Ив. Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина, I

Изъ старата българска книжнина

I. Книжовни и исторически паметници отъ Първото българско царство

Иванъ Дуйчевъ

2. ПЪРВОБЪЛГАРСКИ НАДПИСИ

- Бележки

Чаталарски надписъ на ханъ Омуртага

Надписъ на князъ Борисъ-Михаила

Надписъ на царь Симеона

4

II. Надгробни надписи отъ времето на Омуртага и Маламира

1. † Ханъ ивиги Омуртагъ. Копанътъ Окорсисъ бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и, като отиде въ войската, удави се въ рѣката Днепъръ. Той бѣше отъ рода Чакараръ.

2. † Ханъ ивиги Омуртагъ. Зера-торканътъ... Онегавонъ бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и, като отиде въ войската, удави се въ рѣката Тиса. Той бѣше отъ рода Кувиаръ †.

3. Ханъ ивиги Омиртагъ [!]. Жупанъ-тарканътъ Охсунъ бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и умрѣ въ войската. А родътъ му бѣше Киригиръ.

4. Ханъ ивиги Омуртагъ. Багатуръ-багаинътъ Ославна бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и, като се разболѣ, умрѣ.

5. Ханъ ивиги Омуртагъ. Изургу-коловърътъ коловърътъ [ ! Коловърътъ ? ] бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и умрѣ вѫтре.

6. † Ханъ ивиги Омуртагъ. Вон .... бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и, като отиде въ войската, умрѣ въ войната. Той бѣше отъ рода . . . . дуаръ.

7. [Ханъ ивиги Омуртагъ] .... жупанъ(тъ) бѣше мой храненъ човѣкъ [дружинникъ] и, като се разболѣ, умрѣ. Той бѣше отъ рода Ермиаръ.

8. Хань ивиги Маламиръ. Чепа боготоръ бѣше боила-кулувъръ и бѣше храненъ човѣкъ [дружинникъ] на владѣтеля и, като се разболѣ, умрѣ, и това се постави за неговъ споменъ.

Търновски надписъ на ханъ Омуртага

9. † Ханъ ивиги Омомортагъ [!], обитавайки въ стария свой домъ, направи преславенъ домъ на Дунава. И като измѣрихъ (разстоянието) между

5

двата всеславни дома, направихъ могила на срѣдата, и отъ самата срѣда на могилата до стария мой дворецъ сѫ 20,000 растега, и до Дунава сѫ 20,000 растега. Самата могила пъкъ е всеславна, и, като измѣриха земята, направихъ този надписъ. Човѣкътъ, и добре да живѣе, умира и другъ се ражда, и нека родениятъ последенъ, като гледа това, да си спомни за този, който го е направилъ. А името на владѣтеля е Омортагъ (!) ханъ ивиги. Богъ да го удостои да живѣе 100 години.

Чаталарски надписъ на ханъ Омуртага

10. Ханъ ивиги Омуртагъ въ земята, гдето се е родилъ, е отъ Бога владѣтель. Оставайки въ стана Плиска, направи дворецъ на Тича и премѣсти войската си срещу гърцитѣ и славянитѣ, направи изкустно мостъ на Тича заедно съ двореца и постави въ сѫщия дворецъ четири стълба, а върху стълбоветѣ постави два лъва. Богъ да удостои отъ Бога (поставения) владѣтель, като тъпче съ крака императора, докато тече Туча и докато . . .., като владѣе надъ много(бройнитѣ) българи (и) подчинява своитѣ врази, радостенъ и веселъ да живѣе сто години. Времето пъкъ, когато се съгради, бѣше по български сигоръ елемъ, по гръцки индиктионъ петнадесети.

Надписъ на ханъ Маламира

11. Ханъ ивиги Маламиръ отъ Бога владѣтель. Стариятъ неговъ боилъ кавханътъ Исбулъ направи този водоскокъ и го даде на владѣтеля, а владѣтельтъ много пѫти даде на българитѣ да ядатъ и пиятъ и на боилитѣ и багаинитѣ даде голѣми дарове. Богъ да удостои владѣтеля отъ Бога да живѣе сто години заедно съ кавхана Исбула.

6

Лѣтопись на ханъ Маламира

12. [Ханъ ивиги Маламиръ] отъ Бога владѣтель. Моитъ дѣдо Крумъ [воюва срещу гърцитѣ]... и баща ми [владѣтельтъ Омуртагъ], като направи 30-годишенъ миръ и добре живѣ съ гърцитѣ, и азъ нѣкога добре живѣхъ [съ тѣхъ, но] гърцитѣ опустошиха [моята страна. И владѣ] Маламиръ, като управляваше съ кавханъ Исбула, съ войска дойде срещу гърцитѣ и крепостьта Проватъ, . . . . крепость и крепостьта Бурдепто и страната на гърцитѣ. . . и всичко направи славно и дойде до Филипополъ и даде да ядатъ, и тогава кавханътъ Исбулъ среща преславниятъ владѣтель....

Откѫси отъ надписъ на ханъ Пресиана

13. Владѣтельтъ отъ Бога на многото българи Персианъ [?] изпрати кавханъ Исбула, като му даде войски и ичиргу-боила и кана-боила-коловра; и кавханътъ срещу смолянитѣ...

14. Ако нѣкои търси истината, Богъ вижда, и ако нѣкой лъже, Богъ вижда. Българитѣ сториха много добрини на христианитѣ [ромеитѣ], а християнитѣ забравиха. Но Богъ вижда.

Откѫсъ отъ надписъ на ханъ Омуртага

15. [.... на владѣтели] името е [Омуртагъ ханъ ивиги]. Годината отъ появата на истинския Богъ бѣ [820 и отъ сътворението на свѣта] 6328. Принесоха жертва и се заклеха за [вписанитѣ] въ книгитѣ [взаимни договори ?]...

Надписъ на печатъ на князъ Бориса

16. † Богородице, помогни на Михаила, владѣтеля на България.

7

Надписъ на князъ Бориса отъ 865/6, намѣренъ въ Балши (Албания)

17. . . . . [покръсти се отъ Бога владѣтельтъ на България] Борисъ, преименуванъ Михаилъ, съ дадения му отъ Бога народъ (въ) годината 6374 [=865/6].

Надписъ на царь Симеона отъ 903/4 год., намѣренъ при с. Наръшъ (Солунско)

18. Година отъ сътворението на свѣта 6412 [?] [= 903/4], индиктъ 7. [Тукъ е] граница между ромеи и българи при Симеона отъ Бога владѣтеля на българитѣ, при олгутракана Теодора, при комита Дристра.

БЕЛЕЖКИ

II. Първобългарски надписи

По мѣстонахождение повечето надписи принадлежатъ на североизточна България — гдето се е развивала първобългарската държавна дейность; само четири надписа сѫ намѣрени въ южнитѣ области : два въ Хамбарлий (Къзълагачко) и два въ Филипи. Намѣренитѣ надписи сѫ писани на камъкъ, като затова сѫ били използувани вече употрѣбени каменни стълбове. Много палеографски особености — написъ на букви, съкращения, лигатури и други — могатъ да бѫдатъ разяснени само съ огледъ на тогавашното гръцко писмо. Надписитѣ, доколкото се датиратъ, принадлежатъ главно къмъ IX и X вѣкове. Притежаваме три надписа отъ времето на ханъ Крума (802—814), единадесеть отъ ханъ Омуртага (814—831), три отъ ханъ Маламира (831—836), два отъ ханъ Пресиана (836—852), единъ отъ Бориса (852—889) и единъ отъ Симеона (893—927). Останалитѣ надписи не могатъ да се датиратъ съ

166

точность — едни, поради свои откѫслеченъ видъ, а други поради особеното си съдържание (напр., съдържатъ само имена на градове и крепости). Проф. В. Бешевлиевъ е разпредѣлилъ надписитѣ на нѣколко отдѣлни групи: 1. надгробни; 2. надписи, които съобщаватъ за строежи; 3. лѣтописни; 4. договорни; 5. военни; 6. надписи съ имена на крепости и сражения.

Гръцкиятъ езикъ на нашитѣ надписи е билъ проучванъ отъ нѣколцина учени. Езикътъ на тия надписи е билъ преценяванъ различно и тая преценка е оказвала влияние и върху самото проучване на текста имъ. Нѣкои учени смѣтатъ, че надписитѣ сѫ писани на „разваленъ гръцки езикъ", или отъ люде, които не сѫ знаяли добре гръцки. Други учени, обаче, доказаха, че езикътъ на тѣзи паметници е напълно правиленъ по фонетика и форми, и че тѣ не трѣбва да се допълватъ съ помощьта на класическия гръцки езикъ, а съ помощьта на срѣдновѣковния и дори новогръцкия езикъ. Проф. Бешевлиевъ изтъква, че „първобългарскитѣ надписи сѫ почти единственитѣ гръцки езикови паметници, които ни предаватъ безъ подправки гръцката простонародна речь презъ IX в. въ северната часть на Балканския полуостровъ". Поради това тѣ иматъ значение не само като извори за българската история, но и като паметници за историята на гръцкия езикъ. Проф. Бешевлиевъ, който особено много се е занимавалъ съ проучване езика на тѣзи надписи, признава, че езикътъ, на който сѫ написани, не се отличава отъ „съвременната тѣмъ жива простонародна речь".

Кой е съставилъ тѣзи надписи ? Гърци или българи? Отъ думитѣ на Черноризецъ Храбра разбираме, че е имало и българи, които сѫ писали съ гръцко писмо. Знае се сѫщо, че гръцкиятъ езикъ е билъ добре познатъ въ България по онова време. Самъ царь Симеонъ се училъ на младини въ Цариградъ и поради неговото знание на езика и голѣмата му начетеность билъ назоваванъ „полугръкъ". Презъ 923 год., при срещата му съ византийския императоръ Романъ Лакапина, той билъ поздравенъ

167

отъ войскитѣ си на гръцки езикъ като „царь" (βασιλεύς). Намѣренитѣ печати отъ този владѣтель сѫ сѫщо така на гръцки езикъ, съ гръцко писмо. Въ България, освенъ това, е имало многобройни пленници-византийци. При всѣка война противъ Византия докарвали въ страната множество пленници, които били поселвани въ разни покрайнини на държавата. Ако тѣзи пленници-ромеи сѫ оказвали влияние, напр., за разпространението на християнството между първобългари и славяни, то тѣ, несъмнено, сѫ разпространявали и византийската култура и гръцкия езикъ. Изобщо, въ България презъ IX—X вѣкове е имало множество лица, които сѫ познавали гръцкия езикъ и сѫ могли да съставятъ надписитѣ. Нѣкои учени допускатъ, че нашитѣ надписи сѫ били съставени отъ пленници-гърци. Надписитѣ датиратъ отъ единъ сравнително дълъгъ периодъ, след., не сѫ писани отъ едно или едни и сѫщи лица. Възможно е, че нѣкои отъ тѣхъ сѫ писани и отъ българи, които сѫ си служили съ готови образци. Нееднаквостьта въ написа на първобългарски имена и титли може да се обясни не само съ предположението, че съставителитѣ не сѫ познавали добре българския езикъ, понеже сѫ били гърци, но и съ това, че надписитѣ не произхождатъ отъ едно и сѫщо време, а отъ единъ сравнително дълъгъ периодъ. Най-сетне, тази нееднаквость не се ли дължи и на невъзможностьта да се предадатъ съ гръцко писмо първобългарски думи ?

Безспорно е, че всички тѣзи надписи иматъ званиченъ, а не частенъ характеръ. Самата държава — поточно ханската власть — се е грижела за издигането на подобни паметници. Наличностьта на тѣзи гръцки надписи у насъ презъ IX—X вѣкове е още единъ доказъ за това, колко много е билъ разпространенъ у насъ тогава гръцкиятъ езикъ. Тѣхното написване на гръцки езикъ не трѣбва да се смѣта само като проява на нѣкакъвъ „дворцовъ етикетъ" отстрана на първобългарскитѣ владѣтели. Тѣзи надписи, чрезъ които първобългарскитѣ владѣтели сѫ искали да прославятъ себе си и своитѣ боляри, да оставятъ споменъ за извършени велики

168

дѣла — не сѫ могли да бѫдатъ написани на единъ чуждъ езикъ, ако този езикъ не е билъ разбираемъ, поне до известна степень, за народа.

Нѣкои отъ първобългарскитѣ надписи носятъ въ началото кръстния знакъ (†), или съ други думи, начеватъ съ invocatio symbolica. Първиятъ надписъ (вж. тукъ с. 4, № 1) носи въ началото си така назования „Христовъ монограмъ" (chrismon). Надписътъ на Онегавонъ носи кръстенъ знакъ въ началото и въ края. Съ кръстенъ знакъ начеватъ търновскиятъ надписъ на Омуртага (вж. тукъ с. 4, № 9) и другъ Омуртаговъ надписъ (вж. тукъ с. 4, № 6). Надписътъ на царь Симеона отъ с. Наръшъ (Солунско) не носи, въпрѣки очакването, никакъвъ кръстенъ знакъ (вж. тукъ с. 7, № 18), докато надписътъ на Борисъ Михаила (вж. тукъ с. 6, №16) има въ началото кръстъ. Какъ трѣбва да се обясни наличностьта на кръстния знакъ въ началото на първобългарски надписи отъ езическо време ? Нѣкои учени виждатъ въ това единъ доказъ, че съставителитѣ сѫ били гърци (вж. В. Бешевлиевъ, Първобългарски надписи, с. 21). Любопитно е да се отбележи, че надписитѣ съ имена на крепости и сражения сѫщо носятъ въ началото си кръстенъ знакъ (вж. В. Бешевлиевъ, п. т., сс. 49—51). Може да се мисли, че кръстниятъ знакъ е билъ поставенъ на тѣзи езически надписи само по подражание на византийскитѣ надписи, безъ да му се отдава нѣкакво вѣрско значение. Въ всѣки случай, появата му въ езическитѣ надписи на първобългарскитѣ владѣтели е показателно за постепенното и незабелязано проникване на византийски християнски елементи въ културата на първобългаритѣ.

— Титлата канъ ивиги (κανὰς ὐβηγή) се тълкува различно отъ ученитѣ. За тази титла вж. повече у Бешевлиевъ, Първобългарски надписи, сс. 65—66. Споредъ ориенталистътъ G. I. Ramstedt (Journal de la Société finno-ougrienne, XXX, 3, 1914, р. 6), канъ означава „князъ" (Fürst), докато каганъ (която титла е дадена и на Петра Дѣлянъ; вж. тукъ с. 1.60), означава „царь" (Kaiser). За титлата

169

ханъ и хаганъ ми е недостѫпно изследването на К. Shiratori, Khan and Khagan (Proced. Jap. Academie, June 1926). — Епитетътъ ὐβηγή „ивиги" се свързва съ куманско-тюркската дума öweghü, öwghü „възвишенъ, прославенъ" (вж. y Бешевлиевъ, п. т., с. 65). Въ нѣкои надписи на уйгуритѣ (старотюркско племе въ източния Тюркестанъ, сродно на първобългаритѣ) се чете твърде често титлата bilgä Kagan („мѫдриятъ каганъ") (вж. Ramstedt, op. с., pp. 12, 13, 16, 37, 43). Думата bilgä произлиза отъ тюркския гл. bilmek „зная". Дали сѫщата титла, — разбира се, въ измѣнена форма, — не трѣбва да се чете и въ първобългарскитѣ надписи? — Едвали би могло тази титла да се съпостави и съ засвидетелствуваната за Hiong-nou (предци на историческитѣ хуни) титла сhan-yu (вж. R. Grousset, L'Empire des steppes, Paris 1939, pp. 54/5, 62 sqq., 65, 70, 162 pass.). Напротивъ, най-вѣроятно e да се свърже нашата титла съ владѣтелската титла yabghou, които се срѣща y западнитѣ тюрки презъ VI в., особено като се има предвидъ, че първобългарскитѣ племена сѫ били известно време подъ тѣхна власть (указания за титлата y Grousset, ib., pp. 132, 133, 140 pass.; cp. и Ив. Дуйчевъ, МакПр, XIII 3 (1943) с. 127).

— Значението на титлата „копанъ" не е точно известно. Изразътъ „храненъ човѣкъ" означава, очевидно, „свой, близъкъ човѣкъ" и може да се сравни съ византийското οἰκεῖος ἄνθρωπος; вж., напр. G. Hamart., ed. M., p. 666, 19; p. 667, 13; p. 888, 18-19 (свои люде, „които ядатъ и хлѣба му"); Theoph., ed. B., p. 572, 11-12; сеdr., ed. B., I, p. 779, 19. Познатъ e единъ първенецъ на царь Симеона, на име Тодоръ, когото византийскитѣ автори назоваватъ οἰκεῖος τοῦ Συμεών или пъкъ οἰκεῖος ὢν τῷ Συμεών (вж. Theoph. cont., ed. B., p. 359, 15-16; G. Hamart., p. 774, 4-5. За него cp. и Златарски, История, I, 2, с. 314 бел. 3). Вж. за титлата сѫщо Suidas, Lex., ed. Adler, IV, 617, 26. Значението на тази титла, обаче, може да се оточни още повече, ако се вземе предвидъ, че съ думата οἰκία въ Византия презъ ранното

170

срѣдновѣковие се означавала личната дружина отъ наемници на служба при видни длъжностни или частни лица и при самия императоръ. На тѣзи наемни войници, назовавани buccellarii, била давана храна, орѫжие, коне и дарове. Очевидно, названието θρεπτὸς ἄνθρωπος отъ нашитѣ надписи трѣбва да се тълкува въ смисълъ на „дружинникъ" ; вж. указанията y Ив. Дуйчевъ, Бѣломорски прегледъ, I (1942), с. 247 бел. 1 ; ср. сѫщо Родина, III 2 (1940), с. 85.

Първиятъ надписъ на Омуртага (вж. тукъ с. 4, № 1) е поставенъ въ паметь на единъ първобългарски първенецъ, загиналъ въ войнитѣ на Омуртага къмъ Днѣпъръ около 818—820 гг. (Златарски, История, I, 1, с. 307).

— Титлата „зера-таркань" сѫщо не е точно обяснена; титлата „тарканъ" е запазена и въ други паметници и се употрѣбява и досега въ нѣкои тюркски езици. Покойниятъ проф. В. Н. Златарски (въ: СбНУК, XV, отдѣлъ Критика, сс. 32—33) писа, че

„титлата „тарканъ" се е давала на лица отъ военната аристокрация, които сѫ водили потеклото си отъ дружинницитѣ на Аспаруха — отъ боляритѣ, и сѫ оказали особени заслуги на държавата и държавния глава, a пъкъ по длъжностьта, която е заемалъ въ държавата," тарканътъ е билъ областенъ управитель или намѣстникъ на българския царь въ известна область, зависѣлъ е направо отъ него и, като такъвъ, вѣроятно е съединявалъ въ лицето си военната и гражданската власть, подобно на византийскитѣ катепани, дуки, стратези на темитѣ".

Боляринътъ Онегавонъ, както добре подсѣща проф. В. Н. Златарски, История, I, 1, с. 316, ще да се е удавилъ въ рѣката Тиса при войнитѣ на Омуртага противъ франкитѣ въ 827—829 гг.

— Титлата „жупанъ" (вж. тукъ с. 4, № 3) е запазена въ сръбски езикъ и досега. Титлата „багатуръ" въ надписъ № 4 се свързва съ руското „богатырь", a „багаинъ" се смѣта като сродно на турското „бегъ" (въ значение „боецъ, воевода").

— Титлата „коловъръ" (въ надписа № 5) означава нѣкаква военна длъжность и нѣкои учени я тълкуватъ въ смисъль

171

на „пѫтеводъ, водачъ". Изглежда, че въ сѫщия надписъ тази дума е употрѣбена веднажъ и като лично име, ако, разбира се, не е нѣкакво неволно повторение.

Думата „изиргу" (ичиргу) се срѣща и въ титла „изиргу боила" („ичиргу-боилъ") (вж. тукъ с. 6, № 13); тази последната титла означава, по мнението на нѣкои учени, „вѫтрешенъ боляръ" (за тѣзи боляри вж. статията на В. Н. Златарски, Кои сѫ бити вѫтрешни и външни боляри, въ: Унив. юбил. сб. Ст. С. Бобчевъ, София 1921, с. 45—57). Би могло да се предположи, че тази форма „изиргу" или „ичиргу" произлиза отъ тюркскитѣ форми ičigir и ičik „подчинявамъ се, покорявамъ се" (ср. Ramstedt, op. с., p. 45), и въ такъвъ случай бихме превели „ичиргу коловъръ" съ „под-коловъръ", и „ичиргу-боилъ" съ „подбоилъ". — Изразътъ (надписъ № 5) „умрѣ вѫтре" трѣбва да се тълкува въ смисълъ, че боляринътъ починалъ не на война вънъ отъ страната, a вѫтре, може би, въ столицата. — „Боготоръ" и „кулувъръ" (надписъ № 8) сѫ равнозначни на „багатуръ" и „коловъръ" (надписи №№ 4, 5).

— Търновскиятъ надписъ на Омуртага (надпись № 9, сс. 4—5) се намира въ църквата Св. Четиридесеть мѫченици въ Търново. Името на владѣтеля е написано въ надписа погрѣшно : Омомортагъ. Двадесеть хилади растега сѫ равни на 42,680 метра. Нѣкои учени предполагаха, че „домътъ" на Дунава е „градището" при с. Кадѫ-кьой (източно отъ Тутраканъ), отстоящо отъ Плиска на 85 клм., и самата построена могила отъждестваваха съ Мумджиларската могила (Разградско, Кеманларска община). Унгарскиятъ ученъ Геза Фехеръ (ИБАИ, VIII, 1934, сс. 106—115) разкопа две могили при Мумджиларската могила, но се оказа, че съдържатъ погребения отъ V в. пр. Хр., отъ което трѣбва да се заключи, че и тази могила не е могла да бѫде въздигната отъ Омуртага.

— Благопожеланието „да живѣе сто годнни" се чете, освенъ въ този надписъ, сѫщо и въ Чаталарския надписъ на Омуртага (№ 10) и въ единъ надписъ на Маламира (№ 11). Това благопожелание за животъ сто години има, очевидно, византийски произходъ

172

(cp. сведенията y Бешевлиевъ, п. с., с. 95 сл.). Числото „сто" (ἐκατόν) y византийцитѣ означава голѣмо множество, голѣмъ брой, както нашего указание „триста". Въ този смисълъ числото „сто" (или „стократно") се употрѣбява твърде често y византийскитѣ автори: вж., напр.,

G. Hamart., ed. M., p. 249, 22; p. 403, 12 („стократно");

p. 453, 9-10; p. 574, 6, 21-22; p. 575, 7;

Byzantion, IX, p. 115, 30; p. 147, 26, 27;

„ако живѣете сто години и не умрете" ibidem, p. 125, 16-17; p. 145, 18;

p. 123, 18-19, 22; p. 125, 29-30;

A. Tougard, De l'histoire profane dans les Actes des Bollandistes (Paris 1874), p. 66;

Cedr., II, p. 723, 8; I, p. 673, 4 pass.;

I, p. 793, 21 (βιώσειν χρόνους ἑκατόν);

I, p. 499, 20; I, p. 551, 2; II, p. 364, 20;

J. Zon, ed. B., I, p. 285, 2;

Anna Comnena, ed. Reiff., II, p. 172, 12, 14;

Cecaumeni Strategicon, ed. Jern.—Wass., p. 15, 8-10; p. 57, 25;

G. Pachym., II, p. 438, 14; p. 415, 8; p. 396, 8; p. 481, 11; p. 330, 15; p. 332, 10; p. 621, 20;

I. Kantak., III, p. 98, 23;

M. Glyca, p. 259, 2-5;

L. Chalc., ed. Darkó, II, p. 72, 5; p. 74, 4;

Nic. Chon., p. 429, 13 et nota; p. 440, 20;

Život sv. Symeona od kr. St., ed. Šaf., p. 11, 8; и др.

Това значение на „сто", като указание за множество, се срѣща още въ евангелскитѣ текстове ; вж. Maтеj, XVIII, 12; Maрко, X, 30; Лyкa, VIII, 8, и др., a сѫщо и въ антични текстове. Трѣбва, прочее, да се заключи, че употрѣбата на числото „сто" съ това значение въ първобългарскитѣ надписи издава сѫщо така известно византийско влияние. — Търновскиятъ надписъ на Омуртага е датиранъ чрезъ указване на имеtо на владѣтеля.

Въ Чаталарския надписъ (вж. тукъ с. 5, № 10) е дадено указание за божествения произходъ на властьта на владѣтеля. Изразъхъ ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων („отъ Бога владѣтельтъ") има, изглежда, византийски произходъ (вж. указанията на Бешевлиевъ, п. с., с. 86 сл.). — Омуртагъ е изтъкнатъ като врагъ на гърци и славяни. Проф. В. Бешевлиевъ, п. с., сс. 98 и 43, чете: „като

173

тъпчи добре съ краката си императора", като допълва въ надписа думата καλοπατοῦντα; буквитѣ λ и ο не сѫ сигурни; по-добре е, обаче, да се чете καταπατοῦντα, защото именно гл. καταπατέω „тъпча" се употрѣбява, за да се изрази подчинението на враговетѣ; ср. примѣритѣ п. т., с. 94; вж. още Script. incertus, ed. B., p. 351, 15; Achm. Oneir., ed. Drexl, p. 68, 22-23; p. 80, 7; p. 85, 27-28; p. 89, 16; p. 219, 18; C. Ham rt., p. 186, 19, 27; p. 189, 25-26; p. 699, 8 sqq. „по старъ обичай"; Theoph., ed. B., p. 408, 16 (и върху предмети ; ср. G. Hamart., p. 173, 4-5); Georgius сеdren., II, p. 89, 10 sqq.; G. Sync., I, p. 275, 20 ; и др. Изразътъ „като тъпче съ крака императора, докато..., и подчинява своитѣ врази" въ надписа е въ зависимость отъ Писанието; ср. I Коринт., XV, 25-28; Псал., CIX, 1; VIII, 7; Къмъ Евр., II, 8; Лука, XX, 43; Матей, XXII, 44; Исусъ Нав., X, 23—25: „И изведоха изъ пещерата петимата царе... И когато ги изведоха предъ Исуса, Исусъ свика всички израилтяни и каза на военачалницитѣ, които бѣха ходили съ него: „Приближете се, стѫпете съ нозетѣ си върху вратоветѣ имъ". Тѣ се приближиха и стѫпиха съ нозетѣ си върху вратоветѣ имъ..." и др. Най-известни сѫ нѣкои мѣста отъ литургията на Св. Иванъ Златоустъ : напр., τὰς σαρκικὰς ἐπιθυμίας πάσας καταπατήσαντες или по славянския преводъ: ; за съответния старобългарски глаголъ попрати „conculcare" вж. Miklošić, Lex., s. v. Употрѣбата на този глаголъ отговаря на единъ библейски обичай, запазенъ сѫщо и въ класическата древность, споредъ който победительтъ е трѣбвало да тъпче подъ краката си победения. Запазена е, напр., една статуя (открита въ Критъ и пренесена въ музея въ Стария Сарай въ Цариградъ) на императоръ Адриана (117—138), който тъпче подъ краката си единъ пленникъ; вж. V. Duruy, Histoire des Romains, V (Paris 1883), p. 108. Въ фрескитѣ въ Дафни възкръсналиятъ Христосъ е представенъ, че подава рѫка на Адама, за да го извлѣче отъ гроба, a подъ краката на Христа е Адътъ, съборенъ

174

и вързанъ, сиречъ победенъ ; вж. L. Bréhier въ L'art byzantin chez les Slaves, II (Paris 1932), p. 158 и табл, XIX.

— Въ този надписъ се даватъ сведения за основаването на града Преславъ (вж. подробности y Златарски, История, I, 1, с. 319 сл.), извършено презъ септемврий 821 година. „Сигоръ елемъ" е указание споредъ първобългарското лѣтоброение: „сигоръ" (или споредъ Именника, вж. тукъ сс. 1—2) „шегоръ" — втора циклова година, и „елемъ" — първи месецъ; тази дата отговарн на 15-ти индиктионъ отъ византийската циклова система, която се отличава отъ първобългарската, между другото, по това, че числото на годинитѣ въ цикъла било 15, докато y първобългаритѣ — 12. Знае се, — напримѣръ отъ хрониката на Симеона Логотета (вж. тукъ с. 125), че още Крумъ, презъ 812 г., докаралъ отъ Византия различни медни и мраморни статуи на животни. Дали тъкмо нѣкои отъ тѣхъ не сѫ били използувани отъ Омуртага за украса на Преславъ ?

— За кавханъ Исбула и неговата дейность вж. сведенията y П. Hиковъ, Кавханъ Исбулъ (въ : Сборникъ въ честь на B. Н. Златарски, София 1925, сс. 195—228); сѫщиятъ, Ханъ Омортагъ и Кавханъ Исбулъ (= Бълг. ист. библ., IV, 1 (1931), сс. 1—55). За титлата „кавханъ" вж. казаното отъ B. Н. Златарски, въ: СбНУК, XV (1898), сс. 140—141; той смѣташе, че кавханътъ е

„билъ единъ отъ велможитѣ на хана" и „личность твърде влиятелна и... най-ближенъ неговъ съветникъ... следов., кавханътъ, който се е назначавалъ отъ болярското съсловие..., е заемалъ най-висока длъжность следъ княза или царя... Кавханътъ е стоялъ начело на управлението на държавата и е вѣроятно председателствувалъ отъ лицето на княза или царя, въ съвета, който сѫ съставяли дванайсеттѣ велики боляри...".

— Въ надписа (с. 6, № 12) е споменатъ 30-годишниятъ миръ, сключенъ въ края на 814 год. или въ началото на 815 год. отъ Омуртага въ византийцитѣ; подробности вж. y B. Н. Златарски, История, I, 1. с. 299 сл.; с. 434. Съ този надписъ напоследъкъ се занима

175

белгийскиятъ ученъ H. Grégoire, Les sources épigraphiques de l'histoire bulgare (= Byzantion, IX (1934), pp. 745—786; особено pp. 773—783), като го назова „лѣтопись на царя Маламира" (Chronique du roi Malamir). Проф. Grégoire e далъ едно ново четене на надписа, значително различно отъ онова на проф. Бешевлиевъ, което е използувано отъ менъ. Споредъ текста, възстановенъ отъ проф. Grégoire (ib., pp. 782—783 и 783 n. 1), надписътъ трѣбва да се чете :

[Канъ ивиги Маламиръ], Отъ Бога владѣтельтъ моятъ дѣдо Крумъ съ войската намѣри [или: издигна] тѣзи три мраморни [колони], a баща ми [владѣтельтъ Омуртагъ], като сключи 30-годишенъ миръ, добре живѣ съ гърцитѣ ... (и) нѣкога азъ добре живѣхъ съ гърцитѣ, a гърцитѣ опустошиха [страната ми. И владѣтельтъ] Маламиръ съ кавхана Исбула, като взе [войска и] боляри отиде противъ гърцитѣ и зае крепостьта Проватъ, крепостьта [Скутарионъ, крепостьта] Бурдицо и земята на гърцитѣ, воюва съ тѣхъ и извърши всѣкакви подвизи, и отиде до Филипополъ и гърцитѣ избѣгаха. (И) тогава кавханътъ Исбулъ заедно съ преславния владѣтель извърши походъ противъ Филипи".

— За ханъ Пресианъ (или Персианъ), споменатъ въ надписа намѣренъ въ Филипи (вж. тукъ с. 6, № 13) вж. Златарски, История, I, 1, с. 337 сл.

— Думата кaнъ въ сложната титла „кана-боила-коловра" се смѣта за тъждествена съ κανάς се изказва предположение, че тази титла „канъ" сѫ „могли да носятъ и други лица покрай върховния ханъ, който за отлика отъ тѣхъ се е наричалъ κανὰς ὐβιγί" (Бешевлиевъ, п. с., с. 118). Може да се предположи сѫщо, че това ще да е означавало нѣкакъвъ епитетъ, и цѣлата титла би могла да се приведе „ханскиятъ боилъ коловъръ", съ което се указва единъ особено приближенъ до владѣтеля и до двора първобългарски първенецъ. За споменатото славянско племе на смолянитѣ, което е живѣело по р. Места и къмъ стария градъ Филипи (между Драма и Кавала), вж. указанията на проф. Д. Дечевъ, Где сѫ живѣли смолѣнитѣ (въ : Сборникъ въ честь на B. Н. Златарски, сс. 45—54).

176

Въ надписа на Омуртага отъ 820 г. (вж. тукъ с. 6, № 15) заслужава да се отбележи употрѣбата на две християнски хронологически указания — едната дата отъ P. Хр., a другата — отъ Сътворението на свѣта. Думитѣ „появата (пришествието) на истинския Богъ" издаватъ влияние на евангелския езикъ; ср. I Иоaн., V, 20; Maт., XXIV, 37, 39; II Петр., I, 16; I Kop., XV, 23. Дадената 6328 година е изчислена споредъ византийската ера — съ 5500 години отъ Сътворението на свѣта до Рождество Христово. Този надписъ съдържа такива християнски византийски елементи, че е въ разрѣзъ съ езичеството на Омуртага и може да бѫде смѣтнатъ като едно ново доказателство за проникване на силно чуждо влияние срѣдъ първобългаритѣ.

— Въ надписа отъ Балши (с. 7, № 17) сѫщо така е подчертана мисъльта за божествения произходъ на властьта на вече покръстения български владѣтель; споменато е, че владѣтельтъ се е покръстилъ заедно съ дадения му отъ Бога народъ. Сѫщата мисъль е изтъкната и въ надписа на Симеона отъ Наръшъ (тукъ с. 7, № 18). Годината 6374 е изчислена споредъ византийската epa (5508 години отъ Сътворението). Годината отъ P. Хр. е 866, септемврийска година, която начева отъ 1. IX. 865 година и свършва на 31. VIII. 866 год.

— Въ Симеоновия надписъ отъ с. Наръшъ (вж. тукъ с. 7, № 18) е дадена годината 6412—5508 = 904 година отъ Р. Хр., която отговаря точно на седми индиктъ. Този надписъ показва, между другото, до кѫде се е простирала българската граница по онова време. Той свидетелствува сѫщо и за това, че българитѣ сѫ държели за точното обозначение на границитѣ на тѣхната държава, което се подчертава и отъ други извори.

— Титлата олгу-траканъ (очевидно олгу-тарканъ) не е добре обяснена, въпрѣки че сѫ изказани различни предложения. Напоследъкъ H. Grégoire (La légende d'Oleg et l'expédition d'Igor, въ : Bull. de l'àcad. royale de Belgique, XXIII (1937), pp. 80—94) се опита, недоказано обаче, да я свърже съ името на руския князъ

177

Олегъ, на което съ право се противопостави видниятъ руски византологъ Г. Острогорски (L'expédition du prince Oleg contre Constantinople en 907, въ: Annales de l'Inst. Kondakov, XI (1936), pp. 47—62). „Комитътъ Дристъръ" вѣроятно е сѫщиатъ „комисъ Дистъръ", който е споменатъ за времето на Симеона въ „Мѫченичеството на светитѣ 15 свещеномѫченици, пострадали въ Тивериуполъ, именуванъ на български Струмица. . .", съставено отъ архиепископа Теофилакта Охридски (вж. Митрополитъ Симеонъ, Писмата на Теофилакта Охридски архиепископъ български, въ: СбБАкН, XXVII (1931), с. 266). Доскоро не бѣ известно мѣстонахождението на този надписъ и той се смѣташе почти за загубенъ, докато неотдавна унгарскиятъ ученъ Г. Фехеръ го намѣри въ Цариградския музей. Ср. Б. Ф(иловъ), Симеоновиятъ надписъ отъ Солунско, ИБАИ, XI (1937), сс. 302—303. Повторното намиране на този надписъ има голѣмо значение, тъй като нѣкои шовинистично настроени гръцки учени, въ желанието си да оспорятъ указанието на този паметникъ относно българо-византийската граница презъ 904 г., разположена въ непосрѣднитѣ околности на града Солунъ, твърдятъ, съ пропагандна цель, че това било, въ сѫщность, само една измама и мистификация.

[Previous] [Next]

[Back to Index]