ЕДНА ПРЕСТЪПНА И ОПАСНА ПРОПАГАНДА

Напоследък падна ни под ръка брошурата на проф. Михалчев [62] и виждаме от нея, че се води отдавна една системна пропаганда в България за влизането й в интегрална (Целокупна (лат.)) Югославия. Идеологът на тая пропаганда е главно проф. Михалчев и по тая причина ще се спрем изключително върху него. Той бе дълги години, като български представител в Чехословашко и се е намирал в постоянен контакт с г[осподи]н Масарик [63],отдавнашен мним пионер за свободите и правата на народите, както и с г. Бенеш, идеологът на псевдодемократическите принципи. Професор Михалчев е имал следователно, възможност да наблюдава от близо, как г. Масарик защищава правата на народите в представляваната от него република и каква борба трябваше да водят словаците, за да се уеднаквят с чехите, а пък карпатските руси и днес още не са пощадени от денационализацията, макар и в мека форма. Той можа тоже да следи как и г. Бенеш прилага своите демократически принципи, особено в Югославия, по отношение на чуждите народи, като се застъпва в ОН за денационализацията им.

Прага в миналото е бил център на славянофилството и по настоящем има тая претенция, а освен това, там е и центърът на политиката за Централна Европа, както и за Южна Европа. Кипящият живот на наука, култура и промишленост в Чехословашко, от една страна, а от друга, непоносимото политико-стопанско положение на България, не можаха да не предизвикат у г[осподи]н Професора преврат в неговите разбирания и дълг спрямоотечеството му. Ясно е сега за оня патриотически импулс у професора да напусне университетската си философска пасивност и да се помъчи да изтръгне българския народ от умствената му леност, причинена от нещастните войни, като за тая цел той не посочва един реален път за разрешение на народностната му проблема.

Тоя път е от него измъдрен посредством синтеза на българската действителност и аспирациите му и се състои в това, щото България трябва да влезе в интегрална Югославия, като равноправен член със сърби, хървати и словени, където ще запази своя език, книжнина, култура и народността си, а с това ще се спасят македонските българи от денационализация. Наистина, проф. Михалчев извърши с един смел замах синтезата на българския идеал и актуалната му действителност; ала при синтезата въобще, когато се прави реална и широка политика, не се гледа, разбира се, на коя страна ще има един плюс повече или по-малко, защото математическа справедливост не е възможна в живота. Кант обаче не успя да разреши тая синтеза на идеализъма с реализъма и се задоволи да постави един срещу друг чистия разум и практическия разум, на почвата на които издигна съзнателната индивидуална свобода и морал, като най-съществени елементи за колективитета. Но неговият ученик, Фихте, сполучи да даде едно теоретично разрешение на проблемата за синтезата, като възприе хипотезата, че „аз" и „не аз - субектът и обектът след упорита опозиция, свършват най-сетне в синтезата" помирение, или пък според Хераклита, в хармония. Но, когато Фихте е трябвало да приложи доктрината си на практика, да примири свободата на Германия с наполеоновата диктатура в немския свят, той застана начело на германското освободително движение и върху неговия организъм, прояден от инфекциозния бацил на жена си, заразена от ранените войници през време на милосърдието й, се издигна величието и славата на Германия. Една велика истина, взета от Хегелианството се изтъква също от проф. Михалчев, че „свободен е само тоя, който прозре историческата необходимост и тръгне по нейния път".

Свобода значи съзнателна необходимост. Тая историческа необходимост именно, тикна българския народ в борба срещу фенерския духовен гнет, турското иго и заставя днес македонския народ да се бори на живот и смърт против гръцко-сръбското владичество в родината му. Към горната истина ние имаме да прибавим още хегеловия принцип: „Това, което е разумно, е реално и обратно - което е реално е разумно."

Безправният денационалистически режим в Югославия е ли разумен, и следователно, може ли да се синтезира с наведената по-горе от проф. Михалчев истина? Никой тиранически режим не се е съборил от само себе си, а затова е трябвало да бъде съборен по някакъв начин. Философът Фихте, с чиято доктрина преди години, ако паметта ни не лъже, проф. Михалчев запозна българското общество, не бе ли принудена да прибегне до германския валяк, за да помете наполеоновото хазайничене в немската страна? Далеч е у нас мисълта да предложим тая рецепта на българския народ, но не споделяме каквото и да било философско съзерцание за вечността на Версайлските договори и за вкаменяване на народите в духа на Тардьо и всеизвестния славянофил и псевдодемократ г. Бенеш. Ние имаме дълбока вяра в еволюцията и напредъка на народите. Нуждите ще им наложат да си подадат ръка за разбирателство и справедливо координиране на интересите им.

Опитът, който прави проф. Михалчев да напусне шаблоните на политическото всекидневие като тръгва от фактите, за да преодолее леността на българския ум и, за да ни доведе към разрешение на проблемите, слагани от нашата държава и нашата народност, ни припомня ентусиазъма на покойния Д. Ризов за сръбско-български съюз от 1913 год. [64], който за тая цел използува лековерието и скудната политическа прозорливост на Данев - [Ив.] Ев. Гешев и се създаде по тоя начин фаталния съюз за племето ни, специално за македонския народ. Разликата сега се състои в това, че проф. Михалчев излиза с отворени карти пред българския народ по защищаваната от него идеология за интегрална Югославия, когато по-рано се е вършило всичко в тесен кръг. Това подценяване на българската интелигенция и народ, както и полемиката му спрямо неговите опоненти, издават неспокойния му дух, странен на философията, по третирането на една толкова съдбоносна проблема за целокупния български народ и затова неговата логика се преплита често със софистика, подобна на академика Карнеаде, изпратен от Атина в Рим за защита на една нейна кауза, като напр[имер] на сръбското недоверие проф. Михалчев противопоставя българското, на сръбското коварство, българското и пр.

Той твърди по-нататък, че оперира с идеи, взети от историческата реалност, като че ли всички други не притежават в тая насока неговата способност. Въпросът, изобщо, за идеите е предизвикал и не малко полемика между софисти и платонисти и дълго време е съставял една важна тема на схоластиката. Думата ни е тук, че идеите могат да се създадат също и от Димиурга (Твореца), от оня „Аз", който се самотвори, твори от себе си и се конкретизира в дела, инак ако не е тоя „Аз", кой ще реализира тезата на интегрална Югославия.

След тези кратки изяснения върху някои предпоставки на проф. Михалчева, ще се помъчим да разгледаме същността на неговата идеология за интегрална Югославия. Той зима повод от субективните впечатления на г. Антонов [65], директор на в. „La Bulgarie", от срещите му със сръбските общественици в Белград, публикувания в последната книжка (год. IV, 2) на сп. „Философски преглед".

Тия впечатления са следните: „Сърбите никого не мразят така често и така силно както българите и едновременно с това те никого не тачат тъй много както българите. Под ужаса на огъня широките маси се научиха да се ценят взаимно. Има две течения: едното е да унищожи България. Това има своите идеолози във властите и се подхранва от терористичната дейност на Македонската революционна организация. Другото течение е за едно братско споразумение; това има своите адепти в търговското съсловие, младото военно поколение и пр. „Излишно е да се впускаме в интерпретация на тия впечатления, - отдалеч личитяхната тенденция, че ако няма Македонска революционна организация целият сръбски народ ще бъде за срьбско-бьлгарското сближение. Тая тенденция, която се акцентира тъй майсторски от г[осподи]н Антонов е оная, която доминира в българското М[инистерст]во на външните работи и по тая причина считаме за излишно да се спира върху г. Антонова, а ще минем към същинския идеолог на интегрална Югославия. За проверка правотата на горепоменатите впечатления г. Михалчев направи една доста дълга екскурзия из сръбската литература и поднася на българското общество едно купище от капацитети, като немеца Херман Вендел, проф. Велибор Йонич, Владимир Вуич, д-р Топалович, д-р Джурджевич, д-р Момчило Иванчич и др. като намира при туй, след щателна анализа на фактите, че всички, при все, че излизат всеки от свое становище, са единодушни за влизането на България в интегрална Югославия и само тогава ще има една действително цялостна Югославия. Така напр[имер] В. Йонич казва: „Ако съществуват все още разлики в мисъл и диалект на отделните югославянски племена, те са остатъци от робството и народностната индивидуалност на миналото. България би получила в Югославия всичко, нищо извън нея." А пък В. Вуич се изказва така: „Съществува само една единна югославянска култура, която има много компоненти, но има само една резултантна. „И двете мнения съдържат почти същата асимилаторска тенденция, която се практикува понастоящем с такова постоянство и последователност за създаване на реално национално единство и култура в Югославия. По-малко категорични, но и за това по-дипломатични са схващанията на д-р Джурджевич: „В Югославия и България живее едно население, състоящо се от четири племена и тяхното обединение отговаря на един естествен исторически процес", както са били и схващанията на покойния Протич, предадени от д-р М. Иванчич: „Ако ние наистина сме дошли до убеждението, че българи, хървати и словени би трябвало да се претопят в един общ югославянски народ, тогава аз не виждам никаква причина да бъдеме толкова чувствителни, дали тоя македонец се нарича сърбин или българин".

Това са собствено съществените изявления, да не речем факти, върху които г. Михалчев базира своята теория за интегрална Югославия и за което той толкова много се е афектирал от тях, че му се вижда непостоянна индеферентността от българска страна, когато отвъд се работи усилено за едно братско разбирателство! От горе наведените изявления на сръбските авторитетни идеолози за интегрална Югославия оставят обаче понятия „народ" и „култура" много смътни и загадъчни, даже предизвикват оправдателни опасения относно индивидуалната народност и култура. Разбират ли се тези понятия така както швейцарецът, французин, ги е санкционирал във федерацията, че езикът му, книжнината, културата и народността са свети ценности и на тях няма право никой да посяга! или пък, както сърбинът ги схваща да няма друга реч, книга и народност освен сръбската!... Проф. Михалчев вижда в тях действително една неясност, неговата съвест тук може би е неспокойна. Това обстоятелство го заставя да разкритикува най-обстойно понятията народ и култура, като започва от самата поява на неоформената етническа маса до формирането й в народност, така също както и учителят, когато открива азбуката на децата до образуването не речта. И най-сетне той идва до заключението си: „така, г. Фаденхехт, макар не от расово родство, е първостепенен българин, защото чувствува и се вживява, когато чете Ботева, Яворова, както и немецът, когато чете Вагнера и гледа пиесите му. Маркс не принадлежи на никоя нация, понеже е бил под влиянието на две култури. Това ще рече, културата е основата на нацията, а за култура е всичко онова, което обхваща - песни, обичаи, паметници... Уеднаквяването на българската народност със сръбската, г. професоре, е една утопия и невъзможност. Тая ваша теза е, несъмнено, научна и валидна за всеки просветен човек, ала тя се разбира другояче от сръбските политически мъже. Това, което за вас и за нас е утопия, понастоящем е реалност и се практикува с една рядка по своята жестокост и безчовечно системност върху чуждите народи в Югославия. Тая утопия не пощади даже и съюзниците им: хървати и словени, което нещо нашият професор не иска да признае.

Безспорно, илюзия ще бъде да се асимилират хървати и словени, обаче това е един неуспорим факт, че сърбите се опитват в тая смисъл. Мисли ли г. Михалчев, че хървати и словени, които водят отчаяна борба против пансръбската хегемония, е обикновен романтизъм? Може ли тая борба, за да достигне до настоящата акутност е само за уеднаквяването в права и власт в управлението, което би се постигнало по еволюционен път без всякакви жертви и разорения на земите им? Националното единство, към което се стреми сръбската власт е онова, което поставя в опасност народността и културата им и което ги принуди да прибегнат до терористически акции. След като г. проф. Михалчев доказа, че асимилацията на оформена нация е една утопия, на друго място (стр. 27) пък твърди, че при заживяването на четирите племена: - българи, сърби, хървати и словени, ще стане неизбежно една езикова и културна осмоза. Тая психофизична осмоза не е ли истинското схващане на д-р Джурджевич и Протич за един единствен югославянски народ. Над всяка хипотеза обаче стои нещо мистериозно надземно, което направлява съдбата на народите в историята на съществуването им, въпреки чистия разум и воля, и затова диалектиката на автора по идеологията за интегрална Югославия се изчерпва в мистичното кръстосване на две течения, едното от които е онова на идеалистите за интегрална Югославия, другото - на династиите и пр. против тая сублимна идея. Това обстоятелство е, което бърка на четирите племена: българи, сърби, хървати и словени да преодолеят зловредното наследство на политическото минало и да издигнат до една национална културна синтеза. Безспорно, контрасти на разбиране, на интереси... са съществували винаги в социалния живот между отделните личности, както и между народите, въпреки прогреса и цивилизацията, ала те в последно време, откакто се санкционира заграбването на земи, пропъждането на населението им, де-национализацията на останалата от него част... понастоящем са богат терен за поддържане антагонизма между народите.

Синтезата им не би могла да се разреши инак, освен по драстичната метода на Фихте с валяка, като бъде впрегнат и българския народ, та хървати, словени и българи да парализират пансръбската тенденция, както и да обезвредят династиите и да създадат желаната идеална интегрална Югославия. Тая мисъл, може би, блазни авторите на идеологията в България за интегрална Югославия. Животът най-сетне не е нищо друго освен динамизъм, който създава все по-нови идеи, мисли и желания; възможно е, впрочем, да стане една промяна и в сръбската психика и разбиране за живеене в мир и сговор на базата на народността и културата и то толкова по-скоро, колкото по-силна е реакцията от страна на онеправданите народи. Фразеологията на българските апостоли за интегрална Югославия отдалечава деня на разбирателството ни със сърбите, понеже подхранва техните надежди за все по-големи претенции. Политиката се добира до позитивни резултати, когато се води с достойнство, твърдост и постоянство. Хипокризията и подмилкванията са пакостни винаги за разбирателствата. Отдавна българският народ се е изказал по въпроса за сръбско-българското сближение - преди всичко да се признае народността на македонските българи, да имат своята книга и училища. Това е евангелието за българския народ.

Изобщо от българска страна не е имало никога противодействие за сближение със Сърбия. Още в 1867 год. се опитаха за това родолюбивите българи от Букурещ, тяхното предложение бе отхвърлено обаче от княз Михаил чрез м[инистъ]р Гарашанин, понеже Македония бе включена в пределите на България. Не малко българи и македонски българи, преди това бяха се били за свободата на Сърбия. Българският народ забрави бърже военното нападение на княз Милана, когато той се намираше на турско-българската граница, почти в навечерието на една война, и се притече на помощ на Сърбия не само морално, а и материално с железниците си през време на икономическия й бойкот с Австро-Унгария; по-късно пък, в 1913 год., сключи с нея вече формален съюз.

Провалата на тоя съюз г. Михалчев интерпретира по един много тенденциозен начин, като я отдава еднакво на взаимното недоверие между сръбските политически мъже и българските, ала за това недоверие дадоха повод първо сърбите с действията си в Македония и с желанието да се измени договора, поради участието на една сръбска дивизия на одринския фронт.

Ние молим г.д-р Данева, за честта на България, като най-компетентно лице, да осветли българското общество в случая и с това ще се тури край на инсинуациите по тоя въпрос. Въпреки коварството на сърбите, което изглежда, е най-съществен елемент в психиката и манталитета им, понеже същото това коварство се прояви и спрямо съюзниците им, хървати и словенци, българският народ и днес още може да мисли за федериране с Югославия, както и с всички народи на Балканите, понеже това се счита за съвременна необходимост за удовлетворяване политико-стопанските им нужди и за по-целесъобразно гарантиране на народността и културата. Така също той би нямал нищо и против Паневропа на Бриана и даже би желал да се разпростре това федериране, ако би било възможно, върху цялото човечество в духа на Gottfried Herder. Това днес, повече от всеки друг път, се налага от съвременната стопанска взаимност на обмена, за да се регулира рационално както производството, така също и дистрибуцията му в света. Днес вече не играе оная роля племенното или национално родство. Немци и Французи, при всичко че са от две отделни нации, живеят в Швейцария в пълен мир и съгласие, където всяка нация се развива безпрепятствено в своята национална индивидуалност. Идеята на Хердер може да се види фантастична, но тя се осланя на факта, че лъчът на божествата блещука еднакво в човешката душа, - генияти нуждите са еднакви у всички народи. Морфологията е, която ги дели на бели и черни, жълти и пр., обуславяща се от механически външни фактори. Жълтите и арабите са дали не малко приноси за прогреса и цивилизацията и ако понастоящем тяхната клетъчно-мозъчна тъкан е останала назад от другите, се дължи на външни и вътрешни причини. С други думи казано, реализирането на хердеровата идея не представлява вече никаква мъчнотия, от като днешната техника надхвърли границите и за всяко събитие, където и да стане то, се знае вече в цял свят; проникване на науката и културата достига даже и до най-затънтените колиби, изключая, разбира се, Югославия.

Преди обаче България да влезе в интегрална Югославия, тя би пожелала да знае условията на такъв акт. Ней се казва от български идеолози за интегрална Югославия: „влезте в нея, вашия език, книжнина, народност и пр. ще бъдат там напълно осигурени;" Като се запитат обаче какво ще бъде положението на македонските българи, те отговарят така:

„Сърбите нямат доверие в българите и те не ще изпуснат коза за Македония, дорде българският народ не даде за туй реални факти. За тая цел г. Михалчев предлага т.е., за да се спечели доверието на сърбите, да се въведе сръбския език на първо време; сетне няма ли да стане нужда да се иска унищожението на Македонската емиграционна организация, която тенденция се прокарва във „впечатленията от Белград на г. Антонов, по-нататък да се иска, щото българската преса и литература да се списват в духа на сръбско-българското сближение и най-сетне да има едно доверено сръбско лице в М[инистерст]вото на външните работи за подготвяне почвата в еднакъв дух на политическата акция за интегралната Югославия! Така щото България по тоя начин може да бъде васална или пък да бъде едно банство на Югославия. Изобщо, прието е в живота, жестът на великодушие и желанието за сближение да излезне от силния - в случая - от Югославия, но не и от унизена и слаба България, като й се предложат ясни конкретни условия. Германия отне ли Елзас, като французите позволиха на немците да си служат с езика си, с немската книга' и да имат свои училища, България ще отиде ли да грабне Македония, ако сърбите би удовлетворили македонските искания - да се развиват в своята народностна индивидуалност? Проф. Михалчев може да изнася своята софистична теория на българския пазар, обаче нашата интелигенция и народ, колкото и да са те в неговите очи в умствена ленивост и безпътица, все пак имат здрав критерий за преценка на нещата, за да не се отдават на серафически илюзионизъм. Желанията са безспорно, хубаво нещо и би могли да бъдат стимул за всякакъв род на съзерцателна акция, но политическите въпроси се решават върху базата на реални и положителни факти. При тия условия не счита ли нашият г. професор настоящия момент на дискусиите по интегрална Югославия за несьвременни и вредни за българското дело? Няма ли това да затрудни още повече политикостопанското положение на България? Няма ли с туй да се даде повод за образуването на един обръч около България, с което ще бъде нашата страна лишена от настоящите пазари? Няма ли да бъде България зле поставена дипломатически и да изгуби малката подкрепа, като неутрална, която имаше до сега, поради факта, че в тоя промеждутък никоя сила няма да се доближи до нея, понеже не се знае къде ще иде тя? Малкият морален актив, който бе си спечелила България в последно време между потиснатите и онеправдани като държава, която ратува за правда и мир на Балканите, ще рухне без тя да е могла а има от туй някаква материална полза. Изобщо цялата акция на апостолите за интегрална Югославия се инспирира изключително от утилитаристични мотиви, като единството и целостта на нацията за тях е по-маловажен фактор в живота, отколкото принципа, където е добре на човека, там е неговото отечество.

Словесно-литературната дейност на българските ратници за интегрална Югославия подига от една страна, морала на диктаторския режим пред чуждия свят; а от друга - разклаща духа на борещите се маси в Югославия. Подкупената чужда преса и агенти не можаха да сторят толкова много за подема и престижа на диктатурата, колкото тая прибързана и недобре обмислена акция на „идеалисти". Идеята за влизането на България в интегрална Югославия се явява за сръбската власт едно мощно средство спрямо измъчения македонски народ: „ето ние всички сме братя, няма защо вече да делим - ти си македонец, аз сърбин, - ние всички югославяни". Цвиич и други успяха да създадат идеологията за сръбски народ в Македония и насърчени от нея, сега се опитват и Йонич, Вуич, Топалович, - да построят идеологията на интегрална Югославия, за да се помогне на сръбската власт да излезне от актуалната безизходност на държавата. Те виждат твърде ясно, как италианският кошмар души от ден на ден все повече и повече юг о славянската душа, от една страна, а от друга - безконечната упорита борба на македонския народ. Тая борба може да не събори Югославия, ала е достатъчна да я компрометира морално и да създава всякога претекст за компликации на Балканите. Те са убедени също, че Македония не е Моравско, за да се глътне с един замах, както това се доказа най-релефно от двадесетолетната взаимна борба.

Те не си правят вече илюзия, че безчислените байонети, които пазят днес Македония, са положителна гаранция и знаят тоже, че политикосоциалният живот се намира в непреривна еволюция. Това положение, което се толерира сега, ще бъде утре считано за престъпно. Безспорно, миналото донесе изгоди на Сърбия, ала бъдещето й се напластява от ден на ден с повече неизвестности и за това тия сръбски апостоли за интегрална Югославия станаха от неприятели, най-големи приятели на България, с което използуват най-майсторски пословичната наивност и лекомислие, да не кажем нещо повече, на някои нещастни български синове. Тоя факт идва да опровергае твърдението на проф. Михалчев, какво Югославия не би могла да бъде разкъсана нито от вътрешни причини, нито от някоя извънбалканска сила. Понятно е, че сръбските политици и общественици не са дилетанти, както „нашите идеалисти и умни хора", които искат да предварят събитията. Всички тия антитези, въобще, които се градят за сметка на македонския народ, ще рухнат пред вълнолома на македонските гърди и воля, дорде желанията му не бъдат чути от угнети-телите на родината му. Македонският народ, който отдавна е излязъл от физическата фаза и който живее и преживява духовно всичко онова през вековете филогенично и етнологично напластено в неговата душа от историческото му битие, - не може тоя народ да бъде унищожен от никаква денационализация. Една-малка шепа хора с висок спиритуален и силен характер са достатъчни да пресъздадат народността от изгубената маса. Един Паисий, с едно книжле от няколко само страници, възкреси българския народ. Сърбите могат да унищожават българската книга, паметници и пр. и да прикриват в училищата си фактите от неговото историческо минало, учащата младеж обаче ще се добере пак до истината. Македонският народ сам съкруши Турската империя; той сега е вече по-силен, понеже турци, албанци, са духовно свързани с него, тъй като всеки един от тях, освен, че е лишен от насъщния, поради безправното използуване на неговия труд от сръбската власт, изпитва още и едно посегателство върху езика му, вярата и пр. Те, всички, които се намират в странство, са под знамето на македонската емиграционна организация, която е разляна в целия свят. Нейната мощ ще буди обществената съвест и ще поддържа морално и материално борческия му дух и енергия. Македонският народ има пълна вяра в собствените си сили, за да изнесе борбата за свобода. Той желае България да бъде далеч от неговата борба и да я вижда мощна в политико-стопанско и морално отношение. Помощта на България спрямо останалотопод чуждо иго нейно племе да се проявява в духа на международното право и постановленията за малцинствата. Тая помощ за сега ще бъде много по-ефикасна отколкото авантюрата, която й се препоръчва от „интегралистите".

Тезата на г. Михалчев за македонските българи, че с влизането на България в интегрална Югославия ще бъдат спасени, е в противоречие с антитезата му, какво владението на Вардарската долина става първостепенна необходимост, годна да импулсира една държава и то не по-слаба отколкото националните интереси на нейното население. По тая негова логика би могло да се каже, че Чехословашко може да бъде тоже импулсирано от стопански нужди да притежава Триест, а още повече, когато днес тя замества австро-унгарската империя. Ако се върви по тая логика, няма ли да се дойде до абсурдности? По-нататък, казва той, че сърбите са водили две войни за Вардарската долина и че им е необходима за излаз на Югославия на Егейско море, понеже Адриатическото море е блокирано от Италия и затова те не могат да се откажат от Вардарската долина. Резоните обаче на България, която води също две войни за Македония, са много повече значителни и ценни, защото те се отнасят до освобождението на един свой народ и запазването на неговите ценности, а същевременно България има своите търговско-стопански интереси, тъй като нейният трафик със запад става по-къс и по-естествен. Теснините на Босфора и Дарданелите представляват за нея много по-големи пречки за съобщението със западните и южните страни, отколкото блокирането от Италия на Адриатическото море. Ако Италия, да речем, блокира утре Югославия, не може ли да стори същото и Турция с България?

Аргументацията на г. Михалчев е въобще тая, че фактически днес Вардарската долина е сръбска и трябва, следователно, България да се откаже от нея и да издаде на Сърбия още един крепостен акт, вън от изнудения в Ньой. Не! България няма да попадне в такова умопомрачение и да се самоубие като нация, това би станало само тогава, ако тя би се решила да изчезне като държава, негодна за каквато и да е бъдеща роля в историческия си живот. Държавата не се крепи върху големия обем на окупираното от нея пространство, нито на количествената численост, а изключително върху добродетели и морал. И за това синтезата на тия две крайно противоположни становища, не би могла да се извърши инак освен, ако не се издигне Македония като обединително звено между Югославия и България, с което ще се гарантират еднакво интересите и на двете страни, а още повече като се имат пред вид практичността и прозорливостта на македонския народ, както и неговата привързаност и любов към родината. Той ще умее да запази най-съвестно скелибъра между тях, както и между всички други около него, защото това му се диктува, от най-жизнените интереси за мир и спокойно стопанско и културно развитие.

Желателно е да се знае, как мисли проф. Михалчев - че македонските българи ще бъдат спасени от денационализацията с влизането на България в интегрална Югославия ли? Или това ще стане след като България даде реални доказателства за благонадеждност и тогава, като влезне в интегрална Югославия, македонската проблема ще се реши окончателно между сърби, българи, хървати и словени? Такава е, собствено, и тенденцията на Михалчева. Сърбите не са толкова глупави да дадат най-напред свободно национално развитие на македонските българи, та тогава да третират с България върху Македонския въпрос и да очакват влизането й в интегрална Югославия. Ние ще си позволим да разрежем кордовия възел, като допуснем, че България ще влезе в интегрална Югославия съобразно предпоставките на проф. Михалчев и тогава ще се намерим, несъмнено, пред тия две алтернативи: едната е, че сърбите предвид крайната цел на интегрална Югославия и на сериозното застъпничество на хървати и словени, ще се съгласят да удовлетворят легитимните искания на македонските българи. Това е впрочем най-идеалното разрешение на тоя скърбен конфликт между българи и сърби; другата алтернатива е, че сърбите няма да се откажат по никакъв начин от настоящата си политика спрямо Македония. Пита се тогава какво ще прави България, - ще употреби ли сила или ще се оттегли от интегрална Югославия?

Положението обаче на хървати и словени е съвсем друго. Жизнени политико-стопански интереси ги свързват със сърбите и затова не могат да се мърдат от Югославия. Наистина, те са третирали по-рано македонския въпрос като чисто домашен и считаха дълго време, по внушение на сръбските власти, оплакванията и борбата на македонския народ за романтични, но когато сърбите почнаха да прилагат македонската политика и в техните земи, разбраха същността на македонската революционна борба и те, от своя страна, усвоиха методите й за защита на народността и културата си. Изобщо, не може да се отправя никаква присъда за тяхното държане по македонските искания, понеже те, ако и да участвуваха като министри в управлението, нямаха почти никаква власт, за да упражнят каквото и да е влияние върху сърбите, които бяха концентрирали в себе си всички функции на държавата. Ние бихме се радвали, ако те след разбирателството си със сърбите, би спомогнали с тежестта и авторитета си, за да се уеднакви Македония в права с останалите части в Югославия и ще имат в лицето на македонския народ един реален сътрудник за парализиране на каквито и да са частични домогвания. Моралният престиж на страната ще се подигне пред света и при туй държавното съкровище ще се облекчи от разсипничеството по реализирането на една ефирна мечта.

Не по-малко дипломатична и тенденциозна е тезата на проф. Михалчев, че „нито ОН, нито бомбите и атентатите представляват реална сила, за да наложат разрешението на македонската проблема". Той си служи с тая теза главно, за да превие опозицията на българското общество спрямо идеята за интегрална Югославия. Българският народ и македонските българи обаче не са се хранили никога с тая сладка надежда, какво ОН ще разреши македонската проблема, още повече като знаят, че ОН е инструмент на англо-френската дипломация, виновницата за^ днешното международно хаотично положение, специално за съдбата на Македония. Българската акция както и тая на македонската емиграция, имат за цел да популяризират македонската кауза пред широките маси, за да добият по тоя начин македонските искания една юридическа валидност в просветеното общество. Никой просветен човек не може сега да се съмнява в истинността на фактите, когато достигат до ОН. Реалната полза от това е, че пред представителите от целия свят, които взимат участие в тоя макар и фиктивен институт и които жадуват за мир и солидарност между народите, се изправя един болен въпрос, който може да застраши мира; и пред техните очи, не може следов[ателно], да не се яви югославянската власт виновна за борбата, която води македонския народ. Тая юридически морална придобивка е голям принос за делото, макар за сега тя да не е конкретна. Разрешението на македонската проблема ще стане собствено с атентати и бомби, както това е ставало в цял свят. Това средство, за жалост, понастоящем е едничкото най-ефикасно и най-рационално срещу угнетителите, щом като няма у тях чувство за право и морал и, следователно, тоя начин на борба ще престане само тогава, когато доминиращото понятие в политическите ръководни сили - „да се граби чуждото" не изчезне от света, и когато правата на отделните нации не бъдат напълно възстановени, тъй като народността е била и ще бъде винаги лост на науката, стопанството и културата.

Проф. Михалчев, за да подкрепи своята утилитаристична теза, която подценява съществено народността, изтъква обстоятелството, че унищожаването на националистическите бентове е предстоящо. Тая мисъл, несъмнено, е сюблимна и се приближава до идеята на Хердер, изградена за сметка на народността. Социалдемокрацията, т.е. марксистите се опитаха в тая смисъл, да унищожат националистическите държавни бентове и отидоха даже до там, щото да посегнат на националните ценности от миналото, като почиващи на някаква абстракция, нямаща нищо общо с живота. Болшевизмът изравни многомилионния руски народ по имотно притежание и ползуване от труда, ала запази непокътната народността. Националното пък течение, което води началото си от Карл Велики, засилено през време на хуманизма, и кристализирано в повечето европейски страни в XIX век, - започва днес с голямо темпо в низко-културни страни: Индия, Китай, Африка; но като че ли това течение възкръсва фантастично, даже и в народите с кристализирана народност. Ако човек хвърли един поглед, почващ от Чехословашко през Германия, Италия и пр. и се спре в Белград - „историческа позиция, Пиемонте на Балканите, според професора, към която ние се приближаваме всеки ден до желаната интегрална Югославия", ще се убеди най-релефно, че около стожера на националността, както у немци, италианци, чехи, се движи социално-стопанския живот. Англия отиде в Канада, за да унищожи националистическите бентове, ала нейните доминиони в Отавската конференция издигна много дръзко бентовете си, с оглед интересите на техните народи.

Изглежда проф. Михалчев да не довижда тая крещяща реалност, а само оная Dingansica, че унищожението на националистическите бентове за дълго, дълго още време ще представя само една приятна илюзия. Така също нашият г. професор твърди, че българският народ се надява, че скоро Балканите ще е разбъркат от ново и Югославия ще се разпадне отвътре или от някоя заинтересована извънбалканска сила, та нека влезне България в Югославия. Ние не знаем от къде той черпи тия сведения, обаче ние не допускаме българският народ да е толкова наивен, колкото си го представлява г. Михалчев, за да го залъгва по тоя непростен начин. Той има достатъчно здрав разум и е добил своята мъдрост от по-далечното минало на своята история, нежели от последните 20 год. на болезнената си политическа история. Нека приемем твърдението на г[осподи]н Михалчев за доста вярно, защото ние не можем да игнорираме историческия факт, че съществуването на държави, които са били създадени не върху почвата на правото и народността, а върху беззаконието, е било само един епизод в световната история. Но само за това да се приеме неговата теза за интегрална Югославия, е твърде нелепо и смешно. Ние знаем, че силата и бруталността не са били в състояние да спрат разлагането на такива държави. Кой е вярвал, че могъщите монархии Русия и Австро-Унгария ще се разпаднат до такава степен и, че Сърбия ще се разшири до тоя фантастичен размер? Разгромът, изобщо, на държавите не се дължи нито на невежеството, нито на липса на префинено изкуство в управлението, а изключително - на отсъствие на добродетели, правда и морал. Законът на Werden (трансформизма) е собствено тоя, който лекува раните, причинени от несправедливости в социалния живот. Тоя закон ни е представен още от Херодот в най-пластична форма: „нищо не е постоянно и продължително; щастието не остава никога на една страна"; а това не е нищо друго, освен закона на еволюцията и инволюцията, като необходимост в историческия процес за синтеза на контрастите в живота. Идеалите на ограбените и онеправданите народи, въобще, не познават срокове, но те знаят времето; те са били винаги мощни фактори на мисълта и акцията и ще образуват до тогава есенцията и целта на живота, дорде не получат въплощението си. Затова и българският народ си е наложил търпение и воля да гледа със спокойствие развоя на събитията в Югославия, като никой не мисли нито да я унищожава, нито да й помага. Тя е доста силна и има съюзници, така че малката България, какво може да й помогне?

Действително идеята за интегрална Югославия от Дунава до Егейско море и от Адрия до Черно море, която е заседналатолкова здраво в сръбските политически мъже, търговското съсловие и младото войнство, - не е могла тоже да не ентусиазира и проф. Михалчев, който е готов да анатемоса всекиго, който би бил посегнал на настоящата Югославия, понеже „на нея е предопределено от провидението, да изиграе великата роля на югославянството - обединението на южните славяни". Той не закъсня обаче по тоя повод да предупреди българското общество, че тая негова идея, за която той работи от няколко време насам, може да бъде взета за фантазия и вижда, следователно, че от рационалист-позитивист нагазва в областта на импресионистично-фантастично творчество. Това раздвояване на личността е бил един от най-важните обекти на немския романтизъм и най-картинно ни е представено от Tieck в „Kater" (Котарак). Наистина „ако създаването на днешна Югославия е било по-преди една фантазия, а сега е реалност", защо тогава да се съмняваме и за интегрална Югославия? Но тук нашият романтик професор изпуща из предвид тая истина, че историческите събития са индивидуални, еднократни и своеобразни, както и законът за релацията, че всяко Werden (промяна) предизвиква известна пертурбация в екелибра на нещата и същевременно Х - неизвестности.

Г[осподи]н Михалчев, като философ, който оперира главно с чистия разум, т.е. с математиката, която е мащабът за установяване универсални и валидни концепции, задължително за всички без изключение - разясни ли той обстойно тия неизвестности на българското общество, като иска да го впрегне в своята колесница за интегрална Югославия от Дунава до Егейско море и от Адрия до Черно море? Мисли ли той, Турция, Гърция, Румъния, Италия, даже и Англия да толерират тоя опит на Югославия и България? Кой в края на краищата ще има да плаща за тая авантюра, ако не България? Сърбия и нейните съюзници ще се приберат в черупката си, като хървати и словени останат всеки от тях да живее отделно в своята родна земя, а България ще трябва да плати в натура на гърци, турци и пр....

В заключение ще кажем: 1) твърдението на проф. Михалчев, че българската националност ще запази своята индивидуалност, език и култура, като влезе в интегрална Югославия, е една хипотеза, понеже това не може да се извлече от процетираните от него изявления на сръбските литератори и политически мъже, даже и да се разбират така както проф. Михалчев желае да се самообълщава и, следов[ателно] народността пак ще пострада от осмозата в интегрална Югославия, която е препоръчана на българския народ от тоя наш почтен професор; 2) Сръбските манталитет и психика не ще еволюират така лесно; българският народ, още от първия ден на съжителство със сърбите, ще попадне в същото положение, в каквото са днес хървати и словенци; 3) исканията на македонските българи е много съмнително, да ли би били удовлетворени с влизането на България в интегрална Югославия, ако те не би били предварително разрешени и приложени фактически в страната; инак тяхното положение ще бъде много по-лошо, ако България би попаднала след влизането си в същия хърватско-словенски трагизъм, понеже ще бъдат лишени и от тая, макар и малка, нейна морална помощ; 4) Интегрална Югославия, която ще обхваща само южните славяни е тъкмо в противоречие с тенденцията за унищожаването на националистичните държавни бентове, което застъпва г. професора. Той, с тая тенденция поставя стопанския характер над националността, а това ще каже, че човечеството се повръща към примордиалното инстинктивно състояние, - както е днес с музиката, където класическата музика е заменена с джаз банд. В стопанския характер на проф. Михалчев се съдържа нещо от доктрината на Маркс, който не познава друг фактор освен стопанския в социалния живот. Но това разбиране на проф. Михалчев за нас разрешава по-лесно и напълно балканската проблема, понеже това обхваща не само южните славяни, но всички народи на Балканите, като Македония се издига като ефикасен тампон между нейните съседи, както днес е Швейцария между Франция, Италия и немския свят и същевременно това няма да засегне ни най-малко актуалните пазари, с които поддържа всяка една от тези интеграли в бъдещата балканска федерация.

Но... все пак на края трябва, със съжаление, да отбележим, че писанията на г. професора и тия на г. Антонова будят в душата на българина не само недоумение, но всеки с право може да се запита: дали всичко това е плод само на фантазията у тия двама родолюбци-бьлгари, или това е продиктувано от някакви лични интереси, които не могат да бъдат освен пагубни за България! Най-малко поне ние, македонците да бъдем осторожни в случая. Това повелява нашият дълг!

В. Македония, г. VI-VII, бр. 1789-1794, София, 7-13 октомври 1932 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

62. Д-р Татарчев има предвид книгата на проф. Димитър Михалчев „Отговор на моите критици по спора за цялостна Югославия. Бъдещето на нашия народ и голямата задача на българската държава." С., 1932, 72 с.

63. Томаш Масарик - чехословашки политически и държавен деец, философ и социолог, президент на Чехословашката република (1918-1935).

64. Допусната е грешка. Става дума за 1912 г.

65. Става дума за Никола Антонов, дипломат. Привърженик също на идеята за „интегрална Югославия", защитавана от него в статиите си в сп. „Философски преглед"и др.