Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

25. От Черномен до Косово поле

Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век

Статията „От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание на Тракия през последните десетилетия на XIV век“ бе обнародвана в Известия на Тракийския научен институт, II (1970), с. 73—105.

 

Победата на турските войски при Черномен на 26 септември 1371 г. и голямата битка на Косово поле на 15 юни 1389 г. съставят два от най-решителните етапи в историята на турското завоевание в земите на Балканския полуостров. По думите на един отличен познавач на византийската и общобалканската история от средновековието, проф. Г. Острогорски, разгромът на християнските войски при одринското село Черномен представя „най-голямата и пълна с последици“ победа на завоевателите преди 1453 г., когато те завземат византийската столица Цариград и слагат край на съществуванието на империята. [1] След катастрофата при Марица суровата битка на Косово поле, от друга страна, бележи „най-важния етап в завоеванието на Балканския полуостров“ [2]. Две непълни десетилетия протичат от битката при Черномен до сражението на Косово поле. В този сравнително кратък промеждутък от време в историята на балканските народи и на самата Византийска империя настъпват множество съдбоносни събития, които предопределят целия по-нататъшен ход на техния живот.

 

Непосредственият отглас от поражението при Черномен е бил наистина потресающ. Мрачната картина на състоянието на балканските земи след Черноменската битка е обрисувана с необикновено силни краски от един съвременник — книжовника инок Исая Серски, който преписал тъкмо по онова време творенията на Дионисий Ареопагит и към преписа добавил своя

 

 

1. G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. München 1963, p. 447: „... der osmanische Sieg an der Marica, der grösste und folgenschwerste vor 1453..."

 

2. Ostrogorsky, op. c., p. 451 : „der historischen Schlacht, die nach der Katastrophe an der Marica den wichtigsten Markstein in der Eroberung der Balkanhalbinsel durch die Osmanen bedeutet..."

 

546

 

 

изповед. [3]

 

„Извърших това — пише той — в най-лошото от всички времена, тогава, когато бог вдъхна гняв на християните от западните страни [земите на Балканския полуостров] и деспот [Йоан] Углеша повдигна цялата сръбска и гръцка войска, и своя брат крал Вълкашин и много други велможи, около шестдесет хиляди избрана войска. И те тръгнаха към Македония [Тракия], за да прогонят турците, без да пресъдят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гняв. Не тях прочее прогониха, но сами бяха погубени от тях. Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество : едни умряха от острие на меч, други бяха отведени в плен, а само някои от тях се спасиха. И такава нужда и жестокост заля всички западни [балкански] градове и страни, каквито нито уши са чули, нито очи са видели. След погубването на храбрия мъж деспот [Йоан] Углеша измаилтяните се пръснаха и се разлетяха по цялата земя като птици по въздуха. Те заколваха с меч едни от християните, други отвеждаха в плен, а останалите [християни] бяха покосени от безвременна смърт. Онези пък, които бяха пощадени от смъртта, бидоха погубени от глад — защото настана такъв глад, какъвто не бе имало от сътворението на света, нито след това, Христе милостиви, дано да не бъде! А тези, които и гладът не погуби, тях по попущение божие вълци нощя и деня нападаха и изяждаха. Уви, скръбна гледка можеше да се види ! Земята опустя от всякакви блага — и люде, и добитък, и разни плодове. Нямаше ни княз, ни вожд, нито наставник всред людете, нито избавител, нито спасител. Всички се изпълниха от страх пред измаилтяните, та храбрите сърца на доблестните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца. В това време, мисля, и от

 

 

3. Текстът на приписката е даден у Л. Стојановић, Стари српски записи и натписи. Ш. Београд 1905, с. 41—44 № 4944. — Частичен текст вж. у Й. Иванов, Български старини из Македония. София 1931, с. 225—227 ; новобългарски превод и бележки вж. у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София, 1944, с. XXVII, 174—176, 390—391. Срв. също В. Мошин, Житие старца Исаји, игумена русского монастыря на Афоне. Сборник Русского археологическото общества в корол. Югославии. III, Београд 1940, с. 154—158.

 

547

 

 

племето на сръбските господари седмият род се прекрати. И тогава живите наистина ублажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми : не аз съм невежа във всичко, но дори и премъдрият всред езичниците Либаний [4] не би могъл да опише злото, което постигна християните от западните [балканските] страни .. Накрая приписката завършва: „А ако желаете да узнаете за [името на мене], нищия между иноците, началото му е осморното число, средата — двеста и първото, а краят завършва с единадесетото... “.

 

Победата на нашествениците от азиатските области, големите изтребления и опустошения породили, както се чувствува от тези редове, най-тежко отчаяние и обща уплаха. Злото било толкова по-голямо, тъй като (по думите на Исая) в този миг нямало никакви светски и духовни водачи, които да поемат по-нататъшната борба против завоевателите, да застанат начело на съпротивата срещу турското нашествие. До битката при Марица най-слабо засегната от нападенията била сръбската държава и естествено оттам можело да се очаква с най-жива надежда най-силната съпротива срещу турското завоевание. Гибелта на деспот Йоан Углеша (1336—1371) и на крал Вълкашин (1365—1371) осуетявала и тази надежда. В разрез на историческата истина, но затова пък повлиян от известни есхатологични страхове за „края на света“, инок Исая съзира в това края на „седмия род“ на сръбските господари — като символ за есхатологичния „седми век“ и предвестие за обща катастрофа. Загатвайки за познатите думи от Писанието, [5] Исая смята, че това зловещо предсказание — животът да стане толкова непоносим, щото живите да ублажават мъртвите — вече се било изпълнило. Отчаянието било според неговото свидетелство толкова дълбоко, щото била изчезнала всякаква воля за борба и съпротива срещу турската опасност. Краят на приписката на книжовника Исая показва особено красноречиво настъпилата уплаха и безпътица. Сам той посочва името си не направо, а посредством

 

 

4. Става дума за езическия философ и ритор Либаний (ок. 314—ок. 395), прославян през средновековието, въпреки езическата си вяра, заради неговото красноречие.

 

5. Срв. Еклезиаст, IV, 2.

 

548

 

 

криптограма (със загатване за численото значение на отделните букви в името НСAIА — 8 = 201—11) и той прави това повече поради опасение, отколкото поради литературна прищявка. Ако и да е потресен от действителността, монах Исая сам дава доказ за откъсване от нея и за бездейност пред злините. Как иначе може да се обясни обстоятелството, че тъкмо по времето на такива бедствия той се е заел да преписва съчиненията на един от най-отвлечените и мъгляви християнски мислители от средновековието — Дионисий Ареопагит? Нека обаче не бъдем излишно строги и несправедливи: неговата постъпка е отражение на времето, той е верен син на своята епоха, когато и трезви умове, вместо да се борят със злото, са търсели убежище в мистицизма и духовното бягство от живота.

 

Историята на турските завоевания в земите на Балканския полуостров през втората половина на XIV в. е твърде добре позната. [6] Тя потвърждава напълно горчивите признания на светогорския монах. Констатираме преди всичко дълбоката вътрешна криза, която преживяват през този период всички балкански държави и която ги прави безсилни да се опълчат, както изискват времената, срещу надвисналата опасност. Така на 17 февруари 1371 г., ще рече само няколко месеца преди Черноменската битка, починал българският цар Иван Александър (1331—1371), който управлявал в течение на пълни четири десетилетия. С неговото изчезване от сцената прекъсва

 

 

6. Основни изследвания върху историята на турското завоевание на балканските земи през втората половина на XIV в., с посочвания на по-старата литература по въпроса: Fr. Babinger, Beginn der Türkensteuer in den Donaufürstentümern (1394 bzw. 1450). Südost-Forschungen, VIII (1942), pp. 1—35; Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14.—15. Jh.), München 1944.

— П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. Известия на Историческото д-во в София, VII—VIII (1928), с. 41—112; същата статия в популярно изложение, без научен апарат, повторена в Българска историческа библиотека, I. 1 (1928), с. 1 —47.

Други сведения и библиография вж. y I. Dujčеv, La conquête turque et la prise de Constantinople dans la littérature slave contemporaine. Byzantinoslavica, XIV (1953), pp. 14—54; XVI (1955), pp. 318—329; XVII (1956), pp. 276—340.

Специално за битката при Черномен вж. приносите на П. Томац. Битка на Марици. Војноисторијски гласник, 1955, кн. I, с. 61—74; Г. Шкриванић, Битка на Марици (26. септембра 1371 г.). пак там, 1963, кн. 3, с. 71—94, гдето е посочена и по-старата литература по въпроса.

 

549

 

 

епохата на продължителен мир и относително спокойствие в българската държава. Скритите противоречия, които я разяждат в течение на цялата тази епоха, сега избухват неудържимо. В стеснената поради чужди завоевания българска държава настъпва остро разцепление. Приемникът на починалия владетел, цар Иван Шишман (1371—1393), остава да владее в Търново, като държи под властта си само незначителна част от българските земи. Във Видин и неговата област господствува другият син на Иван Александър — Иран Срацимир (ок. 1360—1396). В днешните североизточни български земи господствува, в едно мимолетно княжество, боляринът Добротица, наследен от сина си Иванко. [7] Това обаче са държави, свързани по състав на населението, по общи политически, стопански и културни интереси, но затова пък — тъкмо пред лицето на един страшен завоевател — непрестанно враждуващи помежду си и чрез това безразсъдно съперничество взаимно подриващи своята мощ. Враждата между двата родни братя — Иван Шишман и Иван Срацимир — приела особено остра форма. Забравил борбите на българите за извоюване на самостойна патриаршия като израз на националната независимост, видинският владетел Иван Срацимир се отметнал от Търново и подчинил църковно подвластните нему области под върховенството на Цариградската патриаршия. [8] Без оглед на турската заплаха Добротица и неговият приемник Иванко също опитвали да водят самостоятелна външна политика. Трябвало да изминат още няколко години преди новият сръбски княз Лазар (1371—1389) да утвърди властта си и да покаже своето мъжество в борбата против азиатските нашественици. Вълкашиновият наследник Марко — прославеният в народните песни и предания Крали Марко — е твърде много заплетен в своите непосредни грижи и наскоро се принуждава да признае турското върховенство с обещание

 

 

7. Въпросът за Добруджанското княжество на Добротица и Иванко бе разгледан напоследък, като бяха изказани някои пресилени твърдения, в статията на Şt. Ştefanescu, Byzanz und die Dobrudscha in der zweiten Hälfte des 14. Jahrhunderts. Die Bildung des Feudalstaates Dobrudscha. In : Joh. Irmscher, Byzantinistische Beiträge. Berlin 1934, pp. 239—252. Срв. към това някои мои критически бележки: Byzantinoslavica, XXVII (1966), р. 170; Theologische Literaturzeitung, 92 Jg., Nr. 3 (1967), col. 198.

 

8. K. Иречек, История болгар. Одесса 1878, с. 441.

 

550

 

 

да дава годишен данък и спомагателни отреди. Византийската империя полага усилия да запълни празнината, създадена от изчезването на тия три забележителни личности : Иван Александър, Йоан Углеша и Вълкашин, и от омаломощяването на техните владения. Самата империя обаче преживява вътрешна криза, породена преди всичко от избухналите в нея династични разпри [9]. Тези династични борби траят повече от едно десетилетие, ако и с малки затишия между отделните епизоди. През май 1373 г. първородният син на император Йоан V Палеолог (1341—1391), двадесет и пет годишният Андроник (познат по-късно като Андроник IV Палеолог), в съгласие със сина на султан Мурад I (1362—1389), Сауджи челеби, се разбунтува против баща си и опитва да завземе властта. Заговорът не успява : Мурад I ослепява своя син, но заставя византийския император да наложи подобно наказание и на Андроник. Още през 1371 г., когато Йоан V Палеолог, завръщайки се от своето пътуване в Запада, бива задържан във Венеция, [10] Андроник проявява зла воля наспроти баща си и отказва да му помогне. Йоан V получава помощ от по-младия си син Мануил, бъдещия император Мануил II Палеолог (1391—1425), комуто са отстъпени за пожизнено управление градът Солун и Източна Македония. В израз на своето огорчение от поведението на първородния си син Андроник, женен за Мария, дъщеря на цар Иван Александър, Йоан V го лишава от престолонаследието : няколко месеца след съзаклятието, през септември 1373 г., Мануил бива провъзгласен за съимператор и през март на следната година коронясан. Двете враждуващи династични крила, от една страна Йоан V Палеолог и Мануил II, а от друга Андроник IV и неговият син Йоан VII, търсят едно след друго съдействието на външни политически сили за постигане на своите цели. Така във вътрешните работи на империята се намесват

 

 

9. Върху вътрешното положение на Византийската империя през този период вж. Ostrogorsky, ор. с., р. 445 sqq. — G. T. Dennis, The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica, 1382—1387. Romae 1960, pp. 26—29.

 

10. R. J. Loenertz, Jean V Paléologue à Venise (1370—1371). Revue des études byzantines, XVI (1958), pp. 226—229. — Dennis, op. c., p. 32 passim. — Г. Острогорски, Серска област после Душанове смрти. Београд 1965, с. 138 и бел. 57, с други посочвания.

 

551

 

 

градовете-републики Венеция и Генуа, и, което е най-гибелно за бъдещето, турският султан. Избягал от затвора със съдействието на генуезците, Андроник IV през август 1376 г. завзема Цариград благодарение на турска помощ. Попадналият в затвора Йоан V Палеолог, през 1379 г. на свой ред използува съдействието на Мурад I, за да си възвърне властта. Най-големите тогавашни морски сили — Венецианската република и градът-република Генуа — се намират по това време — в продължение на няколко години (1376—1381) — в ожесточена война. Нова гражданска война разтърсва империята през периода от 1379 до 1381 г. [11] Този път генуезците помагат на Андроник IV и неговия син, докато на страната на Йоан V и Мануил II се бият, според едно известие [12], не само техни привърженици византийци, венецианци и турци, но също и българи. Враждите между Генуа и турците са прекратени чрез договор, сключен през пролетта 1381 г. [13], а една година по-късно бива сключен договор за мир също и между Византийската империя и Генуезката република. [14] Като резултат от тези ожесточени борби империята фактически се разпада на няколко отделни владения. [15] Йоан V владее столицата и непосредната околност ; Андроник IV има под своята власт разположените по крайбрежието на Мраморно море градове Силимврия, Ираклия, Родосто и Панидос и поддържа добри отношения със султан Мурад; Мануил II управлява през годините 1382—1387 Солун и води активна борба против турците; най-сетне, в Пелопонез бива отпратен да управлява третият императорски син Теодор I Палеолог (1382—1407), с титлата деспот. Играта на господствуващите политически сили: Венеция, Генуа и турската държава, обаче намира отражение не само в живота на империята. В противовес на традиционната политика на приятелство и стопански връзки, които Търновска България поддържа

 

 

11. За подробности вж. Dennis, ор. с., рр. 41—46.

 

12. Georgius Stella. Annales Genuenses, in : L. A. Muratori, Rerum Italicarum Scriptores, XVII Milano 1730, p. 1113 A: .... Venetos, Graecos, Teucros, Burgaros, et alios Orientales legi Christiannae contrarios, . .“ ; срв. Dennis, op. c., p. 42, n. 66.

 

13. Dennis, op. c., p. 44, n. 76.

 

14. Dennis, op. c., p 46 sqq.

 

15. Срв. Ostrogorsky, Geschichte, p. 449.

 

552

 

 

от дълги времена с Венецианската република, [16] добруджанският княз Иванко сключва през последните дни на май 1387 г. „добър и истински вечнотраен мир“ с представителите на Генуезката република и им признава широки правдини. [17] Най-сетне в крайния северозападен кът на балканските земи се надвесва над полуострова още една мощна на времето сила — маджарската държава, която неведнъж мени политиката си спрямо една или друга балканска държава. Срещу всички тези християнски държави обаче се опълчва като най-заплашителна сила турската държава, разполагаща със сравнително по-ограничена територия в земите на полуострова, действуваща с много по-малочислена войска наспроти населението и войските на християнските държави, здраво организирана, използуваща всички средства на своята източна дипломация, която според изгода сключва или нарушава съглашения и договори, султанската държава все по-дълбоко прониква във вътрешността на континента. Тя сее и поддържа раздори всред тези християнски държави, княжества и държавици, използува раздорите им за своята завоевателна политика и все по-здраво се утвърждава тук. Прониквайки като завоеватели из малоазийските области, турските султани заемат крепости-градове и възлови средища, изтребват, заробват или прокудват местното население, на опразнените места настаняват свои заселници — и по този начин укрепват трайно владичеството си тук. Още отрано, след битката при Черномен, се вижда, че в същност дните на съществуванието на християнските балкански държави са вече преброени,

 

 

16. За подробности вж. обнародваните документи у Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. 136—139; 378—379, бележки с библиография. — Общо вж. Ив. Дуйчев, Търговските връзки между Италия и България през средновековието. Професионална мисъл, II, кн. 5—5 (1942). с. 20 сл.

 

17. За този договор — текст и обяснителни бележки — вж. : В. Н. Златарски — Г. И. Кацаров, Договорът на княз Иванко, син Добротичев, с генуезците от 1387 г. Известия на Историческото дружество в София, III (1911), с. 17—37. — Български превод и обяснителни бележки у Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. XXVIII, 183—197 ; 294—295. — Вж. още : М. Андреев — В. Кутиков, Договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. Годишник на Соф. унив., юрид. фак. 51 (1960), с. 1—118.

 

553

 

 

тяхното разгромяване и завладяване е наистина „въпрос на време“ [18].

 

Каквито и да са били силите и способностите на Иван Шишман, който поел властта в Търновското царство няколко месеца преди битката при Черномен, изглежда невъзможно е било да се справи с извънредно сложното и заплетено международно положение на Балканския полуостров.

 

Още преди сражението край Марица, именно в периода между 1365 и 1371 г., турците пече са завладели редица български крепости и градове в южните и югоизточните делове на страната. Още през първата половина на тази година отношенията с турския султан, изглежда, са остро враждебни. Не е потребно да се търсят някакви особени обяснения за тази враждебност от страна на завоевателите: те просто желаят да използуват станалата в Търновска България династична промяна със смъртта на Иван Александър. Стълкновението при Черномен бива предизвикано не по почин на християнските сили, а по-скоро, както личи, за да се отбие една надвисваща заплаха отстрана на султан Мурад I, който се готви да предприеме поход срещу българите, а след това и срещу сърбите. За това притежаваме едно изрично свидетелство на близък съвременник на събитията — неизвестния съставител на Безименната българска летопис от началото на второто десетилетие на XV в. Ето как той описва сражението при Черномен [19]:

 

„Аморат отново се вдигна да отиде или против българите, или против Углеша. Когато Углеша и крал Вълкашин узнаха това, събра се множество сръбска войска, а също и от Далмация и от Требенье. Защото Углеша и брат му Вълкашин слязоха чак

 

 

18. Срв. Ostrogorsky, Geschichte, р. 446 sqq. ; Серска област, с. 143.

 

19. Текста на летописта и обяснителни бележки за нея вж. у : J. Воgdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsschreibung. Archiv f. slav. Philologie, XIII (1891), pp. 526—536; K. Jireček, Zur Würdigung der neuentdeckten bulgarischen Chronik. Ibidem, XIV (1892). pp. 255—277. — Зборник Константнна Јиречека, I. Изд. M. Динић. Београд 1959, с. 395—410, в сърбо-хърватски превод. — Новобългарски превод и обяснителни бележки у Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXX, 265—275 ; 406—411, обяснителни бележки; вж. специално с. 268. За летописта общо вж. и Острогорски, пос. съч., сс. 139, бел. 61 и др.

 

554

 

 

до града Сяр. Тогава дойдоха и множество турци, заедно с Аморат, разрази се голям бей и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците зовяха силно, и тъй като сърбите се обърнаха в бяг, те убиха при река Марицц Углеша и краля Вълкашина. Двамата загинаха в 6879 [ = 1371] година, на 26-ия ден от месец септември. Турците взеха множество пленници и ги преведоха през Галиполи.“

 

Едва ли може да има съмнение относно осведомеността на нашия летописец, частно що се отнася до първоначалните планове на турския султан да нападне българските предели. По-трудно е обаче да се отговори на един друг въпрос : какво е било поведението на самия български владетел при подготовката да се окаже отпор на Мурадовото нападение. Очевидно той не може-да остане безучастен към тази нова заплаха, но заедно с това поради географското положение на своите владения не дръзва да изпъкне на първи план като организатор и участник в борбата против турците. Изложен на непосредната заплаха на завоевателите, все още неутвърдил своята власт в разкъсаната държава, Иван Шишман трябва да действува твърде предпазливо и да участвува в начинанието по-скоро прикрито, а не явно. Това обстоятелство може впрочем да ни обясни защо в наличните исторически извори за сражението при Черномен липсват изрични посочвания за участие на български отреди. Все пак за султана, победител в сражението, не съществува никакво съмнение нито относно симпатиите на търновския владетел, нито относно неговото прикрито или явно участие в сражението при Марица. Затова именно гневът на победителя не закъснява да се излее, веднага след сражението, на първо място над българите.

 

Въпросът относно почина за войната през 1371 г. заслужава внимание, защото неговото разрешение спомага да се хвърли по-ясна светлина върху съществуващите по това време взаимоотношения между балканските държави и общо върху тяхната политика спрямо завоевателите. Несъмнено е, че истински организатори на борбата против турците в този миг са деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин, две от най-забележителните личности на епохата. Много отдавна е посочено, че борбата против турското завоевание представя основната линия в политиката

 

555

 

 

на деспот Йоан Углеша. [20] С оглед на това уреждането на отношенията с Византийската империя и специално отменянето на провъзгласената от цариградската патриаршия над сръбската църква анатема от 1352—1354 г. се схващат като предусловия за сключване на антитурска коалиция на християнските балкански държави. [21] Израз на непримиримото поведение на византийското правителство спрямо сърби и българи дава един от най-видните представители на византийската книжнина от времето, Димитрий Кидоний, в две свои слова от 1366 и 1371 г. В първото свое слово [22] той настоява на идеята, че помощ в борбата против турците може да се получи единствено от Запада. Той заявява, че не бива да се очаква нищо от „мизите“ [българите] и „трибалите“ [сърбите], народи, тясно свързани с Византия: срещу сърбите той отправя обвинение, че са си присвоили принадлежащи на империята градове в Македония, а българите вини за това, че в гражданската война са проявили недобро отношение към самия император Йоан V поради брака на неговия син Андроник IV с българската княгиня Мария — брак, който, по негови думи, представя унижение за императора и велика чест за българския владетел. Бившият император Йоан Кантакузин, по-късно монах Йоасаф, в едно слово, държано през 1367 г., [23] отправя към българите и сърбите същото обвинение — че са водили война против империята и са отнели принадлежащи неи земи. След едно пътуване на Запад Димитрий Кидоний държи през лятото на

 

 

20. Срв. за подробности Острогорски, п. с., с. 127 сл.

 

21. За подробности вж. Острогорски, п. с., с. 129 сл. Общо вж. и статията на Вл. Мошин, Св. патријарх Калист и српска црква. Гласинк српске православне цркве, XXVII (1984), с. 192—205.

 

22. Demetrius Cydones, Oratio pro subsidio Latinorum. Migne, P. Gr., CLIV (1866), col. 981 sqq.; кратък анализ у Острогорски, п. с., с. 132.

 

23. J. Meyendorff, Projet de concile œcuménique en 1367. Un dialogue inédit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. Dumbarton Oaks Papers, XIV (1960), pp. 147—177; idem, Jean-Joasaph Cantacuzène et le projet de concile œcuménique en 1367. In : F. Dölger — H. G. Beck, Akten des XI. Internat. Byzanlinistenkongresses München 1958. München 1960, pp. 363— 369. Срв. Острогорски, п. c., c. 132 сл., който споменува обвинението спрямо сърбите за „ратованье против Византије и отиманье византијских земальа". — Ostrogorsky, Geschichte, р. 444 n. 2.

 

556

 

 

1371 г., ще рече само няколко месеца преди битката при Марица, ново слово, [24] което издава променено становище по въпроса за съратничество със сърби и българи в борбата против турците. От него узнаваме, че тъкмо по това време във византийската столица са пристигнали сръбски пратеници с предложение да се предприеме обща борба против азиатските завоеватели. Вместо да отхвърли това предложение, големият византийски книжовник настоява то да бъде прието, като заявява, че сърбите могат да бъдат сигурни съюзници, тъй като и те самите понасят щети от „варварите“. Между това чак на Запад достигат сведения за подготвяно от турците нашествие срещу християнските балкански държави. Благодарение на сведения, получени от генуезки търговци, папа Григорий XI (1370—1378) узнава, че турците подготвяли ново нападение. Ако всичко това вече е известно в Запада, колко по-добре ще да са осведомени за това балканските народи. [25] Починът на деспот Йоан Углеша да изпрати пратеничества в Цариград, а много вероятно и до други християнски владетели, в това число и при българите, [26] представя несъмнено резултат от сведенията за готвеното нападение на турците. Този почин представя само отговор на турските тъкмежи да извършат нападение. [27] Вместо да изчака нападателя в собствената си земя, деспот Йоан Углеша, в съюз с брата си Вълкашин, нахлува в югоизточните предели на полуострова — за да посрещне именно там войските на султана. Тези факти свидетелствуват действително за съзнание за турската заплаха, [28] но затова пък самото държане на християнската войска при сражението — липсата на всякакви предпазни мерки — като че говори по-скоро за прекадена самоувереност пред опасността.

 

Разгромът на деспот Йоан Углеша и на Вълкашин разгръща пътя на по-нататъшните турски завоевания. С изчезването на Углеша земите от Източна Македония, над които той владее,

 

 

24. Demetrius Cydones, Oratio de non reddenda Gallipoli. Migne, P. Gr., CLIV (1866), col. 1033 sqq. Срв. Острогорски, п. с., 137 сл.

 

25. Острогорски, п. с., с. 139 и бел. 59; 142.

 

26. Острогорски, п. с., с. 139.

 

27. Острогорски, п. с., с. 140 сл.

 

28. Острогорски, п. с., с. 127.

 

557

 

 

сега представят сякаш някакво „празно пространство“, към което турските сили незабавно се насочват, за да го завземат. Това териториално разширение обаче бива осуетено от византийците: Мануил II ги изпреварва, като завзема източния дял от владенията на Углеша, заедно с град Сяр и областта на Халкидическия полуостров. [29] Така столицата на деспот Йоан Углеша вече през ноември 1371 г. се намира под византийско владичество — за да остане в ръцете на християните чак до есента 1383 г. [30] Наскоро след битката при Марица турската флота напада Светогорския полуостров, но бива отбита. [31] Управителят на Христопол (дн. Кавала) „великият примикюрий“ Алексий в едно послание до венецианския дож Андрея Кантарино [32], писано през август 1373 г., разказва за извършените по това време завоевания отстрана на империята: той припомня, че са били завзети „някои крепости на турците, други на сърбите“. За себе си той заявява, че бил „винаги против турците“ и че бил участвувал в разгрома на турската флота, вероятно именно при нападението й срещу Светогорския полуостров. Въпреки тези неуспехи завоевателите още през 1372 г. опитват да проникнат в Тесалия и Албания и застрашават града Солун. [33]

 

Турската победа при Черномен намира широк отклик и всред западните държави. Тези отзвуци обаче са донякъде противоречиви съобразно с достигналите там сведения за събитията. Враждебно откликват маджарите, които обвиняват търновския владетел в съучастничество със завоевателите. Така

 

 

29. Dennis, ор. с., р. 65 sqq. ; Ostrogorsky, Geschichte, p. 450 n. 5 ; Серска област, с. 144.

 

30. Dennis, ор. c., p. 73 sqq.

 

31. Dennis, ор. c., p. 32 sqq.; p. 32 n. 27.

 

32. Diplomatarium Veneto-Levantinum sive acta et diplomata res venetas graecas atque Levantis illustrantia a. 1351—1454, Venetiis 1899, pp. 165—166: „lo ve mando la nota de quella concession ala signoria nostra per vederla. Se morti li mie do fradelli, et io remasi con le mie fioli ; e no era, ni no è altro lo nostro seruixio, se no esser sempre contra li Turchi. . . Et credo, che cossi la vostra signoria ha sapudo per altri et per lo mio signor vostro frar, lo capetanio de la vardia de le galee, lo quai ha vastado li ligni de li Turchi quando nui ieremo insembre. . .“ Срв. Dennis, op. c., p. 32, n. 27.

 

33. Dennis, op. c., p. 32 sqq. ; p. 55 sqq.

 

558

 

 

през 1372 г., ще рече не много време след Черноменската битка, трансилванският воевода, бан на Северин и княз на Фогараш Владислав издава нарочна грамота, чрез която награждава някой си Владислав Добка за участието му в борбата против „неверниците турци и против царя на Търновска България“ [34]. В грамотата се заявява, че когато маджарският крал Людовик I наченал война против „неверниците турци и против царя на Търновска България“, Владислав Добка „мъжествено се борил против прежестоките турци и против търновския цар“, като заради „християнската вяра“ извършил „благородни и достойни за почит подвизи“. В по-далечните западноевропейски страни сведенията достигат по-късно, но заедно с това отзвукът бива твърде различен : вместо празни обвинения срещу жертвите на нашествието, там се чуват гласове на съчувствие и позиви за организиране на съвместна борба против завоевателите. Забележително е в това отношение едно послание на пребиваващия в южнофренския град Авиньон папа Григорий XI (1370—1378) от 1373 г. до архиепископа на Стригониум (Гран) в Маджарско [35].

 

„Безбожните неверници, наричани турци — пише папата, —

 

 

34. St. Katona, Historia critica regum Hungariae, X, Budae 1790, pp. 540—543: „Vladislaus, vaiuoda Transalpinus, banus de Zevunio. . . notum facimiis universis, praesentibus et futuris, quod M. Ladislaus, strenuus miles, filius quondam Janus Meister de Dobka . . . quum esset liber factus ab excellentissimo principe Ludouico, illustri rege Ungariae, adhuc nos semper eramus sub iugo, sed in gratia régis praedicti exercitum validum contra Thorcos infideles et imperatorem de Tyrna in Bulgaria proclamare fecimus. Ipse M. Ladislaus Dobka, strenuus miles supra dictus... nobiscum et cum exercito nostro, viriliter contra saevissimos Thorcos et imperatorem de Tyrna, ipsosque invadendo perpetrauit actus inilitares, nobiles et honorificos ibidem exercendo propter fidem christianitatis et gratiam serenissimi principis ...“

Вж. и Ников, Турското завладяване. . с. 105—107, гдето текстът е преиздаден.

 

35. Katona, ор. с., р. 554: „Infideles impii, Turci vocati, crudelissimi hostes nomini christiani et illius persecutores assidui, plus ceteris infidelibus calholicam fidem et ipsius cultores persequi et delere, quod absit animosis conatibus molientes, a non longis temporibus, praesertim a XX mensibus citra, amolas terras imperiorum Romanae et Bulgariae et Regnum Rasciae aliasque parles profitentium nomen Christi, quamvis schismaticorutn, continuatis hostilitatibus invaserunt, occuparunt et immaniter destruxerunt, et contra incolas terrarum et partium earundem magnas Victorias habuerunt, eisdem incolis aut crudeliter trucidatis, aut in miserabilem captivitatem abductis, aut alias retentis sub jugo infelicissimae servitutis, nunnullis eorum abnegantibus, proh dolor, nomen Christi, quodque ex his iidem Turci in tantam ascenierunt superbiam, quod praedictum regnum Rasciae et alias partes Christianorum praesumpserunt amplius invadere ac praesumunt. . .“

Срв. Dennis, op. c., p. 34 ; Hиков, п. с., c. 65; K. Иpечек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор. София 1939, с. 252. — Острогорски, Серска област, с. 145.

 

559

 

 

тези най-жестоки врагове на християнското име и негови най-неуморни преследвачи..., от немного време и особено от двадесет месеца насам нападнаха с постоянни враждебности, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царство и на кралството на Рашка, както и други страни на люде, изповядващи Христовото име — ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някои от тях — уви! — се отрекоха от Христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, щото решиха да нападнат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи...“.

 

Немного след това послание папа Григорий XI прогласява своята идея за организиране на поход на западните държави против турските завоеватели. [36] Достигналите от Изтока вести за поведението на Византийската империя, както и за политиката на българския владетел от Търново пораждат обаче известни съмнения и колебание.

 

Няколко сведения на наши и чужди исторически извори ни осведомяват върху това, какво е държанието на цар Иван Шишман към времето на Черноменското сражение и изобщо за политиката му спрямо турския султан. Така, след като разказва за сражението при Черномен, неизвестният български книжовник — съставител на Безименната летопис — се връща назад във времето и добавя едно сведение относно началото на същата 1371 г.

 

„Преди това сражение — пише той [37] — прочее умря търновският цар Иван Александър през 6870 [ = 1362] година,

 

 

36. Dennis, ор. с., р. 36 sqq.

 

37. Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. 258. Срв. Ников, п. с., с. 63 ; с. 65 бел. 2, относно отъждествяването на Тамара — Мара, с посочване на по-старата литература по въпроса.

 

560

 

 

на 17-тия ден от месеца февруари. На престола се възкачи цар [Иван] Шишман, син на (Иван) Александра. Аморат изпрати при него с искане да му даде сестра си за жена. И той, ако и да не желаеше, даде сестра си царицата госпожа Тамара.“

 

За женитбата на Иван Александровата дъщеря Тамара (Мара) със султан Мурад I споменава и една добавка в Синодика на българската църква [38]: там се въздава „вечна памет“

 

„на кера Тамара, дъщеря на великия Иван Александра, велика госпожа съпруга на великия амир Амурата, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там — прибавя съставителят на тази част от Синодика, когото с голяма вероятност трябва да отъждествим с патриарх Евтимий Търновски (1375—1394), — запази православната си вяра, освободи рода си, живя добре и благочестиво и почина в мир.“

 

В изложението на неизвестния български летописец от началото на XV век женитбата на Тамара — Мара със султан Мурад е спомената между две събития с точно установени дати — Черноменската битка на 26 септември 1371 г. и повторното завземане на крепостта Галиполи от турците през есента на 1376 г. [39] Чрез това обаче се определят само най-общите хронологически граници на тази женитба. Известни посочвания за разрешението на въпроса можем да открием у по-късния византийски писател Лаоник Халкокандилас [40], който ако и да допуска грешки в хронологията и в някои подробности, все пак ни дава нещо ново за интересуващите ни събития. Заслужава внимание неговата преценка за причините на поражението в сражението при Черномен : християнската войска, по негови думи, пострадва вследствие на проявена небрежност както по отношение на оръжието, така и по отношение на конете, и на второ място поради изненада. Очевидно сведението му за това, че Мурад I заел — както се подразбира от текста, веднага след победата при Марица — града Сяр, не отговаря на вестите на другите

 

 

38. Μ. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928, с. 89, § 124. — Дуйчев, пос. съч., с. 163.

 

39. Dennis, op. c., pp.37, 38, 40; Острогорски, π.c., c. 139  бел. 61. « Laon ici Chalcocandylae Historiarum demonstrationes, I, ed. Darko, Budapestini 1922, p. 28, 18 sqq.; p. 32, 20 sqq.

 

561

 

 

исторически извори, но затова пък едва ли подлежи на съмнение известието, че тогава турците завладяват някои места из Родопската област. Особен интерес напротив представя посочването на византийския историк за това, че сега Мурад се опълчил против българския цар Иван Шишман, нанесъл му поражение и го принудил да се оттегли в крайдунавските области, сиреч в северобългарските земи. Всичко това било принудило търновския владетел да изпрати пратеничество до султана, да му предложи мирно съглашение и съратничество, за скрепяването на което му дал за жена българската княгиня. Може прочее да се приеме, че не съществува в същност непримиримо противоречие между известието на Безименната българска летопис и сведението на казания византийски историк : заплашен от нападението на победителя при Черномен, търновският цар поисква мирно съглашение с него и обещава да му дава спомагателни военни отреди за неговите по-нататъшни походи, което представя уговорката за военното съратничество. За да обезпечи по-здраво това споразумение, султанът обаче поисква то да бъде скрепено чрез брачния съюз със сестрата на цар Иван Шишман. Изказаното предположение, че Мурадовото искане да получи Тамара—Мара, за своя жена и изпълнението му отстрана на търновския двор би трябвало да се отнесат към 1375 г., [41] едва ли може да се приеме като правдоподобно. Много по-вероятно е, че тази проява на засиления турски натиск над Търновското царство трябва да се отнесе към време, по-близко до Черноменската битка.

 

Тази политика на българския владетел трябва да се тълкува единствено в светлината на общото положение в югоизточната част на Балканския полуостров, гдето най-могъщата държава от онова време — Византийската империя — все повече и повече се превръща в играчка ръцете на завоевателите. Към 1362 година градът Одрин пада във властта на турците, които към 1365 г. пренасят там своята столица. [42]

 

 

41. Ников, п. с., с. 61 сл.

 

42. Ostrogorsky, ор. с., рр. 442 п. 4, 443 ; I. Beldiceanu—Steinherr, La conquête d’Andrinople par les Turcs. La pénétration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. Travaux et mémoires. I (Paris 1935), pp. 439—461 ; „Andrinople. Nous pouvons donc conclure que la ville a été conquise à une date qui se situe entre juin 1365 et un certain nombre d’années avant juin 1380“ (p. 461), която датировка за съжаление е твърде обща и неопределена.

 

562

 

 

Изглежда, през зимата на 1376—1377 г. турците завземат отново и крепостта Галиполи. [43] Безименната българска летопис, без да посочва датата на завземането на Галиполи от турците, свързва това турско завоевание с разширението на тяхното владичество в Македония:

 

„Тъй като по това време в Цариград царуваше Калоян Палеолог [Йоан V Палеолог], турците престъпиха клетвите, които бяха сключили с гърците, и си присвоиха град Галиполи и околните нему села, завзеха Македония и така наченаха да воюват, както им бе угодно. На брода [на Галиполи] те поставиха свои стражи с катърги, като изгониха и отпратиха гърците по домовете им.“ [44]

 

Средището на турската мощ се пренася все по-решително в териториите на самия Балкански полуостров. Окръжавайки столицата Цариград, турският султан предрешава съдбата му и в същото време се доближава все повече до балканските християнски държави, за да им нанася неотразими удари. Тези събития дават най-силно отражение във вътрешното положение на Византийската империя, гдето са взети най-бързи мерки за засилване на отбраната, доколкото това изглежда възможно. Така непосредствено след Черноменската битка през 1371 г. се извършва по разпоредба на деспот Мануил Палеолог секуляризация на църковни имоти в Източна Македония, за да се раздадат като прония на военни лица. [45] Сам Мануил Палеолог, който ни осведомява за тази разпоредба, признава, че мярката се смятала за временна, с други думи казано, съществувала надежда относно нетрайността

 

 

43. Срв. Beldiceanu—Steinherr, op. c., p. 455, n. 101 : „les troupes ottomanes occupèrent Gallipoli l’hiver 1376—1377“, „avant le printemps 1377“. Вж. и тук по-горе, бел. 39.

 

44. Дуйчев, пос. съч., с. 268—269 ; Остpогорски, п. с., с. 139. бел. 61, обръща внимание на известно противоречие в Безименната българска летопис по въпроса за датата на заемането на Одрин от турците.

 

45. Документът е обнародван от Вл. Мошин, Акти из светогорских архива. Споменик Срп. кр. академије, ХСI, др. разред 70 (1939), с. 164—167. Срв. Dennis, ор. с., р. 90 sqq. ; Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von 565—1453. V. Regesten von 1341—1453, München — Berlin 1965, p. 96, nr. 3321; Острогорски, п. с., c. 146.

 

563

 

 

на турското завоевание — нещо, което е засвидетелствувано между другото и по повод турското завладяване на Одрин. [46]

 

Всяка измината година вече бележи засилване на натиска на завоевателите над балканските християнски държави и над самата Византийска империя. Към 1375 г. империята вече се намира, както добре бе посочено напоследък, [47] във „феодално подчинение“ спрямо турския султан, със задължение да му дава редовно помощни отреди и да плаща определен годишен данък. Ако това е станало с най-голямата и прославена политическа единица в Европейския Югоизток, колко по-обяснимо и, нека кажем, дори оправдателно е поведението на по-малките, разкъсани и обеднели балкански държави като Търновска България на Иван Шишман. Общо взето, Византия е в пълна отбрана пред турските заплахи и само Мануил II Палеолог, по това време деспот и управител на Солун и неговата област, се осмелява да води активна борба против завоевателя. [48] Но дори и в поведението на един такъв деен владетел все пак има нещо необяснимо поне на пръв поглед. Точно както книжовникът от сръбски произход Исая през най-тежките времена след битката при Черномен се занимава с преписването на съчиненията на такъв автор като Дионисий Ареопагит, така също и деспотът на Солун Мануил през 1382 г., когато турците напират във вътрешността на полуострова, се занимава да проучва съчиненията на Платон. [49] Към периода между 1382—1385 г. във властта на азиатските завоеватели пада важната крепост Средец, първостепенен възел по пътя към Ниш и Белград. [50] През годините 1383—1387 турците подлагат на

 

 

46. F. Мiklosich — I. Müller, Acta et diploma'a graeca medii aevi sacra et profana. I, Vindobonae 1850, p. 92, nr. L; Срв. I. Dujčev: Revue des études byzantines, XVII (1959), p. 293.

 

47. G. Ostrogorski, Byzance, Etat tributaire de l'Empire Turc. Зборник радова LIX. Визаит. институт V (1958), c. 49—58; Серска област, c. 145.

 

48. Dennis, op. c., pp. 50 sqq., 61 sqq., 160 sqq.

 

49. Dennis, op. c., p. 69 sqq

 

50. Ostrogorsky, Geschichte, p. 451: „etwa 1385“. Някои автори, напротив, приемат като година на падането на София 1382; Иречек, История, с. 442 ; Поправки, с. 253 ; Ников, пос. съч., с. 66.

 

564

 

 

упорита обсада град Солун. [51] Загатвайки за поведението на жителите на града, Мануил Палеолог заявява в едно свое послание за това, че Мойсей и неговите придружници не са били в състояние да повеляват на евреите, а доблестта на водачите претърпяла поражение поради слабостта на подчинените. [52] В една византийска хроника от времето направо се съобщава, [53] че жителите на града проявявали приятелско разположение спрямо нашествениците турци. През 1383 г. в турска власт пада градът Сяр. [54] Към 1385—1386 г. Хайредин паша бива назначен за беглер-бег на Румелия, сиреч на завоюваните от турците балкански земи. [55] В 1386 г. бива завладян и друг важен възел на пътя към Белград — градът Ниш. [56] Когато две години след това султан Мурад нахлува през българските земи чак до сърцето на сръбските владения, княз Лазар и босненският бан Твърдко му нанасят поражение при Плочник, на река Топлина. [57] Тази „първа и последна победа“ на южните славяни над завоевателите обаче няма никакво решително значение и вместо да ги възпре, още повече ги разярява. Действително на следната (1388) година след усилени приготовления турците нахлуват в източните делове на българските земи, завземат цяла редица български градове и принуждават търновския владетел да сключи унизителен мир със завоевателя. [58] По това време бива принуден да признае турското върховенство и видинският владетел Иван Срацимир. [59] През 1389 г. султан Мурад предприема нов застрашителен поход във вътрешността

 

 

51. Dennis, ор. с., р. 77—102 ; Ostrogorsky, op. c., p. 450 sqq.

 

52. R.-J. Loenertz, Démétrius Cydonès. Correspondance. II. Città del Vaticano 1960 (= Studi e testi, 208), ep. 273: p. 191, 20—23. Срв. Dennis, op. c., p. 85.

 

53. Dennis, op. c., p, 87, n. 22.

 

54. Dennis, op. c., p. 6 ; Ostrogorsky, op. c., p. 450, n. 5 ; Cepска област, c. 146.

 

55. Dennis, op. c., p. 127.

 

56. Ostrogorsky, op. c., p. 451.

 

57. Иречек, История болгар, c. 443 ; Јиречек — Радонић, п. с., 11, c. 89 ; Ников, п. с., c. 66.

 

58. Иречек, п. с., c. 443 сл.; Ostrogorsky, op. c., p. 451.

 

59. Иречек, п. с., c. 445.

 

565

 

 

на полуострова — през Пловдив, Ихтиман, Средец и Кюстендил прониква още веднъж в сръбските земи. [60] На 15 юни 1389 г. се разразява прочутата битка на Косово поле — тази „битка на народите, чиито сетнини още и сега живо се чувствуват“, както преди около девет десетилетия писа К. Иречек. [61] Ако и да завършва с привидна победа на християните, битката на Косово поле представя последният сериозен опит на южните славяни да възпрат нашествениците в техния устрем към вътрешността на Балканския полуостров и разгрома на всички християнски балкански държави.

 

Оскъдните и понякога твърде малоречиви свидетелства на историческите извори, даже когато произхождат от перото на съвременници и дори участници в събитията, не позволяват да се доловят ясно всички подробности. Ако ние днес сме в състояние да установим с по-голяма или по-малка точност хронологията на отделните сражения и завоевания на турците, все пак не напълно разбираеми са причините на тези турски успехи. Турските завоеватели нахлуват откъм средата на XIV в. насам с твърде незначителни сили. Коя е всъщност причината на техните успехи в тази упорита борба срещу далеч по-многочисленото християнско население и срещу вече отдавна утвърдени и добре организирани балкански държави, разполагащи със сравнително яки крепости и добър опит във военното дело? Каквито и причини за успеха на завоевателите да дирим, несъмнено е едно. Техният успех зависи не от собствената им мощ и численост, а се дължи на слабостта на християнските балкански обитатели. Някои неотдавна обнародвани, неизвестни досега исторически извори от византийски произход ни позволяват да открием не само нови податки за събитията, но — което е не по-малко важно! — да доловим настроенията на населението от Византийската империя, а съответно и на

 

 

60. Иречек, п. с., с. 445 сл. ; Нинов, п. с., с. 66 сл.

 

61. Иречек, п. с., с. 445—446. За тази битка съществува огромна научна и научно-популярна литература. Вж. главно Јиречек — Радонић, п. с., II, с. 89 сл. ; Ostrogorsky, ор. с., р. 451 sqq. ; Dujčev, La conquête turque, p. 27, n. 60. Там са дадени други библиографски посочвания.

 

566

 

 

другите християнски държави от полуострова пред лицето на завоевателя от Мала Азия. Тези нови свидетелства могат да ни помогнат да разберем по-ясно някои ценни подробности от историята на тази съдбоносна за нас историческа епоха.

 

Една от най-забележителните личности в живота на Византийската империя от XIV в. е несъмнено познатият книжовник и обществен деец Димитрий Кидоний (роден към 1422 г. в Солун, починал през 1500 г.). [62] Обнародваната неотдавна част от неговата кореспонденция, наброяваща общо около 450 писма и обгръщаща хронологически почти половин столетие, от 1346 до 1391 г., [63] представя изключително интересен и важен исторически извор за епохата. Многочислените негови писма най-често са написани с всички отлики на византийската епистолография: изпълнени са с реторика, написани на най-изкуствен език и стил, подражават езика на класическата древност, със загатвания от древната литература и понякога с пълно преобладание на формата над бедното съдържание. Все пак от писмата, датирани от периода между 1371 до 1389 г., който ни занимава тук, можем да извлечем доста голям брой сведения и по-общи посочвания относно турското завоевание и неговите отражения върху византийското общество. Не всички послания на Димитрий Кидоний съдържат ясни посочвания за времето, когато са писани. Поради това често хронологията на едно или друго писмо, както тя се установява днес, е по-скоро предположителна.

 

Загатването за турската заплаха и изобщо за отношенията с турците се долавя на много места в преписката на Димитрий Кидоний, кога по-ясно и обширно изразена, кога само пътем, но винаги като основен проблем, който занимава умовете. Така през лятото 1371 г. той пише на великия доместик

 

 

62. За него общо вж. : К. Krumbacher — А. Ehrhard, Geschichte der byzantinischen Litteratur. München 1897, pp. 102 sqq., 487 sqq.— H. G. Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München 1959, pp. 733 sqq., 744 sqq. — Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Turkvölker, Berlin 19582, pp. 244—246.

 

63. R.-J. Loenertz, Démétrius Cydonès, Correspondance, I—II, Città del Vaticano 1956, 1960 (= Studi e testi, 186, 208). Срв. idem, Les recueils de lettres de Démétrius Cydonès. Città del Vaticano, 1957 (= Studi e testi, 131).

 

567

 

 

Димитрий Палеолог, който се намира на остров Лимнос, като му заявява, че този познавал повече от всички други от какви вълни се обгръща византийската столица. Той отправя към него молба да действува за завръщането на императора в столицата колкото е възможно по-скоро, защото владетелят бил в състояние чрез своето умение да се противопостави „на бурята и на вълните“. Когато императорът присъствувал в столицата, той съставял нейна украса, а когато отсъствувал, той я предоставял на „злините на вдовството“ и я предавал на „ругателите“. [64] В писмото няма никакво загатване за турците, обаче несъмнено е, че техните нападения са най-голямата злина, която заплашва Цариград при отсъствието на императора. Това е изразено ясно в други писма от същото време. В писмо до великия примикюр Факразий, който също се намирал на о. Лимнос по това време, [65] Димитрий Кидоний загатва за вече настъпило отчаяние относно спасението и отърваването от турските нападения. Кидоний праща писмо все по същото време и на Йоан Кипарисиот, който пребивава на о. Кипър. [66] Тук той загатва за съдбата на пленените и за „техните рани“ : „Защото мощта на нападащите варвари и уплахата на нашите кара всички да предсказват това...“ Тук той добавя — очевидно в отговор на твърдения за безпечността на остров Кипър пред нападателите :

 

„Дори самият остров Кипър не е подходящ за онези, които пребивават там. По-добре е обаче безпечността, придружавана с бедност, в сравнение с опасностите, които идват заедно с [богатството]...“

 

Малко преди това, пребивавайки в Италия, Димитрий Кидоний пише на приятеля си Андроник Ойниот в Цариград за това, че онези [сиреч жителите на столицата], които отвсякъде са блъскани от злочестини, мислят само как да се освободят от тях. [67] Ако и да е бил далеч от Византия, в Италия, Димитрий Кидоний е бил добре осведомен за положението. В писмо от Рим, отправено

 

 

64. Loenertz, Démétrius Cydonès, Correspondance, I, pp. 57—58 : ep. 28, 4—26.

 

65. Loenertz, op. c., pp. 50—59: ep. 29, 11—17.

 

66. Loenertz, op. c., pp. 67—68: ep. 35, 23—34.

 

67. Loenertz, op. c., pp. 68—70: ep. 36, 10 sqq.

 

568

 

 

до брата му Прохор, [68] той пише, че му било мъчително да разсъждава за съдбините на „отечеството“ и за „поруганието на враговете“, за това, че „за нас прочее [градските] стени се превръщат в затвор и че ние от тях ще наблюдаваме как неприятелите отвличат плячка...“.

 

През есента на 1371 г., ще рече след злополучната битка при Черномен, Димитрий Кидоний пише писмо [69] до Мануил Кантакузин в Пелопонес, като му загатва за тежкото положение на византийската столица. Към същия период или малко по-късно се отнася едно писмо, което писателят изпратил на свой приятел, който пребивавал в Тракия и очевидно се оплаквал от турската заплаха. [70] Той го увещава, че злините, които понасят обитателите на столицата, са много по-големи. „Дали ти, бидейки човек достоен за почитание, като си потънал някъде в своите мечтания, не си узнал, че ние се намираме в лошо положение ? Защото преблагородните турци (οἱ... βέλτιστοι Τοῦρκοι) — добавя той не без ирония — наказват такова високомерие и вразумяват онези, които поради злополучие пренебрегват приятелите. ..“ Като загатва за извършените опустошения отстрана на турците в малоазийската област на някогашната Троя, покрай бреговете на река Скамандър, той сочи опустошенията в Тракия. По негови думи Хеброс, сиреч река Марица, по своите брегове бил покрит с по-голям брой мъртъвци, отколкото се виждали покрай бреговете на Скамандър. Все пак Димитрий Кидоний признава, че положението на обитателите на византийската

 

 

68. Loenertz, ор. с., рр. 72—73 : ер. 39, 32—40.

 

69. Loenertz, ор. с., рр. 51—52, ер. 22.

 

70. Loenertz, ор. с., рр. 95—96 : ер. 63, 10—22 :

 

569

 

 

столица било много по-добро.

 

„Ние само чуваме за тъжните неща — добавя той, — докато вие и преди [слънчевия] лъч [= зората] виждате неприятелите. Докато за нас съществува морето и то дава плодове за онези, които остават, и безпечно ще препрати там, гдето желаем, онези, които искат да бягат, то за вас напротив стените представят голяма мрежа и за онези, които преминават, не остава друго, освен да погинат или пък да попаднат в робия...“

 

 В писмо до великия примикюр Факразий, в Солун, Димитрий Кидоний излага през първата половина на 1372 г., както изглежда, [71] някои нови сведения относно турските нашествия в Западна Тракия и Източна Македония.

 

„Уви, злочестини на [моето] родно място — пише той за града Солун, отгдето произхождал — и това, че не е останала нито сянка от неговото продължително явно благополучие, но преди да почне свободно да диша, сполетя го с още по-голяма сила предишната болест. Узнах прочее и за войската при [градските] порти, и за варварския предводител, и за плячката, която [нападателите] са отвлекли, и за онези, които от [градските] стени с плач само са могли да отгледат тези неща...“.

 

В една кратка византийска хроника [72] се съобщава за същите събития: на 11 април 1372 г., в събота, турците — по думите на летописеца — нападнали града Солун. Според Димитрий Кидоний злото обаче е много по-голямо :

 

„За града — пише той — вреда идва не само от враговете, но много пострашна вреда може да се очаква и от самите жители. Защото навсякъде сетнина от обсадата се явява размирие, и обстоятелството, че не са в състояние да отблъснат неприятелите,

 

 

71. Loenertz, ор. с., рр. 109—110: ер. 77, 6—11.

 

72. Loenertz, ор. с., р. 175; р. 110: ер. 77, 13—22:

 

570

 

 

кара гражданите да се обърнат прочее срещу самите себе си. И не би намерил никакъв град, който умее да запази благоразумие в такива времена. А кой не знае, че нашият град в такива злини се явява учител — загатва Кидоний очевидно за миналите граждански борби при размирията на зилотите, — поради което, като се побеждават другите, злините, които биват причинявани от простолюдието, ни отнемат дръзновението [пред враговете]. Опасявам се прочее да не би, като си припомнят за тези свои прояви, солунските обитатели да не се съюзят с неприятелите и когато тези нападнат градските стени, те да избият онези, които са в състояние отвътре да им се противопоставят “.

 

Както предвижда прозорливо Димитрий Кидоний, нападенията на азиатските завоеватели можели да предизвикат вътрешни вълнения и социални борби във византийските градове. Големият писател прочее е засегнал в няколко реда едно от най-важните отражения на турските нашествия в живота на балканските християнски държави: отражението в областта на социалните отношения и борби, за които твърде малко се говори в другите наши исторически извори, гдето събитията са „записани“ най-често само с оглед на сражения, победи или поражения.

 

В едно друго писмо на Димитрий Кидоний, отправено до някакво високопоставено лице в двора на имп. Йоан V Палеолог и писано през периода между 1372—1373 г., [73] намираме допълнителни вести все по този въпрос. Той настоява да се вземат мерки за подобряване положението на земеделското население и общо на бедните, които пора ли тежките изземвания и поради насилията на управниците били докарани до последна

 

 

73. Loenertz, ор. с., рр. 152—153: ер. 114, 19—31 :

 

571

 

 

нищета, така щото не било възможно да се вземе от тях нищо повече. Той изтъква обаче, че трябва да се изпитва безпокойство не само за бедните, но да се съобразява, че заедно с тях може да изпадне в опасност също и „отечеството и общността“ :

 

„не само защото бедните представят една не съвсем незначителна част от града и че всеки би казал, че тяхното разорение представя беда за града, но и поради това да не би [бедните], като не бъдат в състояние да понасят насилието на управниците или пък като сметнат, че неприятелите са по-справедливи, да се присъединят към тях и съвместно с тях да се опълчат против нас ; или пък, като пожелаят да защитят онези, които са подложени на насилие — подобно на устремен поради остриета кон, — да отхвърлят властта и да изпълнят града с грабежи, прокудвания и убийства, като някакъв кораб, който, когато моряците при буря се опълчат едни срещу други, потъва, вместо като са единодушни и се съвещават и вършат онова, което допринася полза, да го спасят. Прочее, като знаеш това, ненавиждай онези, които като наемници служат на общите злини, и смятай, че за градовете се отнася същото това, което става при болести с телата и при корабокрушение с моряците...“ [74].

 

Показателно е също едно писмо на Кидоний от есента 1373 г., отправено до самия император Йоан V Палеолог, [75] в което се загатва за поддържане на приятелски отношения от страна на мнозина ромеи с турците:

 

„Ние знаем мнозина, които отиват при турците и се споразумяват против теб — пише той на императора. — С тях участвуват общо в угощения, дават им дарове, получават дарове от тях, после открито се завръщат назад, без никой да им попречи нито като отиват там, нито ги упреква, когато се завръщат, нито пък ги вини в неверство, нито най-сетне ги смята достойни за безчестие...“.

 

Някъде злото станало още по-тежко, тъй като към нападенията на „варварите“ се прибавила и чумата, както това станало през 1371—1372 г. в град Солун. [76]

 

През лятото на 1373 г., когато Йоан V Палеолог се намира

 

 

74. Loenertz, ор. с., рр. 152—153: ер. 114.

 

75. Loenertz, ор. с., рр. 155—157: ер. 117, 22—26.

 

76. Loenertz, ор. с., рр. 144—145: ер. 107, 4 sqq.

 

572

 

 

в двора на султан Мурад I, Димитрий Кидоний му пише между другото:

 

„Моля се прочее... варваринът да стане по-кротък към тебе, а ромеите в единодушие с по-голяма готовност да се покоряват на твоите разпоредби...“ [77]

 

В писмо от същото време [78] писателят описва положението в столицата поради турските нападения.

 

„Вие укорявате и вините съдбата за онези неща, за които трябва да й бъдете благодарни. Защото тя не пожела... да видите жителите на града обесвани, удавяни, избивани и жалко влачени, завързани с въжета, нито да чуете по всички улици на столицата плачове, бойни викове и стенания — обхваната именно от такива злочестини тази злополучна триера ни обгражда, — но ви постави извън стрелите, нараняванията и изтребленията, като ви позволи [само] да чуете онова, което погледът дори не може да понесе. A вие, както изглежда, живеете охолно и не ви се нрави, че сте избягнали огъня, та недоволствувате и от дима. Вашето положение наистина крие някаква мъка и онова, което е най-лошо — срам. Това обаче са искри наспроти пламъците, които ясно се издигат и от които ние сме измъчвани. Защото не е все едно само да се пребивава заедно с варварите, и това — както става тук — да се изпита тяхната жестокост...“

 

Като упреква византийския владетел за живота му всред турците, Кидоний добавя :

 

„А що се отнася до нас, неясно е дали скръбта надделява над срама, или обратно, така щото прочее изпадналите в безизходица пожелават само смъртта...“

 

Извънредно показателни са няколко писма, които писателят изпраща до своя приятел Йоан Ласкарис Калофер няколко години по-късно, когато този се намира в Рим. Така в едно писмо от 1376—1377 г. [79] Димитрий Кидоний му пише за засилената опасност отстрана на турците вследствие техния съюз с младия император Андроник IV.

 

„А старото зло, турците, стана още по-тежко за нас — пише той, — тъй като те се надигнаха поради съюзничеството, което установиха с младия император за борба против бащата [император]. Така като възнаграждение

 

 

77. Loenertz, ор. с., 11, р. 66: ер. 193, 5 sqq.

 

78. Loenertz, ор. с., II, рр. 67—68: ер. 194, 4 sqq.

 

79. Loenertz, ор. с., II, рр. 37—39 : ер. 167, 11 sqq.

 

573

 

 

за това те завзеха Галиполи, а освен това завладяха и много други наши места..."

 

Като характеризира общото положение на империята по това време, Кидоний пише: „вътре — болести [сиреч граждански борби], а отвсякъде навън сме обградени от неприятели“ [80]. В друго писмо, писано през 1378— 1379 г., Кидоний рисува пред приятеля си същата картина [81]:

 

„Днешното време е такова, каквото никога не е било: отвън стените [на столицата] всички са поробени от турците, а вътре в града са погубвани от беднота, размирие и безбройни други злини.“

 

Когато малко по-късно борбата между Йоан V Палеолог и Андроник IV бива прекратена, Кидоний изказва [82] радостта си за това, че

 

византийските „градове са отървани от междуособицата — най-лошата от всички болести, поради която, като са забравили общите врагове, се опълчили един срещу други“.

 

В писмо от края на пролетта 1381 г. се загатва [83] за султан Мурад I като за „общ враг“. Положението на византийската столица е наистина толкова тежко, че някои побързват да я напуснат под благовидни предлози. Така постъпва най-близкият ученик на самия Димитрий Кидоний, Радин, родом от Солун, и както може да се заключи от самото му име (Ραδηνός), вероятно от славянски произход. Димитрий Кидоний му пише през 1381 г. нарочно писмо,  [84] в което го укорява открито за това негово деяние. Той му заявява, че любовта към родното място [сиреч град Солун] представлява само предлог да напусне столицата, когато в същност причината за това са гражданската война, нападенията на турците и произтичащите от тях злини Той го обвинява за това, че предпочел да се спаси лично, като изостави приятелите си да водят война, когато било необходимо „да се вземе оръжието за отечеството, за столицата“. По времето обаче, когато Кидоний пише писмото си, положението вече е изменено: гражданската война е прекратена, а заедно с това турците са спрели нападенията си. Упоменание за тежката

 

 

80. Loenertz, ор. с., II, рр. 38—39 : ер. 167, 36—42.

 

81. Loenertz, ор. с., II, рр. 62—63: ер. 190, 47 sqq.

 

82. Loenertz, ор. с., II, р. 78: ер. 201, 4 sqq.

 

83. Loenertz, ор. с., II. рр. 97—99 : ер. 218, 15 sqq.

 

84. Loenertz, ор. с., II, рр. 99—100 : ер. 219.

 

574

 

 

вътрешна борба намираме и в посланието на Кидоний до приятеля му Мануил Раул Метохит в Пелопонес, писано през периода между пролетта 1380 и пролетта 1381 г. [85] Описвайки положението на империята през периода от 1379 до 1381 г., писателят отбелязва :

 

„Сега са затворени пристанищата, завзети са пътищата. Върху плаващите по море нападат морски разбойници, а върху пътуващите по суша — разбойници. Страхът задържа всички в къщи. Ако ли пък някой, излагайки се на гибел, се впусне в пътуване, или като бъде заловен, претърпява онова, което е чакал, или пък едва бива оставен жив, лишен от всичко.“

 

За опасностите, свързани с пътуването, Димитрий Кидоний говори и в писмото си до архиепископа на Тива Симон Атумани, писано от Цариград между 1380—1381 г. [86]: пътуването било опасно поради разните „народи и езици“, кои то се намирали по пътя. След като подчинили Тракия и Македония, турците по това време предприемали нападения против градовете по крайбрежието на Северна Гърция и Илирия и вършели опустошения в Пелопонес.

 

Когато през 1382 г. Мануил II Палеолог като управител на града Солун и неговата област спечелва няколко победи над турците, Димитрий Кидоний го приветствува горещо, [87] като му дава дори прозвището Елевтериос, сиреч „Освободител“. Две писма, отправени през периода 1382—1383 г. до солунския митрополит Исидор Глава (също и той, както личи от името, от по-далечен славянски произход), [88] съдържат пак някои печални разсъждения относно настаналото отчаяние всред населението.

 

„Ти виждаш — пише той на митрополита, — че ромеите

 

 

85. Loenertz, ор. с., II, рр. 116—117: ер. 225, 8—11 :

 

86. Loenertz, ор. c., II, pp. 117—123: ep. 226, 136—140:

 

87. Loenertz, ορ. c., pp. 147—148: ep. 244 ; pp. 150—151: ep. 247; pp. 153—155 : ep. 249 ; pp. 163—164 : ep. 259.

 

88. Loenertz, ор. c., pp. 130—134: ep. 235; pp. 134—137: ep. 235^а.

 

575

 

 

имат грижа повече за зеленчуците по пазара, отколкото за някакви възвишени съзерцания.“

 

Той добавя, че от бедните, които поради турската алчност не притежават вече нищо освен телата си, не може да се вземе нищо. [89] За „нещастните ромеи“ съществували две грижи — страхът от турците и задоволяването на жизнените потреби. [90] Едно писмо до Мануил Палеолог отразява най-мрачни размисли. [91] Като заявява, че всред множеството злини единствена надежда оставала надеждата в бога, книжовникът добавя:

 

„Нека да се съжалим прочее над човека и да отнемем нещо от страданието, което го обзема, да му дадем възможност, когато отвсъде бива обсипван от удари, да си отдъхне малко...“.

 

В ново писмо до Мануил Палеолог [92] Димитрий Кидоний споменува за „гражданските борби по градовете и настоящата робия“.

 

Голямата заплаха, която надвисвала с все по-голяма сила над империята, събудила у някои от най-далновидните представители на византийското общество, какъвто бил именно Димитрий Кидоний, чувство на родолюбие и желание за дейна съпротива. Тази реакция против „бягството от живота“ в една или друга форма е най-силно изразена в послание до един потомък на българо-византийския род на Асеневци — Йоан Асен, датирано към лятото 1383 г. [93]

 

„Аз недоумявам — пише между другото Кидоний — каква душа имаш, та не се вълнуваш от зова на бойните тръби, на глашатаите и на народа, но като стоиш вътре, само чакаш. Защото наистина ти не си бил възнесен подобно на [апостол] Павел на третото небе и трябваше да се занимаваш с божествените неща така, щото да забравиш

 

 

89. Loenertz, ор. с., р. 132 : ер. 235, 71—75.

 

90. Loenertz, ор. с., р. 135: ер. 235а, 58 sqq.

 

91. Loenertz, ор. с., рр.139—141 : ер. 238.

 

92. Loenertz, ор. с., р. 169 : ер. 262, 57 sqq.

 

93. Loenertz, ор. с., pp. 180—183 : ер. 267, 80—86:

 

576

 

 

човешките дела. Наистина, ако свирепствуваше война и бе необходимо всички с оръжие да излязат, за да отбиват нападателите, нима и тогава ти би допуснал да изглеждаш вреден и да унищожиш себе си.“

 

С отчаяние е изпълнено едно послание на Кидоний от периода между 1383—1386 г., отправено до владетеля на Солун деспот Мануил Палеолог. [94] Византийският писател е стигнал до убеждението, че никоя човешка сила не била в състояние да се справи със струпалите се злини.

 

От този период, който обгръща времето до Косовската битка, притежаваме доста голям брой писма на Димитрий Кидоний, в които неизменно са отразени тревогите от турското нашествие и множество наблюдения върху състоянието на населението. Особен интерес проявява той относно съдбата на своя роден град Солун и във връзка с това на Източна Македония. В писмо до своя ученик Радин от 1383 г. [95] той изтъква, че връзките по суша и море между столицата и Солун са прекъснати и моли да бъде осведомен върху хода на борбата против завоевателите. Той следи стъпка по стъпка завоеванията на турците в тази част на полуострова. През 1382—1383 г. отправя писмо до свой приятел, който се намира в обсаден от нашествениците град — вероятно Сяр. [96] През септември 1383 г. градът Сяр пада под ударите на завоевателя, и Димитрий Кидоний откликва болезнено в послание до Радин. [97] Към същото време той пише насърчително писмо до свой приятел, вероятно от Сяр. [98] В друго писмо до същия [99] той се оплаква от злините, които са се надвесили над родния му град, изказвайки безпокойство от поведението на турския султан Мурад I, когото назовава „проклетника“. В течение на около четири години, от есента 1383 до април 1387 г., градът Солун се намира под турска обсада. [100] Това обстоятелство поражда най-голяма тревога в

 

 

94. Loenertz, ор. с., I. р. 113: ер. 80, 17—18.

 

95. Loenertz, ор. с., II, рр. 187—188 : ер. 270.

 

96. Loenertz, ор. с., II, рр. 200—202: ер. 281.

 

97. Loenertz, ор. с., II, рр. 208—209 : ер. 289.

 

98. Loenertz, ор, с., II, р 190: ер. 272.

 

99. Loenertz, ор. с., II, рр. 203—207 : ер. 283.

 

100. Dennis, ор. с., рр. 77—102.

 

577

 

 

душата на византийския книжовник. Както изглежда, някои от първенците на града и частно книжовници проявявали колебание дали трябва да останат и по-нататък в обсадения град, или да го напуснат и да потърсят убежище другаде. В писмо до своя приятел Георги Философ от 1383 г. той засяга въпроса за бягството на образованите люде пред лицето на турската заплаха. [101] В писмо до управника на Солун Мануил Палеолог Димитрий Кидоний се оплаква от невъзможността да се продължава книжовната дейност вследствие на войната с турците. [102] В многобройни писма до него Кидоний през следните няколко години непрестанно се занимава с въпросите около турското нашествие и борбата със завоевателите. Така през есента 1383 г. [103] той надълго говори за турските завоевания, в друго писмо от края на лятото 1384 г. [104] се оплаква от турската „свирепост“ и от това, че връзките с обсадения град са станали много трудни. През ранно лято на същата година в писмо до Радин [105] той говори за алчността на „варварите“, но заедно с това изтъква, че сред населението е настанала уплаха пред силите на неприятеля. Именно това поведение на населението го смущава извънредно много: в него той съзира една от главните причини за слабостта пред нашествениците и невъзможността да се окаже здрав отпор. Измежду другите писма, отправени до Мануил Палеолог и съдържащи загатвания за борбата с турците, [106] особено внимание заслужава едно писмо от 1385 г. [107] : той се обявява против чисто съзерцателното поведение пред лицето на голямата заплаха и настоява за дейна борба. „Нека в друго време да се занимаваме с витийство, а (сега) всеки да се отдаде на дейност срещу враговете.“ Злините не са само лични, но и общи за всички. [108] В

 

 

101. Loenertz, ор. с., рр. 281—283: ер. 344.

 

102. Loenertz, ор. с., 11, рр. 205—206: ер. 284, 13 sqq.

 

103. Loenertz, ор. с., II, рр. 202—203 : ер. 282.

 

104. Loenertz, ор с., II, рр. 195—193: ер. 277, 4 sqq.

 

105. Loenertz, ор. с., II. рр. 190—192: ер. 273.

 

106. Loenertz, ор. с., II, рр. 214—215: ер. 294; рр. 216—218: ер. 299; рр. 219—222 : ер. 302.

 

107. Loenertz, ор. с. рр. 223—224 : ер. 304, 29—30.

 

108. Loenertz, ор. с., II, р. 210: ер. 291, 4 sqq.

 

578

 

 

няколко писма до своя приятел Радин и до Мануил Палеолог от тези години Димитрий Кидоний изтъкна настъпилото отчаяние всред населението, укорява понякога доста остро духа на поражение, който долавя у своите съотечественици, и настоява за дейна борба против напорите на завоевателя. Докато в писмо до Радин от 1385 г. [109] той засяга въпроса за борбата против турците, в писмо до Мануил Палеолог от същото време [110] той съпоставя положението на обсадения Солун и на столицата Цариград, дава подробности за борбата против завоевателите и признава настъпилото отчаяние. В друго писмо до Мануил Палеолог Кидоний заявява, че населението изоставя градовете — което представя опасност, а злото по негова преценка идва както от нападенията на турците, така и от гражданската война между жителите на империята. [111] Положението наистина е такова щото писателят говори за „всекидневни войни“. [112] В писмо до Радин Кидоний разглежда въпроса относно изоставянето на града Солун от страна на заплашените жители, за да се търси убежище другаде [113], а друго писмо от 1385—1386 г. [114] е посветено все на борбата против нашествениците и на техните завоевания. Изглежда, че в някои среди се е разисквал въпросът за сравнение между турците и западните, и затова в писмо до Теодор Палеолог, пребиваващ в Пелопонес, Димитрий Кидоний изказва своето мнение. [115] Другаде, в послание до Музалон в Солун, [116] се изтъква проявяваното от завоевателя „високомерие“.

 

Димитрий Кидоний, както се вижда от множество места в писмата му от този период, схваща много ясно критичността на положението, в което империята е изпаднала. Неговият трезвен ум преценява голямата опасност и той настоява за борба

 

 

109. Loenertz, ор. с., II, рр. 224—225: ер. 305.

 

110. Loenertz, ор. с., II, рр. 231—234: ер. 309.

 

111. Loenertz, ор. с., 11, рр. 233—234: ер. 309, 83 sqq.

 

112. Loenertz, ор. с., II, р. 238: ер. 312, 8 sqq.

 

113. Loenertz, ор. с., II, рр. 234—236: ер. 310, 13 sqq.

 

114. Loenertz, ор. c., II. pp. 243—245: ep. 316.

 

115. Loenertz, ор. c., II, pp. 239—240: ep. 313.

 

116. Loenertz, ор. c., II, pp. 251—252: ep. 323.

 

579

 

 

против нашественика. Едновременно с това той се навдига срещу настъпилото отчаяние и готовността на някои да предпочетат турското владичество. В писмо до Мануил Палеолог от 1383—1384 г. [117] се сочи открито настъпилият дух на пораженство пред неприятеля : някои предпочитали ярема на „варварина“ пред ромейската власт и се надсмивали над онези, които искали да „живеят свободни“, вместо да изпаднат в робия. Такава слабост проявил, както може да се отгатне, дори най-близкият приятел на писателя солунчанинът Радин. В отговор на това Димитрий Кидоний му пише [118] нарочно писмо. От думите на големия византийски писател виждаме страшното отчаяние и дух на пораженство, които били обзели известни слоеве от византийското население. Някои дори приемали, че съдбата на град Солун е вече предопределена свише и че всичко трябвало да се приеме като някаква неизбежна фаталност. Те стигали дотам да заявяват, че опитът да се спаси градът от турците — това представлявало противно на божията воля деяние. В писмо до Мануил Палеолог, датирано от 1385—1386 г., Кидоний отново се връща на въпроса за тези пораженски настроения. [119] Настъплението на исляма прочее

 

 

117. Loenertz, ор. с., II, рр. 249—250 :

 

118. Loenertz, ор. с., II, pp. 253—254 : ep. 324, 39—43 :

 

119. Loenertz, op. c., II, pp 257—258 : ep. 327.

 

580

 

 

било не само военно, но и идейно : някои били склонни да предпочетат вярата на Мохамед пред християнството. Именно такива съображения предизвикали превода на едно западно съчинение с полемичен характер срещу догмите на Корана. [120] Чумната епидемия, избухнала в разни части на полуострова, [121] влошавала още повече състоянието на измъченото от нашествията население и го докарвала до най-черно отчаяние. Това отчаяние принудило управниците на Солун да поведат преговори с турците. [122] Размирията всред населението вървели заедно с турските нападения. [123] Когато през април 1387 г. Солун паднал в ръцете на турците, това по думите на Димитрий Кидоний се дължало не толкова на турското надмощие, колкото на капитулация пред неприятеля : той говори действително не за превзет град, а за град, който сам се е предал (αὐτομολοῦσαν) на нападателите. [124] Двама от близките приятели на Кидоний — Мануил Комнин и Радин, напускат завладения град и странствуват от място на място по островите из Бяло море. Димитрий Кидоний им отправя по време на това странствуване няколко писма, които са изпълнени със съжаление за станалото и същевременно съдържат разсъждения и съвети относно поведението, което трябва да се следва при така създадените обстоятелства. Докато писмата до Мануил Палеолог [125] съдържат някои интересни данни за войната с турците, писмата до Радин отразяват голямата тревога на Кидоний пред настъпилите настроения на морално разложение и пораженство. В писмо от 1387 г. [126] писателят се чувствува принуден да припомня на приятеля си, че завоевателите са изначални и така да се рече естествени неприятели: „в душите на варварите се таи

 

 

120. Loenertz, ор. с., II, рр. 258—259 : ер. 328 ; рр. 249—260 : ер. 328а.

 

121. Loenertz, ор. c.f II, р. 263: ер. 331, 30 sqq. ; р. 273: ер. 337. 4 sqq.; р. 285 : ер. 345, 65 sqq.

 

122. Loenertz, ор. с., II, р. 271 : ер. 335, 20 sqq.

 

123. Loenertz, ор. с., II, рр. 287—288: ер. 348; рр. 260—261: ер. 329.

 

124. Loenertz, ор. с., II, р. 264: ер. 332, 16—18: Δεῖ σε φυγεῖν, καλὴν μεν ποτε καὶ διὰ τοῦτο φίλην, καὶ προσέτι πατρίδα, νῦν δὲ πρὸς ἀσεβεῖς ἄνδρας -ὐτομολοῦσαν, ἢ τἀληθὲς μᾶλλον ἀναγκασθεῖσαν αὐτομολῆσαι...

 

125. Loenertz, ор. c., II, pp. 287—288 : ep. 348.

 

126. Loenertz, ор. c., II, рр. 294—295 : ep. 352, 16 sqq.

 

581

 

 

всадена свише и почти по природа ненавист против християните“, Той обвинява приятеля си, че не само проявява настроения на пораженство, [127] но загатва дори, че е попаднал в „мрежите на турците“ и е разположен да премине на тяхна страна. [128] Мануил Палеолог обаче се завръща в столицата, [129] а злощастният Радин умира през есента на същата 1487 г. [130].

 

В две писма до неизвестни за нас духовници във византийската столица Димитрий Кидоний изказва своите размисли върху причините за претърпените поражения в борбата против завоевателите. Така в послание до игумена на един цариградски манастир той признава, че поданици на империята били стигнали до убеждението за междуособните борби като проява на благоразумие, а робуването под властта на „варварите“ като проява на свобода. [131] В писмо до друг духовник, писано след турското завладяване на Солун, [132] въстава против опитите на някои да отдадат на божията воля, сиреч да посрещнат като фатална неизбежност поражението, вместо да търсят неговите причини в самата историческа действителност — според неговите думи „в естеството на нещата“. Няколко писма на Димитрий Кидоний от края на 1387 и 1388 г., [133] отправени до разни лица, рисуват все в черни краски вътрешното и външното положение на империята в нейната неспирна борба против

 

 

127. Loenertz, ор. с., 11, рр. 289 -292: ер. 350.

 

128. Loenertz, ор. с., 11, рр. 296—297: ер. 354, 32 sqq.

 

129. Loenertz, ор. с., II, р. 314 : ер. 368.

 

130. Loenertz, ор. с., II, р. 309 : ер. 363, 28 sqq.

 

131. Loenertz, ор. с., рр. 304—305: ер. 360, 31—33:

 

132. Loenertz, ор. c., p. 316 : ep. 369, 4—9 :

 

133. Loenertz, ор.c., II, pp. 317—319: ep. 371 (Ioanni Lascari Calophero); pp. 319—320 : ep. 372 (Emmanueli Palaeologo Aug.) ; pp. 322—323 : ep. 374 (Emmanueli Palaeologo Aug.); pp. 325—326: ep. 377, 4 sqq.(Amico, Constantinopolim) ; pp. 337—338 : ep. 387 (Maximo Chrysobergae).

 

582

 

 

азиатските нападатели. Едно писмо от втората половина на 1388 г., отправено до Мануил Палеолог, [134] отразява възторга, настъпил всред християните поради победата над турците при Плочник. Мануил Палеолог се намира по това време на остров Лимнос, и Димитрий Кидоний изказва съжаление, че не е в столицата, за да чествува заедно с другите тази победа и да отдава богу благодарност за „общата свобода“, както и да даде съвети по какъв начин да бъдат изтребени „докрай“ „остатките на нечестивите“. По общото мнение, съобщава писателят, онова, което станало, представяло „най-неочакваното събитие от всичко, което някога се е случвало“. Събудила се надежда, че е възможно „силата на варварите“ да бъде отблъсната „отвъд пределите" — разбира се, на византийската империя. Димитрий Кидоний изказва мисълта си донякъде със загатвания, и от тях може да се заключи, че той сякаш възлага именно на Мануил II Палеолог надежда да продължи по-нататък със същия устрем борбата против нашествениците.

 

Запазено е едно писмо, което писателят изпратил до Мануил II Палеолог почти една година по-късно, наскоро след Косовската битка. [135] Въодушевлението от победата при Плочник е угаснало, а сега дори самата гибел на Мурад I в сражението на Косово поле не събужда никакви особени надежди. След като съобщава за гибелта на „проклетника“, който бил нанесъл „поругание към бога и неговото достояние“ — сиреч ромейската империя и нейните поданици, както очевидно и другите християнски народи, Димитрий Кидоний с горчивина

 

 

134. Loenertz, ор. с., II, рр. 352—353 : ер. 398, 4—14:

 

135. Loenertz, ор. с., II, pp. 350—351 : ep. 396.

 

583

 

 

добавя:

 

„Обаче ако и този да погина, даже и така за нас работите не отиват към подобрение. Смятам, че дори ако всички турци изгинат, даже и тогава ромеите няма да бъдат по-добре.“

 

Главната причина за всички злини той съзира в самите ромеи, всред които — по негови думи = се е вселил „нечестив дух“. Няколко други писма от същото време допълват тази изпълнена с отчаяние картина на положението. В писмо до Мануил Палеолог все от 1389 г. [136] Кидоний отново говори за „опасностите, които висят над отечеството“. В писмо до деспот Теодор Палеолог, управител на Пелопонес, той споменава за изразената от тогова покорност спрямо турския султан, [137] а после — в друго послание [138] — говори за „високомерието и надменността на варварите“ и сочи настъпилата бедност всред жителите на богатата някога Византийска империя. Тези откъслечни извадки из обилната с материали преписка на бележития византийски книжовник съдържат, както се вижда, не само ценни данни за събитията, но отразяват наблюденията и размислите на съвременник и участник. Те ни разкриват преди всичко моралното състояние на населението в земите на Балканския полуостров, изложени на турските нападения, и чрез това ни дават да разберем една от най-съществените причини за поражението на християнските държави — защото неговите наблюдения важат еднакво за ромеи, българи и сърби както и за турските завоевания.

 

Същите съдбоносни събития, за които така обилно ни осведомява Димитрий Кидоний, са отразени и в няколко обнародвани неотколе книжовни произведения на друг съвременник — цариградския патриарх Нил (1379—1388). [139] Тези два исторически

 

 

136. Loenertz, ор. с., II, рр. 364—365: ер. 410.

 

137. Loenertz, ор. с., II, рр. 370—371 : ер. 414.

 

138. Loenertz, ор. с., II, рр. 376—377 : ер. 421.

 

139. H. Hennephof, Das Homiliar des Patriarchen Neilos und die chrysostomische Tradition. Ein Beitrag zur Quellengeschichte der spätbyzantinischen Homiletik, Leyde 1963.

Срв. I. Dujčev. Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIVe siècle. Mélanges d’archéologie et d'histoire publiés par l’Ecole Française de Rome, LXXVIII (1955), pp. 207—214.

По повод анализа на тези свидетелства един отличен познавач на византийската история (вж. V. Laurent: Byzant. Zeitschrift, LX. 1967, p. 196) припомни, че докато не притежаваме пълно издание на словата на цариградския патриарх Нил не би било възможно да се правят някакви целостни изводи. По неговите думи, „pour une juste interprétation de formulés parfois ambigues ou trop générales, la lecture attentive de tout le sermonnaire sera indispensable“. Не разполагайки засега c такова пълно издание на тези интересни текстове, оправдателно е поне да се привлече вниманието на изследвачите към тяхното изследване не само като извор за историята на църковната книжнина, а и за проучване на политическата и военната история на епохата. От друга страна, съпоставката с посланията на Димитрий Кидоний, част от които датират от същото време, дава възможност да се вникне много добре в съдържанието и духа на църковните слова на цариградския патриарх. Надявам се да се върна наскоро по въпроса в нарочна статия върху кореспонденцията на Димитрий Кидоний като исторически извор за политическата история на втората половина на XIV в.

 

584

 

 

извора трябва естествено да бъдат анализирани, като взаимно се съпоставят. Така ние притежаваме едно слово, което е било съставено към края на 1379 г. и в което се съдържат някои интересни сведения относно състоянието на Византийската империя по това време. [140] Без да споменува изрично името на турците, патриархът говори за „неприятели“, които предприемали всекидневни нападения, извършвали опустошения, заробвали населението, избивали други, изобщо разрушавали всичко, което срещали по пътя си. Заслужава внимание обстоятелството, че патриархът нарича тези „неприятели“ не „неверници“ (ἄπιστοι), а „зловерници“ (κακόπιστοι), сиреч люде, които изповядвали „лоша вяра“, което по негови думи било още по-голямо зло. Това утвърждение на главата на византийската църква отговаря напълно на едно широко разпространено през късното средновековие схващане както във Византия, така и в Западна Европа, [141] за привържениците на исляма не като „неверници“, но като отцепници от християнската вяра. Патриархът заявява по-нататък, че тези нашественици не само разрушавали живота на християните, но посягали и на самата християнска религия. [142] Като търси причините за настъпилото зло, патриарх Нил заявява, че това е нравственият и верският упадък на византийското общество. Той изтъква, че не било

 

 

140. Неnnephof, ор. с., рр. 107—111 ; р. 109, 66—73.

 

141. Срв. Dujčev, ор. с., р. 211 sqq., за подробности.

 

142. Hennephof, ор. с., р. 109, 73—83.

 

585

 

 

необходимо да се разсъждава дали „неприятелите“ били люде добри или лоши, но, напротив, да се положат усилия за изправяне на собствените прояви на зло, — а това било най-доброто средство за освобождаване от злочестините. Тук също намираме отгласи от онази духовна криза, която настъпила всред византийското общество под влияние на турските нашествия и победи и се изразила в разколебание по въпросите на вярата. [143] В друго свое слово [144] патриархът споменува за „безбройните злини“, които били понасяни от отвличаните в робия или принудените да се борят против глада и бедността. В една кратка молитва, съставена от патриарх Нил [145], покрай общите думи се намират загатвания за съвременното положение, причинено от турските нашествия. Поради своите грехове, пише патриархът, византийците са предоставени „като предназначени за избиване овце“ в ръцете на „несправедливи и зли народи“. Тук намираме и загатване за вътрешните борби всред византийското общество: патриархът се моли да бъде прекратена „войната на едни срещу други“, да се даде „мъдрост и истинска прозорливост“ на императорите — чрез което очевидно се загатва за ожесточените династически борби между представителите на Палеологовската династия. Другаде [146] патриарх Нил изказва мъката си, че бог бил изоставил ромеите като плячка на варвари, които „са по-жестоки и сурови от всички диви зверове“ и които били унищожили „всички добри неща по обитаемата земя“. Тези „варвари“ били опожарили византийските градове, били унищожили цели войски и били причинили страшни изтребления. Заедно с това гражданската война нанесла огромни поражения в живота на империята, [147] които оставяли следа от неизмерима мъка.

 

Свидетелствата на двамата съвременници ни дават не само някои нови, неизвестни досега сведения за хода на политическите

 

 

143. Hennephof, ор. с., р. 104, 83—109.

 

144. Hennephof, ор. с., рр. 112—121: р. 121, 294—295.

 

143. Hennephof, ор. с., рр. 122—123.

 

146. Hennephof, ор. с., рр. 126—128.

 

147. Срв. Dujčev, ор. с., р. 213 sqq., с повече подробности. За тази гражданска война вж. тук, с. 582 сл.

 

586

 

 

и военните събития в империята и изобщо в земите на Балканския полуостров. Те ни разкриват особено ярко вътрешната криза, която настъпила всред ромеите и балканските народи пред лицето на турското завоевание. Ако прииждащите от Мала Азия нашественици наистина успели в течение на няколко десетилетия да сразят тези балкански държави, да завладеят огромни територии и да се установят тук за цели векове, то се дължало прочее не толкова на собствената им мощ, колкото и главно на слабостта и вътрешното разложение на балканските християнски държави.

 

Тракия, разположена в крайните предели на Европейския Югоизток, е била най-много изложена на турските нападения и опустошения. Завоевателите се нахвърлили преди всичко върху обитаващото по равнинните и незащитени места на Тракия население, докато поне на първо време жителите на градове и крепости са били по-добре защитени. А равнините на Тракия са били заети предимно от българско население и вследствие на това именно то пострадало най-много от нашествията и опустошенията на нахлуващите от Мала Азия турски войски. Новите исторически извори, досега напълно неизползувани в научната литература, ни разкриват множество подробности от периода на турските нашествия в Тракия и заедно с това от съдбините на българското население в тази част на Балканския полуостров.

[Previous] [Next]

[Back to Index]