Глава четвърта
Напрегнато лято
1.
В началото на май 1915 г. положението по фронтовете си оставаше неблагоприятно за Антантата. Опитите на френските, английските и белгийските войски на запад да вземат инициативата в свои ръце пропаднаха. Атаките при Ньов Шапел и Сен Миел бяха потопени в кръв. Нещо повече, при Ипр германците за първи път използваха едно от новите изобретения на човешкия гений — отровния газ иприт — и под прикритието му се врязаха в английските отбранителни линии.
Не по-добро, а дори и по-лошо бе и положението на източния фронт. В първите дни на май германското командуване започна Горлицката операция. Руските съединения бяха притиснати към земята от превъзхождащата огнева мощ на противника и бързо отстъпваха. Главният удар се стовари върху трета армия. Нейният командуващ генерал Радко Димитриев изпращаше отчаяни апели за повече снаряди и муниции до Генералния щаб. Помощ не получи. Към средата на месеца стана ясно, че острието на нападението е насочено към Лвов — най-големия център на Западна Украйна. Ако той не можеше да бъде удържан, руските войски в Полша щяха да се окажат в много опасно положение.
Турците продължаваха да оказват упорита съпротива на стоварения на Галиполския полуостров съглашенски десант. Неохотно британското командуване стигна до извода, че е подценявало бойните им качества. След кръвопролитни сражения австралийците и новозеландците — най-многобройната част от десанта — съумяха да отвоюват два тесни плацдарма по бреговата ивица, но въпреки всички усилия не можаха да развият успеха си в дълбочина.
Единствената придобивка за Антантата бе привличането на Италия. Стойността на участието й обаче бе съмнителна. Спомените за Адуа бяха още пресни.
Несполуките по фронтовете и особено при Дарданелите доведоха до първата сериозна вътрешнополитическа криза в страна от Антантата от началото на войната. Заместникът на Чърчил лорд Фишер подаде оставка в знак на протест против операцията при Дарданелите. В емоционални писма, които
167
разпращаше до приятелите си, старият адмирал твърдеше, че „Уинстън е по-голяма заплаха от германците" [1].
Първоначално кризата не изглеждаше сериозна, но започна да се развива лавинообразно. Консерваторите, които отдавна с недоволство съзерцаваха начина, по който се водеха военните действия, заплашиха с публична дискусия в парламента. Цена за мълчанието им бе „главата" на Чърчил [2]. Аскуит се славеше като майстор на вътрешнополитическите маневри, но този път не бе на обичайната висота. Политическата криза съвпадна с някои проблеми в личния му живот [3]. След неколкодневни борби стана ясно, че вдъхновителят на операцията Уинстън Чърчил трябва да бъде пожертван. Либералното правителство бе заменено с коалиционно. Адмиралтейството бе поето от консерваторите. Сащисан от развоя на събитията, Чърчил се озова съвсем неочаквано за него министър на Ланкастърското херцогство — синекурен пост, останал от средновековието, който не изискваше усилия, но и нямаше никакво влияние.
* * *
В така очертаната обстановка позицията на България добиваше особено значение. Осигуряването на подкрепата й ставаше все по-наложително. Лошото бе, че липсата на военни успехи трябваше да се компенсира със значителни обещания пред София. Това на свой ред създаваше неминуемото впечатление, че се търсят дипломатически придобивки за сметка на военните поражения.
Появилата се още към края на март тенденция за усилване на дипломатическия натиск на Балканите бе затвърдена. И тъй като през пролетта на 1915 г. най-несигурно бе положението на британския десант на Галиполи, Грей пръв се показа склонен да потърси контакти с Радославов.
Всъщност началната стъпка бе направена от Хаджимишев. Убеден привърженик на Антантата, в последните дни на април той поиска среща с британския министър на външните работи с нескритото намерение да изтръгне от него конкретни и точни ангажименти, които да подсилят тезите му в София.
И този път ръководителят на Форин офис се изплъзна
168
ловко. За да поемела обвързващи задължения, според него Антантата би трябвало първо да забележи искрено желание за сътрудничество у българите и най-вече у Радославов и Фердинанд. Но за да не отчайва напълно събеседника си, намекна, че въпросът за Кавала би могъл да бъде уреден в обозримо бъдеще съгласно българските очаквания [4].
Бакс-Айрънсайд трябваше да изложи пред Радославов съдържанието на разговора в Лондон и да проучи условията на България за съюз с Антантата. Резултатът от разговора бе най-малкото изненадващ. Радославов указа спорната и безспорната зона в Македония и областта около Кавала. Английският пълномощен министър отвърна, че „това е прекалено, но може да представлява база за преговори" [5]. Отговорът не бе повече от учтивост. За всички, в това число и за българските дипломати, а и за самия Радославов бе пределно ясно, че никога Съглашението няма да упражни натиск върху Сърбия за отстъпването на спорната зона. Въпросът се смяташе за решен окончателно и никой не възнамеряваше да го повдига наново.
Савински реагира много остро и емоционално против действията на британския си колега. Според него, тласкан от непреодолимата си неприязън към българите, Бакс-Айрънсайд бил провокирал Радославов да издигне неизпълними искания, за да ограничи възможностите му за преговори със Съглашението [6].
Макар това мнение да бе продиктувано повече от личната антипатия между двамата дипломати, то не бе далече от истината. През февруари, март и април Грей трябваше нееднократно да сдържа антибългарските изблици на своя дипломатически представител [7].
Въпреки прекомерните от гледна точка на съглашенската дипломация искания на българския министър-председател изявлението му бе първото, в което се издигаха някакви претенции пред Антантата. То свидетелствуваше, че Радославов е в затруднение. Редовните доклади на българските дипломати в
169
Италия не оставяха и сянка от съмнение за настроенията в италианското общество и присъединяването й в най-скоро бъдеще към Съглашението [8]. Статиите в платения от германците лечат в София, в които се предсказваше, че всеки момент италианците щели да нападнат Франция, можеха да предизвикат само съжалителни усмивки у Фердинанд [9]. Вярно е, че по мнението на българските военни италианското участие едва ли щеше да промени съществено съотношението на силите, но моралният ефект нямаше да бъде без значение. Въпреки настойчивите призиви на германци и австрийци Фердинанд и Радославов не бързаха с подписването на исканата военна конвенция. Буриан се оплакваше от „липсата на отговор" и твърдеше, че „време е на колебанието да се тури край, ако искаме да вършим сериозна работа" [10].
И турците не се чувствуваха достатъчно сигурни в тила си откъм българите. Дебаркирането на десанта на полуостров Галиполи направи силно впечатление в София. Сега освен флотата в близост до българските граници имаше силна съглашенска сухопътна армия. В докладите си Колушев предсказваше, че вече има реални шансове за падането на Дарданелите и не трябва да се пропуска удобният момент за окупирането на Източна Тракия [11]. По свидетелството на американските дипломатически представители в Цариград настъпила паника, когато се разбрало, че българското правителство е наредило на българчетата — ученици в Роберт колеж, да се завърнат по родните си места, преди да е завършила учебната година [12].
От тези дни идва и едно непотвърдено другаде сведение на американския пълномощен министър за Сърбия, Румъния и България Ч. Вопичка, чието седалище беше Букурещ. Той твърди в мемоарите си, че по поръчение на Радославов бил разговарял
170
с американски банкери за сключването на петстотинмилионен заем за нуждите на българското съкровище [13].
Но дори в опасенията си министър-председателят не бе последователен. Предупреждаваше С. Радев „да не се авансира много пред съглашенската дипломация". В навечерието на решителните преговори премести от Париж в Рим Дим. Станчов. В Ке д'Орсе смяната му бе изтълкувана като враждебен акт, опит за парирането им [14]. Отблъсна и амбициите на представителите си в съглашенските столици да се ръководят от исканията, издигнати в разговора с Бакс-Айрънсайд. Според лего това бил просто един „сондаж" без някакво значение. А на 10 май представи пред Централните сили официалната цена за българския неутралитет. Тя включваше цялата спорна зона в Македония [15].
За първи път от началото на военните действия настроението сред обществените и политическите кръгове и в трите страни от Антантата определено бе за преговори с българите.
Панафийо пишеше от София, че след десанта при Дарданелите настъпило най-подходящото време за сериозни разговори [16]. В парижкия печат меланхолично разсъждаваха за безплодността на усилията на френската дипломация в Югоизточна Европа до момента и наблягаха върху необходимостта да се спечели България — „този Мефистофел на Балканите" [17].
Пристигна и Ноел Бъкстон, който искаше да убеди френските държавници, че е необходимо да, се активизира политиката на Балканите. Той говори пред комисията за външните работи на сената, а после се срещна с Делкасе, който впрочем не се нуждаеше от особени увещания [18].
В Петроград Сазонов премина към един от характерните си пристъпи на активност. Руската дипломация отдавна следеше с неприязън опитите на Братиану да изтъргува цяла Бесарабия срещу участието си във войната. Пред Карлоти — италианския посланик в Петроград, Сазонов недвусмислено намекна, че ако румънците продължават да упорстват с „неумерените си претенции", вместо да получат цяла Бесарабия,
171
рискуват да видят, че Русия се е споразумяла с България за цяла Добруджа [19].
Савински бомбардираше Певческий мост с апели за засилване на дипломатическия натиск. В началото на май при него дойде Т. Теодоров, за да изкаже недоумението и недоволството на цялата русофилска буржоазна опозиция от мълчанието на Русия [20]. Явно ставаше, че ако не се направи нещо в най-скоро време, руската дипломация рискува да отблъсне и най-верните си привърженици.
Най-силно бе брожението в Лондон. Макар във вестниците да пъстрееха статии за успехите на десанта на полуостров Галиполи, в политическите кръгове добре съзнаваха опасността на положението. Командуващият десанта генерал Ян Хамилтън смяташе, че само с българска помощ може да преодолее съпротивата на турците. Ханки отбеляза в дневника си, че военните са единодушни, че единствено България или Гърция могат да спасят операцията [21].
Ноел и Чарлс Бъкстон публикуваха книгата „Войната на Балканите", в която резюмираха натрупания по време на обиколката им опит и стигаха до донякъде преувеличения извод, че нерешеният национален въпрос е първопричината за европейската война. Мир на полуострова нямаше да има, докато не бъдат изтрити границите, начертани в Букурещ [22]. На заседания на кабинета Чърчил, който възприемаше пасивната политика на Грей в София като съзнателен опит да бъде оставен в блатото на бездейността, изригваше яростни тиради срещу нея [23].
На 14 май при Бакс-Айрънсайд дойде един неочакван посетител — водачът на Народнолибералната партия д-р Н. Генадиев. Както вече споменахме, след обиколката му из Европа външнополитическите му възгледи бяха еволюирали по посока към Антантата. Това, макар и не особено последователно, проличаваше и на страниците на вестник „Воля". Внимателно в него се препоръчваше сближение със Съглашението, стига то, разбира се, да удовлетвори основните български искания [24].
172
Генадиев обяви, че България неминуемо щяла да се присъедини към Антантата. Правителството не разчитало сериозно да получи спорната зона в Македония, но настоявало за Кавала, Сяр и Драма, за да построи икономически изгодна железопътна линия до Егейско море. Изглежда, уведоми Бакс-Айрънсайд и за доклада, който бе изпратил до Министерския съвет след завръщането си през март, и препоръките, които бе отправил към Радославов. Накрая пое доброволно задължението да предупреди легацията при настъпване на подходящ момент за преговори [25].
Съвпадението в посещенията на Т. Теодоров и Н. Генадиев биеше прекалено много на очи, за да бъде отминато. По-голямо внимание привлече постъпката на Генадиев. Това бе естествено. В политическите симпатии на Т. Теодоров никой не се съмняваше, докато никой не бе сигурен във водача на народнолибералите. При това, макар да не бе член на правителството, той на практика оглавяваше една от партиите в него и мнението му би могло да се разглежда като полуофициално. При това Генадиев пропусна да спомене, че Радославов бе отказал да даде на другите министри доклада за посещението му в Европа.
Трудно е да се съди доколко изявленията на Генадиев бяха плод на лична инициатива. Вече бяха започнали разприте в Народнолибералната партия, които щяха да доведат до фактическото й разцепление, но едва ли представителите на Антантата бяха дотам добре запознати с вътрешните борби сред либералите. За дипломатите идеите му бяха в по-голяма или по-малка степен идеи на самия Радославов или поне изразяваха мислите на влиятелни среди сред либералите. Във всеки случай в огромния меморандум за целите на английската политика на Балканите, изготвен през юли 1915 г., се твърдеше, че постъпката на Генадиев е изиграла ролята на катализатор при формулиране на предложенията на Форин офис пред София [26].
Най-бърза беше реакцията на Сазонов. Той предложи да се упълномощи Савински да предложи от името на Антантата Източна Тракия, безспорната зона и Кавала със Сяр и Драма, в случай че българите незабавно нападнат Турция [27]. В Париж се колебаеха. На заседания на правителството се водеха остри спорове за шансовете на подобна стъпка. Вярно, че Панафийо споделяше, че според неговите данни българският
173
Генерален щаб привършвал приготовленията си за похода срещу Цариград, но в общи линии очакванията не бяха прекомерни. Поанкаре не проявяваше ентусиазъм и смяташе, че нито военната обстановка, нито характерът на обещанията, които Антантата би могла да поеме, предвещават някакъв успех. Бриан продължаваше да настоява за съюз с Гърция. Само Делкасе, подкрепен от министъра на вътрешните работи Малви и Оганьор, бе по-ентусиазиран. Той прие руското предложение, но смяташе, че трябва да се изчака до официалната намеса на Италия във войната [28].
И Грей реши, че е време да вкара тежката британска артилерия в дипломатическата игра. На основа на идеите на Генадиев във Форин офис бе изработен подробен проект за нота пред българското правителство. Главната роля в София според Грей се падаше на Бакс-Айрънсайд. Той трябваше да връчи нотата на Радославов, а пълномощните министри на Франция и Русия щяха да го подкрепят [29].
До този момент Грей благородно бе отстъпвал инициативата на Сазонов, тъй като голяма вероятност България да бъде спечелена и руското влияние на Балканите усилено нямаше. Сега, когато във Форин офис бяха преценили, че съществува известен шанс за успех, английският министър на външните работи недотам грациозно избутваше руския си колега.
Донякъде английските предложения съвпадаха с руските, но бяха обвързани с много допълнителни условия. И в Лондон предвиждаха веднага след намесата си във военните действия България да получи Източна Тракия. Безспорната зона трябваше да присъедини след войната, и то при условие, че територията на Сърбия бъде уголемена с Босна и Херцеговина, а София поеме задължението да не заема Македония преди сключването на мира. Съюзните държави щяха „да употребят влиянията си" пред Гърция, за да отстъпи Кавала, естествено при условие че бъдат задоволени гръцките аспирации в Мала Азия. България веднага можеше да получи заем на изгодни условия [30].
Проектът не блестеше с оригинални идеи и бе издържан изцяло в пожелателно наклонение. Единствени сигурни бяха Източна Тракия и обещаваната финансова помощ. Не бяха малко
174
и останалите недостатъци. Русите и французите не пропуснаха веднага да ги отбележат: съвсем условния характер на обещанието за Кавала и премълчаването на въпроса за Добруджа. Между трите министерства на външните работи, всяко подкрепяно от доводите на своя представител в София, започна пазарлък.
Различните варианти съвпадаха в два пункта — необходимостта от отстъпване на Източна Тракия и безспорната зона в Македония. Най-остри бяха споровете за съдбата на гръцката територия. Сазонов не бе особено последователен. Той ту предлагаше към Кавала да бъдат прибавени Драма и Сяр, ту решаваше, че Сяр може и да бъде оставен на Гърция [31]. Какви бяха мотивите му и в единия, и в другия случай, беше пълна загадка и понякога човек е склонен да ги отдава на моментни настроения.
На свой ред Делкасе оценяваше много високо стойността на българското участие и бе готов да обвърже френската дипломация с отстъпването на цялата територия около Кавала. Мнението му бе споделяно и от тримата пълномощни министри в София, които усещаха политическия пулс в българската столица и категорично заявяваха, че без ангажимент за Кавала шансове за успех на постъпките няма [32].
По отношение на Добруджа най-щедър бе Сазонов. Той искаше на България да бъде дадена цялата загубена през 1913 г. територия, още повече, че по руски сведения самите румънци били готови да сторят това и без особен натиск [33]. Не такова бе впечатлението на Делкасе, който смяташе, че Братиану не бил „джентълмен", и не искаше допълнително да усложнява наддаването в Букурещ [34].
Румъния бе не по-малко ценна за французите, отколкото България. Намесата й във войната трябваше да освободи руските корпуси, които можеха да бъдат прехвърлени срещу германците. Това означаваше, че натискът срещу Париж щеше да бъде отслабен. Затова бе категоричен. Френското правителство
175
не искаше да се „кара" с румънците. Затова въпросът за Добруджа не трябваше да се зачеква.
Известно време Грей следеше с олимпийско спокойствие споровете между колегите си. Накрая се намеси и се постара да придаде възможно най-обтекаем облик на проекта — твърда гаранция за Кавала така и не включи, а на въпроса за Добруджа даде най-неангажираща формулировка.
Дипломатите бяха пришпорвани от желанието да прикрият неуспеха на Дарданелите и руските поражения с намесата на Италия. Оптимизмът за шансовете на италианците да разбият австрийците бе повече от сдържан и затова стремежът бе нотата да се връчи в промеждутъка между официалната италианска намеса и първите сблъсквания на италиански и австрийски войски на фронта. Затова компромисът бе постигнат нечувано бързо — само за десет дни — и за първи път от началото на войната идеята за сериозни преговори с България не излезе мъртвородена.
На 29/16 май 1915 г. пръв пълномощният министър на Великобритания, а след него и френският, и руският му колега връчиха поотделно на Радославов идентични ноти с предложенията на Антантата. В знак на вярност към новите съюзници италианският пълномощен министър в София бе изразил желание и той да подкрепи инициативата, но никой не искаше да дразни допълнително сърбите с италианско участие в предложение, което предвиждаше отнемане на част от сръбска Македония.
Нотата не се отличаваше съществено от първоначалното британско предложение. Тя предвиждаше България да встъпи във военните действия срещу Турция, срещу което веднага щеше да получи Източна Тракия и финансова помощ. След войната можеше да присъедини безспорната зона, но при условие, че Сърбия получи „справедливи" компенсации в Босна, Херцеговина и на брега на Адриатическо море. Антантата поемаше задължение „да употреби всичките си усилия", за да убеди гръцкото правителство да отстъпи Кавала, пак при условие че Гърция получи „справедливи" компенсации в Мала Азия. Що се отнася до Добруджа, Антантата щеше да „благоприятствува" преговорите между София и Букурещ за съдбата й [35].
В много отношения нотата беше повратен пункт във взаимоотношенията на Антантата с България. За първи път от началото на войната, тя предлагаше да плати за българското пушечно месо с територии, които, макар и не напълно, но поне в общи линии покриваха българските искания. Но съмненията,
176
непоследователността и колебанията на трите държави личаха толкова ясно в предположението, че не е необходимо да бъдеш пророк, за да отгатнеш каква орис му се пишеше.
Дипломатическите представители в София не хранеха илюзии. Бакс-Айрънсайд отбеляза, че след руското поражение при Ковно (Каунас) най-многото, на което Антантата би могла да се надява, е да не получи пряк отказ [36]. Според Панафийо излишната сдържаност по въпроса за Кавала бе намалила и без това неголемите шансове за успех [37]. Всъщност, както справедливо отбеляза още през двадесетте години френският историк Пинго, срещу сигурното българско участие не се предлагаше нищо сигурно [38].
Предложенията, направени в София, не можеха да останат в тайна. И ако ръководителите на страните от Антантата се надяваха, че заслепени от бъдещи придобивки, Пашич и Гунарис няма да реагират бурно, очакванията им останаха излъгани. Трезвата максима на Санчо Панса „по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небето" напълно отговаряше на настроенията на гръцките и сръбските държавници. При това не бе за пренебрегване и възможността след войната и орелът да се присъедини към врабчето. В Ниш и Атина реагираха с негодувание. Най-силно бе възмущението в Сърбия. Тук предчувствуваха, че идва времето за акция на Съглашението. В речта си по повод намесата на Италия във войната Сазонов бе подчертал приятелските чувства към България в Русия и надеждите си за осъществяване на славянското единство. Сръбските вестници препечатаха извадки от нея, без да правят какъвто и да било коментар. Чапрашиков пишеше, че най-голямото желание на сръбските управници е „България да запази докрай своя неутралитет или поне да го запази, докато съюзниците превземат Дарданелите, та да не добие никакво право на компенсация от страна на Сърбия" [39]. Сега тези планове се рушаха.
Уведомен за съдържанието на нотата, Пашич категорично отказа каквито и да е било отстъпки и протестира срещу намерението на Съглашението „да предлага и обещава територии, влизащи в Сърбия". „Всеки член на Скупщината и всеки сърбин — заяви той пред княз Трубецкой — по-скоро ще предпочете да загине заедно със Сърбия, отколкото да направи
177
отстъпки в полза на българите, които колят и изгарят живи сърби. . . Вие разпъвате Сърбия — продължи емоционално сръбският министър-председател, — в най-критичната минута я ампутирате" [40]. В сръбския печат зачестиха антибългарски статии, в които се издигаха призиви за присъединяване на всички „сръбски територии до Янтра и Марица" [41].
Нееднократните настоявания на пълномощните министри на Антантата в Ниш не помогнаха. Пашич заплашваше, че ще подаде оставка. Впрочем в Петроград обсъждаха подобна перспектива [42]. Сръбският премиер едва ли щеше да остане очарован от направените заключения, ако можеше да ги узнае. Подкрепата на България натежаваше на Певческий мост над верността към стария съюзник.
Сръбският дипломатически представител в Лондон М. Бошкович се опитваше да убеди Грей, че исканите от Сърбия отстъпки били прекомерни. Кралското правителство било готово да преговаря за територията по водораздела между Брегалница и Вардар, но не повече. Грей бе непоколебим [43].
И Баучер опита да се намеси. Пътуването му до Ниш обаче, където се надяваше да разговаря с Пашич, остана безрезултатно. Сръбският премиер отказа да го приеме. На 10 юни той връчи на пълномощните министри на Съглашението официалния отказ на своето правителство да се съгласи с предложенията, направени пред България [44].
Енергично протестираха и в Атина. Съвсем справедливо Гунарис задаваше въпроса, по силата на какви договори и споразумения Антантата си присвоява правото да се разпорежда с националната територия на една неутрална страна. Той не само категорично отричаше самата мисъл за възможни отстъпки, но се обявяваше и против евентуалното преминаване на безспорната зона в български ръце [45].
Както се очакваше, в Букурещ реагираха спокойно на нотата. Правителството на Братиану не счете за необходимо да излиза с някакво официално изявление, а румънските дипломати само проявиха любопитство какво точно се предвиждало за Добруджа в нотата.
178
В Париж и Лондон се отнесоха със забележително хладнокръвие към сръбските вопли. Съвсем различно бе отношението към реакцията на Гърция. Първи се раздвижиха в британската столица. Пред съюзниците си Грей омаловажаваше изявленията на Гунарис, които били продиктувани от пропагандни съображения, но във Форин офис трескаво обмисляха начини за успокояване на гръцкото обществено мнение. Инструктиран от Грей, Елиът поиска аудиенция от Гунарис, за да опровергае, че Съглашението „има намерение или е поело задължението да отстъпи Кавала".
Още на другия ден Делкасе, който най-енергично бе настоявал за отстъпката
на Кавала на България, сега в разговор с гръцкия пълномощен министър повтори
изявлението на английския си колега [46]. Б Петроград
протестираха, но безрезултатно. Нито Великобритания, нито Франция искаха
да си затръшват вратата в Атина.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. The Hankey Papers, 1 (1) 12. V. 1915; 1 (5) 2 В 14 1915; The McKenna Papers, 6 (8) 15. V. 1915, Fisher — McKenna; Blake, R. The Unknown Prime-Minister. The Life and Times of Andrew Bonar Law, 1858—1923. London,
2. Koss St. The Destruction of Britain's Last Liberal Government. Journal of Modern History, 40, 1968, No. 2.
3. Точно в тези дни той изживяваше болезнено раздялата с дългогодишната си близка приятелка Венеция Стенли, с която бе споделял и най-големите секрети на британската политика.
4. Дипломатически документи по намесата на България... т. I, № 801, 15. IV. 1915, Хаджимишев — Радославов.
5. Пак там, № 882, 25. IV. 1915, Радославов — Хаджимишев; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 35; а. е. 246, л. 50; Инструкции в подобен смисъл Радославов изпрати и в Париж на Димитър Станчов. Вж: Пак там, а. е. 253, л. 44, 4. V. 1915.
6. Константинополь и Проливы, т. II, № 202, 11. V. 1915, Савински — Сазонов; МОЭИ, т. VII, ч. II, № 733, 11. V. 1915, Савински — Сазонов; той твърдеше, че приятелството на Бакс-Айрънсайд със сръбския дипломат и откровен великосръбски шовинист Спалайкович го кара да уговаря българите да не участвуват във войната. Пак там, № 704, 724, IV. 1914, Савински — Сазонов.
7. Воля, V, № 670, 22. IV. 1915; PDO: FO 371, v. 2243, No. 21581, 24. II. 1915, Grey — Bax-Ironside.
8. ЦДИА ф. 176, оп. 3, а. е 253, л. 6, 30. IV. 2915, Станчов — Радославов; л. 1, V. 1915, Ризов — Радославов; л. 21. 30. IV. 1914, Хаджимишев - Радославов; л. 31, 3. V. 1915, л. 51, 5. V. 1915, Ризов — Радославов; а. е. 252, л. 21, 16. V. 1915, Ризов — Радославов; а. е. 246, л. 57, 3. V. 1915, Ризов — Радославов: ф. 313, оп. 1, а. е. 472, л. 1—20, 20. IV. 1915, 6. V. 1915, Дим. Йоцов — Радославов.
9. Народен завет, I, бр. 63, 3. V. 1915.
10. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 556, л. 4—8, 25. IV. 1915, Колушев — Радославов.
11. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 43—44, 28. V. 1915, Тошев — Радославов.
12. L. Einstein. Inside Constantinople. A Diplomatist's Diary during the Dardanelles Expedition. April — September 1915. London, 1917, p. 109; H. Morgenthau. Ambassador Morgenthau's Story. New York, 1918, p. 266; G. Fortescue. Russia, the Balkans and the Dardanelles. London, s. a., p. 104. Такова бе и впечатлението на кореспондента на “Кьолнише цайтунг”. Вж: Н. Stuermer. Deux ans de guerre a Constantinople. Paris, 1917, p. 75—79.
13. Vopicka, Ch. Secrets of the Balkans. Chicago, 1921, p. 41.
14. ЦДИА. ф. 176, оп. 3, а. е. 316, л. 94, 4. V. 1915, С. Радев — Радославов; Muir, N. Dimitri Stanchioff. Patriot and Cosmopolitan. 1864—1940, London, 1957. p. 112.
15. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 223, л. 53, 5. V. 1915; Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария..., с. 259—160.
16. В Париж се ширеха слухове, че всеки момент България ще обяви мобилизация и армията й ще нахлуе в Източна Тракия. Вж: АМАЕ, Guerre, v. 237, pp. 158—161, 10. V. 1915, Panafieu — Dalacasse; Suarez, G.. op. cit, v. III, p. 127; Poincare. R. Au service... v. VI, p. 201.
17. Charmes, Fr., op. cit., pp. 380—38У.
18. The Noel Buxton Papers, Sarah Hogg Collection, 9. V. 1915.
19. Дневник МИД за 1915—1916 гг. Красный архив, т. 31, М, 1928, 29. IV. 1915, с. 11—13.
20. The Hoover Institution of War and Peace. The N. Basily Papers, A. зинский. Наши отношения с Болгарией с января 1914 г. до разрыва, с. 42.
21. The Hankey Papers, 1 (1) 15. V. 1915; Hamilton, J. Gallipoli Diary. v. I, New York, 1920, pp. 231—233.
22. Братята разпратиха книгата си до по-видните политици. Екземпляри получиха, разбира се, и всички министри. Вж: The Noel Buxton Papers, Sarah Hogg Collection, 4—6. VI. 1915. Някъде около 20 май съставиха и трети меморандум за положението на Балканите, който наново бе разпратен до всички, които можеха да проявят интерес към Hero. Harcourt MS, dep. 44C, fol. 177—180, 29. v. 1915.
23. Hobhouse. Ch., op. cit., pp. 239—240.
24. Воля, бр. 631, 5. III. 1915; бр. 644, 20. III. 1915.
25. МОЭИ, т. VII. ч. П, № 767, 15. V. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.
26. PRO: CAB (37) 131 2. VII. 1915.
27. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 767, 15. V. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов, бележка Към документа.
28. Damianov, S. Les efforts de la France pour gagner la Bulgarie a la cause des puissances de l'Entente dans la Premiere guerre mondiaie. Etudes Historiques, v. V, pp. 476—477; Poincare, R. Au service... v. VI, pp. 215— 216.
29. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 797, 19. V. 1915. паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; A.MAE, Guerre, vol. 237, p. 158, 10. V. 1915, Panafieu — Delcasse.
30. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 797, 19. V. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.
31. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 816, 10. V. 1915, Сазонов — Савински.
32. МОЭИ, т. VII, ч. II, № 806, 8. V. 1915, Изволски — Сазонов; AV 808, 8. V. 1915, Савински — Сазонов; АМАЕ, Guerre, v. 237, pp. 189—191, 21. V; 1915, Panafieu — Delcasse; p. 200, 26. V. 1915.
33. Пак там, № 816, 10. V. 1915, Сазонов — Савински; т. VIII, ч. I, № 1, 11. V. 1915, Сазонов — Палеолог, Бюкенън; № 6, 12. V. 1915, Сазонов — Поклевски; Дневник МИД за 1915—1916 гг. Красный архив, т. 31, М., 1928, 12. V. 1915, с. 18—19; АМАЕ, Guerre, v. 237, p. 197, 25. V. 1915. Румънският посланик в Петроград бе връчил на Сазонов докладна записка, в която предлагаше при известни условия на България да бъде отстъпена Южна Добруджа по линията Добрич — Балчик. Вж: Дневник МИД... с. 18—19, 12. V. 1915; Poincare, R. Au service... v. VI, pp. 226—227; Ferry, Л., op. cit. p. 79.
34. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 17, 14. V. 1915, Сазонов — Савински.
35. Дипломатически документи по намесата на България. . . т. I, № 879, 16. V. 1915, Савински — Радославов.
36. Robbing, К. British Diplomacy and Bulgaria. 1914—1915, p. 575.
37. AMAE. Guerre, v. 238 pp. 3—6, 3. VI. 1915, Panafieu — Delcasse; ASHEMA, 5N 76, Dossier 1, 3. VI. 1915.
38. Pingaud, A. Histoire diplomatique de la France pendant la Grande guerre. . ., tome II, pp. 34—35.
39. ЦДИА, ф. 176, оп. 3. a. e. 253, л. 158, 12. V. 1915, Чапрашиков — Радославов; а. с. 254, л. 75, 15. V. 1915.
40. МОЭИ, т VIII, ч. I, № 30, 28. V. 1915, Трубецкой — Сазонов; № 32, 29. V. 1915, Трубецкой — Сазонов; № 95, 28. V. 1915, паметна записка на сръбското правителство — Сазонов.
41. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 254, л. 126, 22. V. 1915, Чапрашиков — Радославов; л. 157, 23. V. 1915.
42. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 39, 30. V. 1915; Трубецкой — Сазонов.
43. Записни седница министарског савета Cpбиje 1915—1918. Београд, 1976, с. 82, заседание на 9. VI. 1915.
44. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 95. 10. VI. 1915, Штрандтман — Сазонов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 255, л. 42, 5. VI. 1915, Чапрашиков — Радославов.
45. Пак там, № 42, 31. V. 1915, нота на гръцката легация в Петроград — Сазонов.
46. Пак там, № 49, 2. VI. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; бел. към № 45, 1. VI. 1915, Бенкендорф — Сазонов: № 55, 3.VI. 1915, Сазонов — Демидов; PRO: FO 371, v. 2258, No. 67751, 26. V. 1915, Grey — Barclay.