Лазар Мишев е роден в гр. Кавадарци на 10. III. 1881 г. Завършил гимназията в Солун, той е учителствувал в Кавадарци, където става ръководител на революционната организация за града и околията. През време на Илинденското въстание е войвода заедно с Петьр Юруков.След въстанието идва в България. По-късно при амнистията се връща в Кавадарци, но скоро тук бива арестуван. Освободен от затвора, той отново се прибира в България.
Починал на 7. XII. 1951 година.
ЗАЩО НЕ ВЪСТАНА ТИКВЕШКО
Много са причините и обстоятелствата, поради които Тиквеш не взе активно участие във въстанието през 1903 година, не прояви всичката си революционна мощ и страст за борба с тиранията. Ентусиазъм и дух не липсваха, борци за мобилизиране имаше достатъчно, обаче липсваше между друго най-главното — пушки, бомби, патрони и пр. Поради отдалеченото географско положение на Тиквеш, оръжие не е могло да доде нито от България, нито от Гърция. В навечерието на въстанието само получиха се през Гевгели 60 пушки
267
система „Гра” от 120-те такива, поръчани и закупени от Централния комитет на революционната организация с наши средства, а 60-те други бяха задържани в Гевгелийско и раздадени в района им, въпреки протестите ни. Втора партида от Солун не дойде, макар че бяхме депозирали достатъчно суми за още пушки поради солунските бомбени атентати и арестуването на Гарванов и другите членове на Централния комитет. Закупените манлихерови пушки в България от специално изпратените за тая цел лица Милан Попмихайлов и Добри Даскалов, снабдени с нужните средства и пълномощия, не можаха да стигнат до Тиквеш, поради разбиването и пръскането в Радовишко на четата во главе с Пешо Самарджиев, първа сформирована, мобилизирана и екипирана специално за Тиквеш с наши средства, и поради нещастния атентат в Пловдив с Милан Попмихайлов и Тимо Ангелов (княза), които щяха да дойдат с втора чета и да донесат в Тиквеша останалите снаряжения и материали, доставени тоже с наши средства.
Между това историческият ден наближаваше, а ние бяхме неподготвени. Освен 60-те пушки „Гра” и около 20 манлихерки, донесени от България при влизането на четата на Петър Юруков през пролетта на 1901 г. около 70—80 други пушки от различни системи — мартинки, кримки и др. и то без достатъчно патрони, повече оръжие не притежавахме. Ясно схващахме при това положение невъзможността да изиграем решителна роля в предстоящото въстание и да дадем масов характер на движението. Централният комитет беше предупреден за това положение в Тиквеш, обаче беше безпомощен да ни помогне, защото, както се оказа отпосле, въпиюща била нуждата от оръжие и в другите революционни райони, които също като нас не можеха да дадат масово движение на въстанието подобно на онова в Битолския окръг, Костурско, Леринско, Охридско, Кичевско, Ресенско и други.
Тъй набързо фиксираната дата на въстанието от свикания за тая цел конгрес, който по всяка вероятност е познавал положението на всички райони (на който конгрес Тиквеш не бе представен), е била много неуместна. Фаталните последици бяха тъй тежки, печални и пагубни за по-нататъшния развой на революционното дело и преди всичко това доведе до неуспех на въстанието.
През 1903 г., пролетта, когато станаха атентатите в Солун, турското правителство взе повод да арестува масово
268
всички по-видни деятели на много градове в Македония, където предполагало, че може да стане известно комитаджийско движение, за да го предотврати.
Два дена преди Гюргьовден, на 21 април, една сутрин осъмнахме и видяхме нашия град обкръжен, по предварително приготвен план и дадени нареждания, с усилени полицейски и войскови отделения. Преди да си дадем сметка за замисъла на тия мерки, веднага се започна арестуването на всички млади и стари, заподозрени от властта. Затворът в Кавадарци стана тесен за арестуваните — около 200 души кавадарчани, ваташани и неготинци изпълниха затворите. Малцина можеха да се укрият и забягнат. Забягнах и аз и се присъедних към четата, войвода на която бе Петър Юруков, карловчанин. Не много време след Гюргьовден, кавадарският бей Шевкели, заедно с неговите оръдия Селим чауш и Муса от с. Дреново, бивши арамии и разбойници, снабдени с неограничени права и с много башибозуци, илавета и редовни войници, започна бясна кампания за преследване и унищожаване на четата и за инквизиране на селското население чреа побоища, убийства, обесване (двама селяни бяха обесени), конфискуване имота на будните селяни, масови арести и пр. Ужасите и страхотиите, на които бе подложена Тиквешията от Шевкели бег и неговите копои — Селим чауш и Мусата, бяха безподобни и страшни по своя размер и продължителност (цяло лято) и не се подават на изложение. А за да се измери във всичката му величина непоколебимият дух и непоклатимото съзнание у населението за подетия идеал, нужно е да се хвърли пълен и изчерпателен обзор върху адския режим на насилия и издевателства, защото напук на всичко населението понесе с твърдост и стоицизъм всичко, без да даде изменници и предатели и любовно разтваряше прегръдките си, за да запази обичния си Юрук и четата му, когато това беше възможно. Мили и трогателни анекдоти на себеотрицание могат да се приведат как при най-страшни условия и явна угроза сме били запазвани от населението.
Преди още Шевкели бей да организира пълната мрежа от войскови постове, гарнизони и ятаци по селата в Тиквешко, нашата чета се опита да му противодействува с една решителна мярка, като постави засада на потерята му и я очисти заедно с бея и Мусата. Селим чауш ходеше на друга страна с друга потеря. Каймакаминът също бе станал потераджия. Потерите трескаво се приготовляваха, привличаха към балканските села нови въоръжени сили, разярени и ре-
269
шени за решителен бой с четата, която не преди много време уби двама души катили турци и непосредствено след тая акция нападна в Положко един кавадарски бей и хората му, като нарани бея и изгори чифлика му. Друг повод, за да дадеме едно сражение на Шевкелията и неговата потера и с това да убием всяка охота у него да противодействува и да предпазим населението от повече тежки изпитания, ни даде още и едно взето решение да направим една пробна мобилизация на въоръжените легални сили и една генерална репетиция за решителния и исторически ден — Илинден.
През месец юни беше. Свикахме един ден всички въоръжени х.ра от близките села Бегнище Ресова, Брушани и Праведник, които при първа покана се отзоваха при нас. Така към постоянната чета, която се състоеше от 30 души, се присъединиха въоръжени борци още около 50—60 души и цялата дружина прехвърли река Черна и се разположи на най-долния край на Радобилския масив, който се спуща по направление към Черна, при местността „Чатино”, единственият път от Праведник за Галища, по който щеше да мине потерята на Шевкелията. Този ни план да унищожим потерята не можа да се осъществи, понеже селяни от Праведник, за да спасят селото си от неизбежно опожаряване, по един хитър начин отклонили потерята да мине по друг път, уж натам била четата.
При несполуката на тази акция, задържането на милицията (новобранците) при четата беше безпредметно, а освен това и опасно, защото движението дори и на малка чета ставаше невъзможно,поради постоянното натрупване на нови войскови части и буквалното окупиране на всички села от аскер и башибозук. Затова се реши да се освободят новобранците, за да започнат мирновременните си занатия, като им се дадоха наставления и инструкции къде ще трябва да се отзоват при ново повикване. От мястото на засадата, при паднал мрак, новодошлите се разотидоха, като към четата останаха само около десетина души, които не желаеха да се върнат по домовете си.
Така преустроената чета от 40 души се оттегли по Радобилския масив към Радобилите, за да си отпочине и да обмисли начин за предпазване от турска засада и средства за по-лекото, незабелязано и безпрепятствено продоволствуване на четата, защото вследствие окупирането на селата от аскер и привличането на всички селяни в селата по домовете им заедно с добитъка им, четата се лиши от прехрана. Мно-
270
го дни под ред под най-строго наказание — разстрел, на селяните беше строго запретено да излизат вън от селото на работа по къра нито сами, нито с добитъка си. По тоя начин всяка връзка на селяните с четата стана невъзможна и добитъкът не се меркаше по къра, така че заплашваше ни нов противник — гладът. Тая мярка на Шевкели бег ни стан известна отпосле, защото много ни учудваше и озадачаваше липсата на какъвто и да е живот по къра в сезон на най-силна полска работа.
След привършване на последните запаси от провизии, реши се четата да се раздели на две групи — едната с около 15 души, водена от Лазар Мишев и пътеводител Гело Галишки, която да се движи и действува зад Църнската област, и другата, състояща се от 25 души с ръководител войводата Петър Юруков и пътеводител Христо Гуве от с. Кошани, която да се движи в отсам Църнската област. След като си изработихме — при новите условия, при които бяхме поставени от буквалното наводнение на целия Тиквеш с аскер — нужния план на действие, начин на поддържане на взаимна връзка между двете половини на четата и два-три сборни пунктове, разделихме се при едно крайно мъчително настроение. Предчувствуваше се, че не ще можем да преодолеем мъчнотиите, създадени от неприятеля, и че е предстояще сблъскването ни и че разпокъсаността на четата ще даде възможност на неприятеля да ни унищожи, като ни бие по единично. Но въпреки това разделянето ни стана.
Фатално беше това разделяне. Двете групи, взели различно направление, подир два-три дена попадат в засади на противника и то около самите села, където ни се налагаше да отидем, за да се снабдим с необходимите провизии. Моята група, преди да влезем в с. Галище, натъкна се на нощна засада и по една случайност се измъкна от засадата без жертви. При тая престрелка Гело Галишки умишлено, заедно с още двама души, напусна групата и цяло лято и отпосле не се събра с четата .(По-късно и заради други негови престъпления той бе ликвидиран от организацията). Втората група се натъкна на засада при с. Гърбавец и след оживена престрелка се измъкна от засадата при 4—5 души убити и трима откъснати от нея и отпосле убити по предателство при обсада в една воденица при с. Кесендре. За това предателство кесендречани бяха наскоро заслужено наказани с една дружна акция на водената от мене група и Прилепската чета и вкарани веднага в правия път. Групата на Юруков
271
втори път влиза в престрелка при прехвърляне на р. Черна и още един път в сериозно сражение някъде около Мрежичко или Клинско. В тези две сражения тя изгубва още 4— 5 души. При невъзможността да се задържи повече в Тиквешко, Юруков заедно с останалите си другари взема обратно направление през Черна и при едно мъчително пътуване, поддържайки сили само с плодове от горите, след няколко дни се отзовава в Прилепско, където бях заминал и аз с групата си и там се събрахме отново всички. За един промеждутък от 2—3 седмици напуснахме всички района си и намерихме прибежище при Прилепската чета.
За бясното преследване от Шевкели бей показателен е следният факт: Разбрал по дирите ни, че сме в Прилепско, прехвърля и той границата на Тиквеша и за чудо ни открива в околността на село Трояци, където бяхме с една група от Прилепската чета. Там дадохме сражение, в което загубихме един или двама човека.
Между това Илинден беше вече пред нас, а вероятността за промяна на условията в Тиквешко не се предвиждаше, поради масовото арестуване на почти всички надеждни въоръжени хора и изтръгване из ръцете на мнозина от тях оръжието им след побоища до смърт. При това, в съвещанията, които имахме с войводата на Прилепската чета Петър Ацев и с Гьорче Петров, заключи се, че и те нямали достатъчно оръжие. Отпосле, при един набег към Велешко, след Илинден, видяхме се и се уверихме, че и велешани не са предприели нищо сериозно и не направиха никакво почти въстание, вероятно по липса на оръжие.
За нас беше абсолютно невъзможно да предприемаме каквато и да е акция, защото бяхме обезсилени от обстоятелства, колкото и да търсехме случай да направим нещо, защото новините, които долитаха от Битолския край за славните им подвизи, действуваха ни угнетающе за неизпълнен докрай дълг от наша страна.
През последното ни пребиваване в Тиквеш на два-три пъти бяхме откривани от аскера и завързахме престрелки, чо без жертви и без особено значение. Такова едно сражение дадохме в Драгожелско, при крайно опасни за нас условия, но щастието ни помогна и не дадохме жертви. При това сражение Гуве с 5—6 души ни напусна и не се съедини повече с нас. (И историята на Гуве е като тая на Гело Галишки — и той после плати с главата си). Останалата водена от Юруков чета, на брой около 15 души, не влезе вече в сражение,
272
но и повечето време прекарахме във Велешко или Прилепско, дето можеше да се стои по-безопасно, защото там нямаше шевкелибеговци и пр.
През цялото лето на 1903 г. в Тиквеша не можа да се отбие никоя чета от съседните райони на временно прибежище. Не можа да премине през Тиквешко и многобройната чета от около 200 души на Лазар Поптрайков, която беше дошла от въстаналия Битолски край и намери прибежище в Прилепско през м. септември. Тя търсеше път да премине за България, защото зимата наближаваше. След като му беше описано положението на Тиквеш и невъзможността да се премине през него, нито даже с малка чета, без да се не попадне на аскера, Лазар Поптрайков и четата му взе направление към Битоля с цел за отправление към Гърция. Тиквешкият аскер се срещнал с четата на Поптрайков някъде около Рожденско и Витолище и завързал еднодневно сражение.
На връх Арахангеловден Юруков и аз с още 6—7 души други другари напуснахме Тиквеш и се отправихме за България. За зимуване в Тиквеш остана една малка група от 7—8 души.