ПРЕДАННА ОБЩА БОРБА. ТОВА Е СВЕЩЕНИЯТ ЛОЗУНГ НА СВОБОДАТА

Историята на народите представлява една лаборатория от анализи и конструкция на политико-социалните прояви в живота, като се стреми с туй да се добере до по-голяма яснота и истина по аспирациите им и да установи по тоя начин пълна рационалност в колективитета, чието преуспяване в култура, мощ и благосъстояние зависи от своевременната синтеза на по-раншните идеи с новите, на старите разбирания с новите и пр., като в тоя процес се съблюдават, според Хегела, най-строго двата осветени от историческия емпиризъм кардинални принципи: консервацията на народността и развитието й. Хегел разбира под развитие - непрекъснато подновяване и легитимно морална опозиция, в синтезата- примирението, на които почиват напредъка на държавата и благополучието на народа й. Реализирането обаче на тия два хегелови принципи е възможно само при здрав компактен народностен организъм и свобода. Тия условия, за жалост, липсват за българското племе. Една не малка негова част, останала под чуждо иго, се унищожава системно по безпримерна в историята бруталност и жестокост и са й отнети най-елементарните права за културно-народностно развитие; другата му свободна част, пък, които би трябвало да се развива спокойно в гражданските добродетели на взаимност, любов и безкористна преданост и служене на родната си земя за напредъка и благосъстоянието й, се намира в съвършена безпътица и обезверена от водителите си, които сториха всичко, за да убият в нея морала и вярата, тя не търси сега отдушник другаде, освен в субверзивна негация. Това е, въобще, един зловещ предвестник за цялостта и съществуването на малка, но хубава България. И в това тежко и опасно време българските управници и общественици не съглеждат тая груба действителност, а се занимават изключително с пазарлъци около министерските кресла. Те мислят, впрочем, да подражават на политическите и обществени мъже на Франция я Германия, ала в това отношение те не притежават нито тяхната истина и манталитет, нито пък всестранната им ерудиция и опитност. Франция и Германия са страни с многовековна цивилизация и култура; фундаментите на тия страни и на народите им са толкова крепки и солидни, щото могат да издържат каквито и да са катастрофални трусове; подобен експеримент обаче може да погуби малката България, която е още невъзмъжала в подходно затуй културно-интелектуално положение. Жаждата изобщо за власт е притъпила чувството им и съзнанието на дълг и отговорност; пълна индиферентност владее затова по назрелите национални и стопански въпроси. Повечето от държавите са уредили въпроса по износа и вноса им, а активността на българските държавници се изхабява само в партизанство и фразеология. Каквото се прави днес относно износа, дължи се изключително на частната инициатива и риск. И в тая жалка българска драма трябваше да се прибави още и скръбния факт на трагичните сцени в столицата и вред из царството, които подбиват твърде много престижана държавата и хубавото българско име пред просветения свят в странство, които бяха се създали с просветното дело, храбростта и самоотвержеността на българския воин. Българинът трябва да се черви пред чужденеца за тоя актуален порядък в България. Правителството и обществото отминаха по тоя повод леко апела на македонската група в камарата, както и застъпничеството на голяма част от българския народ. Тоя факт идва да убеди българина, както и чуждестранеца, като че ли скръбните сцени са желани, инак те би се прекратили отдавна при по-добра воля и желание отстрани на властта и обществото, толкоз повече, че една от най-първите техни обязаности е да примиря-ват съществуващите в обществото контрасти и да въдворят мир и ред в държавата. Оправданието на това анормално, но от тях толерирано положение в страната с някакво идейно течение е лишено от всякакъв здрав разсъдък и логика. Наистина немските националсоциалисти се трепат с комунистите, както и французките националисти с комунистите и пр. Те са обаче идейни течения, които имат за цел да запазят настоящия буржоазен и капиталистически строй или пък да бъде той окончателно сринат, за да се въздигне на негово място нов политико-социален строй. Такова едно идейно течение, въобще не съществува в македонските среди. Няма македонец, който да мисли, че сърбите ще дадат някога доброволно най-елементарни права за свободно национално и културно развитие. Революционната борба е била и е еднакво приета от всички македонски кръгове, като една насъщна и реална необходимост за постигане свободата на Македония при липсата на легални условия за борба по оеднаквяване на българския елемент по права за културно-народностно развитие с владетелите й. Така също няма македонец, който е осъдил актуалния метод на революционната борба или пък да е препоръчал нов метод относно воденето й. Идейно различие, следователно, няма всред македонския народ, а такова идейно различие е само в болнавото въображение на властта и в някои български среди. Македонската борба в тоя случай не цели да прекатури настоящия строй в Македония, нито пък да я присъедини към България, а се стреми да се създадат условия, дето нейното население би могло да се развива свободно в своя национален организъм и култура. Това македонско искане е изобщо толкова скромно, щото не може да не заслужава симпатия и поддръжка от всеки културен и хуманен човек; така че то не съдържа нищо нелегитимно и неморално задно отрицателно държане на власт и на оная част от българското общество спрямо освободителната кауза. Македонската борба, несъмнено, създава известни мъчнотии и на българската политика, ала същите тези мъчнотии са за всички ония държави, които имат свое компактно население под чуждо иго. Никоя от тия държави не е стояла пасивна при унищожението на нейния народ, и кое население на тия държави се унищожава толкова системно и брутално, както македонския народ в Югославия и Гърция? Не са тук, въобще, мъчнотиите на българската политика, които биха оправдали поведението и действията на българската власт и на някои български съсловия; причините затова трябва да се крият в някаква по-далечна тяхна замисъл. Македонското единство, изглежда, им бърка да реализират според техните разбирания и партикулярни групови интереси разрешението на македонската проблема, за което преди всичко е нужно да се сломи опозицията на македонския народ. Ала всеки опит от тоя род ще бъде задушен в самия му зародиш от желязната воля и несъкрушима сила на македонския борец, който умее да мре за свободата на родната си земя. Скъпи жертви даде той и ще дава със същия ентусиазъм и самоотверженост в борбата срещу владетелите на татковината му, както и срещу всички ония, които се опитват да посягат на нейната цялост. Това е свещеният лозунг на революционната борба.

Торино.

В. Македония, г. VII, бр. 1893, С., 10 февруари 1933 г., с. 3.

[Previous] [Next]
[Back to Index]