Исторически документи и свидетелства за гроба на Левски

Николай Хайтов, Георги Тахов (съставители)

 

ДЯЛ ТРЕТИ. ДОКУМЕНТИ И СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ИЗПОВЕДТА, ОБЕСВАНЕТО И «ЗАКОПАВАНЕТО» НА ЛЕВСКИ

 

 

  1. Записка за обесването на Апостола в дневника на неговия куриер Минчо Хаджинедев (1873)

  2. Обесването на Левски според Захари Стоянов

  3. Изповедта и обесването на В. Левски според разказа на поп Тодор пред Иван Вазов (1880)

  4. Допълнение към очерка на Вазов «София на 1880 година» (1905)

  5. Изповедта и обесването — според разказа на поп Тодор пред Иван Кършовски (1898)

  6. Левски заровен в позорното гробище на София (П. В. Алабин, 1878)

  7. Гробът на Левски — зад казармите на конвоя (Г. Прошек, 1882)

  8. Левски «закупан в гробищата на престъпниците» (Захари Стоянов)

  9. Тялото на Левски заровено «при бесилката» (Михаил К. Буботинов, 1898)

10. «Левски е заровен в старите софийски гробища» (поп Минчо Кънчев, «Видрица», 1983)

11. «Левски е заровен в старите софийски гробища» — повтаря и Стоян Заимов (1895 )

12. Гробът на Левски — при казармите на конвоя (в. «Нова балканска трибуна», 1911)

13. Левски погребан. . . В трапищата в двора на гвардейската казарма към «Кюлюците» (Димитър Кацев-Бурски, 1937)

14. Левски погребан до Общи «под циганските гробища» (Димитър Пенев, 1935)

15. Где се е намирала бесилката на Левски (Димитър Венедиков, 1937)

16. Левски заровен в «окопа» (П. М. Маттеев, 1937)

17. Левски «затрупан в рова (ендеко)» (д-р Хр. Тантилов, 1937)

18. Гробът на Левски «нейде зад кавалерийските казарми»Вестник на вестниците» , 1937)

19. Левски погребан «в левия край на гробището над Кюлюците» (Георги Черкезов)

20. Левски закопан «близо до мястото на обесването» (в. «Заря», 1937)

21. Левски «заровен без поп пред сеновала на гвардейския полк» (Ст. Н. Коледаров, 1937)

22. Гробът на В. Левски — «под сеновала на гвардейския полк» (Славчо Тошев Николчев, 1937)

23. Левски «подхвърлен в Кюлюците» (о.з. майор Гълъбов)

24. Левски е погребан в «напуснатите гробища» (Коста Николов, 1938)

 

 

1. ЗАПИСКА ЗА ОБЕСВАНЕТО НА АПОСТОЛА В ДНЕВНИКА НА НЕГОВИЯ КУРИЕР МИНЧО ХАДЖИНЕДЕВ [4]

 

«Убесиха у София Василя, февруари, ден 6-ий. М-ц февр. ден 6-ий му го резаха въжето аскерите за по три гроша парче. Отидохме с Геле Китов и Кола Новачки та му запалихме вощеници у «Св. Петка». Амин.»

 

На следващата страница:

 

«Лето 1873 месец февруари Ох. . .

 

АМИН»

 

В. «Поглед», бр. 7/1991 г. «Една записка проговаря» от Георги Тахов. Повече за Минчо Хаджинедев и Геле Китов — в същата статия, както и в книгата на Г. Тахов «От Средец до София», С. 1987, с. 210—212.

 

 

2. ОБЕСВАНЕТО НА ЛЕВСКИ СПОРЕД ЗАХАРИ СТОЯНОВ

 

«. . . Рано сутринта на 6 февруарий 1873 година около конака се забелязвало извънредно движение. На една страна се нареждали на права линия едно отделение заптии, облечени и стегнати като да вървят на път. После

 

35

 

 

малко от затвора излязла позорната кола, в която бил турен нашият херой, заобиколен ог стотина щикове и голи сабли. Колата отивала към приготвената вече бесилница, но в лицето на джелатите наместо радост — изобразявала се скръб. Причината на това била, че наместо гърченето на юнашкото тяло върху бесилницата, вместо разкривения поглед на орловите очи, студен и безчувствен труп, без никакви движения, щял да повиси, а това не можело да принесе ожидаемото удоволствие на кръвожадните палачи. Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в затвора, ударил си главата от каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В това положение го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил вече чувства, и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло. . .

 

Смъртните останки на Левски са погребани в София. . .

 

Вечна ти памет, велики мъчениче! Приеми от твоя горещ обожател настоящите няколко редовце!. . . »

 

«Васил Левски (Дяконът) — критично издание на Ст. Каракостов, Пловдив 1883 г. — София 1943, с. 130.

 

 

3. ИЗПОВЕДТА И ОБЕСВАНЕТО НА В. ЛЕВСКИ СПОРЕД РАЗКАЗА НА ПОП ТОДОР ПРЕД ИВАН ВАЗОВ

 

«Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийската казарма. В нея казарма е бил затворен на 1872 г. Левски след пленяването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигало бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изновядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаяли. [5] Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с

 

36

 

 

Левски и се боял да не би да е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: «Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!», и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда, Левски няколко време с тих шепот му се изповядал. . . »

 

Сп. «Българска сбирка», кн. 10/1905 г., статията на Ив. Вазов «София на 1880 година», спомени.

 

 

4. ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ОЧЕРКА НА ВАЗОВ «СОФИЯ НА 1880 ГОДИНА»

 

«Когато вече беше отпечатан горния ми очерк в първата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещнах с г. Димитър Димов (Папашата), близък приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода — последните минути на Левски, — който описвам там, г. Димов ми разказа как той го бил чул от устата на същия поп Тодора и който той помнял добре. Разказът му поправя и допълва моя. И ето как е била всъщност работата:

 

Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му заповядал да причести осъдения на смърт с думите, които аз предадох, и се оттеглил на страна, както сторили и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Левски сами. . .

 

Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.

 

По-после любопитни софиянци се опитвали напразно да изкопчат от попа нещо за Дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дългът. На Папашата само после казал следующето.

 

— Когато Васил се изповяда, той прибави тия думи: «Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!»

 

Аз счетох за нужно да предам тия подробности за последните минути на великия революционер, защотр те бяха до днес неизвестни, а и в г. Заимовата книга «Животът на Васил Левски» ги няма, до колкото помня.»

 

Сп. «Българска сбирка», кн. 10/1905 г.

 

37

 

 

 

5. ИЗПОВЕДТА И ОБЕСВАНЕТО — СПОРЕД РАЗКАЗА НА ПОП ТОДОР ПРЕД ИВАН КЪРШОВСКИ

 

«... Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно с заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски.

 

Там заварих мюгесарифина (Мазхар паша), много турци и войска. В. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Когато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах.

 

Папаз ефенди — ми каза мютесарифинът, — иди там, та според вярата ви извършете вашето — като ми посочи към Левски.

 

Аз отидох при Левски и откакто го изповядох, почнах да чета отредената за случая молитва и когато споменах името «раба божия Василий», Левски ме пресече и каза:

 

— Споменавай ме в молитвите си, отче попе, с името «йеродякон Игнатий» — и след малко мълчание прибави: — Моли се, отче, не за мене, а за отечество България!

 

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика:

 

— Боже, избави България!»

 

Иван П. Кършовски — «Васил Иванов Левски», в. «Юнак», год. I, бр. 6 от 6. II. 1898 г.

 

 

6. ЛЕВСКИ ЗАРОВЕН В ПОЗОРНОТО ГРОБИЩЕ НА СОФИЯ

 

«. . . За да способствувам донякъде за повдигане на народния дух у българите, намерих за необходимо да взема участие в някои патриотически предприятия от името па славянските общества.

 

В България особено се тачи паметта на двама патриоти, посветили целия си живот на делото за освобождаване на отечеството и запечатали това със своята кръв — Левски и Бенковски. . .

 

38

 

 

... За Левски и Бенковски е взето решение да им се въздигне паметник по приложения план. Понастоящем наближава завършването на този паметник. Той се издига на мястото, където е бил обесен Левски, при влизането в града по Орханийского шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще се положат останките на Левски, които ще бъдат пренесени от позорното гробище, където е бил заровен. Главата на Бенковски, предадена на земята в православното гробище, ще бъде пренесена под същия паметник.

 

Първата лепта за изграждане на този народен паметник аз внесох от името на славянските общества в размер на 567 фр., в това число и от Петербургското — 78 фр.»

 

Извлечение от Доклада на главния агент на Славянските благотворителни общества П. В. Алабин от 28. X. 1878 г. до Петербурското славянско общество. Виж «Освобождение Болгарии от Турецкого ига», сборник с документи в три тома — издание «Наука», Москва, 1967 г. — т. III, с. 293—298

 

(През 1878 година П. В. Алабин е бил губернатор на София.)

 

Споменатото в доклада на П. В. Алабин «позорно гробище» на София се е намирало извън чертите на града (извън крепостния ров, наричан «ендеко») в местността «Кюлюците», която се е простирала на изток от сегашния бул. «В. Левски». Това гробище се е наричало още «нередовно», защото мъртъвците в него не били погребвани според установения християнски обред в гробове, а заравяни в плитко изкопани дупки без опело от свещеник.

 

Възникването на нередовните гробища се дължи на толерираното от християнската религия народно поверие, че настигнатите от греховна смърт (самоубийство, ударени от гръм, поносени от чума, удавени и пр.), се вампирясвали. Към тази категория покойници били причислявани и незаконородените, убити от майките им, както и умрелите некръстени деца, покойниците без установена самоличност и ЕКЗЕКУТИРАНИТЕ ДЪРЖАВНИ ПРЕСТЪПНИЦИ, ако съответната духовна община не ги поиска за редовно погребение.

 

Нередовните гробища са се наричали «позорни», защото погребаните в тях не по установения църковен ред, отивали направо в ада. (Път за рая осигурявало само църковното ногребение.) Затова погребването в

 

39

 

 

Позорните гробища се е смятало за най-голямото нещастие, което е могло да сполети един християнин. (Виж за повече подробности «Български погребални обичаи», Хр. Вакарелски, БАН 1990 г.)

 

Интересни са и подробностите от изповедта на Левски в записката на З. Стоянов (за убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч). При последното си посещение на Сопотския женски манастир през 1872 година Левски също е изповядал този си «грях». (Виж «Отечествен вестник» от 13 февруари 1992 г. статията на Максим Пловдивски, също и в «Последните дни на В. Левски» от Д. Панчовски, С. 1990, с. 62—65.)

 

 

7. ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ — ЗАД КАЗАРМИТЕ НА КОНВОЯ

 

«София, 30 Март 1882 год.

 

Господине Редакторе,

 

В един от последните броеве на поч. Ви вестник говорите за паметникът на Левски в София. Позволете да кажа как е почнат тойзи паметник и защо не е довършен. .

 

. . . Причината, на която Г-н Алабин искал да свърши паметникът в течение на 20 деня била, че подир свършване на нещастний Берлинский конгрес може да се яви някое препятствие за построяване на паметника на един патриот Българин, който е бунтовал българский народ против Турция, на която България е и до днес подчинена (?). [6]

 

Гробът на Левский се намирал зад казармите и го знаяха някои хора. Кокалите му щяха да се вложат в самий паметник. Във време на окупацията се събираха още пари, както казозат, и които стоят неупотребуени до днес; после окопацията старите патриоти се забравиха, излезнаха нови, които се борят до днес за своите паметници, на миналото се не гледа. Даже и камени употреблени на въздигание на този паметник припомняват вехтостта. (Тия са от лошо качество от Мурчаево и се разсипаха както на железницата, тъй и на паметникът.)

 

Гробът пак на Левски верувам, че се е загубил някъде в казармите на конвоя. [7]

 

40

 

 

Ето историята на паметника на Левски. Имало, казват, някои камъни приготвени за далнейше построение. Но кой ги дигна и прибра? И тая върба, до която беше обесен Левски някой я подсече, но кой? Та и кой ли имаше време да гледа таквиз работи ? Добре би било да се помислим по-енергично за такива неща.

 

Г. ПРОШЕК

 

Вестник «Марица», бр. 376 от 9 април 1882 г.

 

«Казармите на конвоя» (княжеския конвой), за който Прошек споменава в писмото си, се превръщат по-късно в казарми на княжеската гвардия, прераснали още по-късно в «кавалерийски». Те са били разположени на територията, ограничена днес от булевардите «Дондуков» и «Янко Сакъзов». Кавалерийските казарми граничели на север с местността «Кюлюците», където се е намирало позорното гробище на София. (За повече подробности виж «Последните митове и гробът на В. Левски» от Н. Хайтов, изд. «Хр. Г. Данов», 1985 г. с. 44 и следващите.)

 

 

8. ЛЕВСКИ «ЗАКУПАН В ГРОБИЩАТА НА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ»

 

(ЗА) «Левски от поп Тодора

 

Убесен на 26 февр. вторник заранта рано. [8] В казармата, която изгоря е бил затворен на мястото гдето се проектира Св. Ал. Невски — Вторник е бил пазар.(ен) ден, та за туй тогава го обесили — да види мало и голямо — В София се във втор(ник) бесили — Мазхар паша благороден — Стоял на въжето до пладне — Публика нямало. Изповед(та) станал(а) до самата бесилница — Бил вързан с белекчета, прекръстил се преди да приеме причастие. — Казал че е священодиякон — Че каквото правил е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал че е убил в Ловеч момчето. Била му вързана главата. Закупан в гробищата за престъпниците, на североисточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя в един хендек: Комиссари: Али Саид паша, и хаджи Иванчо — На Ахмед паша на свадбата. . . (Левски отишел на гости в салона (1871 г.). Облечен бил на бесилката с дълга

 

41

 

 

дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил.

 

Кръстът на Бенковски — Той е предаден на Архимандрит Харитон от о. Кирила за да го пази в митрополията, а после е предаден на поибренци (на 20 май 1879 г.) . ..... написал на кръстът, че е нему предаден).

 

Главата (на) Бенковски поп Христо я закупал в Соф. гробища. . .

 

Поп Христо Павлов. Той бил повикан от Мазхар паша в София, който му показал дрехите, лева и му дал главата, която била в една конска торба. Тя е първата глава. Закупана е в Софийските гробища до княжеското шосе (Халкаса капусу) — Там бесили кърджалиите — Новите гробища, там гдето се копаят свещениците. Николчо гробаря ископал гроб с мистрия (гдето мажат) На 21 май я закупали (св. Констадин). [9]

 

____

 

За Левски знае още баба Тропчевица и поп Таки. [10]

 

____

 

25 душ викат че в София обесили. Двама Муховци един, поискал да се турчи, а по-стария извикал напред! Не бивай малодушен! — Поп Христо бил повикан да причестява, но като видял, че иска да се турчи, спрял. После го кандардисали и той взел св. причастие. Простете ма, казал. Ще умра за вяра. Това било на Царигр(адската) капия.

 

____

 

Когато купаели (закопавали) главата (на Бенковски) било вечер. Дошле 100 души войска и 4 мюлезими, които изпъдили жените и я закупали. Страх ги е било да не стани бунт. Марица гледала през прозореца.

 

____

 

Левски — Генов. Атовите, т. е. на Ан(гел) Кънч(ев) коня, който купили от Плев(ен) много обърнал вниманието на турците. Марин Петров продал тия коне. Въобще Ан. Кън. не можеше да води агитацията като В. Левски. Той беше светски човек. — В с. Правец на ханищата закопали парите.

 

Атанас Лазаров в Ряхово има писма от Левски.

 

____

 

42

 

 

Левски в Извор (Голям Бълг(арски) бай Георги Стойков [11] е приемал Левски в къщата си. — Често деня и нощя, в разни костюми. — На седенки карал момите да пеят нар(одни) песни. А той пея: Горд Никифор «Отдавна ли си моми мо» — За риба по реката Мал(ък) Искър. А когато имало у Г. С. гости, то в някоя крайна къща (особено като имало опасност). Огън му паляли в мангали, турен в чувала. Другари му биле: Васил Бушуранов, [12] Илия Костов Гюндюзов, поп Стефан и др.

 

На Димитър Крачунов той говорил (Извор), че ако останем под Руссия, то ще испаднем в по-голямо робство. Аз ще си остана бунтовник. Ако сами се избавим, тогава ще бъдем свободни, говорял гой. — По цели нощи не спял, се чете и пиши. Свобода вред оценявал (?) — Васил Иванов от Извор е бил негов верен човек. — В Гложени при Йонков (живее) Ловеч.

 

____

 

Русите подкупват и развратяват България със своите рубли, а после викат: страна изтерзана, народ деморализиран и пр.

 

____

 

Баба Удреница е отишла на втория ден на мястото като бръкнала в гърлото му. Турците ѝ казали: «Главата е на цар Георгия». Подир 40 дена тя му прибрала костите, които са заровени в черновата Всех Святих в гробищата. Тая бабичка е ходила там скритом.

 

____

 

Левски — Станю Иванов (от Тетевен) е бил с Левски в Соф. конак. Там го видял. Дали му кафе, той отказал. «Ние не сме като вас да тровим хората», казал х. Иванчо. Който излязвал да каже, че познава Лев(ски). Той отричал. Д(имитър) Об(щи) му казал: «По-добре да си умрял». В Тетевене имало някой си помак Райчо от Градешница. Той се убедил в правотата на делото, слуговал на Лев(ски), поливал му да се мие и го почитал. Влязъл в дома на Ст. х. Иванов. Другари: хаджи Станю, Ибришима, Дочо Мръвков. — За хазната много се карал. Д. О. е бил автора когато са много карали. Най-напред със Сава Младенов дошле в Тетевен, и нощно време събрание станало в училището на 6 и 7 Дек. 1871 г. План. Населението от Дунава ще влезе в балкана, Тет(евен)

 

43

 

 

и Извори ще се образували чети. На Великден той написал яйца: «Или смърт юнашка или свобода републиканска». Яйцата писал Дочу Н. Влаевски. ». . .

 

Архив на Захари Стоянов в Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий», София, II А 8675.

 

Документът представлява тетрадка с формат 18.5/18.00 см. с надпис «БОТЕВ — ЛЕВСКИ — БЕНКОВСКИ» с 22 листа от с. 28 до 39. Сведенията за обесването на Левски заемат първите три страници. Обръща му за пръв път внимание проф. Димитър Панчовски през 1984 година и го предоставя за публикация на Н. Хайтов. (Виж «Последните мигове и гробът на В. Левски», изд. «Хр. Г: Данов», Пловдив, 1985 г., с. 28, 27. Това е първото домашно писмено свидетелство, че Левски е закопан в гробищата на престъпниците, т. е. позорните гробища в София.

 

Срещата между иконом поп Тодор и Захари Стоянев е станала най-вероятно между 9 и 15 януари 1885 година, когато авторът на «Записките» е прекарал близо цяла седмица в София и е събирал допълнителни данни за биографията на Левски във връзка с проектираното второ издание. (Виж студията «Левски през поггледа на З. Стоянов» от Ст. Чирпанлиев, сп. «Език и литература», кн. 3 (1984 г.)

 

Бележките, засягащи Бенковски, са зачеркнати, както сведенията за баба Удреница —указание, че те са били използувани от автора на «Записките». Това се потвърждава и от съдържанието на том II, публикуван през 1887 г., където на с. 528 (от изданието на «Български писател» през 1965 г.), намираме събраните от Поп Тодор сведения почти буквално. Записките, засягащи Лев-' ски, не са зачертани, очевидно, защото те не са били използувани в проектираното второ издание на биографията на Апостола — останало неосъществено поради предивременната смърт на автора.

 

Изповедникът на Левски — иконом поп Тодор Митов, — е роден в Пирдоп на 7 май 1836 година. Идва в София през 1866 г. и същата година е избран за председател на Българската духовна община, на която длъжност го сварва и обесването на Левски през февруари 1873 година. Бил е и член на основания от Левски революционен комитет в София. След освобождението на България като депутат в Народното събрание той внася предложение за отпущането на 20 000 лева за довършване започнатия, но изоставен поради липса на средства, паметник на В. Левски.

 

 

9. ТЯЛОТО НА ЛЕВСКИ ЗАРОВЕНО «ПРИ БЕСИЛКАТА»

 

«На 1873 лето, 6-ий февруарий, вторник — пазарен ден в София — 2 часа преди зори,.в двора на Пашовия конак, — на мястото на днешния княжески дворец — стана необикновенно разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Махзар-паша, тогава Средецкий

 

44

 

 

губернатор, се испрати един мулязимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви да извърши предсмъртното напътствие на един разболял се политический престъпник, като му остави и един чаушин да го придружи до надлежното място. Други началници жандармски отидоха да предадат пашовските заповеди, за да се явят пред меркезът (централното управление) 4 взвода от Средецкия турски гарнизон.

 

Иконом поп Тодор, приготвен за половин час, се намираше с чаушинът над цариградското шоссе, зад градските обкопи, на мегдана пред беледийското ханче, гдето два взвода жандармерия бяха вече разредени в кръг, и, ето че се зададе губернаторът на каляска със свитата си, състояща от десетина души жандармски големци. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана току-що извадений из тъмницата Васил Левский, конвоиран от един взвод заптии, и 4-те взвода аскер, облечен с костюма си, в който бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, в без присъдний иллям на гърдите. Махзар-паша обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левский и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом приближи свещенникът при Левский, пашата се оттегли на 7—8 раскрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му.

 

Свещеникът, наметнат с епатрахил, държащ в ръка светите тайни, каза на Левский: «Понеже предлежи да отпътуваш и, като човек, знаеш, че може се случи и смърт из пътя (там наоколо из тъмнината нийде не се забелязваше бесилка или други приготовления за смъртното наказание), дошъл съм, като пред християнин и българин,, да те поканя да приемеш в напътствие и душевно спасение светите тайни, — ако искаш исповедан да се причастиш.» — «Да, отче, — Левский отговори благоговейно, — не само искам, но и настоявам да бъда исповядан — причастен!» — «Какво има да кажеш пред святото тайнство за себе?» (Знае се добре, че Левский от детинство е бил благонравен и останал чисто-нравен и като мъж).

 

Що за себе е исповядал в случая Левский, не е могло да бъде предадено от свещенника-исповедник. Обаче в общи думи отец поп Тодор ни е приказвал, че Левский стоял бодр и в присъствие духа казал: «В младините

 

45

 

 

си бях Йеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга по-належаща, по-висока и по-свещенна служба към поробеното отечество, която. . . дано!» Тука Левский се^ просълзи и помоли СЕещенника да се помоли Богу за Йеродякона Игнатия. Свещеникът започна молитвата, като осени с епитрахиля си в окови стоящия изповедан великомъченик за българската свобода и го причясти с божествените тайни.

 

Щем свещеннйкът се оттегли, пашата заповяда да окачат илляма на гърдите на Левский. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кятипин. Героят стоеше бодърственно посред мегдана — приблизително там, гдето днес се величествено издига памятникът му. — Тук, по заповед на Махзар-паша, свалиха оковите от нозете на Левский и Хасан чауш го поведе 20 раскрачи на ляво в търнака, гдето стърчеше бесилницата. Окото на Левский не трепна. След това се иокомандува закачванието Левский на бесилото от двамата цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъкът си. . .

 

С просълзени очи благоговейний свещеник се върна при-зори в града и, с съкрушено сърдце, насаме в Божий храм испя молитва за упокой души мъченика свещенно-дякона Игнатия.

 

При-вечер Махзар-паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там при бесилката, след като се извърши предварително опелото му по християнский обряд.

 

Тъй свърши попрището си великий апостол на българската свобода.

 

Поклон през мъченический му прах!

 

Средец, 1898 г., Февруарий 6-ѝ.

 

М. К. Б.»

 

Подлистник на в. «България» от 6 февруари 1898 г.

 

Авторът Михаил К. Буботинов е роден в София през 1839 г. Завършил е гимназия в Солун, а след 1856 г. участвува в Софийското класно училище. След Освобождението става секретар на Софийската градска община, за кратко време е и кмет. Починал 1912 г.

 

46

 

 

 

10. «ЛЕВСКИ Е ЗАРОВЕН В СТАРИТЕ СОФИЙСКИ ГРОБИЩА»

 

«ПОП ТОДОР ИЗПОВЯДУВА ДЯКОН ЛЕВСКИ. На 5 февруарий 1873 г. привечер въздебеличък поп в казармите влезна. Това беше поп Тодор, архиерейски наместник.

 

Той наложи епитрахиля, изчете молитва и бунтовника (за) греховете попита:

 

Кажи си греховете, синко?

 

Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам. Пред бога и пред свободата грехове не съм сторил, а пред нашите, чорбаджиите и владиците, много, много, и премного «согрешения» съм направил. Но нека тия ми «согрешения» останат непростени. . . Както се вижда, утре на турската бесилка ще, увисна. За едно нещо, дядо попе, ще те моля: който ви попита за дякона Левски, кажете му, че той, дякона, за българската свобода загина. . .

 

Поп Тодор подаде на бунтовника святото причастие, с конашко око го изгледа и измърмори нужната молитва над главата му.

 

Среднощ е. Всичко живо дълбоко спи. В мрачината само Левски бди. Той злобно сумти и «някому» си люто се сърди. ... Няколко пъти ранената си глава той от стена(та) удари и полумъртъв на пода се разпери. . .

 

ШАКИР ЕФЕНДИ, САИБ ПАША, ХАДЖИ ИВАНЧО ПЕНЧОВИЧ ПОДПИСАХА ЗА ОБЕСВАНИЕТО НА ДЯКОНА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Съмна се, 6 февруарий доде. До обед виелица силна, следобед времето се поправи, февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтича по улиците кални.

 

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката. Пред тях членовете на идаре-меджлиси (управителен съвет) официално се мъдреха. Рота войска от страните на бесилката волно стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място се разтъпкваха и у бесилката зяпаха. Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше. . . Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено. . . Войската

 

47

 

 

и тълпата чакаха бунтовника. Откъм казармите позорната кола се зададе. На Мазхар паша «парада» се раздвижи. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани. Али чауш заповяда: «Дормуш!» Оали метна примката, Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна. . . Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца, от цигани и отподуенски шопи лудешки се закикоти.. ,

 

УМРЯ ЛЕВСКИ!. . . ДА ЖИВЕЕ СВОБОДАТА!. . . След малко «парадът» на Мазхар паша си разотиде. Останаха циганчетата и шопчетатата с камъни да мерят висящия труп!. . .

 

Надвечер комисарите царски бесилката посетили. Мазхар паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али чауша заповядал: «Трупът иа мръсника предайте на поп Тодора!»

 

Левски е заровен в старите софийски гробища. Там е заровена и главата на Бенковски. Да, главата на Бенковски и тялото на Левски са заровени в старите софийски гробища. . . Лека им пръст, вечна им памет!. . .»

 

Поп Минчо Кънчев — «Видрица» — спомени, записки, кореспонденция, С. 1983 с. 302—303:

 

Изразът «старите гробища» намираме и у Д. Тодоров (книгата, му «Васил Левски», София, 1923 г.), в която поддържа, че тялото на Левски е погребано в «старите болнични гробища», т. е. гробищата, в които са били заравяни жертвите от чуми или холерни епидемии (позорните гробища.)

 

 

11. «ЛЕВСКИ Е ЗАРОВЕН В СТАРИТЕ СОФИЙСКИ ГРОБИЩА» — ПОВТАРЯ И СТОЯН ЗАИМОВ

 

«На 5 Февруарий (1873 год.), при вечер, въздебеличък поп в казармите влезна; това беше поп Тодор (архирейски наместник); той наметна патрахиля, избърбори някаква си молитва и на бунтовника греховете поиска:

 

— Кажете си греховете, синко!. . .

 

— Казах ги на царските комисари та няма нужда

 

48

 

 

и вам да ги казвам!. . . пред Бога и пред свободата грехове не съм сторил, а пред пашите, чорбаджиите и владиците много, много, и премного «согрешения» съм направил, но нека тия ми «согрешения» останат непростени. . . Както се вижда, утре на турската бесилка ще увисна!. . . за едно нещо, дядо попе, ще те помоля: «Който ви попита за Дякона Левски, кажете му, че той, Дякона, за българската свобода загина!. . .

 

Поп Тодор подаде на бунтовника «святото причастие», с конашко око го изгледа и измърмори нужната молитва над главата му. . .

 

Сред нощ е; всичко живо дълбоко спи; в мрачината само Левски бди; той злобно сумти и «някому си» люто се сърди!. . . Няколко пъти ранената си глава той у стена удари и полумъртъв на пода се распери!. . .

 

Съмва се; 6-й февруарий доде; до обед виелица силна след обед времето се поправи; февруарското слънце припече; софийската полиция се разтича по улиците кални. . . ...

 

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно с търчеше и с нетърпение чакаше новата си жъртва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката; пред тях членовете на «Идаре Меджлиси» (управителен съвет) официално се мъдреха; рота войска от страните на бесилката «волно» стоеше; взвод конни стражари зад ротата мируваше; шопи и цигани около Лобното място се разстъпкваха и у бесилката зяпаха; Мазхар-паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някви си заповеди на палачите даваше!. , . Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено. . . Войската и Тълпата чакаха бунтовника.. . От към казармите позорната кола се зададе; на Мазхар-паша «народа» се раздвижи; позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря; заптиите изнесоха из колата полумъртвия труп на Дякона Левски; предадоха го в ръцете на палачите—цигани; Али чауш заповяда: «Дормуш!» Сали метна примката; Кязим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна. Али-чауш го залюля, бесилката се заклати и заскърца, публиката от общински съветници, от ази и агалари, от цигани и от Подуенските Шопи, лудешки се закикоти!. . . .

 

Умря Левски!. . . да живее свободата!. . .

 

След малко «народът» на Мазхар-паша се разотиде;

 

49

 

 

останаха циганчетата и топчетата с камъни да мерат висящия труп!. . .

 

Надвечер, комисарите царски бесилката посетили; Мазхар-паша няколко пъти с бастонът си студения труп залюлял и на Али-чауш заповядал: «трупът на мръсника предейте на поп Тодора!». . .

 

Левски е заровен в старите Софийски гробища; там е заровена и главата на Бенковски!. . . Да, главата на Бенковски и тялото на Левски са заровени в старите Софийски гробища!. . . Лека им пръст, вечна им памет!»

 

Стоян Заимов — «Васил Левски Дяконът», София, 1895 г. с. 146:

 

Очевидна е пълната еднаквост между текстовете на поп Минчо Кънчев и Стоян Заимов. Несъмнено, единият е преписал от другия — най-вероятно Заимов е преписал от Кънчев, като се има предвид, че авторът на «Видрица» е вече покойник, когато излиза биографията на Левски от Заимов.

 

За отбелязване е, че поп Минчо употребява за тялото на Левски израза «заровен», който съответствува на «закупан» у поп Тодор Митов, определено указание, че и поп Минчо Кънчев е имал предвид заравянето (закупаването) на Левски в гробището за престъпници, т. е. Позорното гробище на София.

 

 

12. ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ — ПРИ КАЗАРМИТЕ НА КОНВОЯ

 

«Ние българите имаме една лоша черта в характера си — тя е да не се интересуваме от миналото, да не възнаграждаваме героите от епическите борци.

 

Ето толкова години преживяхме и никой не се заинтересува да изучи къде почиват мъченическите кости на апостола — революционер Васил Левски!

 

Вярно е, образувала се бе една група да издири гроба на титана от хубавото минало на България, но тя се видя безсилна, защото нямаше нужната подкрепа.

 

Сега получаваме едно обширно писмо от града и правим от него бегли извадки.

 

Турският съд е решил обесването на заловения бунтовник и градските теляли заобиколили всички улици и съобщили, че на следующия ден ще се излее гневът на аллаха и на падишаха върху главата на българския светия.

 

50

 

 

На сутринта всред бостаните на край града се издигало бесило и около него караулили двама заптии. Навалицата почнала да се стича — всички обръщали очи към града, от гдето щели да бъдат докарани осъдените.

 

След дълго, тягостно очакване се показал аскер, обградил Левски. Той се движел полека и когато пристигнал до бесилото, Левски изгледал с разсеян поглед събралата се навалица.

 

Въжето било приготвено и завито около врата на Левски, бурето под краката му тласнато на страна и Впостола се люшнал във въздуха. Всички сърдца изтръпнали — косите настръхнали — някои плачели за младия, красивия и енергичния момък. . .

 

След 1 час Левски е бил свален на земята мъртав.

 

Тогава донисат кюмюрджийски кош [13] и поставят в него Тялото на апостола и го отвеждат за края на гробищата, Които тогава са били на мястото, на което сега е построена казармата на конвоя. Гробът бил доста дълбок и засипан С чакъл и най-отгоре покрит с голяма плоча.»

 

В. «Нова Балканска трибуна» от 18 януари 1911 г. — «Где е гробът на Левски?» — редакционна статия.

 

 

13. ЛЕВСКИ ПОГРЕБАН. . . В ТРАПИЩАТА В ДВОРА НА ГВАРДЕЙСКАТА КАЗАРМА КЪМ «КЮЛЮЦИТЕ»

 

«До Господина Началника на Отделението за военните музеи, паметници и гробове

ТУК

 

Г-н Подполковник,

 

За изяснение на въпроса повдигнат от Отделението Ви за мястото където е обесен Левски и това на неговия гроб, ще ми позволите да Ви направя едно изложение, понеже аз като основател на Народния комитет В. Левски през 1922 г. си създадох за цел не само да напиша една биография за Левски, но и да потърся гроба му. Правих много разпити на много лица, обаче, аз се натъкнах не на самата истина, защото много от лицата знаеха само да лъжат. От тия разпити аз съм запазил само на

 

51

 

 

няколко лица, които се схождат без видими противоречия и действително насочват към едно и също място, където може и трябва да се потърси гроба на великия апостол на българската свобода — дякон Игнатий-Левски.

 

През 1929 година 5. март напечатах във вестник «Политика» следната статия:

 

«КЪДЕ Е ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ»

 

Тоя въпрос от 56 години насам се е задавал и никой не е успял да отговори. Няколко месеца след обесването на Дякона, неговата майка и роднини почнали да разпитват софиянци, за да узнаят гроба му, обаче, още тогава почват противоречивите сведения и напътствия. Синът на Андрея Начев, зет на Левски — Начо, който забягнал в Белград, след дълги разпитвания узнал, че уж г-жа Филаретова получила разрешение от съдиите, що осъдиха дякон Игнатий и прибрала тялото му, обаче и това не се указало вярно. При чествуване 25 годишнината от обесването на Левски наново бил повдигнат тоя въпрос; тия които са се хвалили, че знаят, са сочили разни места — ту трапищата, които били зад гвардейската казарма, ту гробищата, където е сега окръжната палата, ту на самото място, където е бил обесен и пр. Всеки разправял това що знае и никой не бил положителен. 1922 година, когато поставих началото на основаването на Народния комитет В. Левски, за да се напише една биография на Дякона и се съберат в един сборник всички спомени за него, подигнаха се наново въпросите: где е погребан апостола на българската свобода? Где почиват костите на тоя велик български мъченик?

 

Почнах да изследвам щателно. В продължение на 4 г. разпитах повече от 25 «съвременници» и «знаещи», до като един ден Г-н Качев (жив. ул. «Пейчинович» 12) член от спортния клуб Левски през 1925 г. месец август ме покани да видя един грохнал старец, който щял да ми съобщи някои интересни данни.

 

Срещнахме се със стареца, той беше Ленко Ценов, 88-годишен с бистър ум и живо светящи сиви очи. Той бил мухтар — кметски наместник по това време на тая махала, в която спадало мястото гдето били обесени Димитър Общи и Дякон Игнатий и като мухтар бил принуден да присъствува както на обесването, така и на погребението.

 

52

 

 

Но преди да науча нещо за Левски, почнах да го разпитвам, дали знае нещо за Софийския комитет и кои лица са влизали в него. Той се съживи, неговия глас стана по-твърд и почна да ми разказва, че сам бил член иа комитета и като мухтар бил длъжен да донася всички Наредби в комитета.

 

В комитета влизали: [14] Трайкович Игнатия Рилски — учител, протосингела Шишков, Нешо-книжар, Киро-книжар, х. Никола Вардев, х. Стоян Вардев, Стоян Посипалката — бакалин, Тако П. Мераклийски, Димитър и Васил х. Янкови, Георги Чукурски, Димитър Гърнев, Таке Чукурски, Иван Андреев, х. Коце, Георги Джумалиев, който бил обесен заедно с Киро-книжара в когото хванали една песнопойка дадена им от Левски. X. Стоян: Вардев бил посочен от двамата, които им дал да преписват песнопойката и той жертвувал мило за драго, за да спаси комитета. В Комитета влизали още Митович, Кръстю Нешев — всички били 62 души, секретаря на Комитета бил Игнатия Рилски — учител.

 

Виждал Левски три пъти. Първия път го видял в Трайкович, година преди обесването, скоро след съставяне на Комитета. Втори път при Никола Дограмаджията .и Димитър Ангелов, които имали дограмаджийница в Чаршията. Полицията търсила Левски и той се скрил при двамата си познати, защото след него вървял турският шпионин Спас Кафеджията и когато Ленко и другарят му Вакле отишли при него, за да се видят те заварили Нешо-книжара и Алекси мумджията да хвърлят в едно кюше талаш, гдето бил затрупан апостола.

 

Помни случката с кюмюра и някаква разпра между Левски и Трайкович, поради някой си х. Мано, обаче, защо е било не знаял. Това ставало в комитетската стая в хана на Трайкович. Това виждане било трето.

 

В денят на обесването, като мухтар, трябвало да присъствува и той, обаче, от жал отишел по-късно, към края. Апостолът не бил жив когато го прикачили на въжето. ПОГРЕБЕНИЕТО МУ СТАНАЛО СЪЩИЯ ДЕН В ЪГЪЛА МЕЖДУ ДВАТА ПЪТЯ, КОИТО СЕ КРЪСТОСВАЛИ ПРИ ТУРСКИТЕ ГРОБИЩА, ГДЕТО Е СЕГА ЦАРСКИЯТ МАНЕЖ. Улица Оборище и бул. Фердинанд заемали мястото на тия два пътища. Това място било покрито с храсти и остраци и било отделено с трап от турските гробища. 24 дни по-рано бил погребан

 

53

 

 

Димитър Общи, до него по към пътя погребали и Левски. Това място е обрасло сега от дървета. Той казва, че състоянието на българите и комитетските хора на София било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и-не, че никой не е смеел да отиде край бесилката, та камо ли да поискат неговия труп за погребение. И това е много вероятно. За нас нищо друго не остава освен да приемем казаното от дядо Ленко Ценов за вярно и да разчистим мястото и разкрием гроба и на това място да се издигне паметник и да се постави една мраморна плоча, надписът на която ще буди само добри чувства в душите на родолюбивите български синове.

 

Приблизително определихме при една втора среща мястото, където е погребан Дякона и оставихме дървен кръст с надпис. При публикуване на горната статия направихме снимка на самото място и илюстрирахме статията. Тоя кръст изчезна от мястото през 1934 година, когато правеха оградата от жив плет на манежа. При все, че бях молил гвардейския полк да се погрижи още на времето и обгради мястото.

 

Че действително дядо Ленко Ценов ме е насочвал правилно към мястото са и показанията дадени ми от г. Петър Попов от Карлово, дългогодишен подпредседател на Соф. окр. съд и първият председател на Народният комитет Васил Левски, сега покойник, Тодорин Здравков и скулптора Василев.

 

ПЕТЪР ПОПОВ. 20. 11. 1923 г. Говорихме за Левски. Четох му ръкописа си за книгата ми Левски. Проверяване фактите. Радва се, че съм намерил и фотографирал косите на Дякона.

 

— Той имаше само едни коси — буйни, гъсти, а брадата му съперничеше с тая на брата ми Хаджи Кюсе, с когото бяха неразделни другари.

 

— А тия мустаци които рисуват под носът му?

 

— Мустаците му бяха от двадесетина златни косъма от двете страни и много не личаха. Ето тия портрети що си поместил в таблото за Левски и тия що се готвиш да поместиш в книгата са истински. Има още един портрет е Йоаким Груева от Пловдив, той е в средата а Дякона над него с ръка на рамото му. Аз ще го потърся, та и него като клишираш ще .има една пълна колекция.

 

— Ти помниш ли го като калугер?

 

54

 

 

— Къ щяло да го не помня! Много бедно калугерче беше и понеже беше без брада, изглеждаше на преоблечена жена. Само очите и четвъртитата му брада, засилваха в него мъжествените му черти.

 

— Дали има снимка като калугер?

 

— У бате имаше много негови портрети, но нито един като калугерин.

 

— Относно бесилото и гроба ми беше обещал да ми намериш писмото на поп Тодора до Хаджи Кюсе.

 

— Обещах, ама, на. . . търсих и не можах да го намеря. Бате хаджия на времето още писал на поп Тодора и той му отговорил, като в писмото начертал местата на бесилото и гроба. Бесилото било на 50 крачки от сегашния паметник в дясно и на югоисток, а гробът около метериза що отделял турските гробища от старите гробища на Св. София и църквицата, която се намирала в турско време преди землетресението, гдето е сега рисувалното училище.

 

— Там имало цигански гробища.

 

— Не знам що е имало по-рано, но турски гробища е имало на мястото, гдето е манежа и докторския паметник.

 

— Е, ти не търси ли мястото?

 

— Ех, Данаиле, търсих ама там вече имаше постройки, митириза засипан, гробищата изравнени заедно с гроба на Левски. Лоша столична управа, че не е се погрижила на времето още да загради мястото. Та то е било означено. Там палили свещи като на светец. Не зачитаме нашите народни светци, що се жертвуваха за свободата и независимостта ни. Но както намери косите му като ги потърси, да имаше още на времето някои да потърси и гроба на Дякона, все по-друго щеше да бъде, но не биде. И техните са питали и бате хаджия, но все от далеч. Ако бяха дошли тука в София, щяха още на времето да узнаят. На 25 годишнината, като се освещавал паметника, идваха неговите роднини, питали, ала пусто и меретско всичко било заличено и нищо не узнали. Па и тия гдето знаят са скромни и неуки хорица, та едва ли ще се сетят сами и кажат. Е на, така си заличаваме следите на миналото и затова не сме народ като другите народи — да тачим своето. Бог да го прости Дякона и другарите му

 

ТОДОРИН ЗДРАВКОВ. Пътуваме по агитация с

 

55

 

 

Никола Здравков, с влака за Своге. Заговорихме за Левски. Съобщава ми, че неговия баща дядо Тодорин се познавал с него. Бил му дал две лири турски за Комитета, моли ме да се срещна със стария. Сърди се на митрополит Стефан, проклина се, че го е избрал за митрополит. На 6 юли 1923 г. срещнах се с дядо Тодорин Здравков у дома му. Згъгрян старец, с очила, късоглед, но все още подвижен и следи за имота си. Още с ръкуването си го попитах.

 

— Дядо Тодорине, где вижда Левски?

 

— У Трайкович 1872 сене, през есента. Чудо момче беше. Кьосаво и със сиви очи и с едното невям намига. Белезняв с големи коси, а говори — чак пее. Медени уста. Дадох малко пари.

 

— Колко, даде?

 

— То са отминали работи. .. дадох колкото дадох, само че язък за дякончето, отиде си без време. Обесиха го.

 

— Ти вижда ли бесилото?

 

— Макя, ще видя. Тогива вси се изпокрихме в миша дупка. Смееше ли някой нос от вратата да покаже.

 

— После ходи ли да видиш?

 

— Минах по Орханийския път сега дето е Държавната печатница срещу северното кюше на мястото има вдигната сега къща. Тогива беше пустош.

 

— Паметника гдето е вдигнат на същото място ли е?

 

— Не, бе аюл, туриха го там за красота на новите улици. Самото бесило беше на обедна страна. Сега там има къщи.

 

— Ами къде го погребаха?

 

— До митириза гдето отделяше турските гробища. Поп Тодор ходеше там да му чете молитви.

 

— Къде бяха турските гробища?

 

— Мястото се простираше от митириза срещу рисувалното училище към реката. Сега там са Царската градина и докторския паметник.

 

— Ти ходил ли си на гроба?

 

— Минавал съм край него по пътя дето е сега ул. Оборище. Пътят пресичаше митириза.

 

— Сега можеш ли ми посочи мястото?

 

— Не бих могъл, аюл, то там са станали промени; митириза е запълнен, камъните са задигнати, а на гроба на Дякончето имаше мермерена плоча. Поп Тодор я беше турил, на нея имаше издялана волска глава.

 

56

 

 

— Ти влизаше ли в комитета?

 

— Не. Такъв беше Димитър Гърнев, Таке Чукурскн, Георги Джумалията, него го обесиха заедно с Киро книжарина при Килюците, а ги погребаха в българските гробища до еврейските гробища. Бяха още х. Стоян Вардата, х. Мано и Трайкович, и Игнатия Рилски, тия знаеха.

 

— X. Мане познаваш ли?

 

— Има си хас да го не познавам. Та Трайкович нещо шамар щеше да лапне от Дякончето. X. Мано писал на Дякончето, че Трайкович не е честен човек. Здрава разпра имаха. Мъчих се да узная от Трайкович за какво е било, ала той мълчеше като бито магаре. Само сумтеше и си местеше калпака.

 

— Да знаеш че са местени костите на Дякона и пренесени другаде?

 

— Ако имаше такова нещо, цяла София щеше да се юрне. Лъжа е. Никой не е се грижил за гроба на Дякона. Докато беше жив поп Тодор се можеше да се стори нещо, ала след като мина в усобшите, така си и буреняса гроба. . . та не видиш ли, че всичко е буренясало? Язък за толкова свят що изгасна в занданите и по бесилата. Сегашния свят съвсем нефела.

 

— Като не си бил член, защо си давал пари?

 

— Такъв ми беше адета. За народни работи да давам. Колкото можах давах. Даваше и Димитър Гърнев. Па и трябваше да се дава. Челяците даваха живота си. А ний сме дали по малко пари ква файда е имало за тях. Бог да ги прости. Ти потърси Ленко мухтаря. Той ще ти каже. Той по знаеше. Ама къде живее сега не знам.

 

 

СКУЛПТОРА ВАСИЛЕВ. [15] 2. XII. 1923 г. Правих снимка на паметник Левски. Тук ме завари скулптора професор Василев, който извая фигурата на Левски за паметника му в Карлово с фотография от картината на домораслия художник Симеонов, измерваше възможното място дето е било построено бесилото на Левски и Димитър Общи. Говорили му, че бесилото не е било точно дето е паметника, а на юг от него. Гдето е паметника минавал път-от към Св. София и влизал в Орханийското шосе, което минавало в ъгъла на Гвардейската казарма.

 

57

 

 

Наистина от самата фотография на картината се вижда, че бесилото е на дясно от пътя и ще трябва да се приеме, че бесилото е било издигнато, гдето са сега къщите на юг от паметника.

 

Поисках от него да ми даде имената на лицата, които е разпитвал, той каза, че ще ми даде изложение. Посочили му че бил погребан на юг от бесилото вън от окопа, който разделял турските гробища от старите гробища, върху част от които била построена Художествената академия и Държавната печатница. За него, обаче не е ясно где е бил погребан апостола, защото мъчно можел да определи мястото на окопа. Той не вярва на баба Гюра от Подуене, че Левски е погребан в трапищата в двора на гвардейската казарма, там към кюлюците било издигнато бесило за някакви други лица, доколкото можал да узнае там са били обесени Киро книжара и Джумалията и допуща, че те са погребани в тия трапища. Димитър Петков, убитият министър председател, му говорил, че скоро ще издигне паметник-мавзолей на гроба на Левски, защото му бил посочен от мухтаря на махалата и от живите комитетски членове и щял да го покани да изработи на Левски една импозантна фигура 5 пъти по-голяма от тая в Карлово, за да бъде голямото и първо чудо срещу рисувалното училище. Показал, му автентичен портрет на Левски и му казал да се готви, че скоро ще го повика. Обаче след месец или два паднал убит. Наведен бил на мисълта да повдигне въпрос пред столичната община, но не успял да направи нищо. На когото казал все му се усмихвали, като че не бил с всичкия си та се заел да търси гроба на Левски. . . »

 

Държа на разположение една фотографическа снимка от картината на Симеонов, представляваща обесването на Левски и едно обявление на турски и български, с което се установява, че мухтар на махалата Баш чешма е бил Ленко Ценов.

 

Моля, да бъде поканен г. Иван Качев, ул. Пейчинович 12, който ще даде допълнителни показания за онова, което му е говорил Ленко Ценов в мое присъствие и в присъствие на трети лица.

 

Смятайки, че изпълнявам моя дълг, не само към светата памет на апостола на българската свобода, а и към

 

58

 

 

българския народ, аз съм винаги на разположението Ви и Ви моля да приемете моите отлични почитания към Вас.

 

София, 25. III. 37 г.

ул. Янтра 2

телеф. 2—31—88

 

Д. К. БУРСКИ»

 

Писмо на Димитър Кацев-Бурски, архив на Военния музей — «Дело В. Левски».

 

Според писмата на Филаретова и Нешов, Д. Общи е бил «заровен» «накрай градо», «на къра», явно указание за гробищата на престъпниците (Позорните гробища). Виж «София през Възраждането», София 1988, с. 136—137.

 

 

14. ЛЕВСКИ ПОГРЕБАН ДО ОБЩИ «ПОД ЦИГАНСКИТЕ ГРОБИЩА«

 

«Левски погребаха до гроба на Димитър Общи под циганските гробища в кюлука на стария подуенски път. Те спадат сега приблизително в мястото на д-р Тричков — клиниката му.»

 

Димитър Пенев, Спомени, 1935 г., с. 13

 

 

15. ГДЕ СЕ Е НАМИРАЛА БЕСИЛКАТА НА ЛЕВСКИ

 

«В София имаше два говежди пазара. Единия близо до зданието Окръжна палата, а другия — дето сега е паметника (на Левски). И на двата пазара беше издигната по една бесилка, които съм виждал. Бесилките бяха от добре изгладени, 20-сантиметрови вертикално поставени и по едно хоризонтално дърво. На последното имаше и по една халка. Обесването ставаше изключително в петък — пазарния ден. В този ден баща ми ме затваряше да не ходя да гледам. Страх го беше да не изпусна «зяде лакърдъ» (излишна дума). В другите дни обикалях и гледах бесилките. Един ден обесиха чичо Стоян Вардев от Якоруда, който ми беше подарил една песнопойка. Обесиха го на бесилката, дето сега е паметника на Левски.

 

59

 

 

Много плаках и често ходех при тая бесилка. Надявах се да възкръсне. Така запомних много добре мястото, защото съм ходил при бесилката може би 100 пъти. Друг петък се научих, че «Асланоглу» е обесен на същата бесилка. Баща ми беше сапунджия и свещар, доставяше свещи на предприемача на гарнизона Аджи Азис — сегашната сладкарница срещу Военния клуб. Там занесох свещи и се научих, че «Асланоглу» е обесен. Казах го на баща ми и той скри от мене.

 

Бесилката беше, дето сега е паметника. Може да има грешка, но в никой случай повече от 20 метра, в югоизточно направление.

 

С почит: Димитър Венедиков полковник о.з.»

 

В. «Мир» от 27. II. 1937 г. — «Де е обесен Левски?» от Димитър Венедиков.

 

 

16. ЛЕВСКИ ЗАРОВЕН В «ОКОПА«

 

«Покана има, да се обади кой що знае за погребението на Левски и за мястото на което е бил погребан. Щом такива сведения не са били събрани и запазени на времето, напразно е да се издирват днес след толкова години. Турските власти, при обесването по единично на християнин, поканват свещеника, който да изслуша покаянието на осъдения, и да му прочете последната молитва. В случая с Левски поп Тодор е бил свещеник, който простил Левски и му прочел последната молитва. Поп Тодор, изпълнил свещеническата си длъжност, се прибира у дома си, и може нищо да не знае по-нататък. И така е било, по сведенията ми, той никаква бележка не е оставил, нито е предал някаква на потомците си. След няколко часа увисналото тяло се обичайно предава на надлежната верска община за погребение. Станало ли е това така, мисля че по това нямаме сведения. Поп Тодор беше просветен свещеник, аз го помня. От това, гдето не е оставил никакви бележки за участието му в обесването на Левски, можем да съдим под какъв голям страх са се намерили българите софиянци и за дълго време не са могли да помислят за местопогребеннето. Ако общината е била поканена да прибере тялото, за да го

 

60

 

 

погребе, а тя не се е отзовала, то ще да е било заровено до бесилката, в окопа, и за дълго време българите са странили от това място, да не бъдат подозрени. Да се не види чудно, дето казвам, че общината може да не се е отзовала да прибере тялото за погребение. През 1902 год. бяха обесени в Одрин двама българи, от четата на Сококолов и Мерджанов, която неуспешно отвлече сина на Дертли Мустафа бей. Властите поканиха митрополита да изпрати свещеник. Такъв изпълни дългът си при самата бесилка. След снимането на обесените, същата власт покани Митрополията да прибере телата и да ги погребе. Митрополията се не отзова, и телата бидоха натоварени на градска за боклук кола, и изхвърлени в българските гробища, дето бидоха заровени. Тялото на Левски да е било пренесено от мястото на бесилката, нейде си около Държавната печатница, през целия град до българските гробища нейде си зад Окръжната падата, едвам ще приемем. Недопустимо е да е било погребано отвъд днешното Народно събрание; тая местност беше покрита до след освобождението с турски гробища. При липса на сведения, при липса на доказателства, че тялото е било предадено на общината за да го погребе, трябва да заключим, че то е било заровено на мястото на бесилката, от палачите, в окопа, точното място на който не може да се определи.

 

П. М. Маттеев»

 

В. «Мир» от 1 март 1937 г. — «За местопогребването на Левски» от П. М. Матеев.

 

 

17. ЛЕВСКИ «ЗАТРУПАН В РОВА (ЕНДЕКО)»

 

«В бр. 10984 на в. «Мир», г. П. Ал. съобщава такива небивалици за В. Левски, воден на бесилката, а също и за София от преди 59 години, че трябва да се питаме в коя епоха живеем и наистина живял ли е В. Левски или не е живял?

 

От дълги години живея в София и често съм си задавал въпроса де е бил обесен и закопан апостолът.

 

За мястото на бесилката ние сме сигурни, че е точно на мястото дето е паметникът. Бесилката е била постоянна на орханийското шосе ул. Регентска, шосе, което си е

 

61

 

 

останало така както е било още на времето. А окололовръстния ров е минавал там дето е къщата на починалия о. з. полковник Г. Попов.

 

За гробът бяха ми показали, че се намира около участъка на ул. Вел. Търново. Това място ми се виждаше много далеч за погребението на този опасен гяурин, който толкова години беше тревожил спокойствието на падишаха!

 

Ето защо, един дено отидох на ул.«Татарлий» да търся палачът-циганин. Но, за съжаление, указа се, че късно съм се досетил да търся човека, който би могъл да ни даде що-годе точни сведения за мястото, дето почиват тленните останки на великия българин. Палачът бил починал, а живите му съвременници не знаеха нищо.

 

От разните животописи на Левски е установено, че той е закаран на бесилката полумъртъв, в безсъзнание. . .

 

. . . Сега искам да попълна тази празнота по разказът на брата ми о. з. генерал Тантилов.

 

Поп Тодор е бил преподавател в Военното у—ще, дето младия прапощик Тантилов е бил офицер и той е чул от неговите уста следното: Бях повикан и заведен от едно заптие при бесилката на орханийското шосе. Там докараха на кола с един кон Васил Левски, от конашкия затвор, който беше в двора на сегашния княжески дворец, (а не от Чер. джамия както пише г. Ал.). Поп Тодор се доближил до колата и видял В. Л. в седяще положение с глава силно обронена върху гърдите. Имало кръв на врата, вероятно от раната на главата. По разказите на биографите на В. Л. той си е блъскал главата о стените, за да се убие, което може да е вярно като се знае волята на В. Л. Но раната може да е била и от огнестрелно оръжие, получена при преследването му при Кькринското ханче. (Това сведение черпя от разказа, печатан в книгата В. Л. от Страшимиров.)

 

Когато поп Тодор се доближил до Левски на колата, извикал му: «дяконе!» Раздрусал му рамото и пак му извикал: Василе! Но Левски нито се помръдвал, нитб му отговорил. Трети път поп Тодор извикал «Асланноолу!» Но не последвал никакъв отговор.

 

Тогава офицерът извикал: Папаз ефенди, гит ишине! (Върви си, дядо попе!). Значи и изповед не е можал да направи. Праведникът е бил вече в небесните селения,

 

62

 

 

но все едно, турците му са закачили на врата, както е било обичай в тях, илямът и тогава са го обесили.

 

Поп Тодор си е отишел понеже турците не са го оставили да дочака края на изпълнението на присъдата.

 

Турците са бързали да свършат с опасния за спокойствието им и за живота на империята «Асланоолу» и сигурно е, че са бързали да го заровят като са го хвърлили в рова и са го затрупали.

 

Повествователят на г. Ал. ни разказва, че компанията деца ходили на другия ден (ако въобще са ходили) и видели празна дупка — гробът на Левски. Видели са дупка, но това е било мястото на пръстта, с която са покрили смъртните останки на безопасния вече Левски.

 

В. «Мир» от 8 март 1937 год. — «Къде се намира гробът на В. Левски» от д-р Хр. Тантилов.

 

При оценката на това сведение следва да се има предвид острото противоречие, в което авторът влиза със самия поп Тодор и неговия разказ за изповедта и обесването на Левски, Документиран от Захари Стоянов.

 

 

18. ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ «НЕЙДЕ ЗАД КАВАЛЕРИЙСКИТЕ КАЗАРМИ»

 

«Г-н Георги Черкезов, който е проучвал много години образа на Васил Левски, е събрал и множество данни из неговия живот. Използваме случая да зададем на г. Черкезов въпроса, дали знае нещо за гроба на Левски, на което той бе любезен да ни каже следното:

 

Не между двама разбойника, както що е бил разпнат Исус Христос, Левски е погребан между други двама бунтовници, също обесени на други места в София. Кои са тия други двама не можаха усилията ми да открият. Узнах само, че турците тогава зачитали религиозните обичаи на гяурите-неверниците.

 

Някой си Кръстьо, по занятие кацар, от махала «Мала чешма» заедно с другаря си, също от еснафа — кацар, е извършвал погребението на обесените с своята волска кола. Г-жа Алексанка Н. Харитова, живуща на ул. «Л. Каравелов», по баща Николова Илиева, потвърждава горното, тъй като баща ѝ Никола е бил кръчмар в Стамбул капия точно на това място, дето е издигнат

 

63

 

 

паметника на Царя Освободителя. Този човек е наблюдавал обесването на Апостола. Неговата прочута за времето си кръчма е била посещавана от кацаря бай Кръстьо и от другаря му, идвали са и турци и цигани и поради това, че в кръчмата свирил оркестър от цигулари цигани. Госпожа Харитова, макар и дете да е била след О с в о б о ж д е н и е т о помни разказите на своя баща и на кацарнте, които един ден (около 15 години след Освобождението) се явили в кръчмата облечени в нови дрехи, за да направят уговорената от по-рано среща между нас и сестрата на Левски — баба Ана, на която е посочвано мястото — гробът на Апостола нейде зад кавалерийските казарми наблизу до христ. гробища. Бай Кръстьо е разказвал гласно, че с три тухли е заградил главата в гроба на Апостола, за да се различава от другите двама. Че гробът е на това място се потвърждава от мнозина, а също и от Атанаса Н. Янева от ул. Врабча 17, която е била на 20 години, когато поп Такев след молитвата на техния гроб е отивал да покадва с тамян и гроба на Левски. Дълг се налага на Соф. общинска власт да следи разкопките за благоустройството в тая зона, та дано по поставения белег от бай Кръстьо, се открие гробът на най-големия българин през II-то българско царство.

 

«Вестник на вестниците» от 24 април 1937 г. — «Де е гробът иа Апостола» — редакционна статия.

 

 

19. ЛЕВСКИ ПОГРЕБАН «В ЛЕВИЯ КРАЙ НА ГРОБИЩЕТО НАД КЮЛЮЦИТЕ»

 

«Изнесеното от мен във «Вестник на вестниците», бр. 94 от 12. VII. н. г., че не полумъртъв, а бодър е отведен Левски до бесилката е трогнало старата баба Яневица (ул. Врабча № 17) и на 23. VII. с. г. с чувство на отговорност пред Бога, бърше сълзите си и разказва: «... В деня на обесването, към. залез слънце, волска кола донесе тялото на Левски, премина през мостчето рова (окопа) и заскърца към близките гробища. Стоях на окопа с баща си, докато колата карана от коларя и придружена от няколко заптиета, мина през полското калище, скри се надолу зад близкото баирче и спря в отсамния,

 

64

 

 

левия край на гробището, над кюлюците (сега офицерски квартал). Долепена беше до рова нашата паянтова къща, в която се спуснах и извиках: «Мале, кола без поп занесе Левски на гробището» и тя ме нахока, Че цял ден съм се занасяла с това бесило. . .

 

След няколко дни (2—3)

 

. . . Умря нашият стар и верен слуга Христо. . . Тялото му стоя два дни непогребано, поради многото умирачки, та едва на третия ден го заровихме. Тогава моят Дръстник и комшия поп Такия (живял в стара къща, сега ул. Дунав № 7) и служеше в църквата «Св. Парашкева» ме заведе на гроба на Левски, и кога правехме помени на нашия гроб, той отиваше да покадва с тамян и гроба на Апостола, понеже бил дякон. Гробът му бе наблизо, ляво на гробището, до едно гьолче (бара), от което понякога точихме вода за обичайното поливане на гробовете, а понякога си носехме такава в шише или бардуче (стомничка).»

 

Издирвания на художника Георги Черкезов за гроба на Левски, архив на Военния музей, Дело «Васил Левски».

 

 

20. ЛЕВСКИ ЗАКОПАН «БЛИЗО ДО МЯСТОТО НА ОБЕСВАНЕТО»

 

Началникът на отделение музеи и паметници при Военното м-во г. Дончев преди известно време бе взел инициативата за установяване гроба на големия български революционер Васил Левски. На поканата, отправена до гражданите, които знаят нещо по този въпрос, са се обадили около 50 души.

 

Почти всички са съвременници и дават много интересни сведения за обесването на Левски и гроба му. Твърде ценно е сведението от един стар софиянец, който твърди, че е присъствувал на обесването на революционера. До късно през нощта трупът висял на бесилката. След полунощ се намерили двама добри българи, които свалили тялото, без да бъдат забелязани от турците, и го закопали близко до мястото на обесването.

 

За систематизиране и проучване на представените сведения, при отделението е назначена специална комисия под председателството на г. Дончев, която ще се събере

 

65

 

 

идната седмица. Вярва се, че мястото с гробът на Левски ще бъде определено и костите открити.»

 

В. «Заря», бр. 4765 от 23 юли 1937 г. — «Откриване костите на Васил Левски» — редакционна.

 

 

21. ЛЕВСКИ «ЗАРОВЕН БЕЗ ПОП ПРЕД СЕНОВАЛА НА ГВАРДЕЙСКИЯ ПОЛК»

 

«. . . Знае се от показанията на старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска, дъщеря на Гьора Враждебеца, която при обесването на Левски е била 18-годишна, а днес на 82 години, — напълно бодра и помняща всичко до подробности, умна жена, че Левски не полумъртъв, а бодър е бил отведен до бесилката. Стигнал 15—20 крачки до джелатина Рушид-Баба, Левски се спрял и силно — с ясен глас — се провикнал на турски: «Рушид-Баба, приготви се, идва овен да го заколиш!»

 

Повдигнатият отколе спор за мястото на обесването и гроба на Левски става вече неуместен, след данните, които, по почин на г. Черкезова, един гражд. комитет от следните софийци: Алекс. Хитов, адвокат, Св. Каролев, съдия, Ст. Н. Стойчев, журналист, д-р Ст. Донев, редактор на в. «La parole bulgare», Цоньо В. Георгиев, пенсионер, д-р Я. Сл. Намичев и пишещия тия редове,завчера, на 31. VII. събота, след обяд, посети дома на същата баба Атанаса Янева (ул. «Врабча» № 17), и тя пред всички повтори с еднаква последователност и яснота своя разказ:

 

«В деня на обесването, към залез-слънце, волска кола понесе тялото на Левски, мина мостчето над хендека (рова, окопа) и заскърца към близките гробища. Стоях на хендека с баща си, докато колата, карана от коларя надолу и придружена от няколко заптиета, прекоси полското калище, скри се зад едно малко баирче и спря на отсамния — левия край на гробището над Кюлюците (сега Офицерския квартал). Нашата паянтова къща бе долепена до хендека, спуснах се дома и извиках на майка си, че кола без поп занесе Левски на гробището, и тя ме нахока, че цял ден съм се занасяла с това бесило. След 2—3 дни — продължи баба Янева, — умре нашия стар и верен слуга Христо. Тялото му стоя два дни непогребано,

 

66

 

 

поради многото тогава умирачки от тежка болест, та чак на третия ден го заровихме. Тогава моя кръстник и комшия от същия сокак поп Такия (живял в стара къща, сега ул. «Дунав» № 7), който служеше в църквата «Св. Парашкева», ме заведе на гроба на Левски. Кога правехме помен, на нашия гроб, той отиваше да покадва тамян и на гроба на Левски, понеже бил дякон. Гробът му бе наблизу, вляво на гробището, до едно гьолче (бара), от което понякога гребяхме вода за обичайното поливане на гробовете, а понякога си носихме вода в шише или бардуче (стомничка).»

 

Членовете на комисията поеха от къщата на баба Яневица, която бодро ги поведе да покаже на самото място, кое как е било. Първом тя ни поведе край къщите, които, разбира се, тогава не са съществували, както и по цялата пуста околност, по ул. «Врабча» към бул. «Констан. Стоилов», спре се на сянка при Царския щал и заговори: «Те — това беше нива и ни молиха да я купуваме, тия къщи ги нямаше. . . Те — тука беше хендека (окопа) и напречно през него отивахме на гробището. До хендека, баш връз зданието на в. «Дневник», беше «дебой» (склад на фураж за конете на турската войска»). Води ни старата жена, завиваме вдясно по ул. «Карл Шведски» и сочи: «Те — тука (посочва казармите) беше поле и ниви, а това осреща беше гробище.» Прекосяваме «Карл Шведски» и навлизаме в ул. «Волов». Ето, тук (кръстопътя с ул. «Чаталджа»), тъдява някъде беше нашия гроб, а хе — там, пред сеновала на гвардейския полк, може би под тия червени порти, деца, тук наоколо беше гроба на Левски.» Поспре се баба Яневица, поогледа се, и промълви: «Изменило се е, синко, ама елате да пойдем надолу и ще се оправим.» И спираме пред огромното здание на Хаджи Иванов «Ферметал», построено на ъгъла и зад него двор — цяла пропаст. «Тук мястото беше някога пълно с мръсотия — вода, която идеше от «Баня баши». След Освобождението тук изсипваха боклуците и един македонец — бостанджия — на име Тегуш, що имаше за севда една убава туркиня, беше го засадил с зелки. И като намираха завити в зелките женски гребени и косища, бостанджията не прокопса, нема на втората година купувачи.» Отново се спираме на ул. «Чаталджа», бабата протяга ръка и сочи: «Тука

 

67

 

 

е, къмто третата къща!» Сега тая къща има една червена порта.»

 

В. «Мир» от 4 август 1937 г. — «Гробът и костите па В. Левски намерени» от Ст. Н. Коледаров.

 

 

22. ГРОБЪТ НА В. ЛЕВСКИ — «ПОД СЕНОВАЛА НА ГВАРДЕЙСКИЯ ПОЛК»

 

«Беше вторник и пазаря ставаше на това място гдето бесиха В. Левски — при сегашния паметник. Там имаше хендек 4—5 метра ширко и доста висок. През един дървен мост покрит отгоре — капия, влизахме у градо. Гледал съм обесен вече В. Левски, когато минавахме покрай бесилото, за да ойдеме на пазаро. Преди още да го бесат стягаха бесилката, а ние си говориме, че па че има нещо — Някого ще изедат турците. Хората говореха, че казал: «Бракя, християни, аз умирам ама и на турците царст.вото се свърши!. . . » Погребаха го там надолу в ляво от сегашнио му паметник. У памет ми е останало, че гробищата ги наричаха Латински гробища.

 

Служих у Хаджи Бекир, дебел човек, чифликчия и съм жънел по имота му. Помня лудия Муразим и щом го видят хората викаха: «Бягайте лудия Миразим иде». Работил съм и в конако. Изравнявахме могила. Взеха ме турците да им работя ангария. Изкарвахме земя с коли и на нас упрегаха вместо коне да теглиме, шибаха ни с камшици.

 

Познавам у София от онова време Баба Яневица, щерка на Гьоре Враждебеца. Баща ѝ търгуваше с биволици. Они живееха през ендеко и сега са они там. Она знае убаво турски, а турски знаеха малцина от Подуене, също ѝ у градо — у София не се говореше по турски.

 

Познавам и дядо Гиго овчарино, що пасеше говедата. Они имаха воденица долу под лагерите. Познавам и баба Гюра Митрева, по мъж Гьоре Илиева и она знае, че там го заровиха — на ляво от паметнико у старото гробище при подуенскио път. Помня е Раун-Бег у село Подуени. У него работихме ангарня. На турци моя баща беше заборчил 1500 гроша и се зарадва кога бягаха турците, харно ама други, наши българи прибрали записите и па ни взеха парите. Имаше един турчин, па от тия

 

68

 

 

беговите и у нега уцанихме да слугува моя брат и он турчино взе роб моя брат. Харно, ама кога бягаха, настигнали ги бяха русите до към Владая и бяха заклали покрай турчино кадъната му, а моя брат утрепали бяха от бой.

 

Това знам, това Ви казвам. Но гроба на В. Левски е долу под сеновала на Гвард. полк.

 

София, 11 Август 1937 година

Разказва: Славчо Тошев

 

Показанията на дядо Славчо Тошев Николчев от София, Подуяне, ул. «Петрохан» № 15 — архив на Военния музей — Дело «Васил Левски».

 

 

23. ЛЕВСКИ «ПОДХВЪРЛЕН В КЮЛЮЦИТЕ»

 

«Показания на о.з. майор Гълъбов за гроба на Апостола, София, ул. «Чаталджа» № 1:

 

Когато се строеше къщата ми на ул. «Чаталджа» № 1, баща ми ГЪЛЪБ ХРАНОВ [16] ми бе казал, че тъдява — в «кюлуците», гдето отпосле са изсипвали боклуците се намирал подхвърлен Левски. . . »

 

„Архив на Военния музей в София — Дело «Васил Левски».

 

 

24. ЛЕВСКИ Е ПОГРЕБАН В «НАПУСНАТИТЕ ГРОБИЩА»

 

«Дядо Дамян твърди, че Васил Левски е погребан в «напуснатите гробища», които се намирали на склона северно от сегашните казарми на Гвардейския конен полк; върху тия гробища сега са построени по склона къщите по северната линия на бул. Дондуков, източно от бул. Стоилов. Тоя склон е с падение на север към «кюлуците» и ж.п. линия. В «кюлуците» сега е построена Работническата болница. По времето на Левски там е имало мочури, тревуляк и търнак.

 

В «напуснатите гробища» тогава погребвали: самоубийци, намерени убити хора, застреляни, обесени —изобщо хора, които не заслужавали почетно погребение.

 

На възражението ми, какво някои твърдят, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които някога се намираха

 

69

 

 

зад Окръжната палата, дядо Дамян рязко отговори:

 

— О, как там ще го погребат! Кой смееше на онова време да вдигне обесен човек от източния край на града, да го носи през сред чаршията, че да го погребва на западния край. Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки. Народът от Балкана се бе вече събудил. Често докарваха на синджири навързани хора. Бесеха често заловени в кумитлък хора. Турците свидетелствуваха. Бяха станали много зли. С Левски докараха един синджир с 30 души селяни. Преди обесването — 1—2 години докараха много вързани хора. Имаше от Сливен, от Баба-даг, но повечето бяха от Стара планина. Преди да ги пуснат, дълго време ги държаха нещо като под надзор в хана на Хаджи Боне. Тия хора поддържаше митрополията с подаяния от богати хора и аз им готвех манджа. Бяха смазани от бой. Мнозина не можаха да мръднат. Доктор Василаки (гърк) дохаждаше да ги лекува.»

 

Имаше един турчин пристав, Дели Алия (милязимин), който в улицата не даваше човек да го погледне; като нищо го заудряше и закарваше в затвор.

 

«Тогава беше страшно време! Кой би посмял да вдигне обесения Левски, не някого другиго, а Левски, от мястото, дето сега е паметника му, че да го пренася покрай казармата, върху която сега е построена Държавната печатница, да го носи през града, да го изнесе извън крепостта на към Бали Ефендия (Княжево), че да го погребе в Окръжната палата? Можеше ли това тогава така да бъде? Не, Левски погребаха в гробищата при кюлуците. Изповядва го не поп Тодор, а поп Христо. Изповяда го при бесилката.»

 

Дядо Дамян така възпроизвежда разказа на поп Христо, след като той се върнал от бесилката в хана на Хаджи Боне:

 

— Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първия, но че след него са хиляда. Палачът му наметнал въжето и ритнал столчето. Аз се просълзих и се обърнах към «Св. София», за да не видят турците, че плача; и си тръгнах.

 

При обесването не е имало мноИз народ, както твърдят някои. Само на крепостния ров имало неколцина

 

70

 

 

наблюдатели, освен официалните лица и войската за охрана.

 

— Веднага след обесването на Дякона, поп Христо се върна в кръчмата на Хаджи Боне, където вече се бяха събрали някои от еснафа. Поп Христо просълзен разказа какво се е случило. Хаджи Боне ми заповяда да почерпа присъствуващите с по една ракия «за Бог да прости». Аз ги почерпих, те пиха и казвах: «Бог да прости». На Хаджи Боне течеха сълзите и той често си бършеше очите с дланта на дясната ръка, и всички плакахме.»

 

Това помни дядо Дамян Иванов Богоев Врабчев за ония трагични събития, при които загина Левски — най-великият апостол, светецът-мъченик за българската свобода. Дядо Дамян през онова време е бил 20—25 годишен и, макар и слуга, движил се между дейците от Софийския революционен комитет, та е могъл да се догажда, какво са вършили тия добри българи. Пък и не са толкова и криели от него, защото е бил «свой човек». Дядо Дамян сега е на около 85 години. Разпитан от един по-сведущ по въпроса човек, може би ще изтръгне от неговата памет много още ценни данни за революционните борби в Софийско. Ние мислим, да не се пропуска случая. Нека да се снемат по-обширни показания от тоя старец, който вече с единия си крак е в гроба. Прави впечатление, че в своите спомени, той е искрен.

 

            КОСТА НИКОЛОВ

 

В. «Слово» бр. 4700 от 5 март 1938 г. — «Какво разказва за Левски един негов съвременник» (Дамян Богоев), от Коста Николов.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

4. Минчо х. Недев, по сетне Отец Мина, от с. Дъбене, Карловско е един от най-ранните куриери на Левски. Ближни са с него от учителствуването на Апостола в ближното на с. Дъбене — с. Войнягово. В писмото си до Найден Геров от 1 февр. Левски уточнява следното: «Напротив, ако ли ни доди сами, то ще доди за то писмо человек висок, черноок, дългообраз на име Минчо х. Недев из същото село.» Вж. ДТС «Васил Левски. Живот. Дело. Извори», том I, 1929 г. с. 6.

 

Същественото в настоящата публикация — в записката е спомената църквата «Св. Петка». Геле Китов и Кола Новачки са

 

129

 

 

революционни дейци от с. Обрадовци и Биримирци край София. Вж. Л. Дойчев, «Левски в светлина» (1943 г.) с. 408.

 

5. Екзекуцията е проведена от надзирателя на затвора, потурнакът Али Баба Рашид. Екзекутори са циганите Банин, Шаин и Бекир. Вж П. Икономов, «Материали за Хр. Ботевата чета» Плевен, 1926 г., с. 40. Също Г. Тахов, «Изплакано с болка, написано с кръв . . . », Лит. фронт, бр. 30, 27 юли 1989.

 

6. Въпросителната е на Г. Прошек.

 

7. Г. Прошек изрично споменава, че костите на Левски не са вложени в основите на паметника. Той Лично не знае къде са и къде е гробът. Смята, че се е «загубил някъде в казармите на конвоя.»

 

8. Ръкописът е в НБКМ II А 8675, с бележки на Захари Стоянов.

 

9. От бележките на Захари Стоянов и твърденията на поп Тодор става ясно, че при заравянето главата на Г. Бенковски не е положено особено усърдие. Гробарят Николчо и Христо Павлов изкопали дупка с мистрия в началото на днешното Княжевско шосе — местността Халкасъ капусу. Вж. за това З. Стоянов, Записки по българските въстания, 1962, с. 481.

 

10. Поп Таки — поп Христо Николов. Таки — от Христаки.

 

11. Георги Стойков — кръчмар, търговец и секретар-касиер на комитета в селото.

 

12. Васил Бушаранов — Васил Братанов Бушаранов. В процеса срещу В. Левски е осъден на заточение в Мала Азия.

 

13. Съществена подробност в публикацията от 1911 г. —за разлика от някои по-късни спомени, където «очевидецът» твърди, че Левски е пренесен от бесилото до мястото на погребението с кола, тук се твърди, че за трупа са използували «кюмурджийски кош». Несъмнено — звучи далеч по-достоверно. За пренасяне «с волска кола» твърди баба Анастаса Янева (1937 г.), а за «конска каруца», че с нея трупът е отнесен чак до гробището при Окръжната палата — Стоян Маринов (1937 г.).

 

14. Трайкович — Димитър Трайкович (1818—1880 г.)

Игнатий Рилски — светско име на Христо А. Панов.

Нешо книжар — Никола Стефанов Крушкин — Чолака.

х. Никола Вардев.

х. Стоян Вардев — х. Стоян Неделков Вардев — Табаков

х. Коце — х. Коце Иванов.

Георги Джумалиев — Георги Стоицев Абаджиев, родом от Горна Джумая.

Таке Чукурлцйски — вер. свещ. Христо (Христаки) Николов.

Всички споменати книжари, с изключение на Никола Вардев, са обесени на 15 ноември 1877 г.

 

130

 

 

Включването на тези лица в рев. комитет в София е некритичен подход към фактите от страна на Д. К. Бурски. Той не прави разлика между двата революционни комитета — преди обесването на Апостола и по-късния, възобновен комитет.

 

15. Скулпторът Василев — проф. Марин Василев (1867— 1931 г.). За него виж Д.Б. Йончева «Марин Василев». С., 1958 г. Този запис на Д. К. Бурски е най-големият му принос по въпроса, който вероятно сам не е съзнавал.

 

16. Бащата на осведомителя Гълъб Xранов също е военен. Вж. «Български алманах за 1893 г.». стр. 936. Служи като капитан в 6-и Търновски на Н.Ц.В. полк. На съседни страници, като негови съвременници са посочени Ботевите четници Спас Соколов и Димитър Ночев (стр. 930 и 932), протоерей Христо Павлов (стр. 932), мюфтията Осман Нури Ефенди, съвременник на обесването и др. Остава отворен въпросът — с кола ли е пренесен трупът на Левски, или в обикновен кюмурджийски кош.