Глава четвърта
Напрегнато лято
2.
* * *
Предложенията на Съглашението дойдоха в тежък за либералния кабинет момент. Вътрешнополитическото напрежение в София нарастваше. Засилваха се разприте в редовете на Народно-либералната партия, където Генадиев се показваше склонен да прегърне каузата на Съглашението. Срещу него, блазнен от амбицията сам да стане лидер и вероятно поощряяан от Фердинанд и Радославов, открито се обяви вторият човек в партията — Д. Петков. Неговите привърженици оповестиха, че вестник „Воля" се е превърнал в личен орган на Генадиев и възобновиха издаването на „Нов век" [47]. Съвсем реална бе опасността от разцепление на партията, а това можеше да доведе до гласуване на недоверие на правителствената коалиция в Народното събрание.
От гледна точка на българските национални интереси, така както ги разбираха широки обществени среди, формулировката на нотата не бе удачна и будеше сериозни подозрения. Преди всичко предлаганите придобивки в Македония бяха в пряка зависимост от уголемяването на Сърбия. Радославов и Фердинанд искаха да получат признание, че териториите, за които претендира България, са нейни според историческите и
179
етнографските й права и трябва да й бъдат върнати, за да бъде заличена една историческа несправедливост, а не като цена за помощта й. Още по-несполучлива бе точка трета, от която излизаше, че Гърция щеше да получи компенсации в Мала Азия само срещу неутралитета си, докато България трябваше да се сражава за тях.
Д. Петков дава в спомените си по-разгърната обосновка на съображенията, ръководили либералите при разглеждане на предложенията на Антантата. Той посочва, че министрите в правителството: 1) не се надявали, че след победоносна война Сърбия ще отстъпи исканите територии, а великите сили едва ли ще воюват с нея, за да я принудят да изпълни поетите от тях обещания; 2) условния характер на обещаните придобивки; 3) съвсем неясното и мъгляво споменаване за Добруджа [48].
Разбира се, тези идеи са развити със „задното мислене" на политик, комуто се е паднала съмнителната чест да бъде един от тези, повели страната си към втора национална катастрофа. Все пак в тях има голяма доза истина. Значение за реакцията на либералите е имала и една подробност, която Д. Петков удобно „забравя". Радославов бързо използва нотата като инструмент за натиск пред Берлин и Виена. Веднага след италианската намеса, макар и с известни уговорки, Германия и Австро-Унгария бяха обещали за първи път цяла сръбска Македония срещу българския неутралитет. В началото на юни, балансирайки върху страха на Централните сили от евентуална промяна на политическите настроения в София, българският министър-председател си осигури безусловно признание за отстъпването срещу българския неутралитет не само цяла Македония, но гръцките и румънските територии, към които се стремяха българите, в случай че Гърция и Румъния се обявяха против Централните сили [49].
С тези обещания в ръце Радославов можеше да си позволи да бави и изчаква благоприятна ситуация за по-определено ангажиране с едната или другата групировка. Чак до края на юли той не даваше ухо на воплите, идещи от Виена, за сключване на военна конвенция.
Все пак нотата не биваше да остане без отговор. Обмислянето
180
му продължи повече от две седмици. Дипломатите от Съглашението в София не пропускаха никаква възможност за натиск върху Радославов и Фердинанд. По предложение на Савински започнаха да се разработват планове за подкупване на някои от по-видните български държавници. Киченер на свой ред предлагаше на Фердинанд да бъде обещана крупна сума и да му се гарантира короната, ако заеме страната на Съглашението [50]. Балканският комитет в Лондон апелира към либералите да не пропуснат удобния момент за обединяване на българския народ.
Натискът на опозиционните политически партии в страната също се засилваше от ден на ден. Опозицията разбра за направените предложения вероятно от самите дипломатически представители на Антантата и от европейския печат. Започна бясна пропаганда. Народняците и прогресивнолибералнте призоваваха Фердинанд да не се подлъгва от мнимите реалности, т. е. от временното разположение на силите по фронтовете, а да възложи упованието си на традиционния руски интерес на Балканите. Поведоха се преговори за свикване на общо събрание на опозиционните буржоазни и дребнобуржоазни партии за набелязване насоките на политическата дейност. Идеята пропадна поради отказа на широките социалисти да участвуват в него. Наново бе издигнат лозунгът за замяна на либералното с коалиционно правителство, съставено от всички политически групировки [51].
Но въпреки словесното изобилие в постъпките на водачите на опозиционните партии прозираше известна колебливост. Техните симпатии към Съглашението бяха безспорни, но дори и те не бяха доволни от направените предложения [52]. При това Антантата бе прекалено обвързана според софийските политици със Сърбия. Дори в просъглашенските рецепти, препоръчвани от най-искрени русофили като С. Бобчев, неприязънта към Сърбия надделяваше над декларациите за приятелство с Русия.
Радославов не обърна особено внимание на протестите на опозицията, макар да ги използваше като лост в разговорите с дипломатите на Централните сили. Той чувствуваше, че
181
контролира достатъчно добре политическото равновесие. И двете групировки му предлагаха да възстановят в една или друга степен накърнената в Букурещ историческа справедливост. Въпросът бе как да се изтръгнат максимални придобивки при минимални ангажименти от българска страна. Веднага след получаването на предложенията на Съглашението бе инструктирал представителя си в Цариград да шантажира с тях младотурците, за да изтръгне цяла Източна Тракия като цена за българския неутралитет [53].
На 14/1 юни 1915 г. либералите връчиха отговора си на съглашенските дипломати. Много пространно и велеречиво те благодариха за изказаното им от Антантата доверие, но намекваха, че някои предложения не били съвсем ясни. Затова Радославов искаше да се доуточни: 1) какви компенсации трябва да получи Сърбия, за да предаде безспорната зона; 2) каква територия ще обхваща хинтерландът на Кавала и колко голяма трябва да бъде съответната област в Мала Азия, която Гърция ще получи в замяна; 3) на какви начала ще се водят преговорите за Добруджа между Румъния и България [54].
Нотата не направи изненадващо впечатление в страните от Антантата. Но макар и очаквани, въпросите на либералите изправяха пред големи затруднения Русия, Великобритания и Франция.
След получаването на отговора на либералите в Петроград наченаха трескава активност. Руската армия продължаваше да се отдръпва пред натиска на кайзеровите армии. Без съпротива на противника бе предаден Пшемисъл, чието превземане само два месеца по-рано бе смятано за една от най-значителните руски победи. На 22 юни германско-австрийските войски заеха и Лвов. Руската армия в Полша бе обградена от две страни. Явно бе, че следващият удар ще бъде насочен към Варшава.
Само два дни след падането на Лвов германските войски започнаха настъпление и в северозападната част на източния фронт. Заедно с това започна настъпление и на австрийската армия, която се стремеше да изтласка окончателно руските съединения от Галиция. Очертаваше се катастрофален разгром.
Влизането на България във войната можеше да подобри стратегическото положение на Русия, да принуди турците да оттеглят част от силите си на Кавказкия фронт, а и щеше да представлява крайно ценна морална победа. Затова чак до края на лятото на 1915 г. Сазонов бе безспорно най-активният от тримата министри на външните работи на съглашенските
182
страни. Стремежите и намеренията му обаче невинаги отговаряха на стремежите и действията на съюзниците му.
За първи път от началото на войната Сазонов бе стигнал до правилния извод, че за да имат успех на Балканите, съюзниците трябва да се откажат от идеята да бъдат в добри отношения с всички балкански страни, а да съсредоточат усилията си върху тази страна, която обещаваше най-много и най-непосредствени изгоди. В случая това беше България.
Редовно осведомявани от своя пълномощен министър, а и от разузнавателната мрежа, която русите бяха изградили в страната, той бе информиран за политическите настроения в София и искаше Антантата да реагира бързо, за да ограничи възможностите за маневриране пред Радославов. Предлагаше да се гарантират по-твърдо предлаганите на България отстъпки. Най-щедър бе по отношение на Добруджа. На България трябваше да се чобещае цяла Южна Добруджа, в краен случай без Силистра [55].
Това предложение бе прекалено радикално, за да бъде по вкуса на Лондон и Париж. Румъния играеше важна роля в политико-стратегическите планове на Великобритания и Франция за очаквания следвоенен политически вакуум в Средна Европа. Те разчитаха на противоруските настроения в Букурещ, за да сдържат следвоеното руско влияние. Затова румънската територия трябваше да бъде максимално увеличена. Постепенно Сазонов трябваше да отстъпи и да приеме гледната точка на колегите си, че връщането на Добрич и Балчик може да изкуси достатъчно София [56]. При това ако все пак в Букурещ се съгласяха да излязат открито на страната на Антантата, то и цената, която трябваше да се плати в българската столица, щеше да е много по-малка.
По отношение на Кавала Сазонов, който рядко забравяше възможността за евентуално следвоенно съперничество с Гърция в района на Източното Средиземноморие, смяташе, че може да си позволи да обещае по-дълга брегова ивица на България. Делкасе бе напълно съгласен и даже говореше, че на Гърция трябвало да се каже „да върви по дяволите". През юни Делкасе разработи толкова радикален проект за тази територия, че дори руският му колега бе озадачен [57].
Грей бе категорично против. Той не желаеше да се засилва
183
натискът върху Атина. Във Форин офис се надяваха, че предстоящите парламентарни избори ще върнат Венизелос на власт. Да се упражнява натиск върху Гунарис в тази обстановка само би му се дало оръжие за дискредитиране на своите политически противници. Но дори след изборната победа на либералите положението не се промени. Сондиран от Елиът, новият министър-председател се показа склонен да отстъпи при известни условия Кавала, но не и Сяр и Драма [58].
Оставаше Сърбия. Това бе твърде болезнен за руската дипломация въпрос. Прекомерният натиск в Ниш не отговаряше на идеята за единство с борбата на сърбите. При това призивът за отстъпки в Македония щеше да е косвено признание, че през пролетта на 1913 г. Сазонов е допуснал сериозни грешки. В руския печат, макар и неохотно, признаваха, че несправедливото решение на македонския въпрос подкопава всички възможности за споразумение на Балканите [59]. Единствената алтернатива бе да се парира недоволството на сръбските държавници с обширни придобивки за сметка на Австро-Унгария. В проекта на Сазонов за отговор пред София се посочваше, че за да отстъпи Сърбия исканата от нея територия, трябва да получи цяла Босна, Херцеговина и излаз на море [60].
Неизгодното за каузата на Антантата бе, че в Ниш не показваха каквото и да е намерение да приемат исканията й. Вече шест месеца сръбската армия не водеше активни бойни действия. На настояванията на съюзниците си Пашич отвръщаше, че армията е изтощена от сраженията до момента. Безспорно това бе вярно, но френското военно аташе в Ниш не се уморяваше да предсказва, че докато не бъде абсолютно уверен, че държавите са се отказали от плановете си да привлекат България за сръбска сметка, Пашич няма и да се помръдне [61]. На фона на рязкото активизиране на руската и френската политика контрастираше спокойствието на Форин офис. В Лондон наново започнаха да се съмняват, че въобще е възможно да се спечели България. И докато Делкасе и Сазонов търсеха начини да преодолеят съпротивата на Радославов, Грей гледаше как да се застрахова и да не изгуби прекомерно влияние в съседките на България, в случай че постъпките в София пропаднат. Докато Делкасе и Сазонов бяха по-скоро склонни да разширяват предвидените за България отстъпки, естествено при
184
по-твърди български гаранции, Грей опитваше да тълкува все по-ограничено обещанията, дадени на 29 май. От една страна, в Лондон смятаха за преждевременно да се очертават бъдещите български граници. В краен случай това можеше и да стане, но само при абсолютна увереност в българското участие. В противен случай самото разгласяване на условията би подкопало позициите на Антантата в Сърбия, Гърция и Румъния.
Воден от тези съображения, Грей бе първият от тримата ръководители на външната политика на държавите от Антантата, който на практика бързо се отказа от идеята за привличане на България. На 20 юни той предложи вариант за отговор на българските запитвания, в който от схващанията на Сазонов подкрепи само това за уголемяването на Сърбия [62]. Това можеше да подсили опасенията на българските държавници, че Съглашението цели една велика Сърбия, която би разрушила равновесието на Балканите. Хинтерландът на Кавала също не се определяше. Съображенията на Грей бяха, че по време на войната било невъзможно да се определят бъдещите граници на държавите, участвуващи в нея. Аргументът бе прозрачен дори тогава, но цялата му несъстоятелност стана ясна през 1917 г., когато болшевиките публикуваха секретните договори между държавите от Антантата и убедително доказаха, че нито при преговорите за въвличане на Италия във войната, нито при определяне на бъдещите руски придобивки при Проливите или английски в арабските страни британската дипломация се е ръководела от подобни съображения.
Предложенията бяха голяма крачка назад в сравнение с проекта от 29 май. И в Петроград, и в Париж реагираха неодобрително.
Сазонов твърдеше, че напълно споделял опасенията на Грей относно възможната реакция на Гърция, но времето не било подходящо за ограничаване на вече направените предложения.
При това той смяташе, че за разлика от положението в България нямало никаква опасност Гърция да се обяви против Антантата и следователно Антантата можела и да не се съобразява толкова с нейните протести [63].
Още по-категоричен бе Делкасе, който възложи на посланика в Лондон Камбон да обясни на Грей, че ще бъде „катастрофално" да се променят вече направените предложения и да се връщат от средата на поетия път. Дори и новият съюзник Италия побърза да отрече идеите на англичаните [64].
185
От началото на юли в дипломацията на Антантата на Балканите ясно можеха да се забележат две постепенно раздалечаващи се политически линии. Сазонов и Делкасе, често подкрепяни от Соннно, се бореха да не се омаловажават предложенията, правени в София, а дори да се потърсят начини за засилване на гаранциите. Известни различия имаше и сред тях — Делкасе напълно се бе отчаял от вероятността да въвлече Гърция във войната и въпреки яростната съпротива на Бриан в правителството бе склонен да я изостави на произвола на съдбата. Сазонов приемаше, че е необходимо да удовлетвори напълно исканията на българите в Добруджа — линия, която Делкасе се колебаеше да приеме.
Тъй като руската армия продължаваше да отстъпва под натиска на германските армии в Полша и бе ясно, че в най-скоро време ще падне и Варшава, Сазонов настояваше да се изоставят стремежите за привличане на всички балкански страни, а усилията да се съсредоточат върху една от тях. „Намесата на България щеше да осигури най-много придобивки за общата кауза" и върху нея Антантата трябваше да приложи максимум усилия. При това българското сътрудничество според руския министър на външните работи бе ценно преди есенната кал да спре активните военни действия на източния фронт. Затова според него в предложението трябвало да се включи и изискване българската армия да се намеси във възможно най-скоро време във войната [65].
В Лондон може би за първи път от началото на войната се набеляза рязко различие в схващанията за балканската политика на Великобритания между Грей и неговия помощник лорд Крю и всички останали министри. На заседания на правителството Лойд Джордж, Чърчил и Мастерман протестираха гръмогласно против измененията, направени във Форин офис във вреда на България. Военният министър Киченер представи детайлен анализ на военна ситуация по фронтовете, в който доказваше, че единствената реална опасност през 1915 г. е евентуалното поражение на Сърбия [66]. Затова България трябваше да бъде спечелена „на всяка цена". От борда на корабите, които обстрелваха укрепленията на Дарданелите, генерал Хамилтьн, подкрепян от своя френски помощник генерал Гуро, пращаше отчаяни апели за дипломатическа подкрепа. А на
186
заседание на комитета за Дарданелите стигнаха до извода, че „от военна гледна точка най-важен въпрос за нас е сътрудничеството на България" [67].
На 7 юли 1915 г. П. Бъкстон организира нова среща на Хаджимишев този път освен с Чърчил и с министъра на колониите — Бонар Лоу, и с министъра на вътрешните работи — Саймън. Атмосферата й далеч не наподобяваше предишната. Обещанията към България се редуваха със заплахи [68]. Резултат нямаше.
Наново се активизира и Балканският комитет. Бъкстон написа дълъг съкрушителен мемоар за дейността на британската дипломация на Балканите [69]. Усърдни читатели се намериха, но без влияние в истинската политика. В английския печат излизаха статии, призоваващи балканските държави към взаимни отстъпки и най-вече към отстъпки в полза на България [70].
Широко разпространеното убеждение, че Бакс-Айрънсайд не е съумял да се справи достатъчно добре и компетентно със задачите си, доведе до замяната му с Хю О'Берн. Той бе работил дълги години в Петроград и се намираше в добри отношения с руските дипломати [71]. Смяната на „известния сърбофил" Бакс-Айрънсайд направи добро впечатление в София, но дойде твърде късно, за да повлияе върху развоя на събитията.
Въпреки увещанията от различни страни Грей ставаше все по-непреклонен. Вместо отстъпки, той за първи път от началото на войната се опитваше да сплашва София. Предупреждаваше Хаджимишев, че е възможно да се премине към сериозни мерки за ограничаване на българската търговия, ако продължи контрабандата за Турция. Нещо повече, предлагаше в текста на отговора за българското правителство изрично да се упомене, че и Гърция има право на поне част от територията на Западна Тракия [72] — израз, който би подействувал
187
като червено на бик в София. Като отстъпка пред настояванията на Сазонов бе включено и изискването, че ако България в най-скоро време не влезе във войната, предложенията щели да загубят сила. Колкото и странно да звучи, обструкционизмът на Грей беше подкрепян от руските посланици на Балканите, които като цяло не одобряваха прекаленото обвързване с България [73].
В резултат на едномесечно обсъждане нотата придоби такъв вид, че ръководителите на външната политика на Антантата с основание се колебаеха да я връчат. При това опозицията на Грей бе подкрепена и от редица френски и руски дипломати с немалко влияние в съответните министерства. От Лондон Пол Камбон настояваше пред Делкасе да не се прекалява с обещанията, давани на България, а вместо това да се разчита на традиционния съюзник Гърция — „да се постигне приятелско споразумение между балканските държави — твърдеше той — е според мен невъзможно". От Ниш френският пълномощен министър Бопе предричаше, че българска окупация на Македония може и да не доведе до българо-турска, но със сигурност ще предизвика българо-сръбска война. В Париж временно управляващият българската легация Греков се срещна с Клемансо и Барту. И двамата предупреждаваха да не се издигат трудноизпълними искания, тъй като София ще принуди Париж да се облегне изцяло на Сърбия и Гърция. За кой ли път Бриан наново издигна плана си за изпращане на армия в Македония. Този път на заседание на френското правителство бе решено да го подкрепят. „Миражът на Босфора, на превземането на Цариград" бе пленил умовете. На практика всички министри, с изключение на Милеран, искаха подсилване на вече изпратените войскови съединения. Думер заяви, че Франция не можела да си позволи лукса да бъде бита от турците, тъй като това щяло да означава поражение и от германците. За командуващ армията бе решено да бъде назначен популярният в радикалните политически кръгове и изключително непопулярен в близките до Жофр военни среди генерал Морис Сарай. Назначението щеше да го отдели от Париж, където бе центърът на политическото му влияние.
От Атина руският пълномощен министър Демидов предупреждаваше Сазонов да не се доверява на желанието на Грей да обещава безспорната зона в Македония на България
188
и да не отнема гръцки земи [74]. Явно бе, че руският дипломат се опасяваше от създаването на евентуален българо-гръцки блок в близост до Проливите, който да контрира бъдещото руско влияние в областта.
Към средата на юли дипломатическата активност започна да отразява все по-пряко печалното за Антантата положение по фронтовете. Англичаните, убедени, че без голяма победа не може да се очаква привличането на България, съсредоточиха усилията си около хвърлянето на все нови и нови съединения по бреговете на Галиполи. В случай че отчаяните, следващи една след друга атаки успееха, то и за българското участие можеше да се предложи много по-ниска цена. Но и за англичаните все пак фронтът на Галиполи бе на хиляди километри от Лондон, докато руският Генерален щаб наблюдаваше с ужас всеки ден как германските войски наближават Варшава и като че ли нямаше сила, която може да ги спре.
Заплашен от перспективата на катастрофално военно поражение в Полша и Галиция, което окончателно щеше да погребе и без това неголемите шанссве за привличането на България, Сазонов издигна и подкрепи с авторитета си една от най-реалистичните идеи на съглашенската дипломация. На 21 юли 1915 г. той предложи частта от безспорната зона в Македония на изток от река Вардар да бъде окупирана or съюзнически войски като гаранция, че цялата зона ще премине в български ръце след войната. Според неговия план окупацията трябваше да стане от френски и английски части. При това наново по неведоми причини в руските планове се появи нмето на Генадиев. Той трябваше да предаде условията на Фердинанд [75].
Подобно разрешение още месеци преди това бяха предлагали на официално ниво Панафийо, а на неофициално — братя Бъкстон, а дори и Савински на моменти бе склонен да го препоръча. За съжаление сега беше твърде късно, за да се мисли за практическото й реализиране. А и руското предложение издаваше явен стремеж да се прехвърли моралната отговорност за изтръгване на територии, принадлежащи на Сърбия, върху Франция и Великобритания. Щеше да излезе, че Русия се
189
съгласява с подобен план поради натиска на съюзниците си, и щеше да запази пълното си политическо влияние в Ниш. Затова не бе за учудване, че Делкасе и Грей дружно отрекоха тази част на плана. Всяка акция, особено окупирането на част от Македония, трябвало да бъде съвместно дело на съюзниците. Особено остър бе Делкасе. Без съгласието на сърбите не бивало да се пристъпва към осъществяване на инициативата, още повече, че след руското отстъпление те били станали по-сговорчиви. Панафийо твърдеше, че след последните руски поражения българите щели да се намесят само за да последват Румъния. А Палеолог твърдо декларира пред М. Маджаров, че ако България настоява за предварителна окупация на Македония, осъжда на неуспех възможността за споразумение [76]. Всъщност нищо не бе по-далече от истината. Това успя да види и външнополитическият редактор на „Таймс" В. Чирол, който посети Ниш и София. Разговорите му с български държавници го убедиха, че без твърди и реални гаранции никой в България няма да си мръдне пръста. В Ниш обаче останаха глухи за доводите му [77]. Дори кралят на Черна гора Никола призова Пашич към отстъпки [78], но това само можеше да затвърди никога иеизчезващото подозрение в Ниш, че ръководен от теснодинастически съображения, се бори против прекомерното усилване на Сърбия.
* * *
Докато между столиците на съглашенските държави се разменяха десетки послания, обстановката в България продължаваше да се развива неблагоприятно за тях. Панафийо пишеше, че и привържениците на Съглашението недоумяват от продължаващото повече от месец мълчание на дипломатите. Необезпокоявана, в страната се разгръщаше пропагандната кауза на Централните сили. Някои от по-големите софийски и провинциални вестници бяха подкупени. Новините за развитието на военните действия идваха предимно от германски агенции и наблягаха върху руските поражения. Вероятно не без финансовата помощ на германците, действуващи под прикритието на „Български търговски вестник", бяха издадени редица антисъглашенски брошури. В тях аргументите, както и
190
подобаваше на творения на прогермански автори, бяха предимно рационални, а не емоционални. Интересен като замисъл беше сборникът от статии, разкази, есета и стихотворения от български и немски автори, озаглавен „Централните сили и България" [79].
Матарел се оплакваше горчиво, че всичките му опити да прокара благоприятни за Антантата материали в печата пропаднали и дори приятелите му губели вяра в нейната военна мощ. В доклада си той правеше много важно наблюдение, което до известна степен предрешаваше решението, което либералите щяха да вземат през есента на 1915 г.: „Всъщност за българите събитията на западния фронт са лишени от всякакъв интерес. Според тях значение имат само действията на източния фронт и на Дарданелите" [80].
През лятото на 1915 г. Народнолибералната партия на практика се разцепи. На страниците на вестник „Нов век" крайните националисти и русофоби излязоха с откровена експанзионистична програма, отразяваща най-съкровените въжделения на българската буржоазия за господство на Балканите. Привържениците на Д. Петков декларираха, че макар и да били привърженици на българския неутралитет, твърдо вярвали в крайната победа на Германия. Те също изявяваха „готовност" да тръгнат със Съглашението, но само ако то предоставело на България цяла Македония, Добруджа, Тракия и Моравско, за да се установи пряка териториална връзка с Австро-Унгария. За да обосноват схващанията си, и привържениците на Д. Петков, и тези на д-р Н. Генадиев опитваха да привлекат авторитета на Ст. Стамболов и в неговата политическа линия от 80-те и 90-те години на XIX в. търсеха рецепти за сегашната криза [81].
В страната се водеше истинска памфлетна война. Политици, любители политикани, военни, журналисти — всички призоваваха, оплакваха се, предупреждаваха, заплашваха и държаха да оповестят мнението си за пътя, по който трябваше да поеме България. Безпощадно се бореха противоположни
191
становища. Неутралитетът отпадна като жизнеспособна алтернатива. Вече не ставаше въпрос, дали България да се намеси във войната, а на чия страна да се намеси [82].
Привържениците на всички буржоазни и дребнобуржоазни партии смятаха, че е настъпил моментът за осъществяване на националните стремежи. Във в. „Мир" Г. Маджаров предупреждаваше, че „можем да осъмнем някой ден пред безвъзвратно заминалия трен" [83].
Единствено БРСДП (т. с.) и БЗНС продължаваха да стоят на позициите на пълния и безусловен неутралитет. БРСДП (т. с.) организираше масови антивоенни митинги из страната. Основният лозунг бе мир и създаване на федерация на балканските народи. В редица статии Д. Благоев разобличаваше империалистическата същност на войната. Тесняците взеха участие и във Втората балканска социалдемократическа конференция в Букурещ. На XXI конгрес на БРСДП (т. с.) през август 1915 г. В. Коларов изнесе доклад за войната и делегатите единодушно приеха резолюция против нея [84].
192
мето за решаване на националния въпрос е дошло, продължаваха да настояват за преговори и с двете групировки за излизане от кризата по дипломатически път [85].
Но дори и съглашенофилската опозиция недоумяваше пред колебанията на Антантата. Въпросите, които Радославов бе отправил на 14 юни, се окачествяваха като „разумен дипломатически акт". Продължителното мълчание, последвало българската нота, обезпокои застъпниците на просъглашенската политическа линия. Постепенно сред всички буржоазни политически партии се налагаше идеята, че за да се намеси България във войната, тя трябва да получи от Антантата реални гаранции под формата на окупацията на Македония от български или поне съглашенски войски. Идеята бе лансирана първоначално във в. „Воля". Скоро тя бе подета от буржоазната опозиция [86].
Народната, Pрогресивнолибералната и Демократическата партия наблюдаваха с безпокойство явната неспособност на Антантата да наложи волята си на Сърбия и Гърция. На бала, даден в чест на новия английски пълномощен министър, лидерите на опозицията твърдо издигнаха искането за предварителна окупация на Македония. А. Панафийо разтревожен донасяше, че трябва да се бърза с окупацията на Македония. Радославов му бе заявил за първи път, че България е готова и до два месеца ще се намеси в конфликта. Многозначително добавяше: „И привържениците на Антантата са озадачени от мълчанието й" [87].
Недоверие предизвикваше и продължителното бездействие на английските и френските армии на Дарданелите и западния бронт, които безучастно наблюдаваха как руските им съюзници отстъпват на стотици километри под напора на германско-австрийските войски. Във вестник „Мир" констатираха, че „не правят добре съюзниците на русите дето са докарали работата дотам, щото да се появя у нас малките мисълта, че от нас именно зависело да спасим положението. Това ни настроява съвсем не тъй, както може да очакват ония, които постоянно ни втикат в очите, че всичко зависело от нас" [88].
Погълнати от грижата за пряко въздействие върху
193
правителството на либералите, държавите от Антантата бяха подценили значението на общественото мнение в България и неблагоприятните резултати бяха налице. Макар още от началото на войната руското правителство да бе отпускало известни суми за поддръжка на някои вестници, едва през лятото на 1915 г., когато вече бе твърде късно, тази дейност придоби размах. На фона на огромната германска пропаганда съглашенската кауза изглеждаше безпомощна. Още от юни министрите на външните работи на Русия, Франция и Великобритания обмисляха възможността за засилване на пропагандата в България, като се свържат с повече български политици и окажат по-чувствителна подкрепа на благосклонния към Антантата печат. Съвсем излишно срамежливо Савлиски се извиняваше пред Сазонов, че повдига „този деликатен въпрос". Палеолог и Киченер настояваха да се потърси начин да се подкупи Фердинанд [89].
С пряката финансова помощ на руската легация в София бяха основани вестниците „Балкански сговор" и „Балканска куриер". Със средствата, отпускани от Петроград, бе подпомагано и може би най-сериозното и добре списвано списание в тези години — „Свободно мнение". Обсъждаха се планове за снабдяване на всички опозиционни вестници — „Мир", „Препорец", „България", „Народ", „Радикал" и „Земеделско знаме", с хартия на довоенни цени. Велчо Велчев преговаряше с Панафийо за издаване на вестник с франкофилска ориентация [90].
Започна да се осъществява и един мащабен и широко замислен план за прикрит подкуп на редица български политици и свързване на интересите на част от по-заможните селяни със Съглашението, известен под името Деклозиеровата афера [91].
Дж. Баучер издаваше със собствени средства брошури, подготвени от Английската агенция за пропаганда [92].
Но усилията на съглашенската пропаганда не можеха
194
да повлияят съществено върху политическите настроения в София. Решаващото
бе съседите на България публично да обявят желанието си за компромис. Само
така можеше да бъде разколебано недоверието на българското правителство
към бившите съюзници, което навременн натежаваше над трезвата преценка
на положението. Декларациите на Гърция и Сърбия против подготвяното споразумение
още повече засилваха неотстъпчивостта на Фердинанд и Радославов. След като
могъщите съюзници на Сърбия не можеха да й наложат отстъпки в такъв напрегнат
момент, каква беше гаранцията, че ще съумеят да сторят това след войната?
[Previous] [Next]
[Back to Index]
47. Попов, Ж. Народно-либералната (стамболовистката) партия в България, 1903—1920. С., 1986, с. 48—51; 184—185. За разприте сред народно-либералите вж. и: Воля, V, бр. 729, 3. VII. 1915; Д-р Н. Генадиев и Народно-либералната партия. С., 1915; Кермекчиев, А. Генадиев пред съда на народно-либералите. С., 1915; д-р В. Ничев. Русофилството на д-р Н. Генадиев. С., 1915; Стаматов, Ст. Къде е злото и Народно-либералната партия? С., 1915.
48. Петков, Д. Виновниците за погрома на България през септемврий 1918 г. ...с. 67—70. Становището му бе споделяно и от съвременниците му. В мемоар на английския подсекретар на Форин офис Кларк се признаваше справедливостта на исканите от България гаранции. След войната едва ли някой щеше да се намеси с оръжие с ръка, за да подкрепи исканията й, па били и те “справедливи”. Вж: PRO: FO 371, v. 2262, No. 83531, 15. VI. 1915.
49. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 234, л. 144—145, 5. VI. 1915, легацията на Австро-Унгария в София — Радославов; ДД, т. I, № 698, 12. II. 1915; Влахов. Т., цит. Съч., с. 211—212.
50. МОЭИ, т. VII, ч. I, № 140, 19. VI. 1915, Савински — Сазонов; Пак там, № 68, 5. VI. 1915, дипломатическата канцелария на Генералния щаб — Сазонов.
51. България, XVII, № 49, 22. V. 1915; № 47, 17. V. 1915: Мир, XXI, № 4585, 8. VI. 1915; Балканска поща, I, № 17, 22. V. 1915; № 24, 29. V. 1915, Мишев, Д. Предложенията на Четворното съглашение. Свободно мнeние, III, № 21; Todorov, К. Balkan Firebrand. Chicago, 1943, p. 60; PRO: FO 371, v 2243, No. 22182. 25. II. 1915, Bax-Ironside — Grey.
52. The Noel Buxton Papers, Mc Gill University, Letters, Box 61, 7. VII: 1915; Воля, V, № 702, 2. VI. 1915.
53. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 230, л. 30—31, 24. V. 1915, Радославов — Колушев.
54. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 41, 1. VI. 1915; ДД, т. I, с. 680.
55. МОЭИ. т. VIII, ч. I, № 126, 17. VI. 1915. Изволски — Сазонов; № 136, 19. VI. 1915, Сазонов — Бюкенън, Палеолог; АМАС, Gurre, vol. 239, 20 VI. 1915, pp. 55, 62, Palеologue — Delcasse.
56. AMAE, Guerre, vol. 238, p. 62, 20. VI. 1915; Виноградов, В. Румыния в годы Первой мировой войны. . . с. 48; Емец, В. Противоречия между Россией и союзниками по вопросу о вступление Румынии в Первой мировой войны. Исторические записки, т. 56, 1956.
57. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 165, 23. VI. 1915, Бенкендорф — Сазонов.
58. PRO: CAB (37) 131 (17) 6. VII. 1915; Theodoulou. Chr., op. cit, p. 158.
59. Вестник Европы, VII. 1915, с. 341—343.
60. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 136, 6. VI. 1915, Сазонов — Бюкенън, Палеолог.
61. ASHEMA, 6 N 32, Dossier 3, 28. VI. 1915; Guerin, L-P., op. cit., pp. 34-36.
62. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 142, 20. VI. 1915, Грей — Сазонов.
63. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 149, 21. VI. 1915, Сазонов — Палеолог, Бюкенън.
64. Пак там, № 174, 24. VI. 1915, паметна записка на френското посолство в Петроград — Сазонов; АМАЕ, Guerre, vol. 238, pp. 89—90, 29. VI. 1915, Delcasse — Cambon.
65. АМАЕ, Guerre, vol. 238, p. 55, 20. VI. 1915, pp. 86—87, 29. VI. 1915, p. 137, 7. VII. 1915, Paleologue — Delcasse; p. 93. 3. VII. 1915, Sazonov — Delcasse; МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 149, 8. VI. 1915. Сазонов — Палеолог, Бюкенън; № 201. 29/16. VI 1915 Сазонов — Палеолог, Бюкенън.
66. PRO: CAB (37) 129 (1) /. VI. 1915; CAB (37) 129 (10) 4. VI. 1915; CAB (37) 136 (8) 26. VI. 1915: CAB (42) 3 (7) 5. VIII. 1915; Gilbert, М. Winston Churchill, p. 505; Calder, K. Britain and the Origins of New Europe, 1914—1918, p. 40.
67. The Noel Buxton Papers, Me Gill University, Letters, Box 61, General Howell. Notes on Bulgaria, 1. VII. 1915.
68. ЦДИА, ф. 381, оп. 1, a. e. 50, л. 95, 24. VI. 1915, Хаджимишев — Радославов; Anderson. М. Noel Buxton, p. 77.
69. Harcourt Ms., Dp. 445, fol. 177—180; The Noel Buxton Papers, Sarah Hogg Collection..
70. Stephanove, C. The Bulgarians and Anglo-Saxondom, p. 217—220.
71. Демократически преглед. XII, бр. IV, VII. 1915. Няколко години след войната Ал. Стамболийски твърдеше пред Народното събрание, че смяната на Бакс-Айрънсайд била грешка. Той упражнявал силно влияние върху Фердинанд и го предпазвал от обвързване с Централните сили. Вж: Ст. Дн. на XIX ОНС, II ИС, 243, 5. VIII. 1921, с. 634—637. Наличният изворов материал и преценката на съвременниците напълно опровергават подобна теза, издигната с оглед на някои политически съображения.
72. Дипломатически документи по намесата на България, т. I, № 934, 17 VI. 1915. Хаджимишвв — Радославов. Доста вероятно беше мнението на С. Радев, че турското правителство само сигнализирало за контрабандата, за да влоши отношенията между България и Великобритания. Вж. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2283, л. 13, Радев — Радославов; МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 180, 12. VI. 1915.
73. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 256, л. 75—77, 13. VII. 1915, а. е. 237, л 3—4, 13. VII. 1915, Чапрашиков — Радославов.
74. АМАЕ, Guerre, vol. 238, р. 11, 5. VI. 1915, P. Cambon — Delcassе; p. 130, 8. VII. 1915. Boppe — Delcasse: p. 145, 9. VII. 1915, Paleologue — Delcasse; ЦДИА, ф. 381. оп. 1, а. е. 50, л. 54, 12. VI. 1915, Хаджимишев — Радославов; Пак там, ф. 176, оп. 3, a. е. 256, л. 66. 9. VII. 1915, Гредов — Радославов; Cambon, P., op. cit., vol. III, pp. 79—81; Ferry, A., op. cit., pp. 104; Isorni I., L. Cadars Histoire veridique, p. 439; King, J. op. cit., p. 72—73
75. AMAE, Guerre, vol. 238. p. 201. 21. VII. 1915, Cambon — Delcasse; МОЭИ. т. VIII, ч. I, № 357, 21. VII. 1915. Бенкендорф — Сазонов; № 332, 14. VII. 1915, Сазонов — Бюкенън, Палеолог.
76. Константинополь и Проливы, т. II, № 253, 27. VIII. 1915, Изволски — Сазонов; МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 357, 21. VII. 1915. Бенкендорф — Сазонов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 255, л. 230, 24. VI. 1915, Маджаров — Радославов; АМАЕ, Guerre, vol. 238, pp. 162—164, 172—174, 15. VII. 1915, Panafieu — Delcasse.
77. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2296, л. 9, 3. VIII. 1915, Чапрашиков — Радославов; МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 364, 23. VII. 1915, Бюкенън — Сазонов; PRO: FO 371. vol. 2262, No. 10639, 8. IX. 1915; Savinsky, A. Recollections of Russian Diplomat. . . p. 280.
78. Записни седница министарског савета Cpбиjе 1915—1918..., с. 112.
79. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 140, 19. VI. 1915, Савински — Сазонов; PRO: FO 371, vol. 2262, Mo. 10639, 8. IX. 1915, V. Chirol — Grey; Топенчаров, Вл. Българската журналистика. 1903—1917. С., 1981, с. 641—643; Рифат М. Стойността на английските обещания, преценени според официалните декларации, направени на египетския народ. С., 1915; Руската политика спрямо България и българския народ от 1878 до 1914 г. С., 1915.
80. ASHEMA, 7 N 1192, Attachan Militaires, Bulgarie, 1878—1919. Dossier Renseignements d'origine Internationale sur la situation en Bulgarie, 1878— 1916, 16. VI. 1915.
81. Нов век, XIV, № 1874, 18. VI. 1915, № 1895. 14- VII. 1915; Воля, V, № 737, 12. VII. 1915; Стефан Стамболов и днешното положение на България. С., 1915; Стефан Стамболов — кога и защо се обяви против Русия. С., 1915.
82. Изброяването само на заглавията на памфлетите би заело прекалено много място. Едва ли има друг период в новата българска история, когато толкова много непрофесирнални политици опитваха да изложат становището си по външната политика. Това, което бие на очи в сравнение с по-ранния период обаче, с, че много по-голямо внимание се обръщаше на европейските проблеми на войната и сравнително по-малко на балканските проблеми на България. Най-яростно от всички балкански държави бе нападана Сърбия. Атаката се водеше с еднаква страст както от прогермански, така и от просъглашенски среди, които искаха да убедят официална Русия, че не е заложила на правилната карта. Вж: Ангелов, В. Моментът за България. С., 1915; Бобчев, С. Какво бълнуват сърбите. С., 1915; Какво иска българският народ. С., 1915; Русия за Одрин и Велика България. С., 1915; Георгиев, К. Германският дух и Световната война. С., 1915; Кермекчиев, А. Как заблуждават народа или престъпните безумия на Иван Евстрати Гешов и Сне. С., 1915; Костов, Ст. Царят и либералите за Русия. С., 1915; Към коя от воюващите страни трябва да се присъедини България. С., 1915; О’Махони, П. Писма до Англия и сърбо-българския договор. С., 1915; Несправедливостта на Букурещкия мир. С., 1915; Може ли Германия да победи. С., 1915; Петров, Ср. Повик към македонците в свободна България за освобождението на Македония. С., 1915; Свооодомислящ. Кратко разсъждение върху руско-българските отношения. С., 1915; Силянов, Хр. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915; Тракиец. Европейската война и България. С., 1915; Историко-политическо издирване. С., 1915.
Най-куриозно бе съдържанието на памфлета „Към сговор". Авторите му — адвокати, лекари, военни, изобщо лица „близки до либералите" според вестник „Мир", призоваваха България да влезе във войната на коя да е страна само и само да не пропусне подходящия момент за национално обединение. Това, че страната, към която България щеше да се присъедини, можеше и да загуби войната, като че ли не се поместваше в съзнанието на авторите.
83. Мир, XXI, бр. 4600, 23. VI. 1915, бр. 4585, 8. VI. 1915; Препорец, XVIII, бр. 122, 28. VI. 1915, бр. 136, 5. VII. 1915.
84. БКП в резолюции и решения, т. I, С., 1957, с. 321; Панайотов, Л. Борбата на БРСДП (т. с.)... с. 60—64.
85. Огнянов, Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война... с. 33—39.
86. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 140, 6. VI. 1915, Савински — Сазонов; АМАЕ, Guerre, vol. 238, pp. 219—222. 236—237, 29. VII. 1915, Panafieu — Delcasse; България, XVII, бр. 61, 19. VI. 1915; бр. 66, 8. VII. 1915; Мир, XXI, бр. 4616, 10. VII. 1915; Препорец, XVIII, бр. 137, 7. VII. 1915; Балканска поща, I, бр. 65, 11. VII. 1915; Savinsky, A. Recollections of Russian Diplomat. . . p. 278.
87. АМАЕ, Guerre, vol. 238, pp. 219—222, 27. VII. 1915, Panafieu — Delcasse.
88. Мир, XXI, бр. 4642, 12. VIII. 1915.
89. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 87, 27. V. 1915, Савински — Сазонов.
90. МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 250, 6. VIII. 1915, Савински — Сазонов; АМАЕ, Guerre, vol. 239, p. 39, 15. VIII. 1915, Panafieu — Delcasse: Топенчаров, В., цит. съч., с. 637—640; Дамянов, С. Деклозиеровата афера. Векове, 1972, № 6.
91. ЦДИА, ф. 140, оп. 1, а. е. 19; АМАЕ, Guerre, vol. 238, p. 150, 11. VII. 1915, Paleologue — Delcasse; Дамянов, С. Деклозиеровата афера, Огмяное Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война... с. 40—42; АМАЕ, Guerre, v. 239, 1. VII. 1915, p. 92.
92. Вероятно благодарение на усилията му бяха публикувани брошурите: Григоровица, Е. Англия, С., 1915; Л. Жорж. Речта на Великобританския министър на финансите г-н Лойд Жорж върху войната. С., 1915. В София бяха проникнали и някои от изданията на Британската агенция на пропагандата ръководена от Мастерман: Sir Edward Grey. Защо воюва Англия. London, 1915; Чърч, С. Американският вердикт върху войната. Един отговор на манифеста на германските професори. С., 1915. Вж: Campbell, S. Secrets or Crew House. The Story of a Famous Campaign. London, 1920.