Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

6. Едно легендарно сведение за Аспарух

Статията „Едно легендарно сведение за Аспарух“ бе печатана първоначално във Vjesnik za arheologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX/2 (1954— 1957), pp. 181—189 (= Abramićev zbornik, II). 

 

Към края на миналия век заслужилият сръбски изследвач Льуба Стоянович обнародва [1] въз основа на ръкопис от Гилфердинговата сбирка текста на един „бугарски летопис”. Този книжовен паметник скоро стана предмет на особено внимание. Така само няколко години по-късно големият познавач на балканската история Константин Иречек му посвети специално изследване, [2] като се постара да разясни някои въпроси във връзка с автора и съдържанието на паметника. Години по-късно Йордан Иванов преиздаде въз основа на изданието на Л. Стоянович текста на този „български апокрифен летопис” като добави някои ценни историко-литературни бележки. [3] Бяха обнародвани също някои общи бележки върху паметника, [4] както и един новобългарски превод. [5] Въпреки всичко обаче не може да се каже, че този важен паметник от средновековната българска книжнина

 

 

1. Љуба Стојановић, Стари српски хрисовуљи, акти, биографије, летописи, типици, поменици, записи и др. Споменик, III (1890), с. 190—193, дава текста без всякакви бележки въз основа на единствения познат препис; „по рукопису преображенског старообредног манастира иззбирке Хилфердингове, бр. 123“.

 

2. K. Jireček, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanländer. SB. der phil.-hist. Classe der k. Akademie d. Wissen. Wien, CXXXVI. 11. 1897, pp. 1—98; pp. 86—93: Die geographischen Namen in der bulgarischen Visio des Propheten Isaias. Срв. също българския превод на тази важна статия, направен от покойния Ст. Аргиров : Християнският елемент в топографската номенклатура на балканските земи, ПСп., LV—LVI (1898), с. 223—268.

 

3. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925, с. 273—287.

 

4. Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография. Jugoslovenski Istoriski Časopis, IV, 1—2 (1938), p. 47.

 

5. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина. I. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. София 1943, второ изд., с. XVI, 154—161, 237—240.

 

122

 

 

е проучен и разтълкуван както подобава. В неговото съдържание има някои податки, които заслужават по-особено внимание.

 

Текстът на този апокрифен български летопис съставя една своеобразна смесица от летописни, апокрифни и апокалиптични елементи. Изложението е дадено от името на пророк Исая. Уводът повтаря общата легенда [6] за възнасянето на пророка до седемте небеса и за поръчението, което му било дадено да разкрие пред людете онова, което щяло да се случи през последните времена:

 


 

След този увод обаче вместо някакво есхатологическо откровение започва едно историко-литературно повествование върху ранната българска история — докъм средата на XI в. В не напълно последователен хронологически ред са споменати имената на български и византийски владетели, като тук и там е вмъкнато по някое име, чието разгадаване е извънредно трудно, ако не и невъзможно. Подобно на Именника на първобългарските ханове за отделните владетели са дадени обикновено годините на тяхното управление често чрез явно преувеличени и баснословни числа. Заедно с това неизвестният автор на това съчинение — което според определението на Иречек представя „объркана смесица от българска, византийска и римска история” (confuse Mischung bulgarischer, byzantinischer und römischer Geschichte) [7] — е вмъкнал в изложението си известни богомилски и месианистични елементи. [8] Може дори да се каже, че те съставят основата, върху която той е изложил онези исторически факти, които са му били известни.

 

 

6. Вж. съпоставките у Иванов, п. с., с. 276 сл. Текстове вж. у Стојановић, п. с., с. 193—194; П. С. Срећковић, Зборник попа Драгоља. Садржина и пророштва. Споменик, V (1890), с. 15—16.

 

7. Jireček, ор. с., р. 86.

 

8. Jireček, ор. с., р. 87 sq.; Иванов, п. с., с. 273 сл. Срв. също казаното от St. Gečev, La légende dite de Thessalonique. Studia historico-philologica Serdicensia, 1 (1938), pp. 135—146, във връзка c т. нар. Солунска легенда, която трябва да се отнесе към епохата на византийското владичество в българските земи и представя в известни отношения заиимливи успоредици с нашия паметник.

 

123

 

 

За изследвача е извънредно важно и необходимо да установи значението на апокрифния български летопис като исторически извор. Преценката, дадена от досегашните изследвачи, е твърде строга. Така К. Иречек, като изтъква, че от историческо гледище летописът няма почти никаква стойност (historisch fast ganz werthlos), добавя, че той все пак представя известен интерес за проучванията на средновековната география и на средновековните български легенди. [9] Тази строга преценка е повторена почти буквално от И. Иванов, [10] който заявява, че „при все това някои посочвания и легенди в него могат да се използуват при обяснение на някои събития, за които липсват положителни исторически свидетелства”. Това негово твърдение обаче бива обезсилено до голяма степен от думите му, че „в изложението не е спазена историческата правда, която върви успоредно с легендарното и фантастичното; липсва също — добавя той — и правилна хронология и последователност” [11]. Що се отнася до изворите, използувани от непознатия съставител на летописа, преценката на Й. Иванов е не по-малко сурова. Според него „съчинителят не е прибягнал до услугите на исторически извори, а събрал само устни предания и легенди за българските царе, каквито още се носели из устата на народа половин век след падането на Първото българско царство”. Нашият учен дори се съмнява дали авторът на паметника е имал за цел да пише „правдив български летопис”.

 

Тези две строги преценки, колкото и справедливи да са по основа, са твърде пресилени и едностранчиви. Целта на изследвача се състои именно в това да разграничи ясно в текста на летописа легендарното от историческото. Тук не става въпрос да се следва познатото утвърждение, че във всяка легенда се съдържа зрънце от историческа истина. Не е нужно при това да се изтъкват само легендарните или апокрифните елементи, та въз основа на тях единствено да се дава характеристиката за стойността на безименния летопис. Действително, като се изключат от текста на летописа легендарните и апокрифните елементи, остават доста значителен брой исторически вести,

 

 

9. Jireček, ор. с., р. 86.

 

10. Иванов, п. с., с. 274.

 

11. Иванов, п. с., с. 279.

 

124

 

 

които могат да бъдат смятани за напълно правдиви. Несъмнено е, от друга страна, че непознатият съставител на българския летопис съзнателно е нагаждал своето изложение на онези исторически факти, които са му били познати, към една апокрифна библейска схема, та по този начин е замъглил разказа си. Не може да се отрече обаче, че той е познавал цяла редица достоверни исторически факти, които е вплел в разказа си. За една по-правилна характеристика на паметника би било необходимо да се посочат накратко поне някои от тези достоверни исторически сведения.

 

Така заслужава внимание посочването на непознатия автор, че българският народ, по-точно първобългарите представяли третію ч/ь/с/ть/ оть коумани. Като оставим настрана обстоятелството, че в средновековни паметници името „кумани” е било давано на различни по произход народи [12], можем да си поставим въпроса, дали в същност тук няма загатване за общия тюркски произход на първобългари и кумани? Авторът на летописа много правилно е посочил като място на първоначалното поселване на първобългарите при идването им на Балканския полуостров землю карвоунскою, която отговаря на Малка Скития или Добруджа. [13] Посочването, че пророкът отишъл на лѣвои странѣ Рима трябва да се тълкува в смисъл, че той отишъл на север от Рим, очевидно от Новия Рим, или Цариград. [14] Двете загадъчни реки Затиуса и Ереуса, колкото и странни да са техните имена, могат да бъдат отъждествени предположително с Днепър и Днестър, които първобългарите преминали при своето движение от южноруските области към устието на Дунава. Изразът : и тогда бысть има. г. рѣкы великіе, става напълно разбираем, като приемем, че съставителят на летописа тук е включвал не само споменатите

 

 

12. Срв. посочванията за това у Ю. Трифонов: ИБАИ, II (1923—1921), с. 145 сл.

 

13. Срв. Иванов, п. с., с. 281 бел. 1.

 

14. За обозначението „лява страна“ като север срв. напр. : Jordanes, Getica, ed. Th. Mommsen, p. 62, 13 sqq.: sinistrum latus, qui in aquilone vergit.

H. Stürenburg, Relative Ortsbezeichnung. Zum geographischen Sprachgebrauch der Griechen und Römer, Berlin—Leipzig 1932, pp. 37—39 : „Rechts“ und „links“, c посочванията.

Заслужава да се припомни, че турското šimal означава „лява страна“ и „север“.

 

125

 

 

две реки, но и Дунава, чието име е дадено малко по-нататък в текста. Заслужава да се отбележи, че като първи български владетел в крайдунавските области е споменат Слав царь. Не е ли това упоменанче за владетел-епоним, зад когото се крие споменът за онова първоначално славянско население в днешните български земи, което е било заварено от първобългарите при настаняването им тук ? Изтъкнато е, че първоначалните жители са били езичници. В упоменанието на сто могили се крие не само истинско наименование [15], но и един интересен исторически спомен. Като е търсел да обясни наличността на множеството могили в североизточните български земи, па даже и да разтълкува самото наименование, непознатият съставител на българския летопис е свързал тяхното възникване с легендарния „цар Слав”. Обикновено възникването на многобройните изкуствени могили в българските земи се свързва със старото тракийско население, за което в летописа няма никакъв спомен. Несъмнено е обаче, че известна част от тези изкуствени могили трябва да се припишат на славянското население. [16] В такъв случай не е ли прав неизестният български книжовник от средата на XI в., когато приписва създаването на могилите на легендарния владетел „цар Слав” — епоним и олицетворение именно на това ранно славянско население в днешните български земи ? В неговото утвърждение има очевидно преувеличение, обаче също и несъмнена истина.

 

Вестите, които са дадени във връзка с легендарния цар Изот, са сякаш преднамерено замъглени, за да се придаде по-библейски облик на изложението. Според автора на летописа този владетел погубил Озіа царіа оть вьстокь съ вои своими и Голніада фроуга поморскаго. Трудно е да се отгадае за какви действителни исторически личности става дума в текста. Имената Озия и Голиад са неоспоримо библейски. [17] Можем да се запитаме дали тук не се крие някакво неясно загатване за поражението на византийския император Никифор I в българските земи през

 

 

15. Срв. Иванов, п. с., с. 282 бел. 1 ; Дуйчев, п. с., с. 238.

 

16. По въпроса вж. Ив. Дуйчев: Първа научна сесия на Археологическия институт май 1950, София 1950, с. 507—513.

 

17. Срв. Mатей, 1, 8—9; I Книга на царете, XVII, 4 сл.

 

126

 

 

юли 811 година? В такъв случай споменатият Изот би следвало да се отъждестви с Крум (802—814), който вярно е представен като предходник на Борис (852—889) и Симеон (893—927). Покръстването на българския народ правилно е приписано на Борис : тъи царь крьсти всоу землю блгьрьскоую... Интересно е, че сведението за съграждане на църкви от него в българската земя се повтаря и в други исторически извори. [18] Симеон правилно е представен като приемник на Борис с изключение на това, че авторът го смята за негов брат, а не син. Очертавайки границата на българската държава към юг, авторът на летописа споменува града Солун, което може да се свърже с известния български надпис от с. Наръш, [19] който очертава българо-византийската граница по времето на Симеон. Съставителят на паметника съобщава, че съграждането на град Преслав е станало по времето на Симеон : Прѣслав градн и сьзыда .кн. лѣть. Наистина знае се, че въздигането на Преслав като българска християнска столица — в противовес на езическата Плиска — е било извършено от Симеон в началото на неговото управление. [20] Утвърждението на автора на летописа: великы градь Прѣславь онь създа, трябва да се приеме с известна резерва тъй като там и преди това е съществувало селище, [21] обаче въпреки това то съдържа и истина.

 

Симеон е представен като баща на Петър (927—969), което отговаря на историческата истина. За този владетел е казано : светаго Петра, цара блгарскьго, моужа света и праведна отьноудоу. Тази преценка отговаря на онова, което намираме за него в другите исторически извори. [22] Допусната е обаче една хронологическа несъобразност. Петър е съвременник на византийския император

 

 

18. Срв. Иванов, пос. съч., с. 283, бел. 1.

 

19. Вж. текста на надписа у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар. ГСУиф, XXXI, 1, 1934, с. 52 № 48. Срв. Дуйчев, п. с., с. 7, 176—177.

 

20. Вж. подробности у Златарски, История, I, 2, София 1927, с. 254 сл.

 

21. За по-старата история на Преслав срв. Бешевлиев, п. с., с. 43, № 11, 85—98.; Й. С. Господинов, Предисторически находки в Преслав, ИБИД, XVI-XVII1 (1940), (Сборник П. Ников), с. 152—155.

 

22. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 383 сл.

 

127

 

 

Константин VII Багренородни (913—959) и неговата жена Елена, които са отъждествени с Константин Велики и майка му Елена. Тук е поместена легендата за намирането на кръстното дърво в Ерусалим, която между другото е отразена дори в някои народни предания. [23] Изворът, използуван от автора на летописа ще да е бил надежден. Там съставителят е намерил името на бащата на Константин Велики — Константин Зелени, сиреч Константин Хлор. Споменат е старият град Византион: Визоу градь, на мястото на който е бил издигнат Константиновият град. Името на Голгота е преведено на гръцки: Краніево мѣсто. Когато за втори път съобщава за името на град Византион, авторът на летописа пише напълно точно името му: Византиа”. Интерес представя също обозначението: Нові Ероусалимь, като име на Цариград. Това обозначение отговаря на една широко разпространена традиция във Византия и по-късно. Добрите отношения между българския владетел и византийския император са подчертани много добре в летописа, гдето е казано: люблѣста бо се Петрь царь и Константинь царь. Действително отношенията между двете страни по това време са напълно приятелски и мирни. Изглежда, че авторът е знаел за нашествието на княз Светослав в българските земи в края на Петровото управление: пріидоше нѣкоторы насильныци, іако исполини, и погоубише землю бльгарскоую по мороу. Накрая е казано, че Петър оставил царството си и избягал на запад, в Рим, гдето завършил живота си : остави царьство и бежа на западь вь Римь и тоу сконча житіе свое. Любопитно е, че тази легенда за Петър се повтаря и от някои други автори. [24]

 

Сведенията за втората половина на X в. са доста замъглени в изложението на неизвестния летописец, обаче не е трудно да се открият значителен брой истински исторически факти или пък загатвания. Може би под името Селевкия — нека отбележим, едно библейско наименование! — се крие цар Самуил. Интересно е да се отбележи също, че Ана Комнина сравнява

 

 

23. Срв. A. Mazon, Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud, Paris 1936, pp. 158—159.

 

24. Срв. Иванов, Богомилски кииги и легенди, с. 285, бел. 1 ; същия Български старини из Македония, с. 386.

 

128

 

 

Самуил с библеиския Седекия. [25] За времето на Константин — сиреч Константин VII Багренородни — се споменува някакъв „зъл куратор” : зль бо бѣ коураторь. Като се знае, че Роман Лакапин поема властта във Византия първоначално като настойник на Константин Багренородни, можем да приемем, че споменатият коураторь не е никой друг, а именно Роман Лакапин. [26] Тъй като авторът на летописа е смесил личностите на Константин Велики и Константин VII Багренородни, той е споменал тук за похода на Константин Велики към Дунава, [27] както и легендата за съ раждането на някои градове от него. [28] Когато летописецът говори за втори български владетел, комуто дава името Симеон и го отнася очевидно към втората половина на X в., може би той е имал пред вид Петровия син Роман, който носел и името Симеон. [29] Споменат е също Никифор — очевидно Никифор Фока (963—969), а по-нататък Василий II (976—1025), като обаче са свързани повече с българите, а не с ромейската държава. Имената Мойсей, Арон и Самуил отговарят на действителни исторически личности от българската история, а Августиан ще да е Алусиан, братов син на Самуил. В името Роман може да се види загатване за имп. Роман Аргир (1028— 1034), а Теодора е вероятно императрица Теодора, дъщерята ла Константин VIII, брата на Василий II. Оделян (Оделѣнь) ще да е Петър Делян, както вече е изтъкнато. [30] Накрая има едно посочване за нашествията на печенезите в българската земя : и потомь паки изідоше нѣкои насилници и прыльсныц(и), глаголеми печенѣзи, невѣрніи и безаконици. С това упоменание завършва текстът на летописа. Ако се приеме, че тук се съдържа едно загатване на печенежкото нашествие в българските земи към средата на XI в., [31] несъмнено е, че съставянето на летописа

 

 

25. Anna Соmnеna, Alexias, ed Reifferscheid, I, p. 235 11 sqq. Срв. Ив. Дуйчев: Мак. пр., VIII, 4 (1933) c. 14.

 

26. Cpв. Дyйчев, Из старата българска книжнина, с. 240. За византийската дума „куратор” срв. напр. J. Malalas, ed. Bonn., p. 439 18 sqq.; pp. 649 650.

 

27. Срв. Th. Вirt, Das römische Weltreich, Berlin 1941, p. 413 sqq.

 

28. Срв. (Ps.-) Codinus, De orig., ed. Bonn., p. 23, 3—8.

 

29. Вж. посочванията y Златарски, п. с., c. 690.

 

30. Срв. Иванов, Богомилски книги и легенди с. 287 бел. 2.

 

31. Вж. подробности у Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие. Сборник на Българската академия на науките и изкуствата, XLI, 1, 1945, с. 30 сл., 35 сл.

 

129

 

 

трябва да се отнесе към втората половина на XI в. [32]

 

Този анализ на данните, които намираме в апокрифната българска летопис, показва ясно, че в нея действително се съдържат доста голям брой правдиви исторически сведения. Когато се изтъкват легендарните или богомилските елементи в нея, не трябва в никакъв случай да се пренебрегват и тези исторически податки. Неотречимо е, че всички тези елементи са тясно смесени и преплетени помежду си, обаче не е трудно да бъдат разграничени едни от други. Оттук не е мъчно да се направи един извод и относно изворите, които непознатият съставител на летописа е използувал. С голямо основание може да се приеме, че летописецът е използувал прочее не само устна традиция — легенди и предания, но също и някой писмен извор. В този свой писмен извор — може би някаква българска летопис [33] — той ще да е почерпил някои от податките, които е вмъкнал в своето изложение.

 

В светлината на този извод трябва да се разгледат някои от вестите, които авторът на летописа дава за Аспарух, [34] наречен с името Испор и представен като приемник на легендарния цар Слав, епоним на първоначалното славянско население в българската земя. Така авторът разказва между другото :

 

 

Този текст съдържа няколко сведения, които представят особен интерес. На първо място трябва да се отбележи, че споменатият тук „велик презид” от Дунава до Черно море вероятно трябва да се отъждестви с т. нар. Траянов вал в Добруджа, който ще да е бил използуван като отбранителен окоп при поселването на Аспарух

 

 

32. Вж. Jireček. op. c., p. 91.

 

33. Срв. за това някои посочвания у Дуйчев. Преглед на българската историография, с. 47.

 

34. За името на този владетел вж. Ив. Дуйчев, Имя Аспарух в новооткрытых надписях Грузии, Archiv Orientálni, XXI (1953), pp. 353— 356.

 

130

 

 

в днешните севернобългарски земи. [35] За старото славянско селище Плиска притежаваме сведения едва от времето, когато Аспарух се поселва в българските земи. [36] Не е чудно прочее, че летописецът е могъл да говори за Плюска град като за едно селище, което е било основано от Аспарух. За автора на летописа очевидно Плиска е започнала своето историческо съществуване не като скромно славянско поселение, както свидетелствува самото име, но именно от времето, когато Аспарух установява тук своята столица. Както се знае, първоначалното поселище на първобългарите е било в днешна Добруджа, а това напълно правилно е изразено от автора на летописа, който заявява, че Аспарух населил „цялата Карвунска земя” — сиреч днешна Добруджа. Годините на Аспаруховото управление 172 години — са несъмнено легендарни, но те напомнят онова, което намираме в Именника на първобългарските ханове. [37] Най-неясно е посочването на апокрифната летопис, че Аспарух водил войни с измаилтяните. Според автора на летописа той погубил голямо множество, докато най-сетне сам паднал в сражение с тях : погоубише его изаильтене на Доунавѣ. Кой народ прочее може да бъде обозначен тук с името измаилтяни ? Както е известно, от името на Исмаил и неговата майка Агар, робинята на Авраам, средновековните люде са образували наименованията „измаилтяни” и „агаряни” за обозначаване на народите от тюркско потекло [38]: тюрки, османци, па дори татари. В т. нар. „Тлькованиѥ Данилово[39] това име е употребено като обозначение на нашественици в българската земя (приде двѣ чести измаильтѣнь и поплѣнить всоу землю бльгарьскоую), които с голяма вероятност се отъждествяват с маджарите и печенезите. [40] Да се мисли за тези народи по времето на Аспарух — сиреч края на VII в. — е напълно неприемливо. Знае се обаче, че след смъртта на Кубрат (към 642 г.) неговата държава се разпаднала и синовете му трябвало да се

 

 

35. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 139; Иванов, п. с., с. 282 бел. 4.

 

36. Срв. посочванията у Дуйчев, Проучвания, с. 162, 163 бел. 1.

 

37. Вж. текста на Именника у Дуйчев, Из старата българска книжнина I, с. 1—2; 162—165.

 

38. Срв. Gj. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, Budapest 1943, pp. 62, 130.

 

39. Вж. текста у Срећковић, п. с., с. 12—13.

 

40. Срв. Jireček, ор. с., рр. 91—92; 92 n. 1.

 

131

 

 

изселят поради нападенията на хазарите. [41] Както е известно, някои византийски автори назовават хазарите с името тюрки. [42] Много вероятно е прочее, че съставителят на апокрифната летопис или неговият извор под името измаилтяни е имал пред вид точно хазарите, смятани като тюркски народ. Това ще рече, че според неизвестния съставител на апокрифната българска летопис Аспарух е водил продължителни войни с хазарите, докато най-сетне намерил края си в едно сражение с тях. Както се приема, [43] за смъртта, па и изобщо за политическата и военната дейност на този български владетел не знаем почти нищо — главно що се отнася до времето на неговото пребивание в днешните български земи, сиреч след учредяването на българската държава, с изключение на стълкновенията, които имал с новата си южна съседка — Византийската империя. За негови действия в отвъддунавските земи не се знае нищо. Известно е обаче, че още дълго време след Аспарух (дори до началото на IX в., па и по-късно) пределите на първобългарската държава са се простирали далеч на североизток и български войски са предприемали походи до реката Днепър. [44] Къде точно е водил Аспарух онези сражения с измаилтяните-хазари, за които се загатва в апокрифната българска летопис ? Географският хоризонт на автора на летописа е наистина твърде широк: той говори за градове и селища не само в днешните североизточни български земи, но и далеч към юг и югозапад. За него обаче, както се вижда, Дунав представя крайната северна граница на българската земя и на българската държава. В този смисъл неговото посочване, че Аспарух водил войни с хазарите и погинал някъде „на Дунава” не бива да се тълкува в буквалното значение на това обозначение. Ако се приема това тълкувание, ще рече, че Аспарух е погинал във война с хазарите някъде към отвъддунавските области или още по-добре към по-далечните североизточни предели на тогавашната

 

 

41. Срв. Theophanes, Chronographia, ed. De Boor, I. p. 358, 5 sqq. Nicephorus, Opuscula historica, ed. De Boor, p. 34, 12 sqq.

 

42. Срв. Moravcsik, op. c., p. 270, посочвания на изворите.

 

43. Вж. общо Златарски, История, I, 1, с. 123—162.

 

44. Вж. първобългарския надпис у Бешевлиев, п. с., с. 41 № 1 ; 65—69.; срв. Златарски, п. с., с. 306—307.

 

132

 

 

първобългарска държава, докъдето хазарите са стигали в своите набези и в преследването на Аспарух, когато той напуснал своята родина.

 

Това сведение за края на първия владетел на средновековната българска държава носи наистина твърде легендарен характер. Но тази легенда, запазена в български паметник откъм средата на XI в., заслужава внимание, особено като се знае, че за събитията от началото на VIII в. имаме твърде оскъдни данни.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]