Животът и делото на д-р Христо Татарчев вече са достатъчно известни и изследвани, за това тук ще споменем само най-важните моменти от неговия живот. Той е близо три десетилетия по върховете на македоно-одринското освободително движение от началото на 90-те години на XIX век до средата на 20-те години на XX век.

Д-р Христо Николов Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в гр. Ресен в богато банкерско и търговско семейство. Учи в Ресен, Брацигово и Пловдив. По време на учението си в Пловдив, като гимназист участва активно в дейността на Българския таен революционен комитет и в борбата за Съединението под ръководството на Захари Стоянов, а по-късно като доброволец заминава да защитава Съединението след коварното нападение в гръб от Сърбия. През 1887 г. завършва средното си образование и заминава да учи медицина в Цюрих, а от 1890 г. продължава в Берлин, където се дипломира като лекар през юли 1892 г. с дипломна работа на тема „Професионални неврози", която по-късно отпечатва.

През септември 1892 г. е назначен за лекар в Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий". Това е времето, от което започва неговото израстване като революционер и борец за свобода на поробените българи, останали в рамките на Турската империя след решенията на Берлинския конгрес. Като лекар той има възможност да обикаля Македония и да се запознае с нерадостното положение на поробения ни народ. Както пише д-р Татарчев при обиколките си из Македония той е искал да изучи преди всичко „положението на страната и главно на българщината". В главата му започва да зрее идеята за създаване на революционна организация по примера на Вътрешната революционна организация, ръководена от Васил Левски и на Българския таен революционен комитет на Захари Стоянов, под чието влияние се намира още от учението си в Пловдив.

През лятото на 1893 г. д-р Татарчев се среща за пръв път с Дамян Груев. В разговорите между двамата те откриват, че изповядват едни и същи идеи. От това време се слага началото на подготовката по създаването на революционна организация на поробените българи. Тяхното споразумение да заработят сред българската интелигенция в Солун и да привлечат съмишленици се увенчава с успех и на 23 октомври 1893 г. в Солун шестима български интелектуалци създават най-мощната и най-дълготрайна българска революционна организация, на която само началото е известно. На тази първа среща, която изиграва ролята на учредителен конгрес се събират д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Христо Батанджиев и Андон Димитров. Всичките шестима имат зад гърба си известен революционен опит, който се оказва много важен при замисленото дело. Шестимата дълго спорят над името на организацията, която създават. Тук бихме искали да се доверим не на спомените, а на документите, в които тя е назована като „Български македонски революционен комитет", тъй като в спомените на съставителите й се забелязват известни нюанси в него. Конгресът се провежда без да се водят протоколи и без да се избира първоначално ръководство. Учредителите имали под ръка „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, в който били публикувани Устава и Наредбата на БРЦК, които те взимат като образец за първия устав на организацията.

Д-р Татарчев споделя в мемоарите си, че по време на заседанията не могли да възприемат гледището „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция", като накрая възприели принципа „автономия на Македония с предимство на българския елемент", имайки пред очите си скорошния пример с автономията на Източна Румелия. След години Тодор Александров ще уточни, че създателите на ВМОРО са смятали и действали така, че не остава никакво съмнение за „автономията на Македония" само като етап за обединението на българските земи в удобен затова момент. Една от основните задачи редом с борбата за освобождение е и нуждата от противодействие срещу ширещите се сръбска и гръцка пропаганди сред българите в Македония.

Комитетът в Солун бил наречен Централен. Създала се и гъста мрежа от революционни комитети - окръжни, околийски (районни) и селски. За пръв председател на Централния комитет бил избран д-р Христо Татарчев, а за секретар-касиер Дамян Груев.

През времето след учредяването на организацията освен нейното консолидиране, което станало на Ресенския конгрес през лятото на 1894 г., тя се включила активно и в общинските избори с цел да вземе в ръцете си общините, училищните и църковните настоятелства, която дейност наистина била успешна. По този повод българският дипломат Атанас Шопов нарекъл Вътрешната организация „партията на д-р Хр. Татарчев и Д. Груев".

През пролетната ваканция на 1896 г. се провел общ конгрес на организацията в Солун. На него присъствували всички по-първи дейци. Д-р Хр. Татарчев отново бил избран за неин председател. От този конгрес организацията започнала да се нарича Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), тъй като и Одринско, заедно с Цариград се включило в революционната й територия. Отпечатани били и променените й устав и правилник. В устава се определя целта на организацията като „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско". Така също се определяло, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол". Тъй като една година само преди това бил създаден Върховния македонски комитет, който по-късно бил наречен Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), който провел през същата 1895 г. Четническата акция и станал веднага фактор в националноосвободителното движение конгресът решил да се създаде като организационен институт Задгранично представителство, което също така било създадено по примера на структурите на Вътрешната революционна организация от времето на Васил Левски. То било необходимо, за да се поддържат тесни връзки с ВМОК и с българския дворец, правителствата и партиите. И то в бъдещата си дейност наистина изпълнявало тези директиви, поставени му от Солунския конгрес. За първи представители били изпратени в София видните български революционери Гоце Делчев и Гьорче Петров. „Тихата организаторска дейност" на БМОРК завършила със Солунската и Битолската афери от началото на 1901 г., когато Солунският и Битолският съд след разкрития и предателство арестувал, съдил и пратил на заточение целият Централен комитет на БМОРК, начело с д-р Хр. Татарчев, Иван Хаджиниколов, Христо Матов, Пере Тошев, Дамян Груев, Петър Попарсов. Те били заточени в Подрум кале. Но и тук д-р Татарчев и съратниците му не стоели със скръстени ръце, а подготвяли планове за бъдещото въстание. Част от членовете на ЦК били помилвани на 19 август 1902 г., по случай рождения ден на султана. Сред освободените били д-р Татарчев, Хр. Матов и Пере Тошев. На минаване през Солун през есента, където заседавал конгрес на организацията, председателстван от Иван Гарванов се направили промени в програмните документи на БМОРК и тя започнала да се нарича Тайна македоно-одринска революционна организация. На този конгрес било решено също така тримата да заминат за София и да заменят до тогавашните задгранични представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов, които били влезли в опасни спорове с ръководителите на ВМОК, а оставането на д-р Татарчев, Хр. Матов и П. Тошев в Солун било невъзможно.

По същото време ВМОК провел своето второ въстание - Горноджумайското, чиято цел била повече демонстративна, а не освободителна.

Между 2 и 4 януари 1903 г. в Солун се провел Солунският общ конгрес на организацията, който след създалите се обстоятелства взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията на Солунския конгрес и заработили за подготовката му. Д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов оглавили създалото се в началото на 1903 г. Благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. Същото на практика било легалната страна на дейността на Задграничното представителство.

След арестуването на ЦК на ВМОРО в Солун през април 1903 г. след Солунските атентати функциите на ЦК и на главно ръководство на въстанието били поети от д-р Татарчев и Хр. Матов, които снаряжавали чети, закупували оръжие и боеприпаси, постигнали споразумение с дейците на ВМОК, занимавали се с пропагандата на въстанието, координирали действията между отделните 7 въстанически окръга, срещали се с българските министри и военни, с лидерите на политическите партии, а така също и княз Фердинанд, за да настояват за официална българска намеса в подкрепа на въстаналия народ.

След въстанието д-р Татарчев и Хр. Матов настояли ВМОРО да излезе пред българската и световната общественост с известния „Мемоар на Вътрешната организация", който бил връчен на чуждите дипломати в София. Веднага след въстанието д-р Татарчев бил потърсен за преговори от нарочно изпратен представител на турското правителство с цел да се постигне умиротворение във въстаналите окръзи, а така също му бил поискан проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставил и изпратил чрез посредник.

Мандата на д-р Татарчев и Хр. Матов като задгранични представители изтекъл на 1 януари 1905 г. и за известно време те били извадени от ръководството на ВМОРО и дори се отправяли срещу тях обвинения за преговорите с Турция, за потушаването на въстанието и за някои техни действия, които обвинения идвали главно от средите на поддръжниците на Яне Сандански. Но след състоялия се през септември-октомври 1905 г. Общ рилски конгрес на ВМОРО, на който те не присъствали, отново се включили активно в дейността на организацията. Тъй като Вторият рилски общ конгрес бил провален от Я. Сандански и другарите му, конгресът се конституирал през януари 1907 г. в съвещателно събрание и излязъл с изложение по миналото на организацията и по належащите въпроси. Д-р Татарчев бил един от подписалите изложението.

На Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО, на който разцеплението в организацията било вече узаконено и който се състоял през март 1908 г. д-р Татарчев бил избран за съветник към Задграничното представителство на ВМОРО, където работил заедно с Тодор Лазаров, П.К. Яворов, Хр. Силянов и др. Към избухналата малко по-късно Младотурска революция той се отнесъл доста скептично и не участвал в дейността на легалните български политически партии в Турция,въпреки че открито подкрепял Съюза на българските конституционни клубове.

През войните за освобождението на поробените български земи (1912-1918 г.) д-р Хр. Татарчев участвал като лекар по бойните полета на войната, а по време на честването на 15 годишнината от Илинденско-Преображенското въстание в Крушево той произнесъл реч за него. След националните катастрофи д-р Татарчев отново участвал активно в македонското освободително движение, но този път в дейността на легалния Изпълнителен комитет на македонските братства. Той станал инициатор за разцеплението в него, но по-късно през 1923 г. участвал в ръководството на Обединителния конгрес на македонската емиграция в България, но влизайки в дискусия с ръководителите на ЦК на ВМРО, д-р Татарчев, бил принуден да емигрира със семейството си за Италия и се установил в Торино. Връща се отново в България в началото на Втората световна война, като се заселва в родния си Ресен след освобождението на Македония след април 1941 г. Но скоро отново се връща в София и живее по време на бомбардировките над София в Нова Загора.

След войната, отвратен от развитието на македонския въпрос в антибългарска насока отново заминал за Торино и там починал на 5 януари 1952 г.
 

* * *  
В излезлия през 1989 г. сборник „Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали" бяха включени само една незначителна част от публицистиката на д-р Татарчев поради ограниченото място. През последните години се опитахме да съберем всички негови статии, които ни бяха достъпни, като за тази цел прегледахме голяма част от българския периодичен печат и в резултат се получи този не малък по обем том с неговата публицистика.

В областта на публицистиката наред с д-р Татарчев от ръководителите на ВМОРО се изявяват също така и Христо Матов и Гьорче Петров, но творчеството на д-р Христо Татарчев го нарежда в редицата на големите публицисти, станали известни с острото си перо, като Данаил Крапчев, Симеон Радев, Йордан Бадев, Никола Милев, Христо Силянов, Симеон Евтимов, Димитър Талев, всичките те родом от Македония.

С издаването на този том смятаме, че ще запълним една голяма празнота в историята на нашата публицистика, още повече, че в нея един от създателите на ВМОРО и дългогодишен неин председател отстоява и с перо позициите си.

Опитите си в публицистиката д-р Хр. Татарчев започва, както сам той посочва в спомените си, със статията си „Новият курс по политиката", отпечатана във вестника на Коста Шахов „Македонски глас". В нея той защитавал позициите на българската община в Солун по станалия инцидент в Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий", споменаван често в литературата като „ученически бунт" през 1896 г. Под това заглавие не открихме такава статия в посочения вестник. Възможно е да е публикувана под друго заглавие и с псевдоним или като редакционна.

Следващият период, когато д-р Татарчев се хваща за перото е след повече от две десетилетия непосредствено преди налагането на Ньойския договор над победена България. Това е времето, когато ръководителите на македонското движение търсеха виновника за страданията и злочестините на народа ни в собствените си среди. Сигнал за това дава анонимната статия на Владислав Ковачев в сп. „Сила", който се опитва да наложи своята истина по неудачите в македонското освободително движение пред българската общественост. След него в поредица от статии д-р Хр. Татарчев в стремежа си да разкрие „факторите по националния погром" и взаимодействието между тях започва с програмната си статия по „осветляване на българското общество". Именно тези му статии и дейността му в Изпълнителния комитет стават причина за принудителната му дългогодишна емиграция.

През последните години на третото десетилетие и през цялото следващо той отново започнал да публикува своите статии във вестниците „Македония", „Заря", „Македонска трибуна", „Вардар" и др. В тях той не само се връщал към миналото на ВМОРО, но пишел и по редица злободневни политически въпроси. Той остро реагирал на всички външнополитически ходове на българското и югославското правителство, коментирал дейността на Обществото на народите по малцинствените въпроси и за това, че в него се лансирала политиката по тях на Англия и Франция. На остра критика той подложил и политиката на Англия и Франция по запазването на статуквото, постигнато с Парижката мирна система. От погледа му не убягвали никога българско- югославските отношения и се противопоставял най-енергично на всеки опит за двустранно споразумение за сметка на македонския въпрос.

В българската и югославската периодика се развила бурна дискусия по въпроса за „интегрална Югославия", на която главните защитници в България били проф. Димитър Михалчев и дипломата Никола Антонов. Д-р Татарчев излязъл в печата с поредица от статии, в които се противопоставил най-аргументирано срещу тази враждебна за България позиция, която не само нямало да разреши българския национален въпрос, а би го довела до още по опасни води, както показа и бъдещето.

В публицистиката си от този период, д-р Татарчев защитава линията на младия тогава водач на ВМРО Иван Михайлов след станалото ново разцепление в средите на революционната организация.

Като немски възпитаник и български патриот през 30-те години д-р Хр. Татарчев следи с неотслабващо внимание развитието на събитията в Германия и възлага големи надежди, че след като Германия отхвърли ограниченията на Версайлската мирна система това би трябвало да бъде последвано и от България, която е също жертва на тази система.

От погледа му не убягват никоя от тогавашните важни международни конференции, срещи и договори, които имат някакво отношение към България и към македонския въпрос.

Д-р Татарчев е един от първите, който изразява в печата радостта си от сватбата на българския цар Борис III с италианската принцеса Йоанна, която би могла да помогне и с италианска подкрепа за излизането на България от дългата международна изолация.

Но особено опасна се оказала неговата публицистика за съседна Югославия. Югославският вестник „Време" го клеймил като моралният вдъхновител на „престъпниците" (така били наричани дейците на ВМРО в югославската преса). Тези критики срещу него били резултат от неговия призив за обща революционна борба на всички поробени народи в Югославия, който принцип е възобновяване на стария принцип в борбата на ВМОРО за интернационализиране на борбата срещу поробителя.

Като първи материал в този сборник публикуваме написаният от д-р Татарчев „Увод" през 1941 г., който ни бе предоставен от г-н Иван Татарчев, племенник на революционера. С този си увод д-р Татарчев допълва спомените си от 20-те и 30-те години и изяснява редица важни моменти от историята на македоно-одринското движение. Д-р Татарчев тук успява да покаже ролята на македонските българи в цялостната българска история. Като участник в македоно-одринското движение, д-р Татарчев разкрива по много убедителен начин взаимоотношенията на ВМОРО с ВМОК, с Българската екзархия и правителства, като се старае да анализира критически действията на всички страни в освободителната борба. На практика този „Увод" е последният известен за сега ръкопис на големия български революционер.

Като приложение към сборника със статии включваме и редица новооткрити и невключени в сборника от 1989 г. документи за живота и дейността на д-р Татарчев.

Включените документи се съхраняват в Централния държавен архив в личните фондове на д-р Константин Стоилов, Борис Сарафов, д-р Владимир Руменов, Гьорче Петров, ген. Александър Протогеров, Иван Бележков, Тодор Александров и др. Те се отнасят за времето от 1898 г. до 1943 г. и допълват с нови сведения биографията на този бележит български революционер.

Статиите и документите се публикуват цялостно без каквито и да било съкращения.

[Next]
[Back to Index]