ЕДНА ОПАСНА ПРОПАГАНДА

Неясността на българската държавна политика, която се обуславя въобще от оная комплицирана съвкупност на контрасти от интереси, разбирания и методология в политиката на великите сили, послужи на малка част от българското общество, главно на звенистите, начело с Д. Казасов [74], П. Тодоров [75] и някои владици, во главе със софийския митрополит Стефан [76], да развият с безразсъден апломб всред народа ни една несъвременна и твърде опасна за народността ни цялост и единство пропагандна за сръбско-българско сближение, като за тая цел използуват настоящото му тежко политико-икономическо положение. Тая пропаганда, собствено, се подема в един съдбоносен, критичен момент, когато се води вече открита борба между две мъчнопримирими течения в Европа, едното от които е реакционно англо-френско течение, което се стреми, под маската на либерализъм и демократизъм, да запази актуалното международно положение, като допуска една малка еволютивна модификация на Версайлските договори; другото течение е фашистко - Хитлеровото, което макар и да се смята според съвременните разбирания ретроградно в политико-социално отношение, държи твърдо за ревизия на договорите и еднакви политико-юридически права между победители и победени. И, когато би трябвало българската власт, с българските общественици и интелигенция да следят със зорко внимание и прозорливост развоя на събитията от тоя двубой, без да вземат каквато и да е страна по въпроса, като положат при туй всичките си усилия за заякчаване на държавния авторитет, организация и народностното единство, както и за подигане на духа и вярата у народа ни за непоколебимо устояване на националните и културните ни интереси - акцията на тия българи, особено днес, е непонятна и не би могла да бъде продиктувана от чисто български интереси, когато самите велики сили нямат една ясна ориентировка в политиката си.

Наистина англо-френската дипломация увещава отдавна, а сега още по-настойчиво българското правителство да се разбере със съседите на България, при всичко, че тя знае, какво това е абсурд при днешния им манталитет и психика; ала тя гледа само да се отърве от един пърлив въпрос, чието решение, ако тя би го разрешила, би раздразнило фаворитките й. Не по-малко действува и известният псевдо демократ г. Бенеш, м[инистъ]р на Чехословашко, в тая смисъл, пред българското правителство иобщественици, без това да му е бъркало да защищава принципа за асимилация на малцинствата в ОН. Ратниците обаче, на това сближение със сърбите са се толкова екзалтирали, щото не виждат настоящата действителност, нито държат сметка за следните исторически факти: английската дипломация е емпирична, тя остава на народите да коват сами съдбата си, според както са достойни да понасят чуждото иго или да го отхвърлят и само тогава ги подкрепва в една или друга смисъл. Френската дипломация пък си служи винаги във външната си политика с идеологията на принципите от 1789, а в практиката прилага дедукцията им, т.е. идеологията от 1919 на потисничество, робство, ограбване под формата на репарации и светостта на Версайлските договори. Принципите, изобщо, le droit pe l'hoomme et le senscommun се състоят за нея в мощната армия, бетоновите укрепления и касите със злато, необходими на нея за поддържане създаденото във Версайл положение в Европа. България е за нея ценна, доколкото тя може да допринесе с нейните сателити - Малкото съглашение - за стягане обръча на неприятелите й. Участта на македонци, западнопокраинци може да бъде обект на политиката й в смисъл на съвети за умереност пред съюзниците си, но не за реално застъпничество на каузата им пред тях. При това, сръбският народ няма никога доброволно да се откаже от политиката си за хегемония над южните славяни, респективно на Балканите. Той е щедър на концесии, но не и на дела и конкретни факти.

Вън от това, повдигането въпроса за сръбско-българското сближение днес, когато македонци, западнопокраинци, хървати словени и пр. водят отчаяна борба на живот и смърт за съхранение на народността и културата им, е несъвременно и престъпно от хуманно гледище, защото с туй се дава кредит на тираническия режим в потисничеството и денационализацията им. Това сближение, което се препоръчва от интегралистите и някои владици, като идея е доста съблазнителна и открива безспорно благи перспективи, ала то е изградено върху абстрактни умувания и не е друго, освен една куха логическа формула, игнорираща историческите факти, настоящата действителност и тенденцията на сръбската политика за единна хомогенна народност и култура в Югославия. Тоя техен идеализъм ще доведе сърбите в София, както оня на Данев-Гешов ги докара до Солун. Интегрализмът на проф. Михалчев пък създаде гръко-турското съглашение и то каква ирония пред очите на един от инициаторите му, г[осподи]н Антонов! Българският народ има достатъчно здрав разсъдък, за да не се увлече по тяхната поезия. Реално сближение обаче може да се постигне не чрез целувки и пиршества, за което сърбите са извънредно щедри, а чрез оная люта борба, която водят потиснатите народи и която ще изцери сръбския манталитет и психика в Югославия. Изграденото по тоя начин върху костите им и пепелищата на домовете им, ще бъде една солидна задруга, в която не ще има вече място за сръбско коварство по договорите, бясна хегемони и шовинизъм и ще царува истинска солидарност за свободно национално и културно развитие на всички народи без разлика. Българският народ ще си наложи воля и търпение, за да изчака развоя и края на борбата в Югославия, както и оня процес всред великите сили. И само тогава разбирателство между народите на Балканите ще настъпи по силата на нещата - при съхранение на нацията, културата и свободата й.

Торино, 20 ноември 1933 г.

В. Македония, г. VIII, бр. 2138, С., 7 декември 1933 г., с. 3.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

74. Димо Казасов - журналист и публицист, широк социалист, министър в правителството на Народния сговор, член на ПК „Звено", пълномощен министър в Белград (1935). Привърженик на българо-югославското сближение.

75. Петър Тодоров - радикал, министър в правителството на проф. Ал. Цанков (1925-1926) и на Кимон Георгиев (1934-1935), член на ПК „Звено", дипломат и журналист.

76. Стефан I - софийски митрополит и български екзарх (1945-1948), привърженик на българо-югославското сближение, дори с цената на компромиси.