Андон Кьосето (Андон Лазов Янев Кьосето) е роден в с. Голозинци, Велешко, през 1855 г. Когато бил на 18—20-годишна възраст, баща му Лазо попаднал в затвора по политически причини и лежал в Солунския затвор „Беяс-кале” три години. Ненамирайки препитание в село, семейството се преселило във Велес. Андон станал овчар. Напуснал овчарлъка, Андон заминава за София, където става калджия в една тухларница. При настъпване на зимата той се завръща във Велес и носи на майка си спечелените пет златни наполеона. При спречкване с един зъл турчин, от когото треперил целият Велес, Андон го намушква с ножа си и след дълги перипетии успява да се укрие в Солун. Тук работи при грънчари. Няколко месеца по-късно се приобщава към организацията. През 1896 година се отдава всецяло на революционната дейност: участвува в четите на Михаил Попето, Илия Кърчовалията, Георги Радев, Яне Сандански, Христо Чернопеев и др. Активен участник е в пленяването на мис Стон и Цилка.Андон Кьосето починал в Благоевград на 10. IX. 1953 г.
НА ПЪТ ЗА ПРИЛЕПСКО [1]
... Като се върнах от Лом, намерих писмо от Централния комитет, в което
се нареждаше да взема Гьорче Петров
1. Откъс от спомените на Андон Кьосето, записани от Боян Мирчев.
274
с негови другари и да ги водя в Македония [1] .
. . Но преди това трябваше да отида до Княжево, за да прибера 94 манлихерови
пушки с по 250 патрона, които бях си осигурил чрез един старши и един фелдфебел.
Писах на Гьорче Петров да чака в София и да се отправи за Кюстендил едва
след като му съобщя. Междувременно трябваше да изнеса това оръжие от Кюстендил
нагоре към с. Сенокос. Като свърших и тази работа, писах на Гьорче, че
той вече може да започне да изпраща от своите другари по 2—5—10 души към
Кюстендил. Пристигна и Гьорче и оръжието го изнесохме с моите другари.
В Кюстендил останах само аз с моя секретар Туше от с. Богданци, забравил
съм му фамилното им[е]. Поканени бяхме на вечеря у Петър Пулев и към полунощ
се упътихме за с. Сенокос, за да се срещнем с нашите другари, които ни
чакаха там. По това време във връзка със задигнатите пушки и пр. бе настанало
голямо раздвижване, като между другото бяха поставени постове по шосето.
Като минахме покрай казармата, излязоха войници и стражари. Аз бях с бастон
и носех само един пистолет. Войниците ни закараха при дежурния офицер,
който излезе мой познат, и той нареди войниците да излязат от стаята. После
се обърна и ми направи забележка защо минавам по шосето. Казах му: малко
ли газим калове и вода в Македония? И на сутринта стигнахме в с. Сенокос.
Там бяха Гьорче Петров и Лука Иванов. Оръжието не беше още раздадено. Гьорче
Петров ме запита къде съм се забавил толкова. Казах му. След това наредих
всички другари да изнесат дрехите, обувките и оръжието и да започнат да
се готвят. Гьорче се обърна и ми каза: чакай, не бързай толкова, направи
една почивка. Отговорих му, че за мен почивка ще има, когато видя Македония
автономна, когато Македония намери свободата си. Той се обърна и ми отговори
с една прилепска псувня. „Аз повече не зная: това, което казвам, да се
изпълни!” Всички започнаха да се въоръжават и обличат. След това им казах
да се наредят на полянката и прегледах кой как се е въоръжил и облякъл.
С нас карахме 12 товара коне с оръжие, за които се грижеха 7—8 души селяни.
Разположихме се под Сива кобила, на около два км от границата. Към пладне
часовоят извести, че към нас идел пограничен офицер, поручик Спиро Трифонов
заедно с един старши. Като съобщих това, веднага наредих хората да се закрият,
за да не ни види. Офицерът водеше със себе си и
1. Гьорче Петров с чета трябвало да замине за Прилепско, за да участвува във въстанието.
275
едно голямо куче. Те влязоха в бивака и ние ги посрещнахме любезно, без да се смутим. Офицерът се запъти право към Гьорче Петров. Той побледня и се чудеше какво ли сега ще се случи. Лука Иванов пък само теглеше мустаци и гледаше. Не се случи нищо, и още с видело минахме границата вдясно от Султан тепе. Цялата граница беше осветена и на близо до нея имаше турски войски на чадъри. Ние минахме границата под тях.
Бяхме извървели около един километър на българска територия и дадоха нареждане да спрем и да направим почивка. С нас бяхме взели поручика и старшията. Като стигнахме пограничната линия, поручикът пожела да се сбогува с нас, но аз му казах: не, ще дойдеш и ти за малко на турска територия. Поручикът се изплаши, но мина на турска територия. След почивката повиках Гьорче Петров и Лука Иванов, сбогувахме се с поручика, дадоха му двама другари да го изведат до граничната линия, като им казах няма да се връщат без бележка от поручика, че са пристигнали здрави и читави на българска територия.
След като направихме почивка от час и половина, върнаха се другарите, които изпроводиха офицера и после тръгнахме навътре в Македония. Гьорче Петров писа писмо в Крива паланка и изпрати много здраве на свой приятел. От това „много здраве” скоро започна раздвижване на аскер. Като се научих за постъпката на Гьорче, казах му занапред да не прави това. Продължихме пътя си и стигнахме между Злетово и Кратово. Нашата чета беше голяма, храна получавахме от много села. Гьорче Петров по това време писал друго писмо на свой приятел даскал, да му изпрати цигари. Гьорче беше мераклия пушач. Когато донесоха храната, гледам, че носят и цигари, адресирани за Гьорче Петров ...
После продължихме за Щипско и Светиниколско, като места, където трябваше да се движим във верига. Вардар минахме между Велес и Башино село, на Мезовска ливада и стигнахме в с. Долно Оризаре, откъдето минахме река Бабуна. Съмна се и започнахме да присрещаме селяни пазарджии, на които казах да не съобщават нищо за нас. После влязохме в Ораховската кория, където няколко души селяни от с. Ораховец ни снабдиха с малко хляб, а вечерта три нас дойдоха по-голям брой селяни. Оттук продължихме за село Извор и стигнахме в с. Степанци. Тук селяните донесоха в планината храна и запитваха за Петър Ацев, къ-
276
де е и кога ще дойде. Отговорихме им, че той ще пристигне след ден-два. Те се радваха, че съм им дошъл на гости и разправяха, че отдавна са били слушали за мен. Канеха ни да останем по-продължително време при тях. На другия ден вечерта пристигнаха Петър Ацев с четата си и сега вече продължихме да се движим в неговия район.
Гьорче Петров пожела да се отбием в родното му село. Петър Ацев каза, че няма да отиде в с. Троянци, а ще ни даде съдействие да стигнем до там. Стигнахме в селото и отседнахме в Гьорчевата къща. Гьорче каза: „Тук съм се родил, това е моето родно село.” Престояхме няколко часа и след това се изтеглихме в гората. Сега вече между нас бяха и Пере Тошов и Тренков. Навремето бях гонил Тренков и Пере Тошов започна да пуска шеги във връзка с тази гонитба. Тренков се докачи, а Пере Тошов избухна в смях и каза: „Аз мисля, че от мен по-будала няма,а пък ето че Тренков излезе по-будала и от мен и от бай Андона.” Тренков се докачи твърде много.
Гьорче Петров се обърна и каза на Петър Ацев, че другарите нямат дрехи. Петър Ацев каза, че ще нареди да донесат дрехи, но това щяло да стане след няколко дни. След някой ден се отбихме в с. Плетвар, където докараха два чувала пълни с ризи, гащи и др. Ацев разпредели дрехите между своите другари. Накрая останаха няколко парчета и Гьорче започна да ги раздава на своите хора. Но дрехи малко, а хора голи много, на кого да даде по-рано. Като видях, че с няколкото парчета дрехи няма да задоволи нуждите на другарите, аз се отказах да ги взема . . .
Аз минах с моите другари на среща, в другата планина... В с. Троянци бяхме изпратили група от 10 човека. Призори забелязахме да се движи войска във верига. Както срещу нас, така и над нас имаше гора. Към пладне изгърмяха 4—5 пушки и аскерът започна да настъпва, и като пристигна на един рид, откъм с. Дуйне се откри силен огън. Поканих другарите да отидем в помощ и да ударим аскера в гърба, защото турците бяха оградили Георги Пешков. Петър Ацев каза: — Чакай, не бързай толкова. — Чаках известно време, но като видях, че пристига и нов аскер и че той ще се натъкне на нашия бивак, наредих 10—15 души от другарите да излязат и да ударят аскера, но последният измени своята посока на движение. И като видях, че тази част от аскера не дойде там, където я очаквах, се повърнах и казах на другарите да ударим тогава аскера в гърба ...
277
Аз се сбогувах с Гьорче Петров, Пере Тошов и Лука Иванов, като се братски целунах, и през Мориховско стигнахме във Велешко. В моята група между другите бяха и Георги Попов от с. Росен, Тиквешко, Тодор Тетовчето, Христо Илиев и др. Заминахме към с. Църница, а оттам в с. Извор, Велешко, после към.с. Ораховец, а оттам в с. Скачинци, където влязохме в селото и се разпределихме по квартири.
Илинденското въстание бе вече привършило. Призори дойдоха селяни и ни съобщиха, че селото обсажда войска. Излязох да проверя и действително войска обграждаше селото от всички страни. А ние по реката се отправихме право към височината Клепа. Ние хем тичахме, хем стреляхме; бият ни в тил. Съобщиха ми, че на другия рид имало наша чета. На това нещо аз не дадох много вяра. Но после разбрах, там бил Борис Сарафов с другарите. Докато излезем на чуката, за да хванем позиция, от нас паднаха четирима другари, между които и Велко. Наближихме височината, но аз се бях много изморил от тежкия патрондаж, който ме удряше по корема, и започнах да повръщам кръв. Обърнах се към другарите и казах: „Тичайте да хванем височината, защото аз се изморих много.” Пръв на чуката сполучи да стигне Марко Христов заедно с няколко души другари, между които беше и Тодор Тетовчето. Изкомандувах: „Хвърлете кепета, дрехи и дръжте само бомбите.” Другарите, стигнали на чуката, се срещнали с няколко души турци аскер. И веднага откриха силен огън по тях. На чуката възлязох и аз и оттам през целия ден водихме сражение. Турският аскер проведе и през деня на три пъти атака. Тогава ние носехме бутилки, пълни с динамит, които бяха оплетени с върви и смазани с восък, а отгоре с тапа и фитил. Когато аскерът ни наближи и мина на нож, ние хвърлихме на всички страни бутилки с динамит. Настъпи голяма суматоха: избърка се всичко: камъни, ръце, дрехи, фесове — картина грозна. Турците започнаха да бягат и ние стреляхме подир тях. Засвири бория (тръба), мина известно време и стрелбата стана по-рядка. Наредих от другарите да не се обажда никой. И така лека-полека започнахме да настъпваме. Дадох заповед да се открие огън само когато забележат турчин, защото куршумите ни бяха скъпи. И моите другари винаги изпълнителни и бодри се биеха с песни и „ура”.
Към обед двете турски атаки приключиха, без да могат да ни унижощат. Пристигна каймакаминът заедно с 200—300 души аскер, музика и знаме. Засвири музиката, развяха зна-
278
мето и аскерът удари на „юруш”. Бяхме обградени от вси страни и стреляхме силно. Музиката вместо да ни изплаши, ни насърчи и другарите започнаха да пеят песни и да стрелят. И когато аскерът наближи до нас, за да ни вдигне на нож, хвърлихме бутилки с динамит и ги пръснахме като пилци. Борис Сарафов бил насреща ни, бил в гръб с около 70-души, и е могъл да се притече на помощ. А аз бях само с 30 души и не зная нищо за разположението на четата на Сарафов. Б. Сарафов е казал на момчетата да не откриват огън, защото може да „объркаме плана на Кьосето”. Те са чували моята команда. Сарафов вместо да ме дочака да му дам канал, заминал за село Рашани и оттам за с. Сълп, като е искал ла премине Вардара, но попаднал в засада.
Като се стъмни, дадох заповед от човек на човек, защото не можех да се движа, да чакат да намерим слабото място и да избягаме от засадата, като след пробива наредих да се съберем на една чука при Траянова поляна. Заповедта бе разбрана от всички и после поясних, когато чуете да изгърмят три бомби, да започнете с пробива, като един поддържа огън, а други пробиват. Дадох заповед на трима, другарите хвърлиха три бомби и ние се нахвърлихме с „ура”. Излязохме от веригата без турците да гръмнат.
Като излязохме зад веригата и видяхме, че турците не стрелят, поспряхме за малко, за да видим колко души сме налице. Оказа се, че между нас не бяха четирима паднали другари. Като паднеше някой другар, в продължение на три дни не можех да ям хляб, защото всеки паднал другар бе скъп за мен. И така отстъпихме на една чука. За хляб и дума не можеше да става — на никого не се отваряше уста. Беше есенно време, къде Димитровден. Обаче селяните бяха приготвили за мен храна, и то на която и страна да излезем, ни посрещаха с хляб и вино. Като стигнахме на чуката, аз пуснах патрул да я заобиколят и те се натъкнали на селяни. После всички отидохме на една поляна, където заварихме товари хляб, торби, сирене и други работи, а така също и котли вино. Като видях това, казах: „А бе какво е това, братя, сватба ли има?” Те отговориха, че са много радостни, че ни виждат здрави и живи. Ние, разбира се, бяхме много зарадвани от постъпката на селяните. Раздадох на другарите по едно парче хляб и друго що имаше и казах на селяните, че няма да се отбиваме в село, макар че те ни молеха да направим това, за да си отпочинем. Взехме хляб, сирене и урда, пийнахме по едно канче вино, сбогувахме се със селя-
279
ните и потеглихме с бърз ход в посока към с. Извор. Другарите останаха малко недоволни — аз бях лошият, но трябваше да вземам мерки и да се грижа за живота им.
След силен ход стигнахме в една слаба горичка. Никой не знаеше за нашето присъствие тук; местността не беше пригодна за бой. През деня не се случи неприятност. Вечерта се вдигнахме и с бърз ход стигнахме в с. Степанци, където срещнахме 10 души, които бяха избягали откъде Охрид и Прилеп и търсеха канал, за да минат преку Вардар. С тях имаше и две жени. Като се научили, че съм наблизо, си казали, че са вече спасени. Те водеха със себе си и кон. Дойдоха селяни, съобщиха за жените и ги доведоха при мен. Едната се казваше Ленка, а името на другата не помня. Мене ми стана много неудобно — какво търсят жени между нас? Но не продумах нищо. Оттук отидохме в с. Стар град, беше Димитровден. В къщата, в която денувахме, се случи да има имен ден. Наредих коня да го приберат в зимника. Дойде хазяйката и каза, че селото било заградено от войска. Излязох и през една дупка насочик бинокъла и разгледах наоколо. Мястото беше голо и каменисто. Наредих до другарите, които бяха настанени в различни къщи, да не излизат. Аскерът обсади селото, но не влезе в него. То си е правило сметка първи ние да открием огън при опита си да излезем от селото, аз пък правя друга сметка: те да влизат в селото и да им открия огън. Мръкна се и дадох заповед другарите да се готвят за излизане и докато не изляза най-напред, никой да не мърда. И така аз напред, а всичко подир мен, излязохме от селото и се спасихме.
Излизайки от селото, казах на хазяина да скрие седлото на коня, който бяха довели двете жени, за да не го познаят турците. Като излязохме на пътя, забелязахме, че всичко беше почервеняло от фесове. Ако вдигнеха пушки и стреляха, щяха да ни убият до един. Казах на другарите да не откриват огън, докато не сторят това турците. Гледам близо до мене една група от близо 15 души турци — до мене на около 20—30 крачки. Държах пушката и чаках само да гръмнат, но никой не гръмна. След това като стигнахме до едно дере и там видяхме, че то бе пълно с аскер. И така, като вървях напред, чух да казва един от войниците „гелир” (идат). Веднага съобщих на моя другар, който бе до мене да предаде, че сме попаднали в засада, и наредих кое от крилата първо да се удари. Останах на левия фланг, прекрачих през един плет, като главата ми беше обърната назад, обаче никой не
280
гръмна и тогава ние се изтеглихме и пак се върнахме в село Степанци, гдето след като престояхме в продължение на два дни, заминахме за с. Ораховец.
Получих писмо от Андрея Докурчев, който искаше да се срещне с мене. Той искаше канал, за да премине Вардар. Измених посоката на моето движение и вместо през Гевгелийско, ударих през Велешко — от Ораховец отидохме в с. Ращани, а оттам — в с. Сълп, Велешко. Наредих Вардар да минем срещу Сълп. С нас беше група, която водеше за България Андрей Докурчев. Тук на моста турците бяха поставили засада, която пусна да мине нашият патрул. И така, като се движех сам, някой хвърли камък, който падна пред краката ми. Веднага залегнах и дадох знак на Андрея да спре групата. Засадата остана между мен и патрула, който бе от двама души. Запитах кой хвърли камък? Обади се патрулът и каза, че нямало нищо. Как така няма нищо, кой хвърли този камък? Турците откриха стрелба и ние залегнахме. Андрея успя да върне патрула и каза: „Отцепете се, удрете в зеленака, за да отстъпи бай Андон.” Андрей дава команди, а Вардар ячи. Лежа там и наблюдавам къде ще лъсне огън, за да гръмна и аз. И така лека-полека успях да се прибера при другарите. Изтеглихме се и възлязохме на една чука. Андрей Докурчев ме запита кой път ще да хванем. След като починахме, рекох да хванем посока към с. Ращани. Минахме покрай с. Ращани и покрай с. Оризари и отидохме пак в с. Ораховец.
След като бяхме вървели около 2—3 км, казаха ми, че някой от нашите хора легнал, прострел се и казал: „Правете каквото искате с мен, но не мога повече да вървя.” Отидох при него и го помолих да стане да върви, защото мястото хич не е за спиране, пък нощта е малка . . . После минахме край Грънчарските дупки, с. Долно Оризари, взехме посока към Мориховско и стигнахме в Гевгелийско, към Кожух планина. Стигнахме в с. Смоквица и се разпоредихме за канал, за да минем, и вечерта минахме Вардар и стигнахме в село Балинци, гдето престояхме един ден и после продължихме за село Костурино, Струмишко, минахме с. Хурка, което остана вдясно. Селяните се бяха много изплашили, зашото селото се намира на шосето, и аскер минава постоянно. Принуден бях да остана в селото, защото наоколо беше голо. През деня останахме тук в голяма тревога. Вечерта отпътувахме към Муртино, движейки се през полето. След като денувахме тук, трябваше да стигнем в с. Невичани, а оттам в Дабеля, къ-
281
дето исках да се видя със селяните, с които не бях се виждал от няколко години. После покрай Просениково се отправих за с. Невичани и се срещнах с дядо Атанас. Оттук продължихме за границата, която минахме благополучно заедно с двете жени и стигнахме в Кюстендил. Преди мен тук бе пристигнал Аргир Манасиев. Пристигнах към средата на месец декември 1903 година . . .