Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
(Подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков)
 

ЛОЗЕНГРАДСКИ РАЙОН:

7. СПОМЕНИ НА ЧЕТНИКА ДИМИТЪР ЯНЕВ - ПОПЕТО
 

Роден съм в с. Енимахле, Бабаескийско, на 15 септември 1872 г. Когато учих в Лозенград четвърто отделение и първи клас, Л. Маджаров беше главен учител. В Одрин свърших втори прогимназиален клас и станах учител две години в селото ни, след това една година бях капзималин, събирач на селските данъци, за което ми плащаха 1 на сто.

Когато учителствувах в селото ни втора година, дойде от Лозенград учителят Димитър Груев у нас и ме закле. След това аз посветих съселяните си Васил Пее и Алекси Темелков. Когато стана Керемидчиоглувата афера (1900 г.), други хора посветени в селото ни нямаше.

Двамата мои съселяни не знаеха с кого поддържат връзки вън от село. Всичко вършех сам. С кон отивах в Ениджия до учителя Яни Иванов и в Лозенград до Д. Груев, за да получа вестник „Реформ” и упътвания за дейност.

След арестуването на лозенградските учители, понеже се мълвеше постоянно, че в Керемидчиоглувата афера всички учители са замесени, реших да избягам. На 18 май 1901 г. напуснах селото ни заедно със Стоян Рупчето от село Еркач за България. В Бургас намерих хъшовете: Яни Попов, Д. Ташев, Лазо Лазов, К. Тенишев и др. През лятото работих в с. Величково, Балчишко, в чифлика на Тьоргича. След хармана върнах се в България, където похарчих парите си с хъшовете и отидох певец и свещолеяр в с. Черкешли, Карнобатско, с 20 лева заплата.

През пролетта на 1903 г. получих от Бургас съобщение, че в Ясна поляна се формират чети за Турция. Отидох там и тръгнах с една от първите чети — на Георги Кондолов, която се състоеше от 25 души и замина за Турция на 18 май. Скоро се сближих с четниците Серафим Стоянов, Йосиф Македончето, Димитър Македончето и Паскал Иванов, който бе секретар на четата.

Още първата нощ четата ни се отправи към с. Кулата. По пътя срещнахме бежанци, които се изселваха поради аферите в района на Л. Маджаров [1]. Бежанците първи ни откриха
 

1. През април 1903 г. избухна Койовската афера, башибозук разсипал селата Койово, Пирок, Курията, Кадийово, Ковчас, Кулата и др. 10—12 000 жители, някои с пушките си, избягали за България, други се криели из гората. Мнозина се връщали да вземат укритите си вещи. Лозенградският район бе разстроен.

367
 

огън. Кондолов заповяда на четата да залегне във верига, а сам той застана прав на левия й фланг. Ясна месечина грееше над планината. Големият силует на грамадния ни войвода се очертаваше надалеко. Когато изкумандува: „Вирун къзкърдашина койдум”, някои от бежанците избягали към десния фланг, който ги залови, и тогава узнахме с кого имаме работа. По цялата верига се предаде да спре стрелбата.

След тая случка четата ни осъмна към западната част на Кулата, в една низина. Там наклодохме огън, Кондолов каза, че сме в безопасност, тъй като „куленци са наши хора, добре организирани и нищо лошо няма, ако някой ни открие по огъня и дойде да ни види”.

До конгреса на Петрова нива четата обикаляше Дерекьой, Чаглаик, Пирок, без да нощува в селата. Веднъж, като бе западно от Дерекьой на един връх, обрасъл с папрат и заобиколен с гора, северно от който имаше голям извор в полите на върха Дерекьвската кула, четата ни правеше учение в долината около извора. Времето бе студена майска нощ, един селянин каза да не палим огън, че войската от Дерекьой виждала това място. Кондолов натъртено извика: „Я накладете огън да се стоплим, па който иска да дойде!” По нанадолнището поставихме трън край огъня, постлахме папрат за легло на войводата, който си легна с думите: „Нека дойдат... От нас кръв ще тече, а от тях вода ли ще тече?”... Пред него огънят гореше, а той сладко хъркаше. С това той окуражи четниците и те, млади хора не, я удариха на хоро, засилено с няколко души селяни, дошли от Дерекьой.

Кондолов беше един от най-благите войводи. Всички четници считаше равни. Често казваше: „Аз съм ваш баща, а не войвода; ако ме пазите, и аз ще пазя вас, ако ли не, едни без други сме изгубени. При движение някои искаха да му носят раницата или пелерината, ала той никога не се съгласяваше и отговаряше: „Аз трябва да нося сам юка си, за да знам теготата на четнишкия живот.”

Населението много го уважаваше и почиташе. Като кажеха: „Дядо Желю иде!” — обща радост обземаше всички, и млади и стари.

Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив. Изгони един четник, който бе много страхлив. Щом четата се готвеше да тръгне, тоя четник отиваше при него и го питаше: „Дядо Георги, сега дали няма да срещнем турци?” И той го върна в България най-сетне с куриер.

368
 

Четниците казваха на войводата си обикновено „Дядо Георги”, а той се обръщаше бащински, като например: „Сюле, а море Сюле” към Серафима и към мене: „Даскале, а бре даскале.” Ние двамата му бяхме любимци, защото винаги се проявявахме весели и първи хореводци. Трясъкът на паласките ни служеше за такт , а свиренето ни с уста. „Цък, пак цък” — за музика. След нас на хорото се хващаше Паскал Иванов, който бе най-нежен, та скоро настиваше. Кондолов се събуждаше от шума на майското хайдушко хоро, сядаше със скръстени крака и възторжено викаше: „А, бре Сюле! А, бе Попе!” След това всички четници наскачаха, улавяха се на хорото, а войводата, засмян до уши, ни се любувате в нощната тишина.
 

Георги Кондолов
Георги Кондолов
 

Кондолов беше едър човек, с малка кестенява брада, топчеста и разделена на две, без да има бял косъм, с тънки мустаци от по няколко завити косъма и коса рядка и кестенява. Понякога разтривахме тялото му с газ. Понякога той се разоръжаваше и разхвърляше. Тогава аз му вземах единия диш (калцун), нахлузвах го на главата си и се обръщах към него шеговито: „Дядо Георги, цял влизам в калцуните ти.” „Брей даскале! — отговаряше той, — колкото калцуна ми ли си голям? Олан, даскале, олан, даскале!” Калцуните на войводата ни бяха над коленете му и обхващаха част от грамадните му мускулести бедра.

За народа в Малкотърновско нямаше друг по-прочут войвода от него. Щом чуеха името му, всички заставаха с благоговение и страх. Само името му бе достатъчно да осуети предателските помисли и на онези, които мислеха да направят зло. Четниците обаче считаха за главен войвода М. Герджиков, след него Маджаров и после Кондолов.

Като се отправихме за Петрова нива, много чети се събраха на калето в Чаглаиската мера. Там Герджиков нареди

369
 

всички четници на колело в гората и произнесе реч. Направи ни силно впечатление облеклото му и торбичките за прахан. Съобщи ни, че на конгреса ще има преустройство: четите ще се увеличават, всяка ще има свой район и куриери за постоянна връзка с другите. След тая му горска реч почти всички казваха: „Войвода, при такъв войвода да си четник!”
 

На Петрова нива единственият Яни Попов се нагърби да работи в полския участък от Лозенградския район, заедно с единадесет души доброволци, и работи с голям риск, но много умело.

В четата му аз бях секретар. В нея се числяха още: от с. Енимахле — Алекси Темелков и Васил Пеев, от Лозенград — Стоян Хушафа, от с. Каракоч — Петър Димов, от с. Ениджия — Стоян Бораджията, Калоян Монев Чолака и други.

До въстанието четата се движеше в полските села: Каваклия, Ениджия, Докузюк, Енимахле, Караалия, Карамаслия. Във всички имаше оръжия, поради което четата се стараеше само да поддържа духа и да ги подготви за въстанието. Произшествия или предателства няма.

В нашия участък кърсердар бе хаджи арап Алит Чауше, неграмотен, ходеше с 8—10 души патрул. Той казал веднъж на бащата на жена ми, свещеник (поради което и мене научиха — Попето): „Папаз ефенди, зет ти е комитин, знам, кажи му: Ако ни види четата, да не стреля. И ние също няма да стреляме и ще се преструваме, че не виждаме, когато я открием в някой храсталак.”

За въстанието в участъка ни се разпределихме на две: войводата ни и Яни Попов, Стоян Хушафа и аз имахме Каваклия, Алекси Темелков и Васил Пеев — Енимахле, Ст. Бораджията, Калоян М. Чолака, Петър Димов и др. — Ениджия. Четниците и въстаниците-селяни бе определено да се съберем в мерата на Ениджия по огньове, които трябваше да палим по пътя и по знак от Бораджията, който умееше да свири с цевта на пушката си като с бурия.

В Каваклия ние тримата си разпределихме работата така: Яни Попов в западния край на селото зае сборния пункт на пътя от Енимахле за Лозенград, Ст. Хушафа бе назначен да убие помощник-кмета Киряк Чаушев, който бе „очи и уши” на властта, а аз — Димитър Хаджията. Последният не бе у дома си, отишъл да лови риба в голямата река за Преображение Господне. Запалих му снопите.

370
 

През тоя ден 5/18 август 1903 г. четата търсеше от Каваклия селяни за 17 кримки, но не можеше да ги намери. Щом като обаче запалих снопите, а Ст. Хушафа стреля и рани помощник-кмета, селяните се увериха, че няма вече лъжа и излязоха мнозина. От средата на пътя Каваклия—Ениджия Ст. Хушафа се върна на 5/18 август 1903 г. с 17 души да вземат кримките от Каваклия. На връщане съборили 2—3 телеграфни стълба и разсекли жиците на няколко места.

Всички въстаници от полските села на участъка ни се събраха на 6/19 август вечерта на върха Кукурдан. Към тоя сборен пункт се водеха всички огньове. Самият Кукурдан бе горе същинско място за харамии. Там пренощувахме.

През време на краткотрайната република в Странджа планина ходехме по различни села, а при отстъплението прекарвахме бежанците в България. За да не дигат шум децата, като минавахме границата една майка си удуши незабелязано детето-пеленаче от стискане. Щом ми каза: „Господине! моето дете като че ли умря” — оставихме го в една шума. На другия ден се върнахме за нови бежанци. Като минавахме по същото място, заровихме пеленачето.

При отстъплението само веднъж имахме престрелка при Бръшлян Моряне.
 

Записани на 3 декември 1926 г


[Previous] [Next]
[Back to Index]