ФРАНЦИЯ И ПАНЕВРОПА В ОН

Изтеклата сесия на ОН беше бележита с двубоя между политиците на Англия и Франция. Повод за това е дал проектът на Бриан за паневропейската федерация. Английските политически мъже схващат ясно тенденцията на французката политика, която застрашава не само политико-икономическото положение на Англия, но така също и всемирния й престиж, върху който се крепи великата империя. Френската дипломация, която дължи победата и настоящето си международно положение на военната и материална помощ на цял свят, се екзалтира толкова много, щото забрави, че исторически събития, като ония през времето на Людовика XIV когато Франция се бе наложила на света с блясъка на царския двор, литературата и езика и с блясъка на Наполеона, който е наказвал и повалял владетелите в Холандия, Испания и Европа - арена на неговата амбиция, - са еднократни и не се повтарят в историята на човечеството. Това е констатирано даже пет века преди Христа от Хераклита: „всичко тече, нищо не е стабилно в света, даже там, където ни се чини, че има покой, а това не е нищо друго освен течение и постоянна промяна". Позкаваща тоя принцип и от своята история, тутакси след приключването на войната Франция се залови за създаването на съюзи с Чехословакия, Югославия, Полша, с което иска да повърне Европа в старата констелация и манталитет, както преди войната. Освен това

френската дипломация подрони основите на ОН

със създаването по неин почин Локарно, пакта Келог и със следващите по неин модел Вашингтонска конвенция и Лондонското морско съглашение [42] между Англия, Америка и Япония. ОН остана като абстрактен култ извън човешката душа и живот, без всякаква реална стойност. Нейната непримиримост по всички международни проблеми е главната причина, задето умиротво-рението на Европа не е направило до сега нито крачка напред. Заседанията в ОН и конференциите вън от него са били прекарвани в софистични спорове и схоластика. Много естествено бе сега, щото проектът на г. Бриан за паневропейската федерация да бъде посрещнат в ОН с ирония. Тоя проект би бил обект на сериозно внимание и обстойно проучване, ако би бил внесен от всеки друг, но не и от г. Бриан, който е проводник на френската политика под маската на мир и международна солидарност, от една страна, а от друга - поддържа днешното хаотично политико-икономическо положение и безправната денационализация на малцинствата от страна на съюзниците на Франция. Интимната цел на проекта е образуването на една групировка от държави при ония нейни васали от Малкото съглашение [42] и Полша, за да би могла френската дипломация завинаги да упражнява по-ефи-касно своята хегемония в европейския континент. Английският м[инистъ]р Хендерсън [43] с тон подобен на оня на Сноудън в Хага, сне тая маска, като заяви, че преди да се пристъпи към разглеждане проекта за паневропейската федерация, трябва да се разреши първо въпроса за обезоръжавалото, а колкото се отнася за сигурността - френската теза, тя е логично последствие от обезоръжаването. Що се отнася пък до проекта на паневропейската федерация, той каза: „Ние трябва да знаем какви са политико-икономическите задължения, които ще поеме Англия". Тая прецизна и категорична реч на г. Хендерсън смути г[осподи]н Бриан и неговите васали - Малкото съглашение и Полша, които схванаха твърде добре дипломатическия намек

за тяхното безумно въоръжение, застрашаващо световния мир.

Тъкмо в тоя момент, когато бил поставен проектът на дневния ред за разменяване на мисли по него, г. Поанкаре [44], един от главните виновници за световната война и творецът на Версайлските договори, излезе с една статия във в. „Excelsior" по парливите международни въпроси. Ето нейната същност: Границите между държавите са били често изменявани през вековете, така че е мъчно да се намери в историята едно идеално разпределение и в края на краищата ще се дойде до последното очертание на границите от 1919. Нещо повече, според него, етнично-лингвистичните особености не са достатъчни да се определи една народност, ако не се държи сметка за традициите, общността, умрелите, културата и пр. Един плебисцит не може да разреши въпроса за националността, нито да укроти духовете, а ще доведе до по-големи разногласия. Ревизията на мирните договори не би била акт на справедливост, а авантюра на интернационална конспирация. Тук трябва да се запита г. Поанкаре: кои са били критериите на Версайлския конвент, когато той е теглил границите между победителите и победените, за да имат те валидност? Наистина, познати са в историята приливи и отливи на находящите се в географически контакт народи и границите им са могли лесно да търпят изменения по волята на силни и гениални владетели, както е случаят с Карла Велики, който начерта границите на Франция, Германия и Италия, като обедини борещите се помежду отделни групи, напр[имер] гасконите с гуините във Франция. Това обаче е станало през 13-столетие,

когато народите са нямали национално съзнание,

литература, писменост и култура; но днес в XX век, когато са теглени границите помежду победителите и победените по процедурата на далечното минало посредством силата, при пълно игнориране на народност и на нейната същност, а по чисто военно-стратегически и икономически съображения. - Версайлският конвент постави структурата на Европа върху кратера на един опасен вулкан, който може да изригне всеки момент. Мисли ли той, че три милиона немци, подарени на Чехословашко, 8 милиона немци, белоруси - на Полша, пет и половина - на Румъния, три и половина македонци, албанци, унгарци - на Югославия, стоящи в национално и културно отношение по-високо от актуалните си владетели, ще се оставят да бъдат денационализирани и да им се унищожава националната култура, след като тия народи са се борили дълги столетия за свободата си и са съзидали със скъпи жертви националната си култура?

При това, не трябва да се забравя, че зад гърба на тия народи стоят техните собствени отечества - мощни държави, които не ще толерират винаги денационализацията и лошото им третиране. Действително, асимилацията на англичаните, холандците, французите и ирландците в Америка се е извършила лесно, но цял океан ги дели от родините им и то без всякакво насилие на националната им съвест, а по добрата им воля и желание.

Г[осподи]н Поанкаре намира, че плебисцитът не би могло да даде едно задоволително разрешение на проблемата за националността, нито това ще доведе до успокояване на духовете. Ако плебисцитът,който е легнал

във всички законодателства в модерните държави

като най-рационално средство за узнаване волята и желанието на народите, и който е дал толкова добри резултати в практическия живот, не би ли бил тогава той в състояние да разреши, успокоително и въпросът за националността, и може ли тогава арбитъра на няколко версайлски мъдреци да се счита за рационален критерий и валиден по националната проблема? Плебисцитът е завещан на френския народ от Русо, а на англичаните - от Лок, като най-целесъобразен и практичен критерий за ред, законност и справедливост в една държава, а г. Поанкаре оборва тоя принцип с аргументите на някое берлинско пацифистично списание, което въстава против плебисцита в Елзас, понеже елзаската проблема е била приключена още с Вестфалския договор. Какви са били тогава френските претенции за Елзас и водената затуй война, когато, според същата логика, Елзаският въпрос бе разрешен с парижкия договор в 1870 г. Елзасците предявяват и понастоящем искания за своята индивидуалност, както и под монархическа Германия. Още по-абсурдно е неговото твърдение, че една ревизия на мирните договори не би била акт на справедливост, а авантюра на интернационална конспирация. Самите твърдци на тия договори, като са допуснали клаузи за модификацията им,

са съзнали тяхната несьвьршенност.

Придържането, следователно, на г. Поанкаре, както и на френската дипломация, за светостта на мирните договори и на тяхната несменяемост, е напълно в противоречие с духа на самите договори. Това показва, че не се държи никаква сметка за актуалното положение в света. Наполеоновото самоволие и самовластие застави великият философ, Фихте, апостол за свободата на народите, да напусне научния си кабинет, за да държи речи на германския народ за борба срещу наполеоновия режим. Джон създаде младежкия гимнастически, съюз, който, трансформиран в младежкия освободителен корпус, под командата на юриста Лудцоф, пречупи главата на Наполеона при Ватерлоо. Французката политика, въобще, тикна германската младеж в обятията на Хитлер. Мизерията и гладът са най-опасните спътници на народите. Един 70-милионен народ,

вместо да мре ежедневно от глад

и да бъде тормозен в продължение на 60 години от репарации и от гнета на френските банки, естествено ще се хвърли най-сетне в авантюра, както това предвижда лорд Ротърмир, брат на лорд Нордклиф, познати по своята агитация в Америка за привличането й във войната, както по съдействието им за създаването на днешна Чехословакия, чиято политика те критикуват днес най-жестоко. Светът просто се ужасява от политиката на Франция, която готви катастрофа на Европа и погребението на цивилизацията. И в тая сесия въпросът за малцинствата бе задушен от френската делегация и нейните сателити, въпреки 37 000 македонски петиции и тия на хърватския народ. Филантропическото чувство на г. Бриан не се покърти ни най-малко от изнесените факти по екзекуциите, които Югославия прилага за денационализацията на чуждите етнически единици. Тезата на г. Поанкаре, която е почти доктрината на Мело, Франко за асимилацията на малцинствата, бе защищавана с най-голям апломб от полския министър Залески и гръцкия Михалакопулос [45]. Преди три години Чембърлейн [46] корегира злополучното употребление фразата, „асимилация" в ОН, а тоя път трябваше благородния старец г. Апони, унгарският представител, да прекъсне, въпреки заведения ред в заседанията, Залески с едно рядко възмущение. Когато пък

г. Буров [47] пледирал за анкета в Македония,

г[осподи]н Бриан съзерцавал в необятното пространство на илюзиите, с които се храни г. Буров, а г. Маринкович се подсмивал с една ирония, макар да е искал пред публицистическия свят в Букурещ анкета, за да тури край на македонските революционери.

Асимилацията, която се прилага в миноритетните държави при прякото благоволение на французката дипломация, подронва, въобще, не само юридико-етичните устои на общността, но това е още един атентат върху човечеството, което се олицетворява в отделните народи. Тя е при това и противна на самите природни закони, които ежедневно опровергават Дарвиновата теория „силния да изяжда слабия", като дават възможност и на малката виолетка да съществува до грандиозния дъб. Очарователната природна красота, която омайва човешкото око, е мислима само в богатството и равновидността на предметите; така също и цивилизацията е цъфтяла

при колективното съдействие на народите,

инак тя би починала, ако човечеството би трябвало да се осланя на някои народи. Предвид на безполезността от дискусиите и на непримиримостта на миноритетните държави, подкрепени от французката делегация, швейцарският делегат г. Мота [48] приключил безплодните дискусии с резолюция, че малцинствата и миноритетните държави да се „разберат помежду си". Това ще рече потиснатите и онеправданите народи да не се надяват на ОН, а само на себе си. Това знае отдавна македонския народ и затова върви непоколебимо по пътя на революционната борба, начертана от кръвта на неговите бащи и синове. Тоя път е общия, който посочва историята на потиснатите народи. Някои лековер-ни български кръгове могат да живеят с илюзията, да бъдат отървани от македонския кошмар чрез петиции и до ОН и сръбско-българско братство, понеже те забравиха много скоро оная историческа истина на Ботев, че „лозето не иска молитва, а мотика". На македонския народ пък предстои днес повече от всеки друг път, да стегне моралните си и материални сили крепко в ред и дисциплина в борбата

срещу потисниците на родината си.

Борбата е в тоя случай сюблимна и божествена, понеже се касае за запазване съществуванието на един народ и на неговата култура. Съществуването на личността е най-висшето благо, което импулсира човешката мисъл и дейност. Правото за самоотбрана е санкционирано от историческия емпиризъм, както и от правните науки, и за това никой няма нито юридическо, нито морално право да осъжда македонския народ за революционната му борба, понеже той няма културни условия в Югославия, за да брани своята народност и култура. Колкото по-мощна и ефикасна е тая борба, толкова по-скоро ще се наложат мирът и редът в Македония.

Торино, 28 септември 1930.

В. Македония, г. V, бр. 1196 и 1197; 11, 13 октомври 1930 г.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

42. Малкото съглашение (Антанта) е военнополитически блок на Чехословакия, Румъния и Югославия, създаден през 1920-1921 г. с цел да запази съотношението на силите в Дунавския басейн и на Балканския полуостров след Първата световна война. Той е решаващо звено във френската система на военнополитически съюзи в Европа.

43. Артур Хендерсън - министър на външните работи на Великобритания (1929-1931) и председател на Всеобщата конференция по разоръжаване в ОН (1932-1934).

44. Реймон Поанкаре - министър-председател на френската република (1912-1913, 1922-1924, 1926-1929) и президент (1913-1920).

45. Михалакопулос - министър на външните работи на Гърция.

46. Невил Чембърлейн - английски държавен и политически деец, лидер на консервативната партия, министър и министър-председател (1937-1940).

47. Атанас Буров - министър на външните работи в правителството на Андрей Ляпчев.

48. Мота - швейцарски депутат в ОН и председател на Комисията по малцинствата.