Въстанието в спомените на участници в борбата
(Подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков)
ЛОЗЕНГРАДСКИ РАЙОН:7. СПОМЕНИ НА ЧЕТНИКА ДИМИТЪР ЯНЕВ - ПОПЕТО
Роден съм в с. Енимахле, Бабаескийско, на 15 септември 1872 г. Когато учих в Лозенград четвърто отделение и първи клас, Л. Маджаров беше главен учител. В Одрин свърших втори прогимназиален клас и станах учител две години в селото ни, след това една година бях капзималин, събирач на селските данъци, за което ми плащаха 1 на сто.
Когато учителствувах в селото ни втора година, дойде от Лозенград учителят Димитър Груев у нас и ме закле. След това аз посветих съселяните си Васил Пее и Алекси Темелков. Когато стана Керемидчиоглувата афера (1900 г.), други хора посветени в селото ни нямаше.
Двамата мои съселяни не знаеха с кого поддържат връзки вън от село. Всичко вършех сам. С кон отивах в Ениджия до учителя Яни Иванов и в Лозенград до Д. Груев, за да получа вестник „Реформ” и упътвания за дейност.
След арестуването на лозенградските учители, понеже се мълвеше постоянно, че в Керемидчиоглувата афера всички учители са замесени, реших да избягам. На 18 май 1901 г. напуснах селото ни заедно със Стоян Рупчето от село Еркач за България. В Бургас намерих хъшовете: Яни Попов, Д. Ташев, Лазо Лазов, К. Тенишев и др. През лятото работих в с. Величково, Балчишко, в чифлика на Тьоргича. След хармана върнах се в България, където похарчих парите си с хъшовете и отидох певец и свещолеяр в с. Черкешли, Карнобатско, с 20 лева заплата.
През пролетта на 1903 г. получих от Бургас съобщение, че в Ясна поляна се формират чети за Турция. Отидох там и тръгнах с една от първите чети — на Георги Кондолов, която се състоеше от 25 души и замина за Турция на 18 май. Скоро се сближих с четниците Серафим Стоянов, Йосиф Македончето, Димитър Македончето и Паскал Иванов, който бе секретар на четата.
Още първата нощ четата ни се отправи към с. Кулата. По пътя срещнахме бежанци, които се изселваха поради аферите в района на Л. Маджаров [1]. Бежанците първи ни откриха
1. През април 1903 г. избухна Койовската афера, башибозук разсипал селата Койово, Пирок, Курията, Кадийово, Ковчас, Кулата и др. 10—12 000 жители, някои с пушките си, избягали за България, други се криели из гората. Мнозина се връщали да вземат укритите си вещи. Лозенградският район бе разстроен.
367
![]()
огън. Кондолов заповяда на четата да залегне във верига, а сам той застана прав на левия й фланг. Ясна месечина грееше над планината. Големият силует на грамадния ни войвода се очертаваше надалеко. Когато изкумандува: „Вирун къзкърдашина койдум”, някои от бежанците избягали към десния фланг, който ги залови, и тогава узнахме с кого имаме работа. По цялата верига се предаде да спре стрелбата.
След тая случка четата ни осъмна към западната част на Кулата, в една низина. Там наклодохме огън, Кондолов каза, че сме в безопасност, тъй като „куленци са наши хора, добре организирани и нищо лошо няма, ако някой ни открие по огъня и дойде да ни види”.
До конгреса на Петрова нива четата обикаляше Дерекьой, Чаглаик, Пирок, без да нощува в селата. Веднъж, като бе западно от Дерекьой на един връх, обрасъл с папрат и заобиколен с гора, северно от който имаше голям извор в полите на върха Дерекьвската кула, четата ни правеше учение в долината около извора. Времето бе студена майска нощ, един селянин каза да не палим огън, че войската от Дерекьой виждала това място. Кондолов натъртено извика: „Я накладете огън да се стоплим, па който иска да дойде!” По нанадолнището поставихме трън край огъня, постлахме папрат за легло на войводата, който си легна с думите: „Нека дойдат... От нас кръв ще тече, а от тях вода ли ще тече?”... Пред него огънят гореше, а той сладко хъркаше. С това той окуражи четниците и те, млади хора не, я удариха на хоро, засилено с няколко души селяни, дошли от Дерекьой.
Кондолов беше един от най-благите войводи. Всички четници считаше равни. Често казваше: „Аз съм ваш баща, а не войвода; ако ме пазите, и аз ще пазя вас, ако ли не, едни без други сме изгубени. При движение някои искаха да му носят раницата или пелерината, ала той никога не се съгласяваше и отговаряше: „Аз трябва да нося сам юка си, за да знам теготата на четнишкия живот.”
Населението много го уважаваше и почиташе. Като кажеха: „Дядо Желю иде!” — обща радост обземаше всички, и млади и стари.
Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив. Изгони един четник, който бе много страхлив. Щом четата се готвеше да тръгне, тоя четник отиваше при него и го питаше: „Дядо Георги, сега дали няма да срещнем турци?” И той го върна в България най-сетне с куриер.
368
![]()
Четниците казваха на войводата си обикновено „Дядо Георги”, а той се обръщаше бащински, като например: „Сюле, а море Сюле” към Серафима и към мене: „Даскале, а бре даскале.” Ние двамата му бяхме любимци, защото винаги се проявявахме весели и първи хореводци. Трясъкът на паласките ни служеше за такт , а свиренето ни с уста. „Цък, пак цък” — за музика. След нас на хорото се хващаше Паскал Иванов, който бе най-нежен, та скоро настиваше. Кондолов се събуждаше от шума на майското хайдушко хоро, сядаше със скръстени крака и възторжено викаше: „А, бре Сюле! А, бе Попе!” След това всички четници наскачаха, улавяха се на хорото, а войводата, засмян до уши, ни се любувате в нощната тишина.
![]()
Георги Кондолов
Кондолов беше едър човек, с малка кестенява брада, топчеста и разделена на две, без да има бял косъм, с тънки мустаци от по няколко завити косъма и коса рядка и кестенява. Понякога разтривахме тялото му с газ. Понякога той се разоръжаваше и разхвърляше. Тогава аз му вземах единия диш (калцун), нахлузвах го на главата си и се обръщах към него шеговито: „Дядо Георги, цял влизам в калцуните ти.” „Брей даскале! — отговаряше той, — колкото калцуна ми ли си голям? Олан, даскале, олан, даскале!” Калцуните на войводата ни бяха над коленете му и обхващаха част от грамадните му мускулести бедра.
За народа в Малкотърновско нямаше друг по-прочут войвода от него. Щом чуеха името му, всички заставаха с благоговение и страх. Само името му бе достатъчно да осуети предателските помисли и на онези, които мислеха да направят зло. Четниците обаче считаха за главен войвода М. Герджиков, след него Маджаров и после Кондолов.
Като се отправихме за Петрова нива, много чети се събраха на калето в Чаглаиската мера. Там Герджиков нареди
369
![]()
всички четници на колело в гората и произнесе реч. Направи ни силно впечатление облеклото му и торбичките за прахан. Съобщи ни, че на конгреса ще има преустройство: четите ще се увеличават, всяка ще има свой район и куриери за постоянна връзка с другите. След тая му горска реч почти всички казваха: „Войвода, при такъв войвода да си четник!”
На Петрова нива единственият Яни Попов се нагърби да работи в полския участък от Лозенградския район, заедно с единадесет души доброволци, и работи с голям риск, но много умело.
В четата му аз бях секретар. В нея се числяха още: от с. Енимахле — Алекси Темелков и Васил Пеев, от Лозенград — Стоян Хушафа, от с. Каракоч — Петър Димов, от с. Ениджия — Стоян Бораджията, Калоян Монев Чолака и други.
До въстанието четата се движеше в полските села: Каваклия, Ениджия, Докузюк, Енимахле, Караалия, Карамаслия. Във всички имаше оръжия, поради което четата се стараеше само да поддържа духа и да ги подготви за въстанието. Произшествия или предателства няма.
В нашия участък кърсердар бе хаджи арап Алит Чауше, неграмотен, ходеше с 8—10 души патрул. Той казал веднъж на бащата на жена ми, свещеник (поради което и мене научиха — Попето): „Папаз ефенди, зет ти е комитин, знам, кажи му: Ако ни види четата, да не стреля. И ние също няма да стреляме и ще се преструваме, че не виждаме, когато я открием в някой храсталак.”
За въстанието в участъка ни се разпределихме на две: войводата ни и Яни Попов, Стоян Хушафа и аз имахме Каваклия, Алекси Темелков и Васил Пеев — Енимахле, Ст. Бораджията, Калоян М. Чолака, Петър Димов и др. — Ениджия. Четниците и въстаниците-селяни бе определено да се съберем в мерата на Ениджия по огньове, които трябваше да палим по пътя и по знак от Бораджията, който умееше да свири с цевта на пушката си като с бурия.
В Каваклия ние тримата си разпределихме работата така: Яни Попов в западния край на селото зае сборния пункт на пътя от Енимахле за Лозенград, Ст. Хушафа бе назначен да убие помощник-кмета Киряк Чаушев, който бе „очи и уши” на властта, а аз — Димитър Хаджията. Последният не бе у дома си, отишъл да лови риба в голямата река за Преображение Господне. Запалих му снопите.
370
![]()
През тоя ден 5/18 август 1903 г. четата търсеше от Каваклия селяни за 17 кримки, но не можеше да ги намери. Щом като обаче запалих снопите, а Ст. Хушафа стреля и рани помощник-кмета, селяните се увериха, че няма вече лъжа и излязоха мнозина. От средата на пътя Каваклия—Ениджия Ст. Хушафа се върна на 5/18 август 1903 г. с 17 души да вземат кримките от Каваклия. На връщане съборили 2—3 телеграфни стълба и разсекли жиците на няколко места.
Всички въстаници от полските села на участъка ни се събраха на 6/19 август вечерта на върха Кукурдан. Към тоя сборен пункт се водеха всички огньове. Самият Кукурдан бе горе същинско място за харамии. Там пренощувахме.
През време на краткотрайната република в Странджа планина ходехме по различни села, а при отстъплението прекарвахме бежанците в България. За да не дигат шум децата, като минавахме границата една майка си удуши незабелязано детето-пеленаче от стискане. Щом ми каза: „Господине! моето дете като че ли умря” — оставихме го в една шума. На другия ден се върнахме за нови бежанци. Като минавахме по същото място, заровихме пеленачето.
При отстъплението само веднъж имахме престрелка при Бръшлян Моряне.
Записани на 3 декември 1926 г
[Previous] [Next]
[Back to Index]