3. Най-ранни връзки между първобългари и славяни
Статията „Най-ранни връзки между първобългари и славяни“ бе издадена първоначално в Сборник Г. И. Кацаров. Известия на Археологическия институт, XIX (1955), с. 327—337. Допълнителни бележки по въпроса вж. у мене: Byzantinoslavica, XIX (1958), рр. 349—350; Bibliotheca Classica Orientalis, II. nr. 3 (1957), pp. 136—137.
Въпросът за отношенията между първобългари и славяни през ранното средновековие представя една от важните, но за съжаление все още неразрешени загадки на българската история. Наистина за този период притежаваме твърде бедни сведения, обаче известен отговор все пак е възможен. Като оставим настрана въпроса за възникването на първобългарската държава, [1] необходимо е да се изясни целият ход на отношенията между първобългари и славяни до това време. Твърде прибързано би било да се твърди, че двете народностни групи са влезли в допир помежду си тепърва през последната третина на VII в. Това би значело най-малко да не се взема пред вид цялата история на VII, а още повече на VI в., когато славяни и първобългари предприемали едновременно, а понякога и съвместно нападения в балканските владения на Византийската империя. [2] Създадената през втората половина на VI в. аварска хегемония над славяни и първобългари още веднаж поставила двете народностни групи под общо върховенство в течение на повече от половин столетие. Общата аварска хегемония означавала, разбира се, общи действия, нови съвместни борби и нападения. Заслужава да се припомни поне едно събитие, което е много добре познато [3]: това е обсадата на византийската
1. Към това вж. моите статии : Protobulgares et Slaves. Annales de l’Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154; Славяни н първобългари, Известия на Института за българска история, 1—11(1951), с. 190—214.
2. За подробности вж. Ив. Дуйчев. Балканският Югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I (1942), с. 229—270.
3. Във връзка с това събитие вж. L. Niеdеrlе, Slovan ské starožitnosti, II, Praha 1906, p. 230 sqq. ; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München 1940, p. 61 sqq. ; L. Bréhier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, p. 51 sqq.
87
столица през 626 г. Тук участвували авари, славяни, първобългари и перси. [4] Упадъкът на аварската мощ след провала на цариградската обсада означавал разпадане и на самата аварска държава, вследствие на което отделни народности извоювали своята независимост. Така придобили отново своята самостойност, славяни и първобългари също заживели отделно и се отдалечили едни от други. Все пак постигнатата общност между двете етнически групи съставяла важно предусловие за тяхното бъдещо развитие. Тя се явявала една стъпка към бъдещата политическа и културна общност, която трябвало да бъде осъществена в пределите на първобългарската държава.
Някои изследвачи обаче, като изхождат от езикови съображения, стигат твърде далече в предположенията си относно това общение между славяни и първобългари в периода преди възникването на първобългарската държава. Така например покойният проф. П. Мутафчиев поддържаше, че при създаването на първобългарската държава
„макар и съвсем различни по раса, прабългари и славяни съвсем не са били чужди едни на други. В близко съседство, а негде дори и размесени, те дълго време обитавали отвъддунавските земи, отгдето понякога и заедно предприемали походи срещу Византия. Съвместният им живот там не само им позволил да се упознаят, но създал условия и за взаимното им расово проникване. Славянска кръв, изглежда, е имало и в самия Исперихов род — продължава същият учен. — Непосредственият предшественик на Кубрат е носил според Именника чисто славянското име Гoстун, а Кубратовият приемник, вероятно най-възрастният му син Баян, е наречен там още и с несъмнено славянско име Безмер. Сега [сиреч при възникването на българската държава в 681 г.],
4. Извънредно показателни са в това отношение думите на Георги Пизида G. Pisidaе Bellum Avaricum, ed. Bonn., p. 55, 197—203:
Σκλάβος γὰρ Οῦννῳ καὶ Σκύθης τῷ Βουλγάρῳ
αὖθίς τε Μῆδος συμφρονήσας τῷ Σκύθῃ,
γλωσσῶν ἔχοντες καὶ τόπων μερίσματα,
καὶ χωρὶς ὄντες καί μακρὰν συνημμένοι,
μίαν καθ᾿ ἡμῶν ἀντεκίνησαν μάχην,
καὶ τὴν ἑαυτῶν ἠξίουν ἀπιστίαν
ἔχειν καθ᾿ ἡμᾶς πίστιν ἠκριβωμένην.
Срв. id., p. 63, 409 : Σκλάβων τε πλήθη Βούλγαροις μεμιγμένα.
88
събрани отново в земята на юг от Дунава, прабългари и славяни са се срещнали като отдавнашни приятели...” [5]
Като допуска също така един твърде ранен допир между първобългарите и славяните, акад. H. С. Державин [6] твърди, че дружината, с която Аспарух се явил на Балканския полуостров, е била „подсилена вероятно със свежи значителни славянски допълнителни части на североизток от Дунава”.
Както е известно, в текста на Именника [7] се съдържа единственото по своя характер сведение, че като намѣстникъ на Ирник в митични времена над първобългарите управлявал Гостун (Гостоунъ) от рода Ерми. Малко по-нататък след сведенията за Кубрат се казва, че управлявал Безмер (Безмѣръ) от рода Дуло. Тези две имена вече твърде отдавна са привлекли вниманието на изследвачите и във връзка с тяхното тълкуване са изказани най-противоположни мнения от страна на учените. Спорно е на първо място отъждествяването на тези исторически имена с определени личности от миналото на първобългарите. Някои изследвачи обаче, като свързват имената Гостун и Безмер с историята на славяните от втората половина на VI и началото на VII в., изказват предположения за славянския произход на тези имена. Така още Гилфердинг приема [8], че името Гостун е славянско. К. Иречек [9], като говори за Ирник от Именника, добавя, че той бил наследен от „узурпатора от рода Ерми със славянското име Гостун”. Руският учен Д. Иловайски [10] сравнява името Гостун от Именника с руското име Гостомысл.
5. Вж. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, второ изд., София 1943, с. 95—96.
6. Вж. H. С. Державин, История Болгарии, I, Москва—Ленинград 1945, с. 190.
7. Вж. изданието на първите два преписа на Именника y J. J. Мikkοla, Die Chronologie der türkischen Donaubulgaren. Journal de la Société finno-ougrienne, XXX. 33, 1914, pp. 1—25.
Вж. и Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София 1943, с. I, 1—2, 162—165.
Един нов препис на текста издаде напоследък М. H. Тихомиров, Именник болгарских князей. Вестник древней истории, 1946, 3, с. 81—90.
8. Вж. А. Гильфердинг, Собрание сочинений, I, СПб. 1868, с. 20, бел. 1 : „Гостун, может быть какой-нибудь славянин“.
9. К. Иречек, История Болгар. Одесса 1878, с. 157.
10. Д. Иловайский, Разыскания о начале Руси. Москва 1882, с. 214.
89
Известният ориенталист Ю. Маркварт още преди повече от половин столетие поддържаше в съгласие с Иречек, че името действително е славянско. [11] Според споменатия учен, възможно е да се направи още една стъпка в отъждествяването на Гостун : по негово мнение, той ще да е бил тъждествен с анта Келагаст (Κελαγάστης), брат на Мезамир (Μεζάμηρος), за когото ни говори Менандър Протектор. [12] Маркварт приемаше, че името на Гостун представя „само една съкратена форма на името Келагаст”. Като проследява твърде общо историята на първобългарите към средата на VI век, казаният учен изтъква, че след нападението на „хуните” (сиреч първобългарите) в пределите на Византийската империя в 552 г. [13] за тях не съществуват никакви известия — чак до 558 г. Именно към това време, през годините 554—555, той поставя владичеството на Гостун. Това е времето, когато антите били наложили своето върховенство над първобългарите, поради което в родовата традиция на първобългарите се явил владетел със славянското име Гостун. Самото име Гостун представлявало според мнението на Маркварт умалителна форма на името Келагаст, подобно на Рад-ун, Бог-ян, Яр-ун. [14] Като изхожда от недоказаните теории на чешкия учен Ян Пайскер, [15] Маркварт поддържа и по-късно, че Гостун е принадлежал към един вече славянизиран първобългарски род, който упражнявал господство над славяните в Южна Русия. [8] Немного преди аварското нашествие Келагаст или Гостун според твърдението на покойния ориенталист бил княз на антите, и то като представител на „полуславянизирани български родове” (halbslawisierter bulgarischer Cieschlechter). [16]
11. J. Marquart, Die Chronologie der alttürkischen Inschriften, Leipzig 1898, p. 78 sqq.
12. Excerpta de legationibus, ed. C. de Boor, II, Berolini 1903, p. 443,10 sqq.
13. Marquart, ib., pp. 79—80.
14. J. Marquart. Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge, Leipzig 1903, p. 147, n. 3.
15. За историческите схващания на Пайскер вж. особено : L. Niederle: Revue des études slaves, II (1922), pp.19—37. Други посочвания y мене: Slavia antiqua, IV (1954), p. 206 n. 56.
16. J. Marquart, Die altbulgarischen Ausdrücke in der Inschrift von Čatalar und in der altbulgarischen Fürstenliste. Известия Русского археологического института в Константинополе, XV (1911), с. 11.
90
За да подкрепи своите твърдения, Маркварт предлага известно разместване в текста на Именника : вместо дадения в познатата редакция на Именника ред Гостун, Курт, Безмер, да се чете: Гостун, Безмер, Курт, при което той прави някои не съвсем убедителни хронологически пресмятания. Така в същност според предположенията на Маркварт в историята на антите можело да се говори за един „българо-антски” и един „аварски период” [17]. Трябва да се признае, че всички тези разсъждения на големия учен из областта на ономастиката, политическата история и хронология съдържат твърде хипотетичен елемент и затова намериха малък отзвук в научната книжнина. [18] Тъкмо поради това особено внимание заслужават мненията на неколцина учени, които поддържат, че името Гостун би трябвало да се тълкува по-скоро във връзка с тюркските езици. Така В. Томашек [19] съпоставя името с черемишката форма kostan „смел”, с турското küstüh „силен”, предава името под написа Kostun и обръща внимание на рода Ерми, към който е принадлежал Гостун [20]. Покойният руски учен А. Куник [21] от своя страна пише, че името Гостун наистина звучи напълно славянски, обаче добавя, че то представлява вероятно славянизирана форма — тъй като е възможно да се предаде с малки изменения славянска форма и на тюркски имена. Ако и да допуска възможната готска форма Гастун, Куник не е склонен да обясни името като готско. Вместо това той е готов да смята това име като едно иранско име, възприето от тюрките. Най-сетне, особено решителни възражения против предположението за славянския произход на името Гостун, направи
17. Маrquart. ор. с., р. 12 sqq.
18. Срв. J. В. Bury, The Chronological Cycle of the Bulgarians. Byz. Zeitschrift, XX (1910), p. 136, n. 1.
19. Вж. посочванията y Ив. Д. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“, СбНУК, XVI—XVII (1900), с. 71 (отд. отп.).
20. За този първобългарски род вж. повече у В. Бешевлиев. Първо-български надписи, ГСУнф, XXXII, 1934, с. 74—75.
21. А. Куник — В. Розен, Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах. Приложение к ХХХII-му тому Записок Имп. Акад. наук, № 2, СПб. 1878, с. 132—33.
91
проф. В. Н. Златарски [22]. Неговите възражения — ако и да са отминати без внимание от новите поддръжници на теорията на славянския произход на името — запазват своята доказателна сила и затова заслужават да бъдат припомнени накратко. Според схващанията на Златарски името Гостун не е славянско, нито пък може да се предполага, че самият Гостун е бил от славянски произход. В подкрепа на това свое мнение той правилно обърна внимание на обстоятелството, че родът Ерми, чийто потомък бил Гостун, съвсем не носи славянско име. На второ място Златарски изтъква, че колкото и славянски да звучи името Гостун, могат да се посочат тюркски имена с подобно окончание. Той припомни името Охсун (Ὀχσοῦνος), засвидетелствувано в един от първобългарските надписи [23]; после името Тутхон (Тотхун) [24]. Неприемливо е обаче обяснението на нашия учен, че формата Славун (Σκλαβοῦνος) [25] била „българизирана”. Подобни славянски имена могат да бъдат посочени в миналото на славянските народи. Достатъчно е да се припомни за името Перун [26], името Сварун [27] и т. н. Интересни успоредици към това намираме в топономастиката. Така в старата Елида в Гърция е познато местното име Γαστούνη, засвидетелствувано в документ от 1674 г. [28] В документ от 1568 г. се споменува един voivoda de Gustuni. [29] Ахея и Елида носят името
22. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 383—387.
23. Вж. Бешевлиев, п. с., с. 41, 71.
24. За това име вж. В. Н. Златарски, Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет. СбНУК, XXV (1908), с. 22 сл.; История, I, 1, с. 386.
25. Theophanes, Chronographia, ed. C. de Boor, I, p. 436, 15 = Anastast. Biblioth., Hist. tripert., ib.,p. 287, 17.
26. За езическото славянско божество Перун и за неговото име вж. подробно у Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян. ИзвОРЯСл, VIII 4 (1904), с. 140—174, гдето между другото са дадени успоредици със славянски имена, окончаващи на -ун. Срв. St. Rоžniеcki, Perun und Thor. Archiv f. slav. Philologie, XXIII (1901), pp. 462—520.
27. Agathias, Hrstoriae, ed. Bonn., p. 249, 2—3.
28. Fr. Miklosich — J. Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana, V. Vindobonae 1887, p. 196.
Срв. M. Vasmer. Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941, pp. 140—141.
29. K. Sathas, Documents inédits, relatifs à l'histoire de la Crèce au Moyen âge, V, Paris 1890, p. 130.
92
Gastouni в Морейската хроника. [30] Неубедително е предположението, че това име трябвало да се свърже с френското лично име Gaston. Като съпоставя името с полското име Gostun', проф. П. Кречмер [31] приема, че то има славянски произход. М. Фасмер [32] сравнява името с местното наименование Γαστούρι на о-в Корфу, добавяйки, че под влияние на албански език имаме промяна на н в р. Заслужава да се припомни, че още В. Кънчов [33] е отбелязал в областта на Кожани името на селото Гостун (Гостом). Въз основа на едно посочване на А. Гилфердинг [34] Фасмер привежда името Γοστίμι и го отъждествява със споменатото от Кънчов наименование. [35] Несъмнено трябва да се приеме за правилна тази форма на името, която е записана от такъв познавач на македонските покрайнини, какъвто беше В. Кънчов. Същият наш учен е записал освен това името на неврокопското село Гостун [36]. За това село споменава и Стефан Веркович, като го нарича „селение Гостун” [37]. Може би в нашите земи, пък и в другите славянски страни ще се намерят подобни местни имена. Въпреки всичко това обаче предположенията за славянския произход на името Гостун в нашия Именник не са приемливи. Преди всичко неубедително е отъждествяването на Гостун от Именника с Келагаст, брата на Мезамир, както предлага Маркварт. Частно за името на Келагаст, изказано е мнение, че това име е от германски произход. [38] Съображения от историческо естество не позволяват да се предполага твърде ранното проникване на
30. J. Longnon, Chronique de Morée, Paris 1911, p. 208, № 526: Gastoingne = Gastouni.
31. P. Krеtschmеr : Archiv f. slav. Philologie, XXVII (1905), p. 235 ; Vasmеr, op. cit., p. 141, отхвърля посочването на Гильфердинг, Собрание сочинений, I, с. 238.
32. Vasmеr, op. cit., p. 77.
33. В. Кънчов, Македония. Етнография и статистика, София 1900, с. 280.
34. Гильфердинг, п. с., с. 288.
35. Vasmеr, op. cit., p. 181.
36. Кънчов, п. с., c. 195.
37. C. И. Веркович, Топографическо-етнографический очерк Македонии. СПб. 1889, с. 68; срв. с. 234, 84; 173/4 споменува намиращото се при „града Венче” село Гостом („в селе Гостоме”); срв. и с. 348.
38. M. Vasmеr, Beiträge zur slavischen Altertumskunde. Zeitschr. f. slav. Philol. XVIII (1942), p. 57 sqq.
93
така силно славянско влияние всред първобългарите. Ние познаваме цялата редица имена на първобългарските владетели и дори на членове на техните родове дори до началото на X в. За първи път имена от несъмнен славянски произход се явяват всред първобългарските владетели едва през първата половина на IX в. Такива са имената на Маламир или Маломир [39], Звиница [40], Нравота [41]. Към тях трябва да се прибави още името Даргамир или Драгомир [42]. Тъкмо тези славянски имена могат да бъдат смятани като безспорно доказателство за същинско проникване на славянски елемент всред управляващата „върхушка” на първобългарските ханове, и то в края на VIII или в самото начало на IX в. Ако се приеме прочее, че имената като Гостун и Безмер са от славянски произход, ще остане необяснимо как при възникването на българската държава — значи в периода, когато все пак не е съществувала пълна общност между двата етнически елемента — е имало известно проникване на славянско влияние всред първобългарите, а по-късно, след като двете народностни групи заживели в пределите на първобългарската държава, това влияние се прекратило. Прочее трябва да се приеме, че в първоначалната редакция на Именника едва ли е стояло име в написа Гостун, както намираме това в българския превод на този книжовен паметник, запазен в късни преписи. Напротив, много по-вероятно е, че в така предаденото от Именника име трябва да съзрем някое славянско осмисляне на известно първобългарско име, което е звучало твърде близо до славянските имена от рода Перун, Славун и т. н. Може да се запитаме кога е била извършена тази промяна на името — дали в първата гръцка редакция или пък в по-късния славянски превод. Втората възможност е по-вероятна. Мъчно е да се предполага, че името Гостун представя превод например на името на Органа (Ὁργανᾶς), който се споменава във византийските извори като чичо на Кубрат. [43]
39. Срв. за това име Бешевлиев, п. с., с. 76.
40. За това име вж. посочванията y G. Moravcsik, Byzantinoturcica, II. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Budapest 1943, p. 120.
41. За това име вж. y мене. Славяни и първобългари, с. 212, бел. 2.
42. За името вж. y Moravcsik, op. c., p. 110.
43. Nicephori archiepiscopi Con/politani Opuscula historica, ed. C. de Boor, p. 24, 9 sqq. Срв. Moravcsik, op. c., p. 190: Златарски, п. с., c. 84 сл.
94
Всред имената от тюркски и арабски произход [44] могат да се посочат множество имена с формант -ουν, които да се съпоставят със славянизираната форма Гостун.
Тук е мястото да се обърне внимание на някои частични случаи на предаване на славянски и първобългарски имена в нашите извори главно от византийски произход, за да се види какви изменения могат да претърпят тези имена. Така например според патриарх Никифор [45] един от синовете на Кубрат е носил името Баян (Βαϊανός). За най-голяма изненада у Теофан Изповедник [46] намираме името на този княз написано във форма Βατβαϊᾶν. Изглежда, че този напис на името е стоял още в най-ранните преписи с текста на Теофановото съчинение, защото още Анастасий Библиотекар в своя превод е записал формите Bathahias и Bathahiam, [47] които не съвсем точно предават гръцкия първообраз. Във всеки случай в научната книжнина е възприето, като се изхожда главно от съобщението на Теофан, че въпросният Кубратов син е носил името Батбаян. [48] Някои учени даже са опитали да изтълкуват написа на това име като Βαγβαϊᾶν. [49] Покойният П. Мутафчиев бе изказал мнение, [50] че тук имаме „едно име, първата част — бат- на което очевидно е тюркско прозвище, означаващо по-стар брат, както днешното бати…” Не е мъчно обаче да се разбере как е възникнала тази форма. Очевидно в случая имаме проста дитография на името Βαϊαν(ός): Βαϊβαϊαν(ός), при което началната
44. Вж. някои примери y Moravcsik, op. c., pp. 185 : Ὀζοῦν ; 190 : Ὀντοῦν 197 ; 231 : Σεϊοῦν; 245 ; 246: Σπαρζευγοῦν ; 267 : Τουδοῦν(ος); 268 : Τουργοῦν ; 278 ; 287 : Χατοῦν, etc. Особено интересно е името Белгун, което според нашия Синодик е носел Асен I : вж. статията на Ст. Mладенов, Потекло и състав на среднобълг. Бѣлгоунъ, прякор на цар Асеня I. СпБАН, LXV (1933), с. 49—66.
45. Niсеphorus, op. c., p. 33, 26. Срв. L. Orosz, The London Manuscript of Nikephoros „Breviarium”, Budapest 1948, p. 23.
46. Thеophanes, op. c., pp. 357, 19 ; 358, 9.
47. Anast. Bibllothecarius, ib., p. 226, 4, 20.
48. Вж. напр. y Златарски, п. с., c. 86, 97, 98, сл., 101 сл., 112 сл., 357 ; Chr. Gérard, Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube, Paris. (1939), p. 47 sqq. : Batbajan.
49. Срв. Moravcsik, op. cit., p. 84.
50. Мутафчиев, История, c. 88.
95
частица Βαϊ много лесно е била прочетена като Βατ, вследствие на което се е получила формата Βατβαϊᾶν(ό)ς. Не е потребно да се припомня, че написът ϊ могъл лесно да бъде разчетен в ръкописите като τ. Истинското име на Кубратовия син прочее е било Βαϊᾶνός „Баян”, както е засвидетелствувано от патриарх Никифор, докато Батбаян представя само един погрешен напис. В известни случаи обаче може да се мисли за известно извращение на първобългарски и славянски имена, поради това че византийските автори са желаели да ги доближат до написа на познати тям византийски имена. Такъв изглежда случаят с името на българския хан Кардам (777—802 ?). Както се знае, неговото име е засвидетелствувано в нашите извори в написите: Κάρδαμος [51], Καρδάμης [52], латински Cardamus [53] и очевидно погрешно Κέρδαμος [54]. Въз основа на тези написи В. Томашек [55] беше изказал мнение, че тюрко-българската форма на името ще да е била Qardamiš. Забележително е обаче, че подобно име е познато от няколко други, по-късни сведения на византийски извори. Така напр. в един документ от Хилендарския манастир от 1322 г. се споменува едно лице което носи името Νικολάος Καράμης [56]. Между игумените на Ватопедския манастир от началото на XIV век е познат Γρηγόριος Καρδάμης, от когото е запазена цяла сбирка писма. [57] В началото на XV в. в Солун се споменува някакъв Йоан Кардам (Ἰωάννης Καρδάμης). [58]
51. Thеophаnеs, op. c., pp. 467, 9, 29 ; 470, 17 ; Sym. Mаgistеr, ed. Bonn., p. 199, 4 ; G. Cеdrenus ed. Bonn., II, p. 26, 21 ; J. Zonaras, pp. 293, 4 ; 296, 4, 13.
52. G. Cedrenus, II, p. 25, 17
53. Anаst. Bibliothecarius, ib., pp. 310, 29—30 ; 311, 11 ; 312, 33.
54. Thеорhanеs, op. c., p. 470, 10 nota.
55. W. Tomaschek: Zf. f. die österr. Gymnasien, XXVIII (1877), p. 685 срв. Moravcsik, op. c., p. 138.
56. L. Petit — B. Korablev, Actes de l'Athos, V, Actes de Chilandar. Виз. врем., Приложение к XVII тому № 1, СПб. 1911, с. 187.
57. За него вж. посочвания y A. Papadopulos-Kerameus: Byzantinische Zeitschrift, XIX(1910), p. 262; M. I. Gedeon: Μεγάλη Ἑλλην. Ἐγκυκλ., XIII, p. 816.
58. S. Kugеas, Notizbuch eines Beamten der Metropolis in Thessalonike aus dem Anfang des XV. Jahrhunderts. Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1920). p. 145 : παρὰ τοῦ Καρδάμη κῦρ Ἰωάννης ..., p. 147 : ἀπὸ τοῦ Καρδάμη κῦρ Ἰωάννου ...
96
В гръцкия език освен това съществуват няколко съществителни имена, които стоят твърде близо до това лично име, напр. : κάρδαμον, καρδάμωμον и т. н. [59] Познати са също и няколко подобни местни имена. [60] Очевидно твърде мъчно е да се приеме, че всички тези лица, споменати във византийските документи: Николай Кардам, Григорий Кардам, Йоан Кардам, са носели име от чисто тюркски произход или че самите те са били по произход тюрки. По-допустимо е, че тук имаме едно, ако и твърде рядко византийско име, чийто произход не е напълно ясен. Това ще рече, че написите на името на българския хан, както са дадени у Теофан и другите извори, не бива да бъдат взимани като напълно тъждествени с истинското произношение на името у самите първобългари. Византийските автори прочее са предали името на българския владетел в такъв напие, зад който не е твърде лесно да се отгатне истинската първобългарска форма на това име. Подобно нещо може да се каже и за първобългарския хан Савин (765—767). Неговото име както е известно, е засвидетелствувано в написа Σαβῖνος [61]. Обикновено този напие на името се тълкува като Sevin на езика на първобългарите. [62] Веднага трябва да се отбележи обаче, че същото това име се среща във византийските извори като чисто византийско име. [63] Очевидно и тук византийските автори са предали в една византийска форма първобългарското име, чийто истински напие ни остава непознат. Върху името Кубер (Κοῦβερ), както се знае, е писано твърде много, [64] като са изказани различни предположения относно истинската му форма и етимологията му. Но когато се вземе пред вид, че във византийските извори се срещат също и имена като
59. Срв. Du Cangе, Glossarium gr., s. v. καρδαμινακά. Срв. Μεγάλη Ἑλλην. Ἐγκυκλ., XIII, pp. 817 : κάρδαμον = lepidium ; 816.
60. Μεγάλη Ἑλλην. Ἐγκυκλ., XIII, p. 817, s. v. Κάρδαμος, Καρδάμυλα, Καρδαμᾶς и др.
61. Theophanes, op. c., pp.433, 16, 17, 19, 20; 436, 12, 13; Niceph., op. c., p. 70, 3—27.
62. Срв. Moravcsik, op. c., p. 224.
63. Suidae Lexicon, ed. A. Adler, I, p. 197, № 2185; IV, p. 311, № 11.
64. Срв. Moravcsik, op. c., p. 147 ; H. Grégoire, L'origine et le nom des Croates et des Serbes, Byzantion, XVII (1945), pp. 88—118.
97
Γοῦβερ [65] или Γοῦμερ [66], става ясно, че това са различни написи на едно и също име, чиято етимология би трябвало може би да се търси в съвършено друга насока, отколкото досега. [67] А когато днес ние намираме в един византийски извор посочване за някакво местно име Βροχωτός [68], несъмнено е твърде мъчно да се досети човек [69], че тук в същност имаме само един византийски напис на чисто славянското местно име Въpхот, или Връхот [70]. Що се отнася до извращенията, които някои имена могат да претърпят при предаването им от гръцки на български, достатъчно е да се спомене, че името Τοῦρκος от гръцкия текст на хрониката на Георги Монах [71] се е превърнало в старобългарския превод в Коуртъ, като е претърпяло метатеза. [72]
Твърде много спорове е породило в научната книжнина също и тълкуванието на името Безмер, засвидетелствувано в трите преписа на Именника в написа Безмѣръ. [73] Предположенията относно неговата етимология са напълно противоречиви. Като привърженик на теорията за славянския произход на разните имена, засвидетелствувани във връзка с първобългарите, руският учен Д. Иловайски [74] без колебание приема славянски
65. Leo Grammatic., Chronogr., ed. В., p. 264,8.—G. Cedrenus. Hist. comp., ed. B., II, p. 251, 7. Името се явява през XI в.
66. Leo Grammatic., op. c., p. 247,13, очевидно заместване на β c μ. Срв. Byzantion, VII (1932), p. 719: Γουβέριοι, Γουβέρις.
67. Срв. Г. Фехер, Първата проява на прабългарите в Македония, Обяснение на името Κοῦβερ. Мак. пр., IV 3 (1928), с. 89—97, който го тълкува като Küvär = Кювер, „синкав“, „сив“.
68. G. Cedrenus, op. c., II, p. 470, 7—8. За българските форми Врежот, Градот, Кърстот, Оровот и др. п. вж. А. Селищев: Сборник в чест иа Л. Милетич, София 1933, с. 44.
69. В. Н. Златарски, История, 1, 2. София 1927, 780, транскрибира името „Врохот“ ; с. 780, бел 3; Д. Ангелов: История на България, I, София 1953, с. 136, предава името в напие „Брохот“.
70. Очевидно тук имаме чисто македонско произношение на местното име Върхът. Срв. например подобни форми у Хр. Чочков, Град Велес, София. 1929, с. 6 : Врежот ; 9: Грохот, и т. н.
71. G. Hamartolos, ed. Murait, p. 673, 23.
72. В. Срезневский, Симеона Метафраста и Логотета списание мира от бытия, СПб. 1905, с. 88.
73. Трите преписа на Именника дават еднакъв напис на името.
74. Иловайский, п. с., с. 214; срв. с. 431.
98
произход и на това име. Срещу това бяха изказани мнения в полза на тюркския произход на името, [75] а един учен потърси дори успоредица в маджарския именослов. [76] Покойният А. Куник, [77] ако и да признаваше, че името звучи славянски, изказа предположение, че неговият напие ще да е бил извратен от някой преписвач и че вероятно в оригинала ще да е стояла формата Βασιανός, засвидетелствувана от патриарх Никифор като име на Кубратовия син Баян. [78] С това име се занима специално Ю. Маркварт. Според него [79] името Безмер в Именника наподобява другите познати славянски имена, като Маламир, Драгомир и т. н., и спада към тях по произход. Той дори допуска, че това име отговаря на името Μεζάμηρος, което според Менандър е носел братът на Келагаст. Ако и да принадлежал към първобългарския род Дуло, Безмер според мнението на Маркварт [80] не бива по никакъв начин да бъде смятан за „чист хун”. [81] Накратко казано, за видния ориенталист не е съществувало никакво съмнение, че споменатият в нашия Именник Безмер е познатият антски вожд Мезамир, [82] чието управление той поставя към 556—558 г., значи непосредствено преди установяването на аварското господство над анти и първобългари. Наистина един такъв добър познавач на българската история като Константин Иречек [83] също се опита съвсем мимоходом да свърже името на Безмер с някои местни имена в Чехия и Моравия. Решителна съпротива на твърденията на Маркварт оказа покойният В. Н. Златарски [84] и неговите
75. Вж. посочванията за това у Шишманов, п. с., с. 71, 85.
76. Срв. Шишманов, п. c., c. 86.
77. Kуник, п. c., c. 134.
78. Nicеphorus, op. c., p. 33, 26, nota ad 1. 26.
79. Marquart, Die Chronologie, p. 78 sqq.
80. Marquart, Die altbulgarischen Ausdrücke, p. 11.
81. За името срв. и Marquart, Streifzüge, pp. XXXVl, 147.
82. За Маркварт прочее се явяват две единства : от една страна, Келагаст и Мезамир, споменати у Менандър, а, от друга — Гостун и Безмер, споменати в Именника. За името Мезамир вж. специално y J. Mеlich, Über zwei Eigennamen, Šišičev sbornik, Zagreb 1929, pp. 107—112.
83. Вж. K. Й. Иречек, История на българите. Поправки и добавки. София 1939, с. 51. Срв. също посочванията у Fr. Černy, Ukazatel jmen k latinským zemským deskám brněnskym a olomouckým, v Brně 1914, p. 14: Bězměrov, Bezmírov.
84. Златарски, История, I, 1, c. 383—387.
99
доводи не са опровергани. Като разглежда имената Гостун и Безмер, покойният Златарски правилно отбелязва, че „колкото и ясно да звучат тия две имена по славянски, лицата, които са ги носели, по никой начин не могат да се считат за славяни, защото е доказано, че техните родове Дуло и Ерми не могат да бъдат славянски, а надали ще се намери някой, който би се решил да твърди противното” [85]. Според него „в името на Безмер може би ще трябва да видим славянско осмисляне или прост превод на българското първоначално име [86], и то на Кубратовия син Баян. Това отъждествяване на Безмер с Боян бе възприето от Мутафчиев [87], който обаче, като не взима пред вид критическите бележки на Златарски и другите мнения, изказани във връзка с името, повтори, без да даде каквито и да било докази или да изтъкне някакви съображения, че Безмер е „несъмнено славянско име”. Прочее съмненията относно славянския произход на името остават непоколебани. По своя облик името Безмер наподобява редица имена, като Валамер, Видимер, Теодимир, Фелимир, Ретемир, Берзимер и т. н., които се срещат в германските езици. [88] Много вероятно е обаче, че преписвачът на Именника е предал тук в славянизирана форма някакво туранско или друго име. Заслужава да се припомни, че в един грузински надпис се чете иранското име Boz-Mīhr. [89] Може да се постави въпрос, дали засвидетелствуваното от Именника първобългарско име не представя само една славянизирана форма на някакво иранско име от типа на споменатото име Boz- Mīhr? Подобно предположение не е изключено, като вземем пред вид, че в ранната история на първобългарите могат да се посочат няколко други имена, които имат вероятно ирански произход. Така, изказано е предположение за иранския произход на името
85. Златарски, п. с., с. 385/6.
86. Златapски, п. с., с. 386.
87. Мутафчиев, История, I, с. 96.
88. За тези имена срв. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 76; Ст. Младенов, Старите германски елементи в славянските езици, СбНУК, XXV (1909), с. 88-89.
89. Г. В. Церетели, Эпиграфические находки в Мцхета — древней столице Грузии. Вестник древней истории, 1948, кн. 2, с. 53 сл., 56 сл.
100
Кубрат. [90] След продължителните спорове за славянски, тюркски, маджарски или ирански произход на името Аспарух [91] въпросът за етимологията на името се поставя на правилна основа, като се вземат пред вид данните на новооткритите надписи от Грузия, [92] както и някои други подобни имена: арменското име Aspourak, имената Ἀσφώρουγος, Ἄσπουργος, Ἀσπώρικ, Ἀσπωριγω, [93] най-сетне засвидетелствуваното от Амиан Марцелин име Aspacures, [94] което вероятно трябва да се чете по-скоро като Asparuces. Известно е, че българският княз Владимир (889—893) е посочен в една от приписките на Чивидалското евангелие под името Rasáte. [95] За отъждествяването на това име няма различия между учените: Расате е споменат като първороден син на Борис I, поради което твърде вероятно е, че под това име трябва да разбираме именно Владимир. [96] По-спорен е въпросът за написа и етимологията на името. Така още хърватският учен Фр. Рачки [97] го е съпоставил със славянските имена Рашо и Рашан. От своя страна К. Иречек [98] предполагаше, че истинската форма на името е Хръсата. Иванов изказа мнение, че името трябва да се съпостави с името на руското божество Хорс (Хръсъ), както и с името Хрьсь в някои стари сръбски паметници. Той припомни, че съществуват
90. Grégoire, L’origine, р. 116.
91. Вж. по въпроса у Ив. Дуйчев, Имя Аспарух в новооткрытых надписях Грузии. Archiv Orientálni, XXI (1953), pp. 353—356.
92. Церетели, п. с., с. 49—52.
93. Вж. добавките на N. S. Nyberg, Quelques inscriptions antiques découvertes récemment en Géorgie. Eranos = Eranos Rudbergianus, XLIV 1—4, (1946), pp. 230 n. 1 ; 231. Вж. също добавките y J. Harmatta, Studies in the Language of the Iranian Tribes in South Russia, Budapest 1952, pp. 41, 43—44, 50.
94. Ammiani Marcellini Rerum gestarum libri qui supersunt. Recensuit rhythmiceque distinxit C. U. Clark, I—II. Berolini 1939—1915, pp. 444. 24—445, 2 ; 447, 12, 18 ; 529, 5 ; Sеeck, Aspacures : RE II (1895), col. 1709
95. Вж. изданието на приписките у Й. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Милетич, София 1933, с. 626—638. Срв. също Moravcsik, ор. с., р. 300.
96. Иванов, п. с., с. 633 сл.
97. Fr. Rаčki, Slovenski, а napose bugarski i hrvatski u Italiji putnici ponajviše druge polovice IX vieka, Rad, XLII(1878), p. 202. n. 19.
98. AEM, XIX (1895), p. 238. Срв. Шишманов, п. c., c. 88 и бел. 2.
101
множество славянски имена със суфикса -та [99] или -ат, но трябваше да признае, че не е в състояние да посочи „по-ясен паралел” на името Расате, както е засвидетелствувано в Чивидалското евангелие. Според заключението на покойния наш славист „името не изглежда да е туранско”. Като разчита в един откъс от мадарския надпис буквения комплекс ΗΡΑΣȢΗΤΗ и го тълкува като „някакво първобългарско име”, проф. В. Бешевлиев [100] изказва предположение, че „ако е име на мъж (на неизвестен кан ?)”, то би могло да се сравни с името Расате от Чивидалското евангелие. П. Мутафчиев се ограничава да съобщи [101] :„Предполага се, че Расате е било предхристиянското име на Владимира.” Струва ми се, че за разрешението на въпроса за името Расате би могла да допринесе една интересна успоредица пак из ирански. Така познато е, че един от персийските пълководци, които са водили борбата против византийския император Ираклий при неговия поход в персийските земи, носи името Ραζάτης [102], което е транскрибирано от Анастасий Библиотекар Rhazates [103]. Не представя ли в същност написът Rasáte, който намираме в приписката на Чивидалското евангелие, друга латинска транскрипция на подобно име от ирански произход? Това би значело, че първородният син на Борис I е носел едно неславянско име от ирански произход и едно чисто славянско име. Близък пример към това е случаят с Нравота, който носи едно второ име Βαϊ[α]ν(ός) от турански произход.
Прочее твърденията за славянския произход на имената Гостун и Безмер от Именника трябва да бъдат смятани за напълно произволни и недоказани. Въпреки привидния славянски
99. За този род имена вж. моята бележка в Известия на Института за българска история, I—II (1951) с. 212 бел. 2. Общо вж. Иванов, п. с., с. 633 сл.
100. В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Добавки и оправки ГСУиф, XXXII 5, 1936, с. 20; Moravcsik, op. c., p. 122, предава името-в написа †Ηρυσουντη.
101. Mутафчиев, п. с., с. 202.
102. Theорhanes, op. cit., p. 317, 22, 28; p. 319, 1, 15; p. 320, 1; 14 etc.; Theoph. Simocatta, Historia, ed. C. de Boor, p. 308, 15; Nicеphorus, op. cit., p. 19, 4.
103. Anastas. Вibliothеcarius, op. cit., p. 197, 10, 15 etc.; p. 198, 26 etc. Към това срв. Ю. Кулаковский, История Византии. III. Киев 1915, с. 95 сл .: Рахзаде или Râh-Zâhd.
102
облик на тези имена необходимо е да се предполага, че тук в действителност имаме славянизирани форми на имена от турански или ирански произход. Както множество други исторически имена, свързани с нашето средновековие, така и тези две имена представят вероятно извратени написи на имена, чийто истински облик и етимология могат да бъдат установени само предположително. С оглед на всичко това едва ли би било позволено въз основа на тези две имена от Именника на първобългарските ханове да се правят някакви далечни изводи за най-ранните отношения между първобългари и славяни. Въпреки близкото съседство между тези две етнически групи, въпреки съвместните действия и борби през първата половина на VI в. или под хегемонията на аварите през втората половина на VI и началните десетилетия на VII в., двете етнически групи дълго време останали сравнително чужди една на друга. Истинското общение между първобългари и славяни било осъществено едва в пределите на първобългарската държава след третата четвърт на VII в. и достигнало своето пълно развитие към средата на IX в.