ХИТЛЕР И МУСОЛИНИ В СВЕТОВНАТА ПОЛИТИКА

Имало е действително в миналото войни и нахлувания в победените страни, ала държало се е винаги сметка за народи с историческа оформена народностна индивидуалност, култура и цивилизация. Националното им чувство и народност са били в голяма степен щадени, но във версайлските договорни постановления за мир бяха игнорирани всички тези ценности, придобити в течение на вековете, върху които е почивал колективитетът и цивилизацията, така че с това се създадоха нови предпоставки на живота, нови разбирания по морала и държавния авторитет у народите, с които си послужиха умело крайните течения, за да разрушат настоящия политико-социален и стопански строй. Англия и Франция излязоха от войната с интактни политико-морални сили и можаха без сътресение на реда и държавния авторитет да се справят лесно с реакцията на крайните течения; когато пък Италия и победените страни нямаха тая физическа и морална възможност, за да устоят на онова избухване на инстинктни, съсловни груби интереси и антисоциални акции на широките маси, подклаждани от левичарски демагози. Така Италия, която беше изиграна от съюзниците си, подобно на България - от своите съюзници през Балканската война, беше се обърнала на арена от левичарска демагогия в експериментация, така щото трябваше да дойде фашистката революция [69] начело с Мусолини, за да тури край на тая анархистична съсловна акция и да създаде от унижената и най-бедната държава между великите държави, днешната мощна и цветуща държава на ред, организация и дисциплина.

В Буда-Пеща заби Бела Кун комунистическото знаме, който даде повод на румънците да възстановят реда в Унгария и да я ограбят напълно; в България поеха кормилото на управлението земеделците, които със своята съсловна политика селото против града и против интелектуалните сили на страната - докараха нещата до юнската революция и най-сетне в Германия застанаха начело на управлението марксистите, които успяха с ноемврийската революция в 1918 г. да наложат републиканската форма на управление в страната и по тоя начин сполучиха да запазят целостта и единството на нацията, свободата и независимостта срещу французките домогвания за разпокъсване на държавата. При това те трябваше да се борят, от една страна, с настъпилата след войната стопанска и морална криза и да посрещат наложените на държавата непоносими репарационни задължения, а от друга страна, да отбиват засилващата се повече тенденция на французката политика, както за раздроблението на държавата, така също и за икономическото й унищожаване.

Германските марксисти виждаха изхода от това положение, както и от онова на целия свят в световната социалдемокрация и издигнаха заедно с марксистите от останалите страни наново лозунга за общо сътрудничество и борба, било срещу националистическото движение, било срещу комунистическото, - за спасяване на реда, свободите и цивилизацията в света, без обаче да поставят на изхабените от войната идеали на дълг, отговорност, йерархия и екалибър, един нов ред на социалност и морал, където индивидът да може да се влива доброволно, без всякакво накърнение на индивидуалното му достойнство, в колективитета, както и обратно - колективитетът в индивида. Тая концепция е именно, която погуби германските марксисти, понеже те не диреха опора в нацията си, в неизмеримо-всестранния й дух и в неизчерпаемата й енергия, а в абстрактната идея на международната социалдемокрация. Французката масонерия бе наистина първа, която се отзова на тая идея, като за тая цел нагласи мощния си механизъм и богатите средства; понеже това спадаше с тенденцията на масонерството за ръководството съдбините на народите, от което Франция е извличала винаги най-голяма облага. А пък английските и френските марксисти използуваха това обстоятелство, като гледаха да тече само време, дорде респективните им държави асимилират добре богатата плячка. Те не се застъпиха никога ефикасно пред техните правителства за справедлива корекция на абсурдностите на версайлските трактати.

И така, илюзията на германските марксисти, какво общата акция на марксистите от всички страни ще измени благоприятно хода на световните събития ги отдалечи само от реалните нужди на нацията, както и съсловната им политика, която разори финансите на държавата с безогледна поддръжка на безработицата, дезорганизира я напълно и създаде едно анархистично положение в страната на самоизтребление и това ги дескредитира окончателно в страната. Резултатът от тая политика беше засилването на комунистическото движение, както и появата на хитлеризъма. Това положение не можеше да остане без действие върху младата генерация, която гледате как се руши някогашната могъща империя и как замираха гражданските добродетели, националното чувство, съзнание и морал и спомогна, за да я хвърли най-сетне в обятията на Хитлера, когото тя счита човека, който ще въдвори обединението на нацията, ще издигне авторитета на държавата и ще защити с нужната смелост и енергия германската кауза пред външния свят. Тая младеж потърси за това истина и поука не в доктрините, а в самия живот и историята, както и в себе си - закона, посочен от Кант, на който трябва да се подчинява не по традиция и възпитание, а по дълг, понеже там е силата и връзката между индивида и държавата-идеал, който тя смята, като императивен дълг, да му даде конкретен израз в живота в една ритуална форма на любов към фамилията и колективитета, както и на преданост и себеотрицание към отечеството. Тая нейна възвишена концепция и прозорлива мъдрост произтичат от инстинкта за самосъхранение целостта и единството на нацията, както и от нуждата й за едно свободно политико-социално развитие. Социалдемокрацията, която се яви като носител на идеална справедливост и сублимна религия на човечеството, е за нея не само негация на велики социални елементи, освен икономическия елемент, а още една неморална класификация в колективитета, в който се насаждат омраза, вражда и борби между членовете му. Така също естетиката и силата на Нитче са за нея едно драматично явление, като крайност срещу доктрините на социалдемокрацията.

Младата германска генерация, въобще, вижда възраждането на държавата само в примирието на индивида с колективитета, на масата с държавата, на инстинкта с разума. Това са принципите, чието реализиране възлага тя на Хитлера по проблемата за възраждането на Германия и в името на тия принципи се дадоха 17 000 000 гласа за Хитлера, - факт, който не е констатиран в немската история.

И в тоя дух бе действително речта на Хитлер при освещаването на новия парламент в Потсдам на 21 март 1933 г. Отпадъкът на нацията принуди една слаба генерация по-рано да приеме против съвестта си и волята обвинението за виновността на Германия по войната. Нито кайзерът, нито правителството и нито народът са виновни за войната. „Каква е ползата на света от погрома на Германия. Беше ли по-щастлив и по-богат останалия свят от липсата на Германия, като жизнен член в европейския организъм? По отношение на света ние желаем да бъдем искрени приятели на мира, на един мир, който да излекува раните, от които страда целия свят." Фондаменталният обект на правителството е да възстанови онова, което е било разрушено, върху основи по-крепки и по-подходни на новото време, като се създаде една пълна и съвършена общност между немските държави, класи и професии - едно пълно примирение на всички противни интереси, така че да се роди един народ образуван от селяни, граждани и работници.

Появата на Хитлера, изобщо, начело на управлението раздруса сложния европейски дипломатически апарат. Англия, която с двуличната си политика даде възможност на Франция и на сателитите й, да напълнят Европа с взривни материали, готови всеки момент да я възпламенят, изпрати своя пръв м[инистъ]р Макдоналд с м[инистъ]ра на външните работи Саймон в Рим при фашиста Мусолини, да измъдрят модус, за да се предотвратят грозящия международен катаклизъм. Унгарският м[инистъ]р на външните работи Де Капуа веднага се отзова при Мусолини да измоли неговото застъпничество по унгарската кауза, а в това време първият унгарски делегат Бетлен в ОН заяви пред пресата, че ревизията на договорите е една необходимост за успокояване на народите и за мира. Българският м[инистъ]р г. Мушанов пък бабува в Париж с партньорите на българските заеми и не смее, безспорно, да отвори уста за каквато и да била ревизия на договорите, защото ще раздразни французите и брачата сърби. Той обаче не можеше да не бъде в течение по развоя на предстоящите велики събития, за да бъде свободен в тоя съдбоносен момент, за да се застъпи по-ефикасно за българската кауза. Изглежда, какво въпросите около пазарлъците за министерските кресла и раздорите в блока са били за него от по-голям интерес отколкото националните проблеми. Говори се навсякъде в пресата и в обществото за онеправданите Германия и Унгария, а в това число не влиза България. Българското правителство и част от българските държавници са спокойни и чакат с познатата българска индиферентност от Германия и Унгария, та дано покрай тях се вреди и България. Това е тяхната логика и държавническа мъдрост, които доминират в разбиранията и делата им и които не предвещават нищо добро за България. Не само по външната политика на българската държава няма ясна директива за системно устояване на българските интереси, а така също липсва, за жалост, такава и по вътрешното управление на царството. Тук се гледа да преминава властта от една партийна групировка на друга - като тя се използува главно за индивидуални или партийни интереси, вследствие на което не са останали вече граждански добродетели и морал, така че корупцията вилнее във всички области в живота ни. България, при природните си богатства и трудолюбие на населението, днес трябва да изнемогва под тежестта на една рядка стопанска криза поради дезорганизация и разсипничество на нейните ресурси. При това българската младеж гледа отдавна пасивно на тая грозна действителност, без да мисли, че утре тя ще получи едно тежко наследство от най-низка партизанщина, корупция, груби инстинкти. Тя, която преживява погрома на българското племе и вижда още и днес моралния упадък на не малка част от българските общественици, трябва вече да замести изродената стара генерация и да внесе нова струя за активност в живота и историята на народа ни, като тури край на развращаващите управления в страната ни, възстанови племенното единство и повдигне духа и вярата на народа ни и неговатамощ за едно по-хубаво бъдеще.

Торино, 25 март 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 1947, С., 18 април 1933 г., с. 3.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

69. Става дума не за революция, а за деветоюнския преврат от 1923 г.