Бивш представител на ВМОРО в Бургас
Революционният кипеж през последните месеци преди свикването на конгреса на „Петрова нива” се засилваше от ден на ден все повече. Приготовленията за предстоящата кървава борба се извършваха трескаво. Бързаше се с търсене и въоръжаване на четниците и населението. Търсеха се и подходящи момчета, които биха желали да се включат в четите. Такива се явиха доста от Бургас, Варна, Ямбол и други градове. И подофицери от Бургаския 24 черноморски полк пожелаха да бъдат приети в четите. Те заедно с други желающи бяха приети и заминаха с Михаил Герджиков за Петрова нива. Друга една голяма група замина след конгреса, водена от Димитър Ташев. И аз пожелах да бъда зачислен в четата на брата си Яни Попов, когато научих, че той търси подходящ човек за секретар на четата си. Той не го одобри и не уважи моето желание. Отговори ми, че тейко ни е на заточение в Паяс кале, Мала Азия, брат ни Георги лежи в Одринския затвор, той броди из Странджа, а майка ни е останала сама с двете ни малолетни братчета. „Ти единствен — писа ми той — оставаш за подкрепа на разореното ни семейство, ще си стоиш учител, ще се грижиш за мама и братчетата и ще помагаш на нас, революционерите, както досега.” Тъй постъпи както и Михаил Герджиков с брата си Колю. Заради родителите си Герджиков наредил брат му Колю да не бъде приет в никоя чета.
През месеците април и май 1903 г. българското население бе подложено на грозни преследвания и измъчвания. Жестокостите на турските власти се изнасяха от местния и софийски ежедневен печат и се поддържаше повишеният революционен дух сред населението.
Като организационен дописник, аз получавах от вътрешността чрез куриерите сведения за вътрешните жестокости и дописки за напечтаване. В няколко от дописките на Босилков, псевдоним на Маджаров, се описваха тия жестокости и се подчертаваше готовността на населението за борба. „Дописката за жестокостите в с. Ениджия завършваше с думите:
451
„ . . .Ще покажем, че тук живее племе, което е годно за самостоятелен живот, което вече не може да търпи това несносно положение и което ще забие ножа у тирана.” А в друга дописка се казваше: „ ... И ние с божията воля ще се постараем да отблъснем ударите и да докажем, че не сме веч рая.”
В съгласие с вътрешните борци и аз се стараех да поддържам и да подсилвам революционния дух за борба и със статии в печата.
Коевската афера, която започна от 17—20. IV. с арестувания и обиски в това село, а след това и в другите села, накара много селски семейства да подирят убежище в България. Други пък селяни се зачислиха в Лозенградските чети и взеха участие в сраженията с турски аскер и с башибозуци при местностите Кукурдан, Черешата, Синекът, на границата при Ходжовото кладенче и другаде. По сведения, донесени ни от куриерите на организацията, аз дадох дописки за тия сражения в столичния ежедневен печат.
Избягалите семейства не бяха малко. Според официални данни, дадени от бургаския окръжен управител в доклада му до Министерството на вътрешните работи, до 20 юни са избягали от 19 села в Лозенградско и са се настанили в 22 села отчасти в Бургаско, отчасти в Къзълагашко (сега Елховско) 981 мъже, 926 жени, 1143 деца или всичко 2950 души. Те са докарали със себе си 2028 глави едър рогат добитък, 19 974 овци, 144 коне, 36 магарета и 157 свини. Тия българи бежанци били от селата: Ковчас, Пирок, Терзи дере, Кулата, Крушата, Коджа, Тарла, Ениджия, Каракоч, Горна канара, Дерекьой, Ереклер, Тастепе, Кадиево, Коево, Докузюк, Каваклия, Енимахле, Карахаил.
Жестокото преследване на българите в Одринско и по-специално в Лозенградско, което продължи и след 20 юни, обърна вниманието не само на българското правителство, но и на руското правителство, което чрез своя шарже, дафер в Цариград е поискал от одринския руски консул да му даде сведения и обяснения за по-крупните преследвания, произволи и злоупотреби, от които страдат българите в Одринско. Същият бил натоварен от своето правителство да направи пред турското правителство сериозни и енергични постъпки относно преследванията, на които са изложени от няколко време българите в Одринския вилает.
Населението в България, особено пограничното, не остана спокойно пред страданията, които изпитваха пристигналите бежанци. И то организира масови протестни митинги. Ще
452
отбележа само два от тях. На 11 май бе организиран в гр. Бургас голям общограждански митинг против турските зверства и беззакония, вършени против българите. На митинга говориха адвокатът Ц. Селвелиев и току-що пристигналият от Македония през Цариград поет и писател Христо Силянов, който се присъедини към четата на Михаил Герджиков и беше секретар на конгреса на Петрова нива.
На 15 май се събраха в с. Омана жителите на селата Омана, Гюндюзлер, Стефан Караджово, Бургуджекьой, Ахлатлий, Радне махле, Юмруккая и Копадина на митинг, възмутени от турските зверства и съвършеното съсипване и опустошение от турската войска и от башибозука на селата: Коджа, Тарла, Караамза, Татарлар, Ериклер, Алмаджик, Кадъкьой, Коево, Кешерлик, Тас тепе, Терзи дере, Пейчова махла, Раклица, Каракадър, Каракоч, Ковчас, Ениджия, Саръ-мюселим, Горна канара, Долна канара, Каваклия, Сърмашик, Караалия, Девлетлиагач, Пирок, Кулата, Ташлъмюселим, Чаглаик и толкова други, чието население бе принудено да избяга. Като посочват в резолюцията си и числото на избягалите, повече от 4000 души, протестират против турските зверства и беззакония и апелират към просветена Европа да се намеси в защита на българското население.
Мизерното положение, в което изпаднаха да живеят пристигналите и пристигащите бежанци, налагаше да се организира тяхното подпомагане. Предвиждайки, че ще настъпи такова положение, особено след въстанието, в статия още от 22 март направих позив да се приготвим за него.
В начлото на м. юни се образува в Бургас специална комисия под председателството на бургаския окръжен управител и касиер полковник о. з. Лазар Обрешков, дотогавашен председател на Македоно-одринското дружество в града. То издаде позив до гражданството за събиране на дрехи, пари или каквото и да е дарение за бежанците. Започна акцията за събиране на помощи, която продължи и след пристигането на нови бежанци след въстанието.
Ние вече знаехме, че ще се повдигне въстание и в Одринско, но не знаехме кога точно ще бъде то обявено. Задграничният лист на Тайната вътрешна македоно-одринска революционна организация вестник „Автономия” в първия си брой от 23 юли 1903 г. обяви: „Жребият е хвърлен. Борбата е почната. На 20 того вечерта, Илинден, в 3 часа по турски, съгласно решението на Централния революционен комитет, започнати са въстаническите действия в целия Битол-
453
ски виалет.” Председател на Битолския въстанически щаб бе Дамян Груев, а членове Пере Тошев, Борис Сарафов и А. Лозанчев.
След това съобщение за обявяването на Илинденското въстание в Македония очаквахме да чуем за обявяване на въстанието и в Одринско. Въстанието в Странджа бе обявено на 19 август, празник „Преображение”. В Лозенградско бе обявено в село Каваклия от войводата Яни Попов — поет-революционер, автор на текста и мелодията на песента:
Ясен месец веч изгрева
зад балканската гора,
в цела Странджа роб запева
песен нова, юнашка . . .
— която песен се пееше и пее от въстаниците и населението и която
минава като марсилеза на преображенци.
Не само Илинденското, но и Преображенското въстание привлече вниманието на общественото мнение и на европейската дипломация и накара да заговорят за него дипломатите на Англия и Франция, двете най-заинтересовани сили за запазване целостта на отоманската империя.
На 28 август 1903 г. британският пълномощен министър в Цариград, сър О’Конол съобщи на английския министър на външните работи лорд Лансдаун, че центърът на въстанието изглежда се е преместил от Македония в Одринския вилает. На 4. IX. с. г. телеграфира на Форейн офис: „Одринският валия уведоми Портата, че повече от 12 000 въстаници се намират понастоящем в околиите: Василико, Малко Търново и Мидия.” А преди това, т. с. на 5-ия ден след обявяването му, съобщи на правителството си, че според сведения на Портата едно българско въстание избухнало в Лозенградската област.
На 11—24 авгусг (ст. ст.) турското правителство съобщи на австрийското и руското посолство в Цариград, че комитските чети са обявили въстанието в селата Каваклия и Ениджия чрез биене на черковните камбани, стреляне, опожаряване на жетвата и хамбарите и разрушаване на телеграфните линии между Бабаески, Кулели Бургас, Лозенград и Одрин.
И френският посланик в Цариград, Констант, който уведомил правителството си за избухналото въстание, на 22 август, т. с. на 3-ия ден след обявяването му, съобщава следно-
454
то: „В Одринския вилает близо до Кулели Бургас, станция на железопътната линия Цариград—Одрин, много пушечни изстрели се размениха между войниците и революционерите, а на следния ден след пристигане на руската морска дивизия в Иниада, българите атакуваха и разрушиха две гръцки села, разположени между това пристанище и Лозенград (навярно иска да каже Василико вместо Лозенград — б. м.), който град е бил също нападнат и конакът опожарен.”
След закриването на конгреса мина през Бургас секретарят на Одринския окр. револц. комитет Георги Василев от Мустафа паша. На мое запитване дали са получили моите писма, с които молех да се изпратят помощи за заточениците в Паяс кале и какво е направено по тях, Василев потвърди, че са ги получили и че са изпратили парични помощи. В Бургас пристигна и Димитър Ташев, който събра около 90 момчета, избягали от Бунархисарския район, и ги заведе в с. Алан Кайряк. Понеже в тамошния пункт нямало достатъчно материали за въоръжаването им, завърна се в Бургас, дойде при мене и го заведох в организационния склад, където му предадохме 50 бомби, цървули, партенки, пантрондаши и пр., след което веднага замина при момчетата и ги преведе в Турция. Същият Велички подвойвода Димитър Ташев, кръстен от другарите му Кючук Саид паша, получи по-рано чрез мене пушки, натоварени в три каруци. Те бяха изпратени от Ямбол. Заедно с каруците и той замина за Гергебунар.
След конгреса, в Бургас дойдоха и избраните представители Васил Пасков, главен касиер на организацията, Павел Ковачев от Мустафа паша. Пасков си замина, а Ковачев се установи в града. Акцията за събиране на помощи за бежанците се разшири. Започна акция за събиране помощи и за организацията, които се внасяха на касиера Павел Ковачев. С голяма ревност се бяхме отдали на работа тогавашните учители в града и селата. Гражданството, работничеството, занаятчиите се отзоваха с голяма щедрост на позива за събиране на помощи. Никой не отказваше да даде каквото може. Акцията особено се разшири и засили, когато града и селата се изпълниха с бежанци след Преображенското въстание.
Аз се хранех в гостилницата на дядо Адам, на ул. „Фердинандова”. Там се хранеха и пристанищните работници, занаятчийски и земеделски работници, четниците, когато идваха на почивка или за работа, по-дребни чиновници и др.
455
С умиление си спомням с каква готовност се отзоваха на позива за събиране на помощи тия работници, които познаваха нищетата и трудностите на живота, познаваха и четниците като Яни Попов, Коста Стоянов, Илия Митошев и др., които са работили с тях, познаваха и дейността им като борци за свободата на своята родина. Познаваха и техния любим войвода Лазар Маджаров и неговата предност „към делото”. Те сами организираха събирането на помощи от своите познати и другари.
Със също такава трогателна готовност се отзоваха не само гражданите, но и селяните, особено от пограничните села, в които бяха надошли бежанци. Те събираха помощи и в натура. В Къзълагашка (Елховска) околия например бяха събрани: в с. Гаджилово 1750 кг жито, в с. Константиново 2160 кг, в с. Соуджак 1180 кг, в с. Шахли 1800 кг, в с. Дермендере 2160 кг, в с Крумово 1030 кг, в с. Срем 1800 кг.
В града помощите се предаваха на касиера на комисията Л. Обрешков и на касиера П. Ковачев. Преди въстанието по-големи суми бяха изпратени от нашия съотчественик Стоян С. Шангов от с. Ениджия, Лозенградско. Събраните от вестника му „Вечерна поща” помощи той изпрати в пограничното село Казъклисе (Момина църква) 600 лв. и на Бургаската комисия 500 лева. Аз внесох на Павел Ковачев 200 лева, за което ми издаде шифрована разписка номер 525 от 30. VII. 1903 г. от управлението на IV ОМРК (IV Окръжен македоно-одрински революционен комитет) [1]. Черноморският юнак даде игри в полза на бежанците — чист приход 150 лв. и др.
В Бургас пристигнаха и чужди кореспонденти: Бербенко, кореспондент на
руския вестник „Новое время”, Жак Дюр, кореспондент на френския в. „Журнал”,
Поластри, кореспондент на италианския в. „Секоло”, кореспондентът на английския
в. „Дейли график”. Те заминаха за пограничните села да видят и съберат
сведения за положението на бежанците и за въстанието. Покъртен от мизерията,
в която е намерил да
1. В средата на разписката е нарисувана жена в елипсовиден кръг, държи знаме с надпис: „Смърт — свобода”, а над главата й надпис: „Дерзай народе, бог е с нас!!! На горния край на кръга от едната страна Ботевата молитва; „Вдъхни всеки му, о боже”... и пр., а на другата страна — друга Ботева молитва: „Тоз, който падне в бой за свободата”... и пр. Най-долу с шифър от лявата страна на разписката: Бургас, 30. VII. 1903 г., а от дясната страна пак с шифър „Странджа” (псевдоним на П. Ковачев). Виж приложението факсимиле на разписката.
456
живеят бежанците, Жак Дюр внесе за тях на комисията 100 лева златни.
След въстанието от София бе отправен позив до цивилизования свят „На френски и на български” за помощи в полза на бежанците от Одринско и от Македония. Позивът бе подписан от професорите Л. Милетич, д-р Ив. Георгов, публицистите С. Радев и А. Ляпчев, инж. Хр. Станишев, лекаря Вл. Чуменов, адвоката Т. Карайовов, фабриканта д-р Н. Червениванов и от Г. Георгиев, директор на клон на осиг. дружество „Ню Йорк”. Нямаше подпис на представител от Одринско. Позиви бяха отправени и от вестниците. Отправи такъв позив и архиер. наместник в Бургас. Акцията за събиране на помощи се засили. Тогава постъпиха в касата на Бургаската комисия за подпомагне на бежанците, които масово бяха надошли в България, доста значителни суми: от един българин от Малко Търново, живущ в Румъния, Иоаниди: 5000 лв., княгиня Клементина — 4000 лв., Св. Синод — 2000 лв., Славянското благотворително дружество в България — 1000 лв., застрах, д-во „Балкан” — 300 лв., в. „Вечерна поща” — 200 лв., Калоферския комитет за събиране волни пожертвувания — 100 лв. златни и 100 лв. сребърни, католич. епископ Менини от Пловдив — 200 лв., католич. мисия в Бургас нареди да се дава на около 120 души бежанци топла храна от месо и зеленчуци, сливенският владика Гервасий — 100 лв., бургаските учители и учителки — 400 лв. (получени от даденото от тях представление), много граждани, чиновници, работници по 10 и 20 лв. и по-малки суми.
Славянското общество в Петербург изпрати чрез руския дипломатически агент в България Бахметиев вещи за бежанците на сума 5000 лв. Г-жа Бахметиева, жена на дипломатическия агент, пристигна в Бургас. Придружена от бургаския вицеконсул г. Бранд, тя обходи жилищата на бежанците и остана покъртена от ужасните картини, които бе видяла. Тя донесе за раздаване на бежанците: 676 антерии, 800 шапки, 1000 чифта опинци, 324 чифта чорапи, 309 шалове, 1000 метра американ за ризи. Освен това тя връчи на г. Бранд още 2000 лева, който с госпожата си ще се грижи за раздаването им на бежанците, които се намират в селата, останалите нераздадени предмети.
Допълнително г-жа Бахметиева изпрати от София още 400 антерии, 400 чифта опинци и около 1000 метра американ за раздаване на бежанците в Бургаско. Госпожа Бранд, жената
457
на руския вицеконсул в града, се нагърби с грижата за раздаването им.
И англичанката Милам Китг Луиз, която пристигна в Бургас, раздаде на бежанците: 1412 юргани, 1231 антерии, 701 чифта цървули, 308 кг. сапун, 784 чембери, 7350 кг фасул, 1300 м шаяк, 277 гребени, 924 ушити ризи, 1378 макари, 900 топчета игли, 428 чифта терлици, калцуни, 28 чифта чорапи, 130 вретена, 37 капишони за деца, 180 м американ, 720 кеневирени дюшеци и 8000 кг морска сол.
Американското училище в Скутари — Цариград, изпрати 87 разни дрехи. И учениците от нашите училища събираха помощи помежду си и ги предаваха на комисиите. Макар и малки, тия помощи издаваха съчувствието на учениците и децата към техните другарчета бежанчета, които бяха в тежки условия.
От м. септември бях преместен учител в гр. Созопол. Там продължих с колегите си грижите за подслон и прехрана на дошлите в тоя град наши бежанци.
Когато научихме, че бойните сили на революционната организация са се оттеглили в България и се намират в Алат-кайряшките гори, двамата с главния учител Иван Читаков, качени на коне, отидохме при тях. Помолихме часовоите да повикат брата ми Яни Попов. Той дойде заедно с Димитър Ташев и други другари от четите на Лазар Маджаров. Прегърнахме се и се разцелувахме, че се видяхме отново живи и здрави след толкова големи изпитания. Дадохме им тютюн и цигари и ги поздравихме за смелата и решителна борба, която водиха със султанските низами и башибозуците. Всички бяха бодри и готови да продължат борбата.
След като нападнаха чифлика и турския пост при с. Мусакево, българското правителство предприе мерки да ги обезоръжи и преследва. Тогава те предадоха оръжието си на съхранение и се пръснаха.
Групата около Лазар Маджаров от войводите Яни Попов, Лазо Лазов, Коста Тенишев и другарите им Димитър Ташев, Димо Русев, Георги Калоянов и др. заедно с членовете от Боевото тяло Мих. Герджиков и кап. Стамат Икономов дойдоха в Созопол на гости на мене, на техния бивш задграничен представител в гр. Бургас. Герджиков и Икономов останаха в хотела, а останалите ги настаниха в хубавия салон на училището, където живеех и аз.
В събота вечер бе организирана хъшовска забава с песни, декламации, ръченици, хора и разкази на епизоди от въста-
458
нието. Яни Попов пееше свои и народни песни и декламираше. Всички пеехме и играехме нашенски хора. Учителките, една от които беше бъдещата моя жена, се възхищаваха от хубавите песни и хубавата игра на нашенска ръченица. Както при агитациите в Турция, аз придружавах с цигулката си песните на бачо ми Яни и да играят под звуците на цигулката, когато преставаха да пеят.
Интересни бяха разказите на войводите. Брат ми образно описваше подвизите на своите „хуни”, които опожарили Лозенградското и Бабаескийското поле и разказа епизоди от сраженията при местността Кукурдан, Черешата и Синекът.
Димитър Ташев описа картината, настанала от уплахата на софийските представители, когато чули гърмежите на сражаващия се турски аскер с четата на Яни Попов. Викали на Герджикова: „Мишел, хайде да вървим, хайде да вървим по-скоро!” Искали веднага да напуснат Петрова нива и да заминат за България. А Герджиков ги сгълчал: „Язък бе! Хората се бият далеч оттук, а вие се страхувате. Ако са ви били толкова мили душите, какво търсите тука?” Посмяхме се на смелостта и „безстрашието” на тия големи „революционери”.
Герджиков и Икономов не дойдоха на хъшовската вечер. Те си останаха в хотела. На другия ден Герджиков изтървал револвера си и гърмежът му обърна внимание на созополските гърци. Не се случи никакво нещастие, но тоя инцидент ги накара да си заминат по-скоро. В продължителните разговори, които имах с кап. Икономов, той ми се оплака, че другарите членове на Боевото тяло не възприели неговото предложение да нападнат турския гарнизон в Малко Търново, което щяло да завърши с успех и щяло да има голямо отражение върху хода на следващите събития. Изтъкваше неподготвеността на четниците за водене на сражения, липсата на строга военна дисциплина, поради което не са били извършени акциите както трябва и са станали нещастни случаи между самите наши хора.
И аз от своя страна направих критични бележки върху водената тактика, липсата на единно ръководство, липса на солидна подготовка у четниците, небрежно отнасяне на ЦК на ВМОРО и на задграничните представители върху нуждите на Одринско, върху въоръжаването и подготовката на населението за масово въстание и пр. М. Герджиков избягваше да участвува в тия разговори. Намираше си работа извън стаята, в която бяхме с Икономов.
459
След като преседяхме два дни, заминах за Бургас. Разделихме се с най-добри пожелания. Имахме щастието да се срещнем след 5 години на родна земя и да ги приветствувам с „добре дошли” от името на българите от Лозенградско при тържественото им посрещане в Лозенград през м. август 1908 година.