Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

7. Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX век

Статията „Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX век“ бе обнародвана първоначално в Известия на Института за история, XIV—XV (1934), с. 347—355. За същия византийски книжовен паметник вж. моята статия : A propos de la Vie de St Pierre d'Atroa. Byzantinoslavica, XXVII (1966), pp. 92—97 = I. Dujčev, Medioevo bizantinoslavo. II. Saggi di storia letteraria. Roma 1968, pp. 533—539, 623—625. 

 

В един венециански ръкопис от X в., именно cod. Marcian. gr. 583, ff. 58—95, [1] се съдържа житието на византийския отшелник Петър от Атроа (роден в края на декември 773 г. и починал на 1 януари 837 г.), който се подвизавал в манастира Атроа (μονὴ τῆς Ἀτρώας), разположен западно от планината Олимп и югозападно от днешния град Бруса в Мала Азия. Смятайки първоначално, че има под ръка единствен препис от интересния исторически паметник, познатият византолог Виталиен Лоран издаде неотдавна текста. [2] Само около година по-късно в друг ръкопис, пак от X в., съхраняван в библиотеката на английския град Glasgow, [3] бе открит друг препис на текста. Така покрай изданието на паметника по венецианския ръкопис (ръкопис M) се яви незабавно второ, допълнително издание въз основа на глазговския ръкопис (ръкопис G). [4]

 

Благодарение на това ние днес притежаваме две взаимно допълващи се издания на един много интересен книжовен паметник, който представлява извор не само за византийската история, но съдържа и някои занимливи податки върху историята на българо-византийските отношения през първата половина на IX в. Житието е неизползуван досега исторически извор

 

 

1. За ръкописа вж. A. M. Zanеtti, Graeca S. Marci Bibliotlieca codicum manuscriptorum per titulos digesta, Venetiis 1740, p. 305.

Срв. A. Ehrhard, Ein neues vormetaphrastisches Januarmenologium. B. Z., XXX (1929/30), pp. 305—316 ; Oberlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der griechischen Kirche. I. Lpz. 1936, pp. 534—537.

 

2. V. Laurent, La Vie merveilleuse de Saint Pierre d'Atroa († 837). Editée, traduite et commentée, Bruxelles 1956 (Subsidia hagiographica, Nr. 29).

 

3. Срв. Fr. Halkinn, Un nouveau ménologe grec de janvier dans un manuscrit de Glasgow, Anal. Bollandiana, LXXV (1957), pp. 66—71.

 

4. V. Laurent, La Vita retractata et les miracles posthumes de Saint Pierre d'Atroa, Bruxelles 1958 (Subsidia hagiographica, Nr. 31).

 

134

 

 

за проучване на българското минало, [5] ако и в него да се съдържат толкова интересни данни за българо-византийските отношения през първата половина на IX в.

 

Личността на неговия автор е сравнително добре позната. Това е монах Сава ученик на Петър от Атроа роден в началото на IX в. и автор на известното житие на Иоаникий [6] и вероятно на житието на монаха Макарий от манастира Пеликит. [7] След като съставил на прост и общодостъпен език своята първа редакция на житието на Петър Атроаски, агиографът Сава малко по-късно направил една преработка, която частично е запазена в ръкописа от Глазгоу. В този препис липсва почти половината от основния текст (§16—36. 52—77, 86; отчасти § 15, 51, края на § 85), обаче затова пък се намират добавени нови глави. Сравнението между редакциите M и G показва, че авторът на тези два текста, когато е преработвал своята първа редакция, не се е водил точно по написаното, а го е преработил доста свободно, внесъл е промени и е направил такива добавки, които ни дават нови сведения или пък уточняват вече казаното. [8] Във втората редакция е предоставено особено много място на „посмъртните чудеса” на светеца и на проявения към него култ всред византийското население. Някои хронологически посочвания дават основание да се заключи, че втората редакция на житието е била направена към средата на IX в., ще рече в периода между 858/860—865 г.

 

* * *

 

От богатото съдържание на житието могат да се припомнят някои страници, които представят особен интерес за изследвача

 

 

5. За текста липсва всякакво посочване y G. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Turkvölker, Berlin 19582.

 

6. За текста вж. Moravcsik, op. c., p. 567 ; Fr. Halkin, Bibliotheca hagiographica graeca, II (Bruxelles 1957), Nr. 935. Извадки от житието в първообраз и български превод: Гръцки извори за българската история, IV, София 1961, с. 132—135.

 

7. За житието на Макарий, игумен на манастира Пеликит във Витиния, приписвано на Сава, вж. Halkin, BHG, II, Nr. 1003 ; Laurent, La Vie merveilleuse, p. 9 sqq.

 

8. Срв. Laurent, La Vita retractata, p. 13 sqq.

 

135

 

 

на византийското минало. Така доста обстойно (гл. 12—32) е изложен периодът на управлението на императора иконоборец Лъв V Арменец (813—820). [9] За бунта на Тома Славянина през годините 821—823 са дадени някои сведения (гл. 36, гл. 39) [10], за съжаление твърде общи и без да се допринесе нищо съществено ново към онова, което вече знаем от други исторически извори за това събитие. На едно място в текста на житието се споменава за епископа на Анхиало (в същност Ἐγχελίου, поправено от издателя сполучливо в Ἀγχιάλου) „в Македония” по времето на цариградския патриарх Тарасий (784—806). [11] Това кратко посочване заслужава внимание : то загатва за съществуването на епископство в Анхиало (дн. Поморие) в края на VIII и началото на IX в. в непосредствена близост до тогавашните български граници. Това византийско църковно средище, както и близкото епископство на Девелт, недалеч от днешния Бургас, за което знаем от други извори от малко по-късно време, [12] са били очевидно места за разпространение на християнството всред езичниците първобългари и славяни от онази епоха. В текста на житието обаче се съдържа и едно важно сведение за българо-византийските отношения от първата половина на IX в.

 

В гл. 111 на житието монах Сава разказва [13] за едно „чудо” на светеца с византийския схоларий Константин, син на доместика Венеамин, извършено през време на война между българи и византийци. Ето текста на въпросното място от житието в първообраз и превод:

 

 

„Схоларият Константин Опис, син на доместика Вениамин, споменат в житието на отеца, тъй като чрез неговите молитви

 

 

9. Laurent, La Vie merveilleuse, cap. 12—32: pp 97—137; La Vita retractata, pp. 96—103.

 

10. Laurent, La Vie merveilleuse, cap. 36 : pp. 140—143 ; cap. 39, pp. 148—153.

 

11. Laurent, ib., cap. 65, p. 193; срв. p. 192, № 2; cap. 66: p. 193 sqq.; cap. 67: p. 195 sqq.

 

12. Срв. Е. Follieri — I. Dujčev, Un'acolutia inedita per i martiri d Bulgaria dell'anno 813. Byzantion, XXXIII (1963), pp. 71—106.

 

13. Laurent, La Vita retractata, pp. 164—167.

 

136

 

 

 

бе изтръгнат и спасен от ръцете на измаилитите, ни разказа следното: Когато бяхме излезли на поход против хуните или българите [14] в европейските области [15] и преминавахме реката Хеброс (Марица), която е твърде голяма, случи се, че като преминавах и аз, паднах от коня и като олово потънах във водата някъде в самата среда на реката. Бидейки сякаш в пъкъла, аз си спомних за светия отец и казах тогава: Свети чудотворче Петре, помогни! Веднага от най-дълбоките недра аз изплувах невредим на повърхността на водата. Аз бях носен от водното естество като от кораб в продължение на един час, без да бъда погълнат от онова силно течение на водите, докато не дойде една ладия, взе ме и ме спаси на сушата.”

 

Колкото и кратко и общо, това посочване на житиеписеца Сава поражда известни трудности във връзка с тълкуването преди всичко относно хронологията на споменатия византийски поход против българите. Преди да пристъпи към анализа на съдържащите се в житието исторически податки, издателят на текста сам заявява, че изоставя тълкуването на въпросния

 

 

14. Обозначението се среща и в други исторически извори от същата епоха ; вж. посочванията y Moravcsik, Byzantinoturcica, II, Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, pp. 100, 234.

 

15. Определението „Европа“ (Εὐρώπη) в този текст е употребено като обозначение за западните, сиреч балканските владения на империята.

 

137

 

 

пасаж, [16] и действително той се е задоволил да направи само някои кратки бележки към текста. Тъй като героят на събитието е посочен с пълното си име — схоларий, сиреч член на византийската придворна стража, Константин Опис (Ὁπης), син на доместика (главния военачалник [17]) на византийската войска Вениамин, естествено би могло да се очаква, че по така посочената личност ще може лесно да се уточни хронологически и събитието. За голямо съжаление тъкмо второто име — Опис,—с което е споменат Константин, Вениаминовият син, остава загадъчно. Както приема издателят, [18] това второ име ще да е било презиме или прякор, обаче е дадено в ръкописа вероятно изкълчено и затова отъждествяването му остава несигурно. Едно подобно име — Ὥτος — се среща у византийците през XI в., без обаче да сме в състояние да твърдим, че двете лица принадлежат към същия род. От друга страна, даже и да установим нещо за потомството на споменатия Константин, син на Вениамин, като приемем това отъждествява не по родова линия с личност от времето на император Алексий I Комнин (1081—1118), личността и деянията на Константин, Вениаминовия син, остават все така неизяснени. Решението на въпроса трябва да се дири въз основа на други данни из историята на българо-византийските отношения през първата половина на IX в.

 

Проучвайки първата редакция на житието, издателят бе изказал мнение, че то е било съставено през 847 г., или немного време след това (en 847 ou peu après). [19] Датирането на втората редакция е изградено обаче главно с оглед на епизода на българо-византийските отношения. Като отбелязва, че е трудно да се уточни времето на похода, в който взел участие схоларий Константин, и позовавайки се на покойния английски историк

 

 

16. Вж. казаното от Laurent, La Vita retractata, p. 35, n. 2 : „Un certain nombre de petits problèmes, qui auraient également pu être évoqués ici, le seront en note sous le texte. D'autres, comme... celui de l'expédition byzantine en Bulgarie (§ 111)... laissés de côté ou insuffisamment traités, tenteront certainement d'intrépides chercheurs. Je dois les abandonner à leur sollicitude.”

 

17. За тези две титли вж. посочванията y L. Bréhiеr, Les institutions de l'Empire byzantin, Paris 1949, pp. 94, 120, 201, 336, 367/368.

 

18. Laurent, op. c., p. 164 n. 1.

 

19. Laurent, La Vie merveilleuse, p. 15.

 

138

 

 

Дж. Б. Бери, [20] авторът добавя: „Entre le traité solennel signé par l’Empire avec Krum (815—816) et l'expédition de Michel III, en 863, il ne semble pas que la paix ait été troublée entre les deux Etats. C'est pourquoi nous proposons ... d'y voir une raison supplémentaire pour reporter la rédaction de cette édition de la Vie de S. Pierre vers 865.” [21] Тук става дума за византийското нападение срещу България, което издателят на житието отнася към 863 г., докато други изследвачи с по-голямо основание са склонни да го отнесат към следната 864 г. [22] Едната или другата датировка обаче имат почти едно значение за тълкуването на френския византолог. Приемайки, че в случая се отнася до похода на византийците през 864 г., все още може да се каже, че подобна датировка на епизода със схоларий Константин не противоречи на предположението, че житието е било съставено към 858/860—865 г., както поддържа той. [23] Въпросът обаче може да се постави иначе, а именно: не съществува ли някакъв друг епизод от българо-византийските отношения през първата половина на IX в., към който да отнесем с по-голяма правдоподобност случката със схоларий Константин?

 

В разполагаемите и познати досега исторически извори могат да се отбележат няколко посочвания за военни стълкновения между българи и византийци през периода след сключването на 30-годишния мирен договор от 814/815 г. [24] Преди всичко тук спадат някои данни от първобългарските надписи от тази епоха. Особено важен в това отношение е известният надпис от времето на хан Маламир (831—836). [25] След като споменува за

 

 

20. J. В. Вury, A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basile I (802—867), London 1912, pp. 360, 364, 513.

 

21. Laurent, La Vita retractata, p. 165 n. 3.

 

22. Срв. B. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, 1, 2. София 1927, с. 20 и сл. Без изрична датировка, но очевидно към същата година Г. Острогорски, Историја Византије, Београд 1959, с. 227 и сл.

 

23. Laurent, ор. с., р. 30.

 

24. За този мир вж. Ив. Дуйчев, Одна из особенностей ранневизантийских мирных договоров, Виз. врем., XV (1959), с. 64—70.

 

25. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 156 sqq.

 

139

 

 

„дядо” си Крум (802-814) и за „баща” си Омуртаг (814—831) [26] и сключения по негово време 30-годишен мир между византийци и българи, Маламир добавя някои сведения за отношенията между двете държави в периода след 814/815 г. От думите му се разбира, че след сключването на 30-годишния мир отношенията между България и Византия били добри или според израза на надписа Омуртаг живял „добре” (καλὰ ἔζουν) с византийците. В началото на неговото управление [τὸ ἀρχε(ον)], сиреч наскоро след 831 г., отношенията между българи и византийци продължили да бъдат добри (καλὰ ἔζουν). По-късно обаче от страна на византийците било извършено нарушение на мирния договор: те нападнали българската територия и я опустошили (ἐρήμοσαν) в отговор на което българите предприели поход на юг, разрушили крепостта Проватон (североизточно от Одрин) [27] и крепостта Бурдица (дн. Баба Ески, по пътя между Одрин и Цариград) [28] и друга ромейска територия, очевидно недалече оттам. В надписа за съжаление не е посочено кои български територии са били опустошени от византийците при това нападение.

 

В надписа от Филипи от времето на хан Персиан (836—852) [29] се съобщава, че ханът изпратил с войска кавхана Исбул, който излязъл към (ἐπὶ) смоляните [30] — славянското племе, което обитавало, както се предполага в областта на град Драма. [31] Заключителните думи на надписа, че българите били извършили много добрини на ромеите (християните), обаче ромеите били забравили това дават основание да се заключи, че походът на българския военачалник е бил извършен в отговор на някакво

 

 

26. Това посочване не трябва да се изпуска из пред вид, когато се решава въпросът за приемниците на Крум При една здраво консолидирана държава, както е по времето на Крум, едва ли може да се предполага, че след смъртта на този владетел приемствеността по пряка линия не е била достатъчно обезпечена.

 

27. Вж. Beševliev, ор. с., р. 161.

 

28. Вж. Beševliev, op. c., pp. 179—180.

 

29. За формата на името вж. Ив. Дуйчев, Пресиам-Персиан. Принос към ономастиката на българското средновековие. Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски, София 1960, с. 479—482.

 

30. Beševliev, op. c., pp. 164—165,

 

31. За локализацията вж. Д. Дечев, Где са живели смоляннте. Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 45—54.

 

140

 

 

византийско нападение, и то в областта на Западна Тракия или Източна Македония. [32]

 

В житието на Григорий Декаполит (роден към 780—790 г., починал на 20. XI. 842) се разказва между другото [33] за едно предсказание на отшелника за въстание на славяните в областта на Солун. Житиеписецът съобщава, че Григорий Декаполит се готвел да отиде в планините в областите на славяните (πρὸς τὰ τῶν Σκλαβηνῶν μερῶν ὄρη), обаче внезапно се завърнал назад, като заявил, че съзирал, че там „не грее слънце”. Действително няколко дни по-късно след това загадъчно предсказание избухнало голямо въстание на началствуващия над тамошното славянско княжество (Σκλαβινία), настанало голямо кръвопролитие, покрайнината била опожарена и се изпълнила със смут.

 

Непълнотата на това известие създава някои мъчнотии относно неговото тълкуване. Изказано бе предположение, [34] че тук става дума за въстанието на славяните другувити, които обитавали на югозапад от Солун и северно от град Бер. Ако обаче съобщението на житието се свързва с присъствието на кесаря Алексий Моселе, зет на император Теофил (829—842) в града Христопол (дн. Кавала), общо в периода между 831—838 г., [35] много по-близо до ума би било да се приеме, че житиеписецът загатва за въстание на славяните на север и главно североизток от Солун, а не на другувитите. От друга страна, много правдоподобно е изказаното предположение, [36] че походът на кавхан Исбул, за който ни говори споменатият по-горе първобългарски надпис, е бил предприет с цел да се помогне на въстаналите срещу Византия смоляни.

 

 

32. Златарски, История, 1, I, София 1918, с. 350, предполага, че при този поход, извършен към 847 г., „българите успели да проникнат далече на юг, между р. Струма и Места до морския бряг на Орфанския залив“. Като причина за похода обаче той сочи желанието да се откъснат от владичеството на империята „окупираните от българите западни области“.

 

33. F. Dvornik, La Vie de Saint Grégoire le Décapolite et les Slaves macédoniens au IXe siècle, Paris 1926, pp. 61—62, § 17 ; срв. p. 35 sqq.

Към това вж. и писаното от П. Мутафчиев: Мак. пр., IV, 2 (1928), с. 141 и сл.

За житието вж. и съобщението на Xр. Лопарев : Виз. врем., XVII (1911), с. 114.

 

34. Dvornik, ор. c., р. 36.

 

35. Dvornik, ор. с., рр. 36—40.

 

36. H. Grégoire, Les sources épigraphiques de rhistoire bulgare, Byzantion, IX (1934), p. 761.

 

141

 

 

Събитията, споменати в нашите извори : походът на Исбул, присъствието на кесаря Алексий Моселе в Христопол и сведението на житието на Григорий Декаполит за бунт на славянското население в Солунската покрайнина, очевидно трябва да се свържат помежду си като отделни моменти от византийско-българските отношения. Някакво славянско княжество под водителството на своя вожд (ἐξάρχων), разположено на североизток от град Солун, вдигнало въстание срещу византийската власт. Цариградското правителство изпратило своя войска, началствувана от кесаря Алексий Моселе, за потушаване на въстанието. Предвижването на тази византийска войска станало по суша и по море. В онези отреди, които се предвижвали по крайбрежието, участвувал и схоларий Константин, който преживял тогава премеждието при преминаването на реката Хеброс (Марица), някъде към нейното устие. В житието походът на византийската войска е представен именно като поход срещу „хуните и българите”, вероятно войската на кавхан Исбул, която излязла да помага на въстаналото славянско население. Въстанието на славяните и походът на българите биват датирани почти от всички изследвачи [37] към 837 г. Случката със схоларий Константин, която се разказва като „посмъртно чудо” на светеца Петър Атроаски, може с голяма правдоподобност да се свърже със споменатите събития, защото хронологически не противоречи : светецът починал на 1 януари 837 г., а въстанието на славяните, походът на българите и противопоходът на византийците трябва да се отнесат несъмнено към по-късно време, но все през същата година.

 

Към същото време се отнасят и събитията около завръщането под предводителството на византиеца Кордила на онези пленници от Тракия и Македония, които през 813 г. хан Крум откарал в отвъддунавските български владения и поселил там. [38]

 

 

37. Bury, ор. с., 370 sqq. ; Fr. Dvornik, Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes, BCH, LII (1928), p. 140 sqq.; P. Lemerle, Philippes et la Macédoine Orientale à l’époque chrétienne et byzantine, Paris 1945, p. 136 sqq. ; Beševliev, op. c., p. 174 ; Мутафчиев, п. c., c. 154 ; Златарски, История, c. 338 и сл.

 

38. За събитията вж. Златарски, пос. съч., с. 338 и сл., 449 и сл. ; Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. СбНУК, XXIV, 1 (1909), с. 35 и сл.

 

142

 

 

В хрониката на Симеон Метафраст и Логотет, като се говори за тези събития, [39] се дава загадъчното сведение, че това станало, когато „Михаил Българинът излязъл в Солун” (ἐξελθόντος δὲ Μιχαὴλ Βουλγάρου ἐν Θεσσαλονίκῃ). В средновековния български превод на хрониката това място е предадено така : изшедшоу же Михаилоу блъгарскомоу кнѧзоу на Солун. [40] Вероятно именно този разширен превод на въпросния текст е дал основание на някои изследвачи да изтълкуват известието на византийския хронист в смисъл, че става дума за някакъв поход на тогавашен български владетел към Солун.

 

Още преди повече от половин век покойният В. Н. Златарски бе изказал мнение, [41] че тук имаме „бъркотия в имената, но не и в събитията, защото очевидно в 837 г. станало някакво движение на българите в посока към Солун”. Като заяви, че в дадения византийски текст тогавашният български хан Персиан (Пресиан) е бил смесен със сина му Борис-Михаил, Златарски предполагаше, че става дума за поход на Персиан. Раздвижването на славяните от Солунско по негово мнение предизвикало „движението на българския господар към Солун в земите на македонските славяни с цел да ги окупира и организира като съставни части на българската държава” [42]. Отъждествяването на споменатия във византийската хроника „българин Михаил” с хан Персиан бе възприето също и от други съвременни учени. [43] Това тълкуване е твърде правдоподобно, обаче все пак не е излишно да се изкаже и едно друго предположение във връзка със събитията, колкото и хипотетично да изглежда то.

 

За ранните години от живота на Методий, брата на Константин

 

 

39. Georgius Monachus (Contin.), ed. Bonn., p. 818, 10—11; Gy. Moravcsik, Sagen und Legenden über Kaiser Basileios I. Dumbarton Oaks Papers, XV (1961), p. 118, 1, който дава критично възстановен текст.

 

40. Срв. текста у Златарски, Известията, с. 35.

 

41. Златарски, пос. съч., с. 36.

 

42. Пак там, с. 39.

 

43. Grégoire, op. c., pp. 760, 761, който предполага, че тук трябва да се чете по-скоро името на кавхан Исбул. Приема отъждествяването на Михаил с Персиан Beševliev, op. с.,р. 174. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, 11, p. 190: „Bulgarischer Feldherr (са. 840)?” ; Sagen und Legenden, p. 74: „ein Korruptel irgendeines protobulgarischen Personen — oder Würdennamens darstelle...”

 

143

 

 

Философ-Кирил, се знае сравнително твърде малко. Най-обстойни и несъмнено най-достоверни са сведенията, които намираме в Пространното негово житие. Там между другото четем след вестите за неговото детство и юношество следното [44]:

 

 

Сведението на Методиевото житие заслужава особено внимание. В него трябва да се подчертаят няколко подробности, а именно че Методий като управител на славянското княжество (кнѧжениѥ словѣнско), сиреч на една от известните от византийските извори Σκλαβινίαι, е прекарал доста години (лѣта многа). Авторът на житието не посочва изрично защо именно Методий се е отказал от този важен административен сан, обаче затова пък заявява, че през време на своето управление той бил видял „много безредни смутове”, което трябва да се смята като една от причините за отказа му от длъжността. От службата в памет на славянския светител [45] знаем, че Методий, за да приеме иночество, изоставил жена и деца: „оставивь родь и отчьство, подружие и дѣтиі.” Ако е вярно предположението, изказано, от някои учени, [46] че управляваното от Методий славянско княжество се е намирало на североизток или изток от града Солун, по долното течение на р. Струма, възникват естествено някои по-далечни предположения.

 

 

44. Вж. текста у А. Теодоров-Балан, Кирил и Методи, I, София 1920, с. 86, 18—87, 9, гл. II—III.

 

45. Вж. текста у Балан, п. с., II, София 1934, с. 67. Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 302

 

46. Fr. Dvornik, Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance, Prague 1933, p. 15 sqq. ;

Fr. Grivec: Acta Academiae Velehradensis, XVII, 1—2 (1941), p. 109 n. 2;

Fr. Grivec—F. Tomšić, Constantinus et Methodius Thessalonicenses, Fontes, Zagreb 1960, p. 221 n. 8;

Fr. Grivec, Konstantin und Method Lehrer der Slaven, Wiesbaden 1960, p. 20.

 

144

 

 

Житието на Методий не дава никакви изрични посочвания относно времето, когато Методий е изпълнявал длъжността управител на славянското княжество в областта на Солун. Едва ли е възможно да се приеме, че това е било към 843—856 г. [47] Много по-вероятно е, че Методий е бил управител на славянско княжество през третото десетилетие на IX в., като се предположи обаче, че отказът му не датира „към 840 г.” [48], но няколко време преди това. Тук трябва да се добави също, че Методий ще да е бил назначен за управител на княжество на твърде млада възраст или пък той е бил роден не към 815 г., както се предполага, [49] но няколко години по-рано. Всички тези съображения позволяват да се направи много предпазливо предположение. Не е ли Методий тъждествен с онзи управител (ἐξάρχων) на славянско княжество, който според житието на Григорий Декаполит през 837 г. надигнал глава срещу византийското правителство ? Провалата на славянското въстание решило и неговата съдба: за да се спаси от преследване, той напуснал „светския живот”, оттеглил се в някоя обител при планината Олимп в Мала Азия и приел там монашество, за да потъне всред черните раса безвестно почти за четвърт век. Всичко това би отговаряло напълно на византийските нрави и порядки от епохата.

 

Но може да се добави и нещо друго. Въз основа на известни податки се приема с голяма правдоподобност. че преди да приеме иночество, Методий носел светското име Михаил. [50] Взимайки в съображение това име, възниква въпросът, няма ли посочване за него под името „Михаил Българинът” в сведението на споменатата по-горе византийска хроника? Там също би могло да се види загатване за въстание в Солунската област. Всичко това са въпроси, на които трудно може днес да се отговори. Ако обаче отнесем епизода при Марица със схоларий Константин към 837 г., това значи, че и Петровото житие може да се датира много време преди 865 г.

 

 

47. Dvornik, op. c., p. 17.

 

48. Grivеc, Konstantin und Method p. 26.

 

49. Grivеc, op. c., p. 20.

 

50. Grivеc, op. c., p. 20.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]