ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ФАКТОРИТЕ ПО НАЦИОНАЛНИЯ ПОГРОМ

Погромите, които сполетяха българския народ, се дължат не малко на некоординираното взаимодействие на факторите боравещи в страната ни от Освобождението насам. Имаше бърз подем главно в просветно и стопанско отношение; тоя подем обаче анулираше постепенно, при безспирно раздробяване на обществените сили, патриархалните добродетели на нацията ни, като взаимност и сюблимна привързаност към родината и откриваше само отрицателната страна на живота. Оттам диференциацията отслаби обществената връзка; координирането в действията на факторите ставаше невъзможно, поради различните схващания по държавната и националната проблема.

И това разединение на силите по най-жизнените въпроси вървеше crescendo донесе най-сетне днешния национален и държавен погром.

* * *

Българският народ, когато част от него заживя политически живот, нямаше останали от миналото традиции и исторически паметници за неговото битие като народ, които да будят у него спомени за славно минало и да го стимулират към активно участие, заедно с просветените народи, в култура и прогрес. В него, беше се обаче запазила известна латентна сила, която при една малка искра, можа да го възпламени (както е случаят с историята на Паисия), за да заговори пак в него националната гордост и мощ. Потенциалната му енергия, през време на турското иго се прояви най-релефно по всички кътища на отечеството ни в славната епична борба за освобождението му от фанариотското духовно робство, в която Македония даде, в лицето на бр[атя] Миладинови, Жинзифов и Д. Робев, най-скъпите борци за възтър-жествуване на българската кауза.

Не дълго обаче тая солидарност, единомислие и обич към родината, тъй мощно манифестирани през време на черковното възраждане, са могли да се запазят; те постепенно се изродиха. По-късно, когато освободеният народ ферментираше още в новия живот, явиха се на небосклона по току-що освободените български земи черни облаци, предвестници на дисхармония в отношенията между освободителите и нашата интелигенция, от една страна, а от друга, между последната и самия народ, който не искаше да чуе нищо лошо за Русия. Тази неприязън и недоверие докараха печалните последици и за двата народа през всесветската война. Така щото след освобождението ни в 1880 г., взаимността между масата и интелигенцията, тъй силно закрепнала през време на чуждото иго, почна да чезне постепенно. Равновесието в отношенията и разбиранията им се наруши и се създаде пълен антагонизъм в чувствата и желанията им. Интелигенцията, от друга страна, се стремеше да настигне просветените народи, като градеше култура и наука не на българска почва, а присаждайки всичко отвън неасимилирано. И така процесът на диференциацията в нашето общество се извършваше със скокове и много неправилно. Масата от своя страна оставаше още да живее със старите разбирания и да бъде чужда на новите идеи, проповядвани от интелигенцията, поради което прежното взаимодействие в по-нататъшния развой на живота отстъпи място и то не навреме, на сепаратични тежнения. Това различие в схващанията не се спря тук, а предизвика на политическа почва и лични амбиции в сред интелигенцията, раздробяване на нашите по-първи умствени сили в демагогски борби, чието въздействие помогна не малко за заличаване старите добродетели, като внесе и развала в живота. При тоя антагонизъм изобщо между народа и появилите се безброй партии в политическия живот на страната, където и дворецът със своите лични тенденции взимаше едно привилегировано положение, създадоха се такива условия в нашия обществен строй, щото една координация в действията на всички активни фактори - за поставяне държавата на здрави сигурни устои в духа на нуждите на времето, както и за постигане на националното обединение - беше илюзорна. По такъв начин във вътрешната политика се внасяше повече личен партиен елемент, отколкото държавнишки - истински национален. По-късно пък към тия различни схващания и ежби трябваше да се прибави и съсловният елемент на учителски, земледелски и работнишки синдикални съюзи. С други думи, разположението на обществените сили тровеше нашия живот, парализираше всяка творческа дейност и подронваше основите на незакр опналата още държава, като подхранваше при туй безскрупулно, в ущърб на морала и идейността, грубия материализъм, който се развиваше даже пред очите на властта.

При егоистичния и грубо материалистичен стремеж на партиите за докопване властта, често се жертвуваха и най-съкровените идеали на българския народ и не можаха да се изработят норми, както за установяване на искрени и неегоистични отношения между ръководителите и народа, така също и за култивиране дисциплина в обществото и мисълта, че властта е една почетна служба - една задача с големи отговорности, а не средство за обогатяване!

Дисонансът изобщо в стремежите и делата между властта и отделната личност подронваше престижа на държавата и това се отразяваше вредно в ръководството на народните съдбини, като подготвяше почва за сепаритични тежнения и дела - тъй свойствени на славянския темперамент и душа. Оттам произлиза и бунтовнишкото настроение на масата срещу власт и държава.

* * *

А ония от неосвободените български покрайнини, които привлечени от свободата, прииждаха в България, не останаха незаразени от съществуващите тук нрави и политическа поквара, а косвено станаха причина, за да се разпространят в поробените покрайнини идеите господствуващи тук. Тоя прилив на хора от поробените земи имаше, покрай големите преимущества за културно-стопанския подем на страната и големи неудобства поради факта, че интересите на някои местни българи бяха накърнени вследствие предизвиканата от пришълците конкуренция във всички отрасли на живота, а така също и вследствие проявената от тях загриженост към съдбата на съотечествениците им, останали под чуждо робство. Естествено, придошлите от поробените земи внасяха непосредствено, със своите сепаратични тежнения, пертурбации във вътрешната и външната политика на страната; и по тоя начин се създаваше едно настроение, което отиваше до пълен антагонизъм, сякаш те бяха хора от две противни раси! Понятно е сега защо бе тая липса на братска взаимност, която нерядко се засенчваше даже от убийства като на Стамболов, Вълкович, деяния на екзалтирани личности, каквито поражда всяка робска страна.

Ето защо при нееднаквия мироглед на освободените и неосвободените, както и при различните им копнежи, изобщо, стигало се е нерядко във взаимните им отношения до разрив, който, при нашата слаба култура, не се е спирал само на идейна почва, а се е изразявал често в крайности, каквито изобилствуват даже на първо време в свободния живот между нашите политически партии и жертва, на които стана нашият писател Ал. Константинов. Най-релефно е изразен тоя конфликт между Върховния Софийски македонски комитет, носител на българската държавна идея и Вътрешната македонска революционна организация, изразителка на идеята за свободата, автономията на Македония - конфликт, който имаше за цел подчиняване едната организация под другата [31]. Колкото и да беше трудна задачата на Вътреш[ната] организация все пак нейният възвишен полет не можеше да бъде засенен от никакво странично влияние, защото начело на института стояха хора проникнати дълбоко от тежката отговорност, като крайни сектанти, ала крепко пазеха чистотата на идеала. С появата на революционната дейност в Македония, чийто център на тежестта лежеше в църковно-училищното дело, се изместваше постепенно към революционната борба и страната се раздели на два враждебни лагера; а това намираше отзвук и в свободна България. Тоя прелом в еволюцията на църковно-училищното дело постави българския народ пред една тежка и мъчна перспектива. И от тук вече започна трагедията в българската политика, която имаше да се справя с грубата действителност и с екзалтацията на младите поколения. Официалните фактори, както и всички други действуващи тук, имаха всичкото основание да запазят за себе си ръководството на народните съдбини, нещо, което им се вменяваше от историята и от положението; когато пък, ония които подеха освобождението на Македония чрез революция, считаха себе си за изключително предназначени да направляват освободителното дело. Това обстоятелство тикаше едната и другата страна във взаимно недоверие и подозрение и в стремеж за надхитруване и подчинение. Тук вече се кръстосваха не само интересите на българската държава и на Вътреш[ната] революционна организация, но и тия на двореца и на различните партии с техните различни схващания по въпроса. Въздействието на партиите се упражняваше върху отделни лица, повечето посредством убеждения, а онова на двореца - чрез простени и непростени средства, като целеше да постави освободителното дело под своята зависимост. И така, от една страна, дворецът запазваше себе си и династията от буйните революционни глави, от друга - искаше да играе ролята на Мацини в освободителното дело. Както другаде, така също и тук, с продължителната неравна борба, се яви едно израждане на някои от македонските дейци, които поради суетност или недосетливост, се подадоха лесно на дворцовата примка, която обезличи и всички наши държавници. От друга страна те се поддадоха и на партийните и съсловни течения, с което революционното дело се изтикваше малко по малко от своите пътища, а това носеше вече непредвидения зародиш за погрома на България и робска Македония.

Въпреки обаче тия домогвания, Революционната организация, като отстояваше своя идеал с едно рядко достойнство, принасяше между другото неоценима услуга на свободния български народ, като приемаше в редовете си всички буйни, неопятне-ни и идеални момци, които инак би намирали простор за своя младенчески полет в пертурбациите на незакрепналия още наш обществен строй, където покварата взимаше връх; и въпреки големия прилив от интелигентни хора от всички съсловия, с най-разнообразни идейни разбирания и темпераменти, Революц[ионната] организация можа да ги канализира и да ги употреби най-рационално за целите си; всякакъв личен елемент се задушаваше от общия идеал.

Благодарение на това само обстоятелство се дължеше силата на организацията и тя смогна да стане държава в държава и да отстрани успешно чуждите домогвания. Обаче въстанието от 1895 год., дело на дворцовата политика за чисто династични цели, внесе една тежка пертурбация в живота на организацията. И наистина, това въстание даде чувствителен тласък за развоя на революционното дело, но то подостри не малко и аспирациите на гърци и сърби, които се нахвърлиха стръвно на Македония. Сръбските попълзновения изобщо взеха обезпокоително tempo, понеже бяха подкрепени от турската власт, гръцката патриаршия и монархична Русия. Опитът за настаняване на Фирмилияна в Скопие, който подигна буря във всички кътища на българските земи, биде осуетен благодарение солидарността на българските фактори, ала пак сръбското правителство успя най-сетне със съдействието на руската дипломация да настани Фирмилияна като владика в Скопие. Българската власт мълчаливо санкционира тоя акт, който даде нови шансове на сръбската пропаганда в Македония. И така, поради необмислената акция на българския дворец, Революционната организация се отклони от предначертания й път и биде заставена не навреме да открие борба в един и същ момент срещу турци, гърци и сърби. Това обстоятелство даде на борбата характер противен на принципите, които бяха легнали в организацията. От друга страна, Илинденското въстание в 1903 г., неизбежно последствие на есенните движения предприети от Софийския Върховен комитет в 1902 г. [32] (В текста погрешно е напечатана „1912 г.".) - с други думи, преждевременните и некоординирани действия между факторите по освободителното дело, поставиха Революционната организация на голямо изпитание както в морално-идейно, така също и в материално отношение. Реакцията, като естествен резултат от всяко велико събитие, раздруса издъно цялата сграда на Революц[ионната] организация, а най-много нейната съществена част - идеологията, като изкара на сцената вместо първичните нейни добродетели, главно отрицателните страни на човешката душа, неп-роявени дотогава и с това бидоха компрометирани престижът и самостойността й. Най-болезнени амбиции и претенции се проявиха от ония, които през време на голямото въстание показаха най-слаба дейност и чиито действия се простираха недалеч от пределите на българското царство.

Всеизвестна истина е, че разколът в обществото се подготвя в повечето случаи от по-малодейните и от тия, на чиято съвест тежи някой грях. И тук, след въстанието, доктринерството и теоретизмът обладаха умовете на ратниците, като всеки по-отдел-но се стремеше да изкара себе си чист, а другите - виновни. Най-безрезервна критика се водеше от ония, които изпълниха недостатъчно своя дълг, когато другите ратници със скромността и величието на душата си, гледаха с разбито от тъга сърце, как довчерашният борец за свободата и правдата рухва под тежестта на своето ego, без избор на средства, за да реализира своите егоистични стремежи. Това разцепление между македонските дейци настъпило след въстанието, бе подхранено и от някои обществени сили в България, които искаха чрез организацията да играят роля в политическия живот на страната. И за жалост, разцеплението беше вече свършен факт и носеше в основата си същите мотиви, които причиниха раздробяване на обществените сили в България. По тоя начин изникнаха две течения: югоизточно (серско) и северозападно (скопско-битолско), които се намираха в пълен антагонизъм. И тоя антагонизъм на първо време се крепеше на теоретична почва, а сетне се изроди в ежби, гонения и братоубийства, както е случаят с кончината на Гарванов и Сарафов.

При тия условия не можеше вече да става дума за една внушителна планомерна дейност след въстанието, още повече като се има предвид умората вследствие дългата революционна борба и големият морален и материален покрус от въстанието насам, както и вследствие организираното от турските власти противодействие на инородните маси.

В това време, когато двете течения изразходваха енергията си във взаимни диспути и лутания за избиране насоката на своята дейност, с оглед създадените от въстанието нови услови в Македония, явява се младотурският режим (Хуриетът), който завари организацията разединена и неприготвена, да се справи с новото положение.

Серското течение - в интимни връзки с някои от водителите на младотурците още преди хуриета - прегърна безрезервно новия режим, смятайки, че привидните конституционни свободи са достатъчни, за да се гарантира политико-икономическото развитие на българския народ и му се отдаде в пълна услуга, като не забрави при това да извлече за по-първите си хора известни материални облаги.

Северозападното течение се противопостави още от самото начало и то на чисто национална почва, като проповядваше децентрализация, сир. създаване на автономна област в пределите на империята.

Близостта на това схващане с официалното схващане на България биеше толкова в очи, щото българските неприятели, даже и самото серско течение, го използуваха еднакво в нападките си срещу българската власт и Революционната организация, макар те да знаеха добре, какво революционното дело беше изнесено изключително върху плещите на българското племе.

И така, младотурският режим осуети разрешението на македонското дело, за което вече беше турено начало с мюрщегските реформи [33] и по-късно - с ревалската среща [34]. Нещо повече, младотурският режим със своя панислямизъм угрозяваше дори съществуването на балканските народи и това обстоятелство предизвика нова ориентировка в балканската проблема; държавниците от полуострова, чрез взаимно споразумение и отстъпки, създадоха военния съюз срещу Турция в началото на 1912 год.

Българо-македонският народ измамен в своите надежди от новото положение - хуриета, се хвърли в крайности - с пропаганда и атентати по железниците и градовете (както е случаят с Кочани и с. Калиндир), което не малко възбуди и подтикна българската обществена съвест към военна намеса.

И българската държава, макар и неподготвена, без да има ясна представа за сложността на македонския въпрос, нагърби се със своята слаба политико-стопанска и военна подготовка за неговото разрешение. Тоя неин жест обхвана целия български народ, чийто блян можеше вече да се реализира и всички фактори в страната се подчиниха на общото желание за успеха на българската кауза. Ала Вътрешната револ[юционна] организация с това се поставяше в най-трудно положение, защото трябваше или да сътрудничи с младотурците за реализиране панислямските аспирации в Балканите, което криеше в себе си елемент за собственото й унищожение, или пък да се присъедини към акцията на България.

Макар съюзът и конвенциите да бяха сключени през 1912 год. със съседните държави от българското правителство и царя, без да бъдат констатирани другите фактори в страната, при пълно игнориране на Вътрешната револ[юционна] организация, те се възприеха без всякакъв протест от българския народ, като последният при пълно съзнание на своя дълг спрямо неосвободените си братя и тежките от туй последствия, с рядко себеотрицание и нечуван ентусиазъм принесе себе си, имота и бъднините си жертва от българската кауза. Финалът обаче от балканската съюзнишка акция, колкото и фатален за нашия народ, се понесе с удивителна резигнация, защото беше резултат на нашата пословична инертност в политиката, на слабата ни култура и на своеволната намеса на царя. И сега македонският българин трябваше да оплаква своята зла участ - с нереализираните си, съкровени, през векове лелеяни мечти, за своето освобождение, - за която цел и двете течения, въпреки проявения до войната сепаратизъм в действията си и спрямо българската власт, присъединиха се в тоя момент, без всякакъв протест, към общия, рядък по дух и солидарност, подем, за каузата на целокупното българско отечество.

* * *

Ужасите от националната катастрофа през Балканската война бяха вковали българската мисъл. Сърцето на българина се къса от тъжните спомени; раните зеят още и кръвта на падналите в епичната, толкова славна борба, герои не е още засъхнала. България трябваше наново, по едно фатално стечение на обстоятелствата, да се намеси в общата конфлаграция, за която цел бе подпомогната малко или много от повечето фактори в страната. Тук взеха участие и някои македонски ратници. Ония македонци пък, които бяха предвидени да представляват организацията и които не бяха засегнати от военната повинност, трябваше да се ограничат с ролята да осветляват обществото по въпроси засягащи Македония. Никой обаче от нас не би помислил, нито допуснал, нито пък това би било в духа и традициите на Революционната организация, че някои от нейните хора, чието призвание беше да бъдат в редовете на бойците на фронта, ще се измъкнат от полесражението, ще се настанят тук и ще станат проводници на двореца и на правителството. Всичко извършено от тия господа е ставало по тяхно лично разбиране и за тяхна отговорност, защото функциите на Револ[юционната] организация, след обявяване войната, бяха прекратени и по тая причина Революционната] организация не можа да се солидаризира с техните деяния. Тия отделни македонски ратници бяха издигнати съзнателно от двореца, правителството и главнокомандуващия като главни фактори и тям бе дадена морална и материална подкрепа, за да се бъркат във всички отрасли в живота на страната, не поради тяхната компетентност, а поради тяхната сервилност, предаността и безскрупулната им готовност да служат вярно, сляпо дори - предвид опасното положение, в което тогава се намираше цар Фердинанд. И това опасно положение за царя, създадено от неговата лоша политика и още повече влошено от руската революция, която разклати не само царските тронове, но и устоите на държавите. Нещо повече, и самото правителство имаше нужда от тия предани хора, поради вълненията в страната и негодуванието всред народа против спекулата и слабата закрила на българските интереси пред съюзниците.

И така, в случая, за покварата всята между македонските ратници са виновни предимно дворецът - чиито пипала се простираха във всички слоеве на обществото, ала най-язвителни и отровни бяха спрямо македонското дело - и сетне идват управляющите партии, които пряко или косвено са се стремили да ги турят на ръка, за да избягват възможни пертурбации в своята политика.

Без съмнение, за тази развала не по-малко виновни са и самите ратници поради своята суетност за големство и почести и поради ниската си култура.

С тая не далновидност на българските държавници се нанесе непредвидената в своите последствия пакост на освободителното македонско дело, понеже в случая, последното се лишаваше от малкото свои искрени и доблестни работници, и по такъв начин се сееше деморализация в редовете на борците. Революционната организация, която през десетки години култивираше всред народа, с огромни човешки и материални жертви, добродетели на взаимна помощ, почит, себеотрицание и безкористност, беше истинска гордост за племето ни, но за жалост, тя бе покрусена в своето съществуване и в най-светата си част от ония фактори, които трябваше да я пазят като зеницата на окото си за благополучния край на националната ни проблема.

* * *

При болезнения икономичен и морален кризис на българския народ от злополучния изход на войната подигна се и въпросът за отговорностите по народната ни катастрофа. Това, без съмнение, докосна и нас македонците, за съжаление, и по тоя въпрос от капитално значение за бъдещето на страната ни, както и за националната ни кауза, не може да се спази обективност и безпристрастие, когато трябваше да бъдат привлечени под отговорност виновните лица, било те тукашни или македонци.

Действията на всички македонци тоже попадат под удара на законите в страната дотолкова, доколкото те са извършени по свое разбиране, различно от онова в духа на организацията и доколкото, лицата изкористили известно положение, са помогнали да се компрометира националното ни дело.

По тази именно причина, за да не се клейми цялата организация и целия македонски народ за простъпки на отделни личности, вменява се в дълг на българското правосъдие да издири по отделно вината на всеки един и по такъв начин да се даде удовлетворение на обществената съвест.

По същият начин трябва да се погледне и на отправените напоследък към правителството и видни лица закани от някои македонци в името на някакво задгранично представителство, - закани, които намериха толкова много коментарии в пресата, които не можем да приемем за достоверни и които не бива изобщо да се отъждествяват с македонската интелигенция и македонския народ.

Обаче, качеството ни „македонци", това трябва да се разбере веднъж завинаги, не ни освобождава от отговорност за всички наши действия, противни на законите и морала в страната.

* * *

В заключение трябва да добавим, че погрешно е да се поддържа в някои среди от българското общество, какво македонцитеи Революционната организация са причинителите за днешното положение в страната.

Истинските причини затова се крият по-дълбоко, а именно: в етническия, икономическия и културен характер на националната ни проблема, както и в нейната политическа сложност. Народът ни се възпитаваше ред години в духа на тоя идеал, стимулиран още от завета на Сан-Стефано, че присъединението на всички български земи в една колективна единица се явява като политическа, стопанска и културна необходимост за народа ни, за да тръгне в обществото на народите по пътя на прогреса и културата.

За реализирането обаче на това, бяха потребни непорочна, безкористна власт и възвишена концепция за държавата, концепция, която трябваше да се култувира в широките маси. За голямо съжаление, интелигенцията, от една страна и държавниците, от друга, от освобождението насам, сееха в народа недоверие към властта и държавата, индеферентност вън от семейството спрямо интересите на общото ни отечество, нерадене и недобросъвестност в изпълнение на обществената им работа, като при това взимаха връх демагогията и корупцията.

При това политико-социално положение на страната назряха националните въпроси за разрешение, ала те завариха държавата и обществото неподготвени за балканската проблема.

Естествено, финалът не можеше да бъде друг и днес не трябва да ни се вижда странно, че дочакахме крушението на националните ни идеали.

Д-р Хр. Татарчев

Сп. Сила, С., г. П, бр. 19, 14 февруари 1920 г., с. 3-6 и бр. 20, 21 февруари 1920 г., с. 3-5.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

31. Това твърдение на д-р Татарчев не се потвърждава от програмните документи на ВМОРО и ВМОК, а тъкмо обратното, че целта и на двете организации е една и съща.

32. Става дума за Горноджумайското въстание.

33. Мюрцщегски реформи - проектьт за реформите бил разработен през септември 1903 г. на среща между руския цар и австро-унгарския император и външните министри граф В.Н. Ламсдорф и граф А. Голуховски в австрийския град Мурцщег. Проектът бил връчен на Високата порта на 10 октомври 1903 г. Главните точки в него били: 1. За да се установи контрол върху дейността на местните отомански власти относно прилагането на реформите трябва да се назначават при главния инспектор Хилми паша специални цивилни агенти от страна на Австро-Унгария и Русия, които да бъдат задължени да придружават навсякъде главния инспектор, да обръщат вниманието му върху нуждите на християнското население, да отбелязват злоупотребленията на местните власти, да съобщават съответните препоръки на посланиците в Цариград и да донасят на правителствата си за всичко, което става в страната. 2. Реорганизацията на жандармерията в трите вилаета да бъде поверена на един генерал от чужда народност, на служба при императорското правителство, при когото да бъдат аташирани и военни лица на великите сили, които да разделят помежду си окръзите, гдето те ще развиват дейността си като контрольори, инструктори и организатори. 3. Да се реорганизират административните и съдебни учреждения и др. Пълният текст на реформите вж. в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. 2. С., 1943, 42-43. ВМОРО се обявила против реформите, тъй като те противоречали на нейната цел - премахване на турския режим. Одринско не било включено в реформената програма.

34. През юни 1908 г.в Ревел било постигнато споразумение между руския император и английския крал за нови реформи, включително даване на политическа автономия на Македония. Младотурската революция от 1908 г., една от целите на която била да осуети намесата на чуждите държави във вътрешните работи на Турция сложила край на реформената акция.