Карайовов при министрите Ив.Д. Шишманов, генерал Савов и началник щаба, генерал Фичев [17].

Споразумението на българското правителство 1912 г. беше, въобще, един акт на нечувано късогледство и на липса на всякаква логика [18]. То посягаше най-тежко на идеала, запазен през вековете, въпреки всички перипетии на историческият живот на народа ни. Българското правителство разруши с тая безразсъдна постъпка националното единство и санкционира сепаратизъма, като едничко средство за излизане на Царството от трудното положение. Това прибързано, фатално за българското национално дело, решение биде посрещнато с горест на сърцето и вътрешен протест на душата от всеки македонски българин и покри с траур македонската земя.

И въпреки тази негова трагичност той се нареди в лицето на В. организация. Македонските дружества и целокупната емиграция в редовете на сражающите се български войски. Македоно-одринското опълчение покри с епична слава и величие българското оръжие при пленяването на Явер паша и при сраженията: Малгаре, Шаркьой, подножията на Султан тепе, Калеманци (Кочанско) и пр. И както македонският български народ предвиждаше, не само по интуиция, но и по-отблизо до самата реалност, случи се това за жалост. България беше вероломно изневеренаот съюзниците си - сърби и гърци - и заведена в Букурещ, гдето биде наказана като рядко има случаи в историята на човечеството. Сляпата й вяра в сърбите, невежеството й по историята и по актуалната действителност погубиха националните идеали и докараха неописуеми нещастия на целокупния български народ, под които и днес изнемогва.

Македонският български народ, колкото и да бе покрусен от подхвърлянето му на сръбско-гръцко робство, се уповава и тук, както и в миналото, пълно за него с поука, на своя гений, дух, твърд характер и несъкрушима воля и подзе със същата енергия и саможертва борбата с новите похитители на родината му. Малко след това, настъпиха велики събития в Европейския континент - войната на Съглашението със Съюза. Хубави надежди възкръснаха за македонския българин. Поведението на Вътрешната организация се обуславяше от идеала за свобода на Македония. Намесата й в политиката на Царството се простираше до толкова, до колкото и разните културни и стопански корпорации на Царството.

Избора на тая или оная страна на воюващите беше само от компетентността на българското правителство, което имаше за това под ръка всички аргументи. И когато се определи положението на България спрямо воюващите, македонският български народ се солидаризира с политиката на българската държава и се сражава с всичкия си ентусиазъм и себеотрицание, заедно с братската войска, като при това даде тоже всякакви жертви, каквито му се налагаха от каузата на националното единство. Съдбата, току-що бе се усмихнала на целокупния български народ и откриваше благи перспективи за спокойствие и благоденствие, надвеси се обаче по злочесто над него, отколкото преди. Световната война биде приключена най-жестоко за него във Версайл. Тук се откъснаха от живия организъм на българското царство, след като биде санкциониран Букурещкия договор и земите:Добруджа, Царибродско, Босилеградско, Гюмурджинско и Струмишко, и му се наложиха непоносими обезщетения - репарации, платими в материали и монети. Тая морална и материална национална катастрофа сплоти най-добрите сили на Царството, които макар на първо време смутени от вътрешното морално и политическо-икономическо положение на Царството, се заловиха усърдно за изцеряване раните от войната, изплащане репарациите и творчество - във всички области на живота.

Македонският български народ биде здраво обкован чрез Ньойския договор в сръбско-гръцките вериги и нещо повече, Обществото на народите възприе мълчаливо доктрината на асимилация на малцинствата от страна на техните поробители държави.

Македонският български народ, който очакваше справедливост от победителите, биде напротив съвършено изоставен на произвола и волята на властителите на земята му. При това положение той не виждаше друга възможност освен в борбата, чиято цел беше да се поддържа актуален македонския въпрос. Вътрешната организация трябваше да почне по необходимост нелегална борба, след като бяха отнети на народа всички легални средства за запазване на националната си физиономия и култура [19]. Безспорно при воденето на тая борба се вложиха много страст и лекомислие, поради което борбата се отклони от традициите и постановленията на В. организация. И когато борбата добиваше все повече приятели в странство за Македония и по край нея, и за България, настъпиха в ръководството й разногласие, подклаждано от вън и вътре. Това беше, за съжаление, едно събитие от неизмерима опасност за македонското дело на вън и в самата България. На взаимната им борба, водена с крайна екзалтация и безумие, отговори се, за жалост, още с по-голяма ек-залтация от страст, непрозорливост и недържавническа мъдрост. Резултатът от това беше фобията - разтрогването на вековното национално единство, за чието разрушение се е работило с векове от неприятелите на българския народ. Това единство биде пожертвувано за мимолетен успех от там, гдето беше поверено неговото съхранение от поколенията, както и от последното почиваще спокойно по: Лозенград, Люле Бургаз, Одрин, Галиполи, Кочанско, Руен, Завоя на Черна и пр. поколение.

Забележка: Сглобих на бърже в началото на 1941 и преди завръщанието ни в Торино тоя увод за свръзка на събитията предшествующи появата на Конспирацията в Македония и подчертах и тук за съжаление антагонизма между Вътрешната и Външната организации, като и финала между българската власт и ВО. Дължа признателност на г. Симон Радев за сведенията по участието на македонските българи в четнишкото освободително движение в България, взети: 1) от „Моето пътуване по Стара планина" - П. Хитов и 2) от „Хр. Ботев" - биографията на Захари Стоянов; също на Г. Белев - за сведенията по организацията на Македонския комитет на Митрополит Натанаил и дружества в Княжеството и Източна Румелия; на г.инж. Христо Станишев - за Върховните комитети в България и на Н. Трайков, в. „Зора" - за Спиро Джеров.

Д-р Хр. Татарчев

Тоя увод не бива да се прибавя при първата част от спомените ми. Може някога да се отпечата отделно.

Д-р Хр. Татарчев


[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Д-р Христо Татарчев сам назовава тази си статия „Увод", тъй като тя на практика е увод към неговите спомени. Неговото намерение е уводът да се печати отделно от спомените му. Д-р Хр. Татарчев го пише през времето от началото на 1941 г. когато е вече в България и го завършва преди заминаването си за Торино след Втората световна война.

2. Д-р Хр. Татарчев е ползувал по-стара литература и е заимствувал от нея факти, които днешната историческа книжнина вече е коригирала: прабългарите са от тюркски произход; образуването на българската държава е в 680 г.; Североизточна България пада под византийска власт в 971 г.; български цар от 976 до 997 г. е цар Петровия син Роман, а Самуил го замества на престола едва след неговата смърт; цар Самуил не е убит в битката при Беласица през 1014 г., а умира при вида на ослепените си войници.

3. Става дума за създаването на Комитетите „Единство", целта на които била да подпомогнат борбата на поробените българи в Тракия и Македония за постигане на „единството на всички българи и подобряване на тяхното днешно положение". Задача на комитетите била. да подпомага сънародниците си в поробените области и да се грижи за разпространението на идеятаиз цялото Княжество, както и да се създадат комитети във всички селища на Княжеството.

4. Става дума за Първия македонски конгрес, на който се осъществило единството на македонското движение в България и бил създаден Върховният македоно-одрински комитет като легална организация на македоно-одринската емиграция в Княжество България. Той се състоял от 19 до 28 март 1895 г. в София. Върховният комитет се изградил самостоятелно и независимо от създадената вече ВМОРО въз основана съществуващите до 1895 г. легални македоно-одрински дружества и кръжоци в Княжество България, в които членували видни политически, обществени и културни дейци. Целта на ВМОК, такава, каквато била формулирана в неговите статути, била „придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили", а средствата се свеждали до „въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа". Между двете организации (ВМОК и ВМОРО) съществувала общност в целите им, а различия имало само в степента на автономност, в структурата им и в средствата за постигане на целта.

5. През лятото на 1895 г. била проведена т.нар. „Четническа акция" на Македонския комитет, в резултат на която се постигнала целта на комитета - да се постави на дневен ред пред Великите сили македонския въпрос.

6. Д-р Хр. Татарчев е допуснал грешка. Революционната организация е учредена на 23 октомври 1893 г.

7. Задграничното представителство на ВМОРО в София като институт било учредено на Солунския общ конгрес на организацията през пролетта на 1896 г. То било създадено за връзка с ВМОК, българските правителства и външния свят. Като първи задгранични представители били назначени Гоце Делчев и Гьорче Петров.

8. Румънският журналист Стефан Михайляну, куцовлах от Македония, издавал в Букурещ в. „Пенинсула Балканика" (Балкански полуостров), в който оповестил за съществуването на ВМОРО и публикувал статии срещу нея. За това бил наказан от ВМОК и ВМОРО на 22 юли 1900 г.

9. На Х редовен конгрес на ВМОК, свикан на 28 юли 1902 г. в София, станало разцепление в средите на македоно-одринската емиграция в България. Вследствие на него в Княжеството се конституирали два Върховни комитета, единият под ръководството на Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев, а другият под ръководството на инж. Хр. Станишев и Т. Карайовов. Основните причини за станалото разцепление били отношенията на едните и другите към ВМОРО и към ролята й в освободителното движение и по въпроса за въстанието.

10. В спомените си пред проф. Любомир Милетич, д-р Хр. Татарчев разказва, че основателите на ВМОРО след продължителни обсъждания отхвърлили гледището „прямо присъединение на Македония с България", защото виждат, че „туй ще срещне големите мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция". Накрая учредителите възприемат принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент". През 1919 г. другият виден ръководител на ВМОРО Тодор Александров подчертава, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на ВМОРО за обединението на българския народ и от основателите, и от всички дейци на организацията.

11. В писмото си от 28 декември 1940 г. до д-р Хр. Татарчев инж. Христо Станишев пише по този повод: „При срещата ми в София с Андре Шерадан трябваше да му доказвам, че географическото положение на Македония е по-друго от това на Източна Румелия и че нашето присъединение към България не може да стане без съгласието на великите сили. Но все виждах неговата иронична усмивка, с която искаше да ми покаже несподелянето на моите доводи".

12. Става дума за Горноджумайското въстание, обявено на 23 септември 1902 г. от ВМОК под ръководството на Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев с цел да се предизвика дипломатическа намеса от страна на великите сили за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор. Въстанието започнало в с. Железница, Горноджумайско, и се изразило главно в сражения между дошлите от България чети на ВМОК и турската войска, продължили до началото на ноември 1902 г. Като резултат от въстанието били наложените на Турция австро-руски реформи, станали известни като „пъдарски реформи".

13. Д-р Хр. Татарчев обърква „пъдарските реформи" с Мюрцщегските. Мюрцщегските реформи били разработени през септември 1903 г. на среща на руския цар и австроунгарския император и външните министри граф. В.Н. Ламсдорф и граф. А. Голуховски в австрийския град Мюрцщег. С тях трябвало да се реорганизира жандармерията, административните и съдебни учреждения, да се измени териториалното разделение и пр.

14. През юни, а не през август 1908 г. в Ревел (дн. Талин) било постигнато споразумение между руския император и английския крал за нови реформи, включително даване на политическа автономия на Македония. Младотурската революция в 1908 г., една от целите на която била да осуети намесата на чуждите държави във вътрешните работи на Турция, сложила край на тази реформена акция.

15. На 11 юли 1908 г. е обявена Младотурската революция, която е дело преди всичко на патриотически настроената част от турската армия и интелигенция, която се стреми да запази целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща, или да се разпадне под ударите на революционните движения на българи, арменци, албанци, араби и др.

16. ВМОРО официално обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г.

17. Анкетата, която правят инж. Хр. Станишев и Т. Карайовов през септември 1901 г. е с проф. д-р Иван Шишманов и генералите Ив. Фичев, Р. Димитриев и М. Савов. Въпреки че всички признават, че македонският въпрос е български и ВМОРО е българска организация, те са единодушни, че „македонският въпрос много тежи на България. Не може да се продължи вечно неговото съществуване. Трябва по-скоро да се реши в съгласие със съседите, главно със сърбите, т.е. да вземем което и колкото можем и да се откажем от това, което не можем да вземем".

18. Става дума за тайното приложение към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, съставено на 29 февруари 1912 г. в София, в което се разпределяли бъдещите териториални придобивки след успешна война срещу Турция.

19. Възстановяването на ВМРО започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на Т. Александров и негови съмишленици, като една от първите най-важни задачи, която трябвало да решават членовете на ЦК - Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на организацията с оръжие и боеприпаси и формирането на организационните чети. Д-р Хр. Татарчев най-аргументирано излиза в сп. „Сила" с редица статии, с които се обявява срещу този ЦК на ВМРО и срещу начина му на действие.