Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968
Отг. редактори: Дино Кьосев и Ламби Данаилов
 
2. ВЪСТАНИЕТО В БИТОЛСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ
     Божидар Д. Божиков
1. Подготовка на въстанието
2. Въстаническите действия
3. Въстанието в Битолска околия
4. Въстанието в Охридска околия
5. Въстанието в Кичевска околия
6. Въстанието в Леринска околия
7. Въстанието в Костурска околия
8. Краят на въстанието


Годините след конгреса на ТМОРО в 1806 г. и особено първите две години на XX век се характеризират с масово разрастване на революционната организация и с все по-широки революционни действия в Македония и Одринско. Това е време на особено оживена дейност на четите, на убийства, арести и заточения. Това е също така време, когато се раздвижва и реакционната върхушка на Върховния македонски комитет, наречен малко по-късно Върховен македоно-одрински комитет. Върховистката клика около Борис Сарафов и по-късно Иван Цончев също изпраща чети в поробените земи, а през 1902 година устрои „въстание” в Горноджумайско. В своята дейност ВМОК пречи и вреди, вместо да подпомогне дейността на Тайната македоно-одринска революционна организация. Все по същото време се почва и засилването на сръбската и гръцка пропаганда в Македония.

Първите дейци на Организацията стоели на позициите ни независимостта на освободителното движение в Македония и Одринско. Те се борели против домогванията на голяма част от върховистите за ръководство на революционната борба. След ареста на ръководството на ТМОРО в Солун през 1901 г. в Централния комитет на организацията проникнали върховистки настроени дейци. Между тях особено деен бил Иван Гарванов, който първоначално бил против всяка революционна борба и против всяко въстание, а по-късно се обявил за въстание в най-близкото бъдеще.

Върховистките кръгове в София, които организирали Горноджумайското въстание през 1902 г., се поддали на влиянието на чужди среди и заговорили за ново въстание през пролетта на 1903 година. Тези възгледи намерили отражение и в Солунския централен комитет на ТМОРО. През есента на 1902 г. от Солун изпратили писмо до окръжните революцион-

21

ни комитети и до отделни лица в София, с което сондирали почвата за въстание напролет. В това писмо комитетите се приканвали да изпратят делегати на един общ конгрес в Солун. Не ставало въпрос преди този конгрес да се свикат окръжни конференции и конгреси, гдето да се обсъди въпросът за въстание и се изберат делегати. По този начин на конгреса в Солун не дошли избрани делегати, а предимно отделни лица от ръководните комитети.

На съвещание в София, на което са присъствували Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев. Христо Чернопеев, Михаил Герджиков и други, на което се поставило предложението на Иван Гарванов и неговите хора от Солун за въстание напролет, всички се изказали против обявяване на въстанието.

Конгресът в Солун станал на 2, 3 и 4 януари 1903 г. На този конгрес, в същност съвещание, присъствували Иван Гарванов, Димитър Мирчев и Спас Мартинов, като представители на Централния комитет; Христо Коцев и Тодор Лазаров като заслужили дейци на народното дело; като представители на окръзите били Велко Думев от Одрински окръг, Лазар Димитров — от Серски окръг, Анастас Лозанчев — от Битолски окръг, Иван Ингилизов — от Струмишки окръг, а от революционните райони: Георги Варналиев — Радовишки район, Христо Влахов — Кукушки район, Никола Хърлев — Гевгелийски район, Димитър Занешев — Воденски район, Тодор Пейков — Велешки район. Никола Петров присъствувал на съвещанието като представител на несъществуващ Цариградски район. От Щип и Тиквеш нямало делегати поради това, че властите им попречили да заминат за Солун. Почти всички делегати били учители, а една малка група търговци. В протокола на конгреса се казва, че въпреки цялата голяма важност и значение на конгреса, Централният комитет не е могъл да извика представители и от другите райони поради голямата бдителност на полицията и възможната опасност от откриването му. Броят на районите, от които нямало делегати, бил три пъти по-голям от броя на тези, които изпратили представители в Солун. На конгреса не присъствували Гоце Делчев, Яне Сандански, Гьорче Петров, Пере Тошев. От нелегални дейци и ръководители на чети, от селските деятели нямало нито един представител. Както казахме, повечето от делегатите били учители, които били градски ръководители и голяма част от тях — слабо запознати с революционните дела.

22

По-нататък в протокола на конгреса се казва: „Централният комитет, като взе предвид особеното положение на страната, изключителните условия, в които е поставена организацията, след провъзгласяването от Върховния македонски комитет на Джумайското въстание, като съобрази, че Организацията я грозят нови опити за въстание, опустошаване и деморализиране на нови райони, като взе предвид изявеното желание на някои райони за едно общо съвещание, най-сетне като взе предвид разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представители на окръжните и по-важните околийски райони за обсъждане на всичко това.

За съжаление, в протокола няма данни за хода на обсъжданията в конгреса. Подробности се знаят от спомените на някои дейци, участвували в конгреса. Общото впечатление е, че делегатите говорят какво въстанието не е подготвено. Само Битолският окръг чрез своя представител Анастас Лозанчев е заявил, че е бил по-готов за въстание.

В разискванията на 2 и на 3 януари по принципиалния И важен въпрос —трябва ли да има въстание напролет, след дълги обсъждания, било гласувано. Всички гласували да има въстание, което трябвало да бъде „повсеместно — стратегическо”. На конгреса се направи и преглед на броя на войводите и колко такива са още потребни за въстанието, за да може Централният комитет по-нататък да се разпореди. Поставил се и въпросът за начина на действуване в големите градове.

Оказало се все пак, че на този толкова важен конгрес най-голям привърженик на въстанието е бил Иван Гарванов. Той убеждавал участниците в съвещанието, че при въстание ще има намеса в полза на Македония от страна на България — ако издържим две седмици във въстанието. Единствен решителен противник на обявяване въстанието е бил серският делегат Лазар Димитров. Той е знаял мнението на Делчев и Сандански, че са против въстанието и изтъкнал, че Серският район не е подготвен за въстание, а също така и другите райони не са готови. Иван Гарванов твърдял, че положението в Македония и Одринско е нетърпимо и че има опасност да избухне неорганизиран бунт, че всички досегашни жертви на Организацията ще отидат напразно и пр. Той също така изтъквал, че в скоро време ще станат крупни доставки на оръжие и че при въстание четите от България ще прехвърлят голямо количество пушки и други материали. С това той искал

23

да отбие най-важния аргумент против въстанието, който бил — липсата на достатъчно оръжие.

Най-отговорните ръководители на ТМОРО Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яне Сандански били против повсеместно въстание в Македония и Одринско. Те знаели много добре какво е положението в Турция, каква е подготовката на населението за въстание и пр. Гоце Делчев казвал: „Ние не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошения непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили.” И по-нататък — „лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.”

Към средата на януари 1903 г. в София дошли Иван Гарванов и Велко Думев с цел „да свикат на съвещание намиращите там нелегални и видни дейци и да се постараят да ги убедят във взетото решение. На това съвещание присъствували Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджи Николов, Христо Матов, Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Славчо Ковачев, Никола Наумов, Димитър Стефанов, Вълчо Антонов и др.

Мнозинството не одобрило Солунското решение, въпреки твърденията на Иван Гарванов, че в Битолско повече не можели да чакат.

Много от дейците на това съвещание заминали след това в Македония. Гоце Делчев на едно съвещание в с. Кърчево, Демир Хисарско, на което присъствували Димитър Гущанов, Яне Сандански, Пею Яворов, решили да положат усилия за отменяване на Солунското решение. Гоце Делчев отишъл и в Солун, за да се срещне с току-що завърналия се от затвора в Подрум кале, Мала Азия, Дамян Груев. Те обсъдили въпроса за въстанието и се съгласили, че в другите окръзи Организацията може да се задоволи с оживени четнически действия.

На всеки случай идеята, че въстание, макар само в Битолския окръг, може да се обяви, надделява. Тука духовете били раздвижени. Нелегалната дейност взимала големи размери, като цели села знаели за въстанието. Броят на четите се увеличил, а също така и броят на четниците в четите. Зачестили сблъсквания с турски аскер. Някои войводи, виждайки какво е положението, станали изразители на настроението за решителни действия. Имало известна опасност да се допусне, щото движението да се изтръгне из ръцете на Организацията и стихийността да надделее. По това време Гоце Делчев пада

24

убит в с. Баница, Серско (4 май 1903 г.), а в Битолския окръг заминали Даме Груев, Гьорче Петров и Пере Тошев.

Солунското решение било да се повдигне „повсеместно-стратегическо” въстание в Битолския революционен окръг. Вече ставало ясно, че в другите революционни окръзи не ще има общо, повсеместно въстание, а само усилена четническа и терористическа дейност. Още през февруари 1903 г. Централният комитет разпратил писмо до революционните райони и до всички видни дейци на ТМОРО, с което съобщава, че Организацията ще повдигне въстание в Македония и Одринско и ще се бори с всички средства, докато не извоюва човешки права за народа.

По време на това раздвижване на духовете, когато прел всички революционни работници стояла задачата да се подеме най-усилено подготовката на населението за въстание, в кран на април 1903 година станали известните атентати в Солун Тези атентати били извършени от група млади хора, някои от тях гимназисти от Солунската българска мъжка гимназия „Кирил и Методий”. В тази група влизат Йордан поп Йорданов (Орце), Коста Иванов Кирков, Димитър Мечев, Илия Тръчков, Павел П. Шатев, Владимир Пингов, Милан Арсов, Георги Богданов и Митко Бошнаков. Тази група получила името „гемиджии” поради това, че помагали на гемиджиите покрай морския бряг, когато изкарвали гемиите на сухо, за да ги поправят. „Гемиджиите” четели много — „За братство и социализъм” от Васа Пелагич, книжка, донесена от социалиста велешанин Васил Главинов, „Крива ли е съдбата” от Любен Каравелов, книги от сиромахомила Спиро Гулапчев, от Чернишевски, от Писарев, френски автори и др. „Гемиджиите” научили доста неща за научния социализъм на Маркс и Енгелс от велешанина Йордан Шурков, живял известно време в Пловдив и отишъл в Солун. Особено влияние върху младите хора имали книгите „Подземна Русия” от Сергей Степняк, „Попрището на нихилиста” и др. Те възприели терористичната революционна борба като най-добрият начин да се борят против тираните, за свободата на народа, Младежите искали да осмислят своя живот в тази борба, като умрат в името на свободата на народа. Те си служили с думите: „Ке се арчиме” в смисъл, че ще се пожертвуват за свободата на народа.

В Солун дошли по това време също Слави Мерджанов, Петър Манджуков, Соколов и др., някои от които живели по-

25

рано в България, били в Женева, Швейцария, срещали се е руски нихилисти и анархисти и говорели за големи дела — да се убие султанът, великият везир и други големци.

Сред „гемиджиите” си пробило път гледището да ударят по капитала на тези, които крепят турската тирания, т. с. великите европейски сили. Някои от тях бяха вложили свои капитали в банка „Отоман”, в тютюневата режия и др. Според „гемиджиите” ударът срещу предприятията и деловите интереси на чуждестранните капиталисти в турската държава ще застави великите сили да се намесят в работите на Турция и да подобрят положението на поробеното население. Вижда се, че „гемиджиите” не вярвали в революционните сили на народа и смятали, че само чрез личен терор ще трябва да се действува. Това ясно говори, че те са под силното влияние на руските нихилисти и анархисти, които също така смятали, че народът не може да извърши революция. Предупрежденията на Централния комитет на ТМОРО в Солун — младежите да отложат атентата за по-късно, не били взети под внимание.

По предварително изработен план, на 28 април 1903 г. атентатите започнали с хвърлянето във въздуха на френския параход „Гвадалкивир”, който се запалил и потънал. Извършен бил атентат на ж. п. линията близо до Солун. На другия ден, 29 април, били разрушени газопроводните тръби и Солун потънал в тъмнина, а също така било хвърлено във въздуха зданието на банка „Отоман”. Бомби били хвърлени и в някои кафенета, а опитът да се хвърли бомба в австрийската поща излязъл неуспешен. Също излязъл неуспешен и опитът да бъдат убити валията на Солун. Почти всички атентатори загинали, а останалите четирима живи (Шатев, Бошнаков, Богданов и Арсов) били арестувани и съдени. Веднага след атентата се почнали арести и избивания по улиците главно на българи, като няколкостотин души били арестувани и съдени. Поради изстъпленията на аскера и полицията, в солунското пристанище навлезли френски, австрийски и италиански военни кораби. Официално турската власт била принудена да спре по-нататъшните изстъпления и убийства . ..
 

ПОДГОТОВКА НА ВЪСТАНИЕТО

Във връзка с указанията на Централния комитет на ТМОРО да се свикат конгресите на революционните окръзи и

26

Дамян Груев
Дамян Груев

27

се вземат решения по подготовката на въстанието, Битолският революционен окръг свикал своя конгрес в с. Смилево на 30 април 1903 година.

В конгреса участвували Даме Груев, представител на ЦК на Организацията, Анастас Лозанчев, Георги поп Христов и Георги Пешков, представители на Битолския окръжен революционен комитет; Георги Сугарев, Парашкев Цветков и Никола Петров, представители на Битолския революционен район; Йордан Силянов Пиперката и Димитър Матлиев, представители на Демирхисарския (Битолско) революционен район; Никола Карев, Иван Наумов и Тома Никлев, представители на Крушовския революционен район; Тома Николов, Арсо Мицков, Янаки Ловчанец, Димитър Спространов, Васил Попов и Ванчо Сърбаков, представители на Кичевския революционен район; Славейко Арсов, Александър Панайотов, Велян Илиев и Никола Кокарев, представители на Ресенския революционен район; Георги Папанчев и Михаил Чаков, представители на Леринския революционен район, Васил Чекаларов и Пандо Кляшев, представители на Костурския революционен район; Христо Узунов, Лука Групчев, Смиле Войданов, Деян Димитров, Аргир Маринов и Тасе Христов, представители на Охридски революционен комитет; Петър Ацев, Йордан Тренков и Тале Христов, представители на Прилепския революционен район, Борис Сарафов „инспектор на четите”. На конгреса присъствували още поручик Стойков и юнкерът Дечев.

Председател на конгреса бил Даме Груев, а секретари — Георги поп Христов и Парашкев Цветков. Дневният ред бил: 1) разпределение на моралните и военните сили и подготовка; 2) длъжности и права на началническия персонал до и във време на въстанието; 3) що да се прави с невъоръжените и негодните хора — старци, жени и деца във време на въстанието; 4) кой е собственикът на оръжието; 5) уравновесяване на оръжието.

На конгреса отделните ръководители на райони докладвали за състоянието и положението на всеки район. Така например Славейко Арсов, представител на Ресенския революционен район, докладвал, че в района, включително и в Преспата, има 960 пушки, повечето „Гра” с по 30—35 патрона на пушка. Населението — недостатъчно обучено. Други припаси: барут, запас от куршуми — няма. Духът на населението „оживен”, но за колко време ще се задържи — не знае. Храна — няма, дори насъщния хляб.

28

И другите районни началници дали сведения. Те твърде много приличат на сведенията, дадени от Славейко Арсов. Оказало се, че най-подготвени с оръжие са — Ресенско, Костурско, Демирхисарско, няколко села в Битолско (Смилево, Гявато, Цапари), после Охридско (1400 пушки). Най-слаби са били Прилепско и Кичевско, дето нямало пушки даже за четниците (особено Прилепско). Също слаби са били останалата част от Битолско, а в Крушовско само няколко села били по-добре (Пуста Река, Давяците и самото Крушово).

Повечето от делегатите се изказали против обявяването на нъстанието. Пандо Кляшев се изказал, че Организацията слабо е подготвила въстанието. Бил критикуван Анастас Лозанчев, че без да свика окръжен конгрес и без да вземе мнението на отделните районни ръководители, си дал съгласието на Солунския конгрес за въстание. Той отговарял, че в получени писма от отделни ръководители се изтъквала нетърпимостта на положението. Някои делегати заявили, че няма да вземат, участие във въстанието, както например Петър Ацев, прилепски районен войвода. За свое оправдание Анастас Лозанчев казал: „Господа, и да не исках аз да се повдига въстание, болшинството в конгреса пак щеше да ми го наложи.” В същност Лозанчев е бил този, който в Солунския конгрес настоявал да се вземе решение за въстание през пролетта на 1903 година.

При създаденото положение не е било възможно Смилевският окръжен конгрес да отхвърли Солунското решение за въстание. Не е било възможно да се взима решение против избухване на въстанието. Това не би било разумно и оправдано. Това би означавало да се изпусне из ръцете на Организацията ръководството на въстанието, да се развие то съвсем стихийно. Председателят на конгреса Даме Груев казал: „Бе хора, не си губете времето да разрешавате въпроса ще ли има въстание, защото той е решен — „битти давасъ” (т. с. свършено е). Сега говорете по въстанието — как да го правим и кога”. След това изказване на Даме Груев споровете във връзка с решението за въстание били прекратени. Повлияло също идването на куриер от Битоля, който съобщил за станалите атентати в Солун и последвалото клане над българите в Солун. По-нататък вече били обсъждани конкретните мерки по подготовката на въстанието и неговата организация.

Конгресът избрал главен щаб на въстанието — Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Било предвидено да станат членове на щаба още и Гьорче Петров, Пере Тошев

29

Гьорче Петров
Гьорче Петров

30

и Христо Матов, в случай че пристигнат в окръга, а за запасни членове били избрани Лазар поп Трайков, Петър Ацев и Георги поп Христов. Конгресът избрал и горски началства за отделните райони, както следва: за Битолския район — Георги Сугарев, Тодор Златков и още трима; за Охридския район Христо Узунов, Ан. Кецкеров, Смиле Войданов и още петима; Стружки район — обединен през време на въстанието с Охридски район — Лука Групчев и още двама; Кичевски район — Лука Джеров, Георги Пешков и още четирима; Демирхисарски район — Димитър Дечев, Димитър Пиперката и Димитър Матлиев; Крушевски район — Никола Карев, Питу Гули, Тома Никлев и още трима; Лерински район — Георги поп Христов, Михаил Чаков, Лечо Церовски и още петима. Костурски район — Лазар поп Трайков, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха, Манол Ризов и още четирима; Ресенски район — Александър Ефтимов и още двама; Дебърски район, през време на въстанието обединен с Охридския район — Лазар Димитров, Марко Павлов и още двама и Прилепски район — Петър Ацев, Тале Христов, Йордан Тренков и още четирима.

До Смилевския конгрес ръководствата в околиите били в голяма степен в ръцете на околийските комитети в градовете. След конгреса преди и по време на въстанието ръководствата по решение на конгреса се съсредоточавали в ръцете на горските началства, като околийските и градските комитети се поставят в разпореждане на горските началства. По-късно в състава на горските началства били включени със съгласието на Главния щаб и други организационни дейци.

Конгресът определил и военни инструктори за обучение на четите. За Демирхисарско, Кичевско и Битолско — юнкер Дечев, за Охридско — поручик Стойков, за Крушовско — подпоручик Христов, за Ресенско и Преспанско — подпоручик Панайотов, за Леринско — подпоручик Папанчев, за Костурско — фелдфебел Попов. Военните инструктори трябвало да обучават центровите войводи. Те от своя страна трябвало да обучават четниците и селяните (селската милиция).

Конгресът в Смилево заседавал почти цяла седмица. След дълги разисквания относно характера и начина на водене въстанието, конгресът решил: Въстанието да бъде повсеместно във всички райони на окръга; и предвид на това, че само една част от населението е въоръжена, за да може военните действия да бъдат по-продължителни и упорити, и за да не се заангажирва невъоръжената част от населението в борбата,

31

Пере Тошев
Пере Тошев

32

решило се единодушно да се действува партизански. Характерът и начинът за водене на въстаническите действия се определят така: В деня на въстанието да се вдигнат всички въоръжени сили из районите според предвиденото разпределение от местните началства. На останалата част от християнското население да се внуши да не придружава четите, освен когато последните биха имали нужда от неговото съдействие.

На въоръжените сили се възлага следното: 1) Прекратяване на пътните, телеграфните и пощенските съобщения и недопущане възстановяването им от страна на турската власт през време на въстанието; 2) обезоръжаване на турското население, доколкото е възможно; 3) нападение на правителствени учреждения; 4) нападение според обстоятелствата на всяка турска команда, била тя войска или башибозук; 5) защита на християнското население, включително и чуждите поданици от турско нападение; 6) запрещава се да се напада мирното турско население и да се посяга на турски жени, деца и старци; 7) обикновено четите да действуват пръснати из районите, те могат да се групират по две и три или повече, според нуждата за по-крупни предприятия и след туй пак да се пръскат; четите да държат по възможност винаги нападателно поведение; 8) задължават се всички войводи с четите си да се притичват незабавно на помощ на всяка чета, Която е завързала сражение с противника; 9) началствуващите лица да развият до максимум куриерската служба във зреме на въстанието; 10) проявяване на инициатива в духа на гореопределения начин на действие във време на въстанието е задължително за всички.

Конгресът одобрил изработения от Б. Сарафов и Д. Дечев „Въстанически дисциплинарен устав” като основен задължителен закон за всички въоръжени сили на въстанието.

С това завършили продължителните заседания на конгреса по въпросите на подготовката и воденето на въстанието. След туй делегатите се отправили за своите райони, дето ги очаквала усилена работа.

Във връзка с подготовката на въстанието Организацията купувала опинци, фланели, калцуни, гуни, пояси и пр. Така, през пролетните и летните месеци на 1903 година отделните райони на Битолския революционен окръг увеличили броя на пушките, с които разполагали. В крайно ограничени количества оръжие дошло и от България, но главно в Серския и Струмишки окръзи.

33

Ето така, вижда се, подготовката за въстание била в усилен ход.
 

ВЪСТАНИЧЕСКИТЕ ДЕЙСТВИЯ

Главният щаб на Битолския революционен окръг през месец юли 1903 г. се намирал над село Буф, Битолско. На 14 юли 1903 г. той взел важното решение въстанието да започне на 2 август, в деня на празника Св. Илия. Оттук и името на въстанието — Илинденско. Това решение веднага било съобщено на Централния комитет на ТМОРО в Солун и на Задграничното представителство на Организацията в София. Главният щаб на 22 юли съобщил датата на въстанието и на всички горски началници в окръга. На 28 юли той разпратил инструкции и заповеди за начина на водене на борбата, за отношението към невъстаналото население и пр. Към 1 август почти всички организационни дейци знаели, че на следния ден, на Илинден, ще започне въоръженото въстание.

На 2 август още рано, а някъде и през нощта срещу 3 август, всички чети и въстанически въоръжени отряди били събрани на определените от по-рано места и строени с развети знамена. Войводите прочели инструкциите и заповедите, получени от Главния щаб. Прочетено било и възванието на щаба за въстание, в което се казвало:
 

„Най-сетне многоочакваният ден за разплата с вековния ни душманин дойде. Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.

Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си.

Стига толкова мъки, стига толкоз позор!

Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!

Определеният ден, в който народът из цяла Македония и Одринско ще трябва да излезе явно, с оръжие в ръка срещу душманите, е 20 юли 1903 г. (с. с., б. р.)

Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствувайте, братя, в борбата! Само в упорството и дълготрайната борба е спасението ни.

Нека бог да благослови правото ни дело и деня на въстанието.

34
Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите! Да живее народът, да живее свободата! Целува ви братски

Щабът.”


Въстаналият народ в тежка и кървава борба трябвало да излезе против своите поробители. За да не би ненавистта на народа да се излее в саморазправа с мирното турско население, щабът отправил позив към въстаниците, в който се казвало:

„Ние вземаме оръжие против тираните и безчеловечието, ние ратуваме в името на свободата и человещината; прочее, нашето дело стои по-високо от всякакви национални, племенни различия. Поради това ние трябва да наречем свои братя всички страдащи в тъмното царство на султана. Днес страдат всички християнски населения, включая и самите турски селяни. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или донос против нас или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца, вместо с нас — с него ние ще се бием, нему ще отмъщаваме.” По-нататък в позива се казва, че се „запрещава да се напада мирното турско население и да се посяга на турски жени, деца и старци”.

Задграничното представителство в София, едновременно със започването на въстанието в Битолския революционен окръг, разпратило до чуждестранните и български вестници следната декларация на Централния комитет на Тайната македоно-одринска революционна организация:
 

„Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибягнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения. Тая намеса остава и досега още като единствено средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръв. Понеже безрезултатните постъпки, предприемани досега от европейския концерт, за да се подобри с палиативни мерки турският режим, доведоха само до едно усилване на мохамеданския фанатизъм и на държавния натиск — то става очевидно, че тая намеса може да бъде ефикасна само ако би имала за предварителен и непосредствен резултат: 1) назначението със съгласие на великите държави на един главен управител — християнин, който не
35
е принадлежал никога на турската администрация и е независим от Високата порта при изпълнение на неговите длъжности; 2) установяване на един международен контрол — колективен, постоянен и ползуващ се с широки права на санкция.

Като довежда до знание причините, които предизвикаха отчаяния акт на въстаналите населения, както и мерките, които могат да спрат последствията му, вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецялото постигане на своята цел, като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят.”


Още в началото на 1903 г. външни хора знаели за предстоящето въстание. Знаели за него и чуждестранните представители в Турция, като например австро-унгарският консул в Солун, Крал, който още на 21 април 1903 г. съобщил във Виена за подготвяното въстание и че „датата на въстанието още не е определена”. Българският консул в Солун Шопов съобщил на софийското правителство, че солунският валия Хасан Фехми паша заявил, че „на 19 или 21 юли се очаква нещо”. Турските власти знаели за подготвеното въстание и почнали концентрирането в Битолския окръг на войски под командуването на Омер Ружди паша. В самата Битоля властите също знаели, че около Илинден ще става нещо, като смятали, че ще станат по-засилени сблъсквания между чети и войска. На турските власти не им се вярвало, че Организацията е способна да организира и ръководи голямо въстание. Така че, когато въстанието в Битолския окръг избухнало с голяма сила, не само турските власти, но и европейските правителства били изненадани.
 

ВЪСТАНИЕТО В БИТОЛСКА ОКОЛИЯ

Битолската околия (кааза) била разпределена на седем въстанически района: Буфколски, Битолско поле, Гяватколски, Демирхисарски, Ресенски, Горна Преспа, Долна Преспа и Крушовски.

Първият въстанически Буфколски район обхващал североизточните разклонения на Баба планина, с връх Пелистер и цялата източна част на Суха гора. В този район имало 26 български села с малък брой турци. Знак за въстанието бил даден на 2 август с подпалването на купа сено при с. Бори-

36

мечка, близо до Битоля. Още същата нощ въстанически отряд прерязал телеграфните жици на голямо протежение. В продължение на първите десет дни въстаниците извършили няколко набези, като разрушили пет бейски кули, три турски воденици и една модерна мелница. Малко по-късно изгорили и бейската кула при с. Раково, като в продължение на 12 дни въстаниците били пълни господари в своя район. На 14 август многоброен аскер от Битоля повел десетчасово сражение с въстаниците, подпалил селата Раково и Битуша и се завърнал в Битоля. Турските власти се опасявали от нападение върху самия град Битоля и държали войската в града. До края на август Буфколския район не бил обезпокояван, но на 27 с. м. аскерът почнал системно настъпление. Въстаниците се оттеглили към Пелистерските височини, а други се прехвърлили в Преспанско.

В Битолско поле (между Селичка планина, Пелистерската и Крушовската вериги, Леринско и Прилепско поле) въстаниците правели бързи набези от Селичка планина към полските села. Те разрушили бейските кули в село Враненци, Скочивар, Гърбалово, Брод, Рибарци и Новаци. До към 20 август въстаниците държали положението, когато се появила турска войска и станало първото сражение при с. Паралово, в полите на Селичка планина. На 26 август аскер, идващ от Битоля и Прилеп, принудил въстаниците да се оттеглят в Мориховско.

В района Гяваткол (планинска област на изток между Стругова и Бигла планина, на юг от горното течение на р. Църна, с център с. Смилево) в деня на обявяване на въстанието се намирал Главният щаб начело с Даме Груев и в същност тук въстанието се ръководило от щаба. На 2 август вечерта въстаниците с мощно „ура” нападнали турския гарнизон в с. Смилево, убили 60 турски войници и прогонили гарнизона. Голяма е била радостта на смилевчани от освобождението. Кулите и ханищата по шосето Битоля-Ресен били запалени, мостовете разрушени, прекъснати били телеграфните жиии. Една турска част от 400 души нападнала укрепените позиции на въстаниците около с. Смилево, но била отбита с големи загуби от турците. На 4 август турците отново нападнали въстаническите позиции, проникнали в селото и опожарили 34 къщи, но с нова атака въстаниците прогонили турците. Следващото нападение на 5 август било също така отбито. До 12 август турският аскер не извършил

37

нови нападения и въстаниците били пълни господари на с. Смилево. На 12 август турците нападнали с. Гявато, но били отблъснати от въстаниците. Същият ден, следобед, нова войска с артилерия нападнала селото и го изгорила. И войската, и въстаниците след това се оттеглили. До към 20 август въстаниците били господари в района, но на този ден многобройна турска войска с артилерия нахлула в района, бомбардирала и унищожила село Смилево, като принудила въстаниците да се оттеглят към Демирхисарско. Главното ядро на въстаниците се разположило от Гявато до Бигла планина, дето турците нападали безрезултатно, като нощно време бягали.

На 28 август многобройна войска, начело с Бахтияр паша, с горски и полски топове настъпила към с. Обедник, Го рановци и Гопеш. На рида „Павлева кула” се сражавали Даме Груев и войводата Алекси Стефанов. 70 души леели патрони от олово в калъпи. Всяка гилза могла да се напълни по 20 пъти. Като се изпразнят 20 гилзи, въстаниците ги занасяли за пълнене и вземали по толкова пълни. Барут имало с товари. Даме Груев седнал да пише, но като загърмели топовете на турските войски, той дал заповед за отстъпление. Отстъпили и 70-те души с косите. Но селският войвода Данчо Чолака и хората му заповядал да останат на местата си. Те останали и всички загинали. В гората на с. Смилево имало около 600 семейства все жени и деца както от Смилево, така и от Гявато, Старо Смилево и от други села. Те били пленени от турците и откарани в Битоля. Когато обръчът се стеснил при турското настъпление, Даме Груев и Георги Сугарев се съвещавали какво да правят. Решили да се пробие обръчът. II наистина, въстаниците пробили обръча при местността „Чешино”, като дали 10—15 души убити, след което направили почивка. Турците изгорили цялото село Смилево, като по същото време горе в ливадите турската военна музика свирела.

Демирхисарският район обхващал планинската местност между планините Бигла, Илинска, Круша и Баба. На 2 август вечерта въстаниците прерязали телеграфните жици по шосето Битоля—Кичево, разрушили мостовете по него, изгорили кулите в бейските чифлици Утово, Дживан, Стругово, Загориче и др., като нападнали нахийския център Прибилци, ликвидирали аскерската застава в кулата при Брезово и про-

38

гонили турския гарнизон в с. Цер. До 28 август Демирхисарският район бил в ръцете на въстаниците.

Към 28 август турският аскер от гр. Кичево прехвърлил Баба планина и изгорил село Цер.

Тук се завърза голямо сражение, в което загина смелият войвода Йордан Пиперката. В дните до 1 септември една 30-хилядна армия започнала да настъпва и да очиства района от въстаници. Колона аскер, идваща от към село Смилево, водела сражение с въстаници при село Слепча. Друга колона, идваща откъм Гявато, се сблъскала с въстаници при селата Вазерник и Бабино. Други колони обходили района, но не открили въстаници. На 2 септември армията се оттеглила в Битоля и Кичево и оттогава до края ия месеца въстаниците били пълни господари в Демирхисарския район.

На 30 септември 12-хилядна турска армия с 12 планински оръдия и четири ескадроиа кавалерия започнала решително настъпление срещу въстаниците в Демирхисарско. Въстаниците наброявали 970 души, разпределени в три отряда — триста души в Бигла, 250 души в южната част на Бигла и 420 души във Вировско и село Слоещица. Фронтът на въстаниците бил дълъг към 15 км. Турците настъпили. Сражението било ожесточено. Левият фланг на въстаниците, обстрелван от артилерията и заплашен от към тила, отстъпил и се насочил да пази тила на централния сектор. Центърът и левият фланг отбивали турските атаки, но надвечер силният артилерийски огън ги накарал и те да отстъпят. Въстаниците отстъпили към Церовската гора, към Вирово и към Боишките гори. След това турците се оттеглили към Охрид, Ресен и Битоля. Демирхисарският район до края на октомври се намирал в ръцете на въстаниците, като с падането на снега турската войска отново се появила.

Горнопреспанският район обхващал западното крайбрежие на езерото с център Ресен. Още на 2 август вечерта въстанически отреди влезли в сражение с аскер и башибозук при Крушовските ханища, при с. Подмочани, при с. Царедвор, при Шурневските ханища, като на места ликвидирвали турските войски и застави. Други въстанически отреди от около 150 души въстаници, разпределени на пет чети, се групирали в с. Болно на 5 км от града, отдето се отправили към гр. Ресен. Завързала се престрелка с турския гарнизон е града, но той не бил превзет. През същата тази нощ били

39

разкъсани телеграфните жици и разрушени мостове по шосето Битоля—Охрид и Битоля—Корча. В следващите дни тур ският аскер излизал от Ресен и нападал околни села. Станали сражения, най-голямо от които било на 5 август при с. Елха. До 13 септември въстаниците били господари на положението по цялото западно крайбрежие на Преспанското езеро. Още в края на август в Преспанския край дошъл много аскер и въстаниците се оттеглили в планините. На 21 септември станало последното сражение над с. Круше.

Долнопреспанският район обхващал източното крайбрежие на Преспанското езеро. На 2 август вечерта въстаниците нападнали турския гарнизон в с. Наколец. Скъсани били телеграфни жици, развалени мостове. До към края на август станали сблъсквания, но въстаниците държали целия район в ръцете си. В началото на септември станали сражения при селата Герман и Рудари и в Щърбовска планина, дето въстаниците дали 50 жертви.

Крушовският район обхващал ооластта на север от река Църна и на югозапад от шосето Прилеп—Кичево. Център е планинското градче Крушово.

На 2 август вечерта въстаниците от околните села заобиколили Крушово и два отреда се промъкнали в града. Към зори въстаниците обградили конака и казармата. Жандармите (полицаите) и чиновниците веднага капитулирали и конакът бил изгорен. Аскерът в казармата дълго се съпротивявал и едва след като казармата била подпалена, сражението се завършило с победа на въстаниците. През същия ден пред Крушово се явил нов аскер от около 300 души, но въстаниците ги отбили и прогонили. Турците подновили своите нападения и на 3 август, но отново били отблъснати. Но този ден в Крушево пристигнало и влязло тържествено Горското началство начело с Никола Карев. Създадена била местна революционна власт с представители на трите народности — българи, власи и гъркомани. Така била създадена Крушовската република, която просъществувала до 13 август 1903 г. [1]
 

1.  По-подробно за Крушевската република се говори другаде.

40

 

ВЪСТАНИЕТО В ОХРИДСКА ОКОЛИЯ

Още на 31 юли 1903 г. районното горско началство, начело с охридския войвода Христо Узунов, което се намирало в „Давидова долина”, Охридско, изпратило до войводите и селските началства окръжно, с което се давали конкретни указания за въстанието: за хранителните продукти, които трябва да се поверят на специални комисии, за опазването им и за разпределението им през време на въстанието, за временните реквизиционни разписки, които трябва да се издават, за изпращането на жито от полските села в планинските села, за фурни и складове, особено в горските, села, за брашното, за куриерската служба на невъоръжените селяни за коне за всяка чета, за определени хора, които да пълнят патрони, за гилзите, куршумите, барута, за прочитането на дисциплинарния устав, който всеки войвода трябва да прочете пред четниците и населението за през време на въстанието и пр.
 

Христо Узунов
Христо Узунов
 

Охридска околия била разделена на въстаническите райони Малесия, Горна Дебърца, Долна Дебърца и Ортакол. В районите Дримкол и Езерец нямало масово въстание.

В Малесия, която обхваща планинската област на север от Струга, до към Жупа, въстаниците се групирали на 2 август и на другия ден нападнали турските мандри край с. Локово,избили въоръжената охрана и повели със себе си стадата на албанските деребеи. Същия ден станало кръвопролитно сражение с дошлия аскер при „Цървен камък”. Аскерът бил разбит и се оттеглил по посока към Дебър. На 4 август нови турски части отново нападнали въстаниците между селата Брежано и Локово. След ожесточено осемча-

41

сово сражение въстаниците отстъпили в планините. Скоро аскерът се върнал обратно в Дебърско, като по пътя ограбил селата Сбъжда и Ърбино. Същия ден друг въстанически отред нападнал гарнизона в турското село Велеште. Аскер и башибозук оказали силен отпор и отблъснали въстаниците към българското село Таш-Морунища. Дошли и нови турски сили от Охрид. Въстаниците, обкръжени, с атака и с „ура” пробили обкръжението и се измъкнали по река Дрин. Турците ограбили селото. В Малесия кръстосвал аскер и башибозук. Двата въстанически отреда се прехвърлили в съседния район Горна Дебърца, а останалите малки чети вършили терористични действия.

Въстаническият район Долна и Горна Дебърца обхващал планинската област северно от Охрид (между Малесията и Портайска планина). В този район въстанието взело масов характер. И тук то било обявено на Илинден, а на 3 август въстаниците нападнали с. Издеглавье. Турски аскер се затворил в каменната бейска кула и се сражавал. Дошла му помощ и на 4 август вечерта въстаниците се оттеглили. Станали и други сражения на още няколко места — при с. Лешани; с. Слатино, с. Лактинье и Врабяни, с. Бутун, Грежани, Белчица, Цървена вода и другаде. В района до към 18 август въстаниците били господари, освен в селата Издеглавье, Ново село, Песочой и Оздолени.

На 19 август 1903 година в Дебърца нахлул аскер с артилерия, идващ от Демирхисарско. Той нападнал с. Мраморец, изгорил селото и прогонил въстаническата група. След сражение при с. Турие, аскерът изгорил селата Турие и Сливово. Друг аскер, идващ от Кичевско и от Дебърско, обходил Дебърца, имал е сражение с въстаниците, като ограбил и опожарил много села. След туй турските войски се изтеглили и въстаниците били господари на положението до средата на октомври 1903 година.

В Ортаколския район въстаниците били повече в планината Копарница и в Илинска и Петринска планина. На 3 август въстанически отряд нападнал турския гарнизон в Сурилски рид, но без успех. Друг отред нападнал аскера в с. Куратица и го пръснал. Станали и други малки сражения. Аскер излизал през деня от Охрид, нападал някои села и вечер се връщал в града. По-големи сражения станали на 12, 19 и 20 август при с. Куратица, с. Плакье, с. Сви-

42

нища и с. Венегошко. Въстаниците се оттеглили в планините.

Между селата Куратица, Речища и Свинища, на 13 септември станало ожесточено сражение. Аскерът имал артилерия и били убити въстаници и жени и деца. Тука въстаниците се биели до последния момент, за да защитят своите семейства и близки. Това е едно от най-ожесточените сражения. Това сражение, което е станало в „Марково долче” било последното в този район. Въстаниците се оттеглили в Дебърца. Когато станало оттеглянето на аскера от Ортаколския район, въстаниците отново се върнали.
 

ВЪСТАНИЕТО В КИЧЕВСКА ОКОЛИЯ

На 2 август през нощта въстаниците под ръководството на войводите Лука Джеров и Арсо, около 400 души, и войводата Ванче Сърбаков с около сто души нападнали Кичево, като проникнали в града, но скоро се оттеглили. С тази акция те искали да облекчат въстаническите действия в другите райони на околията. Въстаническите действия в Горна и Долна Копачка и Рабетинкол били много оживени, а в Горно и Долно Поречие и в Горно Кичево населението дало въоръжени сили, но не взело дейно участие във въстаническите действия.

Горна и Долна Копачка е планинска местност в западната част на Кичевска околия. Още на 2 август вечерта въстаниците нападнали турския гарнизон край с. Извор, който оказал упорита съпротива. И на аскера, и на въстаниците дошли подкрепления, но аскерът се измъкнал и се оттеглил към Кичево, водейки сражения с преследващите го въстаници. В същия ден станало сблъскване при с. Вранищица между башибозуци и селяни. Дошлият въстанически отред прогонил башибозука, както и една група аскер, идваща от Кичево на помощ на башибозука.

Особено ожесточено било сражението на 4 август в с. Карбуница, в което се намирал въстаническият отред на Арсо след сражението при с. Извор. Турците влезли в селото и почнали ограбването му. Населението и въстаническият отред се изтеглили от селото и заели позиция над него. На помощ на въстаниците дошел един отряд от 150 души от Де-мирхисарско. На турците също дошла помощ от Кичево и

43

албанското село Заяс. Башибозукът, начело с известния главорез Сефер, се хвърлил в атака. Почнал ожесточен ръкопашен бой на един срещу други. Неприятелят се върнал назад, но и въстаниците дали много жертви. Смелостта на въстаниците изплашила аскера и башибозуците в Кичево и повече не посмели да излизат извън града. До първите дни на септември турците не обезпокоявали този край и населението свободно си гледало полските работи. Жътвата се извършвала общо, а след това селяните си вършеели своето жито.

В Копачка на 3 септември настъпила двехилядна турска войска, идваща от Дебърско. Станали сражения, но турците се оттеглили. Към 18—20 септември аскерът отново настъпил, но пак без успех. В средата на октомври турските войски обходили района, но не срещнали въстаници. Към края на октомври горското началство разпуснало селяните, прибрало оръжието и прекратило въстанието.

Рабетинколският район е на североизток от Кичево. Това е планинска местност на планините Чальовица и Разснегище. На 3 август сутринта въстаниците навлезли в Долно Поречие, нападнали гарнизона при чифлика Дебич, а на другия ден се сражавали с башибозук в Рабетино.

На 9 август тук се водило седемчасово сражение с четири роти аскер. Турците изгорили селото. Въстаниците отстъпили. На 11 август станало ново сражение при връх Кула. След това сражение турците се оттеглили и районът бил в ръцете на въстаниците още близо един месец. На 9 септември крупни турски сили настъпили от четири посоки към Рабетинкол. Укрепената въстаническа база при връх Песяк и Чальоица била нападната и след упорито продължително сражение въстаниците били принудени да се оттеглят и пръснат. След това сражение в Рабетинския район нямала що-годе значителни въстанически действия.
 

ВЪСТАНИЕТО В ЛЕРИНСКА ОКОЛИЯ

Въстанието в Леринско започнало на 2 август вечерта и в двата Старонередски и Нидженски райони.

В Старонередския район, западно от град Лерин имало 20 български села. Въстанието почнало с нападението на ж. п. гара Екши Су, гдето с мощен динамитен взрив били разрушени ж. п. съоръжения. Пристигнала в помощ турска

44

войска от Суровичи и въстаническият отред се оттеглил. Други въстанически отреди изпокъсали телеграфните жици, разрушили шосейни мостове и ж. п. мост при с. Кенали. В този край действували войводите Георги п. Христов, Мих. Чеков и Алексо Турунджов.

В следващите дни станали сражения при с. Търсие, при с. Секулово и другаде. В ръцете на въстаниците бил целият този планински район. Двете горски началства — Леринско и Костурско — решили да се справят с турския гарнизон над с. Арменско, в Бигла планина. На 4 август започнало настъплението на леринските и костурските въстаници срещу гарнизона, като заели няколко околни височини. Селски чорбаджии от село Песодер съобщили за това на турците, които струпали подкрепления с няколко планински оръдия. Но костурските въстаници след няколко сражения заели пунктовете връх „Гьоргова глава” и местностите „Езерце” и „Копанка”. Въстаниците били към 450 души. Шпиони издали плана и проектираното място за денуване на въстаниците било заето от турски патрул. Момчетата на височината Рунзел попаднали в засада, но успели да се оттеглят без да дадат жертви. Почнало сражение за заемане височините на с. Песодер, което продължило цял ден. Атаките на турците били отбивани последователно и артилерията им не помогнала. Духът на въстаниците бил висок. Те дали убиги 5 души, а тежко ранен бил войводата Митре Влаха. Турците дали много жертви. Вечерта една част от войската при отстъплението си за отмъщение изклала мирното неизбягало население на село Арменско, като селото било опожарено. Друга част се укрепила в казармата. Турската войска не преследвала въстаниците, а се върнала в Лерин. Въстаниците били пълни господари в Старонередски район.

На 21 август ръководителите на Леринския и Костурския отреди се събрали в местността „Върбица” над село Загоричене и изработили план за превземането на градчето Невеска. Леринските и костурските въстаници на 25 август се съсредоточили около град Невеска — западно четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и други, южно — четите на Никола Андреев (Алай бей), Марко Иванов и други, източно — местните чети от село Екши Су и Зелениче. Само към север имало свободна тясна пътечка. Нападнали град Невеска със стремителна атака, с мощно „ура” и обща залпова стрелба. Аскерлиите, изненадани, почнали да бягат, обстрелвани от въстаниците. Целият им лагер под града паднал в

45

Васил Чекаларов и Пандо Кляшев със свои другари
Васил Чекаларов и Пандо Кляшев със свои другари

46

ръцете на въстаниците с богата плячка от продукти — брашно, ориз, сухари, боб, картофи, готови казани с яхния, тютюн. Хранителните продукти били раздадени на бедните а града. Въстаниците се снабдили с 80 нови маузерови пушки. Костурчани се справили с по-упоритата съпротива на аскера в казармата и в мюдюрския конак на града. Турците дали 20 убити и 8 пленени. Останалите се пръснали и избягали. Акцията за превзимането на Невеска се извършила за три часа — от 17 до 20 часа вечерта. Късно вечерта костурчани взели пленниците и си заминали, като оставили града на леринци. На другия ден в града, тържествено посрещнати от населението, пристигнали войводите Георги поп Христов, Христо Настев и Михаил Чеков. Те направили събрание в голямата къща на Мисирлията, на което Георги поп Христов говорил надълго за целта на въстанието, за равенство, братство и свобода, за автономия. Присъствуващите власи събрали 85 лири за въстаниците. Уредена била градска комисии за управа на града. Имало и банкет (зияфет) и цялата нощ минала в моабети за братското съжителство на македонците — българи и власи — в автономна Македония.

Два дни по-късно, на 27 август, куриери събщили за движението на много аскер от Лерин и Костур в посока към Невеска. Аскерът почнал претърсвания в целия район и като ставил тук-таме гарнизони, се изтеглил. Въстаниците отстъпили, но после отново се явили в района, дето станали ще няколко сражения.

Във въстаническия район Нидже (на изток от Лерин да Петровското езеро, югозападната част на Нидже планина, двадесет български села) въстанието започнало на Илинден вечерта. Разрушени били бейските кули в турските чифлици. Сражения станали с аскера при с. Гърничево, Неокази, Сетинье, Секулово. В шестчасово сражение при с. Гърничево 800 души аскер не могъл да сломи съпротивата на въстаниците, като оставил над 50 убити. До 28 август Нидженският район бил в ръцете на въстаниците. След туй нахлули турски войски. Въстаниците отстъпили в планините. През: втората половина на септември в Нидженския район се появили костурски отряди, напуснали Костурско поради силния натиск на аскера. Те тук имали няколко сражения с аскера.

47

 

ВЪСТАНИЕТО В КОСТУРСКА ОКОЛИЯ

Въстанието обхванало главно северната част на каазата — Попольето, Корещата и Клисурско. Горското началство на въстанието, начело с Лазар поп Трайков и Васил Чекаларов, на Илинден било в Дреновските усои. Оттам в този ден то разпратило кратко възвание из Костурско за обявяване на въстанието, в което подканвало всичко годно да носи оръжие... „да влезе в редовете на борците”. През нощта срещу 3 август, отделни групи прекъснали телеграфните съобщения между Костур и другите градове. Имало и план да се нападне и Костур, но поради струпването на многобройна турска войска в и около града този план бил изоставен.

Въстаническият район Пополье обхващал планината Върбица (връх Барбеш) и планината Вич. Въстаниците, пеейки песента „Боят настана туптят сърца ни, ето ги веке наште душмани”, нападнали турския ганизон в село Вишени. Аскерът оказал упорита съпротива. През нощта дошла друга турска част на помощ и всички турски войници се спасили чрез бягство. На 7 август станало второ сражение при с. Шестеово, но въстаниците били принудени да отстъпят. Въстаническият район Клисурско обхващал селата около градеца Клисура, На 4 август въстаническият отред на Никола Андреев (Алай бей) почнал своите действия с нападение срещу Клисура. То не успяло поради туй, че въстаниците не съсредоточили всички свои сили. На другия ден, 5 автуст, въстаниците — 600 души, почнали отново нападението. Ръководителят на военните действия срещу Клисура Иван Попов описва така боевете за Клисура:

„С повече от 7—8 чети аз се установих на позиция срещу града Клисура. Имахме намерение да нападнем Клисура от две страни, когато се дигнат селата Загоричане и Бобища. И аз с моите хора, и аскерът в града, взехме позиции един срещу други. Гледахме се около два и половина часа. По това време се зададе войска от Кайларе за Клисура. Тогава определих Шестеовската чета да задържи войската, която е в града. Вишинската чета, начело с Йото Рашайков от същото село, в дясно да заеме позиция; трета чета, начело с Наум Търповски вляво да може да пресече пътя на войската, която иде. Моята чета, с подвойвода Коста Василев, имаше за задача да нападне войската, която идваше. Четите откриха

48

огън. Идващата войска се разбяга. Заловихме им обоза от 11 коли с провизии — хлябове, сухар, дрехи, платнища и даже хасъри, а казаните — с кухненските принадлежности. Другите чети бяха назад, в резерв. Петте натоварени коне ги взехме и като не можехме да ги откараме на друго място, тръгнахме по височината направо към нашите резерви. Но силният огън на войската откъм града Клисура не ни позволи да ги изкараме, затова разтоварихме конете и дадохме позволение на момчетата да вземат кой каквото може. Огьнят от двете страни продължаваше. Когато да нападна, аз изпратих известие на ръководителите, които бяха в Загоричане, че аз нападам на войската, която иде от Кайляри, а пък те с тези чети, които ги имат, да нападат на войската от другата страна, откъм Куманичево. След четиричасово сражение те се явиха в гърба на тази войска, с която се сражавах. При малка една стрелба и извикване едно „ура” турците напуснаха града. Жертви — малко. Тогава Чекаларов и Кляшев със своите чети бяха над града. Аз с другите чети, построени по военному, с такт и песни тържествено влязохме в града. Власите викаха „Уря”, „ула” ... Заедно с другите чети вече ние брояхме около 800 души въстаници. На гражданите Чекаларов, Кляшев и аз държахме речи, а Кузо поп Динев им говори по гръцки. Говорихме в смисъл, че всички се борим за една идея и ги подканихме да оказват съдействие на въстаналите. След това конете и колата от турския обор ги взехме за ползуване и вече до края на въстанието си имахме коне и си служехме с тях. Заехме височините около Клисура и чакахме да ни нападнат. На сутринта на 24 август прекарахме в Клисура. Изгорихме архивата на мюдюрлюка, задигнахме пушки „Гра”, момчетата си набавиха дрехи, цървули и пр. Повече от 23 дни Клисура бе наша. И едва на Богородица, на 28 август, турците отново превзеха Клисура. От околните български села си ходеха в Клисура, като в наш свободен град. Като пълни господари на град Клисура, ние денем-нощем тръбяхме, пеехме, знамената се развяваха, което се виждаше от Костур.”

Въстаническият район Кореща обхващал планините Сърдешка, Дъмбенска и Габрешка с височините Бучье, Тиза, Вълканово чезмо и Костолата. Въстаническите действия почнали на 5 август с нападение на с. Жервени. Сражения станали при нападение на градеца Билища и в Дъмбенската планина. На 8 август (27 юли) в геройското село Смърдеш били

49

съсредоточени около 700 въстаници. До въстанието това село е било три пъти нападано и опожарявано, а населението му клано, та развалините на това мъченическо село зовели за отмъщение. Чекаларов, Попов и Кляшев припомнили на въстаниците за народните страдания и сочейки им развалините, извикали: „Дойде и нашият ред да отплатим за загиналите братя и за обезчестените наши жени и дъщери!...” На другия ден 9 август тая въстаническа сила, разгърната във вериги и с четири знамена, настъпила едновременно срещу селото Капещица и нахийския център градеца Билища. Левият фланг минал през опразнената Капещица и напреднал към Билища. Десният фланг минал през Въмбел и Връбник и приближил Билища. Противникът — около 1200 души аскерлии и арнаути — се бил добре окопал над градеца, сражавал се упорито и държал въстаниците на разстояние. За да се атакува и превземе градецът, трябвало да се мине един дол и да се поеме после една стръмнина. За да не дават излишни жертви, началството дало указание за връщане в с. Смърдеш. Въстаниците дали двама убити и един ранен.

На 29 юли въстаническият отред се отправил бързо към с. Дъмбени. Около 1000 души турски войници с горска артилерия дошли от Костур, опожарили селото, убили неколцина селяни и поставили на тясно местната чета. Отредът минал през с. Косинец, жителите на което напускали селото си, застрашено от участта на село Дъмбени. Войводата Иван Попов ги окуражил, като им казал, че турците ще бъдат изгонени. Така и станало. Въстаниците добре познавали тези места, където и друг път са се сражавали, заели върховете Тиза, Франговица, Арамийските падини и Локвата. Те били посрещнати със силна пушечна стрелба и със стрелба на двата топа (от връх Бялата леска). Въпреки това те с прибежки се приближили до Бялата леска и стреляли. Двата топа млъкнали. Скоро почнало общо настъпление на въстаниците и с непрестанни викове „ура” турците били подгонени към опожареното село Дъмбени. Само настъпилата нощ спасила турците, които се прибрали в Костур. Опожаряването на село Дъмбени костувало на турците 20 убити и двама пленници.

Тези нападения и успешни сражения всели страх сред турците. Гарнизоните в селата Загоричене, Кономлади, Поздивища, Габреш, Рула, Косинец, Кондоброди, Несрам и други не дочакали срещата с въстаниците, напуснали своите бази и се прибрали в Костур. Цялото Пополье, Кореща и

50

Клисурско били очистени от турците и въстаниците били пълни господари на северната част на Костурската кааза. Така продължило до 27 август, когато 6-хиляден аскер навлязъл в Пополье, разбил един въстанически отред и опожарил селата Черешница и Кондоброди, а вечерта същия ден след сражение във Вичи — Бобища, Загоричане, Бъмбоки и Мокрени и влязъл в опразнения от въстаниците град Клисура ... Въстаниците били изтикани и от планината Върбица.

В началото на септември турски части от Пополье и Клисурско се прехвърлили в Кореща, откъдето изтикали въстаниците и опожарили селата Черновища, Горно Дреновени, Долно Дреновени, Поздивища и Въмбел. Голяма част от въстаниците се прехвърлили в Мориовско. Към 10 септември аскерът минал в съседните каази, като в Костурско останала малко войска и въстаническите отреди се завърнали в своиге бази. Към края на октомври се появил отново аскер. С последните сражения при селата Кономлади и Турие се прекратили и тук въстаническите действия.

В другите околии на Битолския революционен окръг населението, както е известно, не се вдигнало на въстание. Подготовката и въоръжението били слаби. Само четите увеличили своя състав и засилили своята дейност, като се стремели да отвлекат турския аскер от масово въстаналите райони.

В Прилепска околия действували по-активно шест чети с по 15—20 души всяка чета. Тука действувал Пере Тошев, а по-късно дошъл Гьорче Петров с чета от 75 души и товари динамит, бомби и друго оръжие. На 4 август четите се събрали в с. Живо, на десния брег на р. Църна, за да нападнат казармата в село Витолища. Четите били подсилени от няколко селски чети и достигнали общо 500 души, но сражението се прекратило след два часа и четите се пръснали по своите места. Както Пере Тошев с Прилепската чета, така и Гьорче Петров със своята чета сновели по селата, без да предприемат обаче по-крупни действия.
 

КРАЯТ НА ВЪСТАНИЕТО

Вече през октомври и особено в края на октомври 1903 г. загаснали последните огнища на въстанието. Тук-там имало от-

51

делни сблъсквания на чети или групи от нелегални революционери. Ние вече отбелязахме многобройните сражения и жертвите, които народът даде. Големи територии в Битолския революционен окръг бяха напълно освободени продължително време и в тях се разпореждаха новата народна власт, горските началства и войводи.

В Битолския революционен окръг през време на въстанието станали 150 сражения, в които са участвували към 20 хиляди въстаници и към 293 хиляди войници и башибозуци. Били убити 746 въстаници и 3087 войници. По каази — 70 сражения станали в Битолска кааза, 31 — в Охридска, 22 — в Леринска, 17 в Костурска и 10 сражения в Кичевска. Опожарени и разрушени били 492 села, като изцяло опожарени и разрушени били 91 села. Обездомени били 52 хиляди души. Между невъстаналото население били убити и изклани 1700 души, между които жени и деца. Особено много пострадало населението в Битолската и Охридска кааза. Обикновено и често явление било през време на въстанието аскерът и башибозукът да избягва срещи с въоръжени въстаници. Затуй пък тяхното внимание се насочвало към беззащитните и обезоръжени старци, жени и деца, които убивали или насилвали. Те ограбвали селата, водениците, изгаряли в полето сеитбата и задигали добитъка. В своите спомени войводата Георги поп Христов описва турските зверства в с. Арменско. В това село той е влязъл с четата си на другия ден, след като турците били в селото и извършили клане. Той е бил принуден да прибира и погребва трупове. Гледката е била страшна.

Още през време на действията Главният щаб на въстанието изпратил протестно писмо до дипломатическите представители на великите държави в Битоля, с което ги осведомява за жестокостите на турските войски, извършвани над населението. Изстъпления на турската войска и башибозук над беззащитното население станали не само в Битолския революционен окръг, гдето въстанието било масово, но и в други краища на Македония. От всички тези места с хиляди бежанци потеглили за България, гдето са търсили и намигали спасение. Имало е села, голяма част от населението на които избягало и намерило прибежище в България. Това е нова голяма вълна от 30 хиляди души бежанци след подписването на Берлинския договор и други десетки хиляди след т. н. Горноджумайско въстание в 1902 г. под османско владичество.

52

Пострадалото население във въстаналите райони, останало без покрив и храна, се скитало до късна есен из планините, страхувайки се от издевателствата на турския аскер и Еласти. Когато вече настъпили студовете, то почнало да се прибира по изгорелите си села, но нямало къде да се настанява. Голяма част си копаело землянки, в които се приютя, вало. Пострадалото население получавало помощи от чуждестранни благотворителни сдружения, а също и от България, ко това решително не могло да помогне на тежкото му положение. Турското правителство обявило височайшата „милост” на султана към населението, но гоненията продължавали. В Костурско населението твърде много страдало и от гръцкия владика Каравангелос, който преследвал всички, които не искали да минат под Патриаршията. Някои свещеници били принудени отново да признаят Патриаршията, за да не пострадат.

Въпреки тежките изпитания, на които били подложени българите във въстаналите райони, те показали голяма твърдост в понасянето им. Силно впечатление прави обстоятелството, че сред населението не се появило недоволство от революционната организация, към нейните по-първи дейци. Това показва, че след десетилетна работа Организацията е пускала дълбоки корени сред народа. Голяма част от първите дейци на Организацията останали и след потушаване на въстанието сред народа, като Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев. Те поддържали духа на населението. Нещо повече — скоро след въстанието почнала работа за възстановяване на редовете на Организацията и резултатите се почувствували още през следващите 1904 и 1905 години.

Въстанието в Югозападна Македония бе истинско народно въстание. Както видяхме, то бе ръководено от Тайната македоно-одринска революционна организация, която си бе извоювала голям авторитет, любов и преданост сред населението. Вярата на населението в Организацията била пълна и всеотдайна.

В хода на въстанието се видя, че народът не само храбро се би за своята свобода, но има сили и възможност да създаде своя собствена народна власт, напълно демократична. Примерът с управлението в малките градчета Невеска и Клисура и особено в Крушовската република говори ясно за зрелостта на народа да уреди своя народна власт.

Въстанието не успя преди всичко поради това, че то се ограничи само в Битолския и Одринския революционни ок-

53

ръзи, че то не бе добре подготвено, особено що се отнася до въоръжението на въстаниците. То не успя и поради това, че силите на въстаналия народ не могли да се сравняват със силите на все още могъщата Османска империя, с нейната многобройна и добре въоръжена армия. На въстаналия народ никой не се притече на помощ. Общественополитическите условия бяха такива, че такава помощ не можеше да се очаква и даде. При това в Европейска Турция нямаше такива обществени сили, които биха могли да разберат целите и задачите на народното въстание и да помогнат, нито пък в съседните страни демократичните и работнически сили биха могли да помогнат на въстаналия народ в Македония и Одринско. По този начин народното, предимно селско въстание в Македония и Одринско, не получи и не можеше да получи помощ от тези демократични обществени сили и преди всичко в България.

Въстанието бе потушено. То не успя. Но неговото значение е извънредно голямо. То се явява като ярка проява и продължение на :нацирналноосвободителното движение на българския народ, естествено продължение на Априлското народно въстание от 1876 година. Въстанието от 1903 г., станало 27 години след Априлското народно въстание, поучено от някои слаби страни в организирането и провеждането на Априлското въстание, бе и по-добре организирано,, по-масово въстание и можа да продължи, повече време. Въстанието се отличава и с новия голям опитда се създаде една демократична, народна власт.

Правилно големият съвременен български поет Венко Марковски в своята поема „Лука Безимен” (посветена на ЦК на БКП) възпява Крушово наред с Оборище.

Ний помним в турската робия, Възраждане на цял народ,
Ний помним Дякона с бесилка, разтърсил немия хомот.
Оборище шуми в кръвта ни, на Бузлуджа орли сме ний,
С Илинден в Крушово бунтовно, ний палим буйни светлини.


[Previous] [Next]
[Back to Index]