III. ХУРИЕТСКОТО [1] ВРЕМЕ.
Съ влака отъ София тръгнаха и други нашенци. На скопската гара много народъ ни посрещна, съ пѣсни и викове. Така сѫ били посрещани преди и следъ насъ — нѣколко седмици подъ редъ — доста влакове. Прегръщания, целувки между близки и познати. Побратимски поздравления съ турцитѣ.
На мене изъ цѣлия пѫть ми правѣше впечатление единъ младъ, строенъ човѣкъ съ униформа, съ лъскави копчета, като офицеръ. Той идваше отъ Русия, кѫдето училъ. Обясняваше ми какво следвалъ, но не разбрахъ добре. Все ми се искаше да виждамъ въ негово лице ученикъ отъ военното училище. Това бѣ попъ Ташевъ отъ Радовишъ, който е билъ семинаристъ и сетне стана свещеникъ.
Отъ Велесъ тръгнахме съ файтонъ. Съ роднината ми хаджи Лазаръ хаджи Кимовъ рекохме да влѣзнемъ съ пѣсни въ Ново-село, макаръ да бѣ вече късна нощь. Но тъкмо запѣхме, файтонътъ се проебърна въ единъ трапъ. По чудо никой не пострада. Файтонджията не е знаелъ, че тамъ сѫ вадили пѣсъкъ. Строеше се новъ мостъ на рѣката Отиня до Ново-село. Това бѣ единственинтъ
1. Хуриетъ - свобода. Съ тая дума се означава прогласяването на конституционенъ режимъ въ Турция презъ 1908 г.
68
строежъ, започнатъ следъ страшното наводнение отъ миналата година, което се бѣ случило въ днитѣ около изгарянето на Мише Развигоровъ.
Новоселскитѣ кѫщи ми се видѣха низки като колиби, а нѣкои сѣкашъ направени отъ клечки. Погледа ми бѣ навикналъ на софийскитѣ здания. Сега се увѣрихъ, че наистина дѣдо ми Гаврилъ бѣ умрѣлъ; у дома по-дълбоко скърбѣхъ за него, отколкото въ София, кѫдето бѣхме получили известие за смъртьта му.
Постѫпихъ въ трети класъ, въ училището Свети Арахангелъ. Въ Ново-село имахме само втори класъ.
Баща ми възобнови манифактурния си дюкянъ. Но чрезъ търговията никога не стана богатъ човѣкъ. Съ усилия посрещаше и разходитѣ по моето гимназиално образование по-късно. Добре, че имахме нѣкое парче ниви, та прехраната ни бѣ осигурена и когато работата въ дюкяна вървѣше доста слабо.
*
Духоветѣ въ Щипъ бѣха още възбудени. Хората като-чели не можеха да повѣрватъ, че въ Турция е настѫпила свобода. Надпреварваха се стари и млади да описватъ сцени на побратимяване съ турцитѣ. Голѣмо събитие бѣ слизането на четата, начело съ Ефремъ Чучковъ, въ града. Много се чудѣха нашитѣ, че при това тържество сѫ излѣзнали и турски кадъни, да видятъ комититѣ. Тѫпани, свирки, викове «ура» и «Яшасънъ [1] хуриетъ» ; голѣмъ банкетъ за четата
1. Яшасънъ - да живѣе!
69
въ «Грандъ хотелъ », съ турскитѣ офицери и първенцитѣ отъ националноститѣ — всичко бѣ предметъ на повтарящи се разговори по кѫщи и въ чаршията.
Гърмежитѣ още не бѣха съвсемъ престанали, макаръ да се казваше, че повече не бива да се стреля. Сестра ми Райна ме заведе на горния нашъ балконъ да ми покаже кѫде стрѣхата е продупчена отъ нейнитѣ куршуми. Едно парче отъ дъската до керамидитѣ бѣ откъснато и виснало на пирона. Смѣтахме го като споменъ отъ Хуриета години следъ това; не падаше, макаръ вѣтроветѣ да го люлѣеха. Нашата скрита пушка е била извадена отъ чифчията ни Пано, който единственъ освенъ баща ми е знаелъ за нея. Никой у дома не е подозиралъ, че сме имали пушка. До вратата на яхъра е била зазидана отъ баща ми. На Хуриета братъ ми и сестра ми, съседи и турски полицаи бѣха почти изстреляли патронитѣ ѝ.
Донанмитѣ [1] бѣха най-значителнитѣ моменти отъ хуриетското време, които останаха въ паметьта на всички. Нищо друго въ града не се промѣни. Помня шегитѣ, които изъ махалата се пускаха по адресъ на единъ турчинъ, общински служащъ, който разгласяваше нови наредби по хигиената.
— Отъ сега кокошарки, петелки — ясакъ ! [2] — извикваше той. Чини ми се, казваха го Федаи Реджебаа. Той самъ се бѣ нарекълъ «Федаи», което означавало нѣщо подобно на обрекълъ се. Реджебаа се обрекълъ да бѫде вѣренъ до гробъ на прогласената свобода. Интересна фигура бѣ този добрякъ; едъръ, високъ; но лицето му
1. Донанма - тържество.
2. Ясакъ - забрана.
70
гледаше винаги налѣво поради нѣкакъвъ недостатъкъ на врата или раменетѣ. Той обявяваше, значи, че кокошкитѣ и петлитѣ не могатъ вече свободно да се разхождатъ по улицитѣ, както до Хуриета, и да разнасятъ нечистотии. Въ сѫщность никой не взимаше сериозно наредбата. Изгубеше ли се нѣкой петелъ или кокошка, можехте и сега спокойно да ги търсите презъ две или три махали, на кѫдето тѣ се разхождаха. Колко Хуриета подобри положението на народа показаха по-сетнешнитѣ събития, въ които се изрази недоволството. Въ началото, обаче, всички бѣха обзети отъ вѣра и очаквания. И не можеше да бѫде другояче, щомъ като се бѣ стигнало до прегръщания на четници съ турски офицери.
Започнаха да пристигатъ български вестници отъ Солунъ. Даваше се достѫпъ на младежи християни въ турскитѣ училища, даже въ подофицерски. Единъ отъ моитѣ другари въ града наивно си правѣше смѣтка колко години сѫ нуждни докато стане полковникъ, генералъ, а следъ това... престолонаследникъ. Много му се смѣехме. Мнозина отидоха въ турски училища. Следъ като завършихъ трети класъ, правихъ постѫпки за постѫпване въ битолската българска гимназия; не си спомнямъ по какви причини не успѣхъ. Не отидохъ и въ солунската българска гимназия; отговориха ми, че имало много кандидати и ми поискаха висока такса за пансиона, каквато баща ми по това време трудно би изплатилъ; оставаше да опитаме следващата година. Отъ френското училище «Зейтинлъка» [1] въ Солунъ, кѫдето обикновено
1. Зейтинлъкъ - наименование на френско училище край Солунъ, вѣроятно по името на мѣстностьта.
71
постѫпваха българи, ми съобщиха, че мѣстата сѫ попълнени. Сърдцето ми бѣ потиснато. И баща ми бѣ загриженъ, че трѣбва да изгубя годината; и започна да ме увѣщава да се запиша въ турското училище, вмѣсто да стоя съ скръстени рѫце. Една година щѣла да ми е достатъчна, споредъ него, за да науча писмения турски езикъ; говоримия знаехъ вече. Тежко ми бѣ да се съглася съ неговитѣ аргументи, но на края трѣбваше да се подчиня. Започнахъ да посещавамъ «Руждие»-то въ нашия градъ.
Опитътъ на Султанъ Абдулъ Хамидъ за контрапревратъ създаде оживление въ цѣлата околия. По-видни граждани бѣха свикани въ общината и се взело решение за събиране на доброволци. Отъ името на българитѣ е била подадена телеграма до Цариградъ или Солунъ съ обещание, че две хиляди души въорѫжени мѫже ще потеглятъ въ помощь, отъ града и околията. Баща ми бѣ единъ измежду подписалитѣ телеграмата противъ Султана; и спомнямъ си какъ вечерьта се прибра у дома въ нѣкакво революционно настроение. Наистина, въ казармитѣ и «дебоя» [1] се стичаха съ стотици българи, взимаха войнишки дрехи, пушки и патрони. Тукъ-таме гърмѣха съ маузеркитѣ. Турци и българи се готвѣха да тръгнатъ къмъ Велесъ, а оттамъ по влака за Цариградъ. И доста селяни се явяваха. Имаше единъ старецъ българинъ, къмъ седемдесеть години, отъ с. Карбинци, въорѫженъ отъ глава до пети, пъргавъ като дете. Най-много около него се събирахме
1. Дебоя - така бѣ наричанъ орѫжейния складъ въ центъра на града.
72
съ любопитство, като го зърнехме изъ улицитѣ. Той горѣше отъ желание по-скоро да отиде да се бие срещу султанскитѣ привърженици. Но преди още да стигнатъ до Велесъ тия доброволци, известие дойде, че Султана е арестуванъ и преврата му осуетенъ. Орѫжието бѣ върнато въ казармитѣ.
При праздненства и манифестации се изнасяха вече портрети на паднали борци. За пръвъ пѫтъ населението видѣ снимката и на Санде Малинковъ, който преди осемь години бѣ изнесълъ сражението въ Ново-село. Любопитствуваха да го видятъ еднакво българи, турци и евреи. Снимката го представляваше въ турско фермене, съ накривено надъ веждата капче; енергиченъ погледъ. Голѣма прилика имаше съ една снимка на гевгелийския войвода Иванчо Карасулски. Разбира се, начело винаги бѣ портрета на Мише Развигоровъ.
По нѣкакъвъ случай бѣ направенъ митингъ предъ общината, кѫдето се събра доста народъ. Говориха офицери. Най-силно впечатление правѣше единъ арабинъ ораторъ, внушителенъ, доста черенъ; говорѣше на арабски. Изглежда, че тъкмо неговия страненъ езикъ, звучния му гласъ, и главно фигурата му, занимаваха публиката, която го възнаграждаваше съ гръмогласно «Яшасънъ, яшасънъ !... ». Всичко туй бѣ по време, когато нашиятъ народъ все още вѣрваше на младотурцитѣ.
За пръвъ пѫть тогава български компании започнаха да посещаватъ хубавата мѣстность «Каваклия», която съ вѣкове е била достѫпна само за турското общество. Често при стария режимъ сѫ отивали тамъ на хладъ ханъмитѣ, прекарвайки
73
подъ огромнитѣ брѣстове цѣлъ день. Люлки сѫ се окачвали, яло се е и пило; а нѣкоя «пѣвица» на турски маанета, — като прочутата въ града Софка Бандева — ги е развеселявала, удряйки на дааре. Случваше се сега голѣмата поляна на «Каваклия» да бѫде препълнена съ българи. Една вечерь голѣма група младежи се върнаха отъ тамъ презъ турскитѣ махали, вкупомъ пѣещи «Живъ е той, живъ е». Съ мандолината си въ рѫце командуваше «хора» веселиятъ Кольо Кюлжмовъ, най-голѣмъ любитель-музикантъ въ града.
Бивши войводи и четници се бѣха преобразили въ най-мирни граждани и селяни. На нашия дюкянъ видѣхъ еднашъ дошелъ на пазаръ и стария войвода Стаменъ, отъ Радовишкото село Ораовецъ. Идваха да се здрависатъ съ него околни търговци; а той като да се стѣсняваше отъ това внимание. И по облѣкло и по всичко бѣ типиченъ скроменъ селянинъ.
Въ следхуриетското време пакъ се случи едно убийство въ града. Отъ България бѣ дошелъ «Йорданчето», за когото казваха, че билъ адвокатъ. Той бѣ щипянинъ. Бѣхъ го видѣлъ еднашъ въ нашия дюкянъ, кѫдето на по-стария ми братъ и други двама младежи показваше револверъ; пълнѣше го съ пачка откъмъ дръжката. Четницитѣ носѣха нагантови и «Лебелъ» револвери. Тоя човѣкъ бѣ убитъ близо до градската черква срѣдъ пладне. Съ другари се намирахъ въ черковния дворъ, когато се чуха изстрели; разбѣгахме се. Стрелялъ билъ Лазаръ Тодоровъ «Фертико», когото не успѣха да заловятъ. Причина за убийството било намѣрението му да създава въ Щипъ санданистка партия. Въ нашия край не
74
сѫществуваха дѣления до Хуриета, а нѣмаше ги и следъ това. Отдѣлни лица, които сѫ били наказани, пострадали сѫ по силата на устава на ВМРО — било за неподчинение, било за прекалено приятелство съ турцитѣ; но тѣ не сѫ били членове или водачи на фракции въ организацията. Живо си спомнямъ съ каква омраза и осѫждане произнасяха у насъ, въ града и по селата, думата партизанинъ , която означаваше разколникъ, човѣкъ, който напуска редоветѣ на общонародното движение и застава подъ нѣкакво друго знаме. Еднакво осѫдително съдържание се влагаше въ думитѣ «върховистъ» и «санданистъ». Всички въ щипско бѣха централисти и срещу всѣкакво разцѣпление. Споменатиятъ, Йорданчето, бѣ наумилъ значи, — както се твърдѣше — да създава партизанство. А това мѫчно би могло да се постигне въ нашия градъ, особено тогава.
Възползувани отъ хуриетската атмосфера, посетихме, братъ ми и азъ, съ майка ми монастира Св. Пантелей до Кочани. Вървѣхме пеша, а нея качихме на конь. И за тримата ни това пѫтешествие бѣ много мило. Имаше народни хора. Селянитѣ тукъ бѣха повече «шопи». Тѣхнитѣ хора бѣха сѫщо бързи, но стѫпката по-ситна. И носията не бѣ така бѣла и широка, както долу въ полето; повечето селяни бѣха въ шаечни дрехи, прилични на малешевскитѣ. За всѣко пристигнало или заминаващо си семейство монастирската камбана биеше. А това изпълваше съ тържествена радость всички гости; донѣйде ги и стесняваше, защото привличаше погледитѣ на другитѣ върху тѣхъ. Отъ монастира на северъ, по-право като стѫпите въ склоноветѣ на Осоговската планина, се
75
чувствува сѣкашъ въздуха на България. Азъ поне имахъ таково чувство.
Шопитѣ азъ познавахъ отъ България; всрѣдъ «шоплука» около монастира София ми се струваше съвсемъ близо.
Презъ хуриетското време се помина въ Щипъ стария борецъ Спиро Келемановъ, който бѣ излѣзналъ отъ турския затворъ туберкулозенъ. Градътъ му устрои голѣмо погребение. Той е билъ измежду най-смѣлитѣ, които Дѣлчевъ и Груевъ заклели въ Щипъ. Въ първитѣ години на движението тайно е изпращанъ и въ други градове на Македония, за да даде примѣръ, при нѣкои акции, за срѫчность и хладнокръвие.