17. Bpъзки между чехи, словаци и българи през средновековието
Статията „Връзки между чехи, словаци и българи“ бе обнародвана в сборника Чехословакия и България през вековете, София 1963, с. 7—41, както и в чешки превод под наслов : Vztahy mezi Čechy, Slováky a Bulhary ve strědověku, in : Československo-bulharské vztahy v zrcadle staletr. Sborník vědeckých studii. Praha 1963, pp. II—40 = Slavia Orthodoxa. Collected Studies in History of the Slavic Middle Ages. With a Prefacé by Ihor Ševčenko London 1970, nr. XVII.
Взаимните връзки и отношения между отделните славянски народи и племена, особено през епохата на средновековието, досега не са били предмет на цялостно и задълбочено проучване. При това проучването на тези исторически връзки представя не само проблем от славянската история, но и съществен дял от общата европейска история. Още при своята поява край границите на европейския свят славяните изпъкват като важен фактор в историческия живот и тяхната ротя нараства и се утвърждава след създаването на славянските държави. Чешките и панонските славяни играят решителна роля в живота на Средна Европа още от първите десетилетия на VII в., а възникналата в 681 г. българска държава, в която в непродължително време се обединяват голяма част от южните славяни, се превръща в един от най-важните фактори в Европейския Югоизток. Външнополитическият живот на тези славянски народи твърде често съставя решително звено в общата политика на съответните области от европейския свят. Самите взаимни отношения между българите като представители на южното славянство и чехи и словаци като важен дял от западните славяни са неразривно свързани с политиката на тогавашните ръководни сили: Византийската империя, западните европейски държави и Папската курия. Посредством изучаването на историята на взаимните отношения между споменатите славянски народи може да се хвърли обилна светлина за изясняването на множество основни моменти в общата европейска история от онази епоха. Наистина има цели периоди от европейското средновековие — каквито са например първата половина на VII или втората половина на IX в., — относно които трябва да се каже, че много важни събития от живота на Византийската империя или от отношенията между Изтока
322
и Запада могат да бъдат разяснени само въз основа на проучването на взаимоотношенията между споменатите славянски народи. За щастие тъкмо за тези периоди от историята ние сме сравнително добре осведомени и разполагаме с доста богати исторически извори. Има обаче в съществуването на феодално раздробената Европа твърде продължителни периоди, когато тези народи живеят повече затворени в своите предели и връзките между тях са твърде слаби или почти напълно прекъснати, поне доколкото можем да съдим по запазените податки на нашите исторически извори. Въпреки всичко положително е, че взаимоотношенията и връзките между чехи, словаци и българи като клонове на западните и южните славяни продължават, хронологически погледнато, през цялото средновековие и имат твърде широко съдържание. Те обгръщат различни области от историческия живот — сиреч засягат политическите прояви, икономиката и културата. За съжаление досегашните проучвания [1] на въпроса за връзките между чехи, словаци и българи са не само твърде малочислени и недостатъчни. Понякога посветените на въпроса статии имат по-скоро научно-популярен характер и са изградени върху непълно или едностранно използуване на наличните исторически извори и съществуващата литература, докато в други случаи те засягат само хронологически твърде ограничени периоди. Освен в специални приноси въпросите около историческите връзки и отношения между чехи, словаци и българи през средновековието биват разглеждани понякога в общите изложения върху историята на отношенията с Византийската империя. [2]
1. Ценни посочвания по въпроса са събрани в съчинението на чешкия учен Й. О. Перволф (1841—1895), Славяне, их взаимные отношения и связи, I—III, Варшава 1886—1893. Кратката статия на покойния български историк В. Н. Златарски, Българи и чехословаци в миналото. Сборник на Българо-чехословашката взаимност, София 1930, с. 12—15, има твърде общо съдържание и не дава конкретни данни. Сравнително по-пълни сведения са събрани в посветената на историята на IX в. статия на същия учен : Vel’ká Morava a Bulharsko v IX storoci. Riša Vel’komoravská. Sbornik vedeckých prác. Sostavil Dr Jan Stanislav. Praha 1933, pp. 275—288. Z. Urban, Z dějin cesko-bulharských kulturnich styků. Praha 1957, pp. 13—18: Počátky Ceskobulharských kulturnich styků, гдето сбито са дадени полезни сведения по въпроса.
2. Вж. специално : Fr. Dvornik, Byzancia a Vel’ká Moravá. Riša vel'komoravská. Praha 1933, pp. 101—150; Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle, Paris 1926 ; Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague 1933; The Making of Central and Eastern Europe, London 1949; Byzance, les Slaves et les Francs. Russie et Chrétienté. Paris 1949, pp. 107—121.
323
Въпросът за отношенията между чехи, словаци и българи през средновековието заслужава прочее едно по-задълбочено проучване, като се използуват по възможност всички налични изворни данни. В историята на тези отношения трябва да бъдат разграничени няколко отделни периода. На първо място изпъкват отношенията през ранните векове и частно през VII в., когато във великоморавските земи възниква държавата на Само, а през втората половина на същия век в Балканския полуостров се образува първобългарската държава. Нов период на отношенията настъпва през IX в., когато се въздига Великоморавското княжество, а по същото време българската държава преживява период на политически и културен разцвет. За ХI—XII в., когато българските земи се намират под византийско владичество, което трае около 167 години (1018—1185 г.), а в чешко-словашките земи настъпва период на откъсване от византийската сфера на културно и политическо влияние и ориентация към Запада в политическо и културно отношение, сведенията за налични връзки с балканските и частно с българските земи са твърде откъслечни. Спорадични връзки се долавят също и през следните два или три века до завладяването на българските земи от турците в края на XIV в. През първата половина на XV в. отново настъпва период на установяване на връзки между чешките и българските земи, но това е по-скоро едно епизодично явление — кръстоносният поход на Владислав III Варненчик в 1443—1444 г.
Началното общославянско единство продължило в известна степен да съществува доста продължително време и след разселването на отделните групи славянски племена и народи. Когато през втората половина на VI в. започнало заселването «а славяни в земите на Балканския полуостров, в днешните български земи, както и по-южно и югозападно, сиреч в Тракия,
324
Македония и дори Средна Гърция, се настанили онези славяни, които по-късно се оформили като български славяни и които идвали от долнодунавските земи. Освен тези така наречени дакийски славяни в част от северозападните и западните български области, както и по-южно, проникнали идващи от древна Панония (дн. Маджарско) среднодунавски или панонски славяни. В земите на древна Панония прочее обитавали редом с онези славяни, които се отправили към северозападните дялове на Балканския полуостров и по-късно се оформили като част от сърбо-хървато-словенската етническа група, също и такива славянски племена, които били сродни на българо-славянските племена, настанени до това време в старата Дакия. Именно в тези панонски области останали доста продължително време в тесен допир оформяващите се български, чешки и словашки славяни и се изградили многобройните езикови общности, които и до ново време характеризират тези езици в техните взаимоотношения. [3] Когато през втората половина на VI в. започва експанзията на аварите в отвъддунавските области, тези нови нападатели в непродължително време заливат обширни области, населени от анти и славини, сиреч източни и дакийски славяни, за да минат наскоро и към земите на среднодунадските славянски племена. Само няколко години след като аварските пратеници се явяват във византийската столица през 557 г., тяхното владичество се разпростира от Волга до устията на Дунава. Още през първите години от управлението на хаган Баян (около 568—582 г.) под властта на тези жестоки завоеватели попадат нови огромни земи към запад. Аварите завземат Панония и там установяват средището на своята държава. Под тяхно владичество попадат всички населяващи отвъддунавските области славянски племена, като само славяните по долното течение на Дунава поради близостта, изглежда, до техните неприятели — западните тюрки —
3. Въпросът е разглеждан многократно в научната литература и днес се отхвърлят твърденията за някаква ограничена словашка общност с южнославянските езици и специално за мнимо българо-словашко единство, а, напротив, се подчертава, че доколкото може да се установи такава езикова общност, тя засяга трите езика — чешки, словашки и български.
325
запазват в известна степен своята независимост. [4] Когато средището на аварската държава се установява в земите на Средния Дунав, естествено техният натиск гнети най-тежко тамошните славянски племена и отслабва с отдалечаването към периферията. Аварското владичество обаче не разкъсва връзката между българо-славянските и чехословашките славянски племена, които се срещат в Панонската равнина, както ги разкъсва векове по-късно, в края на IX и началото на X в., проникването на един нов, силен и добре организиран етнически елемент — маджарите. Етническото и езиковото единство между тези групи от западни и южни славяни все още било твърде силно и диференциацията, започнала всред тях след изселването от прародината и настаняването в новите им местоживелища, не била задълбочена. При проучването на аваро-славянските отношения през този период могат да се установят няколко основни момента, а именно липсата на етническо единство в аварската държава, която се характеризира като военно-племенен съюз с предоминиране на аварите като господствуващ етнически елемент, различието в отношенията между аварите и другите етнически елементи в аварската държава и най-сетне липсата на етнически дислокации, които да са засегнали включените в тази държава славянски племена. При предвижването си от южноруските земи към запад аварите още в началото на втората половина на VI в. заварили многочислено славянско население, т. нар. дакийски славяни, и наложили над
4. Общо по въпроса за славяно-аварските отношения вж. специалните проучвания :
L. Hauptmann, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitié du VIe siècle, Byzantion, IV (1929), pp. 137—170;
L. Niederle, Avaři a Slované. Obzor Praehistor., IX (1930—1935), pp. 1—10;
G. Ostrogorsky, Geschichte der byzantinischen Reiches, München 1952, p. 67, n. 4 ;
B. Grafenauer, Die Beziehungen der Slawen zu den Awaren und ihre wirtschaftlich-soziale Grundlagen bis zur Belagerung von Konstantinopel (626). X Congresso intern. di scienze storiche. Riassunti delle comunicazioni. Roma 1955, pp. 174—178;
Atti del X Congresso internazionale di scienze storiche, Roma 1955, pp. 297—299;
Nekaj vpršanj iz dobe naseljavanja južnih Slovanov. Zgodov. časopis. IV (1950), pp. 23—126;
B. Zástěrovà, Avari a Slovane. Vznik a počátky Slovanů, II, Praha 1958, pp. 19—54, c добър критичен преглед на литературата по въпроса.
326
тях своето господство. [5] В непродължително време обаче, когато главните аварски сили се насочили по-далече на запад, зависимостта на тези долнодунавски или дакийски славяни от аварите отслабнала чувствително и между едните и другите неведнъж се явили стълкновения, като славяните действували и по свой почин. Извънредно важно обстоятелство било това, че в разположената в панонските земи аварска държава били включени също и отпръски от първобългарски племена. Още към 568 г. аварският хаган заявява за покорението на кутригури и утигури. [6] Когато над племето на утигурите се навдигнала заплахата от тюркско завоевание, някои първобългари преминали към аварската държава. Говорейки за военните действия на аварите в земите на Балканския полуостров през последните десетилетия на VI и началото на VII в., нашите извори няколко пъти изрично посочват участието на първобългари, [7] като някои от тях при разселването си стигнали чак до панонските земи или близо до тях. През последните години на VI в. аварската държава се явявала като широко племенно обединение, в което покрай аварите и панонските славяни участвували първобългарски племена и някои от дакийските славянски племена. Говорейки за едно от най-значителните събития от първата половина на VII в., именно голямата обсада на византийската столица от страна на авари, славяни и перси, някои исторически извори изрично сочат съвместното участие на трите етнически елемента : авари, славяни и първобългари, [8]
5. Противно на твърдението на А. Д. Дяконов, Известия Йоанна Ефеского и сирийских хроник о славянах VI—VII веков, Вестник древней истории, 1946, кн. 1, с. 26 и сл., според когото „дунавските славяни“, сиреч дакийските славяни „ни в каком отношении не били подчинены аварскому кагану, как и завзятые его врагы — анты“. По-подробно отношенията между аварите и тези славяни са разгледани у О. Labuda, Pierwsze państwo słowianskie. Państwo Samona. Poznań 1949, p. 167 sqq.
6. Excerpta de legat., ed. C. de Boor. Berolini 1903, p. 195, 26 sqq.
7. Theophylactus Simocatta, Historiae, ed. C. de Boor, VII, 8 : p. 260, 16 sqq.; Excerpta de legat., p. 458, 25 sqq.; Theoph. Sim., ib., VI, 4 : p. 251, 9 sqq.
8. G. Pisidas, Bellum avaricum. Ed. Bonn., p. 55, vv. 197—203 ; p. 63, V. 409. Срв. Ив. Дуйчев. Най-ранни връзки между първобългари и славяни, ИАИ, XIX (1955), с. 327 и сл. (Сборник Г. И. Кацаров, И.)
327
а другаде ясно са изтъкнати съюзническите отношения между авари и славяни. [9] Всички тези факти имат най-далечни сетнини за по-нататъшното развитие на историческите отношения. Разрушавайки твърдините на византийското господство на Балканския полуостров, изтребвайки и прогонвайки местното по-старо население, тези нападения имат и своя положителна страна : те подготвят заселването тук на многобройното славянско население, част от което идва от Панонската равнина. [10] Тази връзка между поселените в Балканския югоизток славянски племена и техните събратя в Панонската равнина дълго време се запазва — до края на IX в. Насилственото обединение на славяни и първобългари в пределите на аварския племенен съюз, от друга страна, се явявало за част от славяните и първобългарите една форма на общност, която подготвяла бъдещото им съжителство в пределите на българската държава. Най-сетне за всички тези племена и народи, каквито и да са били в един или друг момент техните взаимоотношения, Византийската империя е представлявала общ враг и това ги обединявало.
През VII в. станали цяла редица важни исторически събития, които отново поставили в тесен допир панонските славяни, българските славяни и първобългарите. В сложната игра на международните отношения през първата половина на VII в. твърде активно участие взима и Византийската империя. Първото десетилетие от управлението на император Ираклий (610— 641) било ознаменувано от няколко стълкновения с аварите, които по това време са достигнали върха на своята политическа и военна мощ и границите на владенията им се простирали далече на югоизток, в земите на Балканския полуостров. Империята се намирала тогава пред заплаха от няколко страни и от многочислени врагове — на Балканския полуостров срещу нея действували аварите в съюз със славяни и първобългари, а в малоазийските области проникнали войските на персийския цар. Двама високо възхвалявани византийски владетели от VI и VII в., Юстиниан I и Ираклий, в своите старания за отбрана
9. V. Grumel, Homélie de Saint Germain sur la délivrance de Constantinople, REB, XVI (1958), pp. 195, 202—203. Срв. I. Dujčev : Byzantinoslavica, XIX (1960), pp. 89—90.
10. Добре изтъкнато y Zástěrová, op. c., pp. 45, 49.
328
на империята повтарят една и съща съдбоносна грешка : вместо да спасяват балканските владения, гдето проникват нови нашественици и се настаняват трайно в тях, насочват силите си главно по другите граници, именно на изток срещу персийската държава. Подготвяйки се за своите големи походи против персите, Ираклий към началото на третото десетилетие на VII в. се постарал да си обезпечи тила откъм аварите и техните съюзници славяните чрез всякакви дипломатически средства и други похвати на византийската политика. [11] Привидно обезпечен чрез един мирен договор с аварския хаган, сключен през 619 г., Ираклий през 622 г. се отправя в своя първи поход против персите. Първите успехи във войната против неприятелите на изток и очистването на малоазийските области от тях обаче наскоро биват помрачени от заплашителното държане на аварския хаган. Според някои свидетелства император Ираклий проявява към аварския властител голяма отстъпчивост и приема дори унизителни за империята условия. [12] Плащанията биват увеличени, а в двора на хагана биват изпратени знатни византийци като заложници. Проблематично е дали енергичният император Ираклий, който поради нападението на аварите и устроената през 617 г. засада над самия него [13] познавал достатъчно добре вероломството на варварите, е могъл да се ограничи само с тези мерки, преди да потегли през март 623 г. в продължителния свой втори поход против персите, поради който поход трябвало да остане далече от столицата около цели седем години. Осведомени добре от своите челни отреди за действията на императора и в същото време подтиквани от персите, с които сключват споразумение за общи действия против империята, аварите и значителна войска от доброволни или насилствено набрани съюзници — славяни, първобългари и гепиди —
11. Общо за събитията вж. Ostrogorsky, ор. с., р. 75 sqq.
12. Ostrogorsky, ор. с., р. 82. Срв. F. Dölgеr, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von 565—1453. 1. München—Berlin 1924, p 20, nr. 177.
13. Срв. N. H. Baynes, The Date of the Avar Surprise. B. Z., XXI (1912), pp. 110—128. Към това вж. убедителните разсъждения на Фр. Баришић : Византийски извори за историју народа Југославије. I, Београд 1955, с. 144 бел. 4, с други библиографски посочвания.
329
още в началото на Ираклиевата борба против персите се насочват към Балканския полуостров. Намалението на аварските военни сили в панонските и моравските земи насърчило тамошните славяни да навдигнат глава против своите инородни господари. Така при създадените благоприятни изгледи вследствие насочването на аварските войски към териториите на Византийската империя към 622—623 г. сред тези славянски племена започнало въстаническо движение. [14] С голяма вероятност трябва да се предполага, че в това дело византийската дипломация участвувала най-дейно. [15] Интересите на Византийската империя и на франкската държава в това начинание против аварите съвпадали. Като организатор на въстанието и по-късно владетел на възникналото княжество на чехо-моравските славяни се явил Само, първенец от франкската земя, по произход вероятно потомък на гало-римското или по-добре на келтското население. [16] Възникването на първата славянска държава, която териториално съвпадала почти напълно със земите на днешна Чехословакия, обаче облекчило само отчасти империята. Без да представя строго установена териториално държава, военноплеменният съюз на аварите, претърпявайки поражение от ударите
14. За подробности вж. Labuda, ор. с., р. 188 sqq., 262 sqq. ; V. Chаlouресký, Considérations sur Samon, le premier roi des Slaves. Byzantinoslavica, XI (1950), p. 230 sqq.
15. Срв. G. Vernadsky, The Beginning of the Czech State. Byzantion, XVII (1944/45), p. 321. Както изглежда проф. Острогорски сякаш поставя същинското възникване на държавата на Само едва след поражението на аварите при Цариград; вж. Ostrogorsky, ор. с., р. 84: Für die Völkerschaften, insbesondere die zahlreichen slavischen Stämme, die bis dahin unter der Botmässigkeit des Avarenkhagans standen, war sie [ = die Niederlage der Avaren, I. D.] ein Signal zur Erhebung und zur Befreiung vom avarischen Joch. Im Kampfe gegen die Avaren schufen um diese Zeit die Westslaven unter der Führung Samos das erste slavische Grossreich. . .“ Археологически находки, специално на украшения от византийски произход, и нумизматически находки от панонските земи свидетелствуват за оживен търговски обмен с Византия, който не е бил прекъснат и в периода на аварското владичество : за подробности вж. L. Niеdеrlе, Přispěvky k vývoji byzantských šperků v IV—V stol. Praha 1930, p. 88 sqq.; Dvornik, Les légendes, p. 216 sqq., idem, Byzancia a Vel’ká Moravá, p.108 sqq. ; C h a lo u p e c k ý, op. c., p. 229 sqq.
16. За подробности вж. Labuda, ор. c., p. 93 sqq. ; Chаlouресký, op. c., p. 224.
330
на Само и ръководените от него войски на чехо-моравските славяни, пренесъл тежестта си сега към югоизток, в земите на Балканския полуостров. Какъвто и да бил ударът, който аварският съюз претърпял с въстанието на Само, аварите запазили своята огромна мощ и не отклонили ни най-малко удара, подготвян срещу византийската столица. Очевидно започналото към 622—623 г. брожение сред чехо-моравските славяни, ако и през 625 г. начело на него да застанал като организатор Само, все още не представяло твърде сериозна заплаха и трябвало да укрепне и спечели най-големите си успехи едва след претърпяното поражение при обсадата на Цариград през юли — август 626 г. [17] Пак във връзка с политиката на Византийската империя през периода на тази борба против аварите стои несъмнено едно друго събитие от грамадна важност за южните славяни: това е заселването с позволението на империята и с оглед на борбата против аварите на сръбските и хърватските племена в земите на Балканския полуостров. [18] Нов удар за разклащане на аварското господство в панонските земи бил нанесен от намиращите се там и използувани от аварите като съюзници първобългари. Според хрониста Фредегарий [19] мощта на аварите след поражението при неуспешната обсада на Цариград била така силно разклатена, че между тях и първобългарите, които, както изглежда, не им отстъпвали много по численост, [20] към 631—632 г. възникнало съперничество за върховната власт. Това съперничество обаче завършило с победа на аварите. Първобългарите били принудени да дирят убежище в държавата на франките, при крал
17. Общо за събитията вж. : Ostrogorsky, op. c., p. 83 ; F. Barišić, Le siège de Constantinople par les Avares et les Slaves en 626. Byzantion, XXIV (1956/57), pp. 371—395. Там е посочена по-старата литература.
18. Constantine Porph., De administrando imperio, ed. Gy. Moravcsik — R. J. H. Jenkins. Budapest 1949, capp. 29—36, pp. 122—165. Срв. Ostrogorsky, op. c., pp. 84—85; Labuda, op. c., p. 194 sqq.
19. Chronicarttm quae dicitur Fredegarii Scholastici libri IV, ed. B. Krusch. MGH, Scriptores rerum merovingicarum, II, Hannover 1888, cap. IV, 72: p. 157, 4—15.
20. Така Фредегарий по този случай говори за около 9 хиляди българи докато някои автори изчисляват общо броя на аварите около 20000—40 000 души : вж. Chаlouресký, ор. с., р. 227.
331
Дагобер (628—639), обаче били подложени на изтребление и само малка част от тях могла да се спаси. [21]
Към средата на VII в., приблизително към последното десетилетие от управлението на Само (625—658), настанали събития, които поставили в допир с чешко-моравските и словашките славяни една отпръска от първобългарските племена — тези племена, които малко по-късно трябвало да се превърнат в една от съставките на българската държава. Според сведенията на двама византийски хронисти — Теофан [22] и Никифор [23] — след разпадането на първобългарската държава на Кубрат, чиято смърт се отнася предположително към 665 г. най-късно, [24] четвъртият негов син напуснал родната земя, отправил се към запад, пристигнал в „подвластната на аварите Панония“, като станал „съюзник на местния народ“. Последният израз на Никифор не е напълно ясен, обаче като се вземе под внимание съответният текст у Теофан, трябва да се приеме, че става дума за установяване на съюзнически отношения с аварския хаганат. Сведението заслужава интерес, защото показва известно отслабване на аварската мощ, щом като аварите по това време са били принудени не да подчиняват чужди племена и народи, а да приемат договорни отношения с тях. Немного време по-късно обаче [25] поселените в Панония първобългари
21. Общо за тези сведения вж. посочванията у В. Н. Златарски, История, I, 1, София 1918, с. 117 и сл.
22. Theophanes, Chronographia, ed. С. de Boor, I, p. 357, 23—26.
23. Nicеphorus Patr., Opuscula hist., ed. C. de Boor, p. 34, 1—4.
24. Срв. O. Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955, p. 35 sqq.; Златарски, История, I, c. 112, 96, отнася смъртта на Кубрат към 642 г. За предполагаемо тъждество между Кубер, Кубрат и епонима на хърватите вж. писаното от H. Grégoire, L’origine et le nom des Croates et des Serbes. Byzantion, XVII (1944/45), pp. 88—118. Срв. критически бележки y Ostrogorsky, Geschichte, p. 85, n. 2; V. Bešеvliev: B. Z., XLV11 (1954), p. 117 sqq.; Фр. Баришић: Византиски извори, I, c. 212, бел. 57.
25. Златарски, п. c., с. 121, отнася събитието към 670—675 г. По-убедително изглежда мнението на Фр. Баришић, Чуда Димитрија Солунског као историски извори, Београд 1953, с. 126—136, който приема, че заселването на Кубер и неговите люде в Македония е станало към 680—685 г., което ще рече приблизително по време на възникването на Аспаруховата държава.
332
под водителството на Кубер въстанали против аварите, напуснали тамошните земи и през Дунава се озовали в Средна Македония, като се настанили в Битолско. [26] Този нов удар върху аварския хаганат, нанесен от първобългарите, очевидно накърнявал неговата мощ и в същото време облекчавал съдбата на чешките, моравските и словашките славяни, които се намирали под властта му или в зависимост от него. Приблизително по същото време, през 681 г., в областта между Черно море и Стара планина върху територията на Долна и Горна Мизия възникнала първобългарската държава. [27] Във връзка с териториалното разпространение на тази държава византийският хронист Теофан заявява изрично, [28] че северозападната ѝ граница достигала „до Авария“ (μέχρις Ἀβαρίας), сиреч до аварския хаганат. Колкото и общо да е това посочване и, от друга страна, колкото и трудно да е да се определи с положителност югоизточната граница на аварската държава по това време, вероятно е, че северозападната граница на Аспарухова България ще да е била на запад от р. Тимок, при последните разклонения на Стара планина, може би до р. Тиса, в Панонската равнина. [29] Възникването на първобългарската държава обаче представяло нов удар за аварската мощ. Несъмнено е, че един от главните фактори, които наложили възникването на тази държава като обединение на част от югоизточните славяни, била колкото заплахата от страна на Византийската империя, толкова и от страна на аварската държава. Разпространена по дясното крайбрежие на Долния Дунав, достигаща към северо-
26. A. Tougard, De l'histoire profane dans les actes grecs des Bollandistes, Paris 1874, pp. 187—204; Гръцки извори за българската история, IIP София (1960), с. 158—166. Срв. Zástěrová, ор. с., рр. 33 sqq., 43.
27. Относно датата вж. : Ю. Трифонов, Известието на сирийския презвитер Константни за Исперихова победа над византийците. ИИД София, XI—XII (1932), с. 199—215; I. Dujčev: Annales de l’Institut Kondakov, X (1938), p. 145 sqq.; Ostrogorsky, Geschichte, p. 103, n. 4; M. Войнов: ИИБИ, VI (1956), c. 468—476; към това срв. I. Dujčev: B. Z., L (1957), p. 527.
28. Theophanes, op. c., p. 359, 16.
29. Срв. I. Dujčev: Slavia antiqua, VI (1959), p. 100 sqq. ; idem: Изследвания в чест на М. С. Дринов, София 1960, c. 417 и сл.
333
запад вероятно до панонските земи, тази държава не само сложила край на експансията за аварите към югоизток, но и прекъснала прекия допир между аварите и Византийската империя. Довчерашните враждебни отношения между империята и аварите сега претърпели промяна: както по-рано използувала аварите като свои съюзници против франкската държава, Византия сега била готова да ги използува против нововъзникналата първобългарска държава. Непосредствената заплаха от страна на аварите за империята, на първо място, и, на второ място, липсата на пряк допир между империята и аварската държава [30] незабавно дали своите отражения в живота на аварите. В аварските земи, както това показват археологическите находки, [31] престанало да се влива чрез данъци или търговски обмен византийското злато и други монети, както и разни други византийски вносни предмети, преди всичко украси. Грабителска по своя характер, аварската държава губела икономическата си и заедно с това политическата си мощ по отношение преди всичко на чешките, моравските и панонските славяни. Когато прочее се говори [32] за пълно прекратяване на аварските нападения против Византийската империя, това се дължи както на упадъка на аварската мощ, така и на преградата, която поставяла между двете държави новоизникналата българска държава.
Настаналият след поражението при Цариград в 626 г. упадък в аварската държава все повече се засилвал през втората половина на VII и през целия VIII в. Византийските хронисти, от които черпим главните сведения за българската история през този период, ни осведомяват главно за българо-византийските войни и за вътрешните борби в българската държава, като не говорят нищо за положението по крайната северозападна граница на България. Това може, разбира се, да се тълкува и като
30. Неприемливи са обясненията по въпроса на Г. Фехер, Аваро-византийские сношения и основание болгарской державы. Acta archaelogica Hung., V (1955), pp. 55—59. Срв. Zástěrová, op. c., p. 26.
31. Срв. H. D. Szallány, Византийские монеты в аварских находках. Acta archaeolog. Hung., II (1952), pp. 231—250, който датира това намаляване към 70-те години на VII в., ще рече точно по времето на възникването на първобългарската държава.
32. Срв. Ostrogorsky, ор. с., р. 85.
334
свидетелство за относителната стабилност на положението в гази област. Краят на VIII в. вече отбелязва бързия упадък на аварската държава. Карл Велики (768—814) в няколко похода през 791, 795, 796 и 803 г., от една страна, [33] и, от друга, българският хан Крум (802—814), [34] за когото се предполага, че произхождал от първобългарите, които обитавали в днешно Маджарско и Трансилвания и били подвластни на аварите, [35] нанесли последните удари върху аварската мощ. Това разкривало за чешките, моравските и панонските славяни по-широки възможности да се освободят от аварска зависимост, но затова пък възниквала заплаха от франките — в съперничество с българската държава поне за известен период.
През първата половина на IX в. за българската държава настъпва период на политическо засилване и териториално разширение, което се насочва към югоизток, югозапад и северозапад, като утвърждаване преди всичко на властта над родствени славянски племена. Прониквайки в земите на старата Панония, българската държава тук се сблъсква с попълзновенията на франките за господство над местните славянски племена. В няколкото стълкновения между българи и франки през този период Византийската империя действува в съгласие с франките, докато българската държава с ударите, които нанася над северозападните си съседи, спомага за разклащане на тяхното господство не само над панонските, но и над чешките и моравските славяни и в известни случаи борба ра против франките се води с общи сили. Когато във византийските извори се говори за съществуването през началото на IX в. на „Отвъддунавска България,“ [36] това свидетелство трябва да бъде
33. За подробности вж. : J. Calmette, Charlemagne. Sa vie et son oeuvre. Paris (1945), pp. 105—115; R. Grousset, L’Empire des steppes. Attila, Gengis-khan Tamerlan. Paris 1939, p. 230.
34. Suidas, Lexicon, I, ed. A Adler, s. v. Boulgaroi. Срв. Златарски, п. с., с. 248.
35. Срв. П. Мутафчиев, История на българите, София 1943, с. 133 и сл.
36. Срв. посочванията: Scriptor incertu s. De Leone Bardae filio, ed. Bonn., pp. 345,21 — 346,1; Georgius] Monachus (Cont.), De Michaele et Theodora, ed. Bonn., p. 817, 21—23. Срв. K. Грот, Моравия и мадьяры с половины IX до начала X века. СПб. 1881, с. 88 и сл.; Златарски, п. с.. с. 277 и бел. 5 ; P. Мutаfčiev. Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens. Sofia 1932. pp. 20 sqq., 156; N. Bànescu, Les frontières de l’ancien Etat bulgare. Mémorial Louis Petit. Mélanges d’histoire et d’atchéologie byzantine, Bucarest 1948, pp. 4—14 ; p. 14 : „Au IXe siècle. . . les Bulgares s’étaient, à la suite de la destruction de l’empire des Avares, éten dus vers le Nord, entre le Danube et la Tisa, et ont pu être ainsi mentionnés.. . comme voisins des Francs".
335
тълкувано не само като посочване за разпространение на пределите на българската държава в земите на север от долното течение на Дунава, но и към северозапад — към р Тиса и днешно Източно Маджарско. Още в периода на борбите на Карл Велики против аварите преди края на VIII в. се говори за разширението на българската власт северно от Средния Дунав. [37] Разгромяването на аварската държава станало чрез ударите на франките, на българите и несъмнено на моравските и чешките славяни, при което българите се сражавали против аварите по Долна Тиса. [38] Границите на българската държава при това разширение не могат да се определят с положителност, но само предположително, [39] както не може да се установи по-нататък колко време тези области са останали под българско владичество. [40] Не по-малко важно е обаче обстоятелството, че в земите на днешно Източно Маджарско тогава и по-късно обитавало славянско население, сродно на мизийските и
37. Срв. Monachus Sangallensis, De Gestis Karoli imperatoris libri duo. MGH, SS, II, p. 748, 30—32 : A Bulgaribus vero ideo manum retraxit, quia videlicet, Hunis (Avares!) exstinct s, regno Francorum nihil nocituri viderentur. Срв. Латински извори за българската история, II, София 1960, с. 285. Към това срв. Грот, п. с., с. 91 и бел. 3; L. Niederle, Slovanské starožitnosti, II, Praha 1910, p. 448 ; Naproti tomu maji zase jen politický význam zprávy, z nichž se dovidame, že od konce VIII. stol. Bulhaři obsadili část jižnich Uher. Tak zná už kr. 796 Bulhary v Uhráh (za Avary) mnich svatohavelský; Златарски, п. с., c. 248, бел. 2.
38. Срв. Niederle, ор. с., р. 448.
39. Златарски, п. с., с. 248, 311—312; P. J. Schafarik, Slavische Alterthümer, II, Leipzig 1844, pp. 175—176 ; „der kleine Landstrich zwischen den Mündungen der Save und Drave oder Syrmten, das östliche Ungarn von Pesth und vom Matragebirge bis zu den Quellen der Theiss und das Land zwischen der serbischen Morawa und dem Timok“; W. Tomaschek ; Zf. d. Österreich. Gymnasien, XXIII (1872), p. 148 ; Dvornik, Les légendes, p. 220: „les tribus entre Danube et Tisza sont jointes par Krum à l’empire bulgare“; idem, Byzancia, p. 115.
40. Срв. Грот, п. c., c. 94 и сл.
336
тракийските, сиреч българските славяни. Така аварското наследие след разгрома на аварската държава било поделено между три основни сили, които си съперничели или се допирали териториално в тези области: франкската държава, възникналото при княз Моимир в началото на IX в. моравско княжество, може би като пряко продължение на държавата на Само, и българската държава. [41] Доброволното или предизвикано преминаване на някои славянски племена, разположени по северозападната граница на българската държава, към франкската държава породило спор и довело до военни стълкновения. Когато през пролетта на 814 г., непосредствено след смъртта на Карл Велики (януари 814 г.), българският хан Крум се готвел за своята голяма и последна офанзива против Византийската империя, в двора на Людовик Благочестиви (814—840) пристигнало византийско пратеничество, което молело за помощ „против българите и други варварски племена“ [42]. Между 818 и 822 г. славянските племена тимочани и абодрити, или браничевци, преминали под върховенството на франкската държава. [43] През 824 г. между двора на Людовик Благочестиви и българския хан Омуртаг (814—831) било разменено пратеничество, [44] което очевидно имало за цел уреждането на съдбата на тези племена, влизащи немного преди това в състава на българската държава. Между края на 824 и пролетта на 825 г. пристигнало ново българско пратеничество пак за уреждане на граничните спорове. Уреждането на въпроса обаче се протакало, както личи, по вина на франкския владетел и през 826 г. българският хан трябвало да прати ново пратеничество с искане за незабавно уреждане (ut sine morarum interpositione terminorum
41. Срв. Dvornik, Les légendes, p. 221, n. 1; Byzancia, p. 115 sqq., p. 116, n. 28.
42. Annales Laurissenses minores : MGH, SS, 1, p. 122,5—13. Относно датата на това пратеничество вж. разсъжденията на Златарски, п. с., с. 280, бел. 5; с. 281, бел. 2.
43. Einhardi Annales: MGH, SS, I, pp. 205, 17—25 ; 205, 41—205, 12. Срв. Латински извори, II, c. 34—35. Общо за събитията вж. Златарски п. с., с. 311 и сл.
44. Einhardi Annales: ib., p. 212. 7—13; pp. 212, 33—213, 5; 213, 24—43 = срв. Annales Fuldenses : ib., p. 358, 22—24, 34—37.
337
definitio fieret). [45] Според аналите на Айнхард през 827 г. български войски преминали от Дунава по р. Драва, навлезли в Панония, извършили опустошения, сменили местните управители и поставили българи. [46] През 828 г. франките организирали съпротивата си в тези области, като поверили отбраната им на самия млад крал Людовик Баварски, син на Людовик Благочестиви. [47] На следната 829 г. български войски пак по Драва извършили ново нападение във франкските владения. [48] В надгробен първобългарски надпис се споменава името на таркан Онегавон, който загинал в тези борби против франките, като се удавил в река Тиса. [49] Всички тези стълкновения на българите с мощната по онова време франкска държава поставяли пречка за нейното разширение към югоизток и в същото време разклащали господството й над чешките, моравските и панонските славяни. В същност през първата половина на IX в. българската държава, която по времето на Крум и Омуртаг започнала своя бърз възход, е била единствената сила, която можела да се противопостави в тези области на франкското разширение и мощта на франкската държава. Според изричното свидетелство на т. нар. Баварски географ от IX в. държавата на българите (Vulgarii) е граничела непосредствено с франкските владения (regio, qui terminat in finibus nostris). [50] Византийските управници зорко следели развоя на българо-франкските отношения и винаги се стараели да ги използуват за целите на своята външна политика. Така тъкмо в периода на изострените отношения между българската държава и франките
45. Einhard i Annales: ib., p. 214, 12—44 = Латински извори, II. c. 37—38.
46. Einhardi Annales : ib., p. 216, 32—34 = Латински извори, II, c. 38. Срв. Annales Fuldenses : ib., p. 359, 31—33 = Латински извори, II, c. 42.
47. Einhardi Annales: ib., p. 217, 17 = Annales Fuldenses: ib., p. 359, 38—39. Срв. Vita Hludowici imp. : MGH, II, p. 931. 13—21.
48. Annales Fuldenses : ib., p 360, 2—3.
49. Вж. текста на надписа у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар, ГСУнф, XXXI. 1 (1934), с. 41, № 2; също бележките, с. 69—71; срв. също Златарски, п. с., с. 316. За събитията вж. още и писаното от Banescu, ор. c., p. 11 ; Niederle, ib., р. 448.
50. S. Zakrzewski, Opis grodow i terytoriöw z polnocnej strony Dunaju, czyli tzw. Geograf bawarski, Lwow 1917. Cf. Niederle, ор. c., p. 449.
338
в двора на франкските владетели неколкократно (през 823, 824 и 827 г.) се явили византийски пратеничества, [51] които имали за цел да установят добри отношения и да подготвят съвместни действия против българите. Така през този период Византийската империя, доколкото се явявала съюзница на франкската държава против българите, укрепвала нейното господство над зависимите западнославянски племена : над чешките, моравските и панонските славяни. Към 832 г. обаче между българите и франките бил сключен, както изглежда, мирен договор, защото български пратеници пристигнали при франките с дарове. [52] Договорът бил подновен през 845 г., когато в Падерборн при Людовик Немски (840—876) пристигнало ново българско пратеничество. [53]
За времето в края на Омуртаговото управление и началото на управлението на неговия приемник Маламир (831—836) притежаваме едно извънредно ценно, за съжаление твърде кратко и не напълно ясно свидетелство за връзките на панонските славяни с българската държава. Така при възникналото съперничество между моравския княз Моимир и княза на Нитра, в днешна Словакия, Прибина, последният бил изгонен от владенията си. За известно време той намерил убежище в баварските земи, гдето приел християнската вяра, обаче след това отново трябвало да бяга. Така Прибина заедно със сина си Коцел — по-късния блатенски княз — и други свои люде пристигнал в България. Не след дълго време той напуснал по неизвестни причини и българската земя и се озовал при хърватския княз Ратимир. [54] Поради своята краткост това сведение
51. Срв. Michaelis Balbi et Theophili imp. Constantin, epistola, De non adorandis imaginibiis ad Ludovicum Pium : Mansi, Nova et amplissitna collectio conc., XIV, pp. 417—422; срв. Fr Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. 1. München—Berlin 1924, p. ,50, nr 408; Einhardi Annales: MGH, SS, I, p. 212, 33 sqq., s. a. 824; p. 216, 38—40, s. a. 827 : Legati Michaelis imperatoris de Constantinopoli ad imperatorom quasi propter foedus confirmandum missi, septembrio mense Compendium venerunt.
52. Annalista Saxo: MGH, SS, VIII, p. 574.
53. Annales Fuldenses (auctore Ruodolfo) : MGH, SS, 1, p. 364, 26—27.
54. M. Kos, Conversio Bagoariorum et Carantanorum, Ljubljana 1936, p. 135, 15—25. Срв. също Латински извори, с. 133—134. За това събитие няма никакво посочване у Zlatarski, Vel’ká Morava a Bulharsko, p. 275 sqq.
339
на нашия извор поставя редица въпроси, на които е трудно да се отговори с положителност. На първо място това е въпросът за времето на Прибиновото избягване в земята на българите. Измежду разните предложени датировки най-вероятно изглежда, че Прибина е избягал при българите към 833—836 г., [55] това ще рече в самото начало на управлението на княз Маламир. По това време, както се предполага, границата между българската държава и младото моравско княжество на Моимир е вървяла по река Тиса, като областта между Драва и Сава е била в българско владение. [56] Между моравските, панонските и българските земи съществували очевидно добри връзки, между другото именно през България вървяла византийската търговия за моравските и панонските земи, [57] а всичко това, разбира се, спомогнало за бягството на нитренския княз в България. Защо обаче той се принудил така бързо да напусне българските земи и да търси ново прибежище при хърватите, за това може само да се гадае. Възможно е, на първо място, между моравския княз Моимир и българите да е било постигнато някакво споразумение, вероятно насочено преди всичко против общия враг — франките. Именно съществуването на такова споразумение между Моимир и Маламир в България ще да е принудило по всяка вероятност Прибина да напусне българските земи и да търси ново убежище. Може би, от друга страна,
55. По въпроса за хронологията и изобщо за тези събития вж. подробности: V. Novotný, Česke dějiny, 1, 1, Praha 1912, p. 293 sqq.; Dvornik, Les Slaves, pp. 150, 227; Les légendes, p. 221 sqq. ; Byzancia, p. 119; J. Škultéty, Pribina. Riša vel’komoravská, Praha 1935, p. 9 sqq. ; J. Cibulka, Pribina a jeho kostol v Nitre, ib., pp. 25 sqq., 28 sqq.; M. Kos, K historii kniežat’a Pribinu a jeho doby. lb., p. 53 sqq. ; Μ. Murko, Pribina — Privina. lb., p. 65 sqq.; L. Knappek, Cirkev a štát v boji o rozširenie krest’anstva v IX. storoči. lb., p. 243 sqq. ; M. Weingart, Pribina, Kocel'a Nitra v zrkadle pramenov doby cyrilometodejskej, ib., p. 319 sqq.; p. 337 sqq.; M. K os, Conversio, p. 73 sqq.; p. 119, n. 157.
56. Срв. Dvornik, Les légendes, p. 223 ; Byzancia, p. 119, Златарски, История, c. 316 и сл.
57. Dvornik, Les légendes, p. 225 sqq., Byzancia, p. 120 sqq. За византийско-моравските търговски връзки през ранното средновековие вж. L. Niеderle, Byzantský obchod a země české v IX. a X. stoleti. Pekařův Sbornik, Praha 1929, pp. 33—37; F. Dvornik, Le commerce byzantin avec les pays tchèques aux IXe et Xe siècles. Byzantinoslavica, Il (1930), pp. 469— 71.
340
причината да се крие в положението в самата българска държава. Към 833 г. в България започва противохристиянско гонение, жертва на което пада и самият брат на българския хан — Боян. [58] Прибина вече бил приел християнството и не е изключено пребиваването му в една нехристиянска страна като България от онази епоха да не представлявало за него напълно обезпечено убежище. Най-сетне тук са изиграли известна роля и българо-франкските отношения по това време. Според нашия извор, който ни осведомява за бягството на Прибина, изгоненият от Моимир нитренски княз прекарал няколко време при баварския комит Ратбод, който го представил на Людовик Немски, по чието внушение и бил покръстен. След като прекарал при Ратбод известно време, Прибина влязъл в стълкновение с него и именно тогава бил принуден да бяга в България. Както бе посочено, още при своето възкачване на престола Маламир установил, през 832 г., приятелски отношения с франките, като изпратил нарочно пратеничество с дарове. Всичко това очевидно правело пребиваването на Прибина у българите твърде несигурно и го принудило да търси убежище сред хърватите. Във всеки случай несъмнено както за Прибина, така и за сина му Коцел, бъдещия владетел на панонските славяни (861—874), пребиваването в България не ще да е останало без влияние: сетнините се проявили при пристигането на Методий.
Към средата на IX в. отношенията между България и младото Великоморавско княжество, начело на което стоял енергичният княз Ростислав (846—870), се усложнили твърде много поради тясното преплитане с политиката на двете най-големи политически сили в тогавашния европейски свят — Византийската империя и франкската държава. За повече от две десетилетия, в началото на втората половина на IX в., събитията в двете славянски страни са в най-голяма взаимозависимост. Поемането на властта от княз Борис (852 — 889) в България било ознаменувано с опит за поддържане на добри отношения с
58. Мigne, P. Gr., CXXVI, col. 193 sqq. ; I. Martinov, Annus ecclesiasticiis graecoslavicus editus anno millenario SS. Cyrilli et Methodii slavicae gentis apostolorum etc. Bruxellis 1833, pp. 291—292; I. Dujčev, Slawische Heilige in der byzantinischen Hagiographie, SOF, XIX (1960), p. 74; Златарски, История, c. 332 и сл.
341
Людовик Немски, като още същата година при неговия двор пристигнало едно българско пратеничество. [59] Не се знае какви са бити задачите на това пратеничество, обаче изглежда, че то не допринесло много за установяването на добри отношения. На следната (853) година княз Борис действувал в съюз с великоморавския княз Ростислав и, както може да се съди по някои посочвания, с някои немски първенци против Людовик Немски. [60] Този съюз между двамата славянски владетели не се понравил на управниците на Византия и на франкската държава. Именно по подтикване на тези сили наскоро против българската държава се обявили хървати начело със своя княз Търпимир (845—864) и сърби и започнали враждебности, които продължили от 854 докъм 860 г. и които през това време отвличали силите и вниманието на българското княжество от съюза с великоморавците. [61] Възможно е също претърпяното през 853 г. поражение във войната с Людовик Немски да е оказало своето въздействие, във всеки случай през 855 г. Ростислав
59. Annales Fuldenses auctore Ruodolfo: MGH, SS, I, pp. 367,39 — 368,1 : legationes Bulgarorum Sclavorumque audivit et absolvit. Срв. E. Dümmler, Geschichte des Ostfränkischen Reiches, I, Leipzig 1887, pp. 365, 285; Zlatarski, Vel'ká Morava a Bulharsko, p. 276 sqq. ; Златарски, История, I, 2 (1927), c. 1 и сл. Срв. също : Латински извори, II, с. 43.
60. Annales Bertiniani : MGH, SS, I, p. 448, 14—18: Bulgari, sociatis sibi Sclavis, et, ut fertur, a nostris muneribus invitati, adversus Hludowicum, Germaniae regem, acriter promoventur, sed Domino pugnante vincuntur... В това сведение не са ясни две подробности, а именно кои са тези славяни, в съюз с които действували българите, а на второ място, подсказването за участие на немски подбудители в тези войни против Людовик Немски. Посочването за славяни като съюзници на българите е твърде общо. Възможно е западните хронисти, които ни дават вестите за този период, все още да са разграничавали в българската държава двата етнически елемента. Не е изключена обаче и възможността, както това се предполага от някои изследвачи, под посочването на славяните тук да се крие указание за Великоморавското княжество. Общо по въпроса вж. Dümmlеr, ор. c., p. 382 : die Bulgaren mit den pannonischen Slaven verbunden ; J. Marquart, Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge, Leipzig 1903, p. 117 : die Bulgaren im Verein mit den pannonischen Slawen auf Anstiften Karls des Kahlen... ; Novotný, op. c., p. 299; Dvornik, Les légendes, p. 226 sqq. ; Златарски, п. с., c. 6 и сл.
61. Срв. за подробности: Златарски, История, с. 8 и сл. ; K. Jиpeчек — J. Радонић, Историја Срба, 1, Београд 1922, с. 142 и сл. ; Dvornik, ib., р. 226 sqq.
342
вече действувал сам против Людовик Немски, като имал на своя страна сина на самия франкски крал, маркграфа Карломан. [62] Това изолиране на българския княз от Великоморавия разкрило за Людовик Немски нова възможност за сближение с българите. Разширението на Великоморавското княжество към югоизточна посока допринесло за изменение на отношенията с българския княз: към 860 г. Великоморавия вече граничела по течението на Тиса с България [63] и така се навдигала като неин съперник в обединението на тези славянски племена, които обитавали в Панония и по средното течение на Дунав. През 861 г. отношенията между Ростислав и българския княз Борис били враждебни. [64] Претърпените неуспехи на българските войски във войната против сърби и хървати несъмнено също налагат на българския княз да не предизвиква враждебност у своите мощни съседи франките и с това още повече да усложнява своето положение. Така когато към 860 г. се оформили две противоположни коалиции, едната начело с Византийската империя, а другата начело с франкската държава и в допълнение Папската курия, двете славянски държави, движени от своите външнополитически и вътрешнополитически интереси, се наредили на двата противоположни лагера и за известно време се изправили една против друга.
Тълкуването на този факт трябва да се дири в политиката на Великоморавия и на България, при което в единия и другия случай се наблюдава забележително сходство. [65] Така както за Великоморавското княжество, в което християнството
62. Dvornik, Les Slaves, р. 151 ; Les légendes, p. 227. Dümmler, op. c., p. 389 sqq.
63. Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 152. Сведението на Теофилакт Охридски (Migne, P. Gr., CXXVI, col. 197) за това, че при поемането на властта „облак франки" бил „покрил цяла България“, не може да се смята въпреки обясненията на Ф. И. Успенский, К истории крестьянского земевладения в Византии, ЖМНПр., CCXXV, отд. 2 (1883), с. 75 и сл. и особено на Златарски, История, с. 7, 791—794, за напълно ясно.
64. През 860 или началото на 861 г. бил погубен във война княз Прибина. На негово място бил поставен синът му Коцел (861—874), което разкривало още повече пътя на Ростислав към югоизток.
65. Срв. по въпроса: Dvornik, Les Slaves, p. 155 sqq.; Les légendes, p. 231 sqq.; I. Dujčev, Au lendemain de la conversion du peuple bulgare, L’épître de Photius. Mélanges de science rel., II (1951), p. 225 sq.
343
вече намерило разпространение, [66] така и за българската държава, в която езичеството на първобългари и славяни все още представяло господствуваща форма на религия, приемането на единна християнска вяра представяло едно от най-удобните средства за създаване на известно вътрешно единство в държавата, като в същото време запазят политическата независимост на своите страни. Още първите семена на християнската вяра сред бохемските и моравските славяни били донесени от западното духовенство, което поставяло новопокръстените тукашни славяни не само в зависимост от Римската курия, но, което представяло особена заплаха, от франкското духовенство. Според едно сведение в земите на чешките и моравските славяни по това време действували също и византийски свещеници мисионери, [67] за които е изказано предположение, че са проникнали от България, когато в нея по времето на Омуртаг, както и по-късно, по времето на неговия приемник Маламир, започнали гонения против християнството. [68] Именно за да се спаси от засилването на политическото господство на франкското духовенство в своята държава, Ростислав — независимо от факта, отгде проникнали ранните семена на християнската религия — насочил погледа си към един по-далечен религиозен център — Цариград, който можел да бъде по-малко опасен за него. Необходимо условие за здраво проникване на вярата и главно за извоюване на национална независимост даже при новата вяра било наличието на славянска църковна йерархия. Съзнавайки това, Ростислав към 860 г. се обърнал с подобно искане към Рим. [69] Отказът оттам да задоволят неговата
66. Общо по въпроса за покръстването на чешките, моравските и панонските славяни вж. подробности : Dvornik, Les Slaves, р. 150 sqq. : Les légendes, p. 231 sqq.; J. Cibulka, Velkomoravský koslel v Modré u Velehradti a začátky křest’anstvi na Moravé, Praha 1958; Zur Frühgeschichte der Architektur in Mähren (800—900). Festschrift K. M. Swoboda zum 28. Januar 1959 Praha 1959, pp. 55—74 (Sonderabdruck); V. Vavřinek, K otázce počátků christianisace Velké Moravy. Listy filolog., VII (LXXXII) (1959), pp. 217—224.
67. Vita Methodii, cap. IV : и соуть въ ны въшьли оучителе мнози, крьстијани из влахъ и из гръкъ и изъ нѣмьць, оучащее ны различь. Вж. текста у А. Теодоров-Балан, Кирил и Методи, I, София, 1920, с. 88.
68. Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 155.
69. Срв. Vita Methodii, cap. VIII : Балан, п. с., c. 90, 10—11.
344
молба се дължал не само на факта, че Римската курия не разполагала с подготвено славянско духовенство, [70] но още повече на нейното отрицателно отношение към употребата на националните езици в богослужбата. [71]
Християнството в България прониквало главно от Византия и официалното признание на новата вяра, както и учредяването на църковна йерархия щяло да постави българските земи в най-тясна зависимост от Цариградската патриаршия, посредством нея и от византийското правителство. Именно поради това княз Борис, принуден по силата на обстоятелствата да приеме християнството от Византия, при разрешението на църковните въпроси се обърнал още през втората половина на 866 г. към Рим, откъдето заплахата за националната независимост могла да бъде по-малка. Забележително е обаче, че при проникването на християнството сред бохемските и моравските славяни от едно църковно средище като архиепископията на Залцбург, тук били пренасяни от франкското духовенство и някои специфични учения, като например учението за съществуването на антиподите, [72] срещу което Константин Философ при дейността си във Великоморавия сметнал за необходимо да се бори [73] в
70. Срв. Dvornik, ор. с., р. 156 : On y avait décliné sa demande, probablement parce qu’on ne pouvait lui fournir les hommes qu’il demandait, des prêtres sachant la langue des Moraves.
71. Това да се свърже c поддържаната от Римската църква, общо взето, през средновековието и по-късно време теория за триезичието. Вж. обстойно по въпроса: I. Dujčev, Il problema delle lingue nazionali nel Medio Evo e gli Slavi. Richerche slavistiche, VIII (1961), pp. 39—60.
72. Срв. Vita Constantini, cap. XV : Бaлaн, п. с., c. 59, 23—25.
73. Това учение е било поддържано от залцбургския архиепископ Виргилий (700—784) (за него вж. обстойно : Н. Krabbe, Bischof Virgil von Salzburg und seine kosmologischen Ideen. Mitteilungen d. Inst.f. österr. Geschichtsforschung, XXIV (1903), pp. 1—28; H. Löwe, Ein literarischer Widersacher des Bonifatius. Vergil von Salzburg und die Kosmographie des Aethicus Ister. Meinz 1952 = Akad. d. Wissenschaften u. d. Liter., Abh. d. Geistesund Sozialwiss. KL, Jhg. 1951, Nr. 1; В. Новак: Истор. часопис, VII (1957), c. 17 и бел. 52), чиито схващания са били осъдени в послание на папа Захарий (741—752) от 748 г., обаче, както личи, намерили поддръжници всред немското духовенство и се разпространявали дори и през втората половина на IX в. благодарение на него във великоморавските земи. За подробности по въпроса вж. I. Dujčev, Un episodio dell’ attività di Costantino Filosofo in Moravia. Richerche slavistiche, III (1954), pp. 90—96 ; срв. J. Vašica : Byzantinoslavica, XX (1959), рр. 95—98, Fr. Repp, Zur Erklärung von Kap. XV der Legende von Konstantin. Zf. f. slav. Philologie, XXVI, 1 (1957), pp. 114—118; I. Dujčev: Byzantinoslavica, XIX (1958), pp. 322—323; I. Dujčev, Nochmals zur Erklärung von Kap. XV der Legende über Konstantin. Zf f. slav. Philologie, XXVII (1958), pp. 177—178.
345
духа на общоразпространените византийски схващания по въпроса.
Към 860—861 г. двамата славянски владетели, подбуждани от еднакви в основата си политически цели за приемане на християнството и едновременно с това за запазване на националната независимост, се насочват към две противоположни посоки: Ростислав се насочва към Цариград, а Борис — към франкския владетел, а чрез него и към Римската църква. Но тъй като в основата на двете действия има и политически подбуди, те са тясно свързани взаимно. Може дори да се каже с пълна правдоподобност, че и при двата случая за създаване на основа на равенство в отношенията [74] изповеданието или приемането на християнството е било използуваното като средство за укрепване на политическите съюзи. Хронологическият ред на събитията дава основание да се предполага, че инициативата за създаване на византийско-великоморавска политическа и, тъй да се каже, религиозна коалиция, е принадлежала на Ростислав. Търсейки утвърждаване на своята църковна и политическа независимост, Ростислав през 862 г. се обръща към Цариград с нарочно пратеничество, за което обстойно ни говори един агиографски извор, именно Пространното житие на Константин-Кирил. Поради своя характер житието изтъква само религиозната страна на водените преговори, премълчавайки напълно тяхната политическа основа. [75] Едновременно с това и в отговор на тези Ростиславови действия започва сближението между Борис и Людовик Немски. Още през 862 г., когато във византийската столица се водят дългите преговори между Ростиславовите
74. Извънредно показателно за презрителното отношение към езичниците е едно сведение на исторически извор от същата епоха : Kоs, ор. с., рр. 134,30 — 135,12.
75. Срв. Dvornik, Les Slaves, р. 156: (Rastislav) voulait compléter l’émancipation politique des Slaves, á l’égard de l’Empire franc, par une émancipation religieuse. . . ; Les légendes, p. 228 sqq. ; Dümmlеr, ор. c., Il (1887), p. 178 sqq.; Златарски, п. с., c. 17 и сл.
346
пратеници и цариградското правителство и църква, се уговарят общи действия между Борис и Людовик Немски. И действително през следната година те воюват съвместно против великоморавците. [76] По същото време Римската курия, която е заинтересувана от едно привличане на българския владетел и неговия народ към Запада, следи с особен интерес събитията и се старае да бъде в течение на тях. В писмо на папа Николай 1 (858—867) до Людовик Немски от 864 г. се говори за готвена среща между немския владетел и българския княз в град Тулна за уговаряне на общи действия против великоморавския княз Ростислав. [77] От изворите от същото време, именно писмо на константския епископ Соломон до папата, [78] писмо на Николай I до реймския архиепископ Хинкмар [79] и от продължението на Бертинианските анали [80] узнаваме, че съюзът между двамата владетели—Людовик Немски и Борис — трябвало да бъде скрепен чрез покръстването на последния, а това означавало чисто и просто, че българите се готвели да приемат християнството като официална религия в държавата си, обаче не от съседната Цариградска патриаршия, а от немско, сиреч католическо духовенство. За Византийската империя това представяло тежък удар. Западната църква, разривът с която се очертавал все по-ясно и съперничеството се задълбочавало все повече и повече, предприемала решителна стъпка да установи влиянието си в области, разположени непосредствено до сърцето на самата империя. Загубата сега щяла да бъде за
76. Annales Fuldenses: ib., pp. 374, 18 — 375, 1 ; Dümmler, op. c., p. 51 ; Dvornik, Les légendes, p. 228 ; Златарски, п. с., с. 14 и сл. Вж. още сведението на Annales Xantenses: MGH, II, p. 230. Срв. Nοvotný, op. c., p. 308.
77. E. Perels, Nicolai I papae epistolae. MGH, Epistolae VI. Karolini aevi IV, p. 293, 1—9 : Quoniam nuntias, quod fidelis rex disposituin habeat venire Tullinam et deinde pacem cum rege Vulgarorum confirmare et Rastitium ant volendo aut nolendo sibi oboedientem facere. . .
78. E. Perels, op. c., p. 293, 1—9.
79. E. Perels, op. c., pp. 601, 9—29 ; 603, 2—604,3.
80. Annales Bertiniani : MGH, SS, 1, p. 465, 29—31 : Hludowicus, rex Germaniae, hostiliter obviant Bulgarorum (regi) Cagano nomine, qui christianum se fieri veile promiserat, pergit. Срв. Dümmler, op. c., p. 86 ; Novotný, op. c., pp. 309—310; Златарски, пос. съч., c. 16 и сл.
347
Цариград много по-страшна, отколкото някогашната заплаха да бъде загубен Илирик за византийската църковна юрисдикция. Византийското правителство не само посрещало с радост пратеничеството на великоморавския княз, но почти незабавно реагирало с разполагаемите средства, именно чрез изпращането на религиозно-църковната мисия, начело на която стояли двама български славяни солунските братя Константин Философ-Кирил и Методий, а на следната (864) година била предприета по суша и по море експедиция против българската държава. [81] Без да се излагат тук подробности около дейността на Константин Философ и Методий във Великоморавия и Панония, които са много добре познати, [82] трябва да се каже, че двете действия на византийското правителство в различна продължителност от време дати такива резултати, които били с найважни последствия. Така през втората половина на 865 и началото на 866 г. империята могла да се радва на голям двоен успех. Пред заплахата на византийското нападение българският княз очевидно се отказал от съюза си с немския владетел и за утвърждаване на помирението с империята се съгласил да приеме християнството от Цариград, което означавало въдворяването на византийското религиозно-църковно и оттам политическо влияние в българските земи. Покръстването се извършило през септември 865 г. [83] По същото време византийската църковна мисия във Великоморавия действувала напълно успешно: за империята било не толкова важно въвеждането там на богослужение на славянски език, което ставало съгласно с официалните разбирания на императора и на самия патриарх
81. Georgius Hamartolus, Chronicon, ed. E. de Murait, Petropoli 1859, p. 732, 15—18. —(Ps.-) Symeon Magister, ed. Bonn., pp. 664, 21— 665, 2 ; 665,11—18. — Leo Grammaticus. ed. Bonn., p. 238,10—19 ; Златарски, п. с., c. 18 и сл.
82. За подробностите вж. главно : Novotný, ор. cit., p. 317 sqq., Dvοrnik, Les Slaves, p. 164 sqq ; Les légendes, p. 231 sqq.
83. За тази дата вж. подробности y Златapски, п. с., c. 27 и сл. Подлежат на проверка поправките в хронологията, предложени от A. Vaillant — M. Lascaris, La date de la conversion des Bulgares. Revue des études slaves, XXIII (1933), pp. 5—8 ; O. Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, p. 34 („ca. April—Mai 866“); Ostrogorsky, Geschichte, p. 186, n. 1 : „schon 864“.
348
Фотий, колкото изместването на влиянието на западната църква и установяването на византийското влияние сред тази далечна страна. Пред тази перспектива дори въпросът за обреда, който трябвало да бъде прилаган във Великоморавия, изглежда, оставал на второ място. Осуетяването на българо-немския политически и религиозен съюз, разбира се, донасяло очакваното разрешение за Ростислав, При постигнатото помирение между българския княз и империята добрите отношения между България и Великоморавия се възстановявали: българската държава преставала да бъде противник на своите северозападни славянски съседи. [84] Двамата византийски мисионери, които водели със себе си, както може да се предполага, доста голям брой свои ученици измежду българските славяни, проправяли още по-добре пътя за това опознаване и сближаване между двата славянски и братски народа.
Обръщането на княз Борис към Византия, сиреч приемането на християнството от Цариградската патриаршия, установяването на византийска църковна йерархия в българските земи и сключването на мир с Византийската империя при отказ от всякакви съюзни отношения с немския владетел обаче не разрешавали проблемите, които стояли пред българите. В течение на по-малко от година настъпили усложнения и промени. В началото на 866 г. в България избухнал голям бунт, насочен против княза и с подчертан езически характер. Каквито и причини да съществували за избухването на този бунт, [85] несъмнена е ръководната роля в него на българските боляри. [86] Недоволството от приемането на новата вяра като официална религия в държавата изразявало очевидно не толкова привързаност към езическата вяра на бащите, колкото ненавистта към Византия и опасението, че посредством приемането на християнството именно от Цариград се подготвял пътят за проникването на силно византийско религиозно, църковно и политическо влияние в България. На Запад — както може да се съди по обстойните вести, които намираме в писанията на западни-
84. Срв. Zlatarski, Vel’ká Morava a Bulharsko, p. 284.
85. Вж обясненията на Златарски, п. с., с. 43 и сл. ; Π. Мутафчиев, История на българския народ, 1. Второ издание, София (1943), с 173 и сл.
86. Срв. Златарски, п. с., с. 47 и сл.
349
автори [87] следели с извънредно голямо внимание събитията в българските земи. Дали чрез малобройното намиращо се в България франкско духовенство или по някакви други пътища обаче в бунта имали пръст и франките, [88] които по този начин разслабвали византийската политика и подготвяли почва за ново привличане на българите към себе си и Западната църква Към началото на втората половина на 866 г. заплахата, пред която Борис отстъпил поради византийското нашествие,- можела да се смята отстранена. Той сега отново — заставен от противовизантийските настроения в страната — се насочил към Запада: през август 866 г. той отправил пратеничество до Рим, което трябвало да потърси разяснение по цяла редица въпроси, свързани с вярата, църковната организация и бита на новопокръстения народ и несъмнено да подготви сближението с Курията. [89] В същото време било изпратено пратеничество и до Людовик Немски с известие за покръстването и с молба да бъдат изпратени в България „способни проповедници на християнската вяра“ [90]. От този момент в течение на цели три години политиката на империята по отношение на България претърпява нов тежък неуспех. В края на ноември 866 г. папа Николай I пратил в България своя мисия начело с епископа на Популония Павел и епископа на Порто Формоза, които престояли при Борис най-малко до пролетта на 868 г. [91] До есента
87. Annales Bertiniani: MGH, SS. 1, pp. 473, 39—474, 19. Responsa Nicolai I. Papae ad consulta Bulgarorum : Perels, op. c., § 17.
88. Златарски, п. с., c. 53 и сл. добре, изтъква, че покрай вътрешните причини за бунта .могат да се предполагат и външни политически причини за болярския бунт — подбуди от страна на франкския крал и западното духовенство“, за което обаче може само да се гадае, без да притежаваме ясни докази на нашите извори.
89. За подробности вж. : Златарски, История, с. 85 и сл.; Dvornik, Les Slaves, р. 172 sqq. ; I. Dujčev, Die Responsa Nicolai I Papae ad Consulta Bulgarorum als Quelle für die bulgarische Geschichte. Festschrift des Haus-, Hof- und Staatsarchiv, 1. Wien 1949, pp. 349-362; I. Dujčev, Славяно-болгарские древности IX-го века. Byzantinoslavica, XL 1 (1950), pp. 6—31 ; idem, Еще o славяно-болгарских древностях IX-го века, ib., XII (1951), pp. 75—93.
90. Annales Fuldenses; MGH. SS, 1, p. 379, 45—18; p. 380, 1—5.
91. За подробности вж.: J. Hergenröther, Photius, Patriarch von Constantinopel. I. Regensburg 1867, p. 606 sqq.; Dvornik, Les Slaves, p. 191 sqq. ; I. Dujčev, Testimonianza epigrafica della missione di Formoso, vescovo di Porto, in Bulgaria (a. 866/7). Epigraphica, XII (1951), pp. 49—59.
350
на 869 г. българският княз води преговори с Рим, след като още през пролетта на 867 г. в страната му останали само папските пратеници, а мисията на Людовик Немски била принудена да се завърне. На цариградския църковен събор през 869—870 г. българските искания биват задоволени от византийското правителство и от патриаршията [92] и България отново минава под върховенството на Цариградската църква, ще рече, и в сферата на политическото и културното влияние на Византийската империя. Изглеждало, че не било възможно при географското положение на българските земи друго разрешение. В същото време обаче положението във Великоморавия се развивало напълно в ущърб на византийската политика. Представителите на византийската църковна и политическа мисия биват призовани в Рим, гдето пристигат в края на 867 или началото на 868 г. [93] Това означавало колкото признание на тяхната дейност във великоморавските земи, толкова и поставянето им под върховенството на Римската църква и отдалечаването от Цариград. Истинският водач на византийската мисия в земята на Ростислав, Константин Философ-Кирил починал в Рим на 14. II. 869 г., без никога повече да види византийската столица. През лятото на 869 г. войските на Людовик Немски нанесли поражение на Ростислав. [94] Византийско-великоморавският съюз прочее не донесъл нито за империята, нито за Ростислав очакваните и желани резултати. Обръщането на българите към Византия обаче определя в най-голяма степен политиката на Папската курия по отношение на Великоморавия и частно към делото на Методий. [95] Назначаването на Методий през 870 г. като архиепископ
92. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 132 и сл.
93. За подробности вж. Dvornik, Les Slaves, р. 172 sqq.
94. Dümmler, op. cit., p. 276 sqq.; Dvornik, Les Slaves, p. 204 sqq.; Les légendes, p. 268 sqq. Към същото време византийският император Василий I (867—886) опитва да поддържа добри отношения както с Людовик Немски, така и с Папската курия главно с оглед на заплахата на арабите: вж. посочвания у Dölger, Regesten, I, nrr. 480, 481, 487, 488, 489, 491,496
95. Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 214: La question bulgare domine tout; c’est elle qui décide de la politique pontificale en Moravie et en Pannonie; срв. idem. Les légendes, p. 269
351
на цяла Панония със седалище стария град Сирмиум (дн. Сремска Митровица), който към 873—879 г. минава в пределите на българската държава, [96] съставя от страна на Папската курия един твърде смел, но отчаян опит за утвърждаване на западното църковно влияние в стария Илирик, в непосредствена близост до българската държава. [97] Покрай безуспешните опити чрез послания да бъде върнат българският княз Борис отново към Римската църква [98] папа Йоан VIII (872—882) се решава на тази стъпка обаче при едно тежко изискване към Методий: да изостави употребата на славянската богослужба, [99] което означавало да се отрече от цялото дело на брата си и на своя собствен живот. Ако и да прави опити за уреждане на отношенията си с франкската държава и с Курията, [100] Византийската империя живо следи събитията във Великоморавия и, както може да се съди например от косвено свидетелство в съчиненията на Константин VII Багренородни (912—959), [101] в Цариград са били сравнително правилно осведомени по много въпроси. Надеждите на империята към Великоморавия обаче не се оправдават и естествено интересът към нея значително намалява. Тя не може да бъде използувана като съюзник против българската държава, с която Византия през 864 г. сключва т. нар. „дълбок мир“ и с много малки колебания го спазва неизменно цели тридесет години. [102] Едно пратеничество на империята при приемника на Ростислав, княз Светополк (870— 894), през 874 г. [103] има ограничено значение. Изглежда също
96. Срв. Dvornik, Les legendes, p. 275.
97. За подробности: Dvornik, Les Slaves, p. 20b sqq. Les légendes, p. 267 sqq.
98. За подробности вж. Златарски, пос. съч., с 156 и сл.
99. Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 212 sqq.; C. Korolevskij, Liturgie en langue vivante, Paris 1955, p. 116 sqq.
100. Вж. посочванията за това тук, с. 351 бел. 95.
101. Това показва осведомеността на Константин Багренородни в съчинението му „3а управление на империята“ : вж. Constantine Porphyrogеnitus, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik — R. J. H. Jenkins, Budapest 1949. cap. 13, 3 sqq.; cap. 38, 57 sqq.; cap. 40, 27 sqq.; cap. 41, 1—26; cap. 42, 15 sqq. Срв. Dvornik, Les légendes, p. 236 sqq.
102. За продължителността на мира вж. моите бележки : ВВр, XV (1959), с. 70; Златарски, пос. съч., с. 283 и сл.
103. Dölgеr, Regesten, I, nr. 494. 25 26
352
че призоваването на архиепископ Методий във византийската столица през 880—881 г. [104], при което пътуване той вероятно е минал през българските земи и ще да се е срещнал с българския княз Борис, [105] не донесло никакви явни промени в положението. Възложената на архиепископ Методий мисия като глава на възстановения диоцез на Сирмиум в непосредствена близост с българската държава не могла да бъде изпълнена както поради силното и ожесточено противодействие на немското духовенство, което за повече от две години го лишило от свобода, [106] така и поради личното безразличие на новия великоморавски владетел към делото на славянската богослужба и просвета. За всички тези години не знаем почти нищо за отношенията между Великоморавия и България, ако се изключи едно събитие, именно пратеничеството в българските земи на папския пратеник Йоан Венециански, който бил свързан в миналите години с великоморавския княз. [107] Смъртта на архиепископ Методий на 6. IV. 885 г. дала нов тласък на нещата. Предназначената за дейност сред великоморавците славянска книжнина загубила сега всяка официална подкрепа и посредством приютените в България Кирило-Методиеви ученици била спасена от окончателно забвение. [108] С пристигането на Климент, Наум и другите труженици на славянската писменост в историята на старославянската литература се разкрива нова страница. През периода обаче между 885 и 893—894 г. в отношенията между българските земи и Великоморавия настъпват нови моменти, които представят особен интерес.
104. Dvornik, Les Slaves, p. 271 sqq. ; Les légendes, p. 275 sqq. ; J. Bidlo, Cesta Metodějova do Cařihradu. Časopis Matice Moravské, XXV (1916), pp. 35—54.
105. Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 279, изказва съмнения относно това. Напротив, Златарски, п. с., с. 219 и сл., е склонен да допусне това посещение на Методий при българския княз; срв. също Zlatarski, Vel’ká Morava a Bulharsko, p. 285.
106. Срв. F. Grivec, Quaestiones Cyrillo-Methodianae. Orientalia christiana periodica, XVIII (1952), pp. 113—117 : I. De carceribus S. Methodii; Dvornik, Les Slaves, p. 209 sqq.; Les légendes, p. 271 sqq.; F. Grivec, Metodova jeca — Ellwangen. Zgodovinski časopis, X—XI (1956—1957), pp. 282—284.
107. За подробности вж. y Златарски, п. c., c. 179 и сл., 805 и сл.
108. Срв. сполучливото определение на Dvornik, Les Slaves, pp. 282—322 ; L’oeuvre de Méthode sauvée par les Bulgares.
353
Главният извор, който ни осведомява за съдбата на пристигналите в България през 885 г. Кирило-Методиеви ученици, е пространното Климентово житие, съставено от охридския архиепископ Теофилакт в края на XI или началото на XII в., [109] въз основа на загубени днес старобългарски първоизвори — вероятно някакво пространно житие на Константин-Кирил и учениците му. [110] Преследвани и подложени на мъчения, Климент и неговите събратя през Дунава се озовали на крайната северозападна граница на българската държава, именно в граничната крепост Белград, гдето били посрещнати от местния български управител най-радушно и веднага били пратени при княз Борис, в столицата Плиска, тъй като се знаело, че князът „жадувал за такива мъже“ [111]. Зад агиографската украса на византийския писател лесно можем все пак да открием, че носителите на славянската писменост наистина били посрещнати като най-желани гости от българите. Това неочаквано събитие в историята на началната славянска книжнина и просвета стои в зависимост от множество събития в политическия живот на великоморавските славяни и на българската държава. Отношенията на великоморавския княз Светополк твърде често са отразявали неговите отношения с франкската държава и съответно засилването или отслабването на влиянието на немското духовенство във Великоморавското княжество. Във връзка с отношенията между чешките и панонските славяни и българските земи влияние оказало обстоятелството, че след смъртта на княз Коцел (874 г.) земите на Панонското княжество минали под властта на франките: в течение на десетина години долнопанонските области били владени от незаконнородения син на
109. Най-доброто, критично издание : Н. Л. Туницкий, Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия, I, Греческое пространное житие св. Климента Словенското, Сергиев Посад 1918. Вж. също : Теофилакт, Житие на Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки от Ал. Милев, София 1955. Към това издание вж. Ив. Снегаров: ИИБИ, VII (1957), с. 419 и сл.; Ал. Милев: пак там, VIII (1960), с. 383—399.
110. Срв. Ив. Дуйчев: Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 52—54, 562; Изследвания в чест на акад. Ст. Младенов, София 1957, с. 157 и сл. ; В. Z., L (1957), р. 518.
111. Vita Clementis, cap. XVI, 47 : Милев, п. с., с. 68—69.
354
Карломан, Арнулф. Това разкъсало Еръзката между южните славяни и техните братя от моравско-панонските земи, а заедно с това създало допир между франкската и българската държава. През 881 г. в земите на Великоморавия било извършено нападение, в което участвували българи и франки, предвождани от Арнулф. [112] През следните години Светополк воюва с Арнулф, за да отмъсти за това нападение, и мирът се утвърждава между тях едва през 885 г. [113] Като проводник на немското влияние във Великоморавското княжество през това време се явява немецът Вихинг (Wichingus), който за известен период успява да се утвърди като любимец на Светополк и поради това получава възможност да упражнява доста силно влияние, насочено — при липсата на заинтересуваност от страна на княза по отношение на славянската книжнина и просвета — към архиепископ Методий и неговите ученици. В течение на повече от две десетилетия Вихинг играе отрицателна и ярко враждебна роля спрямо архиепископ Методий и неговите ученици, както и в отношенията между Великоморавското княжество, Арнулф и българите. [114] Кризата настъпила непосредствено след смъртта на Методий, когато франкското духовенство отказало да признае избрания приемник на Методий славянина Горазд — и настоявало за Вихинг като викарий до това време и епископ на Нитра. За отбелязване е, че пространното Климентово житие, като разказва за изгонването на Методиевите ученици, щади, общо взето, великоморавския княз, и вини за постигналите ги страдания франкското духовенство и войска: „люде варвари немци“ [115]. Както се знае, прогонените Методиеви ученици се пръснали на три страни: едни се
112. Dümmler, ор. с., III (1888), р. 225 sq. ; J. В. Böhmer, Regesta imperii. 1. Die Regesten des Kaiserreiches unter den Karolingern 751—918. Nach J. F. Böhmer neubearbeitet von E. Mühlbacher. 2 Aufl. 1. Bd. 2 Abt., Innsbruck 1904, p. 726; Novotný, op. cit., p. 387 sqq.
113. Dümmler, op. c., p. 226, г. 1.
114. За подробности вж. Dvornik, Les Slaves pp. 226, 269, 285, 288, 297 ; V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin 1913, pp. 62, 67, 85; J. Medový, Arcibiskup sv. Metod a biskup Viching. Jezykovedný sbornik, I—II (1946—1947), pp. 193—199; Novotný, op. c., p. 395 sq.
115. Vita Dementis, cap. XIII, 41: Милев, п. с., c. 62—63.
355
запътили към България, други към сръбските и хърватските земи, а трета група, като роби, попаднали във Венеция, а оттам във византийската столица. [116] Пристигането на Методиевите ученици в България и Византия се определя приблизително точно от крайните дати на управление на българския княз Борис I Михаил, който през 889 г. се отрекъл от престола, и от смъртта на византийския император Василий I, [117] починал в края на август 886 г. За лошата съдба на Методиевите ученици великоморавският княз има, както изглежда, главна вина в това, че е проявявал отстъпчивост към гонителите и слаба ревност към славянската просвета и книжнина, чиито носители били Методий и сподвижниците му. [118]
Сведенията на нашия главен и в известни случаи единствен исторически извор за съдбата на Методиевите ученици след пристигането им в България не са достатъчно ясни и не дават възможност да се възстановят всички подробности на събитията. Така според изричното посочване на пространното Климентово житие [119] княз Борис посрещнал много радушно измъчените бегълци. След непродължително време обаче водачът на цялата група Методиеви ученици, Климент, бива изпратен в един твърде отдалечен край на тогавашната българска държава в крайна Югозападна Македония, в т. нар. област Кутмичевица. [120] Хронологическите посочвания за това събитие не са ясни и то може да бъде датирано само предположително. Изказвайки удивление от това действие на българския княз Борис, един учен опитва да го обясни с известни опасения по отношение на Византия, с която по това време съществуват най-добри и мирни отношения. [121] Това обяснение изглежда правдоподобно,
116. Житие на Наум Охридски : Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 306. Срв. Dvornik, Les Slaves, р. 298 sqq
117. Срв. Jagić, op. c., p. 96 sqq.
118. По въпроса срв. също статията на P. J. Alexander, The Papacy, the Bavarian Clergy, and the Slavonic Apostles. The Slavonic Year-Book, I = Slavonic and East European Review, XX (1941), pp. 265—293.
119. Vita Clementis, cap. XVI, 48—52 : Милев, п. с., c. 68—71.
120. За локализирането срв. Златарски, п. с., с. 226 и сл.
121. Срв. Dvornik, ор. с., рр. 313—314 : „Contrairement à toute attente, Boris ne garda pas Clément auprès de lui, dans sa résidence. Il l’envoya en Macédoine, dans la région appelée Kutmičevica (Κουτμιτζιβίτσα). Pourquoi cette décision, qui paraît au premier abord si singulière ? On ne peut interpréter се geste de Boris comme un acte de réprobation à l’égard des idées de Clément. La légende ajoute en effet qu'il reçut du roi de larges présents afin de pouvoir tranquillement continuer son oeuvre. Il faut plutôt voir dans се fait une nouvelle preuve de l’habileté diplomatique de Boris-Michel. . . Peut-être aussi Clément désirait-il lui-même partir pour cette région qui le rapprochait de sa patrie. Chez ces Slaves, autrefois sujets de Byzance, il pouvait travailler plus tranquillement. . ."
356
обаче едва ли може да се сметне единствено възвъзможно. При хронологическата неопределеност на нашия главен исторически извор за тези събития обаче е напълно възможно да се тълкуват събитията и другояче, именно като се отнесат към времето след поемането на властта от страна на Борисовия наследник — княз Владимир (889—893). За съжаление данните на разполагаемите исторически извори за времето на този български владетел не са достатъчно богати и, от друга страна, не са напълно ясни. Много от числовите указания в пространното Климентово житие на Теофилакт събуждат съмнения, [122] поради което датирането на събитията не може да стане само въз основа на тях. Когато Владимир поема властта в България, той вече е бил в доста напреднала възраст. Участието му в похода против сърби и хървати към 854—860 г. [123] дава пълно основание да се предполага, че той е бил роден и възпитан още в периода на езичеството, доста време преди официалното покръстване, и следователно кара да се подозират у него известни скрити тежнения към старата езическа религия. От друга страна, в някои от историческите извори [124] за него се говори като личност покварена, отдадена на пиянство и лекомислен живот, което — нека се признае също не е могло да бъде изключено при един княжески син, разполагащ с много възможности и държан в сянка в течение на много години. Поради това на казания български княз се приписва — подобно на император Юлиан Отстъпник (361—363) в Източноримската империя или на Вата в Маджарско през
122. Срв. Dvornik, Les légendes, p. 14 sqq. ; Ив. Дyйчев, Из старата българска книжнина, I, София 1943, с. 178 и сл.
123. За подробности вж. Златарски, История, с. 8 и сл.
124. Rеginо, Chronicon : MGH, SS, 1, p. 580; Sigebertus, Chronica : MGH, SS, VIII, p. 341 ; Annalista Saxo Grammaticus: ib., p. 575.
357
1045 г. — опит за реставрация на езичеството. [125] Трябва обаче да се вземат под внимание някои събития от историческия живот на епохата, за да се потърси някое друго по-правдоподобно обяснение. В началото на последното десетилетие на IX в. се прави опит за създаване на една голяма коалиция, в която влизат франкският крал Арнулф и Папската курия, насочена против великоморавския княз Светополк. През 892 г. Арнулф и Светополк са във враждебни отношения. [126] Приблизително по същото време главният гонител на Методий, учениците му и славянското богослужение във великоморавските земи и близък сътрудник на княз Светополк Вихинг избягва от двора на великоморавския княз, постъпва на служба при Арнулф и става негов канцлер, на която служба остава в течение на няколко години. [127] През септември 892 Арнулф праща
125. Срв. Златарски, пос. съч., с. 246 и сл.; Мутафчиев, пос. съч., с. 200 и сл.
126. Dümmlеr, ор. cit., рр. 338 п. 2 ; 833 sqq. ; Воhmer, ор. c., р. 748, nr. 1860 а; р. 756, nr. 1863 b; р. 757, nr. 1875 a; Novotný, ор. c., р. 409 sqq.
127. Novotný, ор. cit., р. 414 sqq., Dümmlеr, ор. c., р. 362 : ein Mann auf den der Mährenherzog bisher sein vollstes Vertrauen gesetzt, der Bischof Wiching von Neitra, zur Partei seiner Feinde überging. Dieser, der alte Widersacher des hl. Methodius, dem er so viel Herzeleid zugefügt, trat, in das Land seiner Geburt zurückkehrend, in die Dienste Arnulfs : seit dem 2. September 983 erscheint er als Kanzler in den Urkunden dieses Königs, und mit der Stelle des Bischofs Aspert von Regensburg ging der Einfluss und die Geltung auf ihn über, die dieser im königlichen Rate besessen. Точната дата на бягството на Вихинг при Арнулф не се знае. Като най-вероятно се смята, че това е станало през 893 г. (Dümmlеr, ор. с., р. 361 ; Jagić, ор. с., р. 96); докато, напротив, Дворник като че ли е склонен да отнесе това още към 892 г. (вж. Dvornik, Les Slaves, р. 298: l’adversaire acharné de Méthode et de son oeuvre resta seul maître de la place jusqu’en 892. Un changement de politique qui mit aux prises Svatopluk et Arnulf l’obligea à се moment à quitter la Moravie pour devenir chancelier de се dernier), което не е изключено, тъй като именно тогава избухват враждебностите между Светополк и Арнулф. Името на Вихинг като канцеларий на крал Арнулф се чете за първи път в документ от 2. IX. 893 г. : вж. за този и други документи с неговия подпис Böhmer—Mühlbacher, ор. с., р. 760, nr. 1891 (1840), р. 762, nr. 1893(1842), от който документ се вижда, че съпровождал Арнулф по време на похода му в Италия; р. 766, nr. 1902 (1851); nr. 1903 (1852); р. 771, nr. 1912 (186П, nr. 1913 (1862^ ; р. 773, nr. 1915 (1864), nr. 1916 (1865) ; р. 775, nr. 1919 (1868). При двата похода на Арнулф в Италия, именно през 894 и 896 г., Вихинг съпровождал краля и изпълнявал длъжността си при него до втората половина на 898 г., когато се споменава като канцеларий Ернестос.
358
пратеничество при българския княз Владимир, което поради враждебните отношения с великоморавския княз не могло да пътува по суша, та стигнало в българската столица по течението на реките Одра, Кулпа и Сава. [128] Според изричното посочване на нашия исторически извор франкският крал предлагал на Владимир да бъде възобновен някогашният мирен договор между двете държави и заедно с това да се забрани износът на сол от България за Великоморавия. [129] Пратеничеството престояло в българските земи доста продължително време, бидейки прието с почит, после през май 893 г. по същия път, носейки богати дарове от българите, се завърнало назад. По всичко би трябвало да се заключи, че исканият от Арнулф съюзен договор, насочен против Велико моравското княжество, бил сключен. [130] През втората половина на септември 891 г. папският престол бил зает от Формоза (891—896), който имал отдавнашни и много здрави връзки с българските земи и изобщо със славянското богослужение още от пребиваването си в България и общението си с Константин Философ-Кирил, Методий и учениците им в Рим. [131] През време на своето управление папа Формоза — неизвестно точно в коя година — наредил да изпишат в една разрушена днес църква на Монтечелио в Рим фреска, на която в нозете на Христа и между апостолите Петър и Павел, светците Иполит и Лаврентий били нарисувани неговият собствен образ и образът на един княз, който с голяма вероятност трябва да се отъждестви с княз Борис. [132] Знае се, от друга страна, че франкският крал Арнулф 894
128. Annales Fuldenses, р. 408.
129. За подробности вж. V. Chaloupecký, Dvě Studie k djinám Podkarpatská. 1. Sůl z Bulharska (892). Bratislava 1925—Sbormk Filos. fak. Univers. Komensk. v Bratislavě. Roč. III (1925) č. 30 (4), pp. 3—11. Срв. Zlatarski, ор. с., р. 287 ; Златарски, История, с. 247 и сл.; Dümmlеr, ор. с., р. 354 sqq. ; р. 225, п. 1 ; Banescu, ор. с., р. 11 sq.
130. Срв. Златарски, История, с. 248 и сл.
131. Подробности : Dujčеv, Testimonianza epigrafica, p. 51 sqq.
132. За подробности вж. : А. Грабар, Портрет на българския цар Борис I в Рим ? Известия на Българския археологически институт, I (1921—1922), с. 232—233; I. Dujčеv, Uno studio inedito di mons. G. Ciampini sul Papa Formoso. Archivio della R. Deputazione romana di storia patria, LIX (1936), pp. 137—177 ; J. Duhr, Humble vestige d’un grand espoir déçu. Episode de la vie de Formose. Recherches de science rel., XLII. 3 (1954), pp. 361—387; W. N. Schumacher, „Dominus legem dat“. Römische Quartalschrift, LIV, 1—2(1959), p. 31, n. 169; I. Dujčev, Due note di storia medievale, Byzantion, XXIX—XXX (1959—1960), pp. 259—266.
359
също е бил в най-добри връзки с римския папа и в негова подкрепа предприема два похода в Италия през 894 и 895—896 г. [133]
В светлината на тези исторически факти политиката на българския княз Владимир може да бъде изяснена съвършено различно в сравнение с това, което се приема досега. Сведенията за неговото недостойно поведение в личния живот или за опит за възвръщане към езичеството, които намираме в западните извори, са очевидно напълно тенденциозни и, от друга страна, отразяват слухове, достигнали на Запад вероятно чрез византийското посредничество или след низложението му от власт. Всичко дава основание да се предполага, че към 892— 893 г. Арнулф в подготовленията си за борба против великоморавския княз образувал голяма коалиция, вдъхновител на която е бил несъмнено старият враг на славянската просвета и книжнина Вихинг, който от втората половина на 893 г. заел важно място в двора на франкския крал. В тази коалиция ще да е участвувал и папа Формоза, който не само си спомнял за някогашните си връзки с българските земи и вероятно още в началото на своя понтификат заповядал да изпишат образа на Борис-Михаил, но и ще да е желал да направи нов опит за привличане на българите към Римската църква. В края на 892 и началото на 893 г. в тази коалиция, която открито била насочена против Великоморавия или поне била използувана от Арнулф за подобна цел, бил привлечен и българският княз Владимир. Едва ли прочее може да се мисли, че когато Владимир е влизал в тази коалиция, в страната си той можел да прокара политика на възвръщане към отхвърлената езическа
133. Подробности y Dümmlеr, op. c., p. 374 sqq., 413 sqq.; Böhmer—Mühlbacher, op. c., p. 762, nr. 1893 (1842); p. 768, nr. 1905 b; p. 771, nr. 1911a; p. 771, nr. 1912 (1861); pp. 772/3, nr. 1913 h; p. 773, nr. 1915 (1864); p. 773, nr. 1916 (1865); p. 775, nr. 1919 (1868).
360
вяра. Вместо това трябва да се предполага, че в същност неговото поведение ще да е давало израз на същата противовизантийска политика, която е въодушевявала през края на 865 или самото начало на 866 г. българските боляри, които вдигнали бунт против християнизаторските мерки на княз Борис. Както се знае, цялата втора половина от управлението на Борис е била в пълен мир с Византийската империя, което отворило широко вратите на византийското църковно, културно и оттук политическо влияние в България. Какви са били отношенията между българската държава и Византия през време на краткото Владимирово управление, не знаем поради липса на сведения, както не знаем нищо и за отношенията между империята и Великоморавия през последното десетилетие на IX в. Може да се мисли обаче, че организираната от Арнулф коалиция е била насочена и против Византия, а това ще рече, че срещу тази коалиция се оказали Светополк и империята. Някои от нашите извори разкриват интересни подробности за поведението на княз Владимир в страната. Според едно изрично свидетелство, което ни е оставил епископ Константин Преславски, [134] в писаното през 894 г. Учително евангелие, [135] значи още по времето на княз Владимир, в България е имало гонения против духовенството. Като взима повод от една беседа на Исидор Пелузиот, [136] Константин настоява да се изповядва християнската wяра и да се отдават молитви богу:
сиреч
„да го славим благолепно, без да се боим от царя, без да се свеним
134. Архиеп. Антоний, Из истории христианской проповеди, СПб. 1895, с. 227—228. Срв. Златарски, История 1, с. 249, бел. 1.
135. Срв. Ю. Трифонов, Кога са писани Учителното евангелие на епископ Константин и Беседата на Козма презвитер, СпБАН, LV11I (1939). с. 2—15, според когото то е било съставено главно през 891—892 г. и било довършено през 894 г.
136. Във връзка с разпространението на писанията на този църковен писател от IV—V в. и старославянската книжнина срв. В. В. Данилов, Письма Исидора Пелусиота в Изборнике Святослава 1073 года. ТОДРЛ, XI (1955), с. 335—341.
361
от князете, нито да се срамуваме от велможите, но дори и ако заплашва гонение, ако предстоят мъки, ако насилие ни притиска, да не се боим и да не се отлъчваме от неговата любов“.
По-нататък той говори за мъчениците „от нашия род“ (очевидно за свои събратя), които били устояли на най-различни тежки мъчения, без да отстъпят:
Въздържаността на другите наши исторически извори по отношение на княз Владимир не опровергава тези сведения на старобългарския писател. По-късно обаче българската църква запазила отрицателното си отношение към Владимир: името му очевидно съзнателно и преднамерено е било пропуснато в Синодика на българската църква, гдето са поменати не само владетели, но и отделни князе. [137] Неубедително е обаче причината за тези гонения, които са били извършени по времето на Владимир, да се дири в стремеж за отхвърляне на християнската вяра и възвръщане към езичеството. Много по-правдоподобно е, напротив, да се сметне, че това са били гоненията против застъпниците и проводниците на силното византийско влияние в българската държава, в която това византийско влияние прониквало и се утвърждавало безпрепятствено през цялата втора половина на Борисовото управление. Накратко казано, управлението на Владимир би следвало да се тълкува като време на антивизантийска, но не антихристиянска реакция. Откъсвайки се от Византия, с която Борис установил така тесни отношения, Владимир потърсил — както някога самият му баща — опора във франкската държава и евентуално в Папската курия в лицето на папа Формоза. За учениците на Константин Философ-Кирил и Методий името на Вихинг е било много добре познато, за тях несъмнено не е останало скрито поведението му в двора на Светополк, после бягството му при Арнулф и службата във франкския кралски двор. След като били приети най-радушно от Борис в
137. Μ. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928, с. 77, § 87, със списъка на българските владетели (по Дряновския препис на текста). Споменат е Борис Михаил, после веднага идва името на Симеон.
362
българската държава, сега за тях един съюз между Владимир и Арнулф, зад когото се изправяла сянката на Вихинг, после с Папската курия, която при няколко отделни папи развързвала ръцете на гонителя на славянската писменост и славянските просветители — представял нова страшна заплаха. Преследването на представителите на духовенството от страна на Владимир като естествена национална реакция било удар за Византия, която вече разчитала на пълно културно господство в българската държава. Понеже борбата се водела в съюз с франкския крал Арнулф, това било действие, насочено същевременно и против Великоморавското княжество.
Очевидно именно във връзка с тези събития трябва да се постави и съдбата на Климент, най-видния от Методиевите ученици, след пристигането му в България. В сведенията на Теофилакт Охридски, който е нашият главен извор за проучването на тези събития, свързани със съдбата на Климент в България, има непълноти и неясноти. Вестите за радушния прием на Климент и неговите събратя в българската столица не оправдават ни най-малко това, което следва: изпращането на Климент в далечна Кутмичевица в Македония. Когато се проучва разказът на Теофилакт за пристигането на Климент в България и за изпращането му в Македония, естествено възниква въпрос: не е ли виждал висшият византийски църковник в това успоредица със собствената си съдба? Това ще рече: както в разказа за добрия прием в българския двор, така и в сведенията за направените благодеяния трябва да видим отражение от съдбата на Теофилакт, следователно тези вести трябва да бъдат поставени под известно съмнение. Ако се приеме, че изпращането на Климент в Македония е извършено от Борис, значи между 886—889 г., следва да предположим, че това е станало поради нежеланието на княза да влезе в конфликт с намиращото се в България византийско духовенство, противник на славянската писменост и на употребата на славянски език в богослужението. Въпреки всички възхвали на Теофилакт за добрия прием, оказан на Климент и другите Методиеви ученици, това би означавало, че за българската държава въпросът за прилагането на славянската писменост още не е бил достатъчно назрял. При неясната хронология по-вероятно обаче изглежда
363
друго обяснение: именно че Климент е бил изпратен да действува в далечните македонски земи през време на противовизантийската реакция през управлението на Владимир. Както самият Теофилакт в края на XI в. бил изпратен за архиепископ на Охрид, но в същност на заточение, така и първият ученик на Методий, Климент, сега поел пътя на странничеството. Сякаш над него и тук се протегнала заплашително ръката на стария враг на славянската просвета Вихинг, скрит зад гърба на крал Арнулф.
През втората половина на 893 г. обаче настъпили такива събития, които дали съвършено нов ход на нещата. Срещу политиката на Владимир вътре в страната бил старият княз, приютен в манастир, било цялото византийско или намиращото се под византийско влияние духовенство в българските земи, най-сетне навдигнала се самата Византийска империя, заплашена да загуби влиянието си в България. Противодействието срещу политиката на княз Владимир и срещу него самия било неочаквано и се изразило по най-суров начин. Князът бил свален от престола и според широко разпространен във Византия обичай ослепен. [138] Това означавало направо скъсване на всякакви съюзни връзки с франкския крал. Византия през есента на 894 г изпратила свое пратеничество в двора на Арнулф с дарове. [139] Целта на пратеничеството не е упомената, обаче е несъмнено, че империята отново подобрявала отношенията си с франкския владетел. През лятото на 896 г. при Арнулф се явило друго византийско пратеничество, което, както се предполага, имало за задача да го осведоми за работите в България, [140] сиреч да му съобщи за новата политика на Византия спрямо България. Ако и да открил двегодишна война на империята (894—896), новият български княз Симеон (893—927) се оказал напълно
138. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 249 и сл. Съмненията на Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът за ослепяване на Борисовия син Владимир, Училищен преглед, XXVI, 5—6 (1927), с. 1—28, не са убедителни. Мутафчиев, История, I, с. 201 и сл., оставя въпроса открит.
139. Dölger, Regesten, I, nr. 525; Dümmlеr, op. c., III, p. 393.
140. Dölger, op. c., nr. 533; Dümmler, op. c., p. 451 n. 4; Dvornik, Les Slaves, p. 304.
364
благосклонен към проникващото в държавата му византийско културно влияние. Когато князът проявил най-добро отношение към Климент и дори го издигнал на епископски сан, този отказал да се върне в столицата и продължил до края на живота си (916 г.) да работи в македонските области като в земя за широка мисионерска дейност. Като израз пак на засилено византийско влияние по същото време било извършено т. нар. прѣложеніе книгъ, което не представяло нито нов превод на Светото писание на старобългарски, нито „замяна на гръцките богослужебни книги със славянобългарски“, както обикновено се тълкува, [141] но именно замяна на по-трудната и неудобна глаголица с по-леката за заучаване и употреба, същевременно твърде близка до гръцкото уставно писмо „кирилица“ [142], съставена вероятно от Климент Охридски и затова наричана от някои „ климентица“ [143].
За самото Великоморавско княжество започнали твърде тежки времена. През 894 г. починал княз Светополк и това сякаш означавало бързия упадък на държавата му главно поради ударите на нахлуващите маджари. На страшно опустошение била подложена Панония. По думите на хрониста [144] маджарите „разорили почти до обезлюдяване цяла Панония, като избивали напълно мъжете и старите жени и отвличали със себе си като добитък само девиците“. В началните години на X в. между южните, респективно българските славяни и техните братя в бохемските, моравските и панонските земи като клин се вмъкнали маджарите и прекъснали почти всякакви непосредствени връзки между тях. Според изричното посочване на някои исторически извори [145] част от заплашеното население на
141. Срв Златарски, п. с., с. 254 и сл.
142. Срв. Г. Ильинский, Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена „кириллицей“ ? Byzantinoslavica, III (1931), рр. 79—88. Срв. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 405.
143. Срв. Г. Баласчев, Климент епископ словенски, София 1898, с. LVIII и сл.
144. Annales Fuldenses, p. 410, 26—32.
145. На първо място в житието на св. Наум ; вж. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 307 :
Срв. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, с. 201; Const. Porphyrogenitus, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik, Budapest 1939, cap. 41, 19—25. Срв. Niederle, Slovanské starožitnosti, II, p. 449.
За събитията общо вж. : Fr. Palacký, Geschichte von Böhmen, I. Prag 1844, p. 146 sqq. ; Novotný, op. cit., p. 415 sqq. ; J. Melieh, Swantopluk. Magyar Nyelv, XVIII (1922), pp. 110—114; E.-J. Naumant, Quid detrimenti ex invasione Hungarorum Slavi ceperini. Paris 1894; Грот, п. c., c. 328 и сл.; История Чехословакии, I, Москва 1956, с. 59 и сл.
365
Панония и Моравия потърсило убежище в земите на Балканския полуостров и в българската държава. Завладените от маджарите земи претърпели основни етнически промени и за някогашното тамошно славянско население от словашката или българо-славянската етническа група останали да свидетелствуват само богатите езикови и топономастични следи. [146]
Десетилетието, което настъпило след смъртта на Светополк, донесло трагични изненади за Великоморавското княжество. Настаналите вътрешни разпри между приемниците на Светополк, които разпри византийският император Константин VII Багренородни (913—959) изтъкнал около 60 години по-късно като поучителен пример пред своя син Роман II (959—963), обличайки ги в древна Езопова басня, [147] разслабили окончателно държавата, изложена на удари от франки и маджари. Старият враг на архиепископ Методий, Вихинг, подтиквал, както се предполага, приемниците на Светополк към взаимни борби и несъгласия. [148] Маджарското завоевание през 906 г. сложило край на съществуването на Великоморавското княжество: за повече от един век, както с прискърбие бележи Фр. Паланки, [149]
146. Вж. по въпроса : F. Мiklosich, Die slavischen Elemente im Magyarischen, Denkschriften d. Wiener Akad. Wiss., XXI (1872), pp. I—75 ; Б. Цонев, Езикови взаимности между българи и маджари. ГСУиф, XIII—XIV, 3, (1920), c. 1—27; I. Kniezsa, A magyar nyelv szlav föverényszavai. I. Budapest 1959.
147. Const. Porphyrogenitus, op. c., p. 41, 2—25. Срв. V. Tille, Svatopluk et la parabole du vieillard et ses enfants. Revue des études slaves, V (1925), pp. 82—84. Легендата произволно бе пренесена и към българската история ; вж. К. Ламбрев, Легендата за Кубрат и неговите синове. Ист. пр., III (1946—1947), с. 350—359. Срв. М. Paulová, Die tschechisch-byzantinischen Beziehungen und ihr Einfluss. Byzantinoslavica, XIX (1958), p. 199
148. Срв. Palacký, op. c., p. 151.
149. Palacký, op. c., p. 157.
366
името Моравия изчезнало от страниците на историята, а бохемските земи в течение на около два века попаднали под неотразимо немско влияние. Закрила се една от най-светлите страници в историята на днешния чехословашки народ — епохата на Великоморавия, епохата на Ростислав и Светополк. Това слагало край също на близките и непосредни връзки между чехи, моравци и българи. Използувани от Арнулф против великоморавците, от Лъв VI против българите, маджарите веднъж завинаги разделили групата на южните от западните славяни и това съставяло едно от най-важните събития в живота на славянството. Славянското богослужение при новата ориентация на политическия и културния живот на бохемските и моравските славяни — към Западната църква и влиянието на немците — останало да съществува само спорадично в чешките земи [150] като слаб, загасващ спомен за връзките с южните славяни и посредством тях с Византия и нейната култура.
Въпреки всичко известни връзки между чехоморавските и българските земи продължили през цялата по-късна епоха, до края на средновековието. Ние наистина притежаваме твърде малко преки известия за това, но тъкмо поради тази причина те са извънредно важни и заслужават внимание. По Дунава прочее продължили търговските връзки. В древната руска „Повесть временных лет“ е запазено едно извънредно важно известие за търговските връзки на българската държава с чехите през втората половина на X в. Според руския летописец киевският княз Светослав след първия си поход в днешните севернобългарски земи заявил през 969 г. на майка си Олга:
„Не любо ми есть в Киеве быти, хочю жити в Переяславци на Дунаи, яко то есть середа земли моей, яко ту вся благая сходится от грекъ злато, поволоки [брокат], вина и овощеве разноличныя; изъ чех [един препис: и-Щех] же, из Угорь сребро и комони, из Руси же скора и воскь, медъ и челядь.“ [151]
150. Вж. за това посочвания : Dvornik, Les Slaves, р. 298 n. 1; Dějiny české literatury. I. Starši česka literatura. Praha 1959, pp. 52 sqq., 62 sqq.; Palacký, op. c., pp. 236, 295 sq., 331 sq., 338 sq.
151. Повесть временных лет. 1. Текст и перевод. Изд. Д. С. Лихачева. М.—Л. 1950, с. 48 ; превод с. 246 ; за думата поволоки : II, с. 280, 291, 317 и сл. Срв. Златарски, История, I, 2, с. 587, 593 и сл.; История Чехословакии, I, с. 44.
367
Според това сведение прочее в Преславец на Дунава, сиреч в българската столица, били внасяни сребро и коне от Чехия и Унгария, за да бъдат обменяни с разни други стоки от Византия, България и Русия. По същото време според свидетелството на арабския пътешественик Ибрахим-ибн-Якуб [152] град Прага представял един от най-богатите търговски центрове, в който се стичали търговци от разни страни, като специално се споменават славяни, руси, евреи и др., някои от които донасяли византийски стоки. Може с голяма вероятност да се предполага, че византийските произведения били донасяни или от търговци българи, или най-малко през периоди на мирни българо-византийски отношения ромеи минавали през българските земи, за да стигнат в сърцето на Бохемия.
През 1018 г. всички български земи паднали под византийско владичество, което продължило повече от век и половина — до 1185 г. Границите на Византийската империя се разпрострели далече към северозапад, близо до някогашните земи на панонските славяни, гдето сега господствувала маджарската държава. Все пак споменът за Великоморавия, за Ростислав и Коцел, за дейността на Константин Философ-Кирил, на Методий и учениците им останал жив. Той бил поддържан чрез упоменанията за великоморавските и панонските земи в цяла редица книжовни паметници от кирило-методиевската и старобългарската епоха. Такъв книжовен паметник бил на първо място пространното Кирилово житие, в което две глави (гл. XIV—XV) разправят за пристигането на Ростиславовото пратеничество в Цариград, за отиването на Константин-Кирил и Методий във Великоморавия и за дейността им там. [153] По-голямата част от пространното Методиево житие (гл. V, VIII—XVII) [154] разказва за дейността на славянския просветител сред великоморавците
152. Т. Kowalski, Relacja lbrāhima ibn Ja'kūba z podrózy do krajów słowianskich w przekazie al-Bekriego. Kraków 1946, p. 3. Срв. T. Lewicki, Zrödla arabskie do dziejôw slowianszszyzny. I. Wroclaw—Krakow 1956, pp. 147, 310; История Чехословакии, I, c. 44.
153. Na úsvitu křestanstvî. Z naši literárni tvorby doby románské v stoleti IX—XIII. Praha 1942, pp. 36—38; F. Grivec, Vitae Constantini et Methodii. Acta Acad. Velehr., XVII (1941), pp. 83—90; Балан, п. с., c. 57—60.
154. Na úsvitu, pp. 49—54; Grivec, op. c., pp. 110—111, 111—127; Балaн, п. с., c. 88, 89—97.
368
и панонските славяни. Упоменания за същата дейност има в похвалните слова, посветени на паметта на двамата братя. [155] Ако се приеме, че пространното Климентово житие, съставено от Теофилакт Охридски, почива на загубен днес старобългарски извор, [156] това ще рече, че в старобългарската литература е съществувал такъв житиен паметник, в който най-обстойно се говорело за дейността на Кирил и Методий, после за гоненията на учениците след смъртта на Методий, отгдето са взети сведенията за самото Теофилактово житие (гл. II, IV—ХIII). [157] Упоменания за великоморавските земи могли да се намерят също в житието на Наум. [158] Като добре познати споменава имената на „Растица Моравски“ и на „блатенския княз Коцел“ Черноризец Храбър в края на своето съчинение. [159] Накратко казано, в много от паметниците на старобългарската литература през векове [160] наред продължавал да живее споменът за братята славяни далече зад Дунава, на северозапад.
През епохата на византийското владичество връзките между българските земи и земите на бохемските и моравските славяни се осъществявали частично чрез редките сношения, поддържани от Византийската империя. [161] Пратеничества и поклонници на път от Запад към Изток минавали най-често през българските земи по пътя Белград—Ниш—Средец (София)—Пловдив за Цариград. Един от водачите на българското въстание против византийското владичество през 1072 г. носи името Георги Войтех, [162] което така много напомня едно от
155. Na úsvitu, р. 56; Балан, п. с., с. 111, 125—127.
156. Вж. посочванията тук, с. 354 бел. 109.
157. Вж. Милев, п. с., с. 34—37, 40—65.
158. Вж. текста у Иванов, п. с., с. 305—307, 312—313.
159. Вж. Иванов, п. с., с. 445.
160. За преписите на двете пространни жития вж. посочванията у Б. Ангелов, Славянски извори за Кирил и Методий. Известия на ДБ „Васил Коларов“ за 1956 г., София 1958, с. 179—214.
161. Общо вж. : Раulová, ор. с., р. 199 sqq. ; Dölger, Regesten, II, nr. 1358 (Vertrag mit Ladislaus von Böhmen, ca. September 1147); nr. 1453 (a. 1163—1164); nr. 1454 (a. 1164); I. Dujčev, Les Slaves et Byzance. Études historiques à l’occasion du XIe Congrès intern. des sciences historiques, Stockholm août 1960, Sofia 1960, p. 38.
162. Срв. Златарски, История, II, София 1934, с. 138 и сл.
369
най-разпространените и днес чешки имена и свидетелствува за някаква далечна връзка през онези времена или за проникване на култа към популярния чешки светец и сред южните славяни немного време след неговата мъченическа смърт (997 г.). Сред кръстоносните множества, които преминали през българските земи неколкократно в течение на XI—XII в., участвували също и воини от чешките, моравските и словашките области. [163] В хрониката на Козма Пражки (1045—1125) се разказва (I, 37) за едно поклонничество до Ерусалим през 1003 г. Поклонникът на връщане посетил българските земи, намерил някакъв българин отшелник и получил от него едно предсказание. [164]
След освобождението на българските земи от византийско владичество и възобновата на независима българска държава (1185 г.) отново били установени стопански връзки между двете страни. Търговският обмен е ставал, както може да се предполага, чрез пренасяне стоки по течението на Дунава. Едно извънредно ценно сведение в това отношение ни е запазил френският хронист Анри дьо Валансиен. Като разказва за сражението, което станало между войската на българския цар Борил (1207—1218) и предвождания от Жуфруа Вилардуен кръстоносен отред някъде северозападно от Пловдив в началото на август 1208 г., [165] хронистът — съвременник и участник в събитията — съобщава между другото, че войската на българския владетел наброявала около 33 хиляди души и била разделена на 36 отреда. Тук Валансиен добавя, че българските войници били въоръжени със „зелени копия с дълги железа от Бохемия“ [166]. Като се вземе под внимание посочването за значителния
163. Въпросът заслужава нарочно проучване. Срв. някои посочвания : Palacký, ор. с., рр. 426 sqq., 450 sqq., 482 sqq.; Раulová, op. c., p. 199 sqq.
164. Cosma Pragensis, Chronica, I, 37, ed. B. Bretholz : MGH, SS, NS, II, 1925; Kosmova Kronika Česká, ed. K. Hrdina, Praha 1949, pp. 62—63.
165. За събитията вж. подробности у Златарски, История, III (1940), c. 247 и сл.
166. Henri de Valenciennes, Histoire de l’Empereur Henri de Constantinople. Publiée par J. Longnon. Paris 1948, p. 41 § 532: „А tant es vous Burille vevant o. XXXIIIm homes dont il avait ordenées XXXVI batailles. Et portaient uns glaives vers a fiers lous de Bohaigne [var. lect. : Habaigne, Bahaige, Bahaigne], et venoient par grant orguel, comme chil qui point ne prisoient nostre empereour ne son pooir, ains cuidoint prendre as mains l’empereour et tous chiaus qui o lui estoient“. Срв. ib., p. 41 n. 3: „des lances vertes avec de longs fers de Bohême“. Ha това интересно сведение пръв обърна внимание К. Иречек, История Болгар. Одесса 1878, с. 536 и бел. 102. Срв. също 1. Dujčev: Byzantinoslavica, XII (1951), p. 260.
Несъмнено грижливото проучване на някои музейни експонати в българските музеи би могло да ни разкрие допълнителни сведения в това отношение. Изобщо археологически издирвания в тази насока в двете наши страни не са правени и биха били твърде необходими.
370
брой на българската войска, трябва да заключим, че българите използували доста големи количества желязо от Бохемия. Може би някои интересни данни за търговския обмен между чехоморавските и българските земи през целия този период биха могли да се извлекат от наличните нумизматически находки — съответно в чехословашки музеи за средновековни български монети и в българските музеи за чешки монети. Това остава обаче задача на бъдещи специални проучвания.
През XIII—XIV в. непосредствените сношения между българи, чехи и словаци били твърде трудни, често и невъзможни: между земите на едните и другите се простирали, навремени доста силни, държавите на маджари и сърби. В книжовното творчество обаче на нашите народи от този период могат да се открият доста голям брой извънредно интересни упоменания, които свидетелствуват за жив спомен и непрекъсващи, ако и твърде спорадични връзки между тях. За съжаление този извор на неочаквани сведения остава и досега почти напълно неизследван, [167] а самото му проучване е свързано, трябва да се признае, с голяма и продължителна изследователска работа. Оставяйки това като една по-далечна задача за издирване преди всичко от страна на познавачи на старата чешка литература, необходимо е да се изтъкне поне едно сведение в късната средновековна българска книжнина, което се отнася до едно от най-важните събития из чешката история от онова време. В животописа на Стефан Лазаревич, съставен от българина Константин Костенецки или Константин Философ, се
167. Някои полезни данни в това отношение са събрани в книгата на Urban, ор. с., рр. 13—18, които трябва да бъдат допълнени чрез по-широко използуване на старочешката литература.
371
съдържа едно важно сведение за Ян Хус. [168] Писано от ръката на съвременник, то свидетелствува за широкия отглас на хуситското движение и в земите на южните славяни. Константин Костенецки пише:
„„О іеже ис Прагы истиньнѣіе изыде гласъ іако на господина своѥго краліа опльчише се и чешьскую землю отъ оугрьскыѥ оцѣпише и іересь глаголіемаіа Хоусъ вьста и вьзможе ихьже нѣции близь православіа глаголютъ быти. И іако сего Хоуса бывьша въ Иіеросолимѣ на поклоніениіе светыимь мѣстомъ, въ Синаю пришьдь идѣже господь съ Моѵсеомь глагола. Тоу въ обьште жилишти сь братиіею пожить, оувѣдѣ отъ сихъ православно образъ. Идѣже и грьчьскаіа писаниіа навикь приходить вь страны своіе. Того ради и іеште вь брьзѣ грьчьскаіа писаниіа обрѣтаѥтъ се вь великои оучительници и риторъ сы сицеваіа сьврьши оучениіемь. Глаголють же іако на сьборѣ прѣдь папою іегда сьтезаниіе сь нимъ сьтворише, идѣже и о чиноу свештеньничьскомь привьведе се имьже глаголіеть и сь оуставь великоую злобоу сьврьшаіеи іесть. По мироу свештеньници соушти не женештеи се іеже изь начела оть светыихь никьтоже възбрани. Обрѣте бо се вь іединои оть великыихъ вьсѣхь нѣкоіего приведьша сь іединоіе страны іединоу вьдовицоу, с другыіе же дроугую и рождьша оть іединоіе сына, оть дроугоіе же дьштерь, вьзрастьшимь же дѣтемь не оувѣдѣвьше поіеть брать сестроу свою вь женоу. Отьцемь іавѣ и инаіа многаіа рекь, побиваютъ іего и огніеви прѣдають. Ть же множьство оученикь имѣіе сицеваіа вьзмогоше. И симь оубо бывьшимь, посылаіеть краль кь деспотоу малоую нѣкоую честь просе воиньства избраныихъ зимьноу соуштоу врѣмени, вь іеже обычьныимь гласомъ сихь оустрашити. Іеже и бысть. И пришьдьше вьзопетише гонештиихь и плѣноуштиихь Хоусь. Юже бо испролиіали се бѣхоу, не вь маліе до самого Боудима не пришли бѣхоу. . ."
И така Константин Костенецки е знаел доста много подробности за Хус и движението му и писал въз основа на добри
168. Вж. В. Јагић, Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српскога. Гласник СКДр., XLII (1875), с. 313—314. Общо за Константин Костенецки вж. посочванията у мене : Byzantinoslavica, XIII (1952/53), рр. 328—334; XIV (1953), рр. 38—42.
372
сведения за съденето и изгарянето му на събора в Констанц на 6 юли 1415 г.
В разни произведения на старата чешка литература се намират интересни вести за българите и българските земи след завладяването им от турците в края на XIV в. [169] Тяхното проучване обаче излиза извън хронологическите граници на настоящата статия.
Прочее има твърде много да се каже за отношенията между чехи, словаци и българи през средновековието. Цялостното издирване и пълният анализ на запазените сведения съставят важна изследователска задача. Чрез нейното изпълнение ще се засвидетелствуват вековните връзки между нашите братски народи и същевременно ще се допринесе много за разяснението на важни проблеми от европейската история през тази епоха.
169. По въпроса вж. някои материали y I. Dujčеv, La conquête turque et la prise de Constantinople dans la littérature slave contemporaine. Byzantinoslavica, XVII (1956), pp. 319—328.