4. Славяни-скити
Статията „Славяни-скити“ бе обнародвана първоначално в пражкото списание Slavia, XXIX (1960), рр. 109—114.
В своето историческо минало славяните подобно на много други народи са били означавани не само със своето етническо наименование, но и с някои други имена. Проучването на тези вторични наименования представя значителен интерес за изследвачите. Необходимо е, на първо място, тяхното уточняване с оглед на чисто извороведчески задачи, с други думи казано, да се установи кога именно в историческите извори зад такива условни обозначения се крият славяните, а не други племена и народности. Появата на подобни имена, от друга страна, не бива да бъде отдавана на случайност. Напротив, тя изразява известни схващания относно произхода и историята на славяните или пък е рожба на определена литературна мода. Интересен пример в това отношение представя обозначението скити, което — както напоследък обърна внимание на това Ф. В. Mареш [1] — бива давано на славяните в някои книжовни и исторически паметници. Като споменава за познатата теория, според която в т. нар. „скити земеделци” би трябвало да открием далечните предци на славяните или, по-точно казано, на източните славяни, чешкият учен правилно отбелязва, че тази теория за славяно-скитската родственост на съвременните учени има свои носители още в средновековието. Изхождайки от псевдокласическа литературна мода и от схващането за континюитета на населението в дадена област, редица средновековни писатели пренасят върху славяните обозначението скити поради простото съображение, че са ги заварили да обитават местата, гдето някога действително или по предположение са обитавали скитите от предисторията и античността.
1. Вж. F. V. Mareš, Byzantský nazor о totožnosti Slovanů a Skythů na staré Rusi. In : Vznik a počátky Slovanů, II, Praha 1958, pp. 7—12.
104
Ф. В. Мареш обаче поставя въпроса, дали славяните сами в миналото са се назовали с това име. Във връзка с отговора на така поставения въпрос той проследява някои от преписите на славянския превод на апостол Павловото Послание към колосяните, 3, 11 : βάρβαρος, Σκύθης, δοῦλος. В цяла редица преписи на посланието, запазени в ръкописи от XII—XVII в., па и по-късно, името Σκύθης е предадено напълно точно, със Скоуть, Скуть, Скідь, Скіфь и т. п. В три руски текста обаче, произхождащи от XII—XVI в., Мареш открива за израза в Павловото послание ‚варварин скит‘ (βάρβαρος Σκύθης) не проста транслитерация от гръцки на славянски, но превод и тълкувание : иноземьць словѣнинь, в ръкописа от XII в.; инѡземець словеникъ (!) в ръкописа от XV в. и варвар‘ и словѣнинъ в ръкописа от XVI в. Като се знае прекадената точност, с която средновековните славянски преводачи и преписвачи са предавали текстовете и специално текстовете на Писанието, [2] очевидно тук имаме напълно съзнателно изменение в текста. В това изменение се крие желанието да се направи текстът на Павловото послание по-разбираем, но в същото време и определено схващане върху произхода на славяните. Като отхвърля възможността подобен израз да е стоял в първоначалния кирило-методиевски превод, Мареш [3] заключава:
„Překlad словѣнинъ = Σκύθης není tedy odkazem řeckého vzdělance sv. Konstantina-Cyrila, ale vnikl do textu nepochybně až na Rusi při nějaké místní revisi biblických knih. Kodex Christino-polský zaručuje, že se tak stalo nejpozději v druhé polovině XII. věku, a to na jihu, snad v oblasti haličsko-volynské.“
Като оспорва възможността подобно отъждествява не да е възникнало преди XII в., Мареш много правилно свързва появата на тази „скитска теория“ с византийското книжовно влияние, от една страна и, от друга, с общите политически настроения, господствуващи в Киевското княжество:
„Kulturně historické prostředí XII. stol. skýtalo dost živné půdy k vzniku „skythské“ theorie: vliv byzantských školná Rusi byl v tu dobu
2. Интересни наблюдения във връзка с това прави покойният голям сръбски учен Ст. Станојевић, Акрибија код наших старих писаца. Jugoslovenski istoriski časopis, 3 (1937), pp. 107 118.
3. Mareš, op. c., p. 9.
105
nemalý, znalost byzantských kronik a jejich zpráv o národech stoupala a zároveň si Slované ruští dobře uvědomovali svou svébytnost a své místo mezi vzdělanými a starobylými „jazyky“ i politickou váhu Kyjevského státu.“
Отъждествяването на скит–славянин е дадено също в превода на житието на св. Андрей Юродиви. Мареш смята обаче, че като успоредица към това може да се приведе отъждествяването на славяните с някогашните рипиани (Ῥιπιανοί) в Диалозите на Псевдо-Кесарий, съставени във Византия към средата на VI в., преведени на старобългарски през X в. и намерили разпространение по-късно в староруската книжнина. [4] Заключението на автора заслужава особено внимание. Според Ф. В. Мареш,
„počátky tzv. skythské théorie o původu Slovanů, názor, že Skythové byli totožni se Slovany, nebyl v staré době znám jen na půdě bavorsko-románské. Nezávisle na těchto „historických školách“ se vyskytuje v XII. věku také na Rusi. Tam vzniká patrně pod vlivem pozdní zeměpisně politické nomenklatury byzantsko-řecké“.
Общият извод на автора е напълно правилен и само се нуждае от известно допълнение с оглед главно на византийската книжнина. [5]
Както е известно, византийският „псевдокласицизъм“ се изразява между другото в употребата на заети от класическата древност местни и етнически имена за обозначаване на страни
4. В допълнение на писаното от Ф. В. Мареш трябва да се припомни, че преводът на Псевдо-Кесариевите Диалози отдавна е издаден и вече неколкократно използуван. Вж. : Архимандрит Леонид, Четыре беседы Кесария или вопросы святото Сильвестра и ответы преподобното Антония. Текст по рукописи XV в., принадлежащей Москов. Духовной Акад., Москва 1890.
Към това вж. : V. Jagič: AslPh, 16, (1894), р. 551. — I. Dujčеv, La versione paleoslava dei Dialoghi dello Pseudo-Cesario. Silloge Bizantina in onore di S. G. Mercati. Roma 1957, pp. 89—100. Вж. допълнително Ив. Дуйчев: Естествознанието в средновековна България София 1954, с. 258—335, с други посочвания.
5. Като изхожда от отъждествяването на Ῥιπιανοί със славяните в старославянския превод на Псевдо-Кесариевите Диалози Мареш (ор. с., р. 10) изказва предположението, че тук става дума за среднодунавски славянски племена : „V pojetí slovanského překladatele by to mohli být Slovinci (?), jakožto Slované alpští ...”
Напротив, Фр. Баришич (вж. Византиски извори за историју народа Југославије I, Београд 1955, с. 6 бел. 15), като тълкува същия текст, изтъква, че „назив склопљен према римској покрајини Dacia Ripensis, тј. Прибрежна Дакија, која се налазила отприлике на земљишту данашњег Баната.“
106
и народи от съвременността. Изтъква се, [6] че при тези отъждествявания обикновено решаваща роля играе еднаквостта на местонахождението и на географското положение, после подобието на имената и т. н. Всред разните „архаизиращи имена“, употребявани от византийските писатели за обозначение на средновековни народи и племена, особено разпространено е името на скитите. Под това име във византийските извори биват обозначавани най-различни народи и племена от източноевропейското население, като се започне от хуните, първо българските племена кутригури, утигури и оногури, после тюрките, аварите, хазарите, първобългарите, маджарите, печенегите, узите, куманите, та се стигне до селджушките турци, татарите и османските турци. [7] Необходимо е да се изтъкне, че в цяла редица византийски извори, датиращи от VIII до XIV в., с името скити биват обозначавани българите. [8] За най-ранния период от съществуването на първобългарската държава, когато първобългарският етнически елемент все още се запазва, отъждествянето на скити с първобългари или българи означава просто продължение на византийската традиция да се дава името скити на източноевропейски или изобщо източни народи от тюркски или сроден произход. Към средата на IX век обаче името българи загубва в историческите извори своя първоначален етнически смисъл като обозначение на тюркските първобългари (туранци), превръща се в означение изобщо на поданиците на българската държава независимо от техния славянски или първобългарски произход, за да стане немного време след това — име на новата етническа общност, изникнала от смесването на старото тракийско население, многобройните славяни и сравнително по-малочислените първобългари. [9] Самите първобългари от тюркски произход, както може да се съди от
6. Срв. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica II. Sprachreste der Turkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 1958, p. 13.
7. За подробности вж. Moravcsik, op. c., 11, pp. 279—283.
8. Вж. посочванията y Moravcsik, op. c., Il, p. 280, § 5.
9. По въпроса за семантичната еволюция на името българин вж. подробно у Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари. Известия на Института за българска история, 1—2 (1951), с. 190—216; Славяно-болгарские древности IX-го века, Byzantinoslavica, II (1950), p. 6.
Във връзка със съдбата на първобългарите вж. I. Dujčev, Protobulgares et Slaves. Sur le problème de la formation de l’Etat bulgare. Annales de l’Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154.
107
някои сведения, се задържали не по-късно от втората половина на X в. Под името скити следователно византийските извори за по-късната епоха означавали вече напълно славянизираните българи. Чрез това минаваме към една по-разширена употреба на обозначението скити във византийските извори — като наименование на славянски или славянизирани народи. Няколко полезни посочвания в това отношение бяха събрани напоследък в една статия на Мила Райкович. [10] По повод съобщението на Генезий [11] за скитския произход на Тома, водача на въстанието в 821—823 г., М. Райкович убедително показа, че този византийски писател употребява името скити за обозначаване на балканските славяни: „У Генесијево доба Скити су ... от нетурских народа у великом броју извора искључиво балкански Словени, укључујући мећу њих и већ слоненизиране Бугаре.“ Авторката грижливо привежда някои извори (Продължителя на Теофан, Йоан Каменната, Константин Багренородни, Скилица—Кедрин, някои житийни текстове и др.), в които името скити се дава на балканските славяни. Когато българите биват обозначавани в някои от изворите от тази епоха с името скити, едва ли са ги познавали като народи от тюркско потекло, а много по-вероятно са ги смятали именно за славяни. В някои византийски и средновековни български паметници изрично е изтъкната идеята за българите като славяни. Достатъчно е да се припомни сведението на архиепископ Теофилакт Охридски от края на XI или началото на XII в., [12] обозначението в Лексикона на Йоан Зонара от XII в. за България като Славиния [13] или отъждествяването на славяни с българи от страна на преводача-българин на Хрониката на Симеон Логотет през XIV в. [14]
10. Μ. Рајковић, О пореклу Томе, воће устанка 821—823. Зборник радова САН XXXVI, Византол. институт II (1953), с. 33—38.
11. Genesius, ed. Bonn., р. 32, 8—12.
12. Migne, P. Gr.. CXXVI, col. 1196. Срв. A. Leskien, Grammatik der abg. (aksl.) Sprache, Heidelberg 1909, p. XI n. 1.
13. Срв. Moravcsik, op. c., II, p. 278.
14. Вж. посочвания у В. Н. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XXIV, 1(1908), с. 14—15, 18—19, 26 и др. Към това срв. още : Ив. Дуйчев. Върху някои български имена и думи у византийските автори. Езиковедски изследвания в чест на Ст. Младенов. София 1957, с. 157 сл.; Образи на двама българи от XI век. Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София 1958, с. 748 сл.
108
Запазвайки си възможността да обнародвам другаде целия изворен материал във връзка с обозначението скити-славяни във византийските извори, тук биха могли да бъдат приведени поне някои примери. Така, Епитоматорът на Страбон от втората половина на X в., като говори за настаналите етнически промени, съобщава, че по негово време скити славяни (Σκύθαι Σκλάβοι) владеели целия Епир, както и част от Елада, Пелопонес и Македония. [15] На друго място той споменува като заселници на Пелопонес скити, под което име несъмнено трябва да се разбират също славяните. [16] Константин Багренородни в съчинението си За темите, като споменува за това, че „богоомразният народ на българите" преминал Дунава, говори за нападенията на скитите и на „самите тези българи“ [17]. Именно различието между скити и българи в този текст дава основание да се приеме, че под обозначението скити тук трябва да съзрем славяните. Другаде [18] той говори за това, че скити се били настанили в темата Стримон и те били заселени там, именно в планините на Стримон и по тамошните клисури, по повеля на император Юстиниан II Ринотмит (685—695, 705—711). Най-вероятно е, че под скити и в случая трябва да се разбират славяни, [19] следователно през време на похода си през 688 г. споменатият император ще да е извършил и някакво
15. С. Müller, Geographi graeci minores, II. Parisiis 1882, p. 574. Срв. L. Niederle Slovanské starožitnosti II, p. 436, n. 5; Μ. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941, p. 17; M. Рајковић, пос. съч., c. 36; Византиски извори за историју народа Југославије, I, Београд 1955, с. 295 ; срв. с. 287 бел. 9; срв. Ив. Дуйчев; В. Z., 52 (1959) с. 92.
16. Müller, op. c., p. 583.
17. Costantino Porfirogenito, De Thematibus. Introduzione, testo critico, commento a cura di A. Pertu si, Città del Vaticano 1952, p. 85 : I, 27.
18. Costantino Porfirogenito, op. c., p. 89: III, 3. Златарски, История, I, 1, c. 160 сл., предполагаше, че под името скити в този текст би трябвало да се разбират „македонските българи на Кубер", поселени в Битолско.
19. Според правилното тълкуване на Фр. Баришич: Византиски извори с. 208 бел. 46.
109
разместване на населението и поставил някои славяни из планините и по планинските проходи. Обозначението скит в смисъл славянин е употребено, както изглежда, също на няколко места в Тактиката на император Лъв VI [20] и положително на едно място в т. нар. Монемвасийска хроник. [21] Както изтъква М. Фасмер, [22] отъждествяването на славяните и скитите исторически не може да бъде оправдано, но то се дължи на стремежа на византийските писатели към употреба на древногръцки етнически имена.
Отъждествяването на скитите със сърби и хървати се среща сравнително по-рядко. Едно интересно посочване от този род е дадено у Продължителя на Теофан. [23] У този автор под името скити са назовани хърватите, сърбите, жителите на Захълмие, жителите на Требинье, конавляните, дукляните и рентаните (сиреч неретляните). [24] Тук може да се припомни също и сведението на византийския хронист от XII в. Йоан Зонара, който, като говори за сръбския княз от XI в. Стефан Воислав, го нарича скит. [25]
Византийските автори дават името скити твърде често на русите. Основание за това е несъмнено обстоятелството, че русите населяват областите, които били известни като родина на скитите от античността. Така, като говори за нападението на русите над Цариград в 860 г., цариградският патриарх Фотий в своето първо слово ги нарича „скитски ... народ“ [26]. Продължителят на Теофан употребява същото определение за русите. [27] У Суда (Свидас) направо е дадено като тълкувание на термина
20. Вж. посочванията във Византиски извори, с. 258 и бел. 2, 259 и бел. 3, 262 и бел. 19.
21. Византиски извори, с. 263, с литература.
22. Vasmer, op. с., р. 17.
23. Theophanes Continuatus, ed. Bonn., p. 288, 17—20.
24. За тези сърбохърватски племена срв. K. Jиречек, Историја срба, 1, Београд 1922, с. 81 сл.
25. J. Zonaras, Epit. hist., ed. В., III, p. 617, 13—14. Към това срв. Н. Радојчић, Како су називали србе и хрвате византиски историци XI—XII века I. Скилица, Н. Вриеније и I. Зонара. Гласник СНДр, II (1926), с. 11, 13.
26. A. Nauck, Lexicon Vindobonense. Petropoli 1867, p. 209, 3—4.
27. Theophanes Continuatus, p. 196, 6—7.
110
скит съответствието русин. [28] Когато говорят за нападението на киевския княз Светослав в България през 968—972 г., византийските хроники на Йоан Скилица —Георги Кедрин [29] и по- късно на Йоан Зонара [30] твърде често назовават русите с името скити. В един житиен текст от X в. се споменуват също скити, [31] които бяха отъждествени с русите, [32] обаче от контекста, гдето се споменува името на българския цар Петър I (927—969), се вижда, че в същност става дума за българите. Поради широкото съдържание, което се влагало в обозначението скити като име на различни и несродни народи, у някои византийски автори се явява желанието да уточнят обозначението. Така се създава обозначението тавроскити, свързано с Таврическия полуостров или, както изрично отбелязва Евстатий Солунски, с планината Таврос. Още Генезий говори за русите, като ги нарича скити от Таврида. Наименованието тавроскити за русите се среща твърде често у Лъв Дякон, който го употребява редом с имената скити и руси, после у Михаил Псел, Скилица—Кедрин, Йоан Зонара, Ана Комнина и други византийски автори. [33]
Без да се привеждат повече примери, може да се заключи,, че отъждествяването скити — славяни в руските преписи на апостолското послание от XII—XVII в. отговаря напълно на византийската традиция. Заслужава да се отбележи, че същата византийска традиция е намерила отражение и в руската Повесть временных лет. Определението скити веднаж е употребено в значение хазари, както това показва разказът за идването
28. Suidas, Lexicon, ed. А. Adler, IV, p. 389, 17: Σκύθης : ὁ Ῥῶς.
29. J. Scylitzes—G. Cedrenus, Hist. comp., ed. Bonn., II, pp. 386,19 — 413,19.
30. J. Zonaras, op. c., III, pp. 529, 10; 532, 9; 533, 5,9; 534, 17; 631, 14.
31. H. Delehaye: Anal. Bolland., XI (1892), p. 71.
32. H. Delehaye: ib., p. 71 п. 1.
33. Müller, op. c., p. 246, 24-27; 269, 22 ; Genesius, p. 89, 9 ; L. Diaconus, Historia, ed. B., 63, 9 ; 107, 19 sqq. ; 144, 4 sqq. ; 150, 14 passim.
Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, II p. 303 ; Zum Bericht des Leon Diakonos über den Glauben an die Dienstleistung im Jenseits. Studie z Antiky A. Salačovi k sedmdesátinám, Praha 1955, pp. 74—76; Μ. Psеllos, Chronographie, éd. E. Renauld, Ι, Paris 1926, XIII, 3: p. 9; XXV, 20: p. 102; II (1928), XIII, 10: p. 90; Scylitzes—Cedrenus, ib., II, 173, 6 sqq.; J. Zοnaras, op. c., III, 528, 1; 631, 12; 633 n. ; Anna Comnena, Alexias, ed. Reifferscheid, II, pp. 257, 2; 258, 9.
111
на тюркските първобългари на южноруските земи, гдето по-късно се настанили хазарите, и завладяването на част от крайдунавските славяни : „Словѣньску же языку . . . живущю на Дунаи, придоша от скуфъ, рекше от козаръ, рекомии болгаре...“ [34] Несъмнено е, че тук определенията скити и хазари са употребени метономастично вместо Скития и Хазария. Отъждествяването на скити и хазари е дадено напълно в духа на някои от византийските автори. [35] Същото отъждествяване намираме и в старославянския превод на хрониката на Георги Амартол: „Скуфиею рекше козары.“ [36] На друго място обаче съставителят на Повесть временных лет, пак в духа на византийската традиция, дава определение скити на руските славянски племена: „Иде Олегъ на Грекы... поя же множество варяг, и словенъ, и чюдь, и словене, и кривичи, и мерю, и деревляны, и радимичи, и поляны, и сѣверы, и вятичи, и хорваты, и дулѣбы, и тиверци, яже суть толковины [37]: Си вси звахуться от грекъ Великая скуфь …“ [38]
Някои от изброените тук племена са очевидно от неславянски произход. Въпреки това обаче, общо взето, определението „Велика Скития“ е дадено за тях именно като предимно славянски руски племена. За славянските книжовници и частно за преводачите е било напълно ясно съдържанието на тези наименования. Показателно в това отношение е едно място от среднобългарския превод на Манасиевата хроника. В един от преписите на този превод, именно Тулчанския препис, към израза : кораблѧ тавръскыих скиѳ има глоса: вѣтри русіи [39] което показва, че смисълът на определението
34. Вж. текста Повесть временных лет, I, подготовка текста Д. С. Лихачева, М.—Л. 1950, с. 14. Срв. М. Д. Приселков, Троицкая летопись, М.—Л. 1950, с. 55—56.
35. Вж. посочванията у Moravcsik, op. с., II, р. 280 § 4.
36. В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола I, Петроград 1920, с. 36; срв. с. 318, 529. — Срв. също Лихачев, Повесть временных лет, II, с. 223.
37. За тълкуването на това място и за смисъла на думата толковины срв. полезната статия на Д. А. Расовский, Тълковины. Seminar. Kondakov., 8 (1936), pp. 17—23. Срв. и Лихачев, пак там, II. с. 263 ; срв. Moravcsik, op. с., II, р. 318.
38. Повесть временных лет I, с. 23—24 ; Приселков, н. с., с. 63.
39. Вж. текста : Cronica lui С. Menasses. Trad. mediobulgară, Bucureşti 1922, p. 133, nota 19.
112
тавроскити е бил напълно ясен. Общо взето, появата на отъждествяванията скити-славяни, както и скити-хазари — в старата руска литература, частно в преписа на апостолското послание от XII в., трябва очевидно да се отдаде на засиленото византийско влияние в Киевското княжество през онова време. [40] Необходимо е обаче да се уточни по-нататък дали в това отношение няма и отражение на известно южнославянско влияние, проникнало в Киевското княжество чрез оригиналната и преводната южнославянска книжнина. [41]
40. Срв. А. М. Ammann, Untersuchungen zur Geschichte der kirchlichen Kultur und des religiösen Lebens bei den Ostslawen I. Würzburg 1955, p. 80 sqq., c добри посочвания.
41. Въпросът за отъждествяването на славяни с езичници, специално в текста на Йоан Екзарх, на което обръща внимание Ф. В. Мареш (ор. с., рр. 10—11), заслужава особено проучване. Едва ли може да се предполага, че това окачествяване на славяните като езичници от страна на старобългарския писател поставя под съмнение датата на Екзарховото книжонно творчество — именно към край на IX и началото на X в., следователно доста продължителна време след покръстването на българския народ в 865 г. По-вероятно е, напротив, че в това отъждествяване трябва да се види признание, че дори и след официалното приемане на християнството в българската държава са оставали значителен брой езичници измежду славянското население.