ЕДИН ЗНАМЕНАТЕЛЕН АКТ В ГЕРМАНИЯ

Парадът от 200 000 стоманени шлемове с 1500 знамена, който се състоя на 4 того на Темпелхоф в Берлин в присъствието на канцлера фон Папен, военния министър Шлейхер, другите министри и 300 000 зрители, е бил приет от маршал Макензен. Това е след световната война, едно велико събитие в немския свят, не толкова по грандиозността, колкото по манифестиралото желанията и волята на Германия. Подчерта се вече, с нерядка смелост и категоричност, че германският дух на дисциплина, преданост към отечеството и саможертвувателност за каузата на Германия, не е изгаснал и, че духът на старата германска армия, който не е бил победен в никое сражение на общата война ще защищава винаги свободата и целостта на Германия и ще действува за възстановяване на старата военна сила, както и на предишната германска мощ. Тоя парад не може да няма общ световен характер, понеже става в един момент, когато германското правителство подава промемория до великите сили, подписавши Версайлските договори, като заявява: „Тъй като женевското решение по обезоръжаването, в духа на предложената резолюция от чехословашкия м[инистъ]р Бенеш, е много далеч от стипулациите на Версайлските договори, тя не може да бъде приета от Германия и дорде тоя въпрос не бъде изяснен, германското правителство няма да взима участие в по-нататъшните дискусии по обезоръжаването. Германското правителство настоява и другите сили да намалят въоръжението си до положението, което е наложено на Германия по силата на Версайлските договори, което е тоже задължително за всички сили. То е обаче готово по тоя въпрос да влезе и в преки преговори с Франция". Явно е значи, че импозантната манифестация не е била само спонтанна проява на чувства, нито пък израз на подбуда срещу тая или оная партия, а е едно дълбоко обмислено дело тъкмо в настоящия момент когато преди малко на Германия бяха опростени репарациите и, когато предстои разглеждането на икономичната световна проблема и въпроса по обезоръжаването не е още окончателно приключен. Тенденцията на тая манифестация е сега ясна - да се скъса магьосния кръг на англо-френската дипломация, която е залъгвала в продължение на 13 години света с палиативи и отлагане решението на международните въпроси, като използува за тая цел ту ОН, ту разни конференции. Интимната мисъл и желание на тая дипломация е обаче да се продължи живота на Версайлските трактати поне половин столетие, за да би могли държавите на тия две сили да изсмукват и последните жизнени сокове на победените народи и по тоя начин да оградят своята мощ и величие. Предявеното искане на германското правителство в промеморията до силите, подписавши Версайлските договори, туря край на тая сладка англо-френска илюзия. Тая смела и решителна постъпка на германското правителство се базира върху готовността на германския народ на всякакви морални и материални жертви за обезпечаване сигурността на отечеството си. Той се е готвил от великата война насам неуморно и непрекъснато за историческата дата, 4-и септември, за да даде с един мощен глас израз на аспирациите и на волята си, за да бъде респектирай като народ с равни права, като с ония на бившите си противници. Така ветераните от великата война, след освобождението и от частитесе оформиха в асоциация на стоманените шлемове, чиито почетен председател се провъзгласи Хинденбург. Една част от народа мина под знамето на националсоциализма - на Хитлер, друга - отиде към социалдемокрацията, комунистите, центъра и пр. Те, всички, при все че имат по отделно свои специфични разбирания по социалноикономическите проблеми и по формата на държавната структура днес стоят твърдо и непоколебимо за свободата, единството на нацията, независимостта и целостта на държавата, понеже в тях се конкретизира вечността и безсмъртието на типа, като част от целостта на вселената, когато напротив - желанията, мислите и идеите се намират във вечно движение и метаморфоза. Тя е била винаги над ония на партиите и е обединявала в трудните моменти на държавата всички германски слоеве за устояване на националната кауза.

Освен това, германското правителство използува настоящия благоприятен психологически момент, когато между бившите съюзници от Антантата се откри цяла пропаст по разбирания и интереси относно международните въпроси. Америка гледа вече неприязнено на Англия от момента на Вашингтонската морска конференция, където й се оспорваше от английска страна да притежава равна морска флота с нея. Държането на Англия в Крайния изток спрямо Япония, като се отказа да подкрепи нотата на Стимсон към японското правителство по китайско-японския конфликт, изостри още повече антагонизма помежду им, тъй като Англия се стреми с помощта на Япония да парира световната американска мощ, която расте от ден на ден. Gentlemens agreement бе тоже един неприятен акт за Америка, въпреки изясненията от английска страна и отгоре на туй дойде решението на Отавската конференция, с която се засегна чувствително американския внос на желязо и стомана. При това английската дипломация се изложи не малко с поддържането на прекалените френски аспирации в ОН и конференциите и стана причина за оформянето на две групи от сили: Англия, Франция и сателитите на Франция от една страна, а от друга - Италия, Германия, Русия и Америка. Не малко е тя, тоже, виновна и за днешната финансова и стопанска криза поради софистичната и компромисна система, вследствие на което никой международен въпрос не е получил радикално и рационално разрешение. И за това нейният морален престиж е отдавна подронен във всички просветени обществени слоеве; тя не е вече пионер на свобода и международна солидарност, а е ратник на един несправедлив световен мир и на потисничество. Тя схваща това и няма да се противопоставя много на легитимното германско искане. Нейният кошмар е да не вижда пред носа си силна немска флота, сухопътна сила не я тревожи толкова много, нито пък Италия ще се противи на германско искане понеже то е в дух на Мусолиновата теза.

Опозицията на Франция бе понятна на германското правителство. Преса и народ се нахвърлиха върху германския народ с необуздана ярост и закани по повод на парада на стоманените шлемове. Самият вестник „Temps"даже изгуби мярка и пропорция в интерпретацията на парада и вижда в него едно смущение на международното положение - „брутално съживяване на немския военен дух, това офанзивно повръщане на елементите, които бяха отговорни за катастрофата на 1914 г.; това повличане на целия народ към по-лоши страсти, са опасни симптоми за мира. Вярваше се, че Ваймарската република ще се консолидира, но ето че дохожда националсоциализмът, подкрепен от центъра, с противна политика на разбирателство. Той подканва всички народи с добра вяра и воля да разсъдят, ако не искат да бъдат изненадани от събитията и пр."

Франция, въобще, не иска да се признае за виновна по фалирането на Ваймарската република и по дискредитирането на социалдемокрацията в Германия и бие сега тревога от идването на власт на Хитлера. Германската социалдемокрация, която стоя 13 години на власт, употреби всички усилия за едно искрено и справедливо разбирателство, обаче тя се е натъквала винаги на френската мнителност и на все по-големи политически искания, които са накърнявала винаги националното достойнство на германския народ; не й ли се е показвал при най-малък повод юмрука на Поанкаре и Тардьо? Не се ли засегна най-чувствително германското монетно съкровище с банкерски френски спекулации. Не се ли поставяше французкото вето при всеки опит на облекчение за репарациите?

Френският апел към силите подписавши Версайлските договори, както и към народите, е твърде късно отправен. Никой няма да вади кестените от огъня за Франция. Англия се опари един път и стерлинга й сега е 30 пункта по-долу. Нейните доминьони надали ще подкрепят подобна английска авантюра. Франция, да повтори опита на Поанкаре в Рейнската област, е проблематично дали ще излезе читава въпреки нейните сателити от Малкото съглашение, но Германия обаче държи крепко за изложеното в промеморията си до силите, подписавши Версайлските договори искане. Франция може да не влиза в прями преговори по тоя повод с германското правителство; тя може да тълкува тоя въпрос не от нейна компетентност, а от оня на силите, подписавши договорите и ОН и новосъздадения в Лозана консултативен пакт, или да се опитва с всичкото си изкуство на френска схоластика, за да замедли неговото разрешение; всичко това обаче ще рухне пред реалността на живота и в края на краища Германия ще реализира мечтата си.

Българските правителства, несъмнено, не могат да подражават действията на Германия, но те биха могли да пропагандират българската национална кауза поне толкова, колкото това прави Унгария. Външната българска политика досега се е състояла главно в унизителни и вредни отстъпки за българската държава, било спрямо Югославия по внушението на Франция, било спрямо Гърция, под влиянието на Англия: Нейният актив е бил реализирането на заемите, ала не малка част от тях, за жалост, се разпиля по командировки в странство; българските министри на финансите и външните работи са били повечето време вън от България. Самоизмама е да се мисли, както г[осподи]н Буров мисли, че щом като е стиснал ръката на Бриана, французката политика ще се промени в полза на България. Оня ориенталски лукс от многочислени депутации в ОН, в разните конференции, очертава най-релефно българския манталитет. Външната политика изобщо на една държава постига резултати, когато има здрави устои в широките маси, когато за туй се е работило непрестанно и планомерно. Малкият напредък, който се констатира к страната, се дължи изключително на здравия разум на българина, предприемчивия му дух, трудолюбието и пестеливостта му. Вътрешната политика на България в тоя смисъл е била негативна, даже безразсъдна и някои професори и общественици продължават още системно да използуват нещастните войни на българския народ и последващото от тях трудно негово материално положение, за да убият и тоя негов дух и въжделените му национални аспирации, като му обещават земен рай в орбитата на крал Александър, генерал Живкович и пр.

Хървати, словенци, изпитаха достатъчно благоденствието от съвместното сръбско съжителство, редът сега е на българския народ да сподели и той от това сръбско съжителство. Българският народ обаче е достатъчно мъдър и съзнателен, за да се поддаде на това безумно и деморализиращо увещание. Той знае цената на семейното огнище, езика, единството и целостта на племето си и затова ще ги брани както в миналото, така сега и в бъдеще от своите лекомислени синове както и от външни врагове.

От своя страна, македонският народ съжалява за лекомислието на тия апостоли по сръбско-българското сближение. Това обаче няма да разколебае неговото решение да води до край борбата за Македония. Той, след погрома от двете войни, които прогониха от семейното огнище една голяма негова част, стана още по-твърд във вярата и надеждата за реализирането на идеала си и затова още кръвта на падналите македонски герои и неговите братя българи незасъхнала, поде с по-силна енергия и воля борбата срещу владетелите на татковината му и стана същевременно носител на свободите на българското племе, както и на всички потиснати народи. Неговата борба ще престане тогава, когато свободата на Македония бъде същинска реалност.

Торино, септември 1932.

В. Македония, г. VI, бр. 1774, София, 19 септември 1932 г., с. 1-4.

[Previous] [Next]
[Back to Index]