IV. ОБЕЗОРѪЖИТЕЛНАТА АКЦИЯ.
Въ турското училище не видѣхъ — що се отнася до училищната програма — голѣма разлика съ нашата, макаръ при насъ да се преподаваха повече предмети. Турцитѣ бѣха вече тръгнали по модеренъ пѫть. Но странно ми бѣ отначало, че въ коридоритѣ и класнитѣ стаи вървѣхме по чорапи. Обущата трѣбваше да се оставятъ въ долния етажъ, кѫдето до стенитѣ бѣха наредени дъсчени преградки за тази цель.
Чудно ми бѣ сѫщо, че всичко се учеше на изустъ («езберлемекъ»). Даже граматиката учехме на изустъ, споредъ както е написано въ учебника. Белѣжката на ученика биваше слаба, ако не се придържаше въ това правило. Нуждна бѣ само паметь, за да се запомни прочетеното, или воля, за да се зазубрятъ по нѣколко фрази отъ учебницитѣ по история, зоология и пр. За разсѫдъка и другитѣ способности на ученика каточели не се водѣше смѣтка.
Ставаха и весели нѣща съ нѣкои учители. Напримѣръ Ходжата (учительтъ) влиза въ класъ, сѣда върху стола, но краката си вдига и ги подпира върху ръба на масата; главата на ходжата пада върху облѣгалото на стола; пискюлътъ на феса му виси въ праздното пространство. Широкитѣ шалвари сѫщо сѫ увиснали надолу. Като го погледнешъ, едва се сдържашъ отъ смѣхъ. Ученицитѣ най-често виждаха само подметкитѣ
77
на Ходжата. Въ тази поза той извиква по тетрадката си ученицитѣ за изпитване.
— Нумро онъ алтѫ, езберле ! (Номеръ шестнадесети, казвай на изустъ). Думата «езберле» за Ходжата означаваше сѫщото каквото за българския учитель думата «разкажи». Не ни извикваха по име, а по номера. Така бѣхме наредени и по скамейкитѣ; по-първитѣ по успѣхъ ученици седѣха напредъ, а най-задния е винаги и най-слабия ученикъ.
Когато Ходжата чуеше шумъ въ стаята или се скараше за нѣщо друго, той употрѣбяваше такива прилагателни по адресъ на провинения, щото понѣкога цѣлиятъ класъ прихваше да се смѣе. Но сетне свикнахме.
— Сузъ бе, ешекъ-оолу! [1] — извика Ходжата и прасне съ пръчката върху масата. Трепнемъ отъ този неочакванъ ударъ и урока продължава до другото избухване :
— Сузъ бе, кенефъ-оолу!
Турчетата приемаха тия нѣща по-леко, като обикновени. На менъ изглеждаха много чудни, особено отначало. Макаръ рѣдко, влизаше въ приложение и «фалагата» [2]; едно-две турчета я изпитаха на гърба си.
Азъ вървѣхъ съ доста добъръ успѣхъ. Но прекъснахъ турското си учение поради една неочаквана причина.
Въ нашия градъ и околия Турция провеждаше надъ българското население обезорѫжителната акция. Сѫщото ставаше и въ други околии презъ
1. Сузъ бе, ешекъ-оолу - мълчи бе, магарешки синъ!
2. Фалага - особена система за биене по краката.
78
1910 година. Младотурскитѣ обещания за равноправие на народноститѣ и прочее се оказаха само една маневра, за да се излъже външния свѣтъ. Както по-старитѣ коментираха — властьта е имала планъ да «отоманизира» разнитѣ националности въ империята, вмѣсто да осигури истинска свобода.
Въ града ни бѣ пристигнала първо една голѣма войскова часть отъ така нареченитѣ «Авджи табуру» (ловни полкове), т. е. войски предназначени за гонидба на революционни чети, по-леко подвижни части. Войницитѣ носѣха на главитѣ си дебело намотана качулка отъ сивъ шаекъ, която имъ придаваше бойка внушителность и страхотность. Начело на колоната свирѣше музика, състояща се само отъ флейтисти. Макаръ че въ града имаше голѣмъ гарнизонъ, тая бѣ войската, която имаше специална мисия да обезорѫжава българското население.
Прибѣгна се до масови арести по селата и града. Заповѣдано бѣ да биятъ камбанитѣ за събиране на мѫжетѣ въ черковнитѣ дворове. Така, както тѣ се събираха, биваха подкарвани отъ войскови отдѣления въ опредѣлени мѣста, но главно въ турското училище, кѫдето азъ бѣхъ ученикъ.
Еднажъ минаха презъ Ново-село за къмъ града турски войници съ коне, хубаво натоварени съ изгладени тояги отъ дрѣнови и врежови дървета. Презъ дветѣ седмици, колкото стоя въ Щипъ казаната войскова часть, натоварени съ тояги коне минаваха още единъ-два пѫти.
Никой не знаеше колко ще продължи инквизицията и какъ всичко ще свърши. И върху сърдцата на най-младитѣ, които можеха да чувствуватъ
79
и донѣйде да размишляватъ, тежеха сѣкашъ камъни. Камбанитѣ, които не еднажъ бѣха звънѣли за радости и скърби, едва ли други пѫть сѫ призовавали народа къмъ унижение като сегашното. Ние, децата, се боѣхме да не би всички по-възрастни да бѫдатъ избити; боѣхме се даже и за насъ, за майкитѣ си. Единъ следъ обѣдъ азъ съ моя другарь Кольо Огняновъ седѣхме на пешкиша на затворения дюкянъ на Икономски, близо до нашата кѫща. Понеже и всички други дюкяни бѣха затворени, на мегдана при «Явора» царѣше нѣкаква великденска, следпладненска тишина. Сподѣляхме съ Кольо впечатления около видѣното и чутото. Той сѫщо бѣ гледалъ отъ нѣкое кьоше какъ сѫ извеждали отъ кѫщи съ бой моя братъ. Но бѣ видѣлъ и побоищата, нанасяни въ черковния дворъ. Разправяхме си за турскитѣ войници, за качулкитѣ около главитѣ имъ, за флейтитѣ имъ, офицерскитѣ коне, за товаритѣ съ тояги. Тия войници бѣха страшнитѣ за насъ турци, но все пакъ по детски ни харесваха конетѣ, флейтитѣ имъ. Като да завиждахме на войницитѣ. Въ тоя моментъ се зачуха ударитѣ на камбаната и тѣхното ехо се разнасяше измежду баиритѣ, които притискатъ Ново-село. Нѣщо потисна и двама ни; болка и смътно младежко желание за мъсть, и тежко чувство на безсилие. Моятъ другарь нѣкакъ унесено заговорва: «Ехъ, да може сега откъмъ баиритѣ да се зададе българската войска, да му викне едно «ура», тогава да ги видимъ турцитѣ...». И започва да ме разпитва пакъ за българскитѣ войници, за тѣхнитѣ музики и барабани, за конетѣ и топоветѣ имъ, за упражненията имъ съ щикъ, когато се намушва пъленъ съ слама чувалъ — и за всичко, което
80
азъ толкова пѫти съмъ му разправялъ. Преди година и половина се бѣхъ върналъ отъ София.
«Ахъ, кючукъ комита, сенда геледжексинъ ! » (Ахъ, малки комита, и ти ще дойдешъ). Съ тия думи на другата сутринъ Махмудъ-Ефенди се обърна къмъ мене отъ улицата, заканвайки ми се съ пръстъ и клатене на глава. Той бѣше засегнатъ отъ моитѣ думи, отправени му отъ чардака, когато видѣхъ какъ върху гърба и главата на брата ми се стовариха удари съ камшици и тояжки, на излизане отъ нашия дворъ.
— Петстотинь години патимъ, но ще ни паднете на рѫка. Тия бѣха думитѣ, които съ задавенъ гласъ и сълзи на очитѣ отправихъ къмъ войнишката група, предвождана отъ полицъ (приставъ) Махмудката, извѣстенъ въ града като немилосърденъ и твърдъ полицай. Може би той би искалъ още въ момента да се върне и ме хване за ухото; но следъ излизането имъ нашата голѣма порта бѣ вече здраво затворена отъ сестра ми, та азъ можехъ да избѣгамъ къмъ заднитѣ кѫщи и баира. Приставътъ сигурно си направи смѣтка, че ще изгуби време да търси изъ махалата нѣкакъвъ хлапакъ, за да му се смѣятъ хората. Задоволи се съ заканата си. Но завъртѣ тоягата и удари братъ ми, давайки съ това знакъ за тръгване. Азъ знаехъ тогава доста сносно турски, та заканата ми бѣ разбрана и отъ войницитѣ, които се спогледнаха зачудени; сигурно очакваха началникътъ да имъ заповѣда да разбиятъ портата, за да ме уловятъ.
Трѣбва отъ по-старитѣ да съмъ чулъ да изговарятъ тия думи. При горчевинитѣ, които отъ три дни насамъ изживѣвахме и ние децата, азъ ги отправихъ срещу турцитѣ съ неудържима
81
злоба, изразяваяки точно онова, което въ момента всичко българско въ нашата околия чувствуваше и желаеше. Съ майка ми и сестра ми изтичахме къмъ малкото прозорче, за да проследимъ какъ отминава групата съ брата ми. Докато ги гледахме, войницитѣ още два-три пѫти го удариха. Всѣки отъ тѣхъ носѣше въ рѫката си тояга или камшикъ. Вчерашния день бѣхъ ги проследилъ до края на Ново-село и гледахъ какъ по сѫщия начинъ биеха братъ ми. Пушкитѣ си носѣха въ рѫка съ натъкнати щикове.
По улицитѣ не се мѣркаше никакъвъ мѫжъ, а много изрѣдко нѣкоя жена. Порти и прозорци бѣха затворени. Сестра ми отиде на горния етажъ да прибира въ сандъцитѣ всичко, което преди малко войницитѣ бѣха разхвърлили по пода. Не оставиха нито единъ сандъкъ неотворенъ. Разпилѣли бѣха безразборно чорапи, ризи, бродерии, килими, божигробски щампи, учебници, предмети отъ иконостаса, броеници, портрети, ракиени чашки — всичко, което бѣха намѣрили , тарашувайки по долапи и сандъци. Търсѣха орѫжие. Търсѣха главно пушката ни, съ която преди по-малко отъ две години братъ ми, сестра ми и съседи бѣха стреляли въ присѫтствието на турски полицаи. По това време заптиитѣ сѫ имали, види се, тайна задача да отбелѣзватъ кои българи ще изнесатъ при тържествата орѫжие. Ето защо нашиятъ домъ не можеше да твърди, че не е притежавалъ въпросната пушка. Единственото, което подържахме и ние и арестувания ми братъ, бѣ, че пушката отъ преди нѣколко месеци е била открадната, понеже сме я държали открито. Полицията, обаче, не вѣрваше; затова братъ ми Христо три пѫти бѣ довежданъ отъ ареста съ
82
войници, за да правятъ новъ обискъ и да посочелъ той, кѫде е скрита пушката. Тѣ допускаха, че имаме и друго орѫжие. При довеждането и връщането му изяждаше — дето се казва — по хиляда оки бой. Биеха го изъ пѫтя, очевидно, за да внасятъ страхъ у населението и чрезъ това да се докопатъ до повече орѫжие. Туй, което ставаше съ моя братъ, повтаряше се съ десетки други граждани.
Пушката е била изнесена отъ кѫщи десетина дена преди това. Нашиятъ чифчия Пано Кехаята я шибналъ въ дълъгъ снопъ отъ рѫжена слама, натоварилъ на коня такива снопи и заминалъ на нѣкѫде. Прибрано е било отъ народа доста орѫжие въ много райони, по нареждане на Тодоръ Александровъ.
Два дни следъ заканата нахлуха у дома турски войници на чело съ Махмудката. Той ме забелѣза веднага и каза на единъ отъ войницитѣ да ме наблюдава докато тѣ наново претарашуватъ. Тоя пѫть бѣха дошли безъ братъ ми. Следъ около половинъ часъ подкараха и мене къмъ града, безъ да ме биятъ. Стигнахме въ моето турско училище. Пространниятъ му дворъ видѣхъ претъпканъ отъ мѫже — стари и млади. Тия хора бѣха очевидно изловени по кѫщитѣ имъ, или повикани въ черковния дворъ чрезъ камбанитѣ, чрезъ разпращане на общинскитѣ, черковни и училищни слуги, на коджабашийтѣ и други пратеници по домоветѣ. Градътъ бѣ обсаденъ. Само единични лица сѫ успѣли да се измъкнатъ вънъ отъ него и се прикриятъ. Сега и азъ се намирахъ въ главния «следственъ» домъ, барабаръ Петко съ мѫжетѣ.
Когато се изкачвахме по каменнитѣ стѫпала,
83
за да влѣзнемъ въ долния етажъ на училището, погледнахъ върху малкото море отъ човѣшки глави.
Неочаквано съзрѣхъ близо до стълбата, притиснатъ между другитѣ, Пане Гакевъ, известенъ въ града майтапчия, майсторъ на вицове и шеги; неговитѣ най-слаби мимики предизвикваха у околнитѣ неудържимъ смѣхъ. Изгледътъ му сега бѣ тъй печаленъ, че за моментъ ме обхвана поради това детска веселость. Помислихъ си, че ще има много да се смѣемъ въ кѫщи като имъ разправя, че между арестуванитѣ е билъ и Пане. Кой знае дали той не бѣ напрегналъ артистическитѣ си способности, за да представи отъ себе си единъ наивенъ, простъ човѣкъ, когото турцитѣ ще освободятъ още като го погледнатъ, ще го съжалятъ. Заслужаваше всѣки щипянинъ да види физиономията на Пане въ двора на турското училище, колко различна бѣ отъ познатата намъ предишна физиономия. Може да е билъ и много уплашенъ.
Като влѣзнахме въ долния етажъ Махмудката съобщи нѣщо на едно заптие и то влѣзна въ стаята отъ дѣсно. Цѣлото здание гъмжеше отъ войници и полицаи. Следъ нѣколко минути къмъ мене се приближи единъ чаушъ [1], старъ нисичъкъ човѣкъ, когото често бѣхъ виждалъ изъ града. Той започна да ми говори на тиквешки български диалектъ — очевидно бѣ помакъ отъ Тиквешията. Увещаваше ме любезно, бащински, да съмъ кажелъ кѫде е пушката. Като му отговорихъ, че азъ не мога да знамъ какво е станало въ кѫщи, нито кой е открадналъ нашата пушка, чаушътъ
1. Чаушъ - старши стражарь.
84
взе да настоява, че било невъзможно да не знамъ — щомъ като съмъ знаялъ да приказвамъ комитски работи и щомъ като пушката е била у дома ни. Наблѣгна ми, че ако кажа, братъ ми щѣлъ да бѫде освободенъ; добре било да посоча, кѫде е скрита пушката, за да не стане нѣщо по-лошо. И добре било да кажа всичко предъ брата ми. Тогава чаушътъ отвори стаята и влѣзна пръвъ, а мене покани следъ себе си.
Какво видѣхъ въ този моментъ! Въ стаята се намираха десетина войници, кой съ пушка презъ рамо, кой безъ пушка. Всички тѣ имаха въ рѫцетѣ си камшици и тояги. Едни се бѣха облѣгнали край прозорцитѣ, като да си почиваха следъ трудна работа. Двама-трима стоеха непосрѣдствено до една група, по-скоро до единъ купъ отъ седемь-осемь души българи, който би заслужавалъ да бѫде фотографиранъ. Тия хора бѣха всички съ вързани отзадъ, надъ лактитѣ, рѫце, всички потънали въ поть и разкървавени. Едни отъ тѣхъ като да бѣха приклекнали, други едва се държеха на колѣне, наведени напредъ, нѣкои полу-легнали. Изражението на лицата имъ издаваше, че приближава последното имъ издихание. Въ тоя купъ бѣ и братъ ми.
Войницитѣ държеха въ рѫцетѣ си краищата отъ вѫжета, съ които групата бѣ навързана. Задъ гърба на измъчванитѣ видѣхъ да минава кѫсо дърво, къмъ което отъ дветѣ страни сѫ привързани въженца. Войницитѣ сѫ затегали това дърво, за да може раменетѣ отзадъ все повече да се доближаватъ едно до друго, а гръдния кошъ все повече да се опъва, до пукване. По общо твърдение на изтезаванитѣ, болкитѣ при тази операция били страшни. Когато единъ
85
отъ групата би се помръдналъ или отъ умора се наклони да падне, страданията на другаритѣ му ставали още по-голѣми.
Очевидно, азъ бѣхъ въведенъ въ тази стая, за да видя преди всичко положението на моя братъ, да се съжаля и уплаша, та каквото има за издаване, бързо да го издамъ. Най-доброто въ случая бѣ все пакъ, че нищо не знаехъ. Братъ ми не бѣ въ състояние даже да ме гледа, камоли да ми проговори. Въ редицата отъ полу-припаднали хора познахъ всеизвестния въ щипската чаршия Игно Фурнаджията. По това време той трѣбва да бѣ шестдесеть-годишенъ човѣкъ. Но изтезавани бѣха и много по-стари отъ него; Хаджи Мише х. Кимовъ, човѣкъ къмъ седемдесеть години, при това куцъ, бѣ търколенъ съ прикладъ по каменнитѣ стълбички до рѣка Отиня. Измежду смазанитѣ отъ бой бѣ и аптекарьтъ Панчо Накашевъ, който бѣ следвалъ въ нѣкакво висше учебно заведение въ Турция. «Медини-етинизъ бу ми дъръ? » (Това ли е вашата цивилизация) — отправялъ той въпроси къмъ мѫчителитѣ си, както се разправяше сетне въ града; и вмѣсто отговоръ получавалъ е повече приклади.
Много часове наредъ сѫ били така вързани на групи и по отдѣлно, много пѫти презъ денонощието сѫ подлагани на подобно следствие. На мене ми се стори, че тия хора бѣха по такъвъ начинъ навързани съ цель да измратъ. Чаушътъ ме задържа въ стаята десетина минути. Като излѣзнахме въ салона, той пакъ съ благъ тонъ се обърна къмъ мене: «Кажи бре синко, кажи... Видишъ, какъ се мачи твой братъ». Азъ не му отговорихъ нищо, но бѣхъ много разчувствуванъ отъ това що видѣхъ. Зададе се Махмудката
86
и ме поведе въ една отъ насрещнитѣ стаи, кѫдето сѫщо имаше заптии и войници, но никакви арестувани. Докато се огледамъ, двама отъ войницитѣ ме събориха на пода, а другъ съ нѣкаква тънка пръчка започна да ме удря по краката. Презъ туй време Махмудката ми отправяше отстрани нѣкакви закани и увещания, които не можехъ добре да разбера. Чувствувахъ, че нѣкой натискаше краката ми. Обзе ме тревога. Краката като че изтръпнаха. Скоро ударитѣ спрѣха. Махмудката ми заяви, че и азъ ще бѫда задържанъ тукъ и си излѣзна. Седнахъ върху една пейка и зачакахъ, обзетъ отъ тѫга и омраза. Може би мина единъ часъ, и сѫщия тиквешки чаушъ дойде, повика ме следъ себе си и презъ двора ме заведе до оградата на училището, като ми каза, че мога да си отида у дома. Въ кѫщи колкото се зарадваха, като ме видѣха, толкова се разтревожиха отъ описанията, които имъ дадохъ за затворницитѣ.
Още два-три дни, струва ми се, продължи обсадното положение. Братъ ми се прибра въ кѫщи; нѣколко дни не можеше да дойде на себе си, бѣ като зашеметенъ; по тѣлото му налагаха кожи срещу болкитѣ и подутинитѣ. Като побойници въ града и околията участвуваха много войници. Имаше и умрѣли отъ бой хора, а мнозина останаха за цѣлъ животъ инвалиди. Разправяха се случаи на невѣроятна издръжливость, специално отъ страна на селяни, които сѫ знаели где има орѫжие на ВМРО, но нищо не сѫ издали, въпрѣки чудовищнитѣ изтезанин. Мѫкитѣ биха продължили още, ако не се бѣ самоубилъ архиерейския намѣстникъ попъ Ладе (Владимиръ) Живковъ. Следъ измѫчвания
87
той заявилъ, че въ канцеларията му има орѫжие и е готовъ да го посочи. Придружили го полицаи до Намѣстничеството. Той отключва едно чекмедже, изважда отъ тамъ револверъ, но вмѣсто да го подаде на полицаитѣ, побързалъ да се самозастреля. Цѣлиятъ градъ имаше убеждение, че това е станало причина да спре военния тероръ. Войската отъ «авджи-табуру» си замина отъ Щипъ — вѣроятно да върши сѫщата работа въ други околии.
Десеть-петнадесеть дни подиръ туй се прибра отъ Солунъ и баща ми. Той има — може да се каже — щастието да бѫде ухапанъ отъ бѣсно куче нѣколко дни преди да започне въ Щипъ обезорѫжителната акция; и отиде на лѣчение въ Солунъ. Разправяше ни, че е търпѣлъ голѣми болки отъ инжекциитѣ. Но и той и ние бѣхме доволни, че не се намѣри у дома по време на побоищата.
Акцията по обезорѫжаването се провеждаше отъ майора Келъ Али, когото народа нарече «Кемикъ-къранъ» (който чупи кости). Много българи, предимно селяни, забѣгнаха въ България и въ последствие — следъ преговори между турското и българско правителства — се върнаха групово. Тия, които трѣбваше да се предадатъ въ Щипъ, бѣха внушителна колона, може би надъ хиляда души. Отъ българската граница сѫ пѫтували подъ строй, придружени отъ турски войници. Пристигнаха въ двора на хюкюмата. Отъ балкона държа речь единъ голѣмецъ, вѣроятно каймакамина. Селянитѣ не разбраха нито дума, а едва ли нѣщо свързано разбираха и гражданитѣ.
Въ турското училище не пожелахъ вече да уча. Записахъ се въ Солунската българска реална гимназия.