Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

18. Мелник през средновековието

Статията „Мелник през средновековието“ бе обнародвана в сп. Духовна култура, XIV, кн. 7—8 (1965), с. 15—25; кн. 9, с. 21—33. Съкращение на френски език : Melnik au Moyen áge. Byzantion, XXXVIII (1968), pp. 28—41 = Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, III, Roma 1971, pp. 651—664.

 

 

Не притежаваме никакви положителни сведения, по които би могло да се установи кога е възникнал градът Мелник. [1] Някои твърде вероятни предположения могат да се направят въз основа на самото наименование на селището. Не е излишно да се каже, че досега твърде много се е спорило относно произхода и значението на това име. Преди всичко заслужава да се споменат несполучливите опити да се изтълкува името във връзка с гръцки език, чрез което се замъглява и въпросът за неговия произход [2]. Така, изказано е необоснованото предположение,

 

 

1. Върху историята на Мелник и неговите паметници досега не е обнародвано цялостно и критично изследване. Съществуват приноси по отделни въпроси и паметници както и голям брой научно-популярни статии, понякога без голяма научна стойност. Подготвяйки цялостно изследване върху миналото на града, тук си позволявам да обърна внимание на няколко по-нови приноса, които полагат добро начало. Така, полезна е статията на архим. Климент Рилец, Рилският манастир, Мелник и Мелнишкият край. Духовна култура, XLIV, кн. 3 (1964), с. 2—8; кн. 4, с. 7—11, съдържаща ценни сведения за историята на града през XIX в. Добри посочвания върху паметниците са събрани в статията на В. Ив. Пандурски, Църковни старини в Мелник, Роженския манастир и Сандански. Пак там, кн. 4 (1964), с. 11—21; Ст. Стамов, Мелник. Музеи и паметници на културата, 1963, кн. 3, с. 29—37, дава сведения за най-забележителните паметници на старата архитектура в града. Вж. също: Г. Кръстанов — П. Тонев, Старинната архитектура на град Мелник. Архитектура и строителство, III, кн. 8—9 (1952), с. 19—24. От по-старата литература, посветена на старините в града, вж. Η. Мавродинов, Църкви и манастири в Мелник н Рожен. Годишник на Народния музей, V (1926—1931), с. 295—305. — За новата и най-новата история на града вж.: Л. Милетич, В полуразрушения Мелник. Пътни бележки от 1914 година. Мак. пр., I, кн. 2 (1924), с. 85—104; Л. Александров, Причини за упадъка на град Мелник. Географски преглед, II, кн. 4—5 (1947—1948). с. 43—46; Мелник, градът, който умира. Земя и хора, IV, кн. 1 (1946—1947), с. 14—15.

 

2. Напълно неубедителен е например опитът на починалия неотдавна гръцки учен Ст. П. Кириакидис (Μακεδονικά, III, 1952—1955, рр. 404—406) да изведе името от някакъв, непознат от историческите извори „основател“ на име Меленикос (подобно на други имена : Агатоникос, Андроникос и др.).

 

374

 

 

че името произхождало от гръцката дума μέλας, μελανός, което ще рече „черен, тъмен, мрачен“. Това име уж се давало на града, защото в него се изпращали на заточение различни лица и поради това името му означавало нещо зловещо. Никакви исторически данни не подкрепят това твърдение. Още по-малко Мелнишкото поле и градът биха могли да бъдат обозначени с подобно име, тъй като се отличават със своя мек климат и приветливото си синьо, най-често безоблачно небе. Съвършено несполучлив е също опитът да се изведе наименованието на града от предполагаемото име на несъществуващ основател на града — Меленикос, лице от византийски произход. Срещу всички тези предположения не е трудно да се възрази както от гледище на историческата, така и от гледище на филологическата наука. Името на град Мелник прочее има чисто славянски произход. То идва от старинното славянско слово МЕЛ — бяла глина, креда, с което се означават скалите, всред които е разположен градът. На разни места из нашата страна, както и в други славянски земи, със същата дума се означават подобни местности. Така край Гостиля (Оряховско) има място Мела, до Криводол (Врачанско) — Мело, в Радомирско се намират селата Долна и Горна Мелна, край Етрополе тече р. Мелна, а в Странджа има река Мелнишка и в Северозападна България — Бели Мел. В Чехословакия при устието на Вълтава в Елба е разположен красивият старинен град Мелник. На изток от полската столица Варшава, към Брест Литовск, лежи градът Мелник. По своя произход името на града Мелник е сродно с наименованието на онова старо славянско племе мелинги, за което се знае, че от VIII в. насам обитавало — заедно със своите събратя езеритите или езерците [3] — по склоновете на планината Тайгет в Пелопонес и че със своето непокорство създавало грижи на Византийската империя през векове.

 

 

3. За имената на тези две славянски племена : мелинги и езерци вж. спора на двама съвременни учени: D. J. Georgakas, Melingi and Ezeritae, Byz. Z., XLIV (1951), pp. 301—333; H. Grégoire: Byzantion, XXI (1951), pp. 247—250, 280.

 

375

 

 

Старинният славянски произход на името на Мелник ни подсеща, че селището ще да е възникнало на това място като поселение на български славяни през най-ранното средновековие. Славяни се поселили тук още през първите векове на своето настаняване на Балканския полуостров. Това славянско население се запазило в тази покрайнина неизменно до наши дни. Особено красноречиво свидетелствуват за това онези многочислени българо-славянски имена на селища от този край, които добросъвестни изследвани като Стефан Веркович (1827— 1893) или Васил Кънчов (1862—1901) са записали през втората половина на миналия век. Като говори за „Мелнишката каза“, която „заемала пространство, простиращо се от единия край до другия на разстояние 12 часа“, Веркович [4] през 1889 г. ни съобщава имената на множество селища, разположени поблизо или по-далече от града. Това са звучни и понякога твърде редки българо-славянски имена, като Ощава, Горничар Кресна, Синик, Горна Сушица, Държаново, Любовка, Ляски, Долна Сушица, Рожен, Злаково, Зайково, Ешово, Ванова, Горски, Ледньово, Лешница, Белобевчово, Дебрен, Поленица, Слава (Славе) и множество други. Някои от тези имена вече са забравени, други, напротив, продължават да съществуват и днес. Всички те свидетелствуват за българския характер на тукашното население от най-древни времена насам. Доколкото през отделни периоди както в цялата покрайнина, така и в самия град Мелник прониквали и се поселвали синове и на други народности — например гърци и турци, — те винаги са оставали пришълци и съставяли твърде малка част от общото население на цялата област. Българо-славянският облик на покрайнината дава основание да се приеме с голяма правдоподобност, че възникването на славянското селище Мелник трябва да се отнесе към времето, когато през ранното средновековие — вероятно още към VII—IX в. — тук се заселили българо-славянски множества. Не е трудно да се отгатне кое ги е привлякло да се заселят тук: преди всичко топлият климат, плодородната и богата земя и защитеността на мястото от самата

 

 

4. Ст. Веркович, Топографическо-этнографический очерк Македонии. СПб 1889, с. 88—95, 242—245. Срв. също В. Кънчов, Македония. Етнография и статистика, София 1900, с. 189—190.

 

376

 

 

природа. Достатъчно било човешката ръка да помогне на природата с изграждане на някой як зид или да издигне по недостъпните височини някоя крепост, за да осуети всеки опит за нападение и заплаха от врагове. Недалече на юг бил разположен вторият град на Византийската империя — Солун, и оттам винаги можела да се появи войска и да нападне тукашното мирно славянско население. В началото на X в. границата между Византийската империя и българската държава минавала твърде близо на север от този голям крайморски град, както за това говорят намерените гранични стълбове с надписи, в които под 904 г. се четат имената на българския цар Симеон и неговите първенци олгутарканът Теодор и комитът Дръстър. [5] В землището на Мелник върху високите скали вече съществувала обаче яка крепост, от която бдителният взор можел да долови всяка заплаха отдалеч. Изглежда, че градът Мелник е прекарвал по това време период на спокойствие. Именно затова неговото име дълго не се споменава в историческите извори.

 

Разположен твърде далеч от големите пътища и важните средища на държавата, Мелник сякаш бил отминат от множеството съдбоносни събития, които станали в българската държава през целия период докъм средата на X в. Може да се предполага обаче, че широката просветна дейност, която се извършила в югозападните български земи от Климент Охридски, многочислените негови ученици, Иван Рилски и неговите преки приемници, ще да е проникнала и в тази отдалечена от столицата Преслав покрайнина. При завладяването на североизточните български земи и пропадането на Преславска България през периода от 968 до 972 г. и отцепването на западните и югозападните земи като последно убежище на независимостта срещу завоевателните набези на Византия средището на големите исторически събития се пренесло към югозапад — към областта на Мелник и по-далече.

 

При разделянето на властта над югозападните български земи между четиримата синове на комит Нйкола Самуиловият

 

 

5. Текстът на надписа и съответни коментарни са дадени y V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1953, nr. 46a, 46b: pp. 215—219.

 

377

 

 

брат Мойсей поел управлението на Струмишката област. Обсегът на неговите владения се простирал не само към града Сяр, но вероятно и по-северно, по течението на Струма. Тук минавал важният път, който съединявал по течението на голямата река северните земи, крепостта Средец и южните области — земите на Източна Македония. Немного време по-късно, след гибелта на Мойсей под стените на серската крепост в 976—977 r., тези земи минали под властта на Арон. Владетел на Северна Македония и на Софийската област, Арон е трябвало да отбранява цялото поречие на Струма : от юг, откъм Солун и Сяр, винаги можела да се зададе ромейска войска. Именно по това време е бил укрепен Рупелският проход, недалеч от град Мелник. Този проход, образуван от пробива на Струма, бил най-удобният път за проникване откъм юг през българското селище Валовища (днешното Сидерокастро, Демирхисар). Защитата на покрайнината южно от Пирина била обезпечавана от крепостта на Мелник. Неговата стража винаги можела да се озове при заплаха край брега на плавна Струма, да пресрещне нападателите, а после да се оттегли в недостъпните твърдини. На юг от днешния град върху високите скали били издигнати няколко укрепления, които трябвало да служат главно като убежище на войската и местното население при опасност. Върху възвишението в югоизточната част на града била изградена яка наблюдателница, от височините на която можело да се следи всяко движение по течението на Мелнишка река на запад. Внушителните развалини на тази сграда, позната под неопределеното название Византийска къща, личат и днес и напомнят за яката някогашна укрепителна система на града.

 

Византийските повествуватели, които така подробно и с известна наслада и гордост разказват за многобройните походи на Василий II в края на X и началото на XI в. срещу българските земи и войските на Самуил, дълго време не споменават името на Мелнишката крепост. Очевидно това се дължи не толкова на обстоятелството, че тази крепост не представлявала цел на походите на суровия и жесток византийски самодържец напротив, мълчанието показва, че нямало що да се разкаже за набезите на ромеите. Византийският император решил да предприеме някакви по-големи действия против крепостта Мелник

 

378

 

 

[[ карта ]]

 

379

 

 

едва след като успял да нанесе най-тежък удар на Самуил и войската му. [6] В края на юли 1014 г. чрез фронтално нападение и обход ромейската войска, предвождана от самия император, спечелила победа над Самуил в битката в Ключската клисура, в теснината на близките до Мелник планини Беласица и Огражден. Над пленените воини Василий извършил нечувана в историята жестокост, поради която и заслужил прозвището Българоубиец. Безжалостно ослепени, с по един едноок водач на всеки стотина злощастници, те били изпратени при Самуил. Императорът не се излъгал в своя план. Това бил ударът, който сломил силите на упорития воин Самуил и само няколко месеца по-късно сложил край на живота му. Тъкмо по времето между поражението при Ключ и смъртта на Самуил (6 октомври 1014 г.), когато Василий II знаел, че е отстранил от пътя си своя противник, византийските войски, предводителствувани от самия император, се отправили срещу крепостта на Мелник. През юли или малко по-късно Василий II напуснал областта около Беласица и навлязъл в Загория, т. е. тази покрайнина, която се простира югозападно от Пирин — между Рупелския проход, Кресна и река Струма. Изчезналото днес наименование Загора или Загория [7] за тази област се споменува доста време по-късно в историческите извори. Когато проникнал в Загория, императорът се озовал пред крепостта Мелник. Византийският писател, който ни разказва за събитията [8], съобщава, че тук императорът намерил „твърде силната крепост Мелник, изградена върху една скала, обиколена отвред със стръмнини и много дълбоки пропасти“. Зад стените на крепостта било приютено местното българско население, което бягало от нападателя и решило да му окаже ожесточена съпротива. Според признанието на византийския летописец императорът много скоро се убедил, че било невъзможно въпреки

 

 

6. За подробности вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 2, София 1927, с. 739 сл.

 

7. За това име вж. А. Иширков, Областното име Загорье или Загора в миналото и днес, ИНЕМ, V (1925), с. 85—86.

 

8. J. Scylitzes — G. Cedrenus, Comp. histor., ed. Bonn, II, p. 460, 5—19; срв. Златарски, п. c., c. 240.

 

380

 

 

многочислената войска, която водел със себе си, да превземе чрез настъпление и преки удари здравата, укрепена от природата и от човешката ръка Мелнишка крепост. Силата обаче не представлявала единственото оръжие, с което ромейският самодържец разполагал. Отказвайки се от намерението да обсажда чрез сила крепостта, той прибягнал към военна хитрост и повел преговори със защитниците й. При отбранителите на Медник, за да узнае техните намерения и искания, както и да ги измами с обещания, Василий II изпратил един от своите най-доверени служители — скопеца Сергей, познат с хитрото си и измамно красноречие. Когато лукавият скопец пристигнал всред защитниците на Мелнишката крепост, той злорадо им разказал за претърпяното тежко поражение от Самуил и неговата войска. Можела ли прочее да продължава и смислена ли била съпротивата срещу многочислената, въодушевена от своята победа, обучена и добре въоръжена византийска войска сега, когато паднал в немощ народният водач, който въплътявал както надеждите на борещия се за независимостта и свободата си народ, така и неговата обич ? Колкото и голяма да била общата покруса и отчаянието, скопецът трябвало да употреби много думи, за да сломи волята на мелнишките защитници· В същото време от името на своя повелител скопецът Сергей отправил щедри обещания към жителите и защитниците на крепостта в случай, че доброволно сложат оръжие : тогава щели да бъдат запазени техните права и имущества. Когато мелнишките воини пресъждали обещанията, едва ли всички вярвали в тях. Цялата покрайнина представя голяма природна крепост: при изневяра на дадената дума от страна на ромеите онези българи, които щели да се спасят и оцелеят, с още по-крайна решителност можели да подирят убежище другаде из близката околност и да продължат там борбата. В този край, при това близо и далеч от Мелнишката крепост, имало още други български крепости, които продължавали също да се държат неотстъпно. Помамени от обещанията на скопеца, защитниците на Мелник обаче отстъпили : те отворили вратите на яката, непревзимаема твърдина пред императорската войска и сложили оръжие. Колкото и да бил ожесточен към българското население и въпреки цялата си суровост Василий II

 

381

 

 

трябвало да спази дадената дума. Летописецът добавя, че императорът проявил зачитание и благосклонност към защитниците на крепостта, сиреч не посегнал на правдините и имотите им, оставил известен брой ромейски войски на стража и се отправил към югоизток, за да стигне крепостта Мосинопол (при Гюмюрджина). Добре обмислената постъпка към мелничани дала очевидно своя резултат. По дамите на друг византийски летописец [9] Василий II по пътя си към беломорската крепост завзел „други стръмни крепости“, чиито имена са премълчани, и пленил „намиращите се в тях българи“.

 

Византийският летописец, като разказва за събитията през съдбоносната за българите 1014 г., изтъква особено силно именно споменатите две исторически събития: поражението в Ключската клисура и превземането на крепостта Мелник от войската на Василий II. Имало защо да ликува императорът. Заедно с поражението при подножията на Беласица падането на Мелник било тежък удар за цар Самуил и неговите воини. Превземането на тая недостъпна крепост разхлабвало отбраната на цялата покрайнина южно от Пирин. Неприятелите си обезпечавали свободното движение по течението на Струма и през опасния Кресненски проход. Пред тях се разкривал достъпът към север, към вътрешността на българските земи и главно към Средец. В Мелнишката крепост се настанил византийски гарнизон, а в града се установила византийска администрация. Трите години, които изминали след трагичната смърт на Самуил, донесли само нови страдания на борещия се за своята независимост български народ. През ранна пролет на 1018 г. византийският император се завърнал като победител в столицата си. Във властта на ромейската империя сега се намирала цялата българска земя — опустошена, ограбена и обезлюдена.

 

Настъпило време на дългото византийско владичество, през което българското население няколко пъти навдигало глава, грабвало оръжие и повеждало отчаяни, безуспешни борби против поробителите си. Какво е ставало през онези години в

 

 

9. Johannes Zonaras, Epitome historiarum, IV. Ed. L. Dindorfius, Lipsiae 1871, p. 122, 11—14. Срв. Златарски, пос. съч., с. 740, бел. 2.

 

382

 

 

крепостта на Мелник и в цялата негова покрайнина, ние за съжаление не знаем. Български исторически извори, които несъмнено биха ни разказали нещо за недоволства или борби на свободолюбивото планинско население, не са запазени. Името на Мелник сякаш е забравено през онези времена. То не се споменава във връзка с големите въстания през 1040—1041 и 1070—1072 г., които избухнали и се разгърнали немного далече от поречието на Струма, по течението на Вардар, в Средна и Южна Македония. Не се споменава името на града и във връзка с църковния живот през тази епоха. Няколко близки селища, като Струмица, Велбъжд (дн. Кюстендил), Стоб (дн. с. Стоби на р. Рила), Разлог и други, са упоменати в грамотата от 1019 г., която император Василий II издал на охридския архиепископ [10], но името на Мелник е премълчано. Това дава основание да се предполага, че по повеля на ромейския император границите на охридската архиепископия — приемник на унищожената българска патриаршия — били силно стеснени, а Мелник бил поставен не под властта на охридския архиепископ, но подчинен направо на Цариградската патриаршия. [11] Съзнавайки особено неговото стратегическо значение, византийското правителство вече проявявало своите стремежи към по-пълно овладяване на града.

 

През последните десетилетия на XII в. настанали големи исторически събития, полузабравеният град в южните склонове на Пирин отново вплел името си в историята на българския народ. В края на лятото на 1185 г. избухнало въстание в севернобългарските земи, начело на което застанали братята Петър и Асен, родоначалниците на Асеновската династия. [12] Превземането на важната византийска крепост Солун от норманите през лятото на 1185 г., възникването на българската държава и освобождаването на севернобългарските и старопланинските

 

 

10. Вж. текста на грамотата у Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931 [и 1970], с. 550—555.

 

11. Срв. Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия от основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците, I, София 1924, с. 188.

 

12. За събитията общо вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. ИИИ, VI (1955), с. 327—358.

 

383

 

 

области, най-сетне преминаването на участниците в третия кръстоносен поход през българските земи в 1189—1160 г., всичко това разклатило из основа владичеството на империята по всички краища на балканските земи. През лятото на 1189 г. един кръстоносен отред преминал от Северна Тесалия през Струма, прекосил областта на Мелник и стария Неврокоп (Гоце Делчев) на път за Пловдив, за да се присъедини към главното ядро, предвождано от император Фридрих I Барбароса (1152—1190). [13] Каквито и грабежи и опустошения да вършели западните рицари, те носели за поробеното тукашно население една надежда — владичеството на Византийската империя се оказало твърде слабо, кризата изглеждала непреодолима, а това създавало възможности за отхвърляне на чуждото господство.

 

Десет години след освобождението на севернобългарските земи от византийско владичество и възобновата на българската държава във Византия настъпила нова вътрешнополитическа криза. Срещу императора Исак II Ангел (1185—1195) се надигнал родният му брат Алексий, завзел властта и заповядал да ослепят низложения владетел. Тъкменият срещу българите поход бил отложен. Новият император Алексий III Ангел (1195— 1203) с цел да печели време опитал да почне преговори за мир с възобновителите на българската държава Асен и Петър. [14] Съзнавайки ясно тежкото положение на империята, българите не само отхвърлили привидните предложения за мир, но и продължили войната за освобождение на намиращите се под византийско владичество български земи. Войска, предвождана от Асен I Стари, се спуснала през лятото на 1195 г. по течението на река Струма към юг. Съвременен византийски писател ни съобщава, [15] че в този поход българските воини нападнали „намиращите се около Сяр български области“, следователно проникнали в земите на Източна Македония. Византийските войски претърпели поражение и във властта на Асен I минали повечето от тамошните крепости. Именно по това време бил освободен и град Мелник и останал в пределите на българската

 

 

13. За подробности вж. Златарски, История, III, София 1940, с. 19 сл.

 

14. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 82 сл.

 

15. Niceta Choniata, Historia, ed. Bonn, pp. 612, 15—613, 6.

 

384

 

 

държава. За града настъпил период на разцвет, който продължил около шест десетилетия.

 

Какво значение се отдавало на крепостта Мелник от страна на цар Калоян (1197—1207), може да се съди по обстоятелството, че там — вероятно като управител на крепостта и областта — бил изпратен един от най-близките сродници на Асеновци: Алексий Слав, сестреник на Асен I, Петър и Калоян. [16] Отначало той бил управител на Родопската област и седалището му била крепостта Цепена при Дорково. Неизвестно точно през коя година той бил преместен в Мелник. Подробности за това преместване не са познати, обаче един бърз поглед върху големите исторически събития, които се разиграли в самото начало на XIII в., би могъл да ни разкрие някои неща.

 

На 13. IV. 1204 г. участниците в четвъртия кръстоносен поход превзели Цариград. Византийската империя се разпаднала и за повече от половин век престанала да съществува като ръководна политическа сила в Европейския Югоизток. В завоюваните от кръстоносците земи възникнала Латинската цариградска империя, чиито главни средища били Цариград и Солун. Само една година по-късно (на 14. IV. 1205 г.) цар Калоян нанесъл на западните рицари съкрушително поражение в сражението при Одрин и пленил новоизбрания император Балдуин Фландърски. Този удар веднъж завинаги решил съдбата на Цариградската латинска империя: всички изгледи за нейното утвърждение били осуетени и започнал бавният упадък, който трябвало да я доведе до неизбежен край. В югозападните области на Балканския полуостров обаче било създадено Солунското кралство, начело на което бил поставен рицарят граф Бонифаций Монфератски. След победата при Одрин българският владетел почнал борба именно с това латинско княжество. Уплашени от голямото засилване на българската държава, която сега се очертавала като най-голямата политическа сила на Балканския полуостров, водачите на ромейското население в Тракия не се поколебали да се съюзат със западните рицари завоеватели и почнали борба против

 

 

16. Възобновителите на Второто българско царство са имали две сестри, неизвестни за нас по име ; едната от тях е била майка на Слав.

 

385

 

 

цар Калоян. В началото на лятото 1205 г. в Тракия избухнало въстание, едно от средищата на което бил град Пловдив. Калоян бил принуден да прекрати похода си в Македония и да се яви с войската си под стените на града. След кратка обсада силно укрепеният град паднал във властта на българския владетел, водачите на противобългарското въстание — ромеи, били жестоко наказани. Част от гръцкото население на града било принудено да се изсели и му било позволено да се засели именно в Мелник. [17] Това заселване на гърци в чисто българския до това време град внесло промяна в етничния състав на неговото население и предопределило известни събития в по-късната му съдба. Изглежда, че Калоян наскоро осъзнал допуснатата грешка и побързат да я изправи. Когато през 1206 г. започнал новите си походи против цариградските латини в Тракия и Източна Македония, той се погрижил да обезпечи пътищата, които водели към тези области. Както изглежда, с оглед на предприетите нападения срещу Солун били взети мерки за отбраняване на пътя по течението на река Струма като за началник на крепостта Мелник и нейната област бил поставен Алексий Слав. През октомври 1207 г. обаче Калоян паднал убит под стените на Солун. В българската държава настъпили промени, които дали отражение и в живота на отдалечената пиринска крепост.

 

В Търново властта била поета от друг племенник на погиналия цар — Борил, който взел за жена, очевидно с цел да узакони положението си, овдовялата царица куманка. Поради недоволство от действията на своя братовчед заради извършената узурпация, а може би съблазнен от изгледите да си създаде самостойно феодално княжество далече от столицата Търново, Алексий Слав отказал да признае властта на новия цар. В Родопската област и в земите южно от Пирин възникнало обширно самостойно княжество, отцепено от българската държава. Едва успял да се закрепи на престола, Борил (1207—1218) побързал да започне борба против отцепника болярин, обвинявайки го, че бил завладял тези земи „чрез измама“. Заплашен, Алексий Слав опитал да сключи съюз с

 

 

17. Georgius Acropolita, Historia, ed. A. Heisenberg, p. 77, 27—28.

 

386

 

 

Балдуиновия наследник и брат, цариградския латински император Хенрих (1206—1216) и признал неговото върховенство. Съюзът бил скрепен чрез женитбата на Слав с незаконната дъщеря на цариградския латински император, а сам Слав получил титлата деспот. Една западна принцеса пристигнала в Славовата крепост Цепена, а малко по-късно заедно с мъжа си се преместила в Мелник. Отдалечен от Търново, прикътан в непристъпни планински места, градът бил по-сигурно убежище за непокорния болярин. Заедно с дъщерята на император Хенрих Фландърски в Мелник пристигнали и някои нейни сродници и приближени.

 

Не е известно какъв е бил животът по онова време в малкия планински градец. От тази епоха несъмнено датират някои от укрепленията, чиито развалини и днес личат по южните възвишения над града. В града били издигнати църкви, които сега са полуразрушени. Деспот Алексий Слав направил Мелник и неговата област своя истинска престолнина. Неговото жилище се превърнало в малък феодален двор, а неколцина от приближените получили громки византийски титли и, разбира се, широки поземлени владения из областта. Заедно с дъщерята на Хенрих в двора на Слав пристигнали, както изглежда, някакви братя — западни рицари, които получили от него високите византийски титли севасти, давани обикновено на най-приближени личности. Единият от братята станал известен под чисто славянското име Владимир. Със свои средства той построил в Мелник църква на името на светеца покровител на мореплавателите — църквата „Св. Никола“, днес в развалини. На десния приолтарен пиластър, над корниза, с едри черни букви, писани върху бяло поле и обградени с червена рамка, бил поставен надпис: „Моление на раба божий севаст Владимир, брат на севаста на франките“ [18]. От красивата някога

 

 

18. За този надпис вж. Й. Иванов, п. с., с. 212—213, който се запитва дали под името „севаст на франките“ не се разбира именно деспот Алексий Слав. За самата църква „Св. Никола“ вж. също писаното от A. Stransky, Les ruines de l'Eglise St Nicolas à Melnik. Atti del V Congresso internazionale di studi bizantini, II, Roma 1940, pp. 422—427; idem. Remarques sur la peinture du Moyen-Age en Bulgarie, en Grèce et en Albanie. Actes du IVe Congrès international des études byzantines. Sofia Septembre 1934, Sofia 1936 = ИБАИ, Х (1936), рр. 37—40, 41 (обр. 4), с няколко снимки от стенописите. Общо за Мелник по времето на Слав вж. В. Мавродинова, Град Мелник — Славовата столнина, Родина, I, кн. 4 (1938—1939), с. 110—112.

 

387

 

 

църква днес личат само части от апсидата, източната стена и част от олтара. Стените са градени с дебели и яки зидове, широки от 80 см до 1,10 м — сякаш се градела не църква, а същинска крепост. Чрез два реда колони църквата вътре е разделена на три кораба. Това е била очевидно трикорабна безкуполна базилика, покрита може би с дървен покрив. По разрушените стени и днес личат останки от богата живопис, пострадала от времето и от невежествена ръка. Наляво се вижда сцената как апостол Павел е положил ръка върху главата на свети Никола и го представя на Христа. Светецът стои изправен с лице към зрителя. Нашите средновековни майстори както тук, така и другаде в българските земи с особена любов рисуват лика на този светец. Незнайният боянски майстор през 1259 г. е изобразил цяла редица сцени от житието на същия светец. В мелнишката църква надясно от този образ са изписани четирима църковни отци — вероятно прочутите „отци и учители на църквата“ Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Василий Кесарийски и Атанасий Александрийски. В полусферата на абсидата е изобразена Богородица, която държи на ръце младенеца Христос. В свода на предапсидното помещение личат следи от сцената на Възнесението. Шестима от апостолите са представени в живи движения. Няколко палмови дървета допълват картината, очевидно рисувана по подражание на прочут образец от византийски произход. Върху южната стена на храма личи поучителната сцена на Юдиното предателство: преди да предаде своя учител, предателят го целува. Изписани върху синьозеленикав фон, фреските, очевидно произведение на добър майстор, се отличават със стила си. Ако и да са достигнали до нас само отчасти, тези фрески могат да бъдат посочени като едно от забележителните произведения на изкуството в българските земи. Рисувани по поръчка на западен рицар, те обаче, доколкото може да се съди по запазените остатки, не носят никакви белези на западното изкуство от онази епоха. Храмът по своята архитектура и живопис

 

388

 

 

е творение на местното строително и изобразително изкуство. Разгромът на Византийската империя през 1204 г. и завладяването на нейните земи от западните кръстоносци принудили мнозина строители и художници, някои от които преминали в българската държава и потърсили работа тук. Много вероятно е, че именно някои такива отвеяни от бурята на кръстоносното завоевание строители и художници попаднали и в крепостта на Мелник. Както за много други места в българските земи, така и тук те по повеля на местен владетел и в сътрудничество с български майстори построили и украсили тази църква, както впрочем и някои други, останали днес също в развалини църкви на Мелник.

 

През средата на второто десетилетие от XIII в. в югозападните области на Балканския полуостров настанали нови събития, които дали отглас в живота на Мелник и поведението на неговия самовластен господар Алексий Слав. От остатките на разгромената Византийска империя постепенно се навдигнали отделни областни владетели и започнали борба за отвоюване на загубеното. През 1215 г. в Епир утвърдил своето господство братът на епирския деспот Михаил — Теодор, който си прикачил гордите имена Ангел Дука Комнин, чрез които мнимо се изтъквал като потомък на прославени византийски владетелски родове от миналото и изстъпвал като възобновител на империята. В течение на кратко време той отвоювал от латинските рицари някои крепости, а заедно с това, възползуван от бездействието на цар Борил и невъзможността му да брани македонските области, проникнал и установил властта си в някои крепости на Средна Македония. След като завзел града Драч, чрез което отрязвал за кръстоносците прекия достъп по море и началото на прочутия римски път от Адриатика до Цариград — така наречената Via Egnatia, — Теодор Комнин завладял Охрид и Прилеп, после стигнал до Вардара и подчинил важната крепост Просек на Демиркапия. Придвижването на войските на епирския деспот към Източна Македония очевидна изплашило Алексий Слав. Към това време починала неговата жена — дъщерята на цариградския латински император Хенрих, а това разхлабило връзките му с Цариград и намалила надеждите за помощ оттам. Към 1215—1218 г., по време на

 

389

 

 

най-голямото начално разширение на владенията на Теодор Комнин, той потърсил да се помири и сближи с него. Тъкмо по това време — на 11 юни 1216 г., неочаквано починал цариградският латински император Хенрих и връзките на деспот Алексий Слав с латините ослабнали още повече. Съюзните отношения с Теодор Комнин били скрепени чрез брака на Алексий Слав с дъщерята на византийския първенец Теодор Пегралифа. [19] Родът на този първенец произхождал от норманския рицар Пиер Алифа (Пиер д’Олп), който участвувал в похода на норманския херцог Робер Гюискар против Византийската империя през 1081 г., обаче две години по-късно преминал на страната на ромеите, бил приет ласкаво и удостоен с видни длъжности и почести. Потомците на Пиер Алифа се установили в Македония и Тракия, стигнали до важни длъжности в империята и играли голяма роля в множество събития през XII и XIII в. В края на XII в. Йоан Петралифа участвувал в заговора за сваляне на император Исак II Ангел (1185—1195) и издигането на Алексий III Ангел (1195—1203). В първите години на XIII в. Йоан Петралифа се сродил с епирските Комнини, като омъжил дъщеря си за Теодор Комнин, а синът му Теодор заел важно място в деспотството на епирския владетел, по-късно господар и на Солун. Оженвайки се за дъщерята на Теодор Петралифа и внучка на Йоан Петралифа, Алексий Слав се сродил с един от най-известните и влиятелни феодални родове от македонските и тракийските земи. Една княгиня, в чиито жили течала норманска кръв, се настанила в дворците на Мелник. От новите си сродници Алексий Слав можел да научи преди всичко как да постъпва, за да запази живота си и своите владения. Колко остро е било желанието за самовластие у тези потомци па норманските рицари, показал няколко десетилетия по-късно -сам Теодор Петралифа, тъстът на Алексий Слав, когато, изпратен да воюва против никейския император Йоан III Ватаци, при Островското езеро изневерил на своите солунско-епирски сродници и минал на страната на противника. Няколко години по-късно той отново застанал на тяхна страна, за да се бори против Михаил VIII Палеолог (1261—1282). Заобиколен отвсякъде 18

 

 

19. G. Acropolita, ор. c. р. 39, 12—17.

 

390

 

 

от врагове, които дебнели всяка слабост у мелнишкия властелин, за да отнемат владенията му и да го лишат от власт и живот, Слав намерил сега помощници и съветници в своята политика на самовластен феодален господар. Съвременен византийски писател, като разказва за всички тези действия на владетеля на Мелник и неговата покрайнина, открито признава неговите стремежи да запази при всичките си съюзи и договори пълна независимост, да отбранява правата и владенията си: „Слав, като владееше силната и почти недостъпна за всички врагове крепост Мелник — пише византийският писател от XIII в. Георги Акрополит, [20] бе самодържавен господар и не се подчиняваше никому от околните нему владетели. Понякога той помагаше на италианците (сиреч цариградските латини) поради родството си с тях, понякога на българите поради чувство за едноплеменност, а понякога и на Теодор Комнин Никога обаче той никому не се е подчинявал и не е давал основание да се разчита на неговата вярност и преданост като на нещо трайно Рожба на епоха на разцепление и борби за власт, Алексий Слав — владетелят на непревзимаемата крепост на Мелник — в цялото свое държане до края на живота си изразявал по примера на своите нормански сродници стремежите на самовластния феодален властелин.

 

Превърнат в столица на Славовите владения, Мелник бива укрепен още по-здраво и в него били издигнати нови граждански и църковни сгради. На града трябвало да се придаде значение и на средище на църковен живот. Върху височината на югоизток от Мелник, недалече от самия град, бил издигнат манастир, посветен на Богородица и познат по-късно под името „Св. Богородица Спилеотиса“, сиреч Богородица от пещерата. Развалините на този манастир личат и днес и населението, извращавайки старото име, ги нарича „Света Спили“ или „Светата пещера“. През януари 1220 г. деспот Алексий Слав издал на новооснования манастир дарствена грамота, [21] с която му признавал правата на феодална собственост над близкото

 

 

20. G. Acropolita, ор. с., р. 38, 21 sqq.

 

21. За гръцкия текст на грамотата, български превод и обяснителни бележки вж. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. XV, 30—35, 311—314.

 

391

 

 

село Катуница — съществуващо и досега, както и други правдини. Съгласно установения на времето обичай грамотата е написана на гръцки език, очевидно от ръката на добър книжовник. Запазена по щастлива случайност във Ватопедския манастир в Света гора и открита за науката неотдавна, тази грамота представя типичен средновековен документ за признаване на феодални права и привилегии на един манастир отстрана на местен властелин. Въпреки своето качество на второстепен, не напълно тържествен дарствен документ — сигилий, грамотата е съставена съгласно с всички изисквания на тогавашната византийска дипломатика, като са спазени всички формули, а езикът е поетичен. Несъмнено е, че в своето доста продължително управление и господство в тази покрайнина деспот Алексий Слав ще да е издавал и документи на български език, обаче нито един от тях не е достигнал до нас. Така грамотата от 1220 г. си остава един от най-ценните извори, които ни дават вести за историята на Мелник през първата четвърт на XIII в. по време на Славовото господство. Тя е в същото време красноречиво свидетелство за книжовния живот в Славовото княжество. Несъмнено и тук попаднали някои от пръснатите след разгромяването на Византийската империя в 1204 г. византийски книжовници. Именно някому от тях било възложено да състави и напише на гръцки език — който тогава играел роля на език за международни отношения — грамота на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“. Така документът заслужава внимание както като извор за проучване на феодалните отношения в нашите земи през първата четвърт на XIII в., така и като откъслечно свидетелство за книжовния живот в Славовото княжество по онова време.

 

„Онези, които желаят благополучието на временните неща и се занимават и радват на преходните и тленни работи, свършват бързо и преминават като сън — пише в увода неизвестният съставител на грамотата, който съчинителствувал от името на своя господар. — Онези пък, които заедно с благополучието се грижат и за (духовните) блага и обичат благолепието на господния дом и мястото на пребиванието на неговата слава, по думите на псалмопевеца Давида (Пс. 26:8), ще направят и своята слава по-величествена и ще намерят някаква малка душевна придобивка.“

 

392

 

 

Деспот Алексий Слав дава сведения за преместване от Цепенската крепост в Мелник и за съграждането на новия манастир:

 

„Така прочее и ние, след като се преселихме от Цепена в тукашното наше владение Мелник, пожелахме да издигнем из основа честен манастир и да съберем в него сбор от усърдни мъже в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички онези, които мислят и вярват благочестиво.“

 

За жалост Слав или по-точно неговият книжовник, комуто било възложено да състави грамотата, не ни е съобщил нищо за родителите на мелнишкия владетел, а и никой друг исторически извор не съобщава никаква вест за тази неизвестна дори по име сестра на възобновителите на българската държава Асен, Петър и Кдлоян.

 

„По божие желание ние бързо построихме този манастир в една част на Мелник — продължава по-нататък Слав, — изградихме храм и го назовахме на името на нашата пречиста господарка Богородица Спилеотиса и го поверихме на монаха, по онова време, а (по-късно) архимандрит господин Павел Клавдиополит, който — като стана по-сетне и владика — остави да игуменствува в него сегашния монах Пахомий, на име Кокиарис.“

 

Споменатите тук личности са неизвестни по други исторически извори и не може да се реши дали са били гърци или пък българи, зад чиито гръцки имена мъчно можем да отгатнем българските им имена и произхода им. След тези общи сведения деспот Алексий Слав дава точни посочвания за направените дарения на манастира и признанието на права на намиращите се в него монаси.

 

„На този манастир ние подарихме селото, наречено Катуница, заедно с неговите жители, оттогава и занапред да го владее с всички права и правдини и с неговата околност и цялото му имущество. Монасите, събрани в единомислие в него„ нека получават целия приход от селото за задоволяване на всички свои нужди и за всяка друга своя служба, както и за паленето на свещи в този божествен храм и всяка друга негова потреба.“

 

На манастира били направени дарения и от движими имущества—ценности, украси и книги, за които обаче днес не може да се каже нищо положително.

 

„В манастира прибавихме и свети изображения (икони), свещени книги и утвари, други някакви

 

393

 

 

неща и животни, които трябва да се опишат подробно в списъка, та и нашата власт да има годишен помен и да се поменуват нашите родители.“

 

При редовните богослужби в манастира прочее ще да са били поменувани не само майката на деспот Слав, сестра на първите Асеневци, и нейният мъж като родители на мелнишкия владетел, но очевидно и неговите вуйчовци — Асен, Петър и Калоян, с чиито имена Слав е можел само да се гордее. А всичко това — въпреки използуването на гръцки език за съставянето на дарствената грамота и употребата му в живота на манастира — било най-добрият доказ за връзката на Славовата столнина с българската държава и с българския народ. Най-сетне деспотът споменува друго свое дарение за издръжка на манастира:

 

„По-нататък, свръх тези неща — пише Слав, — ние подарихме на казания манастир също и една градина в Загория от църковни места, която вече по-рано беше владяна от споменатия владика господин Павел.“

 

Не е посочено точно где се намирала тази градина, но тя очевидно е била разположена някъде по течението на река Струма — югозападно от Пирина, към Кресна и Рупел.

 

Най-важната разпоредба на деспот Алексий Слав засягала пълната самостойност на манастира и неговите владения по отношение на местните църковни и административни власти, с други думи, признанието на значителни имунитетни права. ,Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помолиха той да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и на практора по това време, то и ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий, щото (над манастира) да няма власт нито управляващият по това време епископ, нито пък практорът да влиза в това село или в манастира да иска каквото и да било, или да иска някакви храни, или да набира набор (на войници), или да му се дава добитък или за ангария, или за парангария (за превоз по странични пътища), или псомозимия (да се доставя на държавни служители хляб на ниски цени), или за каквото и да било друго искане и вземане и тегоба, и монасите и жителите на това село да се подвеждат като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско вземане.“ Както се вижда от тези думи, деспот Алексий Слав признавал на манастира пълен фискален имунитет,

 

394

 

 

освобождаване от натурални, отработъчни задължения и от даване на войници. Твърде много се ограничавало и правото на вмешателство в живота на манастира и за епископа в областта.

 

„Нито епископът обаче да има право да влиза и да пипа в този манастир или в казаното село, като предявява в качеството си на епископ по някакъв начин искания на канонически основания или по някаква друга подбуда, без наистина всред тях (монасите) да бъде извършен евентуално някакъв душевен грях, освен ако не бъде призован от монасите, и тогава да влезе безвъзмездно, да ги разследва справедливо и канонически и отново да напусне, без да се докосва до каквото и да било. Прочее той да няма никакъв достъп в (манастира), но само името му да бъде поменувано."

 

На епископа се давало правото да утвърждава избраните игумени на манастира, който след смъртта на деспот Слав трябвало да бъде провъзгласен чрез разпоредба вероятно на български владетел за царски манастир:

 

„да утвърждава игумените, които ще управляват този манастир, който след нашата смърт трябва да бъде назован от владетелска ръка царски манастир. Освен това и онези, които някога с време биха пожелали да нарушат онези неща, които чрез настоящия наш сигилий са посветени и утвърдени (на манастира), както и нещата, които в бъдеще време ще бъдат придадени от някои други лица — било велможи, било боляри, било владици, било монаси, било миряни, или просто всички каквито и да било личности и каквито и да са (тези неща), нека бог, съдникът на всички, да прояви към тях отмъстителен гняв, и неговият меч справедливо да блесне в устрем на отмъщение. Защото срам и обида е да бъдат увреждани и тъпкани от миряни онези лица, които са предпочели (в живота) по-божествения и по-добър жребий. А пък ние прочее повеляваме тези работи да не стават в казания манастир не за друго, но заради благочестието и почтеността на монашеския живот, като от това място бива прогонван всеки, който пожелае да наруши нашите постановления."

 

Съобразно със средновековния обичай за „духовно наказание“ деспот Слав заплашва нарушителите на неговите разпоредби:

 

„Затова и онзи, който желае да постъпи в манастира, за да причини в нещо смут, ще си навлече божието негодувание и клетвите на светците

 

395

 

 

от векове насам. Този манастир и онова, що е в него, нека се нарича — както се изтъкна — деспотски и царски — и да зависи от неговата (на деспота) личност.“

 

Накрая Алексий Слав сметнал за необходимо още веднъж да изтъкне независимостта на манастира по отношение на местната църковна власт и да припомни правилата, според които трябвало да става избор на манастирския игумен:

 

„Обаче и владиката — ако не е мой сродник — (да не може) да се меси или изявява наследствени права над (манастира), но монасите да имат право на наследие чрез предаване. Според съвета и желанието на всички, на игуменското място да бъде поставян най-достойният, като — както се спомена — получава утвърждение от управляващия по това време владика.“

 

На края на документа след посочването на датата следва подписът на деспот Алексий Слав, а към цялата грамота бил прикрепен печатът на мелнишкия владетел, за жалост по-късно загубен или откраднат.

 

Не знаем каква е била по-нататъшната съдба на деспот Алексий Слав и какви събития се разиграли в крепостта на Мелник през следните години. През третото десетилетие на XIII в. епирският деспот Теодор Комнин още повече засилил своята държавица и все по-заплашително напредвал към Тракия. Тук той открито застрашавал владенията на цариградските латини. Чрез своя съюз с Теодор Комнин Алексий Слав можал да запази владенията си, които се простирали не само в Мелнишко, но и в Родопите. Византийският летописец Георги Акрополит [22] направо заявява, че епирският деспот в завоеванията си не завзел

 

„планината Родопа, която се нарича и Ахрида, разположените в нея крепости и Мелник, тъй като над тях владеел Слав“.

 

Разширението на епирското деспотство чак до града Мосинопол (Гюмюрджина), Ксанти и беломорския бряг станало не само под погледа на Слав, но вероятно и с неговата помощ. В 1224 г., когато ставали тези събития, търсенето на приятелство с епирците за Слав обещавало повече изгоди, отколкото сближението с Търново, дето вече от няколко години управлявал негов близък сродник. Между това упоритото разширение на епирското деспотство, в чиито граници

 

 

22. G. Acropolita, ор. с., рр. 38, 21—39, 4.

 

396

 

 

наскоро бил включен и градът Солун с неговата област, подготвяло нови, по-далечни събития. През 1229 г. настойниците на малолетния цариградски император Балдуин II сключили договор с бившия ерусалимски крал Йоан дьо Бриен. [23] Според този договор Йоан дьо Бриен се задължавал, след като бъде признат за цариградски император, да завладее за себе си и за своите наследници между другото „цялата земя на Слав“, това ще рече Родопската област и Мелнишко. От това кратко посочване се вижда, че по онова време деспот Алексий Слав все още е бил жив, пребивавал вероятно в своето владение Мелник — като най-сигурно прибежище — и бил във враждебни отношения с цариградските латини. Съюзните му отношения с Теодор Комнин обаче го противопоставили не само на Латинската цариградска империя. В стремежа си за разширяване на своите владения и евентуално завземане на столицата Цариград Теодор Комнин питаел подозрение към българския цар Иван Асен II, страхувал се от неговото временно сближение с „франките“ и се опасявал да не би именно той да се възползува от тяхната слабост, да влезе в столицата на Босфора и така да осуети всяка надежда за възстановяване на империята. През ранна пролет на 1230 г., след като нарушил сключения преди това договор с българския владетел, Теодор Комнин нахлул през Тракия, после по течението на Марица навлязъл в българските предели. Самото обходно движение на солунско-епирската войска свидетелствува не толкова за невъзможност да се навлезе в пределите на българската държава отдругаде, колкото за стремежа да се нанесе внезапен удар. Неочакваният изход на сражението при Клокотница (недалеч от днешния град Хасково) на 9/22 март 1230 г. с един удар разгромил всички надежди на Теодор Комнин. Войската му била напълно разбита, сам той паднал в плен. Тази победа на търновския цар дала нов ход на събитията в Балканския полуостров. Както четвърт век преди това в сражението при Одрин против цариградските латини цар Калоян пресякъл всякакво разширение на Латинската цариградска империя

 

 

23. За подробности вж. Златарски, п. с.. 336 сл., с посочване на първоизворите. Срв. също Ив. Дyйчев, Цар Иван Асен II. София 1941, с. 20 сл.

 

397

 

 

и сложил началото на нейното бързо западане, така и при Клокотница Иван Асен II в едно сражение решил съдбата на солунско-епирското деспотство : то загубило всякакво значение като политическа сила в земите на Европейския Югоизток и се осуетила всяка надежда за възстановяване чрез него на някогашната Византийска империя. Сражението при Клокотница обаче решило и съдбата на онези местни властелини, които доброволно или по принуда, като мелнишкия войвода и деспот Алексий Слав, стояли на страната на Теодор Комнин и съдействували за неговото утвърждаване и разширяването на държавата му. Незабавно след победата българските войски се спуснали към юг и югозапад, отвоювали обширни земи, населени с българско население, и ги присъединили към българската държава. Наскоро след битката при Клокотница по нареждане на Иван Асен II в търновската църква „Св. четиридесет мъченици“ бил поставен красиво изписан върху каменен стълб възпоменателен надпис, в който се увековечава победата [24]:

 

„Аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, ... излязох на бран в Романия (Тракия), разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин и до Драч завладях. . ."

 

Именно по това време през пролетта и лятото на 1230 г. ще да е бил сложен край на съществуването на Мелнишкото и Родопското княжество на деспот Алексий Слав. Дали той е бил принуден да признае върховенството на търновския цар, или пък насилствено е бил лишен от владенията си, които били включени в границата на Търновското царство, не може да се каже днес поради липса на преки сведения в нашите исторически извори. От това време нататък обаче името на Слав престанало да се споменува в историческите извори: вероятно деспотът ще да е загубил властта си и наскоро ще да е починал. Споменът за него обаче не е изчезнал напълно. Наименованието Славееви гори, сиреч Славови планини, като име на част от Родопите и наименованието Доспат планина като извращение на титлата „деспот“, с

 

 

24. Текстът на надписа вж. у Златарски, п. с., с. 341 сл., 587—596; Дуйчев, п. с., с. 38—39, 317—319.

 

398

 

 

която бил именуван непокорният потомък на Асеневци, най-сетне вероятно и името на разположеното недалеч от Мелник малко село Славе — това са все далечни спомени, запазени през вековете, за някогашното господство на Алексий Слав над Родопите и над Мелнишката покрайнина. Пълното присъединяване на неговата държавица към Търновското царство през 1230 г. било извършено, както може да се съди, напълно безпрепятствено и това още веднъж потвърдило общността между тукашното население и българите от държавата на Иван Асен II, от която Мелнишкият и Родопският край били откъснати временно само поради волята на самовластен местен болярин.

 

Разцветът на българската държава през този период обаче не продължил дълго. След като сломил мощта на солунско-епирския деспот, Иван Асен сторил съдбоносната грешка, че подпомогнал не слабите цариградски латини, а засилващата се Никейска византийска империя и с това подготвил както възкресяването на Византия, така и заплахата над своята държава. Иван Асен II починал през юни 1241 г. и това положило началото на бързия упадък на държавата. При двамата негови малолетни наследници — Коломан (1241—1246) и Михаил II Асен (1246—1257), избухнали борби за власт между стремящите се към независимост боляри, а отвън се навдигнала заплахата откъм вчерашните съюзници — ромеите от Никейската империя. През лятото на 1246 г. 12-годишният син на царицата маджарка Мария, сестра на маджарския крал Бела IV, починал — вероятно отровен. Престолът бил зает от втория малолетен син на Иван Асен II — сина на епирската княгиня Ирина и внука на Теодор Комнин, Михаил II Асен. Византийците следели с остро внимание събитията в българската държава и не пропуснали да се възползуват от всички изгоди, които се разкривали пред тях. Щом като узнал за гибелта на Коломан, за възкачването на невръстния му брат, за смущението и залисията в Търново, никейският император Йоан III Ватаци (1222—1254) се отправил на поход против южните граници на България. [25] Войската му се разположила недалече от града Сяр,

 

 

25. G. Acropolita, ор. с., р. 74, 13 sqq. Вж. също писаното от Златарски, п. с., с. 430 сл.

 

399

 

 

чийто управител бил войводата Драгота от Мелник. Изненадата от събитията в Търново и заплахата от внезапното нападение били така големи, щото всяка съпротива изглеждала невъзможна. Подмамен от щедрите обещания на императора, от многото злато и пурпурната наметка, които му били предложени, войводата Драгота предал крепостта. Йоан III Ватаци обаче желаел да продължи напредването си към вътрешността на страната и, разбира се, опитал да използува докрай капитулиралия войвода. Необходимо било да превземе силната и недостъпна крепост Мелник, чрез което щял да се разкрие достъпът по течението на Струма и в южните части на Пирина и към югозападните Родопи. Мелнишката крепост по това време ще да се е славела като непревзимаема, а цялата околност на града — със своите теснини, непристъпни възвишения и гори — можела да бъде използувана много лесно за отбрана и съпротива от страна на българите. Затова никейският самодържец решил да се бори против защитниците на Мелник преди всичко чрез хитрини и лукавство, а не чрез оръжие.

 

Надарен богато и залъган чрез щедри обещания от императора, войводата Драгота пристигнал в родния си град. Друг българин — войводата Никола Литовой [26] — бил началник на мелнишката крепост. За нещастие началникът на тази силна крепост тъкмо по това време боледувал. Някои от местните гръцки първенци — потомци на изселените по времето на цар Калоян пловдивски гърци — узнали за напредването на византийските войски, навдигнали глава и опитали да се възползуват от безсилието на градския началник. Започнали увещания всред населението — да се предаде и да сложи оръжие пред императора. Някакъв бивш византийски военачалник на име Николай Манглавит, който живеел в Мелник, като научил за пристигането на Драгота и за възложеното му поръчение, решил да го изпревари в подготовката на предателството. Войводата на мелнишката крепост боледувал — по думите на летописеца, [27]

 

 

26. За името Литовой (или Лютовой) вж. обясненията у Ив. Дуйчев, Няколко бележки към Кекавмен. Зборник радова САН. Визант. институт, V (1958), с. 65.

 

27. G. Acropolita, ор. с., р. 76, 1 —4.

 

400

 

 

който ни разказва за тези събития — от болест, която сковавала нозете му и го принуждавала да остане на легло, а това разкривало за всички възможността „свободно да вършат, каквото си искат“. Изпратеният в Мелник „като някаква примамка“ Драгота разказвал на жителите „всичко“ — очевидно за станалите печални събития в българската столица, за нападението на императора и за превземането на Сяр и други крепости. Настроенията и желанията на местните жители българи, които, както личи, били по това време господствуваща сила в града — обаче не били отговаряли на желанията и намеренията на войводата предател. Византийският летописец направо заявява, [28] че Драгота наистина „подбуждал“ жителите „да предадат града на императора, явно не казвал това, обаче тайно преговарял с повечето“ от жителите.

 

Кзгато Николай Манглавит, „мъж дързък“, открил същинските намерения на Драгота, разбрал, че сам той можел да извърши обещаното пред императора предателство и почнал открито да увещава жителите. В своите увещания той се обръщал преди всичко към обитаващите в града свои сънародници гърци — потомци на преселниците от Пловдив.

 

„По времето на управлението на детето Коломан ние трябваше да понесем трудности и се надявахме, че той ще порасне и когато стане на възраст и би могъл да различава добрия човек от лошия, ще получим от него награда за страданията. Понеже поради злосторна съдба се измамихме в това, ето друго пеленаче остана да властвува над българите. Ние бихме се показали по-лоши от най-безумния човек, ако отново бихме се предали на други неволи...“

 

Като се обръщал към своите едноплеменници от Пловдив, Николай Манглавит не пропуснал да припомни, че синът на император Йоан III Ватаци, Теодор Ласкарис — бъдещият никейски император, — бил зет на починалия български цар Иван Асен II, женен за неговата дъщеря Елена, и поради това бил имал, заявявал той, някакви права над български земи. Сведенията на нашия исторически извор за събитията през лятото 1246 г. са несъмнено твърде пристрастни и едностранчиви, затова известни подробности не са

 

 

28. G. Acropolita, ор. с., рр. 75, 22 — 76, 1.

 

401

 

 

напълно ясни или поне будят съмнение. Разказва се, че думите на Николай Мангланит успели да склонят жителите да се покорят на императора. Все пак, когато трябвало да бъдат пратени пратеници при Йоан III Ватаци, за да водят преговори, това било сторено тайно. Наистина всред местното население владеела покруса: след смъртта на Иван Асен II животът се влошил, борбите между придворните в Търново за власт не обещавали нищо добро, а някъде в южния край на Рупелския проход стояла на стан войската на императора Йоан III Ватаци. Но дори и сега всред всички трудности и заплахи не било тъй леко да се надвие свободолюбието на планинците и да се заставят да превият врат под чужда власт. Очевидно опасявайки се от съпротивата както на градските жители, така и на цялото околно чисто българско население, за което мелнишката крепост била главно убежище при нападение, предателите повели своите преговори тайно. Сам императорът, изглежда, преживявал часове на колебания : какво можело да очаква него и войската му, ако безразсъдно се впусне през мъчнопроходимия тогава Рупелски проход, покрай водите на пълноводната през онези времена Струма и се залута някъде из теснините, които водели и водят към стръмната крепост Мелник ? Като не дръзнал да напредне, Йоан III Ватаци разбил стан в самия южен изход на Рупелския проход, в мястото Валовища (дн. Демирхисар, Сидерокастро), и зачакал вести от своите люде.

 

Наскоро в стана на никейския император се явили изпроводените тайно пратеници на мелнишките граждани. Те получили от императора нарочен златопечатник, [29] с който се задоволявали предявените от тях искания. След като се завърнали те при своите съграждани, във Валовища при императора пристигнало второ пратеничество от града. Византийският летописец е разказал някои подробности за това ново пратеничество, които ни разкриват и лика на тогавашните мелничани. [30] В пратеничеството били подбрани най-видните измежду гражданите на Мелник — „онези, които били включени във войската, и

 

 

29. Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostrdmischen Reiches von 565—1453, III, München u. Berlin 1932, p. 21 nr. 1789.

 

30. G. Acropolita, op. c., p. 77, 16—22.

 

402

 

 

онези, които по нещо друго се отличавали от останалите жители“. Летописецът Георги Акрополит, който разказва за тези събития, придружавал като секретар императора Йоан III Ватаци в този поход и сам можал да види пристигналите в стана при Валовища над петстотин души пратеници от Мелник: това били по негово признание „благоприлични и знатни мъже, които по самия си вид се показали достойни за уважение и почит“. Голямото по брой пратеничество свидетелствува преди всичко за многочислеността на населението на града по това време. Ако трябва да се съди по числеността на проводеното пратеничество, може да се заключи с голяма вероятност, че като градско средище и важна крепост в южните предели на българската държава Мелник през първата половина на XIII в. е наброявал население от няколко хиляди жители. При общата малочисленост на тогавашните градове в земите на Балканския полуостров градът следователно е минавал с право за едно от големите и многочислени селища. От описанието на византийския летописец, от друга страна, трябва да се заключи за съществуването всред градското население на „първенци“, сиреч на представители на поземлената или служебната аристокрация — боляри, после на воини, които „иначе“ се издигали над населението — вероятно по богатство и произход.

 

Появата на пратеничеството в стана на императора предизвикала радост и изненада. Летописецът ни разказва, [31] че когато Йоан III Ватаци видял пред себе си изпратени мелнишките граждани, той не можал да въздържи удивлението си и заедно с това задоволството си от изхода на нещата, което отдал на намеса свише:

 

„Кое военно изкуство е изправило пред нас тези люде? Какви редици от конници са победили толкова многочислени и такива мъже ? Обаче във властта на някой по-мощен е онова, що е почти неосъществимо, но се постигна тъй лесно...“

 

От думите на византийския летописец ясно личи, че лекото завладяване на крепостта Мелник било посрещнато от никейския император и неговите военачалници като твърде голям успех. Чрез завладяването на важната крепост за нападателите се разкривала цялата южна покрайнина на българската

 

 

31. G. Acropolita, ор. с., рр. 77, 23—78,9.

 

403

 

 

държава. Според изричното признание на летописеца тогава Йоан Ватаци

 

„за кратко време станал господар на много крепости и области, без да се завърже сражение, нито някой да падне в бой, нито кръв да се пролее, нито меч да играе по телата“.

 

Падането на крепостта Мелник прочее отворило пътя на никейските войски за по-нататъшно проникване в българските земи. Като управител на Мелник и Сяр бил поставен пълководецът Михаил Палеолог, който само няколко години по-късно станал византийски император под името Михаил VIII Палеолог (1261—1282), отвоювал от западните рицари столицата Цариград и възстановил империята. Така в подпиринския град за известно време пребивавал като военен управител един от най-бележитите византийски пълководци и родоначалникът на последната византийска династия. Напълно обясним е поради всичко това онзи интерес, който от тази епоха нататък Византия проявява към Мелник, както и старанията на византийците от по-късни времена да проникнат в него и да го превърнат в огнище на византийската просвета и култура.

 

През време на завоюването на тракийските и македонските земи императорът Йоан III Ватаци се задържал, както изглежда, за известно време в Мелник. [32] Оттук той започнал преговори за предаването на важния град Солун, който се държал от солунския деспот Димитър, син на Теодор Комнин и брат на българската царица Ирина, жена на Иван Асен II. Съзаклетниците подготвили да отворят вратите на градската крепост и да пуснат в града никейския император. Когато всичко това било уговорено, Йоан III Ватаци напуснал Мелник, пристигнал пред Солун и безбойно завладял града. Някъде в южните български земи, може би недалече от Мелник, се намирала вдовицата на Иван Асен II, царица Ирина — която очевидно била загрижена повече за съдбата на своя брат, отколкото за бедите, които понасяла българската държава. Императорът, разбира се, бил трогнат от посещението на зеленооката красавица, пощадил брата й от обичайното наказание на ослепяване, но не върнал на българите нито Мелник, нито някой друг от новозавоюваните градове.

 

 

32. G. Acropolita, ор. с., рр. 78, 9—80, 11.

 

404

 

 

През октомври 1254 г. Йоан III Ватаци починал. В Никея настанало кратковременно смущение. Сега българите на свой ред решили да се възползуват от обстоятелствата, за да си върнат загубените неотдавна свои земи. Новият император Теодор II Ласкарис (1254—1258) — зет на покойния Иван Асен II за дъщеря му Елена, чиято дъщеря Ирина като жена на Константин Асен (1257—1277) е изобразена в Боянската църква — не останал в бездействие. Той потеглил на поход против българите и можал да завладее отново крепостите, минали под българска власт. Сега обаче като противник на ромейската войска изстъпил онзи същият болярин — Драгата, който само преди няколко години бил минал на страната на никейския император, поживял под чужда власт, вкусил от нейните сладости и сякаш разкаял се за извършеното предателство, вдигнал оръжие против ромеите. Според думите на съвременния византийски летописец, [33] докато император Теодор II Ласкарис обсаждал първата някогашна престолнина на деспот Алексий Слав, крепостта Цепена (при дн. Чепино), мелничанинът Драгата вдигнал въстание в Мелнишката покрайнина. Летописецът заявява открито, че воеводата „поради българския си произход питаел враждебност спрямо ромеите“. Може да се предполага, че сега, когато започнал борба срещу никейските войски, Драгота действувал в пълно съгласие с българското правителство в Търново. След като набрал войска изсред българското население в града Мелник и из околните чисто български села, той обсадил крепостта на града, в която се намирали оставените на стража византийски войници. Зад яките стени на крепостта, чиито следи и днес личат по височините на юг и югозапад от града, били струпани големи количества храни, и защитниците на града не се боели от глад. На някои места и днес се виждат следите от кладенци, от които единствено, особено в жарки дни, можело да се черпи вода Недостатъкът на вода заплашвал тежко защитниците. Въпреки това обаче те оказали съпротива, очаквайки да получат бърза помощ от императора. Щом пристигнала вестта за въстанието на войводата Драгота, императорът Теодор II Ласкарис наистина

 

 

33. G. Acropolita, ор. с., рр. 113, 24—117, 21.

 

405

 

 

потеглил незабавно в поход против Мелник. Българите също се приготвили за сражение и за отбрана пред нападателя, Въстанала била цялата област на югозапад от Мелник чак до Рупелския проход и се намирала във властта на българите. Тесният проход край течението на пълноводната тук Струма, по който войската на никейския император трябвало да мине, за да пристигне от Сяр при Мелник, бил преграден с дървени прегради и други укрепления. В теснините на прохода се струпала многочислена българска войска от конници и пешаци, които очаквали появата на ромеите. Очевидно твърде много уверени в своята сила и в непристъпността на местата, въстаналите българи не проявили достатъчна съобразителност, а мелничанинът войвода се оказал недобър пълководец. Когато византийският император се убедил, че е невъзможно да си пробие път през прохода чрез открито сражение, той прибягнал до военна хитрина. По негова заповед част от войската му направила дълъг обход през големите и гъсти гори по околните планински върхове — вероятно по източния дял на високата Беласица — и се явила във фланг и тил на българите. Внезапно над главите на защитниците на прохода почнали да се изсипват купища стрели и камъни. По течението на Струма, от юг, напирала императорската конница. Съвместното нападение, предприето в една безлунна нощ, ударите от разни страни и страшните викове, които разкъсали внезапно тишината, нарушавана преди това само от шумоленето на водите на тиха Струма, внесли смут и безредие всред българските въстаници. Заобиколен и застрашен смъртно, българският отред на Драгота бил принуден да отстъпи с бягство, като дал множество жертви. Тук пострадал и самият войвода, мелничанинът Драгота: стъпкан от конете, той получил тежки рани, от които три дни по-късно починал. Изчезването на водача на въстанието и разгромът на българския отред в прохода на Рупел се оказали съдбоносни за по-нататъшния ход на въстанието и за живота на самия град Мелник. Както признават съвременните византийски извори, въстанието на войводата Драгота и на мелнишкото население поставили византийското правителство пред големи затруднения и опасности. Самата бързина, с която Теодор II Ласкарис се озовал тук, за да се

 

406

 

 

противопостави на въстаниците, показвала най-добре какво значение било отдавано на крепостта и колко тежки опасения овладели византийците при вестта за въстанието. Когато обаче победили в сражението в Рупелския проход, ромеите не посмели да припишат победата на собствените си сили, а я отдали на свръхестествената намеса на светци покровители. Изглежда, че немного след тези събития всред населението възникнала легенда, която по-късно била записана от византийски книжовник. [34] Писателят Теодор Педиазим разказва, че императорът Теодор II Ласкарис, когато пристигнал в града Сяр, бидейки загрижен за съдбата на крепостта Мелник и за въстанието на войводата Драгота, посетил храма на светците Теодор Тирон и Теодор Стратилат, за да измоли тяхната подкрепа и закрила. Войската се отправила на поход. Напредвайки към Мелник, пред войската — разказва византийският писател — като някакво видение се явили двама млади и снажни мъже. Видението изчезнало. То било сметнато за добро предзнаменование. Когато войската продължила своя поход към Мелник, пълководците и самият император използували умело това, което били „видели“, за да повдигнат духа на войниците.

 

Въстаниците не прекратили борбата веднага след поражението в Рупелския проход. Те се оттеглили в околността на Мелник и заедно с другите тукашни български войски продължили обсадата на крепостта. Императорът пристигнал при Мелник и на свой ред обсадил от югозапад българите, които се сражавали срещу крепостта. Отново се разнесъл слух, че двамата военни светци Теодор Тирон и Теодор Стратилат пак се явили като помощници на византийската войска. Въодушевена чрез този нов слух, войската на императора прогонила българските въстаници и освободила ромейските войници. Настанала жестока разправа с въстаналите българи, чрез която императорът — сродник на българския царски род на Асеневците — опитал да изчисти града от българи и да засили преселниците

 

 

34. Fr. Dölger, Zwei byzantinische Reiterheroen erobern die Festung Melnik, ИАИ, XVI (1950), c. 275—279; Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1 (1945), с. 111—114: Походът на имп. Теодор II Ласкарис против Мелник в 1255 г.

 

407

 

 

гърци. Жените на въстаналите българи и техните деца били изгонени от града. Императорът освен това предоставил на ромеите да разграбят свободно техните имоти. Този нов удар върху българското население в Мелник намалявал броя на българите тук и разкривал пътя за погърчването на града. Това означавало също началото на упадъка му като средище на българската култура.

 

Всред местното население се запазил, както изглежда, и друг спомен за борбите на българите против завоевателите византийци през онзи период. Очевидно въз основа на някакво народно предание, чуто от устата на населението от тази покрайнина, която познавал добре, Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ записал няколко думи за събитията от времето на Иван Асеневия наследник Коломан. Разказвайки за неговото управление, Паисий в 1762 г. писал [35]:

 

„Много земи и градове той подчинил под своята власт. От всички български царе той владеел най-много земя. Преселвал гърци от България, а българи в гръцка земя, в Драма, престолния град на Филипа в Македония. В този град Драма, и в Сяр, и Мелник, Солун — от всички тези епархии той изгонил гръцкото население и ги населил с българи. И досега живеят и се намират българи по тези места.“

 

Под името на „Иван Калиман“, когото Паисий Хилендарски споменава в тези страници на своята „История“, се крие обаче не толкова слабият и малолетен Коломан, а по-скоро неговият баща цар Иван Асен II. Свидетелството на Паисий все пак е твърде важно : то говори както за живия спомен от събитията, свързани със съдбата на Мелник през първата половина и средата на XIII в., така и за етническите отношения в тази покрайнина по времето на големия български възрожденец.

 

Завладяването на Мелник от византийците през 1254 г. променило съдбата на града. В него се настанила византийска администрация и духовенство, подчинено не на Търново или

 

 

35. Й. Иванов, История славяноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом в лето 1762, София 1914, с. 65—66; Б. Ст. Ангелов Паисий Хилендарски, История славяноболгарская, Никифоров препис от 1772 г., София 1961, с. 130.

 

408

 

 

Охрид, а на цариградския патриарх. Втората половина на XIII век била за българския народ епоха на големи изпитания. Севернобългарските земи били изложени на нападенията на татарите, а от юг многократно нахлували византийски войски. Владетелите на Търново, улисани в борби против външните нападатели или пък укротяващи с мъка вътрешното недоволство на народа поради тежките данъци, насилията и произволите на болярите, съвсем не можели и да помислят за тукашната покрайнина. Пътищата на историята се изместили далеч оттук, името на мелнишката крепост все по-рядко се споменавало. Така в историческите извори за югозападните области твърде малко се говори за Мелник през втората половина на XIII и през целия XIV в. Областта на града не променила нито най-малко своя етнически състав: населението останало тук почти изключително българско. В града се установила митрополия, подчинена направо на Цариградската патриаршия, и тя станала най-важното средище за проникване на византийската култура и на византийското влияние. През тази епоха били съградени някои от многочислените храмове, които днес лежат в развалини, в по-голямата си част, из разни части на града. Не са известни почти никакви имена на местни светски властелини. Затова пък на тукашния митрополит били признати широки земевладелски права и владения. Като истински светски феодален властелин той държал под своето владичество известен брой зависими люде. По време на сръбското разширение в македонските и тракийските земи сръбският цар Стефан Урош [36] с грамота признал правата на мелнишкия митрополит над зависимите от него люде, правата над една църква, над една кула (пирг), която митрополитът бил построил за отбрана на владенията си, най-сетне над едно от околните села и на част от близката планина — вероятно Пирин. По време на своите походи из Източна Македония Стефан Душан през март 1350 г. посетил също и Мелник. Тук той прекарал няколко дена. като издал някои документи, в които е отбелязано и мястото на издаването. [37] Потвърдени били, както изглежда, и всички

 

 

36. Ст. Новаковић, Законски споменици српских држава средњега века, Београд 1912, сс. 308—310; документът носи дата 1356 г.

 

37. Новаковић, п. с., с. 709.

 

409

 

 

владения на църкви и манастири в града и околността. В документ от април 1346 г. се говори за някакъв метох „Свети Георги Каламейски“, който се намирал при града Мелник. Като някакъв духовен властелин този метох — чието местонахождение днес мъчно може да се установи — владеел лозя, ниви, воденици по течението на Мелнишката река и сгради в самия град. Това сведение е интересно и за това, че в него за първи път се говори за лозарство в областта на Мелник — споменава се прочее именно онова стопанско занятие, което в по-късни времена станало главния поминък на местните жители и създало славата на града. Това е почти всичко, което знаем за историята на града през втората четвърт на XIV в.: след като се намирал известно време под властта на протосеваст Хрельо, след неговото погубване в края на 1342 г. Мелник бил завладян от войските на Стефан Душан, за да остане под сръбска власт около 15 години. [38]

 

Втората половина на XIV в. донесла нови изпитания както изобщо за населението на Балканския полуостров, така и за жителите на днешните югозападни български земи. Турците все по-застрашително напредвали по разни посоки във вътрешността на полуострова. Във властта на азиатските нашественици паднали едни след други крепости и градове. Кога точно паднали във властта на завоевателите градът Мелник и неговата околност, не се знае с положителност. През 1387 г. за първи път турците завладели временно Солун. По същото време техни отреди се явили пред стените на Сяр. Може да се предполага, че именно по това време — напредвайки по течението на Струма към вътрешността — турците завладели също и град Мелник. Към многобройното българско население, към броя на преселниците гърци сега тук се прибавяли и нови заселници — турци. Разположен далеч от главните пътища, Мелник бил несигурно поселище за завоевателите, а препитанието в него можело да се изкарва само с тежък труд. Градът и цялата му област никога не привлекли голям брой турски заселници, а запазили повече или по-малко непокътнат

 

 

38. За завладяването на Мелник вж. у К. Јиречек—Ј. Радонић. Историја Срба, 1, Београд 1922, с. 283; с. 297. Споменатата по-горе (с. 409, б. 35) грамота на Стефан Урош от 1356 г. бележи края на сръбското владичество.

 

410

 

 

етническия състав на населението, както през средновековието. Турското завоевание обърнало една нова страница в историческия живот на града: закрила се страницата на средновековната му история, когато Мелник преживял дните на най-големия си разцвет и записал най-значителните деяния в цялото си минало. Цялото му по-нататъшно съществувание сякаш било не разцвет и развой, но бавен и непрекъснат упадък. Само навремени настъпвали нови периоди на благоденствие и напредък, но повече от всичко Мелник трябвало да живее със спомените за своето средновековно минало. От онова време датирали и най-многото от неговите църкви и сгради, които постепенно били оставени да се рушат — за да стигнат до наши дни често само в печални рушевини.

 

Завладян от турците, градът загубил своето значение като административно и военно средище. Включен в обсега на серския санджак, той бил обявен за седалище на кааза, в която влизали доста голям брой села — повечето с чисто българско население. Както навсякъде другаде, така и тук турските управници оставили само църковните власти, към които преминали и част от функциите на светското самоуправление. Мелнишката митрополия обаче била напълно подчинена на Цариградската патриаршия, а Цариград назначавал тук неизменно само гръцки висши духовници. Известни са имената на голям брой от предстоятелите на Мелнишката митрополия, някои от които сравнително добре познати. Така напр. на Фераро-флорентинския събор през 1438—1439 г. се явил и митрополитът на Мелник. [39] Водач на византийската делегация на събора бил самият император Йоан VIII Палеолог (1425—1448), а църковниците предвождал патриарх Йосиф II (1416—1439) — син на цар Иван Александър. Всред големия брой митрополити от балканските земи неколцина били предстоятели на църковни средища в България: силистренският митрополит Калист, анхиалският Софроний, търновският Игнатий, най-сетне мелнишкият митрополит Матей. Несъмнено това били църковници от гръцки произход, каквато изобщо била по това време цялата висша църковна

 

 

39. J. Gill, The Council of Florence, Cambridge 1959, p. 89, n. 2; pp. 257 (Matthew of Melenicus), 260, 295.

 

411

 

 

йерархия. Те идвали тук обаче от средища, вече отдавна попаднали под владичеството на азиатските завоеватели, изпитали били тежестите на робството и затова най-искрено ратували за борба против тези завоеватели. Поддържането на вярата означавало поддържане на националността пред насилията на чуждите нашественици. Така в града продължило строителството на църкви и към съществуващите от средновековието се прибавили още нови и нови църковни сгради. Днес в Мелник има само няколко действуващи църкви, другите са повече или по-малко разрушени. Според предания и въз основа на археологическите находки е изказано предположение, че някога през средновековието и през епохата на турското владичество в града е имало повече от седемдесет църкви и над десетина параклиса. Независимо от това, на какъв език са проповядвали свещениците пред местното и околното чисто българско население, всичко това е допринесло за укрепване на съпротивата пред исляма и за запазване на християнските народности. От всички тези паметници на култовото строителство днес са останали най-често в развалини или се знаят само имената на „Св. Никола“, „Св. Харалампий“, „Св. Пандели (Пантелеймон)“, „Св. Теодор“, голямата църква „Св. Богородица“, „Св. Василий“, „Св. Архангели“, „Св. Варвара“, „Св. Петка“, „Св. Димитрий“, „Св. Марина“, „Св. Спас“, „Св. Георги“, „Св. Илия" „Св. Константин и Елена“, старата митрополитска църква. Строени от местни майстори българи и от местен строителен материал, тези култови сгради—пръснати в разните квартали на града — са представяли най-често малки сгради, а понякога имало и с по-значителни размери.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]