XXIV. ИЗВАДКИ ИЗЪ ХРОНИКАТА НА СИМЕОНА ЛОГОТЕТА
[Константинъ IV, 668—685].
[681 г.]. При сѫщия този царь българскиятъ народъ, като дойде и се отлѫчи отъ своитѣ единоплеменници, посели се по хълмоветѣ и планинитѣ при Варна. Царьтъ, като чу това, съ кораби и войска отиде противъ тѣхъ. Българитѣ, като видѣха внезапно това и се отчаяха отъ своето спасение, прибѣгнаха въ нѣкаква крепость и се оградиха. Тъй като гърцитѣ не можеха да наченатъ брань съ тѣхъ поради хълмоветѣ и укрепеностьта на мѣстото, възгордѣ се онзи скверенъ народъ. Случи се, че и царьтъ зле пострада отъ ногоболие и се завърна въ Месемврия, като порѫча на своитѣ воеводи да ги подмамватъ и така съ нѣкаква хитрость да ги извлѣкатъ вънъ. Но конната войска, като помисли, че царьтъ бѣга, взе да бѣга безъ никой да и преследва. Като видѣха това българитѣ, впустнаха се следъ тѣхъ и мнозина съсѣкоха. И
119
отъ тогава, като дойдоха и се засилиха, завзеха (тая зема) и, като се разпространиха, опленяваха гръцката земя. Поради това, като биде принуденъ, царьтъ се помири съ тѣхъ и обеща да имъ дава установенъ данъкъ, за срамъ на гърцитѣ, поради нашитѣ грѣхове, понеже онзи, който направи всички да му се повинуватъ, отъ погански и скверенъ народъ бѣ победенъ и самъ му се повини.
. . . . . . . . . . . . . .
Императоръ Юстинианъ II Ринотметъ [685—695, 705—711].
[687 г.]. Наруши и мира съ българитѣ и, като се отправи на походъ къмъ западнитѣ области, покори голѣми множества отъ българитѣ, едни съ война, а други съ слово, и се завърна. Отъ тѣхъ избра 30,000 и образува войска, като ги нарече „отбрани люде". Той ги въорѫжи и ги взе при себе си, и, като се уповаваше на тѣхното съюзничество, наруши, поради своето безумие, сѫществуващия между гърци и агаряни миръ и, като взе своитѣ „отбрани люде" и останалата войска, отправи се къмъ Севастополъ. Тамъ пристигнаха и агарянитѣ и го молѣха да не нарушава онова, което бѣ установено съ клетви, понеже Богъ ще бѫде сѫдия и отмъститель. Царьтъ не прие мира, но се опълчваше за брань. Веднага агарянитѣ разгърнаха хартията съ мирния договоръ и я набучиха на копие, устремиха се противъ гърцитѣ и, като стана сражение, прибѣгнаха 20,000 отъ българитѣ къмъ агарянитѣ. И така гърцитѣ бѣха зле победени и избити безчислено множество, правосѫдието и победата премина къмъ враговетѣ, като поука за това да не се престѫпватъ божественитѣ клетви, даже и когато сѫ къмъ врагове и невѣрници. Царьтъ, като избѣга и дойде до приморието, наречено Левкатъ, съ голѣмъ срамъ и поражение, изби останалитѣ 10,000 отъ българитѣ. Оттогава агарянитѣ още повече се освирепиха и, като имаха помощьта на прибѣгналитѣ
120
при тѣхъ българи, твърде много опленяваха гръцката земя. Когато царьтъ дойде въ Цариградъ, случи се слънчево затъмнение, та и звездитѣ да се видятъ.
. . . . . . . . . . . . . .
[704/5 гг. Авторътъ разказва за бѣгството на сваления отъ престола императоръ Юстинианъ II Ринотметъ отъ царството на хазаритѣ въ Херсонъ къмъ устието на рѣка Дунавъ, гдето той претърпѣлъ силна морска буря].
Като се спаси отъ бурята, изпрати при Тервелн, българския князъ, молейки за помощь отъ него, за да си възвърне прародителското царство, като му обещаваше и много дарове да му даде. Този не само помощь, но и себе си му даде и, ведно съ него, отиде противъ Цариградъ съ голѣма войска. Юстинианъ влѣзе по водопровода [въ столицата] съ малцина отъ своитѣ люде, благодарение на предателството на нѣкои отъ гражданитѣ, и излѣзе въ света Анна, на мѣстото, назовано оттогава, поради него, „Второ" и влѣзе въ двореца, който се намира въ Влахернитѣ, като си завзе своето царство. Апсимаръ [сиречь императоръ Тиберий III], като узна това, избѣга въ Аполониада.
Второ Юстинианово царство. Юстинианъ, като прие царството за втори пѫть, царувà шесть години, даде много дарове на Тервеля и, като отрѣза отъ гръцката земя, даде му днесъ назоваваната Загория.
. . . . . . . . . . . . . .
[708 г.]. Като наруши мира съ българитѣ, воюва срещу тѣхъ и, бидейки победенъ, избѣга въ нѣкаква малка крепость и тамъ, като подсѣче жилитѣ на конетѣ и се качи на ладии, съ срамъ дойде въ Константиновия градъ.
. . . . . . . . . . . . . .
[712 г. За времето на императора Филипикъ Варданъ, който царувалъ презъ 711—713 гг.].
121
При него и българитѣ, като оплениха даже и до Златнитѣ Врата, се завърнаха.
. . . . . . . . . . . . . .
[Презъ 717 г. арабитѣ обсадили Цариградъ по суша и по море. Българитѣ помогнали на византийцитѣ въ борбата имъ противъ страшнитѣ врагове. Арабитѣ презимували при града, но напролѣть ги поразила чумна болесть и гладъ и погинало голѣмо множество отъ тѣхъ. Останалитѣ воювали съ българитѣ въ Тракия, но загубили, споредъ нѣкои сведения, двадесеть и две хиляди души отъ своята войска].
Като наченаха брань съ българитѣ въ Тракия, избити бѣха преголѣмо множество отъ тѣхъ. Когато (арабитѣ) си отидоха отъ Цариградъ, на 15 августъ, духна силенъ вѣтъръ и едни въ Прикониса, а други въ други крайбрѣжия погинаха, а върху останалитѣ изведнажъ излѣзе пагубенъ градоносенъ облакъ съ силенъ вѣтъръ и всички потопи. Спасиха се по чудо отъ хиляда и осемстотинъ кораба само петь ладии, които и възвестиха на своитѣ гръцката победа и своята пълна погибель.
. . . . . . . . . . . . . .
[718 г.]. Патрициятъ Никита Ксилинитъ, заедно съ други патриции, като привлѣкоха съ писма и много богатства Тервеля, българския князъ, подтикнаха го да излѣзе противъ Лъва [сиречь императоръ Лъвъ III, който царувалъ презъ 717—740 гг.]. Нѣкои отъ българитѣ, обаче, ги предадоха, като известиха на царя, а той погуби всички чрезъ посичане съ мечъ.
. . . . . . . . . . . . . .
[Около 755 г. Авторътъ говори за императора Константина V Копронимъ, царувалъ отъ 741—775 год., когото той, поради неговата иконоборска дейность, нарича „мѫчитель", сиречь „тиранинъ", както се чете въ гръцкия текстъ].
121
Мѫчительтъ, като узна, че сарацинитѣ воюватъ помежду си, отправи се къмъ Сирийскитѣ страни и завзе Германикея и Теодосиуполъ и Мелитина и пороби всички тамошни жители. И поради тази причина на мора, той, като взе своитѣ сродници еретици — арменци и сирийци, пресели ги въ Византия и въ Тракия; тѣ и досега поддържатъ ересьта на мѫчителя.
. . . . . . . . . . . . . .
[Следъ 763 г. Императоръ Константинъ V Копронимъ].
Воюва и противъ българитѣ по суша и по вода и, като ги победи, влѣзе въ града (Цариградъ), въорѫженъ съ вражескитѣ орѫжия и водещъ въ триумфъ вързани плененитѣ българи...
Царьтъ, като се отправи противъ българитѣ по суша и по море, пристигна при Тутхонъ [Анхиало]. Духна силенъ вѣтъръ и корабитѣ се разбиха. Като узнаха това, българитѣ наченаха брань съ него и той, бидейки зле победенъ, се завърна посраменъ. Даже и до днесъ въ Тутхонъ лежатъ коститѣ на избититѣ и сѫ явенъ показъ за поражението... Бѣше си спечелилъ приятели между българитѣ, които му съобщаваха всички решения на своя князъ. Тѣ му известиха и това, че българскиятъ князъ изпраща войска, за да оплени Верзития. Цзрьтъ, като се престори, че събира войска срещу арабитѣ, и изпрати при българитѣ за миръ, събра цѣлата войска заедно съ отредитѣ, нападна българитѣ непредупредено и, като ги разби, спечели голѣма победа. Като се завърна въ града и извърши победно шествие, нарече тази война „храбрость", понеже никой не бѣ му се съпротивлявалъ и нито единъ гръкъ не бѣ убитъ. Българскиятъ князъ Телерихъ, като разбра, че царьтъ узнава неговитѣ решения отъ собственитѣ му люде, писа му съ хитрость: „Мисля да бѣгамъ и да дойда при тебе, та чрезъ мене да покоришъ цѣлата българска земя. Но изпрати
123
ми обещание за невредимость и ми съобщи, кои приятели имашъ тукъ, та да имъ се довѣря да дойдатъ съ мене". Той, обладанъ отъ лекомислие и безумие, извести онѣзи, които го осведомяваха за решенията (на княза). А този, като ги узна, предаде ги всички на люта смърть. Константинъ, когато чу това, оскуба си брадата. Излѣзе отново противъ българитѣ и люто се запалиха неговитѣ бедра и биде обзетъ отъ тежъкъ и силенъ огънь, завърна се на носилка въ Аркадиополъ и, като дойде въ Силиврия и доплува до Крѫглия кастелъ [Стронгилъ], умрѣ духомъ и тѣломъ, като викаше и казваше: „Живъ съмъ предаденъ на огънь, заради Богородица Мария, но отсега да бѫде почитана като истинска Богородица"...
. . . . . . . . . . . . . .
[783 год.]. Царица Ирина, като изпрати логотета Ставракия съ много войска противъ българитѣ [славянитѣ], подчини всичкитѣ и ги приведе подъ властьта на своето царство. Излѣзе и царьтъ [Константинъ VI, 780—797] съ своята майка въ Тракия съ музикални органи и голѣма войска и стигнаха до Боруи [Стара-Загора]. И, като го застроиха, неговата майка го нарече Иринополъ, сиречь Ирининъ-градъ; застрои се и Тутхонъ, и се завърнаха съ веселие.
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[791 год. Имп. Константинъ VI].
Царьтъ излѣзе противъ българитѣ и, като ги оплени и победи, се завърна. . . .
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[796 год.]. Българскиятъ князъ Кардамъ писа на царя: „Или ми дай дань, или ще дойда чакъ до Златнитѣ врата". Царьтъ, като сложи конски торъ въ кърпа, изпрати му и каза: „Изпращамъ ти дань, каквато ти подобава. Старъ си и не искамъ да се трудишъ да идвашъ до тукъ, но азъ ще дойда
124
при тебе". И, като събра войска и излѣзе, царьтъ го прогони въ неговата земя.
. . . . . . . . . . . . . .
[811 год.]. Царьтъ [Никифоръ I, 802—811] воюва противъ българитѣ, победи ги силно, та и така назовавания дворъ на тѣхния князъ Крума изгори. Когато онзи (Крумъ) му отправи молебни слова и му каза: „Нека ти стигне, царю, това", той никакъ не прие словата за миръ поради голѣмото свое ненаситство. Варваринътъ, като се разяри за това, загради входоветѣ и изходитѣ на своята земя съ дървени клисури [? прегради !]. Въ два дни събра войска и нападна на царевия станъ, уби него и всички, които бѣха съ него. Като отрѣза главата на Никифора и я повеси на дърво, одра костьта и я обкова наоколо съ сребро, повели да пиятъ въ нея българскитѣ боляри, издевайки се надъ него като ненаситенъ и отхвърлящъ мира .... Ставракий, синътъ Никифоровъ, царува една година и два месеца. Той биде раненъ въ войната съ българитѣ въ дѣсното бедро и бѣ пренесенъ на носило въ Цариградъ. . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[812 год.]. Българскиятъ князъ Крумъ му писа [на имп. Михаилъ I Рангаве, 811—813] за миръ, като искаше и голѣма дань. Този (императорътъ), като послуша лоши съвети, не прие мира. Той бѣше благъ и кротъкъ въ всичко, а въ управлението на държавата съвсемъ неизправенъ, подчиненъ на съветитѣ на лекомислени люде и нехрабъръ. Поради това, когато той воюва срещу българитѣ и се завърна съ голѣма победа [! вм. поражение !] и посраменъ, биде поставенъ за царь отъ народа [войската] и отъ боляритѣ въ полето на трибунала патрициятъ и източниятъ воевода Лъвъ. . . .
Новиятъ Сенахеримъ Крумъ, българскиятъ князъ, възгордѣнъ отъ победата, като остави своя братъ да обсажда Одринъ, на шестия день отъ възкачването
125
на Лъва [на престола] дойде при Цариградъ съ множество люде и обхождаше покрай стенитѣ, отъ Влахернитѣ до Златнитѣ врата, като показваше своята войска и извърши и скверни жертви на полето при Златнитѣ врата. Той искаше отъ царя да сключи миръ или да забие своето копие въ Златнитѣ врата. Понеже царьтъ не се съгласи на това, той се завърна въ своя станъ, като се учудваше на градскитѣ стени и на добре устроената царска войска. Съгласи се да бѫде сключенъ миръ, отправяйки изкустни слова. Царьтъ, като намѣри случай, опита се да го простреля, но не успѣ да изпълни това поради неопитностьта на ония, които помагаха въ това и които го уязвиха, но не му нанесоха смъртна рана. Крумъ, като се разгнѣви за това, изпрати войска при Свети Маманта и изгори намиращия се тамъ дворецъ, а медния лъвъ отъ хиподрума, заедно съ мечката и змея и прекрасни мрамори, натовари на кола и се завърна. И като обсади Одринъ и го превзе, мнозина отъ благороднитѣ македонци, заедно съ множество народъ, пресели и ги настани край рѣка Дунавъ.
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[Следъ 813 год.]. При тогова [имп. Михаилъ I] излѣзе българскиятъ князъ Крумъ противъ гърцитѣ, и Михаилъ биде победенъ, а когато Лъвъ Арменецъ възстана срещу него и се възцари, дойде подиръ него Крумъ и обсади Цариградъ. Бидейки раненъ отъ Лъва, като се завръщаше при българитѣ, изпрати при Свети Маманта и взе намиращитѣ се тамъ медни [статуи на] животни. Като отиде и противъ Одринъ, превзе го и пресели десеть хиляди мѫже, освенъ женитѣ, и всрѣдъ тѣхъ Василий, и ги настани оттатъкъ Дунава. Въ днитѣ на царь Теофила [829—842] бѣ воевода въ Македония така назованиятъ Кордили. Той имаше и синъ на име Варда, много храбъръ, когото остави вмѣсто себе си да управлява македонцитѣ, които се намираха
126
оттатъкъ рѣка Дунавъ. Самъ той чрезъ нѣкаква хитрость пристигна при Теофила. Този го прие съ радость и, като узна онова, което желаеше, изпрати кораби да ги взематъ и да ги доведатъ въ Цариградъ. Тогава бѣ князъ на българитѣ Владимиръ, внукъ Крумовъ и баща на Симеона, който царува следъ него. Народътъ реши да предварятъ корабитѣ и съ женитѣ и децата да излѣзатъ въ Романия. Когато излѣзе противъ Солунъ българскиятъ князъ Михаилъ, наченаха да преминаватъ рѣката заедно съ своитѣ имущества. Когато узна това комитътъ, дойде да се бие съ тѣхъ. Като се отчаяха македонцитѣ, поставиха се кефалия Цанция и Кордили и наченаха сражение, избиха мнозина, а други изловиха. Като не можаха да преминатъ, българитѣ отидоха при угритѣ и имъ известиха всичко за македонцитѣ. Пристигнаха и царевитѣ кораби, за да ги взематъ и отведатъ въ Цариградъ. Внезапно се явиха безчислено множество хуни [угри]. Тѣзи [македонцитѣ], като ги видѣха, извикаха съ сълзи и казаха: „Боже на свети Адриана, помогни ни!" и се готвѣха да наченатъ сражение. Хунитѣ имъ рекоха: „Дайте ни цѣлото ваше имущество и вървете, кѫдето искате". Тѣ не се съгласиха на това, но три дни стояха опълчени, а на четвъртия день наченаха да се качватъ на своитѣ кораби. Хунитѣ, като видѣха това, наченаха брань отъ петия часъ чакъ до вечерьта, но бѣха победени и македонцитѣ ги прогониха. На другия день, когато тѣ искаха да си отидатъ, пакъ се явиха хунитѣ, като искаха да се сражаватъ съ тѣхъ. Вдигна се единъ юноша македонецъ, на име Лъвъ, отъ рода Гомости — който после стана хетериархъ, — и други видни македонци, победиха ги и ги прогониха и, като се завърнаха, качиха се на корабитѣ и отидоха при царя; бидейки почетени отъ него, тѣ се завърнаха въ Македония, въ своята земя. Тогава дойде и юношата Василий отъ пленъ: той прекара въ пленъ при царя Лъва
127
и при Михаила Аморийски и се завърна при царя Теофила, на възрасть 25 години. Когато се завърна въ своята страна, настани се да работи при Цанция, македонския войвода, но, като не видѣ никаква полза отъ него, дойде въ Цариградъ на Златнитѣ врата . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[853 год.]. Понеже българитѣ нападаха и опленяваха въ Тракия и Македония, (императрица) Теодора нареди отреди, които отъ крепоститѣ нападаха българитѣ, когато тѣзи се пръскаха и опленяваха, убиваха ги и ги заробваха, та българитѣ се принудиха да се завърнатъ въ своята земя.
. . . . . . . . . . . . . .
[865 год.]. Повдигна се Михаилъ заедно съ Варда, събра войски противъ Михаила, българския князъ, по суша и по море, защото узна, че всрѣдъ българскиятъ народъ има гладъ. Българитѣ, като научиха това, се изплашиха като отъ гръмъ и преди да наченатъ борба и сражения, се отчаяха отъ победата и поискаха да станатъ християни и да се повинуватъ на гръцкия царь. Царьтъ, като кръсти и прие тѣхния князъ, даде му своето име, а неговитѣ боляри отведе въ Цариградъ и ги кръсти. Оттогава настана дълбокъ миръ.
. . . . . . . . . . . . . .
[894/6 гг.]. Дойде весть на царя отъ македонския воевода, че българскиятъ князъ Симеонъ се тъкми да воюва съ гърцитѣ. Причината, поради която се бѣ разгнѣвилъ Симеонъ, бѣ тази: василеопаторътъ Заутца имаше робъ скопецъ, на име Мусикъ; този се сприятели съ Ставракий и Козма, еладски сребролюбци и търговци, които поради желание за лихвоимство, съ ходатайството и помощьта на Мусика премѣстиха извършващата се въ Цариградъ българска търговия въ Солунъ, като зле засѣгаха бълраритѣ въ (събирането на) кумерка [търговски налогъ]. Българитѣ известиха това на Симеона,
128
а той осведоми царя Лъва за това. Царьтъ, възспиранъ отъ василеопатора, който помагаше на Мусика, изслуша всичко като празднословие. Симеонъ, като се разгнѣви, отправи се противъ гърцитѣ. Царьтъ, когато узна това, изпрати воеводата Кринитъ срещу българитѣ, съ орѫжия и много боляри. И при станалото въ Македония сражение, гърцитѣ бидоха разбити, Кринитъ бѣ убитъ, както и Куртикъ и всички останали. Отъ хазаритѣ, които участвуваха, най-храбритѣ бидоха заловени и съ отсѣчени рѫце и носове, за срамъ на гърцитѣ, бидоха изпратени отъ Симеона въ Цариградъ. Когато царьтъ ги видѣ и се разгнѣви, изпрати Никита, назованъ Склиръ, съ ладия на рѣката Дунавъ да даде дарове на угритѣ и да ги повдигне на война противъ Симеона. Този, като отиде и говори съ тѣхния главатарь Арпада и съ Косана и ги увеща да воюватъ, взе заложници и дойде въ Цариградъ. Царьтъ отново изпрати по море патриция и друнгерия на морскитѣ войски Евстатия; Никифора Фока патриция и доместика изпрати съ чиноветѣ по суша и навлѣзе въ България. Царьтъ, понеже обичаше мира, изпрати следъ това при Симеона квестора Константина, за да се съветва за мира. Когато Симеонъ узна за нашествието по суша и по море противъ себе си, затвори въ тъмницата квестора, като човѣкъ, който е дошелъ за измама. Угритѣ дойдоха, докато Симеонъ се занимаваше съ войската на Фока, и оплениха цѣлата българска земя. Като узна това, Симеонъ се отправи противъ тѣхъ, а тѣ преминаха и наченаха сражение съ българитѣ. И Симеонъ биде победенъ и едва се спаси въ Дръстъръ. Турцитѣ, сиречь угритѣ, помолиха царя да изпрати и да откупи плененитѣ българи, което, и стори царьтъ, като изпрати цариграждани да ги откупятъ. Симеонъ, чрезъ друнгарии Евстатия, помоли царя за миръ, на което царьтъ се съгласи и изпрати Лъва Хиросфакта да уговори мира, а на
129
Никифора заповѣда да се върне съ войската, както и на друнгария Евстатия. Симеонъ не удостои Лъва дори съ едно слово, но го затвори въ тъмница, а самъ отиде противъ турцитѣ (угритѣ). Тѣзи, като бѣха лишени отъ помощьта на гърцитѣ и останали неподготвени, той всички ги изби. Възгордѣ се и се завърна, намѣри Лъва въ Мундрага и му рече: „Не ще сключа миръ, ако не получа всички пленници". Царьтъ заповѣда да ги върнатъ. И дойде съ Лъва българинътъ Теодоръ, (човѣкъ) близъкъ на Симеона, и ги прие. Когато почина Никифоръ Фока, Симеонъ търсѣше причина да разори мира, като искаше и други пленници, и излѣзе противъ гърцитѣ. Царь Лъвъ постави Лъва Катакалона доместикъ на отборитѣ и съ него изпрати патриция и протовестиария Теодосия. Тѣ приведоха всички чинове и полкове. И като стана битка съ Симеона при Българофигонъ, гърцитѣ бидоха победени и всички погинаха, сѫщо и Теодосий протовестиарий, за когото царьтъ немалко скърбѣ.
. . . . . . . . . . . . . .
[913 г.]. Изпрати българскиятъ князъ Симеонъ, за да извести на [императоръ] Александра [912—913] относно мира и искаше да бѫде въ обичь и почить, както и при царь Лъва. А този, обзетъ отъ безумие и лудость, отпрати пратеницитѣ съ безчестие, като отправи заплахи къмъ Симеона. Наруши се оттогава мирътъ, и Симеонъ се готвѣше да вдигне орѫжие противъ християнитѣ...
[913 г.]. Българскиятъ царь Симеонъ излѣзе противъ гърцитѣ презъ месецъ августъ съ голѣма войска, дойде при Константиновия градъ, и като го обсади, окопа отъ Влахернитѣ до Златнитѣ врата, съ надежда лесно да го превземе. Но следъ като разбра здравината на стенитѣ и якостьта на множеството въорѫжени защитници и на каменнометнитѣ, отчая се и се завърна въ така наречения
130
Евдомъ, като поиска да сключи миренъ договоръ. Настойницитѣ [на малолѣтния императоръ Константина VII Багрянородни] приеха съ радость мира, Симеонъ изпрати своя магистъръ Теодора да преговаря за мира. Патриархъ Николай и Стефанъ и магистъръ Иоанъ взеха царя, дойдоха до Влахернитѣ и въведоха двамата Симеонови синове и обѣдваха съ царя въ палата. А патриархъ Николай излѣзе при Симеона, предъ когото Симеонъ преклони своята глава. Патриархътъ, като извърши молитва, положи на главата му, както казватъ, вмѣсто вѣнецъ, своя епириптарий. Симеонъ и синоветѣ му, като бидоха почетени съ безчислени дарове, се завърнаха въ своята страна, бидейки несъгласни относно мира.
[914 г.]. Българскиятъ царь Симеонъ отново опленяваше Тракия и царицата и боляритѣ бѣха загрижени какъ да утолятъ неговото свирепство. Иоанъ Вога поиска да бѫде въздигнатъ патриций, като обещаваше да доведе противъ него печенезитѣ. Като получи желаното, той взе дарове и отиде въ печенежската страна и взе оттамъ заложници, доведе ги въ Цариградъ, следъ като се бѣха съгласили печенезитѣ да дойдатъ и да воюватъ съ Симеона... Презъ месецъ септемврий, индиктъ трети, арменецътъ Панкратука предаде на Симеона Одринъ. Не следъ много бидоха изпратени отъ царица Зоя патрициятъ и каниклей Василий и протоспатариятъ Никита и го взеха отново.
. . . . . . . . . . . . . .
Като виждаше Зоя Симеоновата гордость и неговитѣ нападения противъ християнитѣ, посъветва се съ боляритѣ да сключи съюзъ и миръ съ агарянитѣ и приведе цѣлата източна войска, за да победи и разбие Симеона. Патрициятъ Иоанъ и Михаилъ Токсара бидоха изпратени въ Сирия, за да сключатъ миръ. Като стана това [сключване на мира],
131
раздадоха обичайната заплата на (военнитѣ) чинове и ги взеха и ги преведоха въ тракийската зема, подъ предводителството на доместика и магистра Лъва Фока. Константинъ, дворцовиятъ първосвещеникъ, и Константинъ Малелиа изнесоха животворното дърво [кръста] въ Тракия и всички се поклониха и, като се заклеха да умратъ единъ за другъ, устремиха се съ цѣлата войска противъ българитѣ. Иоанъ Грапсонъ началствуваше надъ екскувитския чинъ, а надъ иканатския — синътъ на Марулосъ. Воеводствуваха Романъ Аргиръ и неговиятъ братъ Лъвъ и Варда Фока. Съ тѣхъ бѣше и Мелиа съ арменцитѣ и всички останали воеводи на отборитѣ. Съ другитѣ бѣше и патрициатъ Константинъ Липсосъ, съветникъ на доместика Лъва въ всички засѣгащи (го) дѣла. На двадесетия день отъ месецъ августа стана брань между българи и гърци при Тутхонската рѣка. И какви сѫ неизпитани и неизследими божиитѣ сѫ́дби ! Победена бѣ цѣлата гръцка войска и цѣлата войска докрай се обърна въ бѣгство, и бѣ страшенъ плачъ и шумъ: едни се тъпчеха единъ другиго, други биваха избивани отъ враговетѣ. И (стана) кръвопролитие, каквото отвѣки не бѣ имало. Доместикътъ Лъвъ съ бѣгство се спаси въ Месемврия. Заедно съ другитѣ бѣ убитъ и Константинъ Липсосъ, Иоанъ Грапсонъ и мнозина други отъ боляритѣ. Тогава бѣ изпратенъ и патрициятъ Романъ, друнгарий на воднитѣ войски, съ цѣлата войска на рѣката Дунавъ въ помощь на Лъва Фока, а сѫщо и Иоанъ Вога да доведе печенезитѣ, както бѣ казано по-напредъ. На Друнгария Романа бѣ заповѣдано да ги преведе противъ българитѣ, въ помощь на Лъва. Фока. Между Романа и Иоана се завърза разпра и (си казаха) крамолнически слова. Когато печенезитѣ ги видѣха да се крамолятъ помежду си и да се препиратъ, отидоха си въ своята страна. Когато войната се свърши и се завърнаха въ Цариградъ Романъ
132
и Иоанъ Вога, противъ него (Романа) бѣха всички боляри. И въ такава беда изпадна друнгариятъ Романъ, щото го осѫдиха да го ослѣпятъ, защото поради небрежность, а повече поради зломислие не е прекаралъ печенезитѣ, но бързо си е отишелъ и дори бѣгащитѣ гърци не е приелъ на корабитѣ. И би истрадалъ това (наказание), ако не бѣха се противопоставили на присѫдата патрициятъ Константинъ и магистърътъ Стефанъ, които се ползуваха съ голѣма власть предъ царицата. Българитѣ, възгордѣни отъ победата, се отправиха противъ Цариградъ. Доместикътъ Лъвъ и хетериархътъ Иоанъ и Николай, синътъ на Дука, излѣзоха противъ българитѣ въ тракийската область, така назована Катасиртъ, заедно съ множество люде. Презъ нощьта българитѣ внезапно нападнаха на тѣхъ и Дука избѣга; убитъ бѣ неговиятъ синъ Николай и мнозина други съ него . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[921 г.]. Българитѣ отново нападнаха до Катасиртъ. Следъ смъртьта на доместика Адралеста, Потъ Аргиръ бѣ поставенъ за доместикъ на отборитѣ. Той, като излѣзе до Термополъ заедно съ чиноветѣ, изпрати Михаила, сина на Моролъва, мѣстоблюститель, за да следи българитѣ. Този, като нападна внезапно на тѣхъ, изби мнозина отъ българитѣ; но и самъ бѣ раненъ и като се върна въ града (Цариградъ), почина . . . . . . . . . . . . . .
__ __ __ __ __ __ __ __ __ __ __ __
[921 г.]. Симеонъ се отправи отново противъ гърцитѣ съ всички български войски и, като изпроводи кавхана и миника съ другитѣ, повели имъ да отидатъ бързо противъ Цариградъ. Тѣ преминаха планинитѣ и стигнаха до Манглава. Когато царь Романъ узна за тѣхното пристигане и помисли да не би да дойдатъ и запалятъ двореца при Изворитѣ и Устието, изпрати Иоана ректора заедно съ Лъва и Пота, назовавани Аргири, имащи съ себе
133
си достатъчно множество (люде) отъ царския дворъ, отъ хетерията и отъ чиноветѣ. Съ тѣхъ бѣ и Алексий Муселе, патриций и друнгарий на воднитѣ войски, съ своитѣ люде. Това бѣ презъ петата недѣля отъ поста. Тѣ разположиха войскитѣ, които имаха, по равнитѣ и низки мѣста на Изворитѣ. Когато българитѣ се явиха отюре съ орѫжие и надавайки грозенъ и страшенъ викъ, силно устремени на тѣхъ, Иоанъ ректоръ побѣгна веднага; Фотинъ, синъ на Платипода, защищавайки го, бѣ убитъ, както и мнозина други. Едва спасенъ, пристигна съ бѣгъ и въорѫженъ до единъ корабъ и друнгариятъ Алексий Муселе, но като не можа да се качи добре на корабната стълба, падна въ морето съ своя протомандаторъ и се удави. Аргиритѣ избѣгаха и се спасиха въ (единъ) кастелъ. Отъ морската войска и цѣлото останало множество едни, като избѣгаха отъ рѫцетѣ на неприятелитѣ, се издавиха въ морето, други станаха жертва на орѫжие, а трети бѣха взети пленници отъ българитѣ. Българитѣ, като нѣмаше кой да имъ брани, опожариха дворцитѣ при Изворитѣ и изгориха цѣлото Устие. Такова зло е безразсѫдството и неопитностьта, когато има за съюзникъ дързостьта!
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[922 г.]. Презъ месецъ юний българитѣ пакъ се отправиха на походъ и стигнаха даже до палатитѣ, които се намиратъ при Света Теодора. Царь Романъ свика на угощение воеводитѣ, а съ тѣхъ и наречения Сактики, и ги увещаваше да излѣзатъ противъ враговетѣ и да се борятъ за своето отечество. Тѣ се съгласиха да бѫдатъ готови да умратъ за неговото царство и за християнитѣ. На утриньта, казаниятъ Сактики, въорѫженъ отъ царя, показа наистина своята вѣра и храбрость. Като отиде задъ българитѣ и нападна на тѣхния станъ, изби всички, които намѣри тамъ. Когато българитѣ узнаха станалото,
134
върнаха се въ стана и, като наченаха сражение, победиха Сактики, който бѣ (излѣзълъ) съ малцина. А той, като се сражаваше доблестно, мнозина изби; като не можеше да се съпротивява на множеството врагове, пустна юздата на коня си и бѣгаше. Като преминаваше една рѣка, която течеше тамъ, и коньтъ му затъна въ тинята на рѣката, биде раненъ въ седалището и въ бедрото. Едва бѣ измъкнатъ коньтъ отъ кальта съ помощьта на неговитѣ подчинени и той пристигна въ Влахернитѣ и бѣ положенъ въ светата ракла. Понеже ранитѣ му бѣха лоши, почина презъ нощьта. . . .
Когато воеводствуваше въ Одринъ патрициятъ на име Моролъвъ, храбъръ въ брань и изкустенъ — който показа много подвизи противъ българитѣ, българскиятъ князъ Симеонъ отново обиколи съ всичкитѣ си войски речения градъ. И, като го обкопа яко, обсаждаше го. И понеже оскѫдѣ житото на намиращитѣ се въ града и ги измѫчваше силенъ гладъ, защото нѣмаха откѫде да си набавятъ жито, бѣха принудени отъ оскѫдицата и предадоха себе си и воеводата на българитѣ. Симеонъ, като го улови и окова цѣлъ въ вериги и подложи на много мѫки, най-сетне го наказа съ жестока смърть, достойна за лютата и сурова своя душа. Като предаде града въ стража на българитѣ, отиде си.
Тѣзи, като узнаха, че идатъ гръцки войски срещу тѣхъ, оставиха го и си отидоха. Той мина пакъ подъ властьта на гърцитѣ...
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
[923 г.]. Презъ месецъ септемврий, индиктъ втори, българскиятъ князъ Симеонъ съ всичкитѣ си войски дойде при Цариградъ, оплени Тракия и Македония и всичко опожари и разори и изсѣче овошкитѣ. Като пристигна чакъ до Влахернитѣ, поиска да му изпратятъ патриарха Николая и нѣкои
135
отъ болирятѣ, та да говори съ тѣхъ за мира. Взеха заложници единъ отъ другъ и излѣзе най-напредъ патриархъ Николай, после патрициятъ Михаилъ и мистикътъ Иоанъ .... И тѣ говориха съ Симеона за мира. Този ги отпрати и искаше да види самия царь Романа, защото бѣ слушалъ отъ мнозина за неговата мѫдрость, мѫжество и разумъ. Царьтъ много се зарадва за това, защото желаеше мира и (искаше) да престанатъ всѣкидневнитѣ кръвопролития. Като изпрати въ Космидското крайбрѣжие, направи въ морето здравъ изходъ, та царскиятъ корабъ да може да доплува и се спре при него. И, като го огради отвсѣкѫде, заповѣда да направятъ въ срѣдата преграда, гдето щѣха да говорятъ единъ съ другиго. А Симеонъ изпрати и опожари църквата Света Богородица, която се намира при Изворитѣ, и всичко наоколо, отъ което се виждаше, че той не желае мира, но съ праздни надежди го мами. А царьтъ, като отиде въ Влахернитѣ заедно съ патриарха Николал, влѣзе въ светата ракла и въздигна рѫце за молитва. После падна ничкомъ, омокряше съ сълзи земята, призовавайки пречистата Богородица да умекчи неумекченото и жестоко негово сърдце и да го направи да сключи миръ. Като отвориха светия ковчегъ, гдето лежи честниятъ омофоръ на пресветата Богородица, и царьтъ го взе оттамъ и го наметна като нѣкаква нерушима броня и си положи като нѣкакъвъ шлемъ вѣрата въ пречистата Богородица, излѣзе изъ църквата, обграденъ съ силни орѫжия. Украсилъ намиращата се съ него войска съ щитове и орѫжия, пристигна на приготвеното мѣсто, за да се срещне съ Симеона. Деньтъ, когато това стана, бѣ четвъртъкъ, девети отъ месеца септемврий. На четвъртия часъ отъ деня дойде Симеонъ, водейки безчислено множество, раздѣлено на множество полкове, едни съ златни щитове и съ златни копия, други съ всѣкакъвъ видъ орѫжия украсени
136
и всички облѣчени въ желѣзо. Тѣзи, като поставиха помежду си Симеона, прославяха го като царь на гръцки езикъ. Всички сенатори стояха на стенитѣ и гледаха това, което ставаше. И заслужава учудване безстрашниятъ разумъ и храбростьта негова (на Романа), какъ, като видѣ нашествието на толкова врагове, не се учуди, уплаши и скри, но отивайки като на любимо множество, така безстрашно отиваше, за своитѣ люде полагайки душата си на враговетѣ. Той пръвъ пристигна при казания изходъ и очакваше Симеона. Следъ като се взеха заложници отъ дветѣ страни и българитѣ прегледаха добре изхода, да нѣма нѣкаква измама или примка, слѣзе Симеонъ отъ коня и се изкачи при царя. Следъ като се цѣлунаха единъ другиго, наченаха да говорятъ за мира. Царьтъ, разправятъ, казалъ на Симеона така:
„Чухъ, че ти си благочестивъ човѣкъ и истински християнинъ, но виждамъ, че дѣлата не се схождатъ никакъ съ думитѣ. Защото за благочестивия човѣкъ и християнина е свойствено да обича мира и любовьта, понеже Богъ е и се нарича любовь. Нечестивиятъ човѣкъ и християнинъ (само) по име, а двойно невѣренъ, се радва на убийствата и неправедно проливанитѣ кърви. Ако ти си истински християнинъ, както чухме, спри, най-сетне, неправеднитѣ избивания и невиннитѣ кръвопролития и сключи миръ съ насъ, християнитѣ. И ти самъ си назоваванъ християнинъ и не желай да окървявашъ дѣсницата на християни съ кърви сѫщо на вѣрни християни. Ти самъ си човѣкъ, който очаква смърть и възкресение и сѫдъ. Днесъ сѫществуващъ, а утре ще се разсипешъ въ прахъ: една болесть ще изгаси цѣлото ти високомѣрие. Съ какво слово ще отговоришъ Богу, когато се представишъ тамъ, за неправеднитѣ избивания, съ какъвъ образъ ще погледнешъ страшния и праведенъ Сѫдия ? Ако правишъ това съ желание за богатства, азъ ще те изпълня до ситость
137
съ желаното, но само спри дѣсницата си, възлюби съединението, умири се, та и самъ да прекарашъ живота си мирно, безкръвно и леко и християнитѣ да си починатъ, най-сетне, отъ бедитѣ и да престанатъ да убиватъ християни. Защото не имъ подобава да вдигатъ орѫжие противъ единовѣрци".
Като каза това, царьтъ замлъкна. Симеонъ се засрами отъ него и склони да сключи миръ. Като се цѣлунаха единъ другиго, раздѣлиха се, следъ като царьтъ почете Симеона съ великолепни дарове. Ще разкажа какво нѣщо чудно и странно за онѣзи, които разбиратъ, се случи тогава. Казватъ, че докато царетѣ беседвали, два орли, като прелетѣли надъ тѣхъ, пищѣли и се смѣсвали помежду си и веднага се раздѣлили, като единиятъ отишелъ надъ Цариградъ, а другиятъ отлетѣлъ въ Тракия. Онѣзи, които наблюдавали точно това нѣщо, казаха, че не друго ще стане, но точно това, че двамата ще се разотидатъ несговорни относно мира. Симеонъ, като пристигна въ своя станъ, разказваше на своитѣ боляри за разумностьта и смирението на царя, говорѣше за неговия видъ, мощь и безстрашна мѫдрость...
. . . . . . . . . . . . . .
[927 г.]. Месецъ май 17 [вм. 27] българскиятъ князъ Симеонъ почина, следъ като постави за князъ своя синъ Петра, роденъ отъ втората своя жена, сестра на Георгия Сурсувула, когото Симеонъ остави и настойникъ на своитѣ деца. Михаила, отъ първата си жена, той направи монахъ. Иоанъ и Венеаминъ, Петровитѣ братя, още се красѣха съ български одежди. Околнитѣ народи, хърватитѣ и останалитѣ, като узнаха за Симеоновата смърть, мислѣха да нападнатъ българитѣ. Силенъ гладъ и много скакалци измѫчваха българския народъ. (Българитѣ) се уплашиха отъ нашествието на другитѣ народи, а повече се страхуваха отъ нахлуването на гърцитѣ. Като се посъветваха, отправиха се на походъ противъ
138
гърцитѣ и стигнаха въ Македония, за да уплашатъ, както подобава, гърцитѣ. После, като узнаха, че царь Романъ възнамѣрява да се отправи противъ тѣхъ, Петъръ и Георгий изпратиха тайно нѣкакъвъ монахъ, на име Калокиръ, отъ арменски родъ, съ златопечатникъ. Въ него пишеше, че искатъ да се помирятъ съ гърцитѣ и сѫ готови да сторятъ това съ любовь, обаче не само това, но, ако искатъ, да сключатъ и браченъ съюзъ. Царьтъ прие съ радость този монахъ и веднага изпрати съ ладия въ Месемврия монаха Теодосия, назоваванъ Авукъ, и клирика Василия Родоски, за да говорятъ съ българитѣ за мира. Тѣ, като отидоха и говориха за належащитѣ дѣла, тръгнаха заедно съ Стефана българина и пристигнаха по сухо, а следъ тѣхъ пристигна и Георгий Сурсувулъ. И като пристигнаха въ Цариградъ, сключиха мира и поискаха да сключатъ бракъ съ царя. Когато видѣха дъщерята на царя Христофора — Мария и много я обикнаха, писаха на Петра скоро да дойде, следъ като по-напредъ бѣха сключили договоръ за миръ. Магистъръ Никита, сватъ на царь Романа, биде изпратенъ да посрещне и доведе Петра въ Цариградъ. Когато българскиятъ князъ Петъръ пристигна, царь Романъ се качи на ладия, стигна въ Влахернитѣ, срещна идващия насреща му Петъръ и (го) цѣлуна. И следъ като си казаха единъ другиму потрѣбното, подписаха мирнитѣ договори и брачнитѣ съглашения, при съдействието и смисленото разпореждане между гърци и българи на протовестиария Теофанъ. На осмий, октомврий месецъ, излѣзе патриархъ Стефанъ, заедно съ протовестиария Теофанъ и Мария, дъщерята на царя Христофора, и съ цѣлия синклитъ въ църквата Пречиста Богородица при Изворитѣ, бидоха благословени Петъръ и Мария и бѣха положени брачни вѣнци на главитѣ имъ, като сватуваха протовестиариятъ Теофанъ и Георгий Сурсувулъ. Бѣ сложена блестяща и скѫпа трапеза и бидоха извършени
139
блѣскаво всички сватбени обичаи. Протовестиариятъ Теофанъ се завърна съ Мария въ града. На третия день отъ сватбата царь Романъ устрои блѣскаво угощение на изхода при Изворитѣ, като го украси съ брачни и сирийски [копринени] завеси, а царскиятъ корабъ стоеше при този изходъ, гдето царь Романъ обѣдва съ Петра българина, съ своя зеть Константина и съ сина си Христофора. Българитѣ направиха немалка крамола, да се славослови първомъ Христофоръ, а после Константинъ. Царь Романъ се съгласи на тѣхното искане и стана, както тѣ поискаха. А следъ като се извършиха всички сватбени обичаи и Мария трѣбваше вече да отиде въ българската земя заедно съ своя мѫжъ Петра, нейнитѣ родители и протовестиариятъ Теофанъ излѣзоха съ нея до Евдома и обѣдваха тамъ съ Петра. И когато трѣбваше да си отиде, тѣ прегърнаха дъщеря си и проливаха много сълзи, както подобава при раздѣлата съ превъзлюбено чедо, и, като цѣлунаха своя зеть и му я предадоха въ рѫцетѣ, завърнаха се въ дворцитѣ. Мария, предадена въ български рѫце, отиваше при българитѣ, радостна и скръбна: скръбна, защото се лишаваше отъ превъзлюбени родители, царски домове и обичаи и сродници, а радостна, защото се свързваше съ мѫжъ царь и се назоваваше царица на българитѣ. Тя отиваше, като носѣше всѣкакво богатство и безчислени сѫдове...
[928 г.]. Противъ българския царь Петра начена да се повдига неговиятъ братъ Иванъ съ други Симеонови боляри. Бидейки уловени, Иванъ бѣ битъ и затворенъ въ тъмница, а останалитѣ предадени на немалки мѫки. Когато Петъръ извести за това на царя Романа, царьтъ изпрати инока Ивана, който бѣ ректоръ, подъ предлогъ да освободи задържанитѣ пленници, а въ сѫщность да вземе Ивана и да го доведе въ Цариградъ. Това и стана. Качи се (този) заедно съ Ивана на корабъ
139
въ Месемврия и пристигна въ Цариградъ. Не следъ много той [братътъ на царя Петра] отхвърли иноческото одеяние и поиска да се ожени. Царьтъ му даде домъ, премного имоти и жена отъ своята страна, изъ арменцитѣ. И биде извършена прекрасна сватба въ кесаревия домъ, като сватуваха царь Христофоръ и бившиятъ ректоръ, монахътъ Иванъ...
. . . . . . . [Между 931 и 945 години]. А казаната внучка на царя, Марии, жена на Петра български, много пѫти дохожда въ Цариградъ, за да посети своя баща и дѣдо. Последенъ пѫть дойде съ трима синове, следъ като баща ѝ Христофоръ бѣ вече умрѣлъ. И като получи много богатство отъ своя дѣдо, завърна се съ почесть...
. . . . . . .
Дотука е писание на Симеона Логотета, а оттука — на другиго.
__ __ __ __ __
— значи, самия миренъ договоръ, набучили го на копие и така наченали сражение.
Това известие напомня твърде много думитѣ на G. Acropol., ed. Heis., p. 42, 7-8,
който разказва, че въ 1230 г. Иванъ Асѣнь II се отправилъ на бой срещу
нарушителя на договора Теодора Комнинъ, „като издигналъ на знаме писмената
клетва на Теодора".
,
предадено отъ мене отреди (тукъ с. 122). За наименованието вж. Du Cange,
Glossarium..., s. v. τάγματα, numeri militares. Споредъ славянския преводачъ,
Константинъ Копронимъ „брань тѫ нарече храбрость", докато въ гръцкия
текстъ тя е назована „благородна" (G. Ham., p. 655, 7: εὐγενῆ). За името на
българския владѣтель Телеригъ cp. y Златарски, История, I, 1,
(Хроника Сим. Лог., с. 90).
Любопитни сѫ думитѣ, съ които
се обърналъ Крумъ къмъ ромеитѣ:
„прости же цареви сътворити мирь, a ще копіе свое вънзить въ Златаа врата"
(Хроника Сим. Лог., с. 90); въ гръцкия текстъ (G. Ham., p. 680, 13 и бел.) се
чете : ἤ τὸ δόρυ αὐτοῦ πήξειν..., въ единъ преписъ, обаче, се чете : εἰ...
πήξει; вж. сѫщо текста y (Pseudo-)Geоrgius mon. Chronicon ed. De-Boor. p. 765,
1. Cпоредъ Theoph , ed. De-Boor, I, p. 503, 10 sqq. Крумъ „поискалъ да забие
копието си на самата Златна врата". Проф. В. Бешевлиевъ (въ: ИзвНЕМ, VIII-IX
(1929), c. 177 сл.) вижда въ това сведение, между другото, указание, че ханътъ е
билъ върховенъ жрецъ. Въ самото забиване на копието той съзира (п. т., с. 180)
„магическо деяние", което „принадлежи къмъ т. н. контагиозна или
аналогична магия". Споредъ него, „ако Крумъ забие копието си въ
, a думитѣ τὰ θέματα καὶ τὰ τάγματα (ib., p. 774, 12)
— съ „чиновы и плыкы".