Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

1. Балканският Югоизток през първата половина на VI век

 

Начални славянски нападения

Статията „Балканският Югоизток през първата половина на VI век. Начални славянски нападения“ бе напечатана първоначално в сп. Беломорски преглед, I (1942), с. 229—270. Втората част на това широко замислено изследване, под наслов „Заселване и разселение на славяните на Балканския полуостров“, ако и да е подготвена вече отдавна за печат, все още не е видяла бял свят. 

 

Първобългарите на Исперих проникнали през втората половина на VII век в тукашните земи и се настанили в област, която само привидно се намирала под властта на ромейската империя, а фактически била във владение на едно гъсто славянско население. Вероятно в съюз със северите първобългарите в непродължително време покорили останалите славянски племена, наложили им дан и положили основа на първобългарската държава. [1] Държавата на Исперих изникнала в земя с вековно

 

 

1. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 142 сл., а заедно с него и мнозина други учени поддържат, че първобългарите са влезли във „федеративни отношения” със заварените тук славянски племена и на тази основа е била създадена Испериховата държава. Покойният Г. Баласчев: Минало, I, 2 (1909), с. 205 — 208, изказа мнението (и то, както личи, повече поради spiritus contradictionis по отношение на проф. В. Н. Златарски), че сведенията на византийските извори (точно Theophanes, Chronographia, ed. De Boor, I, p. 356, _5—25), и Nicephorus, Opuscula historica, ed. De Boor, p. 35, _13—26) трябва да се тълкуват не в този смисъл, а като указание, че първобългарите са покорили славянските племена и са им наложили дан. Това обяснение на Баласчев колкото и прозорливо, бе изказано твърде общо и не остави никаква следа в нашата историопис. Независимо от този учен аз подложих на обстойно разглеждане съответните места на нашите извори (вж. I. Dujčеv, Protobulgares et Slaves. Sur le problème de la formation de l'Etat bulgare, в Annales de l'Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154) и особено назначението на думата πάκτον у византийските автори, въз основа на което създаването на първобългарската държава може да бъде обяснено съвършено иначе в сравнение с обичайните схващания; вж. също статията ми: Въпроси из вътрешната история на Първото българско царство (През вековете, I [1938], с. 98 сл.). Това схващане бе възприето от Fr. Dölgеr: Byz. Zeitschrift, XXXVII 1 (1938), pp. 518—519; K. Ἄμαντος, Ἰστορία τοῦ βυζαντινοῦ κράτους, I, Ἀϑὴναις (1939), p. 331; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates (München 1940), p. 82. Напоследък Г. Фехер, Ролята на културата на прабългарите, София [1940], с. 137—138, излизайки единствено от казаното от Баласчев, прие същото обяснение. Подобно разбиране изказа неотдавна и Н. П. Благоев, Държавните преврати в България във втората половина на VIII век. Мак. пр., XII 3 (1940), с. 51—52. Вж. обаче бележката във Byz. Zeitschrift, XL (1940), pp. 281/2.

 

11

 

 

историческо минало. За жалост сякаш някаква тъмна завеса обгръща и закрива тукашните земи в течение на няколко столетия — от края на римското владичество до времето, когато е била създадена първобългарската държава. Тези времена на преход между древността и средновековието обаче имат съдбоносно значение за цялото по-нататъшно развитие на днешните наши земи. Задълбоченото историческо дирене трябва да бъде насочено както към проучване на миналото на нашия народ, така и към проучване на съдбините на земите, в които той живее до днес. Народът и земята са свързани в своя вековен исторически живот в неделимо единство. През тази преходна епоха тукашните земи са били изложени на многобройни и страшни варварски нашествия. Нападенията на готи, хуни, херули и други по-незначителни племена причинили дълбоки промени в живота на балканските земи. Първите нашественици срещнали най-голяма съпротива, но постепенно със своите все нови и нови набези разрушили крепостите, разредили броя на защитниците и изтребили местното население. По този начин те проправили пътя на новите нападатели, които идвали след тях. Този период на „варварски нашествия” е по-важен със своите следи на разрушение, отколкото с някакви прояви на положителна и градивна дейност. Наистина някои от тези нашественици се застоявали тук години и дори десетилетия, но най-често пришълците се появявали, рушели, грабели, избивали и заробвали, а после отминавали като страшна вихрушка към други земи. Но всички тези пришълци имали една обща заслуга: те допринасяли според своята мощ и численост за все по-голямото и по-пълното ослабване на ромейското господство в балканските области. Именно вследствие на нападенията на тези „варвари” империята загубила своето действително владичество в по-голямата част от Балканския полуостров. Към края на този „подготвителен период” тук се явили вече славяните, чието проникване и заселване е било извършено сравнително по-леко тъкмо след продължителните нашествия през прежните векове.

 

12

 

 

Ненужно е да се опровергават теориите за туземството (автохтонността) на славяните в балканските земи, ако и да се намират и досега люде, у нас и другаде, които усърдно ги поддържат. [2] Тези теории са явно ненаучни и не могат да служат за никаква истинска защита на народностните ни искания. При днешното състояние на науката и при високото ниво на общата образованост те принасят повече вреда и безразсъдно излагат народа, който би си послужил с тях, за да защищава свои народностни искания и права. Сякаш не биха могли да се намерят други, по-достойни и по-здрави докази!... Когато се отхвърля обаче теорията за туземността на славяните, изникват два основни въпроса: въпросът за славянската прародина и въпросът за времето, през което славяните се появили и заселили по балканските земи. [3] Особено важен за съдбините на

 

 

2. Обстойно за тези теории и техните представители в разните страни вж. y L. Niederle, Slovanské starožitnosti, II/1, Praha 1905, p. 71 sqq; Manuel de l'antiquité slave, I, Paris 1923, p. 232 sqq.; Ст. Романски, Славяни на Дунава (Български преглед, I, 1 (1929), с. 81 сл.). Подобни ненаучни теории у нас поддържа и досега (въпреки напълно отрицателните критики за по-раншните му трудове : вж. P. Mutafčiеv, в Byz. Zeitschrift, XXXVI (1936), pp. 431—435; П. Ников, в ИИД, XIV—XV (1937), c. 249—255; Ив. Дуйчев, в Просвета, III 7 (1938), с. 882—890) Г. Ценов: Препирните по народността на българите, София 1936; Кроватова България и покръстването на българите, София 1937; Прокопиовите хуни и Теофановите българи, София 1938; Хуните, които основаха българската държава, София 1940.

 

3. Указания по тези въпроси могат да се намерят най-достъпно в най-новите приноси на проф. Ст. Романски, Славянска прародина (БИБ, II 2 (1929), с. 64—79); Прародина и разселяне на славяните (През вековете, I [1938], c. 1—32); по въпроса за появата на славяните при Дунава вж. извода в статията на същия учен в Бълг. преглед I, 1 (1929), с. 80—99 : „Славяни на Дунава се заселват тепърва след очистването на околните земи от другите народи, а разпадането на хунската държава (453 г.), което даде повод за ново етнично раздвижване в Югоизточна Европа, е най-сигурната дата, с която трябва да се свърже пристъпът на славяните към Дунава” (п. т., с. 99). Освен по-старите трудове и основните изследвания на L. Niederle (вж. у него, SS, ib., p. 194, п. 1, библиографски посочвания за по-старите съчинения) могат да се посочат още редица съчинения, в които тези въпроси са разгледани така или иначе. В книгата на А. Погодин, Из истории славянских передвижений (СПб. 1901), е дадена отделна глава (с. 49—73), в която е изложен въпросът за нашествията на славяните на Балканския полуостров през VI в.; авторът обаче се е задоволил главно с това да даде не винаги точен превод на най-важните места от съответните извори. Полезно и добро е изложението на Ст. Станојевић, Византиа и Срби. I. Балкански полуостров до VII века (Нови Сад 1903), гдето на събитията през VI в. са отделени доста много страници (с. 133 сл.). В книгата на Ш. Диль, Юстиниан и византийская цивилизация в VI веке (СПб. 1908), с. 23—329, 417 сл., е засегнат съвършено накратко и общо въпросът за нападенията на хуни и славяни по времето на Юстиниан I. Ст. Станојевић, О јужним словенима y VI, VII и VIII веку (Глас, LXXX. 47 (1909), с. 124—154), е разгледал въпроса за времето на славянското поселване на полуострова, за отношенията на славяните спрямо византийци, авари и други варвари, за проникването на християнството всред тях и за тяхната култура; в статията са дадени главно извадки от изворите. В изследването на L. Hаuрtmann, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitié du VI^e siècle (Byzantion, IV (1929), pp. 137—170), има между другото доста сведения и за събитията през царуването на Юстиниан. Κ. Ἄμαντος, op. с., pp. 279 sqq., 251 sqq., излага данни главно за нападeнията на славяните по времето на Маврикиj (582—602), като ги споменава съвсем накратко в свръзка със събитията през първата половина на VI в.; няkои от изказаните мнения са неприемливи. Недостатъчно е изложен въпросът в обширния труд на Ѳ. И. Успенский, История Византиской империи, I (СПб., s. а.), с. 387 сл. и тук-там. Общ поглед е даден в статията на W. Ensslin, Slaveneinfälle (PWRE, III A (1927), coll. 697—705); към него вж. и бележката на F. D(ölger) в Byz. Zeitschr., XXVII (1927), pp. 195—195, със съществени допълнения и поправки. Неприемливи и неверни твърдения е изказал по въпроса N. Jorga, Époque et caractère de l'établissement des Slaves dans la péninsule des Balcans. Revue hist. du Sud-est européen, VII (1930), pp. 1—17. В статията на H. C. Деpжавин, Славяне и Византия в VI в. (Язык и литература, т. VI : РАНИМХИРК. Научно-исследовательский институт речевой культуры, Ленинград 1930, сс. 5—47), за отношенията през VI в. (въпреки примамчивото и громко заглавие) е казано съвършено малко (с. 24 сл.), а повече са разгледани въпросите за сърби и хървати, някои антропологически сведения и прочее; авторът покрай други свои недоказани твърдения приема възгледа (с. 29 сл.), че славянската колонизация на полуострова се била извършила мирно и тихо, със съгласието на византийското правителство, „начиная с конца II в.”. Покойният проф. В. Н. Златарски, История, II/1, с. 7 сл., е разгледал твърде общо и накратко „славяновизантийските отношения на Балканския полуостров до средата на VII в.”. След смъртта му излезе неговата популярна статия Die Besiedlung der Balkanhalbinsel durch die Slaven (Revue internationale des études balkaniques IV (1936), pp. 358—385); същото и на сръбски в Книга о Балкану, I, Београд 1936, с. 82—100. Множество въпроси из историята на нашите земи в ранното средновековие са разгледани в книгата на проф. Р. Mutafčiev, Bulgares et Roumains dans l'histoire des pays danubiens, Sofia 1932.

 

13

 

 

нашите земи е въпросът за появата на новите поселници: към кое време трябва да се отнесе тяхната поява тук и с какви събития трябва да се свърже? Първите безспорни указания за идването на славяните в тукашните земи се отнасят към началните години на VI век, както това са принудени да признаят дори привържениците на теорията за ранното поселване

 

14

 

 

на славянското племе в крайдунавските области. [4] Тези първи безспорни нападения на славяните в балканските владения на империята се отнасят към царуването на император Анастасий (491—518). От това време нататък славяните стават един от най-важните деятели в живота на Византийската империя било със своите непрестанни войни и нападения, било като маса за

 

 

4. Срв. Niederle, SS, ib., p. 178 sqq.; Manuel, ib., p. 69 sqq. : Les premiers témoignages directes et indiscutables touchant leur marche à travers la Save et le Danube ne paraissent qu'au VI^e siècle, et tous les historiens byzantins sont d'accord sur le fait que les assaillants slaves des VI^е et VII^e siècles, sont de nouveaux conquérants, une nouvelle nation qui demeurait auparavant de l'autre côté du Danube; срв. idem, SS, ib., p. 180, n. 2. Станојевић, O јужним словенима. . ., c. 124 сл., приема, че не може да се говори за славянска колонизация на Балканския полуостров преди началото на VII в. той допуска, че славяни са могли да се яват тук и много по-рано, дори и в римско време, обаче едва в края на V или началото на VI в. започнали да преминават на дружини в балканските земи. Успенский, История, с. 392, говори за славянски нападения още през V в. вж. също с. 397 сл., 463, гдето говори, че нападенията започнали в първата половина на VI в. Неубедителен доказ за някакво проникване на славяните във Византийската империя още през втората половина на V в. е съзрял Успенский, п. с., с. 454 (срв. ИРАИК, VI (1900), с. 226), в посочването на Priscus, frag. 39 (L. Dindorfius, HGM, I, p. 347, 12 sqq.) за пълководеца Ὄστροος, действуващ през 469 г. против хуни и готи (за събитието срв. Ю. Кулаковский, История Византии, I, (Киев 1913, с. 384 сл.), чието име той очевидно смята за славянско („Острой”), което приемат М. Дринов, Съчинения, I (София 1909), с. 188, и К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки (Софня 1939), с. 16. Ясно е посочено обаче (Chron. Pasch., p. 597, _I sqq.), че той е бил гот. На едно място от своето съчинение за царуването на имп. Маврикий, Тhеoph. Simocatta, Historia, ed. de Boor, p. 223, ₉ sqq., представя славяните като народ все още недобре познат на ромеите, поради което императорът запитал заловените славяни τί τὸ ἔθνος αὐτῶν, καὶ ποῖ τὰς διατριβὰς ἐκληρώσαντο. Славяните отговорили, че обитавали πρὸς τῷ τέρματι τε τοῦ διτικοῦ... Ὠκεανοῦ, на петнадесет месеца разстояние от държавата на аварския хаган. Отговорът на заловените пленници-славяни, както и цялото им държане са били очевидно лъжовни и притворни. Въпреки това императорът се отнесъл добре към тях, което показва колко малко са ги познавали ромеите дори към края на VI в. и колко зле са били осведомени за истинските им живелища. Ю. Кулаковский, История Византии, II, Киев 1912, с. 454, смята, че тези пратеници са били цигани, които вече по това време скитали между европейските народи. Тhеорh. Sim., ib., p. 223, _10—22, изрично посочва, че заловените трима мъже са били Σκλαυηνοὶ τὸ γένος и че те сами заявили това : τὸ μὲν ἔϑνυς ἔφασαν πεφυκέναι Σκλαυηνοί. . . Византийският писател разказва, че племенните вождове (ἐϑνάρχαι) на славяните приели изпратените от аварския хаган дарове и ὡς δὲ τὸν Χαγάνον ἐπαποστείλασθαι αὐτοὺς ἑκείνους τοὺς ἑαλωκότας ἀπολογίας ὑπόθεαιν ἔχοντας; изпратени са били следователно като пратеници тези трима мъже, заловени от ромеите. Пратениците са били значи славяни, а не някакви пленени от славяните цигани, както смята Кулаковски. Вероятно той се е увлякъл по указанието, че носели само гъдулки (κιϑάραι). Срв. също К. Јиречек, Историја Срба, I (Београд 1922), с. 53 и бел. 2; Niеdеrlе. Manuel, II, p. 340, ги смята за шпиони.

 

15

 

 

народностно претопяване и асимилация в по-късно време и най-сетне като постоянни опасни съседи, когато те са вече обединени в пределите на българската държава. Много събития из външната и вътрешната история на ромейската империя могат да бъдат обяснени само в свръзка с дейността на тези нови поселници, на които било отредено да преживеят в непосредствен допир с империята в продължение на много векове. Появата и установяването на славяните в Балканския Югоизток от своя страна са свързани със състоянието на Византийската империя по това време. „Положението на придунавските области във времето на управлението на Анастасий е било твърде печално. Старите градове по Дунава и крепостите вътре в страната са били заети, както и по-рано, от гарнизони, а всред туземното население на много места са били разселени като федерати готи, хуни, алани, които проникнали в различни времена още преди Атила, а по-късно, след разгрома на хунската държава, в голямо множество. Там живеели и мирните готи, приети в империята заедно с Улфила още при Констанций. В пограничните места федератите се намирали в положение на погранични войници и сами заемали и отбранявали крепостите. Многочислените нападения на варварите още от средата на III в. обезлюдили страната, променили състава на населението, намалили броя на земеделците, причинили възвръщане към скотовъдния бит и пастирството. . .” [5] Богатите балкански земи,

 

 

5. Вж. Кулаковский, п. с., I, с. 490 ; срв. Успенский, п. с., с. 347 сл.

 

16

 

 

които в друго време служели като хранилище и житница, сега били така опустошени и разорени, щото не можели да произвеждат дори собствената си изхрана, та е трябвало да се ползуват от особени отстъпки от страна на ромейското правителство. [6]

 

Славяните извършили няколко нападения в земите на Византийската империя през последните години от царуването на император Анастасий [7] и взели, както изглежда, участие в големия

 

 

6. Вж. Codex Justinianus, rec. P. Krueger (Berolini 1892), pp. 407—408 : X, 27, 2, 10; срв. също Кулаковский, п. c., I, с. 490, 524 ; Mutafčiеv, op. c., p. 97.

 

7. Комес Марцелин в своята хроника говори за няколко нападения, извършени по това време от племе, което той зове с името „гети” (Getae). В Marcellini V. C. Comitis chronicon (в: Chronica minora saec. IV, V, VI, VII, edidit Th. Mommsen, в MGH, Auctores antiquissimi, XI 1, Berolini 1893), под 505 г. (ib., p. 96,₂₃ sqq.) се указва, че началникът на войската Сабиниан бил изпратен contra Mundonem Getam. Под годината 514 във връзка с бунта на Виталиан се съобщава за убийството на византийския военачалник Кирил :

 

Cyrillum lenocinantem magis quam strenuum militiae ductorem inter duas paelices Vitalianus repperit dormientem, eumque abstractum mox cultro getico iugulavit (ib., p. 99,_1–2).

 

3a 517 г. се съобщава:

 

due tune Macedoniae Thessaliaque vastatae et usque Thermopylas veterumque Epirum Getae equites depraedati sunt (ib., p. 100,_1–2).

 

Особено важно е посочването за 530 г., гдето са съпоставени нападенията на гети и българи:

 

Mundo Illyricianae utriusque militiae ductor dudum Getis Illyricum discursantibus primus omnium Romanorum ducum incubuit eosque haut paucis eorum interemptis fugavit. his autem deinde consulibus idem dux audacîae suae secundus in Thraciam quoque advolans praedantes eam Bulgares felicior pugnans cecidit, quingentis eorum in proelio trucidatis (ib., p. 103,_5–10; срв. Niederle, SS, ib., p. 189, n. 5 за съпоставката).

 

Занимлива е употребата на различните народностни имена у Комес Марцелин. Той назовава алани, хуни и готи с общото име gentes scythicas (pp. 60,₂₂ ; 61,₄) и затова не могат да се уточнят определенията му за Radagaisus paganus et Scytha (p. 68,₁₅), Vitalianus Scytha (pp. 98,₃₀ ; 101,₂₃), scythico ferro (p. 94,₁₆ ; Златарски, п. с., c. 46 и б. 1, не напълно убедително вижда тук указание за „първото нахлуване на хуно-кутригурите” към 493 г., докато Кулаковский, п. c., I, с. 491, говори изобщо за варвари). Отделно обаче са назовани със собствените им имена аланите (pp. 69,₁₅ ; 88,₂₉), готите (pp. 61,_13,18 ; 64,₁₉ ; 66,₂₄ ; 69,₁ ; 71,₁₅ ; 91,_{21, 25} ; 92,_{14, 27} ; 93,_{18, 25, 29} ; 104,_{5, 17, 29} ; 105,₃₄ ; 106,_{10, 23, 35} ; 108,_{1, 19}) и хуните (pp. 69,₁ ; 75,₁₅ ; 76,₃₁ ; 80,_{22, 30} ; 81,₃₃ ; 84,₁₈ ; 86,₁ ; 90,_7–8 ; 99,₁₅), както и херулите (p. 98,₂₁). Споменати са българите : р. 95,₁₄ за 499 г. (срв. Златарски, п. с., с. 46 и бел. 2); р. 96,₁ за 502 г. — Златарски, п. с., с. 46 и бел. 3, говори за нападение на хуно-кутригурите, когато в текста е казано consueta gens Bulgarorum ; p. 103, _8-10 за 530 г. — Златарски, п. с., с. 50 и бел. 2, без да е посочил, че в сражението паднал (cecidit) и самият пълководец ; р. 104,_19-20, за 535 г. — Златарски, п. с, с. 51 ; р. 108,_18-20, за 548 г. : Johannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices qui postea patitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione. Procopius, Opera, ed. Haury, II, p. 398,₃ sqq., като говори за същите събития през 546—547 г. споменава за бягството на Тулиан и добавя : οἱ τριακόσιοι Ἄνται παρὰ τὸν Ἰωάννην ἀναχωρεῖν ­εγνωσαν : вероятно заедно c антите е имало и наемници първобългари. Под указанието Getae прочее не могат да бъдат посочени готи, алани, хуни, първобългари. Неверен е следователно изводът на Jов. Радонић. Ko су Гети у хроници Комеса Марцелина ? (Глас, LX. 38 (1901, с. 204—214), че под Getae тук трябва да се разбират хуните и българите. Съмнителна остава само съпоставката с указаното (п. с., с. 211) място из хрониката на Йоан Антиохийски (Hermes, VI, p. 348) но срв. за това Кулаковский, п. с., с. 510. В хрониката на Комес Марцелин (ор. с., р. 96,₂₃ sqq.) се разказва, че прочутият византийски военачалник Мундо е бил „гет” (Mundonem Getam). Според J. Malalas, Chron., ed. В., p. 450,_19-20, той е бил ἐκ γένος τῶν Γηπέδων καταγόμενος (повторено y Thеoph., ib., p. 218,_31-32 ; Scyl.—Cеdr., Hist., ed. В., I, p. 652, ₃ sqq.). Proc., ib., II, p. 25,_7-8, го назовава само γένος μὲν βάρβαρος (за смъртта м у разказва, че паднал в борба с готите в Далмация, ib., II, p. 32, 22 sqq.; това сведение може да се примири с указанието y Marcell. Comes, ib., p. 103, ₅ sqq., като се допусне, че ромеите са се сражавали против готи и първобългари. Остава различието в датата, която според Прокопий е 535—536 г., а според Марцелин Комес 530 г. За него пише и Jordanes, Getica, ed. Mommsen (MGH, auctores antiquissimi, V. 1. Berolini 1882, p. 135, ₁₂ sqq.) : hic Mundo de Attilanis quondam origine descendens Gepidarum gentem fugiens ultra Danubium . . . divagatus ...; според това сведение Мундо е произхождал из подвластните на Атила (и на хуните) племена (de Attilanis, срв. ib., p. 181,₂₂; Marc. Com., ib., p. 81,_1-2, назовава Бледа и Атила multarum gentium reges) и е бил принуден да бяга от гепидите, без да се казва изрично, че самият той е бил гепид. Marc. Com., ib., р. 105,₁₇, назовава гепидите със собственото им име (cum Gepidas), а Мундо нарича „Geta”. Произходът на Мундо следователно не е ясно посочен в нашите извори ; Pадонић, п. с., с. 210, го смята за хун ; Ἄμαντος, op. c., p. 192, за германец; срв. също Niеdеrle, SS, ib., p. 189, n. 5 ; след като разглежда свидетелствата за неговия произход, W. Еnsslin, Mundo: RWRE, XVI, 1 (1933), coll. 559-560, заключава: Aus aliedem ergibt sich mit Sicherheit nur soviel, daß Gepiden- und Hunnenblut in seinen Adern floss, и прибавя думите на Прокопий (ib., II, p. 25,_7-8 : ἦν δὲ ο Μοῦνδος γένος μὲν ... C оглед на това може да се каже, че не съществуват решителни докази против отъждествяването на споменатите у Комес Марцелин Gеtае със славяните. С името Getae или γετικὰ ἔθνη писателите от VI в. назовават различни племена. Рroc., ib., I, p. 311,_5-10, като изрежда измежду готските народи (Γοτθικὰ ἒθνη ) най-големите и най-важните, именно готи, вандали, визиготи и гепиди, добавя: πάλαι μέντοι Σαυρομάται καὶ Μελάγχλαινοι ὠνομάζοντο˙ εῖσὶ δὲ οἳ καὶ Γετικὰ ἔθνη ταῦτ᾿- ἐκάλουν = срв. съкращението y Thеoph., ib., p. 94,₉ sqq.; другаде, Proc. ib., II, p. 121,₁₆ sqq., заявява: γετικὸν γάρ φασιν ἔθνος τοὺς Γότθους εἶναι. Jordanes също назовава готите „гети” — вж. особено Getica, ib., p. 70,₃ sqq., nota 4 — и изтъкна роднинството им с гепидите, ib., pp. 82,₁₀ sqq., 92,₁₆ sqq., passim. Въз основа на това би могло да се допусне, че „гетите” на Комес Марцелин са тъждествени с гепидите. Обаче според Theoph. Simocatta, ib,. p. 247,₁₄ sqq., Γέται е старото име на славяните ; срв. ib., pp. 116,_26-27; 232,₁₀; 8,₁₅; 13,₁₂. Това ново отъждествяване на старите гети със славяните може да се обясни с факта, че през VI в. славянските племена са заемали местата, гдето някога са живели гетите (за тях вж. Wеiss : PWRE, VII (1910), coll. 1330—34). Златарски, п. с., c. 47 сл., следвайки Радонич, смята Марцелиновите „гети” за хуно-кутригури. По-вероятно е обаче да се смятат за славяни, както са приели А. Васильев: Виз. Врем., V (1898), с. 407 (за славяни и българи!); Niederle, SS, ib., p. 187 sqq., c указанията ; Manuel, ib., p. 61 ; Кулаковский, п. c.. I, c. 491 сл.; Успенский, п. с., с. 464 (за славяни и българи!); Vаsiliev, Histoire de l'Empire byzantin, 1, p. 140 sqq.

 

17

 

 

бунт на пълководеца Виталиан през 514 г. [8] Според сведенията на някои византийски автори имп. Анастасий е трябвало да издигне прочутата „Дълга стена” Μακρὸν τεῖχος от Деркон на Черно море до Силиврия на Мраморно море не само поради нападенията на първобългарите, но и пред опасността

 

 

8. При неопределеността на указанията в нашите извори (вж. посочванията за тях y Niederle, SS, ib., p., 189 п. 2 ; Златарски, п. с., с. 47 и бел. 1; Станојевић, Византија, I, с. 37, 224—225) може да се допусне заедно с Успенский, п. с., с. 347 сл. и Vаsiliev, op. с., I, p. 143, че в неговата войска ще да е имало между другите народности не само първобългари, но и славяни, разбира се, набрани из отвъддунавските земи. За бунта вж. още и у Кулаковский, п. c., I, с. 508.

 

18

 

 

от славянските нашествия. [9] За първи път обаче славяните се явили със своите собствени народностни имена едва по времето на имп. Юстин I (518—527). Във връзка със събитията през 550 г. Прокопий съобщава една случка, за да обясни голямата слава, с която се е ползувал между славяните визанийският

 

 

9. Според думите на I. Zonaras, III, ed. В., p. 144, 4 sqq., император Анастасий издигнал стената διὰ τὰς ἐφόδους τῶν τε Μυσῶν ἤγουν Βουλγάρων καὶ τῶν Σκυθῶν (славяните); вж. за употребата на тези имена ib., p. 137,₁₄ sqq. За тълкуванието срв. Успенский, п. с., с. 348 и бел. 2. Датата на постройката не е напълно определена в изворите (вж. Кулаковский, п. с., с. 491 и бел. 4, приема, че е била построена преди 512 г.). За тази постройка вж. също у Златарски п. с., с. 48; Vаsiliev, op. c., p. 141.

 

19

 

 

пълководец Герман : „Герман имаше голямо име между тези варвари поради следната причина: когато Юстин, Германовият чичо, управляваше, антите, които обитават близко до славяните, преминаха Дунава с голяма войска (στρατῷ μεγάλῳ) и нахлуха в земята на ромеите. Случи се, че немного преди това (οὐ πολλῷ πρότερον) императорът бе назначил за стратег на цяла Тракия [10] Герман, който влезе в сражение с вражеската войска и като я победи всемощно в сражение, изби почти всички. От това дело Герман си придоби голяма слава всред всички люде и особено между тези варвари.” [11] Не е известна

 

 

10. Под името Тракия тук се разбира очевидно диоцезът Тракия — с Долна Мизия и Малка Скития ; срв. P. Mutafčiеv, Bulgares et Roumains dans l'histoire des pays danubiens, pp. 121 n. 2, 100; Κ. Ἄμαντος, Παρατηρήσεις τινὲς εῖς μεσαιωνικὴν γεωγραφίαν (Ἐπετηρὶς Ἐταιρείας βυζ. σπουδῶν, I (1924) pp. 45—46), като привежда исторически докази, изтъква, че по-рано се е назовавала с това име „по-голямата част от днешна България”.

 

11. Procopius. De bello gothico, ed. J. Haury, p. 476,_15-26:

Един от първите издатели на Прокопиевите творби, йезуитът Claudius Maltretus (издал съчиненията му през 1661—1663 г. в Париж ; вж. повече у J. Haury, Prolegomena, I, p. LV), предложил да се чете на това място не името на император Ἰουστῖνος, както стои във всички ръкописи, но Ἰουστινιανός, и неговото четене е било възприето и от последния издател J. Haury. Против тази необоснована поправка се обяви L. Niederle в Česky časopis historicky, 1905, p. 136 ; SS, ib., pp. 191—194; Manuel, ib., p. 63 n. 3. Чешкият учен се позовава, на първо място, на единогласието на всички ръкописи в указването името на Юстин. Думата θεῖος може според него да означава „чичо” или „вуйчо” от първа и втора степен; така тази дума е могла да изразява родството на Герман както към Юстиниан I, негов чичо от първа степен, така и към Юстин I, чичо от втора степен. Доколкото има сведения за живота на Герман (починал според Procopius, ib., II, p. 477, 10 sqq. през 550 г.; други сведения за него са събрани у Niederle, SS, ib., p. 192 n. 2), през царуването на Юстин I той е бил вече на такава възраст, че можел да бъде назначен за стратег на войските в Тракия. Той е воювал със славяните наскоро след назначението си на тази длъжност. Ако Прокопий е писал 7-те книги от това свое произведение през 550—551 г. (вж. Niederle , ib., p. 181, n. 2), значи още през царуването на имп. Юстиниан I, то ясно е, че той не би могъл да пише : ἡνίκα ὁ Ἰουστινιανὸς ... τὴν βασιλείαν εἴχεν : „когато Юстиниан царуваше” (букв.: „имаше царската власт”.) Най-сетне, ако това събитие е станало по времето на Юстиниан I, чието царуване описва Прокопий, то той не би пропуснал поради неговата важност да го упомене. В допълнение на това H. Kallenberg, Germanus Justinians Vetter, nicht Neffe (Berl. philol. Wochenschrift, 35 (1915), coll. 991—992) (срв. Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1920), p. 423), доказа, че Герман е бил братовчед на Юстиниан I, не негов племенник, поради което в текста трябва да се чете Ἰουστῖνος, а не Ἰουστινιανός. Срв. още Jиречек, Историја Срба, I, с. 58 ; Еnsslin, op. c., col. 698 ; Державин, п. с., c. 24, няма пред вид поправката на текста.

 

20

 

 

точната дата на това голямо поражение, което претърпели славяните и споменът за което бил достатъчен, дори след десетилетия да ги възпре да излязат пред лицето на прославения ромейски пълководец. Вероятно е обаче, че това сблъскване със славяните е станало в началните години от царуването на Юстин I, та по този начин било обезпечено сравнително спокойствие в крайдунавските земи по времето на този император. [12] Въпреки това славяните извършили неведнаж нападения в тукашните земи както през царуването на Юстин I, така и в първите години от управлението на неговия племенник Юстиниан I (527—565). През четвъртата година от своето царуване, именно 530—531 г., имп. Юстиниан назначил славянина Хилвуд за стратег (magister militum) на войските в Тракия, като го поставил да отбранява дунавската граница от нападенията на хуни и славяни:

 

„Постави го на стража при реката Дунав, пише Прокопий, като му повели да пази, щото реката да не бъде повече проходима за тамошните варвари, тъй като вече често (πολλάκις) хуни, антии славини бяха я преминавали и бяха извършили непоправими злини на ромеите.” [13]

 

 

12. Срв. Успенский, п. с., с. 455 — отнася събитието към 519 г. Станојевић, п. c., I, c. 138, предполага, че при Юстин не е имало набези на славяните, защото те са били заети в междуособни борби.

 

13. Procopius, ib., pp. 353,₂₁—354,₆:

Като свидетелство за чести по-стари славянски нападения тълкува това място Niederle, SS, ib., p. 192, n. 1.

 

21

 

 

С възцаряването на Юстиниан I славяните зачестили и разширили своите нападения, като прониквали дълбоко във вътрешността на Балканския полуостров, избивали и заробвали преголям брой жители. Царуването на този император е решително време за разгрома на византийското владичество в тукашните области и за постепенното проникване на славяните. Съвременният писател и участник в събитията Прокопий Кесарийски, ако и да е описал най-подробно другите големи събития през царуването на Юстиниан : войните със персите, с остроготите в Италия и визиготите в Испания, с вандалите в Африка, както и други забележителни прояви из дейността на императора, само пътем и често пъти почти случайно е споменал за делата на славяните, и то дотолкова, доколкото имат връзка с другите събития в империята. Затова ние знаем съвършено малко за отношенията на първобългари и славяни с Византийската империя през царуването на Юстиниан. Добър познавач на истинското положение на работите в държавата, Прокопий не е могъл да скрие злочестините, които сполетявали ромейската империя, дори в тези свои съчинения, в които той желаел да въздаде възхвала на Юстиниан и на неговите пълководци. Но докато в книгите за войните против остроготи, визиготи, вандали и перси, както и в книгата за строежите на Юстиниан е подчертано повече положителното в дейността и постиженията на императора, съвсем друга е картината, очертана в така назованата „Тайна история” (Historia arcana, или Anecdota). По съдържание и дух тази Прокопиева творба се отличава основно от всичко друго, което той е писал за императора. Вместо да го величае, Прокопий тук критикува остро и дори озлобено неговата дейност и излага отрицателните страни на неговото управление, като го смята виновник за всички злини, които постигнали ромеите. Разликата в отношението към императора и неговите приближени тук е толкова голяма и чувствителна, че у мнозина учени дори е съществувало съмнение в автентичността на това произведение и в принадлежността му на Прокопий. Само с продължителни и търпеливи изучавания в най-ново време някои изследователи можаха да докажат, че „Тайната история” принадлежи действително на Прокопий и ще да е била съставена най-късно в

 

22

 

 

550 г. [14] Знае се, че император Юстиниан повел жестока борба против едрата поземлена аристокрация, [15] към която ще да е принадлежал и Прокопий. В тази своя книга Прокопий е изказал тъкмо чувствата на озлобение и възмущение, които са вълнували сенатската аристокрация, засегната от мерките на императора. [16] Като се има пред вид това отношение на автора към дейността на Юстиниан, сведенията, дадени въ „Тайната история” по отношение на външната и вътрешната политика, трябва да бъдат използувани извънредно предпазливо и критично. Едно подобно сведение е дадено за императора във връзка с опустошенията на имперските провинции от разни нападатели:

 

„Това, че (Юстиниан) не бе човек, а някакъвъ човекоподобен демон, както се каза, би могъл някой да съди, като мери големината на злините, които той навлече на хората. Защото в обилието на сторените неща се съзира и мощта на онзи, който ги върши пише Прокопий. — Точния брой на погубените от него никой от хората, струва ми се, или бог не може да каже. По-скоро някой, мисля, би изброил целия пясък, отколкото онези, които този император погуби. Като изброявам повечето от земята, която бе обезлюдена от обитателите, смятам,

 

 

14. За многобройните по-стари изследвания относно Historia arcana вж. у K. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur (München 1897), p. 231 sqq. Убеден защитник на достоверността на Historia arcana е последният издател на Прокопиевите съчинения J. Haury (Zu Prokops Geheirageschichte, Byz. Zeitschrift, XXXIV (1934), pp. 10—14; Prokop verweist auf seine Anecdota, ib., XXXVI (1936), pp. 1—4; Prokop und der Kaiser Justinian, ib., XXXVll (1937), p. 1—9). Като изтъква нови съображения, Н. Kumaniecki, Zu Prokops Anecdota. Das rhythmische Klauselgesetz in den Anecdota und die Echtheitsfrage (Byz. Zeitscher., XXVII (1927), pp. 19—21), заключава : ist meiner Ansicht nach Jeder Zweifel an der Echtheit der Anecdota ausgeschlossen. Вж. също приноса на J. Sykontres, Zu Prokops Anecdota. Textkritisches (ib., XXVII (1927), pp. 22—28). C всичко това се утвърждава значението на казаното Прокопиево съчинение като извор за историята иа Юстиниановото царуване и особено за тогавашните славянски нападения. За датата вж. особено J. Haury, Procop verweist auf seine Anecdota, p. 4.

 

15. Срв. Vasiliev, ор. с., I, p. 207 sqq.

 

16. Вж. правдоподобните тълкувания на К. Н. Успенский, Очерки по истории Византии, [Москва 1917], с. 88 сл. Тълкуванията на Haury: Byz. Zeitschr., XXXVII (1937), p. I sqq., и на N. Jorga, Histoire de la vie byzantine, I (Bucarest 1934), p. 232, в това отношение са неприемливи.

 

23

 

 

че са погинали безброини и безбройни десетохиляди...” [17]

 

След подобен увод Прокопий — разбира се, твърде преувеличено — разказва за опустошенията в разните провинции: Либия била така обезлюдена според него, че ако и обширна, дори при дълго пътуване там „трудно и чудно било да се срещне човек” ; Италия, която не била по-малка от трижди взета Либия, навред била много по-пуста от люде в сравнение с нея; владичеството на готите се простирало от земята на галите до планините на Средиземноморска Дакия; германците владеели по-голямата част от земята на Галия и на венетите, а гепидите господствували над град Сирмиум и неговата покрайнина.

 

„Всичко това, казано изобщо, е съвсем пусто от люде; едни от тях изтреби войната, а други болест и глад, които последваха войната...” [18]

 

Непосредно след тези жестоки обвинения против императора за злочестините в отделните части на империята Прокопий разказва за положението на Балканския полуостров:

 

„Откакто Юстиниан завзе властта над ромеите —пише с озлобение Прокопий, — хуните, славините и антите почти всяка година нападаха илирийците и цяла Тракия, дори от Ионийския залив (Адриатическо море) до предградията на византийците (Цариград), в които области влиза Гърция и земята на херсонесците, като причиняваха непоправими злини на тамошните жители. При всяко нападение, мисля, повече от по двеста хиляди ромеи там са бивали избивани и заробвани, тъй щото тази земя навсякъде заприлича наистина на скитска пустиня.“ [19]

 

Може би има обаче известно преувеличение от страна

 

 

17. Вж. Procopius, Anecdota, p. 111,₂₂ sqq.

 

18. Ibidem, pp. 112,₁₂—114,₁₅.

 

19. Procopius, Anecdota, pp. 114,₁₅—115,₂:

За израза ἀνήκεστα ἔργα εἰργάσαντο срв. също Procopius, De bello gothico, p. 354,₆ (тук с. 21 бел. 13). За „Йонийския залив“ срв. и G. Novak, Šta su nazivali Jadranskim Morem Herodot i Hekataios (Сборник в памет на П. Ников = ИБИД, XVI—XVIII (1940), с. 338—341). Κ. Ἄμαντος, Παρατηρήσεις..., pp. 41—44, иска да докаже, че под названието Ἑλλάς у мнозина византийски писатели се означавала не само истинска Клада заедно с Епир и Македония, но понякога и Илирик, и старата Ῥωμανία. Изводите не са напълно убедителни.

 

24

 

 

на Прокопий в указанието за броя на жертвите. [20] Обикновено думите на византийския историк се тълкуват като свидетелство, че след сравнително мирното царуване на император Юстин I още в първите години от владичеството на Юстиниан I наченали всегодишните нападения на славяните в земите на империята. Поради това възцаряването на Юстиниан I се поставя за начална дата на нахлуванията на славяните. [21] Но като се знае от сведенията на самия Прокопий за нападения по времето преди Юстиниан, би могло да се яви съмнение въ точността на Прокопиевите думи. [22] В същност твърдението на византийския писател съвсем не е такова. Озлобен против Юстиниан, той желае да посочи, че покрай другите бедствия, които съпровождали неговото царуване, една от най-страшните причини за опустошението на балканските земи били почти всегодишните нападения на хуни, славини и анти. Не може да се помисли, че Прокопий е забравил онова, що е писал за славянските нападения в другите свои творби, и могъл да изкаже

 

 

20. Кулаковский, п. с., II, с. 228, смята, че числото 200 хиляди на броя на жертвите е дадено „с большим преувеличением”. Преувеличено смята числото и Ἄμαντος, ор. с., р. 251, п. 3; той смята, ib., p. 253, n. 2, че Прокопий не е имал точни сведения или пък, че думата μυριὰς у него трябва да се тълкува в значение „хиляда” ; по друг повод (ib., p. 221) той изказва съмнение и за други числа на Прокопий, като ги смята за преувеличени. Срв. още Й. Ивановъ, Българите в Македония (София 1917), с. 4. Напротив, Mutаfčiеv, op. c., p. 98, смята тези числа напълно достоверни.

 

21. Срв. А. Л. Погодин, Из истории славянских передвижений, с. 50: „Нападения славян на Балканский полуостров начинаются с 527 года, когда на престол Византии вступил Юстиниан I”. Напротив Дринов, Съчинения, I, с. 236, бе изказал мнение, че още при Анастасий I „славяне, не встречая никакого сопротивления, опустошали Македопию, Эпир, Фесалию и проникали до Фермопил. Также благоприятно было для них и царствование Юстина, продолжавшееся с 518—527. Мм имеем все основания утверждать, что во время зтих двух царствований, обнимающих собого период времени в 35 лет, на полуострове водворилось множество славян”. Тези твърдения на Дринов, привърженик на теорията за ранното поселване на славяните на балканските земи, не отговарят на запазените исторически сведения.

 

22. Срв. Niederle, SS, ib., pp. 190—191; Manuel, ib., pp. 61—62.

 

25

 

 

противоречива мисъл. Явно е, че той е желаел само да изтъкне зачестяването и засилването на славянските нападения по времето на Юстиниан. Тези нападения тук са съпоставени и свързани с другите бедствия, които постигнали империята през царуването на този владетел. Ако се съди по някои други указания на Прокопий за местата на славянските нападения в покъсно време, думите, че славяните нападали в земите от Адриатическо море до Цариград, съвсем не изглеждат преувеличени.

 

Действията на славяните в балканските владения на империята бъдат разглеждани във връзка с общата византийска политика по това време. Почти цялото царуване на Юстиниан е изпълнено с войни по разните граници на византийската държава. Въодушевен от желанието да възстанови старата Римска империя в някогашните ѝ предели, Юстиниан напрегнал неимоверно много всички сили на държавата, за да изгони „варварите” и да си възвърне отнетите от тях имперски владения. Още в 527 г. избухнала война с персите, която била водена с променлив успех до 532 г., когато бил сключен „вечен мир”. Въпреки това войната била подновена през 540 г. и траяла до 545 г. След няколкогодишно прекъсване, през 549 г. избухнала нова война, която продължила до 557 г., когато било сключено петгодишно премирие, подновено през 562 г. [23] Но докато войната против персите се смята повече отбранителна, в Европа Юстиниан водил цяла редица нападателни войни. През 534 г. била начената войната против остготите в Италия. Към това време била започната и война против вандалите в Африка. В 541 г. ръководството над остготите минало в ръцете на мъжествения крал Тотила, който успял да отвоюва отнетите от ромеите области и създал големи трудности на императорските войски. Войната против вандалите била завършена победоносно през 548 г., но борбата с остготите продължила още 6 години — до 554 г. Сравнително лека е била войната против вестготите в Испания, начената през 550 г. и завършена

 

 

23. За войната с персите вж. повече у Диль, п. с., с. 215 сл.; Кулаковский, п. с., II, с. 20 сл., 53 сл., 133 сл., 188 сл.; Vasiliev, ор. с., I, pp. 176—177, 181 sqq.; Ἄμαντος, Ἱστορία . . ., pp. 191 sqq., 231 sqq.

 

26

 

 

в кратко време. [24] В края на Юстиниановото царуване вече не се водели войни, но затова пък се чувствували силно злощастните сетнини от дългите борби. Наистина пределите на империята се прострели от Гибралтар до Ефрат и пространстното на византийските владения било двойно разширено. Тези воини обаче разстроили финансите на империята и ромейското правителство било принудено да прибегне към големи съкращения на други разходи. Тези съкращения и опити за пестене засегнали между другото войската, та тя станала недостатъчна за отбраната на обширната империя. Тези Юстинианови войни, както и цялата му външна политика са истинско „съчетание на сила и безсилие” [25]. Увлечен във войните си на Запад, императорът напълно занемарил защитата на балканските земи, като ги изоставил почти изцяло на произвола на нападателите. А това пренебрежение към балканските покрайнини се оказало съдбоносно, защото те били откъснати от действителното владичество на империята и попаднали под властта на нашественниците из заддунавските земи. Най-злъчна преценка за плодовете на Юстиниановите войни е дал Прокопий:

 

„Не се удаде обаче да бъдат изгонени из земята на ромеите — пише Прокопий [26] — нито персите, нито сарацините или хуните, или племето на славяните или някои племена от другите варвари.”

 

Напротивъ, според него както при набезите на „варварите”, така и при обсадите и сраженията изгинали не по-малък брой ромеи.

 

Като главни нападатели в балканските земи се споменуват

 

 

24. За войните против остготи, вестготи и вандали вж. повече у Диль, п. с., с. 179 сл.; Кулаковский, п. с., с. 93 сл., 149 сл.; Vasiliev, op. c., I, p. 176 sqq.; Ἄμαντος, op. c., p. 212 sqq.

 

25. Обща преценка на тези войни и изобщо на външната политика на Юстиниан вж. у Кулаковский, п. с., с. 295 сл.; Vasiliev, op. c., I, pp. 173 sqq., 180 sqq., 212 sqq.; Ἄμαντος, op. c., pp. 251, 258; K. Успенский, п. с., c. 85 сл. За състоянието на държавните финанси вж. особено у К. Успенский, п. с., с. 113 сл.

 

26. Procopius, Anecdota, p. 115,₂₀ sqq.:

 

27

 

 

за времето на Юстиниан първобългарите, славяните от източния клон — назовавани анти [27] и от западния клон — познати под името славини. Повечето от нападенията в по-късно време били извършвани от славините и затова тяхното племенно име постепенно се установило у Прокопий и някои други византийски писатели за обозначение изобщо на славяните. [28] Редица събития през царуването на Юстиниан влошили още повече живота на населението в разните области на Византийската империя. Нашите извори споменуват за чести земетръси, епидемически болести (чума), глад и други бедствия през тези години. [29] Всички тези злочестини допринесли за изтребване на

 

 

27. Напоследък бе изказано неприемливото мнение, че антите не са били славянско, а някакво кавказко племе: вж. N. Županić: Etnolog, VII (1934), pp. 88—99; Der Anten Ursprung und Name (Actes du IIIe Congrès inter. d'études byzantines, Athènes 1932, pp. 331—339). Неприемливи са и обясненията за името Σπόροι (Рrocoрius, ib., II, p. 358, 21 sqq.), дадени от G. Vernadsky, The Spali of Jordanis and the Spori of Procopius (Byzantion, XIII (1938), pp. 263—266); вж. idem, On the Origins of the Antae (Journ. Amer. Orient. Soc., 59 (1939), p. 56—66); срв. за това Fr. Dölger: Byz. Zeitschr., XLIX (1939), p. 544; Вериадски смята антите за сарматско племе. Засега най-правдоподобно остава обяснението на L. Niederle, Über die Σπόροι des Prokopios (Archiv f. slav. Phil., XXIII (1901), pp. 130—133), именно, че Σπόροι е само съкращение на Βοσπόροι; срв. Manuel, I, p. 34. Чудно е, че Ἄμαντος, op. c., pp. 252, 279, е възприел мнението на Жупанич за антите като неславянско кавказко племе. Явно е обаче, че в същност се отнася само до две племенни наименования : анти и славини, с които не се изтъква никаква народностна разлика (срв. за това и Кулаковский, п. с., II, с. 218).

 

28. Във връзка с името на славяните съвсем неправилни са разсъжденията на К. Ἄμαντος, Σκλάβοι, Σκλαβησιάνοι καὶ βάρβαροι (Πρακτικὰ τῆς Ἀκαδημίας Ἀθηνῶν, VII (1932), pp. 331—339).

 

29. Византийските писатели, както обикновено, са запазили твърде много сведения за бедствията през първите десетилетия из VI в., и то в различни части на империята. За силио земетресение по времето на Юстин I, при което изгинали 300 000 души и град Антиохия бил разрушен, вж. Proc., ib., I p. 214,₁₇ sqq. Същият автор е разказал подробно за голямата чумна епидемия през 542/3 г. (ib., p. 249, 8 sqq.). За 551—552 г. Proc., ib., p. 627,₄ sqq. споменува за големи земетръси главно в днешните гръцки земи, при което били разрушени много градове. Прокопий обвинява в „Historia arcana” Юстиниан с неговия „демонизъм” като виновник за различните злини (Anecdota, p. 118,₁ sqq.): наводнението на Скиртос в Едеса, на Нил и други реки, земетръсите, при които пострадал, между другите, и град Лихнида (дн. Охрид), като изгинали повечето от жителите му, а останалите изтребила последвалата чума (λοιμός); вж. ib., pp. 118 notae, 119 notae за указанията на другите извори. Особено често говори за това Теофан. През четвъртата година от царуването на Юстин пострадали от земетръс (ὑπὸ θεομηνίας) Дирахиум и Коринт (Thеорh., op. c., p. 168,_8-11) и това ще да е същото земетресение, при което е била разрушена Аитиохия. Срв. също за 518 г. Marcell. Com. ib., p. 100,₆ sqq. За други бедствия вж. Theoph., pp. 171,₁₄ sqq., 177,₂₂ sqq. (земетръс в Антиохия през втората година на Юстиниановото управление заедио с лоша зима; срв. ib., p. 172,₁ sqq.). През деветата година от царуването на Юстиниан от земетръс (ὑπὸ θεομηνίας) пострадал град Помпеиуполис в Мизия и загинали, заровени в земята, половината от жителите му (ib., p. 216,_16-22, срв. също G. Cedr., ib., I, p. 641,₂₁ sqq.). За „голяма чума” (τὸ μέγα θανατικόν) в Цариград през тринадесетата година на Юстиниановото царуване (542/3) вж. ib., p. 222,₂₁ sqq.; последвало силно земетресение (ib., p. 222,₂₅ sqq.). За друг земетръс εἰς ὅλον τὸν κόσμον вж. ib., p. 224,₁₁ sqq.; за морско наводнение на Одесос (Варна) и Дионисопол (Балчик), при което се издавили мнозина, вж. ib., p. 224,_29-35 (срв. Cedr., ib., 1, p. 657,₁₅ sqq.); за оскъдица и земетръс вж. ib., p. 225,₄ sqq.; за земетръси, ib., p. 226,₄ sqq.; за гръмотевици и светкавици (βρονταὶ καὶ ἀσραπαὶ φοβεραὶ πάνυ), от които били погубени мнозина, ib., p. 226,₁₁ sqq.; за земетръси ib., pp. 227,₂₁ sqq.; 229,₅ sqq., 229,₃₀ sqq.; за мор (θνῆσις ἀνθρώπων), глад, оскъдица, гръмотевици и светкавици, ib., p. 230,₁₅ sqq.; земетръс, ib., p. 231,_2,13 sqq.; за чума (θνῆσις ἀνθρώπων ἀπὸ βουβῶνος), ib., p. 232,_13-16; за чума и земетръси, ib., p. 235,₁₀ sqq.; за безводие и вятър, ib., p. 237,₈ sqq.; за безводие ib., p. 239,_23-25. За земетръс вж. и Chron. Pasch., ed. В., p. 629,₁₀ sqq.; за оскъдица и студ вж. Cedr., ib., I, p. 657,₂₀ sqq.; за земетръси и дъждове, ib., p. 658,_8-9; за светкавици и гръмотевици, ib., p. 658,₁₀ sqq.; за всеобщ (παγκόσμιος) голям земетръс, ib., p. 674,₁₂ sqq.; за βρονταί, ἀστραπαί, ἄνεμος λίψ, ib., p. 674,₂₃ sqq.; за земетръс, чума и други беди, ib., pp. 675,₁₁, 676,₁₉, 679,₁ sqq.; вж. Agаthiаs, ed. Dind., p. 350,₁₆ sqq., за силен земетръс през 557 г.; p. 363,₁₆ sqq. за чумата през 558 г. За бедствията в Юстиново и Юстинианово време вж. общо у Диль, п. с., стр. 432; Станojевић, п. c., I, с. 225; Кулаковский, п. c., II, с. 144 сл., 285 сл., 316 сл.; Vasiliev, op. c., II. pp. 212—213; Ἄμαντος, op. c., p. 179 sqq. Заслужава особено внимание проучването на подобни бедствия във връзка на демографските въпроси (за чумните епидемии у иас през по-ново време вж. у Ив. Дуйчевъ, Софийската католишка архиепископия през XVII в. (София 1939), с. 95—97; Xp. Гандев. Към изучаването на „чумавите времена”. Сборник Ников, с. 79-83).

 

28

 

 

местното население и създали чувство на отчаяние и безразличие спрямо нападателите.

 

Животът под властта на ромейската империя станал толкова тежък и непоносим, че мнозина предпочитали господството на „варварите” с надежда, че поне там ще намерят

 

29

 

 

облекчение. [30] Изказаното мнение относно броя на населението във Византийската империя (че във времената, когато границите на държавата се стеснявали, „неблагоприятните демографски фактори” са действували с най-голяма острота, а, напротив, през време на византийското възраждане от IX до XII век се проявявали благотворните фактори [31]) не може да се приложи към времето на Юстиниан I. Почти двойното разширение на държавните предели създава невярна представа за някакво увеличение и на населението. Като се вземе пред вид съотношението между държавните граници и броя на населението, трябва да се заключи, че населението на империята, особено в балканските земи, е било силно намалено поради вражеските нашествия, войните, големите и чести бедствия и несносния живот. [32] Но всички тези причини не само със своето пряко действие намалявали населението и следователно съпротивителната сила на империята в тукашните земи. Заедно със запустението и обезлюдяването на селища и области, споменувано в нашите извори, [33]

 

 

30. Срв. по въпроса изобщо казаното у Δ. Ξαναλάτος, Βυζαντινὰ μελετήματα. Συμβολὴ εἰς τὴν ἱστορίαν τοῦ βυζαντινοῦ λαοῦ (Athen 1940), p. 36, и моите допълнения в рецензия в Byz. Zeitschr., XLI 2 (1941), рр. 481—487.

 

31. Вж. А. Andréаdès, La population de l'Empire byzantin (Actes du IV^e Congrès international des études byzantines = ИБАИ, IX (1935), c. 117—126; c. 123). Авторът добре е изтъкнал значението на разните бедствия редом с другите причини. Той признава (с. 121 сл.) постепенното намаление на населението.

 

32. Вж. таблицата за имперската територия при различни владетели, дадена y Andréаdès, op. c., p. 124. По площ империята при Юстиниан I е била двойно по-голяма от времето например на Василий II (976—1025). Величието обаче е повече привидно.

 

33. Срв. някои сведения за тукашните земи y Proc., De aedif., p. 130,₁ sqq.; за опустошения другаде y Proc., ib., I, p. 312,₁₂ sqq. и p. 529,₉ sqq. (поради вражески нападения). За опустошението на полуострова в по-раншно време вж. HGM, ed. Dind., I, p. 416,₁₃ sqq.; за един обезлюден остров вж. Script, orig. const., ed. Preger, p. 73. Като гоовори за положението на балканските земи O. Tafrali, Thessalonique dès origines jusqu'à XIV siècle (Paris 1919), p. 97, n. 1, приписва на славяните дори такива разрушения, които според Eunapius, ed. В., р. 52,₂ sqq., са били извършени в същност от готите по времето на император Валент (364—378). С нарочна новела, издадена през 536 г., император Юстиниан разпоредил под властта на стратега на Мизия и Скития, пребиваващ в град Одесос (дн. Варна) с чин епарх, да бъдат подчинени и островите Кипър и Родос, както и всички Цикладски острови заедно с Кария (вж. Imp. Justiniani Novellae, ed. C. E. Zachariae a Lingenthal, p. 355). Тази императорска разпоредба се обяснява c желанието приходите на по-богатите области да бъдат използувани за издръжката на управлението на изтощените крайдунавски земи (срв. St. Runciman, La civilisation byzantine (Paris 1934), p. 89; Ἄμάντος, op. c., p. 203 c указанията). B 537 r. обаче императорът трябвало да издаде допълнителна новела по същия въпрос. В първата си разпоредба Юстиниан между другото възложил на стратега на Мизия и Скития да разглежда апелационните дела (τὰς ἐκκλήτους γινομένας δίκας) във всичките подчинени нему епархии. При императора обаче се явили мнозина от Кария, Родос и Кипър и изложили мъчноизпълнимостта на това нареждане, тъй като често и зимно време трябвало да отиват в Мизия и Скития, при което пътуването било свързано с големи разходи и опасности. Не било добро положението и в самата Мизия и Скития, които били обезпокоявани от варвари (χώρας ὑπὸ βαρβάρων ένοχλουμένας). Пред вид на това императорът бил принуден да нареди делата от тези далечни епархии да бъдат разглеждани в столицата (Imp. Justiniani Novellae..., pp. 415—417). — За разорението на ромейските земи във всички части на империята разказва Прокопий (Anecd., р. 141,₁₈ sqq.):

Колко страшно опустошени са били тукашните земи през VI в., показва особено ясно разказът на Агатий, че когато в 558 г. ханът на кутригурите Заверган преминал Дунава, той намерил Мизия и Скития пусти и можал да продължи пътя си безпречно чак до Гърция и Херсонес (Agathias, ib., p. 366,₅ sqq :

срв. Златарски, п. c., c. 62 сл.; Mutafčiev, op. c., p. 101, n. 3).

 

30

 

 

земетръсите рушели старите крепости и ослабвали отбраната на страната. В писанията на византийските историци е посочено неведнаж, че нападателите в тази епоха и по-късно успявали да заемат известни силни и непревзимаеми по-рано крепости само след разрушението от земетръси. [34] Във връзка с нападението в 558 г., извършено от първобългари и славяни, е посочено

 

 

34. Най-добър пример за по-късно време е крепостта Цимпе (Τζύμπη) на Галиполския полуостров, завладяна от турците в 1352 г. след едно земетресение (вж. J. Kantacuz, Hist., III ed. В., р. 276,₁₉, sqq.); областта незабавно е била колонизирана с турци.

 

31

 

 

изрично, че нападателите могли да открият някои места от Анастасиевата стена, разрушени от земетръсите през миналите години, и през тях да нахлуят в околностите на самата византийска столица. [35] Изглежда обаче, че въпреки всички бедствия старото тракийско население се е било запазило до това време поне отчасти. Неведнаж ромейското правителство използувало войници-траки за войните на Запад или на Изток. [36] Чада на това старо население понякога достигнали до най-висшите длъжности [37] във Византийската империя. Тракийското

 

 

35. Agathias, p. 369,₆ sqq.; G. Cеdr., ib., 1, p. 677,₂₂ sqq.; срв. Станojевић, п. c., I, c. 229; Kулаковский, п. c., II, c. 212; Златарски, п. с., c. 63.

 

36. За тракийски войници (οἱ ἐκ Θρᾴκης ὁρμώμενοι) във войската на Beлизарий при византийско-персийската война, пострадали от малария, свидетелствува Proc., ib., I, p. 235,₂₀ sqq. Тракийски войници са споменати у него (ib., p. 243,₁₈ sqq.) нa първо място между илири, готи, херули, вандали и маври (срв. и Тhеoph., ib., p. 220,₂₅ sqq.). Повечето от военачалниците на федератите при вандалската война са били траки : οἱ δὲ λοιποὶ σχεδόν τι ἅπαντες τὰ ἐπὶ τῆς Θρᾴκης χωρία ᾤκουν (ib., p. 361,₁₄ sqq.). Във войната срещу готите през 537—538 г. са взели участие 800 конници траки — Θρᾷκες ἱππεῖς ὀκτακόσιοι (ib., II, p. 170,₄), заедно с други хиляда войници, вероятно също траки. В 542—543 г. траки действували във византийската войска като моряци заедно с арменци и някои хуни (ib., II, p. 322,₁₃ sqq.). През 552—553 г. Нарзес κἀκ τῶν ἐπι Θρᾷκες χωρίων ἔκ τε Ἰλλυριῶν πολλοὺς ἤθροισε (ib., II, p. 631,₅, sqq.). Тракиец по произход е бил също копиеносецът (δορυδόρος) на военачалника Соломон през вандалската война : Πέτρος Θρᾷξ μὲν γένος (ib., 1, p. 545,₁₇). Двамата братя Κούτζης и Βούζης, храбри началници на византийски войски при персийската граница към 527 г., са произхождали ἐκ Θρᾴκης (ib., I, p. 60,₄ sqq.; срв. също Agathias, ib., p. 210,₂₀ sqq.) През персийската война се прославил със своята храброст Φλωρέντιος Θρᾷξ, καταλόγου ἱππικοῦ ἄρχων (Proc., ib., I, p. 76,₂₂ sqq.). Ἄμαντος, Ἱστορία, p. 228, признава, че във войската на Велизарий през 544 г. се сражавали 4000 илири и траки. Определението „траки” (Θρᾷξ, Θρᾷκες) у византийските автори от това време има все още народностно значение. Прокопий споменува и тракийското население в областта на град Анхиало:

(вж. Proc., De aed., p. 101,₂₇ sqq.).

 

37. Твърде много се е спорило върху народностния произход на Юстиниан I. Познатата легенда за славянското му потекло трябва да се смята като напълно измислена. Основното изследване за това е на J. Bruce, Lile of Justinian by Theophilus, English Hist. Review, II (1887), pp. 657—686, c писмо на K. Иречек ; вж. общо по въпроса указанията у Диль, п. с., с. 35 и б. 5; Кулаковский, п. c., c. 1, бел. 1; Vasiliev, op. c., I, pp. 169—170; Ἄμαντος, ор.с., pp. 177—178; Станојевић, п.с., 1, с. 140, обаче като че ли го смята за славянин; най-ново изследване по въпроса даде H. Радojчић в Глас, CLXXXIV (1940), с. 169—248; срв. В. G(ranić): Byz. Zeitschr., XL (1940), pp. 279—281; други указания y Иречек, История на българите. Поправки, с. 17 сл. Неубедителни са опитите на П. Сирку, Время и жизнь патриарха Евѳимия Терновского (СПЗ. 1898), с. 527 сл., и на Й. Иванов: Псп, LXII (1902), с. 66, бел. 5, да се защити по някакъв начин легендата. Румънският учен Il. Popescuscu Spineni, Sur l'origine ethnique de Justinien (Actes du III^e Congrès intern. d'études byzantines, Athènes 1932), pp. 344—347), посоча няколко свидетелства (Малалас, ed. B., pp. 410, 425; Chron. Pasch., pp. 611, 616), от които се вижда, че Юстин I и Юстиниан I са били по народност траки. Излишно е обаче допълнителното обяснение на автора: Si l'on considère que la patrie de la famille Justinienne était la Dacia Mediterranea, on peut admettre que Justinien était d'origine thraco-dace. От своя страна N. Vulić. L'origine ethnique de l'empereur Justinien (Actes du IV^e Congrès intern. des études byz. = ИБАИ, IX (1935), c. 400—405) се мъчи да обезсили сведенията на Малала, но заключава, че изобщо изворите не позволяват да се реши с положителност въпросът. Той допуска възможността Юстиниан да е бил от тракийски произход, но смята за вероятно и предположението, че той произхожда от илирийската раса. Заслужава обаче повече внимание приведеното от него указание (п. с., с. 405) за употребата на тракийския език в църковната проповед през VI в. За илириец смята Юстиниан и Ἄμαντος, op. c., p. 177, nota 1, но допуска, че през V в. тракийското население се било запазило в северните балкански земи. Във връзка с произхода на Юстиниановия род е и много спорният, но все още неразрешен напълно въпрос за местоположението на Justiniana Prima (вж. за това Kулаковский, п. с., 11, c. 51 ; J. Zеiller, Le site de Justiniana Prima, Mélanges Ch. Diehl, I (Paris 1930), pp. 299—304; Б. Гранић: Гласник Ск. H. Др., I (1925), c. 113—134; N. Vulić, Le site de Justinana Prima (Εἰς μνήμην Σπ. Λάμπρου (ἐν Ἀθήναις 1935) pp. 337—138); същият, Jycтиниана Прима (Глас, II c., LXXVIII (1933), с. 53—32); срв. В. G(ranić): Byz. Zeitschr., XXXIII (1933), p. 456; за отъждествяването на Justiniana Prima c „Царицин град” при Лебане, предложено от M. Н. Иефтич, вж. V. Р(еtkоvić): Byz. Zeitschr., XXXVII (1937), p. 235. Срв. Γ. Χρηστίδες, Ἱουστινιανή Α’, Λυχνίδος, Ἀχρὶς (Γρηγ. ὀ Παλ., IV (1920), pp. 217—223); V. N. Zlatarski, Prima Justiniana im Titel des bulg. Erzbischofs von Achrida, Byz. Zeitsch., XXX (1929), pp. 484—489). — Изобщо неубедителни са опитите да се отрече важността на изричното указание на Malalas, ed. В., p. 410,₁ sqq. за Юстин I — ἀπὸ Βεδεριάνας ὤν Θρᾷξ и за Юстиниан I, ib., p. 425,_8-9: καὶ αὐτὸς δὲ ὤν Θρᾷξ ἀπὸ Βεδεριάνας; срв. и J. Zonaras, III, ed. В., p. 144,₁₁: Ἰουστῖνος ὁ Θρᾷξ ; ib., p. 145 nota; но за Юстин II — τὸ γένος Ἰλλυριός, ib., p. 173,₁₈; срв. G. Cedr., ib., p. 635,₁₇ sqq.: Юстин I бил Ἰλλυριὸς τῷ γένει˙ οἱ δὲ Θρᾷκα τοῦτον λέγουσιν εἶναι. Тракиец (бес) е бил и имп. Лъв I (457—474): вж. Malalas, ib., p. 369,₂ : ὁ Βέσσος; Theoph., ib., p. 110,₁₉. Θρᾷξ τῷ γένει; срр. и Кулаковский, п. с., 1, с. 350 и бел. 1. Неговият приемник Маркиан (451—457) също бил родом от Тракия и наченал военната си служба в една войскова част в Пловдив (срв. Kулаковский, п. с., I, с. 325). Прославеният Юстинианов пълководец Велизарий е бил родом ἐκ Γερμανίας, ἢ Θρᾳκῶν τε καὶ Ἰλλυριῶν μεταξὺ κεῖται (Proc., ib., I, p. 363,_16-17) (изчезнал град в Дупнишко (Станке Димитровско); срв. К. Иречек. Пътувания по България, II, Пловдив 1898, с. 615); той имал в дружината си (οἰκία) траки (вж. Proc., Anecd., p. 7,₁₈ sqq.: Ἤν δέ τις νεανίας ἐκ Θρᾴκης ἐν τῇ Βελισαρίου οῖκίᾳ. ... , вж. и по-горе) и очевидно сам е бил от тракийски произход (срв. Ἄμαντος, op. c., pp.. 189, n. 2, 177). Не дава нищо по въпроса Hartmann, Belisarios: PWRE, III (1899), coll. 209—240. В книжнината ни от миналия век съществуват две художествени творби във връзка с живота на Юстиниановия пълководец, а именно: М. Петров, Повести на изгубеното дете и Велисария, военачалникът на Йустиннана великаго (Русчюк 1870); Е. K. X. Траудцен, Велисарий. Драма в две действия (Лайпциг 1841). Във връзка с голямата слава на Велизария е извънредно ценно изследването на R. Cantarеlla, La διἡγησις ὡραιοτὰτη τοῦ θαυμαστοῦ ἐκείνου τοῦ λεγομένου Βελισαρίου (Studi bizantini е neoellenici, IV (1935), pp. 155—202). В добавка са дадени сведенията относно легендата за Велизария през разните времена.

 

32

 

 

население поддържало борбата на някои свои притезатели за престола. [38]

 

Назначаването на Хилвуд, славянин от племето на антите [39], за стратег на ромейските войски въ Тракия — една от най- важните военни длъжности в империята— разкрива ясно „варваризацията” която настъпвала по това време. в държавата.

 

 

38. Marcell. Com., ib., p. 98,₃₀, зове Виталиан Vitalianus Scytha; Malalas, ib., p. 402,₃ sqq., го нарича Βιταλιανὸς ὁ Θρᾷξ : срр. I. Zonaras, ib., III, p. 137,₁₄ sqq. : τοῦ μέντοι Θρᾳκὸς Βιταλιανοῦ τυραννίδι ἐπικεχερηκότος. . . Средище на неговия бунт е била Тракия, защото очевидно той е имал подкрепата на местното еднородно население. Срв. също Ἄμαντος, ib., pp. 150, n. 1, 224 sqq., c указания на изворите; Кулаковский, п. c., I, с. 508 сл. обаче го смята за гот или хун.

 

39. За народностния му произход в изворите не се съобщава нищо ; но тъй като името не ще да е гръцко и се среща между антите, може да се приеме с голяма вероятност, че той е бил славянин, може би ант. За славянин го смятат Дринов, п. с., с. 237 и др.; Й. Иванов: Псп, LXII (1902), с. 3 ; Niederle, SS, ib., p. 193 ; Успенский, п. с., c. 466, 467 ; срв. за него и кратката бележка на Hartmann: PWRE, III (1899), col. 2274.

 

33

 

 

Когато човек прочита имената на първенците във Византийската империя през тези десетилетия, остава удивен от това, че множество „варвари” вече проникнали в империята и достигнали най-първите места в нейното правление : срещат се хуни (първобългари), арменци, славяни, готи . . . [40], приети в държавата,

 

 

40. За хунски наемници във войната против персите споменува Proc, ib., p. 272,₅ sqq. Особено многобройни са били хунските наемници във войната против остготите : през 535/6 г. се споменуват двеста хуни ξύμμαχοι (Proc., ib., II, p. 25,₂₀); другаде (ib., II, p. 130,₁₁ sqq.) се говори за 1600 конници, повечето от които били хуни. Хунските войници-конници се споменуват през 537/8 г. до брега на Тибър II, р. 166,₁₇ sqq.); те причинили големи злини на остготите (ib., p. 167,₁₇ sqq.). Във византийската флота през 542—543 г. заедно с траки и арменци е имало и някон хуни (Οὖννοι ὀλίγοι) (ib., II. p. 322,_13-21). Множестро хуни са участвували и във войната 552/3 г. (ib., II, p. 631,₁₈ sqq : Οὖννοί τε παμπληθεῖς). През същата година готският крал Тотила с презрение изтъкнал в една своя реч пред войската разнородността на византийската ройска и несигурността на съратничеството на инородните наемници :

В последвалото след това сражение на страната на Нарзес са били δορυφόρων τε καὶ ὑπασπιστῶν καὶ βαρβάρων Οὔννων ... πλῆθος ἀριστίνδην συνειλεγμένων (ib., II, p. 651,₁₃ sqq.), вж. още ib., II, p. 150,₉ sqq. за конници хуни при Рим; I, p. 362,₁₁ sqq. за 600 конници „съюзници”. Хуни взели участие и във войната против вандалите : вж. ib., 1, p., p. 429,₁ sqq. Началник на част от византийската конница е бил тогава Ἀιγάν, по произход хун, който участвувал и във войната против персите (ib., I, р , 361,₂₃ sqq.; p. 362,_7-8). Прокочий (ib., I, p. 390,₇ sqq.) разказва за храбростта, проявена от хуните. Хун е бил и Юстиниановият пълководец Акум (Ἀκοὺμ ὁ Οὖννος), който след покръстването си бил назначен за στρατηλάτης на Илирик (вж. Malalas, ib., p. 438,₃ sqq.; Theoph., ib., p. 218,₄ sqq.; Cеdr., ib., I, p. 651,₁₇ sqq.; срв. Кулаковский, п. с., II, c. 50). При преговорите c персите е бил изпратен от ромеите като пратеник магистерът Ермоген, от хунски произход (вж. Malalas, ib., p. 445,₁₈ ; Theoph., ib., p 178,₂₀). От хунски род е бил вероятно и магистерът на войската в Илирик Калук (срв. Кулаковский, п. с., II, с. 214). През византийско-персийската война в 554—556 г. се споменува друг военачалник хун : Οὖννός τις λοχαγός Ἐλμίγγειρος ὄνομα (Agathias, ib., p. 275,₇ sqq.), c когото едва ли ще бъте отъждествен (но вж. ib., p. 446 : fortasse idem cum praecedente) споменатият Ἐλμινζούρ (ib., p. 314,₂₉ sqq. : ἕνα τῶν . . . ταξιάρχων ἄνδρα Οῡννον τὸ γένος, Ἐλμινζούρ ὄνομα), изпроводен c две хиляди конници. От същия род ще да са били и посочените във връзка с тази война Βούζης ὁ στρατηγός (ib., p. 248,₁₄ sqq.) и копиеносецът Ὄγναρις (ib., p. 285, sqq.). През 553 г. е указан Οὔλδαχ ὁ Οὖννος (ib., p. 181,₆ sqq.) заедно c ромейска и хунска войска. Хуните са били ценени като добри стрелци, които умеели да си служат с лъковете и при езда на коне (ἱπποτοξόται; вж. Proc., ib., II, p. 134,₁ sqq.; I, p. 362,₁₁, sqq.; II. p. 151,₁ sqq.). Трябва да се припомни накрая, че всъщност тук под общото име „хуни” се разбират първобългарските племена кутригури и утигури, както се вижда изрично от посочването на Proc., ib., II, p. 503,₆ sqq.; срв. и Златарски, п. с., с. 25 сл.; J. Moravcsik, Zur Geschichte der Onoguren (Ung. Jahrbücher, X 1/2, 1930, p. 70, n. 1). — Измежду другите „варвари” на византийска служба заслужава да се упомене напр. евнухът пълководец Нарзес от арменски род (Proc., ib., I, p. 79,₁₁ sqq.). За инородците във византийската войска срв. и Диль, п. с., с. 422—423. За славянските наемници вж. и тук по-долу, с. 41, бел. 55.

 

34

 

 

покръстени вероятно и приобщени към нейния живот. Но не са само тези първенци измежду „варварите”, които са се промъкнали в империята. Византийските войски по това време се набирали до голяма степен тъкмо измежду подобни „варвари”, приети като федерати. [41] В тази „варваризация” [42] на империята

 

 

41. За федератите във Византия през VI в. вж. J. Maspero, Φοιδερᾶτοι et στρατιῶται dans l'armée byzantine an VI^e siècle (Byz. Zeitschr., XXI (1912), pp. 97—109); R. Grosse, Römische Militargeschiche von Galliemis bis zum Beginn der byzantinischen Themenverfassung (Berlin 1920), p. 280 sqq. 3a името и положението на федератите в Юстиниановата войска извънредно важно е мястото y Proc., ib., I, p. 361,_4-13 :

 

42. Това явление във византийската история заслужава да се проучи подробно реюм с „ориентализаиията”, изтъкната от К. Стоянов, Ориентализацията на Византия и нейното отражение у южните славяни (СпБАН, XX, 11 (1921), с. 187—238). Ю. Моравчик, Происхождение слова τζιτζάκιον (Sem. Kondak., IV (1931), pp. 69—76), е засегнал между другото въпроса за влиянието на „варварите” върху развоя на византийската култура, особено византийското военно изкуство и облекло. Самият той доказва, че така често споменуваната у византийците горна дреха τζιτζάκιον носи името си (čiček „цвете”) от името на хазарката императрица Ирина, жена на Константин V Копроним (741—775).

 

35

 

 

славяните участвували най-дейно. За времето на Юстиниан се споменуват неведнаж славянски наемници в редовете на византийските войски. Това е признак на „мирно проникване“ на славяните в империята, доловимо още в началните години от царуването на Юстиниан. Въпросът за федератите, наемниците или пълководците, излезли из средата на „варварите”, трябва да се разглежда не само от чисто военно гледище,

 

36

 

 

но също и от народностна гледна точка. Това преливане на нова кръв в старото население на империята е подтик към обнова и възраждане. Не са напълно безосновни думите, че „варварите” създават възраждането и обновяват.

 

Отначало Хилвуд участвуват в императорската дружина (οἰκία [43]) и се отличил с голямата си смелост и безкористие. [44] В хрониката на Комес Марцелин се разказва, че през 530 г. „гетите”, сиреч славяните, нападнали Илирик, но били посрещнати от военачалника на Илирик Мундо, който избил мнозина от тях и ги прогонил. През същата година първобългарите нападнали Тракия. Мундо влязъл в сражение с тях и след като погубил петстотин от нападателите, сам паднал в боя. [45] Като заместник на Мундо в борбите против нападателите бил избран именно Хилвуд. Назначен за стратег на Тракия, той постигнал големи успехи в борбата против славяните. Той не се задоволил само да отбранява бреговете на широката река, но предприел нападателни действия в отвъддунавските земл, в обиталищата на славяните. Сключеният в 532 г. мир с Персия дал възможност очевидно на византийското правителство да пренесе част от войските си за отбрана на балканските земи и с това биха могли поне до известна степен да се обяснят нападателните действия и успехите на Хилвуд в борбите със

 

 

43. Под οἰκία („maison militaire”) се разбира личната дружина от наемници δορυφόροι (hastati) и ὑπασπισταὶ (scutarii) на видни длъжностни или частни лица и на самия император; вж. J. Maspero, Organisation militaire de l'Egypte byzantine (Paris 1912), pp. 45, 85, 67; Grosse, op. c., pp. 283 sqq., 288; K. Успенский, c. c. 127. На тези войници, назовавани също buccellarii, били давани храна, оръжие, коне и дарове (срв. Grosse, ib., p. 283 sqq.). Изглежда, че именно с подобни „дружинници” трябва да се съпостави наванието θρεπθὸς ἄνθρωπος в първобългарските надписи (вж. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи (ГСУиф, XXXI. 1 (1934), с. 66—67), както особено ясно е изтъкнал още Ф. Успенский: ИРАИК, VI (1900), с. 217—232, а не с общото и понякога безразлично οἰκεῖος ἄνθρωπος (за това Бешевлиев, п. с., с. 66/7 ; Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София 1940, с. 163 сл.).

 

44. Вж. Procopius, ib., II, p. 353,_17-20 :

срв. същото y Suidаs, Lexicon, ed. Adler, s. v. Χιβούλδιος.

 

45. Marcell. Com., ib., p. 103,_5-10 ; срв. Златарски, п. c., I, c. 50.

 

37

 

 

славяните. Тракийският стратег, от друга страна, е познавал като славянин военната тактика на своите сънародница и умеел безсъмнено да използува нейните слабости.

 

„Хилвуд станал така страшен за варварите, пише Прокопий, [46], щото през трите години, докато той пребивавал там в тази длъжност не само никой не можел да премине Дунава против ромеите, но дори самите ромеи често преминавали заедно с Хилвуд в отвъдната земя и избивали и заробвали тамошните варвари.”

 

През 533 г. Хилвуд преминал реката според обичая си с малобройна войска, но бил посрещнат от голямо множество славяни. Завързала се ожесточена битка, в която паднали мнозина от ромеите и самият стратег Хилвуд. През 1902 г. в Цариград е бил открит мраморен кръст с надгробен надпис :

сиреч : „Тук почива Хиливулис, син на Санватия. Почина на 28 месец ноември, индикт 7-и. Съпругата на Хиливудис.” [47] Надписът буди известни съмнения със свсето съдържание. Ако и името да не се отличава много от другите засвидетелствувани написи, [48] дали именно с името „Хиливудис” е означен непременно познатият Юстинианов пълководец ? Прокопий разказва, че Хилвуд паднал в сражение със славяните в отвъддунавските земи. Ако обаче на храбрия пълководец е била издигната гробница в самия Цариград и там било положено неговото тяло, това показва, че той ще да е бил само тежко ранен в сражението и после бил пренесен във византийската столица, гдето и починал. Може да се допусне най-сетне, че войниците на Хилвуд ще да са спасили от

 

 

46. Procopius, II, p. 354,_6-13 :

 

47. Вж. Й. Иванов, Надгробният надпис на Хилвуда (ПСп, LXII, 1902, с. 63—65); преиздаден y Niederle, SS, ib., p. 195, n. 2.

 

48. У Прокопий е дадена формата Χιλβοὺδιος (вж. ib., p. 353,_13,17 — c разночетене Χιμούδιος ; p. 353,₂₁ ; p. 354,_{6-7,11,14,17,26} и другаде), a y Suidas, Lex., ed. Adler, s. v. Χιβούλδιος.

 

38

 

 

бранното поле неговия труп и го отнесли в столицата. Съществуват от друга страна, и известни хронологически несъответствия между сведенията на Прокопий и нашия надпис. Според Прокопий Хилвуд ще да е бил назначен за стратег между 1. IV. 530 и 1. IV. 531 г., [49] останал на тази длъжност три години и починал. [50] В надписа, напротив, е посочен седми индикт, който отговаря на 529 г. Надписът е издаден ненаучно [51]

 

 

49. Юстиниан бил въздигнат за съимператор на Юстин I на 1 април 527 г., а на 1 август същата година станал пълновластен владетел ; вж. Malalas, ib., p. 424,₁₄ sqq.; Theoph, ib., p. 173,_13-19 ; Proc., ib., I, p. 59,₁₂ sqq c бележките на издателя ; срв. Диль, п. с., с. 6, 8 ; Kулаковский, п. c., II, с. 36. Датата y Const. Porph., De caer., p. 432,₂₁ sqq. — 4 април, не ще да е точна и не отговаря на сведенията на по-старите извори. — Назначението на Хилвуд станало през четвъртата година от царуването на Юстиниан : ὅτε δή τέταρτον ἔτος τὴν αὐτοκράτορα εἶχεν ἀρχήν. . . (Proc., ib., p. 353,₂₁ sqq.). C αὐτοκράτορα ἀρχήν се означава imperium (вж. Proc., I, pp. 135,_15-16; 162,_9-11; 167,_1-3; 283,_22-23; 508,₇ ; 517,₂₅ ; 551,₃; II, pp. 78,₂; 212,₂₅; Anecd., pp. 38,₆; 119,₁₉; 121,₁₀; De aed., p. 166,₂₈). Би могло също да се предполага, че това означава едновластието на Юстиниан — значи управлението му след 1 август 527 г. Прокопий обаче ясно посочва, че годината на управление на Юстиниан свършва в края на зимата (вж. ib., I, p. 82,_3-5 : ὁ χειμὼν ἔληγε, καὶ τέταρτοω ἔτος ἐτελεύτα Ἰουστινιανῷ βασιλεῖ τὴν αὐτοκράτορα ρχὴν ἔχοντι), следователно може да се вземе само 1 април като начало на годините на Юстиниановото управление. Ако четвъртата годнна на Юстиниановото царуване обхваща времето между 1. IV. 530 и 1. IV. 531 г., то значи не е съвсем правилно да се отнася Хилвудовото назначение само към 531 г., както приемат Дринов, п. с., I, с. 237; Златарски, п. с., с. 51 ; Иванов, п. с., с. 63, и др.

 

50. Обикновено се приема годината 534 : Дринов, п. с., с. 238 (нарича го Хвилибуд); Иванов, п. с., с. 63; Златарски, п. с., с. 51 ; Успенский, п. с., с. 465; напротив, Niederle, SS, ib., p. 194, n. 4, приема 532/3 г. В текста на Прокопий не е казано дали той е служил на тази длъжност пълни три години (Proc., ib., II, p. 354,₆ sqq.: ἐς τριῶν ἔνιαντῶν χρόνον, ὅσον ξὺν ταύτῃ δὴ τῇ τιμῇ τὴν διατριβὴν ἐνταῦθα εἶχεν). Пълни три години биха се навършили, като се изхожда от времето на назначението му между 1. IV. 530 и 1. IV. 531, съответно между 1. IV. 533 и 1. IV. 534 г. Но в надписа има указание за деня на смъртта му : τελευτᾷ μηνὶ νοεμβρίου κη᾿ — не непременно дата на сражението, както предполага Иванов, п. с., с. 65 — 28 ноември, което дава възможност да се заключи, че той е починал точно на 28. XI. 533 г.

 

51. Й. Иванов, п. с., с. 63, заявява, че е заел преписа на надписа от „един цариградски вестник (Moniteur Oriental)”. От неговите заключителни думи (с. 65) с пожеланието да се издири надписът се чувствува, че той въобще не го е виждал. Може да се смята, че вестникарските дописници на Moniteur Oriental едва ли ще са дали точен препис.

 

39

 

 

и затова вместо да се предполага някаква грешка в хронологическите посочвания на Прокопий [52], би трябвало да се допусне, че в него ще да е стояло указание не за седми, а за дванадесети индикт. [53] В такъв случай може да се заключи, че Хилвуд е починал през късна есен на 533 г. Ако посоченият в надписа без каквато и да било титла Хиливудис е тъждествен с пълководеца Хилвуд, трябва да се приеме, че той е бил син на някой си Санватий (Σανβάτιος). [54] Хилвуд е бил женен вероятно за ромейка християнка и очевидно самият той е бил покръстен. Християнското вероизповедание е било несъмнено една от най-здравите връзки, чрез които Византийската империя привързвала към себе си във вярност и покорство инородците— воини и пълководци. Смъртта на Хилвуд била горчиво оплаквана от ромеите. Ромеи и „варвари” не могли скоро да забравят храбрия пълководец. С неговото изчезване сякаш падала последната преграда, която ромейското правителство опитало да издигне пред застрашителния поток на славяните. Ако се вярва на Прокопий, делата на Хилвуд за защита на дунавската граница на империята представяли сетен опит да се възпрат нападателите.

 

 

52. Срв. Иванов, п. с., с. 65.

 

53. Дванадесети индикт обгръща времето между 1. IX. 533 — 31. VIII 534 г.

 

54. Иванов, п. с., 64, смята името славянско (Сѫбат), като добавя, че то е тъждествено с името на Юстиниановия баща Σαββάτιος (вж. Proc., Anecd., p. 80,₁₉ sqq.); Theoph., p. 183,₉ : Σαββάτης (разночетене Σαββάτις), срв. Диль, п. с., c. 5, fel. 2 ; Nagi, Sabbatius. PWRE, 2 R. I (1920), coll. 1565—1566 (името Istock е заето от легендата !). Тези предположения едва ли са приемливи. Името е познато и от други по-старн извори : напр., в раннохристиянски надпис от Тесалия : Byz. Zeitschr., XXI (1912), p. 157 ; у Е. Condurachi, Monumenti cristiani nell'IlIirico (Ephemeris Dacoromana, IX (1940), p. 15), се чете надпис c име Ἀντ[ων]ῖνος Σαμβ . . . Νεσιβη[ωὸ]ς, което трябва да се допълни очевидно Σαμβάτιος); в друг надпис (от V или VI в.) е спомената гробницата на Σαμβατίου σφεκλα[ρ]α(ριου) : вж. R. Monterole, Inscriptions grecques mentionnant des artisans de la Béryte byzantine (Comptes rendus de l'Ac. Inscr. et belles lettres, 1929, p. 96 sqq.); срв. Byz. Zeitschr., XXIX (1929), p. 472. От съвършено различен корен са засвидетелствуваната в гръцки документи старомаджарска форма σομβῶτον (вж. Е. D(arkó) : Byz. Zeitschr., XXIX (1929), p. 119) и старото име на Киев Σαμβατάς (вж. Fr. D(ölger): Byz. Zeitschr., XXIX (1929), p. 405).

 

40

 

 

„След това реката можеше да бъде винаги свободно преминавана от варварите, а ромейските области бяха изложени на нападения. Цялата държава на ромеите никак не можеше да се равнява в това дело на храбростта на един-единствен човек.” [55]

 

Империята умеела не само да използува храбреците инородци, приети на нейна служба, но знаела също да им признава достойно заслуженото. Изглежда, че тъкмо победите на Хилвуд над славяните дали основание на имп. Юстиниан I да приеме още една нова титла с името на победеното племе: Антикос (Ἀντικός), както това е засвидетелствувано в официални документи от онова време. [56] В същност причината за неуспехите на ромеите в защитата на дунавската граница от нападенията на славяните не е само изчезването на Хилвуд. От 534 г. Юстиниан наченал дългогодишните войни на Запад против остготи и вандали и това се отразило зле върху защитата на балканските области, които били изоставени без достатъчни войски. Освен това тукашните земи били изложени на опустошенията не само на славяни, но и на първобългари. През 535 г. първобългарски отреди нахлули в страната и се с сразили с ромеискйте войски някъде към реката Янтра. [57] През 538 г. първобългарите навлезли в Добруджа и Мизия, нанесли поражение на византийските войски и се спуснали чак в Тракия, гдето повторно сразили ромеите и едва след това се оттеглили. [58] В това нападение са частвували, изглежда, и славяни. [59] Особено страшно било нападението през 540 г.,

 

 

55. Proc., ib., II, p. 354,_17-21 :

 

56. Вж. напр. Imp. Justiniаni PP. A. Novellae... ed. C. E. Zachariae a Lingenthal, I, p. 137, nr. XXI :

срв. също Niedеrlе, SS, ib., p. 195, n. 3 ; Jиpечек, п. с., c. 58 и бел. 3 ; Cтанojевић, п. c., I, c. 215, смята, че императорът приел тази титла след 533 г.

 

57. Mаrcеll. Com., ib., p. 304,_15-20 ; срв. Златарски, n. c, с. 51.

 

58. Malalas, ib., pp. 437,₁₉—438,₂₀ ; Theoph., ib., pp. 217,₂₆—218,₁₇ ; срв. Златарски, п. с., c. 51—52.

 

59. Думите на Theoph., ib., p. 217,₂₆ sqq., че (първо)българските владетели изпаднали μετὰ πλήθους Βουλγάρων καὶ δρούγγου, не могат да се тълкуват: „с много българи и разни тълпи” (Златарски, п. с., с. 51), а по-скоро би трябвало да се приеме, че под δρούγγος „caterva militum” (срв. De Воог, ib., II, p. 740) се загатва за съратничеството на славянска войска (срв. Ө. Успенский : ЖМНПр, 225 (1883), отд. 2, с. 68 сл.; Златарски, п. с., с. 52, бел. 1).

 

41

 

 

при което те опустошили земите от Адриатическо море до цариградските предградия, превзели множество крепости и като награбили пребогата плячка и взели хиляди пленници, се завърнали назад. [60] Ромейското правителство, вместо да се погрижи за отбраната на тукашните области, се стараело да привлече измежду самите нападатели наемници за войните на Ззпад. Така на служба на империята действували не само пълководциот славянски произход, но също и немалъл брой славяни войници, които били използувани от ромейското правителство във войните му на Запад. През 536—537 г. за войната против готите в Италия били изпратени и двамата ромейски пълководци Мартин и Валериан, които стигнали там с хиляда и шестстотин конници.

 

„Повечето от тях, пише Прокопий, [61] бяха хуни, славини и анти, които обитаваха отвъд реката Дунав, недалече от нейния бряг.”

 

 

60. Proc., ib., I, р. 163,₈ sqq. :

(подобен израз вж. y Proc., Anecd., p. 114,₁₅ sqq.). За нападения на хуни, славяни и анти вж. тук по-горе, с. 21 ; за същото нападение вж. Proc., De aed., p. 115,₇ sqq., ₂₃ sqq.; p. 141,₉ sqq.; може би при това нападение първобългарите нападнали дори близките острови (ib., p. 144,₇ sqq.,); срв. и Златарски, п. с., с. 53—54, у когото не са посочени всички сведения.

 

61. Вж. Proc., ib., II, р 130,₈ sqq. :

Наемниците славяни били използувани и във войната през 539—540 г. (вж. ib , р. 268,₁₄ sqq., гдето между другото се определят живелищата им: παρὰ ποταμὸν Ἴστρον, ἔνθα ἵδρυνται; срв., ib., p. 215,₂ sqq.), както и през 546—547 г. (участвували триста анти; ib., р. 394,₁₆ sqq.). Във византийската войска през време на византийско-персийската война през 554—556 г. са участвували неколцина военачалници славяни. През 554 г. около 600 конници се намирали под началството на Δαβραγέζας и Οὐσίγαρδος — ἄμφω μὲν βαρβὰρω τὸ γένος, Ῥωμαϊκῶν δὲ ταγμάτων προεστηκότε (вж. Agаthiаs, p, 246,₃ sqq.; ib., p. 247,₁ sqq.). Другаде същият византийски писател определя напълно ясно, че споменатият Δαβραγέζας (очевидно Доброгез 1) е бил по произход ант: Δαβραγέζας Ἄντης ἄνήρ, и имал син ταξίαρχος (ib., p. 275, 5 sqq.; срв. p. 275,₂₈). Малко по-късно, през 556 г., е упоменат и неговият син, който носи вече ромейско име: Δεόντιος ὁ Δαβραγέζου (ib., p. 321,₄ sqq., ₁₆ sqq.). Славянин е бил и друг участник във войната : Σουαρούνας, прославен като добър стрелец (вж. р. 324,₂₃ sqq.), както и споменатият Οὐσίγαρδος (ib., p. 246,₆ sqq.) и копиеносецът Ζιπερ (ib., p. 321,₃ sqq.). Срв. също Дринов, п. с., c. 189 сл. (говори за Доброгост, Всегорд и Сварун); Станoјевић, О јужним словенима..., с. 130; Јиречек, Историja..., с. 56 ; последните двама учени говорят само за Доброгес, Сварун и Леонтий. Войската на Герман през 550 г. е била набрана в Тракия, но в нея влезли като наемници и мнозина крайдунавски „варвари”, безсъмнено славяни :

(Proc., ib., II, p. 473,₂₀ sqq.; срв. Станoјевић, O јужним слов., c. 129), Указанията на Прокопий за славяни στρατιώτας ἱππεῖς (ib., 11, p. 130,₁₁ sqq.) и думите на Марцелин за Getae equites свидетелствуват, че славяните са били и конници (срв. и Niеdеrlе, SS, ib., p. 190, n. 4). Това показва неоснователността на известни твърдения на Ἄμαντος, Παρατηρήσεις..., pp. 41—42; Ἰστορία, I, р. 274, n. 2. Върху една мощехранителница от XII в., запазена във Ватопедския манастир (Св. гора), е представено между другите изображения как св. Димитрий, защитникът на Солун, отбива нападатели конници от стените на града (вж. Ἀ. Ξυγγόπουλος, Βυζαντινὸν κιβώτιον μετὰ παραστάσεων ἐκ τοῦ βίου τοῦ ἁγίου Δημητρίου, 1936, pp. 101—136; срв. W(eigаnd): Byz. Zeitschrift, XXXVIII (1938), p. 575/77; изображението е възпроизведено също и у Ἄμαντος, Ἰστορία, p. 279). Може да се приеме прочее, че като нападатели са представени не авари, а именно славяни, разбира се, при някое от по-късните техни нападения на град Солун.

 

42

 

 

Сведението на византийския историк е ценно, защото показва, че още и по това време славяните обитавали отвъддунавските области. Като наемни войници и федерати славяните са прониквали във Византийската империя и опознавали нейните слабости и недъзи. Както при набезите в земите на империята, така и сега като наемници те често са действували редом с първобългари. Още тук, в това опознаване и сближение, се полагали основите на онази общност, която е била осъществена едва през втората половина на VII в. при основаването на първобългарската държава.

 

Император Юстиниан I е развил широка дейност за укрепа на балканските области поради опасността от нападения на хуни и славяни. Тази негова строителна дейност за поправка на старите и вече порутени крепости и за издигането на нови

 

43

 

 

укрепления не може да се датира с точност. [62] Несъмнено е обаче, че това строителство в по-голямата си част ще да е било извършено в ранния период от царуването му, когато той е разполагал с по-големи средства. Някои от Юстиниановите строежи са свързани тъкмо с нападенията на славяните във владенията на ромейската държава и заслужават особено внимание. Прокопий разказва, че имп. Юстиниан поправил разположените към Дунава крепости Салтупиргос (Σαλτουπύργος), Доростол (дн. Силистра), Сукидава (Συκιδάβα), Куистрис (Квистрис ? Κούηστρις) и Палматис (Πάλματις). [63] Наблизо до Палматис се намирала крепостта Адина (Ἄδινα). Не е известно точното местоположение на тази крепост. Тя може да се отъждестви със споменатата от Прокопий крепост Алтинон (Ἀλτηνῶν, Ἀλτήνα?) или Кандидиана, разположена към Трансмариска (Тутракан). [64] Между крепостите в Мизия „край реката Дунав” е посочена и крепостта Алтина (Ἀλτῖνα), за която е изказано предположение, че е била тъждествена с крепостта Алтинон. [65] Във всеки случай крепостта Адина ще да се е намирала някъде недалече от Силистра, вероятно между Силистра и Тутракан. Прокопий разказва, че императорът се погрижил за възстановяването ѝ, тъй като

 

 

62. Срв. Дринов, п. с., с. 237 : Кулаковский, п. с., II, с. 52 ; Niederle, SS, ib., pp. 186, 194 sqq. ; Станoјевић, Византија, I, c. 226.

 

63. За повечето от тези крепости се знае съвършено малко, като в известни случаи не може да се определи и местоположението на някои от тях. За Σαλτουπύργος вж. N. Vulić: PWRE, 2 R. I 2 (1920), col. 2014. За Συκιδάβα вж N. Vulić, Sucidava: PWRE, 2 R„ I 2 (1920), col. 1656; Fluss, Sucidava: ib., 2 R., IV 1, col. 560 c някои допълнения; предполага, че се е намирала при дн. Osenik или Satonon, край Дунава. За Κούηστρις(вж. Fluss : PWRE, XI (1922), col. 2105) също не се знае нищо друго. За Πάλματις вж. Nieđerle, SS, ib., p. 185, n. 3.

 

64. 3a Transmarisca (у Прокопий Τρασμαρίσκα) (дн. Тутракан) вж. Е. Polaschеk: PWRE, 2 R., VI 2 (1937), coll. 2171-74. — Proc., De aed, p. 132,₈ sqq. μετ¨]α δὲ Τρασμαρίσκαν ἔρυμά τε τὸ Ἀλτηνῶν καὶ ὅπερ καλοῦσι Κανδιδιάνα . . . Срв. Niederle, SS, ib., p. 183, n. 3.

 

65. Proc., ib., p. 148,₄₅ ; J. Haury (ib., p. 148 nota) отбелязва : hoc castellum videtur idem esse, quod aed. IV, 7, 9 Ἀλτηνῶν ἔρυμα dicitur. Срв. Niederle, ib., p. 186, n. 3; Manuel, I, pp. 61—62.

 

44

 

 

„в нея продължително време се укривали варвари славяни и винаги дебнели тайно онези, които отивали там, та по този начин направи ти недостъпни тамошните области” [66].

 

Порутена и изоставена от ромейските войски, крепостта е била завзета от славяните, които се установили в нея очевидно още в началните години на Юстиниановото царуване. Там те останали продължително време (διηνεκές), докато императорът ги изгонил и възобновил крепостта. Същото се случило и в друга крепост, намираща се по-североизточно. Според Прокопий в разположената в Добружа (южно от линията Черна вода — Кюстенджа) крепост Улметум (ὀχύρωμα Οὐλμετῶν, UImetum) се настанили „в течение на времето” (ἐπὶ χρόνου μῆκος) — неизвестно кога, но вероятно в началото на Юстиниановото царуване — славяни. Те прекарали там много продължително време (ἐπὶ μακρότατον), така щото крепостта била напълно разрушена и от нея не останало нищо друго освен името. Византийският писател съобщава, че императорът я възобновил из основи, та по този начин освободил тамошните области от нападенията и заплахите на славяните. [67] Ако се вземат в буквален смисъл твърденията на Прокопий, че славяните са се били настанили в тези крепости от дълго време („продължително време”—διηνεκές—пише той за първата крепост и „много продължително време” за втората), то очевидно настаняването им тук ще трябва да се отнесе към началните години на управлението на Юстиниан I, ако не и по-рано. Славяните се установили тук не на трайни поселища, но използували изоставените и разрушени стари крепости като прикритие за нападения против онези, които дръзвали да се появят в тези области. С почти едни и същи думи Прокопий изтъква че и в двата случая завзетите от славяните крепости са били

 

 

66. Proc., De aed., p. 132,_19-22 :

 

67. Proc., ib., p. 133,_4-11 :

Срв. за тази крепост у Niederle, SS, ib., pp. 185, п. 3, 187; дава по-широко значение на израза ἐπὶ χρόνου μῆκος срещу което се обявява и Hauptmann, op. c., p. 144, п. 2.

 

45

 

 

използувани главно за устройване на засади против ромеите. [68] В това време славяните се проявявали единствено със своята разрушителна дейност. Те все още се чувствували странници в тези земи и не градели като в своя страна, а рушели. Тъкмо поради това при разкопките в Улметум са открити само следи от разрушение, а нищо, което да говори за градивна дейност. [69] Тези първи славянски поселвания в крайдунавските области сложили наистина край на ромейското владичество там, та онези покрайнини според изричното признание на Прокопий станали недостъпни (ἄβατα) за ромеите. Нападателите застрашавали всички балкански владения на империята и императорът положил големи усилия да укрепи здраво тукашните земи и да постави в тях войскови отреди, които да възпират нашествията им. Някои крепости са се намирали дори по отвъдния дунавски бряг. [70] Прокопий е оставил цяло съчинение, в което описал многобройните строежи на император Юстиниан — главно редицата укрепления във всички части на обширната империя: към персийската граница и по Ефрат, в пределите на Армения, в Северна Африка, в малоазийските области, в Близкия Изток и в африканските владения на Византия. . . Многобройни са били също строежите по балканските земи.

 

„Смятам, че както е трудно да се преплува голямо море с неуреден кораб и е нещо, естествено, изпълнено с големи опасности, така е и да се измерят с най-просто слово строежите на император Юстиниан — начева Прокопий своето изложение върху строителната дейност на императора в балканските

 

 

68. За Ἄδινα пише : ... Σκλαβηνοὶ βάρβαροι ἐνταῦθα ἐνεδρεύοντές τε κεκρυμμενως (Proc., ib., p. 132,₁₉ sqq.), а за Ulmetum: ... βαρβάρων δὲ Σκλαβηνῶν ἐπὶ χρόνου μηκος ἐκείνῃ τὰς ἐνέδρας πεποιηκότων (ib., p. 133,₅ sqq.).

 

69. За разкопките вж. V. Părvan, Cetatea Ulmetum (Bucarest 1912—1915); срв. Niederle, Manuel, I, p. 62.

 

70. Такава е била Λιτερατὰ или λεδέρατα, срещу Νοβαί (Стъклен) (Proc., ib., p. 125,₂₁ sqq.), Дафне (Δάφνη) срещу крепостта Transmarisca (дн. Тутракан) (вж. Proc., De aed., p. 132,₁ sqq.), която била разрушена напълно и Юстиниан я възобновил ἐκ θεμελίων; крепостта Συκίβιδα (y Kулаковскiй, п. с., II, с. 211 очевидно погрешно Рецидава !) (Proc., op. c., ib., p. 130,₂₀ sqq.), срещу крепостта Паластолон която се е намирала на изток от Asemus. Срв. също Niederle, SS, ib. p. 195, n. 1; Mutafčiеv, op. c., pp. 55, n. 4 ; 54 sqq.; p. 56, n. 3.

 

46

 

 

земи. — Защото с величие на душата този император както всички други неща, както се казва така и строежите извърши не по-малко по-величествени от всякакво описание. Като се стараеше да нагоди помощта според потребата, той създаде наистина и в европейските части на империята (балканските земи) не леки за разказване, нито пък удобни за описване дела. Това бе сторено съобразно с близостта на реката Дунав и поради това съобразно с опасността от нападащите страната варвари. Защото съседни на нея бяха племената хуни и готи, насреща таври и скити, славини и онези други племена, които описателите на историческите древности назовават било савромати номади, било преселници, или някакъв друг зверски човешки род се случи там да обитава или да пребивава. За император Юстиниан, който се стремеше да се противопостави тям, с техните безконечни войни и не пренебрегваше нищо, бе нужно да издигне безчетни крепости, да постави големи стражи от войници и (да направи) всичко онова, което можеше да бъде опора срещу тези непредизвестяващи за своите войни и необщителни неприятели . . .” [71]

 

Били са издигнати крепости в Илирикум, Тесалия, Епир, Македония, Дардания и Гърция. Прокопий е изредил пълен списък с имената на крепости в крайдунавските земи, [72] някои от които не могат де бъдат отъждествени днес. Вътре в страната, в старопланинската област, Тракия и Родопите са били издигнати и подновени още множество други крепости, които образували втори и трети отбранителен пояс или пък пазели някои поважни местности. [73] Но докато Прокопий при изреждането на

 

 

71. Proc., ib., p. 102,₂₀ sqq.

 

72. Proc., ib., p. 104,₂₆ sqq.

 

73. В списъка на Proc., ib., p. 145,₁₇ sqq. са посочени крепостите в Родопската област, Тракия, Хемимонта, в Дунавската област и във вътрешността (ἐν δὲ τῇ μεσογείᾳ). За отбранителните пояси срв. Диль, п. с., с. 246 сл.; Кулаковский, п. с., II, с. 211 сл.; Ἄμαντος, ib., p. 211 sqq. Към другите мерки на Юстиниан за защита на тукашните земи трябва да се отнесе и разпоредбата му през 535 г. в новела XXV (вж. Imp. Justiniani Novellae, I, p. 169 sqq.). Още в началото на своята новела императорът признава, че името на тракийската земя веднага напомняло за храброст, войници, войни и сражения, защото това било станало свойствено на тази област (ταῦτα γὰρ ἐγγενῆ τε καὶ πάτρια τῇ χώρᾳ καθέστηκεν ἐκείνῃ). Той заявява, че областта се нуждаела от добра защита. Вражеските нападения (αῖ . . . ἐπιδρομαὶ τῶν βαρβάρων) налагали да се засили отбраната (ib., p. 171). Порати всичко това Юстиниан съчетал гражданската и военната власт и ги поверил в ръцете на един πραίτωρ Ἰουστινιανὸς ἐπὶ Θρᾴκης. Срв. също Кулаковский, п. c., II, с. 212.

 

47

 

 

тези крепости възхвалява императора за тази му дейност, в „Тайната история” напълно открито е изказал своята отрицателна преценка за тях, като ги назовава „безумни строежи” [74]. И тази преценка не е невярна. Защото постройката на многобройните и мощни крепости не е била достатъчна за добрата отбрана на тези части от ромейската империя. Потребно било голямо количество войски, които да отбраняват крепостите и да възспират нападателите. Други обаче били намеренията на ромейския император; той умножил броя на крепостите и укрепил страната с надежда да може да изтегли оттук част от войските и да ги препрати по други земи. В тукашните области броят на войските наистина е бил значително намален. Войните, които имп. Юстиниан водил в Далечния Изток и в Запада за постигането на една надживяна от времето мечта — възобновяването и поддържането на някогашната Римска империя в най-ширните ѝ предели, — отвличали вниманието и силите другаде, та тукашните области били почти напуснати. Без достатъчна войска крепостите разсеяни по балканските земи, не можели да служат като добро препятствие против нахлуването на иностранците. [75] Сам Юстиниан сякаш чувствувал това и затова въпреки всички крепости се постарал да обезпечи самите околности на столицата. Императорът заповядал да бъде поправена и подобрена построената от Анастасий I стена. Прокопий разказва за постройката на тази стена, създадена от Анастасий с надеждата да осигури спокойствие на областта, обградена от нея, като заявява, че според него тя е станала причина за още по-големи злочестини. [76] Нападенията в края на Анастасиевото царуване и през време на неговите наследници

 

 

74. Вж. Proc., Anecd., p. 70,₂₂ sqq. :

 

75. Срв. Mutafčiеv, op. c., pp. 32 sqq, 98, 101.

 

76. Procop., De aed., p. 137,₁₈ sqq.

 

48

 

 

показали нейните недостатъци : тя нямала достатъчна големина и устойчивост, нито пък се отбранявала, както подобавало. Ако противниците проникнели в някоя нейна част, то те леко завладявали отбранителите, а след това нечакано нападали на другите войници и извършвали „нелеко описуеми злини”. Юстиниан възобновил разрушените части, а здравите укрепил още повече. Стражевите кули били отделени от стените, като били затворени съществуващите входове, а вместо това във всяка кула бил направен вход вътре в самата нея, в подовата ѝ част. Когато неприятелите прониквали вътре в ограденото от стената място, ромейските воини могли да затворят входа и така всяка стражева кула била достатъчна за своята собствена отбрана. Укрепена била и стената на града Силиврия, понеже била пострадала от нападенията. [77] Даже когато укрепявали самите непосредствени околности на Цариград от нападенията на славяни и първобългари, ромеите продължавали теоретически да смятат Дунава за северна граница на своята държава. [78]

 

Може би под влиянието на лукавата ромейска политика [79] между анти и славини след 533 година [80] настанали междуособни войни, при които антите били победени. Във войната

 

 

77. Proc., ib., p. 138,_11-25 ; срв. също Theoph., ib., p. 234,₃ sqq.

 

78. Срв. Proc., De aed., p. 103,₁ sqq.; II, pp. 505,₈ sqq., и др. ; Imp. Justiniani Novellae, ib., p. 540, от 538 г. ; срв. и Диль, п. с., с. 237 ; Успенский, п. с., с. 462. Станојевић, О јужним словенима ..., с. 128, обръща внимание на това, че „в първите години на VII в. византийците още са държали цялата северна граница на Балканския полуостров“, което не е вярно за положението в първата половина на VI в., когато империята е била в отбрана.

 

79. Византийската империя е действувала често спрямо „варварите“ именно с дипломация, като чрез благодеяния е внасяла разделение между тях. Сам Cedr., ib., II, p 412,₅ sqq. признава тази византийска тактика :

a G. Pachym., ed. В., II, p. 294, 3, добавя за византийската политика : πολλὰ γὰρ καὶ εἰρήνην ἄνύτειν ὅσα σίδηροί οὐκ ἴσχυει. . . ; срв. в Диль, n. c.. c. 427 сл. Най-добър пример е случаят с кутригури и утигури към 558 г. (за събитията вж. Златарски, п. с., с. 57 сл.).

 

80. Датата не е ясно посочена. Златарски, п. с., с. 55, смята, че ако не се говори за славянски нападения след 535 г., когато нахлуват кутригурите, това показвало, че славяните тогава били независими от тях.

 

49

 

 

един славин заловил млад пленник на име Хилвуд и го отвел в земята си. С времето този Хилвуд се сближил със своя господар и показал особена храброст в борбите против неприятелите. Често пъти — очевидно в сражение против ромеите, а не против своите сънародници — той се излагал на опасност за своя господар, проявявал необикновена доблест и си придобил голяма слава. През тога време антите нападнали Тракия, опустошили множество поселища и заробили тамошни ромеи, които отвели в земите си. Прокопий разказва, че именно един такъв пленник ромей, като желал да намери възможност да се завърне в страната си, разпространил слуха, че младият храбрец Хилвуд, роб при славините, не е бил друг, а самият ромейски пълководец Хилвуд. Той изтъкнал пред своя господар ант, че пълководецът Хилвуд криел истинското си име и длъжност. Хитрият ромеец разказал, че ако Хилвуд би могъл да се завърне в Цариград, то за това дело трябвало да се очаква голяма награда от страна на императора. Пленникът ромей, изглежда, твърде лесно убедил своя господар в тези съблазнителни възможности. Анти и славини по това време живеели отново в мир помежду си. Пристигнали в земята на славините, пленникът ромеец и неговият господар откупили срещу богат откуп Хилвуд и го отвели в страната на антите. Когато бил отведен в живелището на антите и запитан дали наистина е ромейският пълководец Хилвуд, младият храбрец отказал, като заявил, че сам е ант по произход, и разказал за своето пленничество всред славините. Сега, когато се бил завърнал в родната си страна, той съгласно съществуващия закон можел да се смята за свободен. Откупвачът обаче съжалявал не само за даденото злато (χρυσίον), но и защото съзирал разрушена една примамлива надежда, докато пленникът ромей все настоявал, че това наистина е пълководецът Хилвуд, който не желаел да се открие, тъй като се намирал във вражеска земя. Отначало това се извършвало тайно, но после то било узнато от другите и сега антите сметнали, че ще могат да извлекат огромни блага от това, че държат при себе си пленник някогашния ромейски пълководец. [81] Те се вдигнали и

 

 

81. Proc., ib., II, p. 354,₂₂ sqq.

 

50

 

 

принудили откупения пленник да признае, че уж наистина е пълкогодецът Хилвуд, като дори го заплашили с наказание в случай на отказ. По тога време били водени някакви преговори между ромейското праителство и антите. Сведенията за това събитие са съвършено оскъдни. Прокопий съобщава само това, че тогава император Юстиниан изпроводил при антите пратеници с предложение да заселят всички общо стария град Турис (Τούρρις) на левия бряг на Дунава срещу Галац, [82] основан при имп. Траян и по това време от дълго вече запуснат поради нападенията на варварите. Ромейският император, като смятал този град заедно с околната област за ромейско владение, сега ги отстъпвал на антите, очевидно като на федерати, и им позволявал да се поселят там. Според изричното признание на Прокопий Юстиниан целел да привлече към служба на империята антите, като им обещавал и голямо възнаграждение, ако приемат това и станат съюзници на ромеите (ἔνσπονδοι), [83] за да отбраняват страната от нападенията на първобългарите, които нахлули през 538—540 г. [84] Изглежда, чг императорът потърсил помощта на антите точно след тези големи нападения. С тези свои предложения Юстиниан опитвал, от друга страна, да внесе трайно разединение между анти и славини. Когато антите узнали за предложението на императора, те изказали готовност да го приемат и да изпълняват всичко, което се искало от тях. От своя страна обаче те поискали да бъде възвърната предишната длъжност на Хилвуд,

 

 

82. Вероятно старата Dinogetia, на левия дунавски бряг при Галац ; срв. Златарски, п. с., с. 55 ; Kулаковский, п. с., с. 220 ; Иванов, Българите в Македония, с. 4 и бел. 2 ; Jиречек, п. с., с. 58 ; Hаuрtmann, op. c., p. 146, n. 1, приема предложеното от Г. Манойлович (Rad, CLXXXVII, 1911, c. 50) отъждествяване на Турис с древната Tyras при устието на р. Днестър. Този град според него е бил отстъпен на антите със задача да бранят достъпа на първобългарите към Дунава. Тълкуванието на събитията, дадено от автора, е пресилено и неправдоподобно. Враговете на Византийската империя са били вече съвършено близко до балканските земи. Едва ли ромеите биха се погрижили за отбраната на далечен и вече загубен за тях град при устието на Днестър, вместо да мислят за защита на самата дунавска граница.

 

83. За ἔνσπονδοι или σύμμαχοι вж. У Grosse, op. c., p. 292.

 

84. За това вж. тук по-горе, c. 41 ; срв. и Васильев, Славяне в Греции, с. 408/9.

 

51

 

 

когото те смятали за някогашния ромейски пълководец, и той самият да им бъде даден за техен съжител в тези области. Докато до това време мисълта за тъждествеността на младия ант с пълководеца Хилвуд била поддържана единствено от другите, при тези нови и съблазнителни възможности самият той според думите на Прокопий бил увлечен от големи надежди и наченал да твърди, че наистина бил ромейският стратег Хилвуд. [85] През 545 г. ромейското правителство позволило на едно множество от херули да презимуват в Тракия, като възнамерявало през пролетта да ги изпрати в Италия и да ги използува там за войната против готите. Нечакан случай дал възможност на херулите да направят голяма услуга на ромеите. Точно по това време славините в голямо множество преминали Дунава, опустошили тукашните области и заробили преголям брой от ромейското население. Херулите внезапно влезли в сражение с нападателите и въпреки че славините ги надвишавали извънредно много по брой, тези победили, избили ги и освободили всички пленници. [86] Антите по това време изпратили в Цариград пратеничество, което трябвало да занесе на императора техния отговор на неговите предложения. Това пратеничество, в което участвувал самозванецът Хилвуд, било срещнато от ромейския пълководец Нарзес. [87] Видният пълководец лесно можал да открие измамника. Той видял, че този, ако и да говорел латински език и да бил научил за много дела на Хилвуд, присторничел и се преструвал, задържал го и след като го принудил да признае всичко, го отвел със себе си в ромейската столица. [88] Не е известно с положителност що е станало по-нататък с преговорите между ромеите и антите, но вероятно те са били прекъснати безуспешно. [89] Случката със самозванеца [90] Хилвуд сама по себе си е твърде занимлива. Сведенията

 

 

85. Proc., ib., p. 359,_22-24 : καὶ αὐτὸς ἤθελέ τε καὶ ἔφασκε Χιλβούδιος ὁ Ῥωμαίων στρατηγός εἶναι.

 

86. Proc., ib., p. 353,_5-12.

 

87. Proc., ib., p. 359,_24-26.

 

88. Proc., ib., pp. 359,₂₆—360,₅ ; p. 353,_12-15.

 

89. Срв. Дринов, п. с., c. 239—240 ; Jиpечек, п. c., c. 59.

 

90. Й. Иванов, п. с., с. 63 сл., обаче не се съмнява в тъждествеността му с истинския пълководец Хилвуд.

 

52

 

 

на Прокопий показват разпространението на личното име Хилвуд между антите. Изтъкването на подобен самозванец и указването за неговото голямо влияние между антите свидетелствуват за необикновеното обаяние, с което се е ползувал между славянските племена пълководецът Хилвуд. Не се знае нищо за по-нататъшната съдба на самозванеца Хилвуд. [91]

 

През 547—548 г. славините извършили голямо нападение, като проникнали в Илирия и Далмация чак до град Епидамнос (дн. Драч). [92] Те избивали и поробвали всички зрели мъже, които им попадали, и заграбвали богатствата. При това нападение славините могли да завладеят множество такива крепости, които по-рано изглеждали мощни, а сега нямало кой да ги отбранява (οὐδενὸς ἀμυνομένου). Явно е, че войската и населението в тези области били много намалели, та не били в състояние да отбраняват крепостите от нападателите. Славините обикаляли и всичко издирвали свободно (κατ᾿ ἐξουσίαν). Вождовете на илирийската войска, ако и да твърдели, че имат под ръка петнадесетхилядна войска, не посмели да се доближат до нападателите. Очевидно славините били сравнително по-многочислени. Няколко силни нощни земетръса през зимата в Цариград и другаде, както и едно силно наводнение още повече влошили живота на жителите на империята, които вече съзирали предзнаменования за лоши дни и за злочестини в появата на някои „чудовища” [93]. Към това време (547 г.) при славините избягал вследствие на междуособните борби между лонгобардите лонгобардският княз Илдигис. На страната на този притезател за лонгобардския престол стояли не само част от привържениците му лонгобарди, но също и гепиди и множество славяни. Наскоро обаче между лонгобарди и гепиди бил сключен мир и гепидите, вместо да предадат Илдигис, който се намирал при тях, в ръцете на неговите противници,

 

 

91. Едва ли може да се помисли, че той ще да е същият, за когото е поставен надгробният надпис. В такъв случай би трябвало да се допусне, че той е бил оставен да живее в столицата, а по-късно покръстен и оженен.

 

92. Proc., ib., II, р. 423,₃ sqq. ; срв. Дринов, п. с., с. 240 ; Niеderle, SS, ib., р. 197; Manuel, I, p. 63; Станојевић, Византија . . ., I, c. 141; Кулаковский, п, c., II, c. 220.

 

93. Proc., ib., II, p. 423,₁₃ sqq.

 

53

 

 

му дали възможност да бяга и да се спасява, гдето желае. Той незабавно пристигнал със своите лонгобарди и някои гепиди в земята на славяните (ἐς Σκλαβηνούς). С войска, не по-малка от шест хиляди души, той се отправил към Италия на помощ на остготския крал Тотила, който се борел храбро против ромеите. [94] В областта на Венеция Илдигис и неговата войска срещнали ромейски отред, сразили го и избили мнозина. След това обаче, вместо да продължат пътя си, те се завърнали обратно пряко Дунава в земята на славяните. [95] Има податки изобщо, от които може да се съди, че през тези години са правени опити да се установи военно сътрудничество между остготите и славяните за борба против ромеите.

 

През 549 г. славините нападнали югоизточните части на Балканския полуостров. Според Прокопий славинска войска, на брой не повече от три хиляди души, преминала реката Дунав, без да срещне никаква съпротива (), защото явно дунавската граница в действителност не е могла повече да бъде защищавана от ромеите. Без никаква трудност (πόνῳ οὐδενὶ) — тъй като не е имало кой да им се противопостави — нападателите стигнали до реката Марица и я пребродили. Там те се разделили на два отреда: единият от 1800 души, а другият от 1200. Ромейските стратези в Илирия и Тракия влезли в сражение с двата отреда поотделно, но претърпели поражение поради внезапността на нападението (ἐκ τοῦ ἀπροσδοκήτου), както обяснява Прокопий. Едни от ромеите били избити, а други се спасили чрез безредно бягство. Ако и много по-малочислени от ромеите, славините се оказали по-силни от тях. Нападателите се отправили сега към най-югоизточните области. Там единият от славинските отреди влязъл в сражение с войниците на Асвад (Ἄσβαδος), оръженосец на имп. Юстиниан, по чин „кандидат” [96] и началник на конницата, която била многобройна и храбра и от дълго време пребивавала в крепостта Чорлу. Славяните „без всякаква мъка” сразили и тази войска и избили повечето от „срамно бягащите”

 

 

94. Proc., ib., II, pp. 455,₆—456,₁₆.

 

95. Proc., ib., II, p. 456,_17-21; срв. Hauptmann, op. c., p. 145.

 

96. Вж. Sеeck, Candidati: PWRE, III (1899), coll. 1468—69 : ein Corps kaiserlicher Leibwächter, повечето от които са били „варвари“.

 

54

 

 

ромеи. Самият Асвад веднага бил заловен в плен и погубен в страшни мъчения. [97] Разказът на ромейския летописец е занимлив, защото показва колко безосновни са онези романтични представи за някакво миролюбие и кротост на някогашните славяни. Сега нападателите наченали своите страшни опустошения. Те безстрашно опустошили всички селища в Тракия и Илирик, като завзели чрез обсада голям брой крепости, без да са били обсаждали по думите на Прокопий по-рано крепости, нито да са дръзвали да слязат от планините в равнините, защото никога до това време те не били предприемали такова нападение в земята на ромеите. [98] През това нападение славяните следователно не само променили своята военна тактика — да се сражават по високи и гористи места, а слизали, одързостени, дори в равнините и обсаждали крепости даже в най-близките околности на ромейската столица. Нападателите се спуснали до морето и опустошили всичко (μέχρι ἐς θάλασσαν ληϊςάμενοι . . . ἅπαντα). Чрез обсада (τειχομαχήσαντες) те успели да завладеят град Топир (Τόπηρος) при устието на река Места [99] — най-важния от крайбрежните тракийски градове по думите на Прокопий, снабден с военна стража и отстоящ на дванадесет дни път от Цариград. [100] Прокопий е описал доста подробно начина, по който славяните завладели града, и неговото описание разкрива една страна на тогавашната тактика на славяните.

 

 

97. Proc., ib., II, p. 467,₁₂ sqq. ; за изтезанията на Асвад Прокопий разказва :

 

98. Ibidem, p. 468,_12-19 :

Последната уговорка именно показва, че това твърдение на Прокопий не противоречи на онова, което той разказва другаде за славянските нападения. Иначе y Hauptmаnn, ор. с., р. 144; срв. и Радоjчић, п. с., 209 и бел.

 

99. За този град вж. Proc., De aed., p. 144,₁₆ sqq. ; Е. Oberhummer, Topeiros; PWRE, 2 R., VI A (1937), coll. 1721—1722; срв. още Златарски, п. c., c. 56 ; Уcпенcкий, п. c., c. 467 ; Иpечек, Поправки, с. 22 ; y Haury, De aed., p. 144 nota, погрешно указание.

 

100. Proc., ib., II, p. 468,_20-25.

 

55

 

 

Повечето от нападателите се скрили в недостъпни места пред крепостната стена, а някои, малцина на брой, се явили пред източната врата на крепостта и безпокоели застаналите по стените ромейски воини. Войниците, като сметнали, че нападателите са само толкова на брой, колкото виждали пред себе си, грабнали веднага оръжията и вкупом излезли против тях. Варварите се завърнали назад, пише Прокопий, като давали вид на преследващите ги, че отстъпват, понеже се боят от тях. Ромеите се впуснали да ги преследват и се отдалечили от крепостната стена. Тогава се вдигнали зад гърба им укритите в засада нападатели и не им позволили да се завърнат в града. Присторените бегълци сега се обърнали назад и ромеите попаднали между тях и засадниците. След като избили всички ромейски войници, нападателите се насочили срещу крепостните стени. Жителите на града, лишени от защитата на войската, изпаднали в голямо затруднение и почнали да се отбраняват с това, що има ти под ръка: изливали над нападателите вряло масло и смола, хвъртяли върху тях много камъни и почти щели да отстранят опасността. Славяните обаче със своите стрели ги принудили да се оттеглят от зъберите на крепостта, поставили стълби по стените и заели с пристъп града. [101] Победителите заловили в града около петнадесет хиляди мъже и ги избили всичките (ἅπαντας ἔκτειναν); децата и жените заробили, а богатствата разграбили. Във връзка с това заробване на ромеи Прокопий съобщава, че славяните при пораншните си нападения не щадели никаква връст, но избивали всички : те избивали поголовно всички, които им попадали, така щото цялата земя на илирииците и на тракийците била изпълнена с трупове, повечето непогребани. [102] Славяните според твърдението на Прокопий избивали заловените не с меч или копие или по друг „обичаен начин”, но ги набивали на колове, [103] разпъвали ги, [104] а други изгаряли заедно с добитъка, който

 

 

101. Proc., ib., II, p. 468,₂₅—469,₂₅.            102. Ibidem, p. 469,₂₅—470,₈.

 

103.Ibidem, p. 470,_9-15. :

 

56

 

 

не можели да отведат със себе си. [105] При това свое нашествие обаче нападателите избили част от населението, а другите заробили. Така те отвели от града безбройни пленници. [106] Дори да се сметнат за пресилени някои числови указания на Прокопий за избитите и заробените ромеи при тези славянски нападения, [107] все пак неотречимо е, че славяните със своите опустошителни набези допринасяли извънредно много за изтреблението на старото тукашно население, дори в най-югоизточните предели на полуострова. Но те извършили своите нападения и се оттеглили от опустошените земи, а ромейското правителство се заело да поправи и възобнови крепостите, разрушени от тях. Юстиниан се погрижил и за възобновяването на крепостта Топир, и то немного време след нейното разрушение от славяните. [108] Прокопий съобщава, че този стар град в Родопската област бил обграден в по-голямата си част от река (Места) и наблизо се издигал хълм. [109] По императорска повеля крепостната стена била издигната на по-голяма височина в сравнение с близкия хълм, била направена колонада (στοάν) в кръгла стена за отбрана против нападателите, отделните кули били здраво укрепени и оградната стена била продължена

 

 

104. Proc., ib., p. 470,_15-20 :

 

105. Ibidem, p. 470,_20-21 :

 

106. Ibidem, pp. 470,₂₃—471,₂ срв. за нападенията също Дринов, п. с., с. 240, 242 (той смята разказа за жестокостите като невероятна „приказка”). Niederle, SS., ib., p. 193 ; Златарски, п. с., c. 55 ; Станојевић, п. с., I, c. 145 сл., и Кулаковский, п. с., с. 220 сл., погрешно твърдят, че описаните от Прокопий жестокости на славяните били извършени при това нападение.

 

107. Oberhummеr, op. c., col. 1721, смята, че числото на избитите 15 хиляди души, посочено у Прокопий, е „явно преувеличено”, защото в такъв случай градът би трябвало да е имат най-малко 20 хиляди жители.

 

108. Proc., De aed., p. 144,_19-20, съобщава, че градът οὐ πολλῷ ἕμπροσθεν бил зает от славяните. Нападателите следователно изоставили града, а това показва, че те още не са желаели и не са могли да се поселят по беломорското крайбрежие, както смята Успенский, п. с., с. 467.

 

109. Proc., De aed., p. 144,_16-19.

 

57

 

 

до реката. [110] Поради всичко това Прокопий е поставил крепостта Топир между крепостите, които били основно съградени от Юстиниан в областта на Родоплте. [111] Но при тези нападения на славяните в югоизточните области пострадали и други селища и крепости. От старо време (ἐκ παλαιοῦ) Родопската област била лишена от крепости и поради това тя била удобна за вражески нападения. Сега опасността от нападения била извънмерно голяма и затова били поправени редица крепости, които по-рано били почти занемарени, тъй като се намирали във вътрешността на империята и не били изложени на непосредна заплаха: Енос [112], богатото и многолюдно селище Велурос (Βέλλουρος;) [113], Траянополис [114], Максимиануполис (дн. Гюмюрджина) [115] и Анастасиуполис [116] — всички разположени в днешна Западна Тракия и пострадали зле от нападенията. Така император Юстиниан построил в Тракия „безбройни крепости” и чрез това според думите на Прокопий [117] предпазил от разорение тази област, която по-рано била изложена на нападения. Но това е само прибързана възхвала за делото на императора! Славяните и първобългарите продължили своите нападения с не по-малка сила и разорителност.

 

В 550 г. Юстиановият братовчед Герман се намирал в Сердика и се тъкмял да замине с войска на Запад, за да се бие срещу остготите. [118] По това време множество от славини — по-многочислени от всякога друг път — преминало Дунава, навлязло в ромейската земя и стигнало до Ниш. Ромеите успели да заловят някои от тези славини, които се били отделили

 

 

110. Proc., ib., pp. 144,₂₀—145,₂.

 

111. Ibidem, p. 145,₂₉ : Τόπαρον.            112. Ibidem, p. 143,_10-20.            113. Ibidem, pp. 143,₂₂—144,₂.

 

114. Ibidem, p. 144,₄ sqq. За него вж. Иречек, Пътувания, c. 340, бел. 39 ; смята, че е тъждествено с развалините при „Красното кале” към Дедеагач.

 

115. Proc., ib., p. 144,₄ sqq; срв. Иречек, п. с., с. 388/9.

 

116. Proc., ib., p. 144,₇ sqq.; развалини при Порто Лагос, срв. Иречек, п. с., с. 389. За нападение на първобългари над града съобщава и Тhеop., ib., p. 236,₂₈ sqq.; ib., p. 236,_24-27 за града Νόβαι, пострадал също при това нападение (срв. Niеderle, SS, ib., p. 200, n. 2).

 

117. Proc., ib., p. 145,_9-13.            118. Proc., ib., II, p. 475,₁₉ sqq.

 

58

 

 

от войската и блуждаели сами из тамошните области. Разпитани за причината на тяхната поява тук, славяните отвърнали, че били пристигнали с цел да се отправят против град Солун и да го заемат заедно с околните градове чрез обсада. [119] Когато това известие стигнало до императора, Юстиниан бил твърде смутен и с писма незабавно повелил на Герман да отложи веднага пътуването си за Италия и да се погрижи за отбраната на Солун и другите градове, като отблъсне, доколкото му е възможно, нападението на славяните. [120] Ако това твърдение на заловените пленници-славяни е вярно, то показва, че славяните, след като разграбили северната част на полуострова, вече се насочвали и към градовете на днешна Средна Македония. Само слухът за подобна възможност, която заплашвала втория град на ромейската империя, стреснал Юстиниан и му показал опасността, що заплашвала най-близките до столицата области и срещу която той трябвало да се бори, преди да воюва за далечни и вече безвъзвратно загубени за империята земи. Този път обаче опасността била отстранена много по-леко. Герман се ползувал с особена слава всред славянските племена и затова, когато те узнали изрично, че той се намирал в Сердика с войска, побързали да се оттеглят. Може би не толкова обаянието, с което се ползувал този ромейски пълководец, колкото опасението, че той, насочен на Запад за борба против Тотила, водел многобройна войска (δύναμιν ἀξολογωτάτην) със себе си, накарало славяните да се оттеглят. Те се отказали от намерението си да отидат против Солун, не посмели да се вестят в равнините, но се отправили към югозапад и по планинските възвишения стигнали до Далмация. Прокопий твърди, че Герман се отнесъл съвсем пренебрежително към този нов поход на славяните — сякаш онази област била напълно изоставена от ромейското правителство ! — и се тъкмял да продължи пътя си към Италия, но внезапно починал. [121] Войската била поверена в ръцете на Германовия зет Йоан и на единия от Германовите синове на име Юстиниан. През есента те се отправили към Далмация и се готвели да

 

 

119. Proc., ib., pp. 475,₂₂—476,₈.

 

120. Proc., ib., p. 476,_8-12.

 

121. Proc., ib., pp. 476,_13-15 ; 477,_1-11.

 

59

 

 

презимуват в Салона. [122] Очевидно одързостени от загубата на способния ромейски пълководец, славяните продължавали през това време своите нападения по балканските геми. Към първите нападатели сега се присъединили и други, които преминали по-късно Дунава, и всички задружно и напълно свободно (ἐν πολλῇ ἐξουςίᾳ) нападали ромейските владения. [123] Някои от ромеите дори предполагали, че между готите на Тотила и славяните било сключено някакво споразумение: Тотила, казвало се, с много богатства бил успял да убеди славяните и да ги напрати против тукашните ромеи, та по този начин императорът, зает с борбата против тях, да не може добре да води войната против готите. Сам Прокопий оставя въпроса нерешен. „Дали за угода на Тотила или пък непризовани дойдоха тук славяните, не мога да кажа”, заявява той с присъщата си прямота. [124] Изглежда обаче, че в този слух ще да има известна част истина. [125] В такъв случай е ясно, че е бил направен още един опит да се обединят славяните с един от най-страшните тогавашни врагове на империята, за да водят задружна борба. Това нападение в 550 г. е било не само по-опасно от предишните, но то същевременно разкрива някои особени прояви на нападателите. Тук вече се забелязва — ако и още в зачатък —повратната точка в отношенията на славяните към опустошаваните от тях земи. Разделени на три части, нападателите извършили големи поражения в цялата европейска (балканска) част на ромейската империя.

 

 

122. Proc., ib., pp. 478,₃ sqq.; 481,₇ sqq.

 

123. Proc., ib., p. 481,_10-14.

 

124. Proc., ib., p. 481,_14-20 :

 

125. Знае се, че вандалите опитали да сключат споразумение с хуните по време на византийско-вандалската война (Proc., ib., I, р. 419,₁₃ sqq.), остготите потърсили съдействието на персите (ib., I, р. 151,₁ sqq.; пратениците минали през Тракия — τὰ ἐπὶ τῆς Θρᾴκης χωρία — и там намерили някакъв преводач за гръцки и сирийски език), поради което бил нарушен „вечният мир“ между ромеи и перси (срв. Vasiliev, ор. с., I, рр. 181—82); в 546 г. бил сключен антиромейски съюз между гепиди, франки, лонгобарди (срв. Hauptmann, ор. с., р. 137 sqq.) и вероятно славяни.

 

60

 

 

Съпротивата на ромейските войски била вече така омаломощена, че славяните не се задоволявали само да нападат тукашните области и да ги опустошават ἐξ ἐπιδρομῆς, но „те презимували тук като в cобствена земя и не се опасявали от никакво противодействие” (ὥσπερ ἐν χόρᾳ οἰκείᾳ διαχειμάζοντες οὐδέν τε δεδιότες πολέμιον). [126] Славяните следователно започнали да се задържат в тукашните земи и не се завръщали в живелищата си веднага след своите нападения. Тези първи признаци на застояване на славяните в балканските земи свидетелствуват преди всичко за разгрома на ромейското владичество тук, поради което нападателите безопасно можели вече да се задържат за по-дълго време. Едва по-късно имп. Юстиниан събрал и изпратил против тези славяни многобройна войска, между предводителите на която бил и вторият син на Герман Юстин. [127] Тази ромейска войска застигнала част от нападателите в областта на Адрианополис (дн. Одрин). Славяните носели със себе си безбройна плячка от роби, добитък и всякакви богатства. Като нямали възможност да се движат напред, те останали там, заели височините и се приготвили да се сразят с ромеите, които били разположени в равнината. Това очакване продължило доста време и ромейските войници наченали да роптаят против своите военачалници, като ги обвинявали, че са причина за настъпилата оскъдица, и отказвали да се сражават. Поради това ромейските военачалници били принудени да побързат и да влязат в сражение със славяните. Завързала се жестока битка, в която ромеите претърпели страшно поражение. В сражението паднали мнозина най-добри воини, а военачалниците едва се спасили от плен, като избягали заедно с другите войници, както им било възможно. Нападателите успели да обсебят и самото знаме (συμεῖον) [128] на част от ромейската войска и продължили пътя си напред. Областта (Ἀστική) между Адрианополис и Филипополис, [129] която отдавна не била опустошавана, сега била

 

 

126. Proc., ib., II, p. 481,_21-25.

 

127. Ibidem, pp. 481,₂₅—482,₅.

 

128. 3a συμεῖον = βάνδον „знаме“ вж. y Grosse, op. c., p. 310 sqq.

 

129. За тази област вж. Oberhummer, Astai: PWRE, Il (1896), coll. 1772-73.

 

61

 

 

безпречно разграбена от тях и те могли да съберат оттам голяма плячка. С подобни опустошителни набези нападателите стигнали дори до „Голямата стена” — на един ден разстояние от ромейската столица. Не след много подир тях бил изпратен ромейски отред, който се срещнал с част от славянската войска, нападнал я внезапно и успял да я срази. В битката загинали мнозина от славяните, а ромеите могли да освободят голяма част от пленниците и между другото си възвърнали отнетото им военно знаме. По този начин обаче те могли да се справят само с част от нападателите, докато другите с плячката се завърнали безпрепятствено в своите живелища. [130]

 

Настъпвал критичен период в отношенията на славяните към империята. Големите победи над ромейската войска ги насърчавали да предприемат все по-чести и по-многочислени нападения в балканските земи. И наистина още през есента на 551 г. [131] славяните едновременно с кутригури извършили ново голямо нападение в западните части на Балканския полуостров. Прокопий съобщава, [132] че през тази година голямо множество славяни (Σκλαβηνῶν δὲ πολὺς ὅμιλος) нападнали земята на илирийците и извършили там „неописуеми злини”. Императорът изпратил против тях войска, между военачалниците на която се намирали и синовете на пълководеца Герман. Ромейската войска обаче била много по-малочислена от нападателите и затова никак не се осмелявала да влезе в сражение с тях; тя само ги следвала отзад и нападала онези, които изоставали, и по този начин могла да избие мнозина и да зароби някои, които като пленници били изпратени при императора. Славяните въпреки всичко продължавали опустошенията си. Това ново нашествие също продължило доста време:

 

„В това опустошение те прекараха продължително време и изпълниха всички пътища с трупове, заробиха неизчислими множества и всичко опустошиха,

 

 

130. Proc., ib., pp. 482,₅—483,₁₅. За това нападение изобщо вж. Дринов, п. с., с. 240 сл.; Niederlе, SS, ib., p. 198; Cтанoјевић, п. с., c. 148 сл.; Кулаковский, п. с., с. 211 сл.; погрешно е представено у О. Tafrali, Thessaloniqiie dès origines au XIV^e siècle, p. 96 sqq.

 

131. За датата вж. Niederlе, SS, ib., p. 199, n. 3 ; срв. Златарски, п. с., с. 57 сл.

 

132. Proc., ib., II, p. 623,₂₂ sqq.

 

62

 

 

без никой да им се противопостави, и отидоха в страната си с цялата плячка.” [133]

 

Прокопий с огорчение признава, че ромейската войска била безсилна да им окаже противодействие. Ромеите не могли да им попречат дори при преминаването на Дунава, нито по някакъв друг начин. Славяните предварително били влезли в споразумение с гепидите, които ги пренесли на своите лодки. Наетите гепиди били богато възнаградени (μακρόμισθοι) : за всеки човек им било заплатено по златица. [134] Тези сведения на Прокопий показват колко голяма е била плячката, взета от славяните, за да могат те да плащат така щедро на своите съюзници. Император Юстиниан бил много раздразнен, че не можал да попречи на славяните поне при преминаването на Дунава и затова опитал да влезе в споразумение с гепидите. Поради разприте си с лонгобардите гепидите, без да знаят, че императорът се намирал в споразумение и с тях, изказали готовност да се помирят с ромеите, да станат техни „приятели и съюзници”, с надеждата да получат подкрепа в борбата против своите врагове. Договорът бил сключен. Малко по-късно лонгобардите съгласно с договора поискали от императора помощ против гепидите. Юстиниан им изпратил войска под предводителството на Германовите синове Юстин и Юстиниан и други двама военачалници — Аратиос (Ἀράτιος) и Свартуас (Σουαρτούας). В същото време императорът, за да се оправдае пред гепидите, ги обвинил в измяна на договора, като заявил, че те дори след сключването на договора били помогнали на някои славяни да преминат Дунава, за да увреждат на ромеите. Това обвинение на императора потвърждава предположението, че главното условие, представено от страна на ромеите при сключването на договора, било гепидите [135] да не помагат повече на славяните при

 

 

133. Prос., ib., p. 624,_7-11 :

 

134. За стойността на един златен статир вж. Regling : PWRE, 2 R., III (1929), coll. 2172—77.

 

135. За гепидите вж. изследването на C. Diculescu, Die Gepiden. Forschungen zur Geschichte Daziens im frühen Mittelalter und zur Vorgeschichte der rumän. Volkes (Halle 1922).

 

63

 

 

преминаването на Дунава за нападение в земите на империята. Ромеите обаче с някаква албионовска хитрост измамили и самите лонгобарди: изпратената на помощ ромейска войска уж не могла да пристигне на време . . . Лонгобардите сами започнали войната и сразили своите врагове. [136] Вождът на лонгобардите след победата изпратил пратеници при императора, за да му извести за станалото, като същевременно го упреквал, че не изпроводил помощна войска, ако и немного преди това лонгобардите да помагали с много войска на ромеите в борбата им против Тотила и готите. [137] Този пример е особено показателен за похватите на византийската дипломация, която тикала чрез съюзи и споразумения близките на империята народи към взаимни борби, обещавала щедра подкрепа на едните и другите, а най-сетне ги оставяла да се саморазправят и самоунищожават с надеждата да спечели еднакво от унищожението или ослабването на едните или другите. Това било последното средство за борба против нападателите „варвари” и, трябва да се признае, то нерядко било използувано напълно сполучливо за целите на византийската политика.

 

Към средата на шестия век славяните вече били едни от най-опасните врагове на Византийската империя, която поради изтощението си от войните по другите земи била безсилна да се справи с тях. Ако се съди по думите на готския историк Йорданес, който писал своята „Гетика” (Getica) тъкмо в 551 г., [138] славяните по това време са заемали ширни земи в отвъддунавските области. „Многолюдното славянско племе” (Venetbarum natio populosa) населявало „огромни пространства” (per inmensa spatia) и се деляло на множество по-малки племена, чиито имена се променяли „по родове и местности” [139]. В нападенията върху балканските области сега вземали участие повечето славините, докато антите се явявали по-рядко. Когато Йорданес писал своите сведения за славяните, империята тежко страдала от техните нападения. В завършека на своята „Римска история”

 

 

136. Proc., ib., II, pp. 624,₁₁—626,₁₈.

 

137. Ibidem, pp. 626,₁₉—627,₃.

 

138. Вж. Th. Mommsen, ib., Prooemium, ib., p. XIV sqq.

 

139. Вж. описанието в Getica, pp. 62, l3—63, 5 ; срв. общо за споровете върху това място y Hauptmann, op. c., p. 138 sqq.

 

64

 

 

(Romana), дописана също през 551 г. [140], той особено ясно е изразил това тежко положение на империята поради „всекидневните нападения на българи, анти и славини” и е отправил сурови обвинения против „неумелите управници”, които допущали загубата на имперските владения. [141]

 

За началните години на втората половина на VI век не са отбелязани никакви славянски нападения в балканските земи. Погрешно би било обаче да се заключи от това мълчание на нашите исторически извори, че нападателите са оставили империята на спокойствие през тези години. Сам Прокопий, който разказва, че славяните през царуването на Юстиниан нападали „почти всяка година”, е писал по това време своите творби, главно „Тайната история”, в които се чувствува непосредственият ужас от опустошителните нападения. Вероятно е обаче, че нашествията на славяните през този период ще да са били по-незначителни, та затова са останали неотбелязани в нашите извори. [142] Но нападателите сега се намирали толкова близо до пределите на империята и така застрашително тежали техните нападения, че дори градовете Филипополис (дн. Пловдив), Вероя (дн. Стара Загора), Адрианополис (дн. Одрин) и Плотинополис (на юг от Одрин, при Марица до дн. Узункюпри) се смятали за „гранични на многобройни варварски племена”. [143]

 

 

140. Вж. Mommsеn, Prooemium, p. XIV sqq.

 

141. Romana, p. 52,_10-14 : Hi sunt casus Romanae rei publicae preter instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum. que si quis scire cupit, annales consulumque seriem revolvat sine fastidio repperietque dignam nostri temporis rem publicam tragydiae. scietque unde orta, quomodo aucta, qualiterve sibi cunctas terras subdiderit et quomodo iterum eas ab ignaris rectoribus amiserit.

Mommsen, ib.. p. XIV n. 29 приема, че думите на Йорданес за instantia cottidiana . . Antium et Sclavinorum се отнасят до нападението в 550 г.

 

142. Cрв. Дринов, п. с., с. 241 ; Kулаковский, п. с., с. 222, смята, че славяните са участвували в нападенията, приписани на хуните.

 

143. Proc., De aed., p. 145,_5-9 :

Прибързано Дринов, п. с., с. 237 сл., 242 сл., в съгласие с цялата своя теория за ранно поселване на славяните в тукашните земи, съзираше в това място Прокопий доказ, че славяните вече са били поселени в околностите на тези градове. Думите на Прокопий трябва да се разбират по-общо. Вж. същото за град Анхиало y Proc., De aed., pp. 101,₂₇—102,₁₅.

 

65

 

 

През 558 г. било извършено голямо нападение, при което нападателите, разделени на три отреда, стигнали до старата Елада, до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров) и до околностите на самата византийска столица. Ромеите едва успели да отбият нашествениците. [144] Докато едни от изворите приписват това нападение само на първобългарите, други свидетелствуват, че в него са взели участие също и славяни, което изглежда по-вероятно, като се имат пред вид установените вече връзки между двата племенни сбора. [145]

 

Към средата на VI в. при границата на империята се явили нови нападатели — аварите, които бързо разпрострели своето владичество над отвъддунавските области, населени със славяни. Съдбата на славянските племена сега се свързвала за няколко десетилетия с дейността на аварите.

 

* * *

 

Последните години от царуването на Анастасий I (491—518), царуването на Юстин I (518—527) и особено времето на Юстиниан I (527—565) са следователно решителна епоха за отношенията между славяните и Византийската империя. Славяните наченали своите нападения още в края на управлението на Анастасий, но ударите били засилени и зачестени особено много при Юстиниан I, когато те нападали почти всяка година пределите на империята. Дунав загубил вече значението си като северна граница на ромейската държава и нашествениците прониквали, без да срещнат отпор на все по-големи множества в земите от Адриатическо море до близките околности на византийската столица и в пределите на стара Гърция. Нападателите изхождали все още из заддунавските области по Средния Дунав и днешно Влашко, гдето били техните

 

 

144. Вж. изложението у Златарски, п. с., с. 57 сл.

 

145. Вж. Malalas, ib., p. 490,_6-8. ... ἐπανέστησαν οἱ Οὗννοι καὶ οἱ Σκλᾶβοι τῇ Θρᾴκῃ ... ; същото y Theoph., ib., p. 233,_3-6 ; y Cеdr., I p. 677, очевидно погрешно : οἱ οὗννοι οἱ καὶ Σκλαβῖνοι, вм. καὶ οἱ Σκλαβῖνοι; за другите извори и за датата срв. у Niederle, SS, ib., pp. 200 n. 1; 199, n. 5. Обаче най-подробният извор — Agаthiаs, Hist., ed. Dindorf (HGM, II), p. 364, 28 sqq., не споменава за славяни. За участието на славяните срв. и Дринов, п. с., с. 243 сл.

 

66

 

 

живелища. [146] Нападенията понякога се извършвали заедно или едновременно с първобългарските племена, назовавани в нашите извори все още със старото име „хуни”. Обикновено се явявали славянски дружини от по няколкостотин или хиляди души които са могли да се справят неведнаж напълно успешно с малобройните византийски войски. [147] При своите набези в тукашните земи славяни и първобългари се водели все още само от желание за грабеж и заробване, а не търсели земи за поселване. [148] Вследствие на многобройните и страшни нападения крепостите били разрушени, голяма част от местното население избита или отведена в плен. [149] Така нападателите не само унищожили

 

 

146. В така назования текст на Псевдо-Кесарий от VI в. славяните са посочени като обитатели край Дунава : οἱ Σκλαυηνοὶ καὶ Δυσωνῖται, οἱ καὶ Δανούβιοι προσαγορεύομενοι ; вж. указанията за този паметник и за старобългарския му превод y Niederle, SS, ib., p. 121 n. 1; Радонић, п. с., c. 205 сл.; Погодин, п. c., с. 49 сл.; Васильев, Славяне в Греции, с. 405 и бел. 3 ; Jиречек, п. с., с. 51 ; Поправки, с. 21. Срв. още и другите свидетелства у Станојевић, О јужним слав., с. 126 сл.

 

147. Според изчисленията на Диль, п. с., с. 151, и главно на Grosse, op. c., pp. 313, 253, цялата византийска войска по времето на Юстиниан е била около 150 хиляди души, а при войните пълководиите Велизарий и Нарзес са действували с войска от 10 до 15 хиляди души. Отредите на Балканския полуостров са били много по-малки. Поради това славянски и първобългарски дружини на брой до 3000 души са се представяли на ромеите като „безбройни множества“. Ако се смята, че военните отреди по онова време са съответствували на една десета или дори, при онези начини на воюване, на по-голяма част от общия брой население (срв. J. В. Bury, The Invasion of Europe by the Barbarians (London 1912), p. 38 sqq.), може да се смята, че неприятелските отреди в нашите земи са представяли население от няколко десетки хиляди души. Нападенията следователно ще да са предприемани не от цели народи, а от отделни неголеми племена (срв. и Успенский, п. с., с. 467).

 

148. Прибързано е твърдението на Tafrali, op. c., p. 98, че славяните по това време са били по-малко опасни от хунските племена за империята с оглед на „бъдещето на гръцката раса”, защото, докато хунските нападения били „преходни”, славяните желаели да се заселят окончателно по тези области. Това твърдение на Tafrali се дължи на някакъв „исторически ретроспективизъм”.

 

149. Във връзка с опленяването на тукашните земи могат да се припомнят някои императорски разпоредби. През 535 г. имп. Юстиниан издал новела (вж. Imp. Justiniani Novellae, I, p. 75 sqq., nov. XV), отправена до цариградския патриарх Епифаний (25. II. 520 — 5. VI. 536), с която постановявал неприкосновеността на църковните имоти. През 538 г. Юстиниан бил принуден да издаде друга новела (ib., p. 481 sqq., nov. LXXXV , отправена v. c. Rectori Mysiae), c която разпоредил оставените на църквата от мнозина земи, къщи или лозя с цел да послужат приходите им за откупване на пленници или за изхранване на бедни (ad redemptionem captivorum vel pauperum alimonias), в известни случаи да бъдат продавани и получените средства да бъдат използувани само за казаната цел. През 544 г. подобна разпоредба била издадена до епископите на Томи и Одесос (ib., II, p. 256 sqq.). Срв. още Niеdеrle, SS, ib., p 196, n. 1 ; Кулаковский, n c., II, c. 219; Mutafčiev, op. c., pp 100/101.

 

67

 

 

фактическото византийско владичество в по-голямата част от Балканския Югоизток, но и намалили извънредно много старото гръцко и тракийско, елинизирано и романизирано население. Тукашните земи обаче пострадали жестоко не само от нападенията на вражеските племена, но също и от многобройни природни бедствия, а често и от грабежите на племената, с които империята поддържала добри отношения. [150] Славянското проникване в тези земи съвсем не е „мирна колонизация” и славяните не са „мирни поселници”, податливи на ромейско влияние [151]: те идвали с огън и меч, за да рушат и грабят

 

 

150. Proc., Anecd., p. 132,₂₄ sqq. съобщава, че често (πολλάκις) хунски войски опустошавали и опленявали ромейските земи, но стратезите на Тракия и Илирик не дръзвали да ги нападнат при завръщането им, защото имп. Юстиниан не позволявал, тъй като хуните според него били нужни за съюзници в борбата против готите или други врагове :

През 551 г. пълководецът Нарзес на път за Италия е трябвало да прекара известно време в Пловдив, тъй като някаква „хунска войска” (στράτευμα . . . Οὐννικόν) навлязла в тукашните земи и безпрепятствено грабела и заробвала : ἄπαντα ἦγόν τε καὶ ἔφερον, οὐδενὸς σφίσιν ἀντιστατοῦντος Proc., ib., II, p. 603,₂ sqq.). Едва след като една част от нападателите се отправили към Солун, а другата към столицата (ἐπὶ τὸ Βυζάντιον). Нарзес, вместо да се разправя с тях, продължил пътя си към Италия (срв. Mutafčiev, op. с., p. 33, n. 1). Дали тези хуни не са били тъкмо такива „съюзници” на ромеите, та затова византийският пълководец не влязъл в борба с тях?

 

151. Ἄμαντος, Ἰστορία, p. 173, смята славяните за „мирни поселници” на балканските земи, а не завоеватели (οἱ Σλάβοι θά κατέλθουν ἀργότερα εἰρηνικῶς, ὄχι ὡς κατακτηταί); другаде същият автор (Σκλάβοι.., Πρακτικά, VII (1932), p. 335), като излиза от повърхностната съпоставка на името Σλάβος „славянин” със σκλάβος „роб”, говори за „постепенно и мирно проникване на славяните от Дунава до Пелопонес” — ἡ βαθμιαία καὶ εἰρηνικὴ διείσδυσις Σλάβων ἀπὸ τοῦ Δουνάβεως μέχρι τῆς Πελοποννήσου — и добавя, че славяните са нападали не самостойно, а само под натиска на други племена. Явна е скритата замисъл на гръцкия учен, който желае да покаже, че поселените тук славяни не са никакви завоеватети и тукашните земи не им принадлежат de jure belli, но са им дадени по благоволението на византийските василевси . . .

 

68

 

 

като врагове на ромеите. Когато първобългари и славяни успявали да проникнат в най-южните части на балканските земи те се явявали там не по благоволението на императорите, а като воини и победители. Тук-там се загатва в нашите извори, че нападателите започвали да се застояват в опустошените области. Редом с това, изглежда, се извършвал и друг процес на проникване на първобългарите и славяните във Византийската империя — като наемници във войската, които понякога достигали до най-висшите редове на ромейската военна стълбица. Ако се съди по някои местни имена със славянски облик, записани у Прокопий към средата на VI в., [152] може да се предполага, че вече са били образувани и първите славянски поселища от войници — наемници. Във всичко се набелязват прочее проявите на дълбока промяна в живота и в народностния състав на тукашните земи.

 

 

152. Дринов, п. с., сс. 168 сл., 187 сл. бе посочил цяла редица местни имена, запазени у Прокопий като ги смяташе за славянски и виждаше в това свидетелства за ранното поселване на славяните в балканските земи. Niеderle, SS, ib., p. 179, n. 1, съкрати този списък, но все пак останаха десетина имена, за които той смяташе, че може да даде славянски успоредици :

 

Στρέδην, нова крепост в Нови Епир (Proc., De aed., p. 117,₁₁);

Δολέβιν (пак там: ib., p. 117,₁₇ нова крепост);

Βράτζιστα (нова крепост в Илирик, ib., p. 122,₄₈);

Δέβρη (нова крепост в Хемимонт : ib., p. 147, ₃₄, Δέβρη и добавка: Γητριστάοιε, v. 1.: γητριστάους);

Βελεδίνα (крепост в Мизия, ib., p. 148,₃₉);

Ζέρνης (крепост при Дунава; ib., 127,₂);

Βέρζανα (подновена крепост в Дардания ; ib., p. 120,₄₁);

Λάβουτζα (подновена крепост в Дардания ; ib., р. 120,₄₅);

Κλεσβέστιτα (подновена крепост в Илирик; ib., p. 121,₁₆);

Πέζιον (подновена крепост в стария Епир; ib. p. 118,₂₁);

Κάβετζος (област; ib., p. 121,₁₁).

 

Дори и да се изхвърлят някои от тези имена като съмнителни, все пак остават другите, чиито славянски облик е неотречим. В такъв случай би трябвало да се приеме, че към 558 г., когато е било съставено съчинението Περὶ κτισμάτων (вж. за датата Krumbacher, op. c., p. 232), а не по-рано (както мисли Niederle, SS, ib., p. 179), на полуострова е имало славянски селища. Може да се припомни, че по времето на Юстиниан по балканските земи е имало поселища на кутригури, лонгобардн, гепиди, готи, херули (вж. указанията на изворите у Станојевић, О јужним словенима, с. 137 сл.)

[Previous] [Next]

[Back to Index]