1. ПЪТЯТ КЪМ НАРОДНОТО ВЪСТАНИЕ
Дино Кьосев
Въстанието в Македония и Одринско през лятото и есента на 1903 г., запечатано на страниците на нашата национална история под името Илинденско-преображенско въстание, представлява и етап на продължително историческо развитие, и връх по дълъг път на упорита и кървава борба за освобождение от османско национално робство и султанско-феодална икономическа и социална експанзия. Началото на този път се крие в далечното минало на консолидиране и възмъжаване на българската нация и по неговите зигзаги се издигат грамадните фигури на просветители като Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, прославени национални водачи като Васил Левски и Христо Ботев, храбри революционери и войводи като Гоце Делчев и Дамян Груев.
Първата половина на XIX столетие е времето на бурно развитие на българската нация. Консолидирала се върху основите на разлагащия се феодализъм и надигащия се капитализъм, българската нация бързо се издигнала и наложила в обществено-политическия живот на османската държава. Този процес съответствувал на процеса на икономическото развитие на българските земи по пътя на капитализма и на зараждането, укрепването и развитието на младата българска буржоазия.
Българската нация се зародила като народностна общност още в ранното средновековие; тя се развила и включила в себе си славянските маси в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония. Всички тези области в онова време били поставени в еднакви условия на развитие и общи фактори действували за консолидирането на тяхното славянско население в една нация — българската. Преди всичко славянското население от Дунава до Егейско море и от Черно море до албанските планини имало общ език — общ и в своите корени, и в свое-
5
![]()
то граматическо развитие, и в своята структура, но с обичайните за отделните области диалектни отклонения. Населението заемало обща територия, разположена върху географски завършения Балкански полуостров и включена тогава в границите на османската империя. Населението от тези области било свързано в общ икономически живот и при условията на разлагащия се феодализъм, и по време на капиталистическия възход, когато процъфтяващата занаятчийска и манифактурна промишленост и все по-разширяващите се търговски отношения свързали още повече отделните области от Дунава до Бяло море. Най-сетне славянското население в Добруджа, Северна и Южна България, Тракия и Македония в онова време е било свързано с общо историческо развитие и културен живот — обща религия (дълго време и обща църковна власт) и писменост, обща държавност в миналото, обща борба против византийското и османското владичество, общ процес на икономическо и социално развитие.
Главният враг на младата българска нация по пътя към икономически напредък и собствена държавност била феодално-абсолютичната държава на турските султани. Но върху базата на тази действителност се появил и утвърдил и друг враг на българската нация — гръцката търговско-финансова буржоазия и нейният орган — патриаршията. Известно е, че османските завоеватели в онова време били повече управници и военачалници, спахии (по-късно чифликсайбии) и чиновници; те твърде малко се занимавали с промишленост и търговия, предоставяйки тези, считани тогава като недостойни за правоверния мюсюлманин, занятия на гяурите — неверниците, както те наричали немохамеданите в страната. В ранното време на зараждането и развитието на капиталистическите отношения в султанската империя с промишленост и търговия се занимавали главно гърците, които, населявайки приморските и други стопански центрове в страната, постепенно вземали в свои ръце редица важни икономически позиции. Те излъчили първата в турската държава буржоазна класа, която в онова време имала в свои ръце основните търговски, промишлени и банкерско-лихварски капитали и служела като главен посредник в търговските отношения между Турция и западните страни.
Използувайки отслабването на османската държава и постоянните вътрешни размирици, както и привилегиите на
6
![]()
гръцката патриаршия за духовно и културно господство над християнското население, гръцката капиталистическа класа се стремяла чрез патриаршията да поддържа и разширява своето господство и влияние върху българското население в границите на Европейска Турция. Гръцката буржоазия и патриаршеското духовенство, имайки икономическо надмощие в държавата, наложили на славянското население гръцки църкви и училища и системно му натрапвали гръцкия език и елинската култура. Били времена, когато бремето на гръцкото патриаршеско иго над народните маси в България и Македония тежало повече, отколкото самото султанско-бейско робство. „Господството на султана за тая рая бе по-поносимо и търпимо — пише немският историк Хелмхолт, — отколкото например омразните батальони на гръцкото духовенство, които искаха да заковат във вериги не само тялото, но и духа.”
Това било времето на така нареченото в нашата история „двойно робство” на българския народ. От това „двойно робство14 под султанско-феодалния абсолютизъм и гръцкото фанариотско-капиталистическо потисничество страдал най-тежко целият български народ, но то особено силно стеснявало и спирало интересите и възхода на младата българска буржоазия. Коренът на злото се криел в това, че българските делови кръгове от дребния занаятчия до големия търговец били спъвани преди всичко на вътрешния пазар, който тогава се намирал главно в ръцете на гръцката промишлено-търговска буржоазия. Тъй като гръцката буржоазия използувала църковно-училищното и политическо оръжие за укрепване своето икономическо надмощие, българската буржоазия навлязла в църковно-училищната и политическата борба като един от пътищата за сломяване икономическото надмощие на своя гръцки конкурент и за овладяване вътрешните пазари.
На тази почва се зародило и развило националното освободително движение на българите в османската държава. Първоначално това движение имало формата на борба за културно-просветна самостойност, която се водела външно против гръцко-фанариотското културно-национално (църковно-училищно) господство над българите, а по същество била насочена против османското феодално-абсолютично робство. Тази борба запълнила десетки години от живота на българския народ през първата половина на XIX столетие и дала бурното съдържание на онова славно движение, което е оста-
7
![]()
нало в нашата история под името национално възраждане на българския народ.
Борбата за културно-просветна самостойност, която се разгоряла във всички български земи и била особено упорита и драматична в Македония, завършила с пълна победа; създадени и утвърдени били български училища, читалища и други културни учреждения, създадени били и български църкви с независимо ръководство в лицето на екзархията, владиците и техните наместници. Историческият смисъл и политическото значение на тази победа определя Димитър Благоев. „Смисълът на църковната борба не е в добиването на национална църква и екзархия — писал той в „Приносът към историята на социализма в България”, — а в отделянето и признаването на българската националност в Турция като отделна единица... Въпросът беше — да се накара Турция да признае българите за отделна от гърците нация със самостоятелно право да се учи на български, да си отваря български училища, да има български църкви с българско духовенство. Тъй че църковната борба беше чисто национална политическа борба за признаване българската народност като отделна национална единица, равноправна с гръцката.”
Значението на българската победа надхвърля границите на чисто българския въпрос. Тя имала много голямо значение и върху развитието на други славянски народи на Балканите, като ги предпазила от елинизиране и претопяване, защото ако успееше пълното погърчване на българите, и съседни славянски народи щяха да бъдат подложени на силната ели-низаторска експанзия на фанариотско-патриаршистката дейност. Затова победата на българите в църковно-училищната борба и движението на българското национално възраждане като цяло били прогресивни фактори не само в развитието на българската нация, но и въобще в историята на славянските народи на Балканите.
Създаването на българската самостоятелна църква начело с екзарх и извоюването на български училища представлявали голямо постижение на национално-освободителното движение. Скоро обаче екзархията започнала да се развива повече като представителен орган на консервативната част на българската буржоазия, която се приспособявала — или била принудена да се приспособява — към турската
8
![]()
власт и до голяма степен се примирявала с османското владичество. Димитър Благоев писа, че екзархията, „наредена тъкмо по образите на гръцката патриаршия, с всичкия блясък на йерархическа формалистика, постепенно ставаше гнездо на консерватизъм и реакционерство, все повече се приспособяваше към турските власти и се явяваше повече на-дъхана с възгледите и стремежите на чорбаджийството и на една част от едрата буржоазия, отколкото с ония на революционно настроената част от средната буржоазна класа и на западащата недоволна буржоазия”.
Колкото и необходимо и прогресивно дело в живота на българската нация да била, победата на църковно-училищната борба не задоволила мизерствуващите селски и градски маси, ако и те да били основната сила, която завоювала тази победа. Наистина, победата донесла горещо желаната от народа културно-просветна самостойност и създала български църкви и училища, но тя съвсем не намалила данъчното бреме, не освободила селяните от чифликсайбиите, не дала препитание на безработните.
На тази основа прозвучали и се разнесли думите на Любен Каравелов, „свободата не ще екзарх — иска Караджата”. А Христо Ботев писал във в. „Знаме”: „Единственият изход от това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканския полуостров не само от турците, които ни считат за стока и добитъци, но и от всичко онова, което може да вреди на истинските наши стремления за пълна и абсолютна човешка свобода.”
Обективната необходимост от революционна борба като средство за коренно разрешаване на българския национален въпрос — освобождаване от османското иго и създаване национална държава — наложила създаването на революционни комитети и организации, въстанически чети и въстанически действия, които изпълват цял период от развитието на поробения народ във всички български земи на османската държава. Този период е свързан със славната дейност на Георги С. Раковски и Любен Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев, Георги Бенковски и Тодор Каблешков, дядо Ильо Марков и Георги Измирлиев — Македончето и още много хиляди знайни и незнайни синове на българския народ.
Българското революционно движение се развивало под лозунга за независима българска държава — по думите на
9
![]()
Левски за „свята и чиста република”. Васил Левски писал до Каравеловия вестник „Свобода”: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: свята и чиста република.”
Българското национално революционно движение през шестдесетте и седемдесетте години на миналото столетие обхванало трите основни български области на Европейска Турция — Мизия, Тракия и Македония. При това размерите и изразите на това движение в Македония обаче били сравнително по-ограничени по редица предимно обективни причини.
Преди всичко във времето, когато от двете страни на Стара планина се разгърнала усилено революционната борба — изниквали местни комитети, действували въоръжени чети, подготвяло се въстание, в Македония още не било завършено църковно-училищното движение против патриаршийско-фанариотското господство. В Македония църковно-училищната борба започнала най-рано, тя се водила най-разгорещено и бурно, но тя продължила и най-дълго — и след създаването на българската екзархия в Цариград през 1872 г. Всичко това не способствувало за едновременното и в еднаква степен с другите български земи преминаване към революционната борба за пълно национално освобождение и поради това мрежата на революционната организация, създадена от дейците около Каравелов, Левски и Ботев, се разпространила върху македонските градове и села сравнително по-бавно и при по-големи трудности. Поради същите причини и подготовката за въоръжено въстание в Македония значително изоставала в сравнение с Мизия и Тракия.
От голямо значение за интензивността на революционното движение бил факторът пространство. Задграничният център на революционното движение се намирал в Румъния — там бил Българският революционен централен комитет, там се организирали революционни чети, там главно отивали подгонените от турците революционни дейци. Най-близко до този изключително важен за движението център бил Старопланинският масив, от двете страни на който били разположени Мизия и Тракия. Естествено е, че дейността на БРЦК, неговите организатори и ръководни дейци развивали най-голяма и
10
![]()
най-усилена дейност в района от двете страни на Стара планина, в който и обективните условия за революционното движение били твърде благоприятни. Македония била твърде отдалечена и от задграничния център в Румъния, и от естествената база на революционната организация в старопланинския район. Поради изключително лошите съобщителни средства в онова време, връзките между Румъния и Македония били много тежки, а оттук и влиянието и ръководната роля на БРЦК Пили сравнително по-слаби. Но въпреки тези неблагоприятни обстоятелства, в много райони на Македония били създадени революционни комитети и организации (Разлог и Гор па Джумая, Щип и Велес, Кукуш и Солун, Битоля и Охрид. Крушево и Ресен и пр.), които развили значителна дейност. И когато в Средна гора и Родопите избухнало голямото Априлско въстание, само няколко дена след него пушка пукнала и в Македония — избухнало известното Разловско въстание в Малешевско.
Дългогодишната национално-революционна борба на българския народ против османското иго, Априлското въстание и избухналото скоро след него въстание в Малешевско, кървавите изстъпления над населението при потушаването на тези въстания представлявали историческа и политическа предпоставка за Руско-турската война от 1877—1878 година, която българският народ справедливо нарича Освободителна война. Тя донесе освобождение от османско иго на част от българските земи и това освобождение представлява — погледнато исторически — резултат на съвкупната сила на българската национална революция и победата на руската армия над султанска Турция.
Както е известно, на 3 март 1878 г. бил подписан Сан-Стефанският мирен договор между Русия и Турция. Този договор предвиждал създаването на независима българска държава, в границите на която справедливо и основателно били включени почти всички български земи без някои райони по Беломорието заедно със Солун. Освен това, договорът предвиждал самоуправление за Босна и Херцеговина, Албания и Епир, Крит и Кипър, утвърждавал независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора. По силата на договора османската държава и нейната феодално-абсолютична система преставали да съществуват в почти цяла Европейска Турция, а с това се разрушавали и средновековните прегради, които султанско-бейската власт поставяла пред производителните сили на всички балкански народи, и тези народи получавали възмож-
11
![]()
ност да се включат в общия икономически и политически прогрес на Европа. Поради това осъществяването на постановленията на Сан-Стефанския договор би бил положителен, прогресивен фактор в развитието на всички балкански народи, пък дори и за Европа.
Но известно е също така, че Сан-Стефанският договор е бил провален с общите усилия на Австро-Унгария, Германия и Англия и бил заменен с прословутия Берлински договор, според който било създадено малко българско трибутно княжество, васална Източна Румелия, а цяла Южна Тракия и Македония се оставяли под османско иго. Берлинският договор бил несправедлив, противонароден и реакционен акт не само защото оставил в робство по-голяма част от българския народ, но и защото лишил от свобода и самоуправление Албания, Епир, Тесалия и о. Крит, отдал под австро-унгарска окупация Босна и Херцеговина, превърнал в английска колония о. Кипър; този договор бил злокобен за Балканите — той станал източник на противоречия и конфликти, които изсипали безброй злини и беди върху главите на балканските народи. И още нещо: Берлинският мирен договор запазил непокътнати османската феодално-абсолютична система върху големи територии на Балканите и с това продължила да действува още десетки години спирачката на производителните сили и балканските страни изостанали твърде назад в своето икономическо и културно развитие.
Говорейки за Руско-турската война през 1877—1878 г., Васил Коларов казва: „... Независимо от завоевателните цели, които преследваше руският царизъм на Изток, обективно Руско-турската война от 1877—1878 г. беше прогресивна война, тъй като тя нанесе тежък удар на изгнилата османска империя и освободи от клещите на азиатския феодализъм много милиони жизнеспособно славянско население. Руско-турската война приключи ерата на националноосвободителните войни в Европа. Тя донесе не само политическо освобождение на българския народ от турско иго, но и социално освобождение на българските селяни от турските бегове и едри земевладелци. Свободна България се роди като дребно-собственическа демократическа държава, в която бяха ликвидирани почти всички феодално помешчнчески вехтории.”
В тези думи на Васил Коларов се съдържа не само характеристика на Руско-турската война, но се определя и значението на войната и освобождението на България за понататъшното развитие на българския народ. Руско-турската
12
![]()
война изиграла в развитието на България ролята на буржоазно-демократическа революция, като извършила дълбоки промени в икономическия и общественополитическия живот на страната. Димитър Благоев писа, че освобождението на България от турско владичество донесло „голям социален преврат”.
В резултат на освободителната война и създаването на национална държава в България било ликвидирано чифлигарството — бившите чифлигари и безимотни селяни се снабдили със собствена земя и се освободили от бейската зависимост и експлоатация; били разрушени значителните остатъци от цеховите прегради в занаятчийството и търговията — това развързало свободната капиталистическа конкуренция като важен фактор за капиталистическото развитие на страната; били създадени условия за развитието на едра капиталистическа класа както и на работническа класа и истински пролетариат; била ликвидирана загнилата османска абсолю-тична система и бил открит пътят за сравнително демократичното развитие на България. Наистина, тази буржоазно-демократическа революция не била достатъчно радикална и последователна докрай, но все пак представлявала голяма крачка напред по пътя на капиталистическото развитие на България.
Македония и Одринско, останали под османско владичество, продължили и след Берлинския договор да пъшкат под загнилата, но все още упорито крепяща се султанско-бейска икономическа и държавна система. В Македония и Одринско останали чифлигарството — зависимостта и експлоатацията на безимотните и напълно безправни селяни от бейо-вете-чифликсайбии; продължили известно време да съществуват и цеховите форми в градовете, за да бъдат постепенно разрушавани по-късно от европейската капиталистическа конкуренция, като заедно с разпадането на цеховете били съсипани и самите занаяти: останал ненавистният султанско-абсолютичен деспотизъм и пълното безправие на населението; останали преградите, спъващи исторически необходимото капиталистическо развитие и обществен прогрес.
По този начин Берлинският договор временно спрял развитието на буржоазно-демократическата революция в Македония и Одринско почти в онова състояние, в каквото тя се намирала в навечерието на Руско-турската война в 1877— 1878 г. Продължаването и завършването на тази революция в Македония и Одринско останало и занапред като една
13
![]()
първостепенна задача в икономическото и обществено развитие на революционното движение в страната, зародило се още в шестдесетте и седемдесетте години на миналото столетие, засилило се през осемдесетте години и се разраснало в истинско всенародно движение след създаването на Тайната македоно-одринска революционна организация.
Идейно-политическите позиции на Тайната македоно-одринска революционна организация се оформили при взаимодействието на определени обективни и субективни фактори. Тези фактори били: обществено-историческото съдържание на освободителното движение в Македония и Одринско, традициите на българското национално-революционно движение, които наследила и продължила ТМОРО, въздействието на обществено-политическия живот в България и влиянието на революционната социалистическа мисъл и особено влиянието на Българската работническа социалдемократическа партия начело с Димитър Благоев.
Следва да се подчертае, че и самото съществуване на младата българска държава упражнявало значително въздействие върху умовете и чувствата на българското население в Македония и Одринско, като събуждала едни или други мисли и планове за освободителната борба в бъдеще. Това въздействие давало смесено отражение — от възторг към свободната българска земя и чист стремеж към идеала за обединяване на българската нация в единна държава до разочарование по-късно от господствуващата в нея обществено-политическа система и особено от антинационалната политика на княжеския дворец и реакционните кръгове около него.
Именно под влиянието на всички тези фактори и върху обществено-историческото съдържание на македоно-одринското освободително движение била изработена и се развила идейно-политическата основа на ТМОРО, която продължава делото на българското националнореволюционно движение, възглавявано от Раковски и Каравелов, Левски и Ботев Тя възприела редица важни положения от идеологията и тактиката на българските революционери, възприема и структурни особености на организационното изграждане и редица средства в борбата — например четническия институт, терористическите действия, въоръженото въстание; тя взела от организацията на Левски и Ботев редица емблеми и
14
![]()
![]()
Гоце Делчев15
![]()
символи — разярения лъв като символ на народната борба, евангелието с кръстосани револвер и кама, пред които се заклеват „новопокръстени” членове на организацията и пр.
Безспорно националното робство и цялата абсолютично-феодална система в османската империя тегнело върху всички класи и слоеве на българското и другото нетурско население в Македония и Одринско. В основата на национално-освободителната борба, организирана и ръководена от ТМОРО обаче стояли бедните селски маси.
Бедните селяни — аргати, изполичари и наематели, — които съставлявали най-ограбваната и най-потисканата класа в Македония и Одринско, се стремели да отхвърлят чифлигарските отношения, да се освободят от чифликсайбийската експлоатация и да придобият парче собствена земя. За да постигнат това, необходимо било да бъде изпъден беят и отнета неговата земя. А беят — това били отоманската държава, султанската власт, чуждото господство. Следователно борбата против чифлигарството била борба против отоманската държава — за освобождение от чуждо владичество и създаване собствена държава. По този начин класовите противоречия в селото в онова време се проявили външно ь борба против османската държава, получавайки национална форма. „Помешчиците в Македония (така наречените спахии) — писал Ленин в 1912 г. — са турци и мохамедани, а селяните — славяни и християни. Класовото противоречие се изостря поради това с религиозно и национално.”
Селяните в Македония и Одринско страдали твърде много и от данъчното бреме, чиновническата корупция, издевателствата на органите на властта и разбойническите банди, които били свързани неделимо с османската държавна система и чуждото робство. Поради това борбата против данъчното бреме, чиновническата корупция, издевателствата на органите на властта и разбойничеството се свързвали с борбата против бирника, чиновника, каймакамина и жандарма, т. с. против носителите на държавната власт, против самата държава. По този начин недоволството от абсолю-тичната система на управление в Турция и от действията на разните органи на властта пак е преливало в борба против държавата на султана, пашите и бейовете.
Същото преливане на социалните противоречия и недоволството от системата на абсолютическото управление в национална форма се наблюдавало и сред другите слоеве
16
![]()
на населението в Македония и Одринско. Така например разоряващите се и пролетаризиращи се еснафи виждали своето нещастие в конкуренцията на европейските стоки, големите данъци, корупцията, тежките условия на живот и пр., а всичко това те свързвали с османската държавна система. Интелигенцията била недоволна, че няма достъп в държавното управление и не може да преуспява; това било така, защото чиновническите места се заемали от турци, които господствували в държавата. Следователно и за тези важни по онова време за Македония и Одринско слоеве османската държава препречвала пътя на развитието. Поради това те също били врагове на османската държава, стремели се към ликвидиране султанското господство и създаване своя самостоятелна държава.
Така класовите противоречия и недоволството от абсолютичната система в Турция в съзнанието на най-широките слоеве на населението и предимно на селяните-чифлигари в Македония и Одринско се пречупвали през фокуса на националните противоречия, а класовата борба и главно борбата на бедните селяни против омразните чифликсайбии получила национален характер: това била борба против османската абсолютична държава и чуждото владичество, за национално освобождение и своя държава.
ТМОРО си поставила като цел придобиването — по пътя на революционната борба и въоръженото въстание — на автономия за Македония и Одринско, въпреки че основателите и ръководителите на организацията знаели, че мнозинството от населението в тези две области е българско. Защо те не поставили като цел на ТМОРО обединението на Македония и Одринско с България?
Българската нация се консолидирала и утвърдила своето право на национално обединение през дългия и бурен период на възраждането и националноосвободителната борба, които обхванаха всички български земи, българската нация имала право — както всички нации в периода на буржоазно-демократическата революция или в рамките на националноосвободителните войни — и на единна национална държавност. Естествено е, че останалото под османско робство българско население в Македония и Одринско по начало имало право да се стреми и да се бори за своето приобщаване към свободната българска държава и даже да очаква от тази държава помощ и подкрепа за осъществяване на своите национални цели.
17
![]()
Основателите на революционната организация в Солун споделяли тези възгледи. Но те се проявили още в началото и като разумни практици, и като добри тактици в своите цели. Д-р Христо Татарчев разказва: „Разисква се дълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония и с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището (за пряко присъединяване на Македония с България), защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.”
След като основатели и ръководители на организацията се убедили, че е нереално — при създадената след Берлинския договор обстановка на Балканите и в Европа — да се дава на освободителното движение чисто български характер и след като възприели принципа за автономия на Македония и Одринско, съвършено логично и справедливо било да се привлекат в борбата против чуждото иго и другите националности в страната. Така и станало — членове на ТМОРО можели да бъдат „всички недоволни елементи без разлика на народност”, „всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде полезен на революционното освободително дело”. По този начин в Македония и Одринско се оформило и развило освободително движение, което по устав, програма и практическа дейност изразявало интересите не само на една, а на няколко националности и предимно стремежите на бедните селяни и градската беднота, „без разлика на народност”. И поради това революционната организация била организатор и ръководител на освободителното движение не на една нация, а на поробените и ограбваните от всички нации в Македония и Одринско. Поради това сложното понятие македоно-одринско национално революционно движение може и трябва да се приеме само като израз на освободителните борби на населението в Македония и Одринско против турското национално потисничество, но не и като движение само на една определена нация, макар че българското население било мнозинство и
18
![]()
то носило най-тежкия товар и дало най-много жертви а борбата.
Целта на ТМОРО — автономия за Македония и Одринско — всъщност предопределяла и пътя за нейното постигане — революционна борба и въоръжено въстание, като при това организацията решително се съпротивлява на всички внушения за възможна освободителна роля на съседни балкански среди. Че честни дейци и широки кръгове от населението в Македония и Одринско очаквали намеса и помощ от българската държава и българския народ за освобождение от османско робство — било обяснимо и разбираемо. Македония и Одринско били несправедливо откъснати от българската национална държава, българското население в тези две области било насилствено отделено с граница от своите кръвни братя на север от Рила и Родопите и с това бил потъпкан справедливият и прогресивен идеал за обеди нение на българската нация в една обща държавност. Но работата била в това, че чистите национални идеали на българите от двете страни на границата в онова време далече не съвпадали със становищата и целите на княз Фердинанд и реакционната буржоазна върхушка около него.
Князът преследвал династически цели и служил на анти-българските и антидемократични интереси на австро-унгарската монархия и на неговата все по-засилваща се съюзница — империята на германския кайзер; реакционната буржоазия около княза била захвърлила знамето на националната демократическа революция (в това число и чистото знаме за обединението на българската нация). Идейно-политическият конкубинат между княз и ракция в София бил далече от мисълта за честна и безкористна помощ в борбата на населението в Македония и Одринско — това се потвърдило и през 1895 г. през време на така наречената Мелнишка акция, и през 1897 г. през време на Винишката афера, и през 1902 г. през време на известното Горноджумайско „въстание.” Следователно да се поставя като цел на въоръженото въстание намесата на официална България в лицето на княза и послушни нему правителства или даже да се разчита на някаква друга активна помощ за въстанието от страна на управляващи кръгове около княза — означавало да се плаща дан на опасни илюзии и да се поддържат сред населението също така опасни и празни надежди.
Също така нереално и илюзорно било да се мисли, че едно въоръжено въстание трябва да има за задача само
19
![]()
да предизвика намесата на големите европейски сили, която (намеса) непременно ще донесе освобождението на Македония и Одринско. В онова време например Австро-Унгария упорито се стремяла да се спусне по долината на Вардар и да излезе на Бяло море — поради това тя никога не би се намесила в полза на освободителната борба и за успешния завършек на едно въоръжено въстание в Македония и Одринско. От друга страна Русия, която води освободителната война 1877—1878 г. и наложи на Турция Сан-Стефанския договор, не беше склонна — не на последно място поради антируската и последователна проавстроунгарско-германската насоченост на политиката на Фердинанд и кръговете около него — да се намесват твърде активно за довеждане до успешен край на едно въоръжено въстание в Македония и Одринско.
Младите ръководители на националноосвободителното движение въобще, и по-специално на ТМОРО, проявили достатъчно трезво разбиране и похвална прозорливост, за да видят тази обективна обстановка и да направят необходимите изводи при формулиране уставните положения на ТМОРО. Особена заслуга в това отношение имали Гоце Делчев и Гьорче Петров, които имали възможност да живеят в България продължително време, да наблюдават отблизо развитието на обществено-политическия живот и да коригират някои схващания за ролята на официална България, които те имали — както и много други хора — в освободителната борба в Македония и Одринско.
Такъв бил дългият и бурен път към Илинденско-преображенското въстание в 1903 г. Започвайки някога в Паисиево време, той минал през драматичните борби на българското национално възраждане, славната революционна организация на българския народ до освобождението, кръвта и пепелищата на Априлското и Разловското въстание; по този път имало много радост и възторг от руската победа над османския поробител, много разочарование и сълзи заради отнетата свобода от страна на западните държави; зад него останали много усилия, храброст и страдания. И този път довел до великия подвиг на Илинден и Преображение 1903 г.!
[Next]
[Back to Index]