3. СПОМЕНИ НА АНАСТАС СП. РАЗБОЙНИКОВ
Ръководител на района и секретар на конгреса на Петрова нива
Роден съм в Свиленград на 27 декември 1882 г. Свърших одринската гимназия „Д-р П. Берон” през 1901/1902 г.
В гимназията се увлякох от революционното дело. Няколко души основахме ученически революционен кръжок; закле ни попът в махала Сарък-мегдан в олтара на храма, дето целунахме кама и револвер. Членовете на кръжока, щом свършиха, получаваха назначение по давление на IV-ия Одрински революционен окръг. Септември 1902 г. получих назначение за главен учител в Бунархисар — важен революционен център — затихнал след известната Керемидчиоглува афера. Бях едва двадесетгодишен момък, идеалист, надъхан с идеите на дейците ни от предосвободителната епоха и въодушевен от подвизите и делата на съвременните нам македонски революционери.
В Бунархисар се настаних у стария поп Димитър Вълчев. Семейството му бе будно, привързано към учебното дело и умееше да посреща радушно скъпи гости, каквито тогава бяха учителите, най-учените хора между българите в Турция.
Наричаха го старият поп, понеже в града имаше на същото име един по-млад свещеник — Димитър Бодуров. Старият бе 70-годишен човек, побелял. Той бе председател на черковно-училищното настоятелство и народен човек изобщо, с още бистър ум, народните работи оставаше на младите, но живо се интересуваше.
Няколко дни след гостуването ми у стария поп, Милка Шишкова, мъжът Никола на която бе също на заточение, ми съобщи, че четата е в града и че войводата й ме вика на среща. Щом се стъмни, една жена дойде у Милкини и аз тръгнах след нея. Минахме през двора на Костадин Г. Борджиев, прехвърлихме се в друг двор и оттам се смъкнах в къ-
393
щата на четника Тоню Янев. [1] Замириса ми на каиши, смазка, пот, обикновена четническа миризма изобщо.
По-рано Шишманов [2] пращал на два пъти известие до бунархисарските учители, за да го посрещнат, ала не дошъл. За пръв път, като нелегален, влезе в Бунархисар при моето главенство.
Шишманов не ми беше познат. За да ме вика на среща веднага направо, предположих, че му съм препоръчан отнякъде като натоварен с ръководството на района.
При тая първа среща между мене — легалния ръководител на Бунархисарско, и Шишманов — нелегалния ръководител на същия район, се размениха мисли върху организирането на населението. Ние напълно се разбрахме и установихме: Аз да бъда в услуга на четата, като организирам главно връзка между Бунархисар и селата на района, за да може нелегалните агитатори и организатори да проникват в тях: да се основе районен комитет в града, който да основе такива и по селата, в които още няма комитети. За кореспондиране Шишманов ми предложи псевдоним Канарски.
Бунархисар е разположено в североизточната част на едноименното му поле
и в подножието на странджанската тераса Кайлъка. Тая тераса загражда от
север полето, което бе прочуто в целия Одрински вилает с едрата си пшеница.
В южната страна на полето има малки хълмове. Там се намират градските лозя.
На юг от тях следва слабо разнообразна равнина, която се простира чак до
гр. Люлебургас. В тая част се намираха българските села Колибите и Сатъкьой.
Източно от Бунархисар бяха на близо Чонгара, а по-далеко — Пенека и Ятрус.
На запад от него бе Яна, а на север — Едига, Курудере, Урумбеглия и Серген.
Тези села с града заедно състаляваха революционния ми район. По орографския
си характер той бе полупланински и полуполски.
1. Така съм запомнил и писал, Тодор Янев Донев и Ставри Янев Донев са били двама братя, бежанци в България поради Керемидчиоглувата афера, влезли в четата на Т. Шишманов само при това идване. Къщите им са една до друга.
2. Тодор Ильов Шишманов, роден на 22 октомври 1877 г. в с. Пенека. Убит от гърците по пътя от Виза за с. Пенека на 12. X. 1900 г. За един от дотогавашните учители в Бунархисар той пише, че „Не струва лула тютюн”.
394
Чрез Колибите районът бе във връзка с Одрин през селата: Каваклия и Ениджия от Лозенградско; чрез Курудере той бе във връзка с Паспалево и Едига, а чрез Урумбеглия се сношаваше с Велика в центъра на Странджа планина Малкотърновският район.
Разположен на юг от Странджа планина, по направление от запад към изток, само чрез него през Пенека можеше да се проникне на изток до Черно море, на югоизток към Цариград и железопътната линия, както и на юг към Галиполи. Тази последна връзка обаче отвъд река Ергене не се създаде. Това му значение го правеше много важен за делото, особено за терористичните действия.
След срещата четата напусна града още същата нощ заранта.
Тодор Шишманов бе тогава около 30-годишен, не много едър на ръст, пълен, но не и шашкав, със засмяно лице. Макар и със слабо образование, той имаше дар слово.
Няколко дни след срещата ми с четата, у Милкини настаниха учителката Мария Атанасова, а мене преместиха за постоянно у баба Руса, една от героините на Бунархисар. Тя отначало не искала учител, недоволна от бившия такъв, но като ме видя, прие ме много любезно. Чрез нея аз влязок във връзка с членове на организацията до Керемидчиоглувата афера и след това почнах да търся други хора в услуга на делото.
Поради Керемидчиоглувата афера бяха заточени 16 първенци само от Бунархисар, а други 20 души приблизително се скитаха немили-недраги в България. Населението живееше още с ужасите от преди две години. Хората отбягваха да се събират дори помежду си, а по-видните и заподозрени лица страняха от учителите. Недоверието почиваше и на убеждението, че първият районен ръководител Хр. Настев ги оставил да теглят сами, като заминал през лятото на 1900 г. за България, без да ги предупреди за лошите предисловия от аферата.
Две години след Керемидчиоглувата афера в Бунархисар не се работило.
Властите вярваха, че всичко вече е забравено, че всичко е мирно и тихо. Всред това спокойствие именно почнах да си създавам връзки отначало с незасегнатите от аферата членове и с първенците. Последните ме интересуваха твърде много, тъй като те бяха ръководители на черковно-училищната община.
395
Сближих се с Георги Ив. Боруджиев, братята Гаки и Георги Чолови Кехайови, Тодор Калудов — Тончето и някои други.
Народът на Бунархисар беше със силно развито национално чувство, патриотичен и пожертвувателен за общото дело, черковно-училищно и революционно. В това отношение мъжът и жената си съперничеха.
От жените в Бунархисар най-саможертвена и предана на народните работи бе баба Руса. „Тя е вярна и просветена бабичка” — казваше ми колегата Айвазов от Чонгара. „У баба Руса — казваха ми други — ще ти е най-добре: тя има хубава самостоятелна стаичка, па е и сама — няма си никого.”
Баба Руса бе здрава .Винаги услужлива и добродушна, тя се радваше на обичта на всички. С природен ум и усет, познаваше най-доброто и хубавото, баба Руса имаше най-вярна преценка за всекиго.
Аз направо й поисках да ми посочи смели хора, главно работници от преди аферата, които тя не можеше да не знае. От тоя момент баба Руса ми стана първа помощница и съветничка. Твърде предпазливо ми напомняше недостатъци на Хр. Настев и с това ме подсещаше да не постъпвам ката него. Благодарение на баба Руса, разпиляното се събра и наново започна работата. Тя знаеше истинските предани дейци в града. Помнеше и посещението на Делчев, когото безобидно наричаше „оня рошавия македонец”.
Баба Руса ми прати най-първо Пейчо Сачлията и то в училището. Той бе
среден на ръст, но силно набит, с къс врат, с космато лице, с калпак, та
имаше вид на типичен харамия. Под неговата външна простота се криеше решителен
човек с желязна воля. На вървеж беше малко свит, но беше много упорит и
самоуверен в действието. Учените ги слушаше, докато му дадат идеята. Изпълнението
извършваше по своя ум и опитност, в които се изразяваше безстрашието му,
чистият му нрав от харамийство и способността му да се укрива и опазва
го спаси през аферата от 1900 г. и въстанието 1903 г., когато той пак остана
в родния си град, дето загина през Балканската война, включен в разред
на войскова група. [1]
1. Вж. за него подлистника ми във в. „Тракия”, брой 73 от 30 ноември 1923 г.
396
Второто лице, което ми представи баба Руса, бе Ноньо Стияньиоглу, незабелязано изпълняваше куриерската служба между града и Колибите.
Съчлията и Ноньо бяха най-добрите и предани хора на организацията в Бунархисар. Двамата ми куриери станаха незаменими сподвижници в легалното организиране на Бунархисар.
Васила Панайотова Шивачева (Васильото) бе втората героиня на Бунархисар. Тя беше бедна жена, с едно малко момче, мой ученик. Васильото бе бъбрива, решителна и винаги твърда. Мъжът й бе заточеник. Къщата й се намираше до извора (хавуза) на площада на града и служеше за етапна спирка при преместването на четата или нелегални изобщо, а по-рано още бе всякога отворена за всякакви и всички комити. В нейната къща нощува и Герджиков по определение на куриера Ноньо Стияньиоглу.
Герджиков дойде в Бунархисар от Урумбеглия през една дъждовна и кална нощ, доведе го куриерът ни Пейо Съчлията. Посрещна ги Ноньо Стияньиоглу и ги доведе у Васильото, където за пръв път се срещнах с Герджиков.
Той направи на всички силно впечатление. С черна брада, блядо, матово лице вследствие нощните скитания; с черна мешинена куртка, подплатена с червен хастар; с червена дебела връзка; с дълга коса, къдриците на която падаха върху челото му; с лек платнен каскет; с наметната къса пушка и презраменна овчарска чанта — тоя върховен нелегален ръководител на Одринския революционен окръг с привлекателната си млада интелигентна фигура завладяваше всеки, който се срещнеше с него, дори без да му говореше надълго. Неговото име в Странджа и Одринско стана легенда, и то не толкова поради подвизите му из Македония, колкото поради неговата интелигентност и умението му да привлича интелигентни четници.
През деня при него се явиха учителката Мария Атанасова, свещеник Димитър Бодуров, дядо Наньо Каика и още двама-трима души. Един от последните ми каза: „Е-е, учителю! Щом такъв млад човек е тръгнал да се жертвува за нас, какво остава за нас, ние би трябвало всички да измрем още сега.” Толкова поразително впечатление направи Герджиков на тоя простичък селянин.
Герджиков замина за Колибите, а оттам към Одрин и през Свиленград — в България.
397
II
След заминаването на Герджиков в Бунархисар образувах комитет. В него влизаше свещеник Д. Бодуров, който присърце се отдаде на делото, учителят Д. Айвазов, някои местни хора, между които бе и Георги Ив. Боруджиев; аз поех секретарството на тоя комитет за околията, поп Бодуров — председател. Оказа се много предан. Веднъж четата гостува в неговия зет. Като разпитвах баба Руса кой от свещениците го бива за работа, тя ми посочи свещ. Д. Бодуров. [1]
Най-важните работници в този комитет бяхме вече двамата учители, попът и районната чета. За организирането тя действуваше над населението с тайнствеността си и грубата сила, а ние, легалните — с убеждение и слово, като централизирахме в себе си целия район. Така координирана дейността на двете страни — легални и нелегални, — разрушеното през лятото на 1900 г. се поправи и мирният земеделец отново замечта, че може да направи от себе си нещо за катурването на турската държава.
Пропагандата на легални и нелегални бе една и съща: всички поробени българи трябва да се подготвят и въоръжат, за да се дигнат един ден на въстание в Одринско и Македония. Силата на въстанието не ще бъде малка, понеже ще си служат, освен с пушки бомби, още и с разрушения на железници, обществени предприятия, казарми, банки, мостове. Срещу динамита на въстаниците турската войска нищо не ще може да противопостави. Разбунтуваните краища ще се освободят и ще се предизвика европейска или българска намеса във вътрешните работи на Турция, което ще донесе свобода на Македония и Одринско.
За да убедим масата, служехме си с народни поговорки като: „Помогни
си сам, за да ти помогне и бог”, или „Бог дава, ала в кошара не вкарва”;
изтъквахме, че Македония, в която от 100 години наред се работи, вече е
готова, подготвя се и Одринско, назад не бива да оставаме. За агитационно
средство използувахме и стълкновението на четите в Македония и Одринско.
Агитационно средство бе само по себе си и конспиративният характер на делото:
тайнствеността му изобщо беше сила, която създаваше все нови и нови членове.
1. Свещ. Димитър Бодуров бе смел, народен човек. Починал е на 73-годишна възраст през юли 1929 г. (вж. некролог във в. „Тракия” от 25. VII. 1929 г).
398
През декември 1902 г. Шишманов и Ташев дойдоха в Бунархисар за втори път като нелегални с чета. От къщатд на Васильото прехвърлихме ги в къщата на Христаки Хаджи Костов — зет на свещеника Д. Бодуров. Къщата му бе към гъркоманската махала, близо до правителството (хюкюмата). В нея пратихме доста хора, които се посветиха в делото и се заклеха.
Доволен от успеха в Бунархисар, войводата искаше да посвети съседното село Яна. Там българите бяха разделени на две враждуващи страни; едната се ръководеше от Никола Генадиев (бакалин), природно интелигентен и най-надежден в селото човек, а другата, която е, бе по-консервативна — от дядо Яно Стоян Кехайов. Аз и янинският учител Манол Хаджиатанасов (родом от с. Дерекьой, Лозенградско) искахме да ги помирим, за да може да ги посети четата. Няколко дни чакахме известие. Пристигна от Яна учителят Манол и ни съобщи, че и двете враждуващи страни искали да приемат четата, но по отделно, без да знае другата.
В края на януари Шишманов взе предварително съгласието на околийския комитет и замина за България и вече не се върна като районен войвода.
Във всички села в околията и града засилихме организацията от края на зимата 1902 г .Това продължи и при втория нелегален ръководител на района — Коста Калканджиев и неговия помощник Ст. Петров.
Мастък ефенди обичаше ракията. Свещеник Димитър Бодуров произвеждаше хубава ракия, та често го канеше на гости. Залисан в питието с хубави мезета, около него се събираха и пазвантите. По тоя начин събирахме на едно място пазителите на града през нощта, а ние свободно въвеждахме и извеждахме четата, като й устройвахме и събрания.
По същия начин агитацията ставаше и в селата на района. Четата сновеше от село на село. Което не можеше да довърши, оставаше го на нас, легалните ръководители, които собствено й отваряхме път навсякъде и й представяхме хората. И самите селяни накарахме да запознават близките си със съществуванието на тайната революционна организация, подготвяха ги така и ги водеха при нас само аа клетва.
Към Великден 1903 г. и най-страхливите българи бяха вече заклети. Знаеха всичко бабичките и жените, а в селата — дори и децата. Които по една случайност не се бяха
399
срещали с чета или не бяха посветени, осведомяваха се от близките си. Предатели в Бунархисар нямаше.
Всички организирани бяха разделени на групи с групови началници. Имаше определени куриери (в града няколко лица), а други по-решителни — терористи. Пушки обаче никъде не бяха раздадени, въпреки че за такива събрахме малко пари и дори пратихме в България. Чрез районното ръководство се изпратиха суми и от селските комитети. От Пенека например бяха изпратили една значителна сума, 40—50 лири турски и злато. Облози с пари изобщо не правихме.
В Бунархисар смъртна дружина не се образува, градът, както и южните му села бяха на открито и до кръстосани пътища, които водят за Цариград. Поради това в района не можеше да се работи както в Малкотърновския район, койго бе добре запазен от планини и гори.
В района бяха най-добре организирани Урумбеглия и Пенека. Бунархисар импонираше на тези две села само с множеството си. Целият район беше обаче от голямо значение за движението. Само чрез него можеше да се иде на юг за терористични акции, каквито се предвиждаха, като се набелязва дори за база Садъкьой.
Пролетната агитация вървеше бързо и трескаво. Мислехме изобщо, че Одринско е останало назад от Македония, дето очаквахме всеки момент да се дигне въстание, поради което бързахме, за да стигнем западните ни събратя. В късо време целият народ стана като един, с едно тяло и една душа. Мъже и жени, големи и малки, живееха с едни надежди, бяха с едни и същи очаквания: кога ще дигнем въстание, за да се тури край на турската власт. Народът вярваше, че ще му се притече на помощ българската войска. Интелигенцията пък обичаше да разказва: „Европа ще се намеси в полза на въстаниците.”
Бързината в революционната агитация и подготовката беше характерна за Одринско. Това обаче показа и своите слаби страни. Членовете останаха недостатъчно подготовени, което ги правеше несигурни, несамоотвержени. От друга страна, те бяха слаби в духа си; поради това възлагаха надеждата си на външна помощ — България или Русия, вместо на собствените си борчески сили. На трето място, народът очакваше в близко време въстание; затова протакането или чакането го теготеше. Във всеки случай революционната идея бе вече обществена, а движението в нейното име — ма-
400
сово. Това обстоятелство наложи будно крепене необходимата връзка между членовете.
За Великден 1903 г. баща ми настоя да си ида в Свиленград. Намеренията му бяха да ме изпрати да следвам, за да ме откъсне от революционния поток. Не го послушах и пак се върнах в Бунархисар след празника. В Свиленград имах разговор с Александър Попов, секретар на комитета. Предложи ми да почнем издаването на един революционен лист, но не се осъществи.
Настъпиха дни на пълна деятелност, очаквания и страхове. Натегнатото време предвещаваше страшна буря. Турците бяха станали много подозрителни. Не бяхме сигурни през нощта дали няма да осъмнем в затвора. Затова всяка вечер се разделяхме с колегата Айвазов, като си пожелавахме добро виждане на следния ден. Веднъж ме повикаха при мюдюрина. Мюдюринът ме разпита имам ли родители и къде живеят и пр. и с това се задоволи.
Краят на учебната година наближаваше. В Лозенградско станаха няколко сблъсквания с чети. Нашият район пазеше още външно спокойствие, но всеки ден чакахме да се случи нещо.
В началото на май по селата се привършваше учебната година. Като главен учител и за околията, успях да отскоча към 1 май за Чонгара. Срещнах се с четата, която след това се оттегли в България, като войводата й Калканджиев предаде на мене револвера си.
В Чонгара Ст. Станимиров ме изненада на акта с ръкоделието на своите ученички, които работели под негово ръководство.
В Бунархисар отпразнувахме Кирил и Методий. Държах реч.
След приключването на учебната година аз вече не можех да стоя в Бунархисар. Стоенето ми повече в града значеше сигурен затвор. Навсякъде почти след приключване учебната година учителите ставаха нелегални и се присъединяваха към четата. Нашата чета обаче беше в България. Появи се една разбойническа чета и закла едно турче. Турците се надигнаха, няколко души решихме да хванем на север към планината. С Айвазов, Тодор Калудоз, Никола Драгиев и Георги Ив. Боруджиев тръгнахме нощем край Урумбеглия, край Инджекьой, във Велика нощувахме с куриери по определения канал за Ясна поляна.
401
„Група делегати и четници на път за Петрова нива”
402
III
На конгреса на Петрова нива Герджиков предложи Хр. Силянов и мене за секретари. След конгреса всички чети се отправиха към участъците си. Нашият участък обхващаше западната половина на Бунархисарския район, като ни се даде и Велика от Малкотърновеко, поради което се наричаше Велички или Бунархисарски участък, за разлика от Пенешкия, който обхващаше източната половина на Бунархисарския район.
База на четата ни беше с. Велика. Освен него обаче имахме в участъка си и селата Мъглавик, Курудере, Урумбегли, Яна и Бунархисар и на юг от него Колибите, Чонгара и Сатъкьой, които не обхождахме, понеже бяха много изложени, но ги имахме пред вид като обекти за евентуални набези.
В центъра на участъка ни влизаше голямото гръцко село и с малко българи Инджекьой и турските Авренджик и Айваджик, които много ни пречеха при нощните движения, та винаги ходехме с голяма предпазливост. При обиколките ни веднъж се качихме на върха Махиада.
Славен беше дядо Вълчан от с. Курудере, незаменимият куриер на четата. Странджански вълк! Знаеше всички пътеки, ручей, дървета, поляни на планината. През тъмните нощи той ни водеше през долове и гори, ориентирайки се по усета на стъпките си, по шума на познатите му дървета, по мириса на тревите. Наричахме го „дядо Вълчан”, понеже имаше брада и ожулено от скитане и труд лице, но той нямаше повече от 50 години.
През юли 1903 г. четата ни се движеше от село на село и агитираше за предстоящето въстание. Винаги денувахме в къра, а нощем се движехме. Щом спирахме, смъртната дружина на близкото село или колиби идваше при нас на обучение и ревизия. И сама четата няколко пъти направи упражнение.
Смъртните дружини изобщо бяха малобройни и слабо въоръжени. Четата ни организирана пренася още оръжие, като пращаше селяните на групи по пограничните складове. Освен смъртните дружини, при четата идваха от селата и по-първите хора. Те ни носеха храна и ни даваха осветление за положението и движението на турската войска.
Преди въстанието веднъж ни инспектира Стамат Икономов край Велика. Освен четниците, имаше и селяни, всичко около 86 души, въоръжени най-разнообразно, от кримки до
403
манлихерки. Икономов ни обучаваше по войнишки. Повечето не разбираха от никаква команда. Отначало като изкомандуваше: огън, бий — цяла бъркотия настъпваше. Икономов се ядосваше, но обучението продължаваше.
В навечерието на въстанието бяхме в Махиада за втори път, повече от 85—86 души. От тях само 25 души бяха надеждни четници. С нас беше и Ст. Икономов, който ни командуваше.
На 5 август през деня на Махиада заловихме един грък с момчето му от
Инджекьой. Освободихме ги през нощта, като излязохме от селото им.
Реставрираната колиба на „Петрова нива”
Аз бях начело на първия взвод, който трябваше да нападне казармата. Залегнахме пред казармата и чакахме какво ще направят бомбаджиите. Вляво от мен имаше здание с каменни стени. Щом изгърмяха бомбите, някои от взвода почнаха да стрелят, без да са получили заповед. Дим. Ташев, който бе с втория резервен взвод, дойде при нас, не можеше да търпи и да гледа. Промъкнаха се между нас и повечето от втория взвод. Икономов се движеше след нас и нареждаше. Стрелбата се засили.
404
Казармата имаше широк балкон. Там спели войници. При бомбения гръм те скочиха и ние почнахме да стреляме по тях без команда. Войниците изпадаха и заохкаха.
От казармата на няколко пъти чухме вик да не стреляме. Оттам достигаше до нас също и охкане.
Необучеността на повечето въстаници-нападатели в Инджекьой причини бъркотия в стрелбата ни.
Настана суматоха и Икономов даде команда за отстъпление.
Пенека и Ятрос бяха главните центрове в участъка на Калканджиевата чета, който беше също тъй деликатен и труден като нашия участък.
В навечерието на въстанието Калканджиев ни съобщи за пристигането на Шишманов и че е на мнение да го приеме. Ст. Петров, Ташев, аз и Г. Калоянов се посъветвахме и му отговорихме да го използува за въстанието като ценен деец. Шишманов безрезервно бе се отдал на делото, въпреки че в едно окръжно бе осъден на смърт. И когато падна в турски ръце дори, Шишманов остана до край патриот.
На юг и югоизток от Пенешкия участък следваше непо клатимо господство
на султана. В деня на въстанието това господство бе обезпокоено само със
страха от комитетите и от разпокъсването на телеграфните жици. След деня
на въстанието Калканджиев дойде при нас и се оттегли по на север.
През време на републиката четата ни посети гърците край М. Самоков. Пред посрещачите се появиха 3—4 души, четата бе настарна малко скрита. Посрещнаха ни с поздрава: „Кальи елефтерия, адерфес му.” [1] Начело на посрещачите бе архимандритът и няколко други. Ст. Петров свободно се разправяше с тях на матерния им език. Някои от тях знаеха български, та разговорът се поведе смесено. В града им имаше доста български семейства под ведомството на патриаршата, а други вече погърчени. Турският гарнизон бе избягал в гр. Виза.
Войската ни нападна при Велика с планинска артилерия. С нея тя ни смути.
Взехме разни позиции, но след това се
405
Конгресната чета — село Аланкайряк (Ясна поляна)
406
оттеглихме. Турската артилерия безразборно стреляше навсякъде. При позицията ни един въстаник, въоръжен с кримка, залегна гърбом към турците. Такава е позата на детската самозащита. Стига очите да не виждат, осигурен е животът, макар и цялото тяло да е изложено на опасност. С такива хора, естествено, продължителна борба не може да се води.
Нашата чета се оттегли последна с тревога и възмущение в душите ни. Връщаме се живи бежанци, придружаващи бежанци.
Турската войска настъпваше бавно и предпазливо.
В Ясна поляна, пред вид многото бежанци, обхвана ни още по-голямо разочарование
и самокритика. С Цено Куртев заминах за Бургас.
Спомените си написах през зимата на 1917 г. като старши по пост на гара Кулели-Бургас.