3. 13-ТЕ ДЕНА НА КРУШОВСКАТА РЕПУБЛИКА [1]
     Георги Томалевски
 

. . .Всички чети са вече вън от града и разпределени в отредите очакват решителния час. В града разпореждат Григор Божинов и Тодор Павлов. Григор Божинов е обичан от гражданите на Крушово. Той е еднакво популярен както между българското, така и между влашкото население. Като търговец той си е създал големи връзки с хората от цялата страна. Организацията го постави на този отговорен пост, защото знае, че всеки с доверие ще се подчинява на неговите разпореждания. Божинов притежава еднакво добре развити граждански и революционни качества.,

Настъпва съдбоносната нощ на 19 юли. Божинов и Тодор Павлов нареждат да се отиде до къщата на Гьоре Макрев и да се съобщи там на настанения щаб на въстанието, че всичко е вече готово. На една група хора се дава задача да занесат тенекии и бутилки с гас до местността „Куличе”, където са отредите на Андрея и Алябака. На същите се прочита и прокламацията за въстанието, изслушана с вълнение и възторг.

Заспива градът. Само на едно-две места свети и се чуват свирци. Има сватби. Деврието се прибира. Над Крушово модра и красива лежи съдбоносната нощ.

В късните часове по една от улиците на града се долавят леки предпазливи стъпки. Един от отредите бавно и незабелязано пропълзява към своя обект — хюкюмата. Това учреждение се намира на пазара сред града. Всички граждани, дори и децата, знаят тая сграда, символ на властта, не веднаж всявала респект сред населението. Пред хюкюмата има площад, откъм северната страна на който се издига хубавата
 

1. Откъс от книгата „Крушовската република”; всички дати са дадени по стар стил.

55
 

гръцка църква „Св. Никола”. Прекрасното изкуство на майстор Петре от село Гаре е оставило там величествени следи. Там има иконостас, който оставя зрителя като онемял, за-шото трудно може да повярва той, че човешка ръка и човешка фантазия могат да постигнат такова чудо. Богата феерична композиция, сполучливо поставени между лозови пръчки листа и гроздове — сцени от стария и новия завет, неповторима символика и великолепно прозиране в пространствения строеж на фигурите правят от това дело на копаничарите един безсмъртен паметник на дебърската школа.

Мълчи църквата в тая паметна нощ. Белеят се стените в полумрака, отразили светлика на фосфорната луна, мълчи наоколо всичко освен трите чучура на чешмата, из които блика студена планинска вода. Какъв прекрасен напев, каква сладостно сказание е тоя шум в препълненото корито сред мълчаливата нощ над Крушово! Ако сърцето на човек, който знае какво трябва да стане не след много време, не е така свито в очакване, той би могъл да седне наблизо и, потънал в съзерцание, да слуша с часове това унасящо бълболене, тоя сладостен говор на водата. Тихо е, едва-едва се поклащат сведените над чешмата вейки на върбата.

В тоя ден през църквата са преминали много сватби и при постоянните влизания и излизания от църквата не е било възможно след последното венчило да се промъкне вътре Коле Ивановски и неговият по-малък брат — Алексо. Те имат важна мисия: когато до църквата наближи отредът на Андрея, да отворят вратата и да пуснат вътре комитите, тъй като щабът е набелязал църквата „Св. Никола” като важен пункт за нападението на хюкюмата. Наистина, странно хрумване, но за ръководителите на Илинденското въстание борбата за свободата на народа е така свята, че нищо от това, което те предприемат, не считат за светотатство.

Привечер клисарят тръшва вратите и заключва църквата отвън. Зловещо изскриптява отразено от ека на църквата щракането на ключа в празното пространство.

Хладни тръпки на особен страх минават по снагата на Коле Ивановски, който обикаля с леки стъпки из църквата. Той мълчи, повел със себе си по-малкия брат, и спира поглед там, където, осветен от кандилото, гледа от иконата със строги очи свети Никола. Никой не може да отгатне какво иска да каже той, в чието име е строен тоя храм. Като смразяваща тръпка отекват от стените на затворената църква ударите от камбаната на стария часовник. Между тях, по-дребни, равно-

56
 

мерни, фатално неумолими, следват стъпките на секундите. Вечното време не спира своя ход, то не ще го спре и сега. Не ще отмине това, което иде и е вече много близко.

Коле Ивановски мъчно понася тоя зъзнещ ек от ударите в празното пространство и затова той повежда брат си по витата стълба за черковната кула. Там горе те са облъхнати от свежия нощен въздух. Часовникът на кулата отмерва полунощните удари.

Притихнал е вече и сетният шум от веселите сватбари. В сън са потънали хората от планинския град, ограден с каменните стени на своите къщи. Само тия, които знаят и очакват сигнала, чакат безмълвни и притаени при угасени светлини и тръпнещи сърца. Бледата фосфорисцираща луна се е издигнала във високия свод на небето като приказна корона на топлата юлска нощ.

Усетили преминаването на полунощния час, ранобудни, влюбени и прекрасни, запяват славеите в хладната кория, като прелюдия на небесна музика. Като потоци от неземни гласове се понасят нагоре техните песни. Прекрасна, неповторима нощ над Крушово.

Далече по небето на изток се явяват съвсем бледи резедави светлини. Там, при Каймакчалан и Морихово, се раждат предутринните трепети на зората.

Коле и Алексо Ивановски, обърнати цели на слух, са пак долу в църквата, и, опрели глави на вратите, очакват познатите стъпки. Нищо още не се чува. Само глухото бълболене на водата се долавя в късната нощ. Ето стъпки. Заптиетата от хюкюмата приближават до чешмата. Някои от тях си наливат вода, други се мият. Едва минават няколко минути, чуват се други стъпки. Това са стъпките на промъкналите се незабелязано през града чети. Коле Ивановски хваща желязото на вратата и всеки миг е готов да отвори вратата. Навън той чува разговор: „Ким сен?” „Да живее македонският народ!” е отговорът — отривист и гръмогласен.

В тоя момент проехтява първата пушка. Вангю Топузов стреля срещу заптиетата. От тях един извиква уплашен: „Али чауш, москов гелди!”

Има опасност турците да нахълтат в черквата. За да не стане това, Коле отваря вратата откъм „емиш пазар”. Войводата Андрея заедно с Вангю Топузов влизат в църквата. Андрея е снажен и красив войвода. Облечен е в китена фустанела и е въоръжен с българска манлихера. Останалите хора от четата заемат удобни позиции срещу хюкюмата. Огъ-

57
 

нят е открит. Коле затваря вратите, а влезлите заемат позиция по прозорците. Часовоят пред хюкюмата вече лежи мъртъв. До самата чешма пада и първата жертва на въстанието — Петре, от село Единаковци. Стрелбата е честа. Тя се ожесточава. Трещат залпове и в тоя тътнещ трясък се понася могъщо и гръмко „Ура!” Градът е стреснат от дълбокия си сън. Хората вече знаят какво става: Въстанието! Разтварят се врати и прозорци. Тия, които са посветени, тръгват към изпълнението на възложените им задачи.
 

Коле се втурва по стълбата на камбанарията, сграбчва въжетата и с всички сили залюлява камбаните. Над Крушово, отекващ чак в планината, далеко, далеко се понася камбанен звън — зовящ, силен, настойчив. Ехти там долу сражението, трещят залпове, а над града се носи развихрен и трогателен викът на метала, тоя решителен зов на свободата. Няколко куршума префучават през камбанарията, но Коле е съобразителен. Той стои по-долу на стълбата и, завързал въжетата с червения си пояс, люлее камбаните, както се люлеят на Възкресение. След няколко минути се обаждат камбаните от влашката и българската църква „Св. Богородица”. И тоя храм, обичан от старите мияци, гледан като скъпа рожба, зазвънява във великата и тържествена нощ. Може би към петдесет камбани ехтят над планинския град и тоя ек на бронза се смесва с трясъка на пушките, бомбите и бодрия задружен вик „Ура!”.

На няколко места вече пламтят пожари, горят магазини и къщи.

От изток се разлива румената светлина на изгрева. Денят е сякаш стреснат и изненадан, макар че слънцето се подава пак така величаво и спокойно в далечината.

Какъв е тоя камбанен звън? Къде лети тоя призив, изтръгнат от коравите ръце на звънаря? Кои сърца и чий сън ще пробуди тоя вик на Крушово? Ще ги чуе ли някой там далече, където ленива и недокосната лежи съвестта на охолните поробители? В тая безумна, неравна, осъдена предварително на гибел борба на въстанали гяури, с белите бечви,.с пантрондаши и кечета, с неукротима сила в гърдите си и с пурпурното знаме, на което пише „Свобода или смърт”, дали светът ще види, че е време да се смъкват оковите и човекът да заживее достойно?

Колко е могъщо, неотразимо и как същевременно е печално въстанието на един потиснат роб, защото силата се

58
 

изтощава, оръжието се изхабява, устремът пречупва криле и печален край чака там, където сега ечи възторжен камбанен звън. Но тия викове на метала, на човешкия глас остават в десетилетията и вековете, в написаната история на човеците и ненаписаните спомени на света. Не напразно са били тия викове към народите, към безпределните пространства. Крушово, малкото сгушено в шепите на планината градче, се покри с ореол от слава, която никой не може да му отнеме .. .
 

Развиделява се, но пукотът на пушките не престава. Целият, град вече знае истината. Знае, че онова, за което по-рано се шушукаше, сега се превръща в живо дело. Ентусиазмът с така голям, че никой не мисли какво ще последва след всичко това. Никому не идва наум, че властта ще вземе мерки за потушаването на въстанието. Във въздуха на тоя юлски ден се носи зовът на свободата, опиянил всяко сърце и превърнал всяко чувство в ликуване.

Турците в хюкюмата още се държат. Четата обстрелва сградата, хвърля и бомби, но стражата не се предава. Настана решителен час. Четниците успяват да подпалят зданието. Кълба дим и пламъци се понасят нагоре. Пред опасността да изгорят живи, някои от жандарите се опитват да избягат, скачат от прозорците, но биват посрещнати от куршумите на заелите позиция четници. Някои от тях са вече безжизнени трупове пред входа на зданието. Една част успяват да избягат, укривайки се из тесните пусти улички на квартала. Огън и пушечни залпове. Хюкюматът е вече обезвреден. Едни от жандармите са мъртви, а други заедно с албанеца от Дебърско Фета чауш успяват да избягат.

По същото това време в нощта, когато отредът на Андрея запада хюкюмата, друг отред, предвождан от Иван Наумов Алябак, започва обсаждането на казармата. Крушовският гарнизон се състои от около сто и двадесет души войници. В деня на въстанието половината от тях са вън от града — отишли да придружават един таксилдарин, тръгнал да събира данъци по селата. Обсаждането на казармата, разположена на шосето за Прилеп и Битоля, в долния край на града, би се извършило много по-лесно и с по-малко жертви, ако не бе открит преждевременният огън на площада при гръцката църква. Пукотът при църквата дава възможност на войниците да се окопитят. Едно отделение четници, предвождано от Такю Костов Ашлака, определено да вземе изгодната позиция в общинското здание за стоки отвъд реката, не успява да

59
 

достигне местоназначението си. Има опасност след дадената вече тревога в казармата войската да излезе навън и да убива наред. За да не стане това, предвидливият и умен Ллябак дава заповед на четата да бие непрестанно със залпове във входа и прозорците на казармата, докато отделенията, обсаждащи тоя важен обект, заемат позициите си.

Борбата става много ожесточена. На четниците е невъзможно да щурмуват казармата, тъй като всеки показал се на открито човек бива обстрелван с град от куршуми от удобната позиция на противника. И на турската войска е невъзможно да излезе от сградата, защото и тя е изложена на явна смърт. Така упорито и безрезултатно борбата се води до късно след пладне.

Прави се опит да бъде запалена и казармата, като тя се изпръсква с гас посредством градската пожарна помпа. Но турците потушават пожара. Питу Гули, пристигнал с подкрепление към мястото на сражението, предлага да се подпали сградата, като се хвърлят бутилки с гас и спирт. Тоя план успява. Бързо пламва казармата и войниците са принудени да избягат в зимника, използуван като обор за техните катъри. За това, колко е опасно да се покаже четник на открито, вследствие ожесточената стрелбва на турските войници, говори фактът, че един гражданин, който се опитва да премине улицата на повече от сто метра от казармата, бива моментално повален.

Единственият изход на обсадените войници е да бягат. Но как? Командирът на ротата мюлязимевел Али ефенди е хитър и находчив турчин. Той дава идеята на войниците да пробият една дупка в зида откъм долната страна на казармата, и оттам да се спасяват. И наистина, дупката е пробита, войниците един по един се измъкват и хукват надолу по дерето. Обаче жени от съседните къщи, като гледат бягащите войници, с викове съобщават за това на въстаниците. Четниците напускат позициите и започват да преследват бягащите турци. Завързва се бой в това дере, където турци, и наши дават жертви. Разбира се, бягащите войници са изложени на по-голяма опасност и техните убити са много повече. В турското село Алданци офицерът Али ефенди преброява заедно със себе си само седемнадесет спасени човека. От четниците са убити седем души и пет ранени. Там убиват дядо Ицо Карев, баща на загиналия в Ракитница Тирчо Карев и на войводата Ташко Карев. Прострелян е също Хри-

60
 

сто Тахчията, както е наблюдавал сражението от прозореца на къщата си.

Вестта за бунта в Крушово е вече пръсната в околията. Отдолу, по шосето Прилеп—Крушово, се появява голяма банда башибозук от турските села в Прилепска околия, но тая помощ на обсадения турски гарнизон не успява да спаси положението му, тъй като пълчищата биват посрещнати от четническите отреди. Тук при това сражение е ранен Велко Пецанов от Крушово.

Пристигането на Питу Гули в града със своята чета от 350 души полски селяни, отправила се на помощ на четниците в борбата при казармата, не става така незабелязано. Отредът преминава през средата на Крушово по най-тържествен начин. Питу Гули язди върху чудесен светлосив жребец. Той е облечен в червени, обшити със сърма черкезки дрехи. Над венеца от къдрава буйна коса има калпак...

Редици от захласнати граждани — старци, жени и деца, го акламират. Децата гледат тоя красив юнак на коня, взират поглед с наслада и неутолимо детско любопитство в червените дипли на развятото знаме, което се вее зад войводата, носено от юначния знаменосец Георги Димев.

Каква незабравима картина! Децата, макар и невръстни, никога няма да я заличат от своята памет.

Отредът на Питу Гули се спира в местността „Гуменя”. Там народът отива да се поклони на знамето. Всички целуват тая светиня — символ на борбата и свободата.

Третият обект на въстаниците е телеграфопощенската станция. Началникът на станцията Раиф ефенди и неговият прислужник Шабан се предават доброволно, след като виждат, че всяка съпротива е безсмислена. Предава се също и полицейският началник със своя син. Тук е извършена една грешка. Тия турци, независимо, че са представители на властта, би трябвало да бъдат завардени така, както са завардени във всяко отношение всички останали мирни турски граждани, особено жените и децата. В тая огнена суматоха следите на Раиф ефенди се губят. Вероятно той е паднал пронизан от някой куршум, изстрелян от тия граждани, които не са запознати с наредбите, издадени от щаба на въстанието и пренесени тук от крушовското горско началство. По същия начин се предава и беледието — общинското управление, в което загива само секретарят.

Съпротива оказват държавните бирници, так наречените таксилдари. Пазителите на парите и сметките намират за

61
 

необходимо да се защищават. Те откриват огън. За да не се дават жертви, четниците решават да запалят къщата. При опит да се подпали къщата бива убит четникът Питу Гьонда и ранен Никола Щерев — Горцу. Таксилдарите успяват да се измъкнат от опожарената къща, укриват се в един кладенец, но там умират от задушаване.

Крушово се намира във вихрена битка с вековния си господар и поробител. Трещят залпове, вият се стълбове дим, пламъци се развяват нагоре към вече развиделеното небе. Гражданите бързо се ориентират и дават ценна подкрепа на въстаниците. Всички хора, които имат скрито оръжие, го изваждат, формират се нови отреди. Най-голям от тия народни полкове е тоя на подпоручик Тодор Христов, в който като помощник войвода влиза Георги Стоянов. Този непроявен до тогава с никакви външни блясъци Георги Стоянов мълчи и чзка своето време, което не ще закъснее да дойде.

Жените и децата от турското население в града са събрани в една къща, пред която е поставен часовой. Към тия же ни и деца се постъпва най-човечно. Дава им се храна и всичко необходимо. Никакво насилие, никакво посегателство на честта не е извършено. Това обстоятелство, което характеризира крушовското народно въстание, има по-късно голямо значение за съдбата на града и населението.

Високо в небето беше се издигнало жаркото юлско слънце. Корията, уморена да отеква на залповете и бомбените трясъци, бавно затихва. Само славеите, които огласят нощта с прелестните си трели, са отлитнали, уплашени от необичайната пукотевица. Градът се оживява. Вече всички знаят, че Крушово е свободно и че войводата Никола Карев ще: обяви република. Всички се поздравяват, прегръщат се, целуват се и си честитят свободата, възкресението, републиката.

Наистина около Крушово се водят още сражения, но въстаниците взимат положението в ръцете си. При „Дени Камен” е Гюрчин Наумов, който на 21 юли пресреща със силен огън идещите от Дряново въоръжени банди. Тук турците дават около 20 души убити и се оттеглят. Така биват отблъснати и други нападащи турци от Норово и други околни села, докато всичко постепенно затихва и цялата околност се убеждава, че градът е здраво в ръцете на въстаниците, че той е вече свободен град, над който се развява знамето на републиката.

62
 

Никола Карев

63
 

На 22 юли по пладне щабът на въстанието в Крушово, или така нареченото „Горско началство”, влиза в града. Гражданите посрещат ръководителите на народното въстание с възторжени акламации. Свиква се съвет от първенците на града, взети от всички народности. Съветът трябва да обсъди положението и да избере временно правителство за най-лървата, най-малката, но славна република на Балканския полуостров, появила се внезапно и дръзко като светъл остров сред мрачното феодално царство на султан Абдул Хамид.

Временното правителство се избира бързо и в пълно единодушие. В него влизат: Дину Вангел — грък, патриаршист — завеждащ съдебната служба; Георги Чаче — албанец, секретар и завеждащ реквизиционните работи; Теохар Нешков — българин — касиер и завеждащ финансите; Христо Кюркчиев — българин — градоначалник и завеждащ цивилната милиция в града; Димитър Секулов — българин — завеждащ санитарното дело. В това временно правителство се включват като помощници гражданите Григор Божинов, Павлов и Гьорче Тренков.

Назначени са комисии за продоволствие и други услуги на четите. Една комисия се занимава с разквартируване, изхранване на четници и завеждане болниците в града. Болницата се помещава в училището „Св. Кирил и Методий”, срещу църквата „Св. Богородица”. Столовата, в която се хранят четниците, е в къщата на Велю Негрев Китаноски. Друга комисия се грижи за доставка на хранителни продукти. Складът се намира при Кузман Гарски. Трета комисия доставя цървули, чорапи, фланели и друго необходимо облекло. Складът на тая комисия е в гръцкото училище. Една специална комисия продължава да събира оловни съдове — сахани, павурчета за ракия и други съдове, необходими за изливане на куршуми. Леярната работилница се намира при Илия Бояджия. Има комисия за доставка на брашно. Тя се грижи и за омесване и изпичане на хляб. Брашното се складира във фурните.

Един глашатай съобщава от всички по-важни пунктове на града търговците да отворят дюкяните си и всеки да си гледа работата, животът да протича най-нормално, тъй като градът е освободен и е в ръцете на въстаническата власт, която го е обявила за република.

Опиянени от победата, облети в радост и ликуване, крушовчани мислят, че целият свят е свободен и радостен като Крушово. Нито за миг те не допущат мисъл, която би нару-

64
 

шила това всеобщо ликуване. Навсякъде се чува весел говор, смях, песни. Хората си ходят на гости, както това става през големи празници...

Крушово е република. Над него грее нова светлина, нови надежди се раждат в душите на хората. В начина, по който протичат работите, има нещо, което много прилича на въстанията преди освобождението на България. Както в Клисура, така и тук има черешово топче. Дали това е съзнателно или случайно, никой не може да каже. Селяните от Селце са сръчни хора. Те изрязват още преди въстанието дънерите на две диви череши, оставят ги да съхнат и после ги издълбават на топчета. Първото черешово топче е донесено в Крушово на 23 юли. Подпоручик Христов го монтира, напълва го с барут и слага в него един топуз от кантар. Преди да бъде даден пробният изстрел, в града е пратен Митка Манака, който се свира по площадите, качва се на покривите и вика със силен у лае, че на „Гуменя” ще се прави проба с топчето, та да не се плашат хората. „Това не е турски топ, а нашето топче” — реве гордо Митка...

Щабът на въстанието изпраща парламентьори в селата Норово, Алданци и Пласница да предадат манифеста, изработен за турското население.

Прокламацията на Крушовското горско началство до турското население в селата, написана нарочно на местен македонски говор, има следното съдържание:
 

„Бракя земяци и мили комшии!

Мие, вашите вечни комши и познанци от убавото Крушово и неговите китни села, без разлика на вера и народност, не можейки веке да търпиме тиранията на жедните за кръв и гладните за чоечко месо муртати (предатели, изменници — б. а.), що гледаат и нас и вас да дотерат до нож, и нас и вас да дотерат до питачки стап (просяшка тояга — б. а.) и нашата мила и богата земя да заприлегат на пустиня денеска дигнавме глави и решихме до пушка да се браниме от тия паши и ваши душмани и да задобиеме слобода. Вие мошне арно знаете, оти ние не сме лоши и разбирате оти от маки си я кладовме главата во торба, за да заживеем чоечки или пък юначки за умреме!

Бидейки от дедо и прадедо си живееме како бракя на оваа земя, ние ве имаме свои и сакаме до край да останеме свои.

65
 

Ние не дигнавме пушка против вас. Ние не дигнавме пушка против мирниот, трудолюбив народ, що се прерануе како нас со кървава пот — той ет наш брат и со него сме живеене и пак сакаме да живееме. Ние не излеговаме да колеме и да иалиме, да крадеме и да грабиме.

Доста ни се золумите на безбройни дерибеи по нашата сирота и окравена Македония. Ние не излеговаме да ги присянчуеме вашите майки и сестри, жени и керки. Ние не сме муртати, а револуционери и под клетва да умреме за правото и слободата. Ние се бунтуваме против тиранията и ропството, против муртатите, против золумчарите, против насилниците на нашата чест и против тие, що ни я смукат нашата пот и експлоатираат нашиот труд.

Ние ве жалиме како свои бракя, бидейки разбираме оти и вие сте роби како нас: робои на царот и на царските бегои, ефендии и паши, робои на богатите и силните, робои на насилниците и на золумчарите, що я запалиа царщината от четири страни и що ни дотераа нас да дигнеме глава за право и слобода и за чоечки живот. Ве каниме и вие да дойдете, да дойдете да водите борба. Елате братя мусулмани при нас да тръгнеме против вашите и нашите душмани! Елате под байракот на автономна Македония. Елате да ги скършиме синджирите на ропството, да се куртулисаме от маки и страдания. Елате при нас бракя да си слееме душите и сърцата и да се снасиме, та и нашата челяд да живее мирно и спокойно, да работат и напредуват.

Мили наши комшии! Като турци, арнаути и муслимани ние разбираме, дека вие мислите оти царството е ваше и вие оти не сте робои щом на царскиот байрак нема кръст и има месечина. Оти не е така и оти грешите, вие бързо ке се сетите и ке го разберете. Ние сами ке се борим и за вас, и за нас и ако е потребно, до един ке умреме под байракот за нашата и вашата слобода. Слобода или смърт е написано на нашите чела и на нашиот кървав байрак и нема вече вракяне назад.

Нека биде благословена светата борба!

Нека се живи борците за правото и слободата и сите чесни македонски синои!”

Кметът на селото Синан, като получава пратката, събира населението в джамията и дава на ходжата посланието, което бива изслушано с най-голямо внимание. Недоумение се разлива по лицата на бедните турски селяни. Те чуват такова

66
 

нещо, което никога не са чували. В сърцата им трепва вълнение, тъй като и те са под същия бейски камшик, който събира от пях данъци и глоби.

След три часа на Ташко п. Христов е предаден отговорът от Алданци, който има следното съдържание:

„Драги съседи. От писмото ви научихме, че вие не сте лоши хора. Вие не сте напуснали домовете си, за да нападате мирното население, а сте само против властта и тия, които я бранят. Ние обещаваме, че ще стоим мирно. Ние сме невинни хора. Бог да помага на тия, които са на страната на правдата. Другите писма препратихме до съседните села. Там хората мислят като нас.

Кмет Синан”

Подобно на това писмо се получава от избягалия там началник на гарнизона в Крушово, който моли да му върнат оставените в атакуваната казарма дрехи.

В тия писма, написани в такова безизходно за турците положение, има и малка доза хитрост. Те знаят, че Крушова не ше бъде оставено да царува спокойно. Всеки ден те очакват големи царски сили, които ще сложат край на тая дръзка изникнала република на Баба планина и гледат да минат колкото се може по-лесно. Това е така, но е вярно и туй, че турците за пръв път се убеждават, че комита не значи разбойник, а човек, който е решил да даде живота си за свободата и честта на своя народ...
 

Обявената в Крушово република е най-чиста и съвсем народна република, очистена от шовинистически национализъм. Дока го трае тя, угаснали са всички вражди и злини. Те се подават на повърхността по-късно, когато пада чистото народно знаме, прекършено от урагана на бурята.

27 юли, неделя. Камбаните от трите църкви в Крушово звънят. На три места ще се служи тържествена литургия. Втв всяка една от църквите присъствуват представители от временното правителство и щаба. В гръцката църква е Никола Карев, с което той подчертава пълното си побратимяване както с гърците, така и с гърчеещите се власи в града. Неговото присъствие там е показалец за качеството на Крушовската република и за идеите на тоя освободен от ограни-

67
 

чения и с широка народна душа човек. Тодор Христов — офицерчето, е във влашката църква, а Тома Никлев е в българската църква „Св. Богородица”.

Не е имало никога такова тържествено служене. Само на Великден хората са така празнични. Богомолците и на трите места са преизпълнени със скрито вълнение и с нещо неизвестно, малко тревожно. То се изявява върху фона на тая тържественост като предчувствие, като контраст, защото Крушово е все пак изненадано от бързия прилив на тая свобода. Някакъв далечен трепет пропълзява неканено в сърцата на тия преждевременно ликуващи хора.

В църквата, в която преди седмица отекваше пукотът на битката, на тоя незабравим Илинден, когато въстаниците се бяха хванали за първи път в решителен двубой с тиранията, сега се носи моленето на стъписани от свободата хора.

След молебена хората от трите църкви и целият град отиват на гробищата. Напред се веят хоругви, знамена и се носят венци. Пред пресните гробове на падналите четници се отслужва панихида. Едно широко пространство от поляната е заето с хора, коленичили благоговейно. Струва ти се, че целият народ на Македония е паднал на колене. Най-разновидни цветове от дрехи — червените миячки везеници, черните дарпии на траурните жени, тъмносивите и черни коприни на влаинките, белите долами на мъжете, цялото многообразие на Крушево, смирено и със сълзи на очи привежда глава пред подвига на. загиналите..

Мълчи това човешко множество. Минутата е тържествена. Стихнали са и глухите ридания. Безпределно, велико мълчание.

Никола Карев се изправя бавно и величествено. Неговото слово е прекрасно, героично и топло. Гласът му е развълнуван, прочувствен и заразяващ. Гюрчин, за голяма изненада на всички, не може да издържи тия пламенни слова. Тоя корав и изпитан в толкова несгоди и опасности хайдутин се разридава безгласно. Той плаче за загиналите другари, плаче за своя живот, за дългото си изгнание и за тая тържествена и неповторима минута. Сълзи се стичат по неговото сурово, изпечено лице. И други очи са разплакани.

Една дружина четници с три залпа отдава другарска бойна почит на падналите.

Знамето на Крушовската народна република се вее все така достойно, величаво. То прилича на пурпурен пламък.

68
 

*

Изминават единадесет дни в свобода, в изненада, в ликуване. Единадесет дни Крушово е република. На 29 юли, дванадесетия ден, вълна на безпокойство се разлива над града. На „Гуменя” хората от щаба наблюдават нещо с един бинокъл. Едни казват, че това е стадо биволи, задръстило пътя, а други твърдят, че е войска.

Гюрчин се явява пред щаба със своята чета и говори нещо с Тома Никлев. Разговорът е оживен и нервен. Гюрчин твърди, че стоенето му на „Средочна вода” е безсмилено, защото това, което иде отдолу, не е обикновена потеря, а грамадна войска с картечници и топове. Гюрчин взема своята дружина и отива към „Бегова кория”. Щабът се вдига и отива към града. В тоя момент от полето проехтява един топовен гърмеж. Гранатата пада в махалата Струнга. За няколко минути всички дюкяни са затворени и хората се прибират по домовете си. Никой не знае какво трябва да се прави. Бсеки мисли, че трябва да има свой почин за спасяване на живота си.

Щабът на въстанието дава нареждане до своите боеви части, които са по местата си, но какво нареждане може да се даде на населението? Четите наново са разпределени така: Гюрчин заема стръмните скали над пропастта при пътя за Прилеп. Иван Наумов Алябок е със своите верни 80 юнаци на „Бушева чешма”, по пътя за Кичево. Атанас Карев е на „Коев трън”, Андрея с четата си е при манастира „Св. Спас”.

На последното съвещание на щаба се случва нещо забележително, което дава пълна характеристика на първите хора на крушовския бунт. Карев и други някои войводи са на мнение, че трябва, сражавайки се, силите на народния бунт да се спасят, доколкото е възможно това, тъй като борбата на Македония не свършва тук. Карев е просветен теоретик и едновременно добър практик. Той е убеден, че въстанието на Илинден е един от етапите на борбата и не се знае каква форма по-нататък ще вземе тая борба. Питу Гули обаче не мисли така. Той отказва да изпълнява това нареждане на щаба. Гули е стихиен и непримирим. За него няма тактика и съображения. Той знае, че на крушовското знаме, което се намира в неговия отред, пише „Свобода или смърт”. Там няма нищо трето. Щом Крушово губи своята свобода, единственото, което остава, е смъртта. Той знае много добре, че всяка съпротива докрай значи смърт и приема смъртта с цялата си Душа.

69
 

Питу Гули (в средата с бойни другари)

70
 

Четата на Гули е съставена от селяци, дошли от полските села. Тая чета-знаменосец е някакъв символ на честта на Крушовското въстание. Питу Гули мисли, че това не е случайно и маловажно нещо. Оглежда се той и се вижда облечен в червените черкезки дрехи, обшити с екзотични украси. Той е горд, че бляновете се сбъдват. В душата му няма нито капчица от мъдростта на тактиката. Той цял е изпълнен с решението за подвига, който наближава, и е обхванат от някаква смъртна страст.

Гули събира дружината си и, пренебрегнал решението на щаба за едно тактическо отстъпление, тръгва към „Мечкин камен”. В тоя час на решително действие 1200 въоръжени въстаници се настаняват на позиции около града.

И друг един герой безшумно върши своята работа и чака търпеливо своя час. И Георги Стоянов, подобно на Питу Гули, решава да остане до край на своята позиция при „Слива”, за да посрещне там неизбежната гостенка на Крушово — смъртта.

30 юли. Около 2000 войници обграждат града откъм селото Норово. Друга голяма колона отива към Тръстеник, за да удари от юг разбунтувания град. Щабът вече е осведомен, че армия от 4000 души наближава село Прибилци, а от запад, по посока на Кичево, друга армия от 5000 войници, с планинска артилерийска част и кавалерия, се насочва през селото Горно Дивяци към „Слива” и „Демирова кория”. Многочислени армии настъпват към Крушово със задача или да пленят бунтовниците, или да ги унищожат.

Главнокомандуващият на потушителните войски Бахтияр паша изпраща до щаба на въстаниците парламентьор — един заловен в полето гражданин. Турският командир иска доброволното предаване на града и бойните сили. Но щабът му отговаря дръзко, че въстаналите не са напуснали домовете си и своя мирен живот, за да се предават на врага, а да се борят за свободата на Македония.

Бахтияр паша е разгневен. Той поглежда с кръвясали очи към притаеното в планината градче и движенията му стават резки и опасни. Той решава да действува така, както повелява гневът на оскърбения султански паша и верен мюсюлманин...

Над Крушово, над ликуващия доскоро град, литват снаряди. На артилерийския огън и на рева на оръдията отговаря едно могъщо „ура”. Въстаниците не ще се дадат. Те ловко маневрират с намерение да проточат боя, но когато щабът

71
 

получава съобщение, че откъм Кичево идват големи войскови части, взема се решение за отстъпление по единствения път за „Осоя”. На въстаническото правителство е дадено нареждане да предаде града, за да не бъде той разрушен до край.

Настъпва тринадесетият ден от обявяване на републиката. На няколко места в околностите се водят сражения. Кичевският отред приближава застрашително града. На „Слива” има части от хората на Тодор Христов. Там е и Георги Стоянов, наблизо до бащината си нива, която не веднаж е оросявана с потта на Стояновци. Георги Стоянов застава начело на бойците при „Слива”, дава нареждане да се пестят патроните и всеки изстрел да бъде гибел за поробителите.

„Слива” се счита като един от важните пунктове при героичната отбрана. Без тоя стратегически пункт хората не биха могли да се оттеглят и нахълтващите войски и башибозук ще заварят града съвсем изненадан.

Гледа Георги Стоянов тая нива, това кътче бащина земя и си мисли, че съдбата така отрежда — той да го брани и той да го опръска със своята кръв. Стоянов нарежда да се изкопаят дълбоки окопи и да се отбранява позицията колкото е възможно по-дълго време. Ямите са изкопани на това бележито място, защото се предвижда, че сражението ще бъде много ожесточено. Някои бягащи граждани и отстъпващи въстаници успяват да се оттеглят вън от града, благодарение на възможностите, които им дава Георги Стоянов. Той се сбогува със съгражданите си, а сам остава там при нивата на Стояновци, която става историческа. Наблизо минава и Алябакът с четата. Самият Алябак подканя Георги да напуснат това място и да се оттеглят в гората, но той отказва категорично. Две неща го задържат: до него не е достигнало нареждането на горското началство за оттегляне, и силата, с която го привлича това късче бащина земя.

Георги Стоянов с 40 души четници стои там и чака решителното сражение. Турците се задават. Сега вече и да иска някой да се оттегли, не е възможно, тъй като част от турската кавалерия е преградила пътя.

Понякога много кратко време, което се мери с минути, изиграва такава решителна роля, каквато не може да изиграят години. В бързо протичащите напрегнати минути Стоянов показва такова могъщо въздействие върху хората от тая историческа чета при „Слива”, че той, макар и за кратко време, се очертава като необикновен боен началник, като вдъхновител и рядък храбрец.

72
 

Залегнали в дълбоките окопи, четниците на Стоянов започват планомерна, със сдържан темп стрелба. Точният огън респектира първите нахлуващи войски. Георги Стоянов така овладява положението и хората си, така успява да събуди у тях дух на спокойна храброст, че по окопите сред битката се носи песен, закачки и насърчения. Насреща веригите се люшкат, цвилят страшно изправени на двата си крака коне. Настава суматоха, пламти гняв в настъпващите пълчища. Всеки куршум, изстрелян от четата, носи смърт. Една кавалерийска и две пехотни атаки са отблъснати от въстаниците. Смъртта за четата е неизбежна, но приета веднаж — тя трябва да настъпи достойно. За Крушовската република трябва да се загине със слава и чест.

Хората изнемощяват. Устата са напукани. Жажда и страшно изтощение носи горещият ден, но тялото вече не усеща нито жаждата, нито умората. Човекът сякаш престава да усеща болката и жаркия пек. Състояние по-силно от познатите ежедневни усещания прави хората в тоя напрегнат час чудновати, легендарни — непостижими.

Неприятелските куршуми са по-чести. Понякога те профучават високо над окопите като ято съскащи оси и трошат клончетата от дъбравата. Някъде в окопа се чува слабо, сдържано изохкване. Пушката на падналия се подема от друг, ако тя е по-хубава от тая на живия. Някой стреля и с две пушки. Оредява редицата. Патроните се свършват...

Нахлува врагът. Ето още малко, окопите ще бъдат взети. Тогава настъпва решителният момент. Юнаците от „Слива” захвърлят пушките, прегръщат се, целуват се по братски горещо и предано и захапват дулата на своите револвери . . .

Над окопите е тихо. Оттам никой вече не стреля. За ня колко минути всичко стихва и ляга зла, мъртва тишина. Предпазливо, все още със страх, настъпват турците и виждат в черната пръст на окопите мъртвите юнаци, облечени в дебрански бечви. Там лежи прострян и някак щастлив и Георги Стоянов — войводата.

— Стой! — чува се на турски командата на мюлязимина. Пълчищата, потни, запъхтени, се спират и гледат с плахи очи.

— Ето тук ще видите пример — вика мюлязиминът към замлъкналите войници — как човек трябва да умира за своето отечество, за свободата си и за своята чест. Ако вие можете така да умирате за нашия падишах, царството ни няма да има край! Войници! Да отдадем чест на тия герои! Огън!

73
 

Над „Слива” проехтяват три залпа. Спят юнаците. Никой от тях, нито Георги Стоянов чуват трясъка на тая последна чест, която им отдава удивеният неприятел. Само Крушово, само корията го запомня. Старата родна гора го отеква, потвърждава го и го оглася като горестна въздишка. Вековете го поемат и го завещават като несъмнена слава на Крушово.
 

Почти по същото време се започва и най-голямото и най-кървавото сражение около Крушово в местността „Мечкин камен”. Двама живи четници след тоя незабравим исторически бой: Ангеле Тасев и Иван Митрушев — двама одисеевци, свидетелствуват за един също такъв непостижим и величав героизъм, както на „Слива”.

„Мечкин камен” е скалист висок връх от Тръстеничко-Биринския планински масив. По западния му скат върви пътят за селата Бирино, Журче и манастира „Св. Анастас”. Билото на тоя забележителен масив е почти голо. Между скалите на върха „Мечкин камен” има храсти, а на юг — гъста гора, която слиза чак до село Журче. От „Мечкин камък” се вижда равното Прилепско поле, пръснатите по равнината сгушени села и силуетите на високите планини Даутица, Бабуна, Морихово, Каймакчалан, Бигла и Пелистер.

Източният скат, по който върви пътят за село Бучин — Битоля, е слънчев и горист и заселен изключително с турци, които са били винаги страшилище за християнското население. Разбойниците от тия села са превръщали в пепелища малкото българско селце Тръстеник, сгушено в планината на югоизток от манастира „Св. Спас”. Когато узнават за пристигането на усмирителната потера на Бахтияр паша, тия кръвнишки села се вдигат накрак и стават авангард на войската, с намерение да грабят и унищожат град Крушово.

Страшна е срещата между решените да се бият до сетни сили защитници на „Мечкин камен” и тия озверени и жадни за плячка и кръв разбойници.

Още преди да настъпи денят за кървавата разправа с враговете на Македония, Питу Гули прави преглед на четата си, от около 240 души, от които 70 без оръжие. Между тия 70 души се намират неколцина с едва годни за действие пищови, а останалите са с брадви. След като прави един щателен преглед на строената чета, Гули отделя невъоръжените хора, подлага ги на клетва да работят за свободата на Македония и ги разпуща да се прибират по селата си. С останалите 170

74
 

души той престоява три дни в Биринската планина, където прави приготовления за посрещане на неизбежния удар.

Секретар на неговата чета е Коста Божинов, а негов помощник — Ставре Андреев. Знаменосецът е Георги Димов, а негови заместници — Нове Янкулов Неданов, от село Обършани, и Христо Влашето.

Един ден преди историческото сражение, куриер, на име Иван от Слепченския манастир, донася писмо от щаба на въстанието. В писмото се съобщава, че настъплението откъм Битоля е доста трудно за турците, тъй като телеграфът и много от мостовете са разрушени. Главният щаб на въстанието съветва крушовските въстанически отреди да отстъпят града, ако напорът на турците е много голям.

Питу Гули е категоричен в своето решение. На път за своята голгота е вече отхвърлил предложението на горското началство за отстъпление и след един разговор с Андрея, когото среща към края на корията, се отправя напред.

Игуменът на манастира „Св. Анастас”, Герасим, донася, че войводите Тале Толев и Нечо Трифонов отстъпват позициите си над манастира, тъй като нахлува голяма войска и башибозук. Озверените пълчища, заели село Бирино и убили познатия на крушовчани кираджия Марко. При това положение Питу Гули няма възможност да избира по-изгодна позиция от „Мечкин камен”.

Войводата и неговата чета са вече на историческия и обезсмъртен връх. Той дава нареждане на бойците да не почват боя, докато не чуят гласа на неговата пушка — единствената къса манлихера в четата. Гули окуражава четниците си, дава им внушителни нареждания, че боят ще бъде без отстъпление, до край, и нарежда да се развее там знамето на Крушово, което почва да трепти от лекия летен ветрец над планината. Георги, знаменосецът, забива знамето до себе си и до своите двама заместници, в случай че той падне убит. Четата е разпределена на позициите си. Всички се прощават, разцелуват се, както е реда на хора, които се готвят за геройска смърт, изгарят цялата архива и мълчаливо и напрегнато чакат приближаването на турците.

По донесения от войводата Блаже Биринчето, една гъста колона се движи откъм селата Журче и Прибилци и селото Света. Другата колона иде от Пресил — Бирино, а третата от селата Върбовец — Тръстеник. Настъплението е от три места. Щохм съглеждат знамето, турците откриват огън. Залпове изтрещяват над мълчаливите четници. Питу Гули, който е

75
 

в средата, наблизо до Ангеле Тасев — един от спасените бойци, дава знак с един изстрел и огънят се подема от цялата чета. Сражението почва към 10 часа сутринта. То е ожесточено, нечувано по своята настървеност сражение. Четниците усещагг приближаването на огромните пълчища и могат да хвърлят бомби. Питу е нетърпелив. Той става прав и окуражава бойците. Куршумите свистят край него, но не го улучват. Вероятно турците го мислят за някакъв пленен от комитите големец, защото черкезката носия личи ясно от разстоянието, на което се намират те. Четниците съзират един възседнал на кон турски офицер, който изважда сабята си и дава команда за атака. Един залп от страна на група четници го поваля.

Питу Гули не познава страх, става прав и така почва да стреля. Един куршум откъсва магазина на неговата пушка, Той си спомня тогава, че това не се случва с него за пръв път. Това предзнаменование стана при първата му среща с врага на завоя на една планинска пътека. Тогава съдбата го пощади. Той знаеше, че животът му ще потрябва за по-късно. За кога? Тъкмо за тоя ден — казва си той. Ето денят на неговата слава, ето денят, когато той ще покаже защо е живял. Тогава у него се разпалва силна, непреодолима воля за геройска смърт. Той изважда своя револвер и продължава битката с него. Не. Питу продължава битката със своя дух, с мислите си, с устремната си воля и, застанал сред верните си другари, умира за Македония. Никой не можа да му забрани тая величествена среща със смъртта, която му донесе безсмъртие.

Пукот и трясък на бомби и някакъв неземен тътнеж огласят „Мечкин камен”. Сред разгара на боя се чуват окуражителните викове на Гули. Неговата легендарна фигура величаво сияе на върха на крушовската слава.

Турската колона откъм Тръстеник и Върбовец се явява а гръб на четата, която е вече обградена почти от всички страни. Разстоянието намалява. Лицата, озверените лица на башибозука — войниците и разбойниците от Прибилци и Норо во, вече ясно се различават. Настава неравен бой от няколко крачки и бързо се превръща в ръкопашен. Смесват се турците и четниците в неравна, страшна борба. Там, наблизо, вързан за едно дръвче, цвили тревожно светлосивият жребец на войводата. Отчаяни, страшни викове издава животното, което сякаш разбира това, което вършат тук настървените хора. По едно време, рухва на земята, пронизан от куршум. Жребецът умира геройски преди своя господар. Питу се възправя.

76
 

хвърля огнен поглед, в който трепва милост към доброто животно, и извиква:

— Не бойте се!

Тогава един куршум го пронизва в гърдите и той се тръшва ничком гърху своята пушка.

— Вземете пушката! — извиква той.

— А нашите кой ще вземе? — отговаря някакъв глас сред гърмежите.

Слънцето бавно заваля на запад. Модри сенки се плъзгат под корията към изтръпналия град. Над „Мечкин камен” е вече съвсем тихо. Върхът е постлан с убити и ранени. Убитите никой не погребва, а на ранените никой не дава помощ. Турските колони не се спират. Те продължават унищожителния си поход. На върха на славата лежат проснати един до друг четници в бели шаяци и башибозушки трупове с шарени чалми и сини потури и войници от полковете на Бахтияр паша — смугли, дошли от далеко анадолски войници, пронизани тук от оловните куршуми на тетовските берданки. Чак на другия ден след превземането на града турците отново се връщат там, за да доубият нашите ранени и да погребат своите.

От тоя страшен бой остават живи само пет души четници. Тримата са от село Света и двамата от Крушово. Всички останали, заедно с войводата Питу Гули, дават там своя живот, изпълнили обещанието, дадено на поробена Македония. ..

Мъртъв е Питу Гули. Пусто и безшумно е на „Мечкин камен”. Сражението е свършено. Не се чува вече командата и бодрите насърчителни викове на Гули, войводата в блестящите черкезки дрехи. И светлосивият прекрасен кон не цвили там, до дръвчето, като видение от вълшебна приказка. Загина той заедно с войводата и храбрата чета. Проплаква наново гората около Крушово. Какво ли не видя тая стара букова кория от пролет до есен. О, родно синьо небе, ти само си свидетел с колко скъпи жертви и с какво юначество Крушово спечели своята слава и своето безсмъртие.

Към 9 часа вечерта, пред последния ден на тая величава и трагически кратка република в Крушово, войските на Бахтияр паша са в града. Шатрата на жестокия усмирител е опъната на „Гуменя”, където доскоро беше щабът на въстанието. Стотици пушки непрестанно трещят, с намерение да изплашат населението или ако има скрити четници в града. По едно време всичко утихва. Големият часовник от кулата на „Св. Никола” отронва познатите удари на камбаната. Тия

77
 

отброени часове сякаш стоят замръзнали и самотни във вечерната тишина и пространството. На южната част на града, по пътя, който води към кьошка, се появяват група граждани. Става явно, че неколцина патриаршисти-чорбаджии, начело със своя свещеник, са дигнали бяло знаме. Те се отправят към войските. От тия делегации турците узнават, че в града няма никакви въстаници.

След около един час пламва първата къща. Избухва пожар и в голямата парна мелница. След нея пламват една след друга десетина, а после стотици къщи. Войниците и башибозукът палят града. Бахтияр паша изпълнява своето обещание. Той сега се любува на нероновски пожари, а разбойниците вършат своето дело.

Крушово гори! Републиката е в пламъци! С трясък, с пращене, със зловещ съскащ шум, с избухвания и фонтани искри и гейзери, със зловещи сини и червени светлини, с литнали нагоре от топлото течение запалени греди, черги и друга покъщнина огнената стихия показва своето унищожително многообразие...

[Previous] [Next]
[Back to Index]