Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

12. Български спогодбен акт от епохата на византийското владичество

 Статията „Български спогодбен акт от епохата на византийското владичество“ излезе в Известия на Научния архив, III (1966), с. 185—190. 

 

При оживената и твърде плодотворна книжовна дейност, с която се характеризира нашето средновековие, би трябвало естествено да очакваме съответно голямо приложение на писмеността във всички сфери на практическия живот. Една просторна и добре организирана държава е могла да бъде управлявана само чрез нишките на широко развита административна мрежа, поддържана от редовна употреба на писмеността. Какво знаем ние днес за работата на държавната канцелария на българските владетели от средновековието, която имала задача да ръководи чрез писма, повели и съобщения местните граждански, военни и фискални органи ? Твърде малко, по-точно казано само онова, което узнаваме от твърде малочислените грамоти на българските владетели в първообраз, превод или препис от по-късни времена. Още по-малко е останало от дейността на българската духовна власт, която не по-малко е използувала писмеността в своята църковно-административна работа. Още по-печално е положението, когато се помисли за някакви актове, които са били свързани с частноправните отношения в средновековната българска държава. Разбира се, едва ли бихме могли да очакваме онова богатство на нотариални актове, които ни е оставило западното средновековие. Работата на западните нотариуси от онази епоха у нас е била изпълнявана от обикновени грамотни люде, които просто са записвали онова, което е било необходимо за нуждите на всекидневния делови живот За различни събития от историческия живот тези наши грамотни люде не са ни оставили обширни летописни повествования. Най-често те са увековечавали спомена за някои събития чрез приписки по белите полета на достъпните тям ръкописни книги. Там прочее трябва да потърсим записите на някои частноправни актове от нашето средновековие — именно като обикновени

 

209

 

 

приписки по полето на ръкописи с общопризната правна стойност.

 

Един такъв частноправен писмен акт от български произход е запазен върху страница на пергаментовия ватикански ръкопис от IX—X в., обозначаван като Cod. Vatic. gr. 353. [1] Това е гръцки ръкопис със значителни размери (294x208 мм съдържащ 237 листа, в две колони, писан красиво от една и съща ръка. Ръкописът съдържа текста на изборно евангелие : първите 146 листа съдържат евангелски четения за подвижните празници на цялата година, след което са дадени (л. 147—205) четения за неподвижните празници, а накрая са добавени други евангелски текстове. Към поставените над писмото първоначално придихания и ударения по-късно са били добавени и музикални знаци, изписани с червено мастило. Някъде из текста намираме обагрени многоцветно и украсени със злато заглавия и начални букви. Очевидно ръкописът е представял особено голяма ценност и е бил притежание на знатно лице от църковната йерархия. Описвачът на ръкописа, френският отличен познавач на гръцката палеография и кодикология Р. Девреес, като че ли е бил склонен да смята, че този ръкопис е бил в употреба в цариградската църква. [2] През XI—XII в. ръкописът обаче се е намирал в ръцете на лице, свързано с българските земи. За това свидетелствува поставената на л. 37', в долния край на вътрешната колона на текста, приписка на български, писана с кирилско писмо и на простонароден език. За написването на тази приписка е било използувано едно празно място( чието пространство, от своя страна, е определило както общия външен облик на приписката, така и нейната дължина. Написана в 17 реда, тази приписка е пострадала малко в дясната си част, поради което не всички букви от нейния текст се четат ясно. Попаднах на тази приписка, останала напълно непозната на славистите, още преди около три десетилетия, но немара и главно трудностите около пълното разчитане на текста станаха причина за обнародването ѝ едва сега. Наистина както

 

 

1. R. Devreesse, Codices Vaticani graeci. II. Codices 330—303. In Bibliotheca Vaticana 1937, pp. 36—38.

 

2. Devreesse, op. c., p. 36: „Evangeliarium notatione ecphonetica, quae dicitur, instructum et in usum, ut videtur, ecclesiae Constantinopolitanae.”

 

210

 

 

по самия оригинал, така и по една добра фотографска снимка не всичко от тази приписка може да се разчете с пълна сигурност. Някои от намиращите се в дясното поле букви сякаш са заличени завинаги. По обичая на средновековните писачи в началото и края на приписката е добавен като invocatio symbolica кръстният знак. При възстановяване на текста е необходимо да се изпрани произволно поставената от някогашния писач пунктуация, както и да се поставят няколко главни букви на лични имена и на едно местно име. Така възстановен, текстът на тази приписка гласи:

 

 

Необходимо е преди всичко да се направят няколко бележки относно правописа и лексиката на този документ. Докато писачът е употребил двете носовки, изглежда, че той употребява навсякъде само Ь, а е избягнал Ъ. Вместо обикновено о в приписката на няколко места е употребена омега, и то напълно неуместно. Крайната дума на третия ред не е четлива. Тук би трябвало да се предполага глагол от рода на съпоимати, поимаіѫ или с подобно значение, следователно „получавам”. Както на друго място от текста изглежда, че писачът е разместил буквите

 

211

 

 

в думата. Не са ясни редове 12—13. Може би на ред 12 би трябвало да се чете: Предположението, че тук би могло да се открие погрешен напие на някоя форма от гл. отъвратити е твърде съблазнително, обаче липсват елементи за това. Приписката е написана на говоримия народен език под силно влияние на гръцки език. В този кратък текст има няколко гърцизма. Употребимата и досега в нашия език форма „харизвам” (харизахъ, харизаль) идва от познатия гръцки гл. χαρίζω „дарявам, правя дарение”. Интерес представя глаголната форма метеха. Производна от гръцкия глагол μετέχειν „меся се, бъркам се”, „бъркам, преча”, същата форма е употребена и в някои от средновековните наши грамоти. Например във Ватопедската грамота на Иван Асен II от 1230 г. четем подобна запрета : А инь никтѡ да не [м]етехат[ь]. [3] Във Виргинската грамота на Константин Асен (преди 1277 г.) се чете подобен израз: Да не метеха никто.., по-нататък: да не метеха никои кефалиіа. [4] Във втората част на грамотата е употребен същият израз по отношение на църковните власти : да не метеха никѡи епискупь [5], след което се чете: да не метеха ту вьлазити... Формулата е употребена също и в Мрачката грамота на Иван Александър от 1347 г. [6]: да не метехсѧтъ з глобамы севасти, ни прахтори... Най-сетне във Витошката грамота на Иван Шишмач, издадена преди завладяването на София от турците в 1382 г., четем подобна запретителна формула [7]: да не смѣетъ метехати над тѣмъ манастиремъ ни кефалие срѣдешъское, повторена малко по-нататък в текста: над тѣми людми да не метеха ни кефалие срѣдешъское... Заета, както изглежда, първоначално в официалните документи, тази византийска формула по-късно преминава и в говоримия език, за което свидетелствува тъкмо нашият документ. В текста на

 

 

3. М. Ласкарис, Ватопедската грамота на нар Иван Асен II, София 1930, с. 5, 54; Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 41, 325.

 

4. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 583.

 

5. Иванов, п. с., с. 585.        6. Иванов, п. с., с. 593.

 

7. Иванов, п. с., с. 600. Глаголът метехати е отбелязан в неговото най-тясно значение y Fr. Мiklоsich, Lexicon palaeoslovenico—graeco—latinum, s. v. : „participem esse”.

 

212

 

 

приписката се употребява редом с българското занеже (сиреч заніе = διότι, quia „тъй като, понеже”), също и типично гръцкото ѡти = ὅτι, запазено досега в нашия народен говор. Интерес представя също и думата бѫбакерин..., от гр. βάμβαξ „памук”, прил. βαμβακερός „памучен”, запазено досега в някои наши южнобългарски диалекти. Написът на думата показва, че за писача буквата ѫ (голямата носовка) все още е имала старото си произношение он. В граматическо отношение представя интерес формата дѣтѧтȣ си, в която вече се долавя една новобългарска форма. Заслужават да бъдат отбелязани двете лични имена. Името Добрина (което може да бъде женско и мъжко име) е добре известно както в български, така и в други славянски езици. [8] Името Дражил също е познато в славянските езици и се среща досега в нашата народна ономастика. [9] И така приписката може да се преведе:

 

„Аз, Добрина, подарих детето си на попа, а (получих?) нива на „Добри гости” близо до Дражиловите ниви. И никой от децата ми, нито пък от рода ми да не се бърка (да не спори) с попа, също и за това, че той му е подарил... Защото той ми подари също 7 лакти памучно платно и 5 (лакти) ленено и 3 къбла (мери, крини) пшеница.”

 

Още в началото на приписката се заявява, че иначе неизвестната нам Добрина „харизала”, сиреч подарила детето си на един свещеник, чието име не е отбелязано. Наистина познати са от епохата на турското робство, та чак почти до ново време случаи на „харизване” на деца, например на църкви „за здраве” като своеобразни оброци. От следващия непосредствено по-нататък текст на приписката обаче се вижда, че извършеното и отбелязано чрез този документ деяние далеч не е било просто „харизване”, а същинска сделка. Въпросната Добрина е получила срещу „харизаното” от нея дете на първо място една нива, после материя за облекло (памучно и ленено платно) и храна (пшеница). Освен това свещеникът бил направил дарение („харизал“) нещо и на детето, обаче на това място приписката е повредена и текстът не може да се разчете. Дарителката споменува другите свои деца и рода си, което свидетелстува,

 

 

8. Fr. Miklosich, Die Bildung der slavisehen Personen- und Ortsnamen, Heidelberg 1927, pp. 55—56.

 

9. Miklosich, op. c., pp. 57—58.

 

213

 

 

че тя е имала вероятно многодетно семейство. Фактът, че „дарението” се извършва от името на жена като глава на семейство, дава основание да се приеме, че става дума за вдовица, изпаднала в тежко материално положение и затруднена да изхрани и облече децата си. Сключената сделка е можела да породи възражение и поради това „дарителката била принудена да обезпечи правата на свещеника чрез изрична запрета към другите свои деца и към представителите на своя род: „да не се бърка никой“, сиреч „никой да не оспорва” извършеното съглашение. На първо място би могло да се допусне, че „харизването” на детето е било направено с цел за осиновяване от страна на свещеника. Когато се знае, че обикновено свещениците са представяли в нашите някогашни селища едно добре поставено съсловие, възможността да бъде оспорено подобно осиновяване на дете от бедно семейство изглежда невероятна. Всичко това навежда на едно друго, ако и на пръв поглед крайно предположение, а именно че в случая става дума за истинска сделка за предаване в лично владение или, направо казано, в робство на едно дете от бедно семейство. През епохата на византийското владичество, в периода между 1018 и 1185 г., когато, ако се съди по палеографските особености, е била писана приписката, подобни случаи поради настъпилото общо обедняване на българското население не ще да са били нещо рядко.

 

Докато „дарителката”, както се вижда преди всичко от нейното име, е била несъмнено българка, името и етническата принадлежност на свещеника не са упоменати. Обстоятелството, че приписката-спогодба е написана на народен български език и с кирилско писмо, би било достатъчен доказ, че също и свещеникът е бил българин по народност. Очевидно е, че приписката не представя просто „летописно” отбелязване на едно събитие, настанало в живота на непознатото иначе българско семейство, та да се смята, че е била предназначена да остане за спомен на самото семейство. Тя има значение на частноправен акт, който имал предназначението да скрепи писмено извършената спогодба и да обезпечи трайно правата на свещеника над отстъпеното под негово владение и попечителство дете, за което не знаем както името, така и неговия пол, нито

 

214

 

 

пък възрастта му. Самият факт, че името на свещеника не е посочено изрично, може да ни подскаже, че той ще да е бил притежателят на документа, с други думи, на ръкописа, върху който била записана извършената сделка. Не би било допустимо, от друга страна, че такъв скъпоценен ръкопис е могъл да попадне в ръцете на една изпаднала в нищета майка, която не е имала с що да изхранва децата си, та била принудена дори да „хариже” или, направо речено, да продаде едно от децата си. Изказано бе предположение, [10] че ръкописът през течение на XI—XII в. бил попаднал в ръцете на „човек от славянски произход”, който е оставил върху ръкописа и приписката на л. 37'. Това предположение не изглежда напълно убедително или поне единствено възможно. Допустимо е също, че ръкописът е принадлежал на представител на византийското духовенство в българските земи. Съставянето на приписката-спогодба на български език и с кирилско писмо може да се обясни с това, че е бил използуван грамотен българин за нейното съставяне. Не зная доколко би следвало да се приеме, водейки се по формата на израза, с който започва документът, че спогодбата е била писана от самата майка Добрина.

 

Прочее обнародваната и анализираната тук приписка съставя един частноправен акт от български произход от епохата на византийското владичество в нашите земи и ни разкрива някои неизвестни, ако и подозирани факти от живота на намиращия се в робство народ.

 

 

10. Вж. Devreesse, ор. cit., р. 38: „Librum in manum hominis slavici saec XI—XII devenisse ex nota f. 37' inscripta facile dignosci potest“.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]