Спомени. I. Младини

Иванъ Михайловъ

 

VII. ВОЙНАТА МЕЖДУ СЪЮЗНИЦИТѢ.

 

 

Въ първитѣ дии на месецъ юний напрѣжението срѣдъ ученицитѣ достигна върха си. Особено като се разчу, че нѣкои учители се канили да напуснатъ, а други вече напуснали Солунъ, заминали при българскитѣ войски къмъ Кукушъ. И ученици заминаваха. Три дни преди избухването на междусъюзническата война тръгнахъ и азъ съ другари. Нѣколцина ученици останаха въ пансиона; тамъ сѫ били свидетели на сраженията между гърцитѣ и настаненото въ пансиона българско войсково отдѣление. Следъ това нѣкои отъ тѣхъ сѫ избити отъ гърцитѣ. Между загиналитѣ бѣ и моя съкласникъ Шукаровъ отъ Велесъ, най-добриятъ математикъ въ нашия класъ, съ когото се гордѣехме.

 

Едвамъ можахме да се вмъкнемъ въ влака, който потегляше отъ гарата задъ кукушката махала; това бѣ предпоследния влакъ. За щастие, стигнахме съ него до Дойранъ, а не само до Кукушъ, както се предполагаше.

 

Когато забелѣзахме голѣма група български войници край Дойранската гара, сѣкашъ ни израстнаха криле. Чудѣхме се на грамаднитѣ купища човали брашно, струпани за войскитѣ. Тръгнахме пеша за града. Край езерото ни срещнаха офицери и подробно ни разпитваха за Солунъ, за гърцитѣ. Казвахме имъ каквото знаехме и че всички тамъ очакватъ война. Единъ измежду

 

 

117

 

офицеритѣ извика: «Съ ремъци ще изгонимъ гърчолята, ма... тѣхна...» и всички лица одобрително се засмѣха. Сѫщата закана — изразена почти съ сѫщитѣ думи — чухъ по пѫтя за Щипъ отъ много войници.

 

Нѣйде близо до Валандово срещнахме край пѫтя сръбски войникъ на постъ; дълго се извръщахме да го поглеждаме. Ръстътъ му малъкъ въ сравнение съ мнозинството сръбски войници що съмъ срещалъ; видѣ ми се жалко дребенъ, а дрехитѣ му съвсемъ овѣхтѣли. Имаше нѣщо толкова просѣшко въ този човѣкъ, щото чудно бѣ, че е нарамилъ пушка съ натъкнатъ ножъ. Съвсемъ безпомощенъ ми се видѣ при тая му осамотеность, всрѣдъ гѫсталацитѣ подъ Бѣласица. Изненадата ни задето е застаналъ тукъ, въ сърдцето на чуждата нему, наша земя, да пази и наглежда нѣщо, се преливаше въ чувство на възмущение и протестъ. До известна степень и жаль ми ставаше за този кротъкъ на видъ и потъмнѣлъ беднякъ, който — азъ бѣхъ дълбоко убеденъ въ това — е сигурна утрешна жертва. Впрочемъ, ние крачехме бодро къмъ Струмица, подтиквани отъ пълната наша вѣра, че подиръ нѣколко дни ще се завърнемъ обратно въ Солунъ, следъ неизбѣжната победа на българската войска. Затова и не бѣхъ се погрижилъ да вдигна багажа си отъ пансиона и го оставя при роднини; гръцкитѣ войници и граждани и него, както и всичко друго отъ пансиона ни, разграбиха.

 

Единствената ни почивка бѣ близо до Струмица, въ село Чамъ-Чифликъ — край чешмата. Изъ пѫтя бѣ тихо, никого не срещнахме. Нощувахме въ града, въ дома на познато на едного измежду насъ семейство. Рано сутриньта потеглихме

 

 

118

 

пакъ пеша за Радовишъ; не можехме да намѣримъ превозно срѣдство. Тукъ вече пѫтя не бѣ така живописенъ, както отъ Дойранъ до Струмица, но имаше голѣмо движение по него; срещахме много военни обози, а изъ ливадитѣ и стърнищата край пѫтя често войнишки палатки.

 

Въ Радовишъ имаше още по-голѣмо оживление отъ военни. Показаха ни кѫде било седалището на генералъ Ковачевъ, началникъ на четвъртата българска армия; ние се радвахме като сѫщински деца. Следъ пренощуване тукъ, тръгнахме сутриньта пеша за Щипъ. Надвечерь стигнахъ у дома си. Обущата ми толкова се бѣха скъсали, че наближавайки до Щипъ останахъ само по чорапи. Първата ми грижа бѣ да ги поправя, но бѣше вече късно, дюкянитѣ затворени. Това бѣ на 15 юний 1913 г.

 

Поразправихъ на домашнитѣ ми какво има въ Солунъ и що съмъ видѣлъ изъ пѫтя. Тѣ ми казаха, че и тукъ очакватъ всѣки часъ да започне война; у тѣхъ чувствувахъ смѣсица отъ тревога и надежди, както и у съседитѣ. Едва сега можахъ добре да си почина разсъблѣченъ. Легнахъ на широкия нашъ горенъ чардакъ, откѫдето се вижда върха на отсрещния баиръ «Мерата», оттатъкъ Брѣгалница. Дочулъ бѣхъ отъ баща ми преди вечеря, че сѫ били повикани пѫдаритѣ и други запознати съ околностьта лица; но това не ми направи нѣкакво особено впечатление; пъкъ и баща ми, който се бѣ малко позамислилъ, не знаеше какъ точно да си изтълкува повикването имъ. Сестра ми започна да ми описва сцени отъ пристигането на многото български войски въ Щипъ, особено за стигналитѣ преди известно време македонски доброволци и за тържественото

 

 

119

 

имъ посрещане; разправяше ми сь възторгъ за нѣкаква весела група, настанена въ съседитѣ ни точно срещу насъ; по-късно приятели ми обясниха, че въ тая група билъ и известния хумористъ Борю Зевзека; питаше ме дали съмъ видѣлъ двамата сръбски часови, които стоятъ на отсрещната страна на моста, на петдесетина метра предъ нашата кѫща, така че една махала на Ново-село оставаше въ сръбски рѫце, и за това много семейства оттамъ се били прехвърлили къмъ нашата страна; нощно време нѣкои прегазвали Брѣгалница, за да понаглеждатъ какво става изъ домоветѣ имъ. Сестра ми продължаваше да изрежда, докато азъ дълбоко съмъ заспалъ.

 

*

 

Въ полусънь дочухъ тѫпи гърмежи и викове ураа, урааа... Скочихъ на крака и се втурнахъ къмъ прозорцитѣ, гледащи къмъ «Мерата». Още единъ-два трѣсъка дойдоха откъмъ баира. Втренчено се взирахъ нататъкъ, дано забелѣжа нѣщо въ ранното утро. Всички у дома бѣха вече будни и разбрахме, че войната почва. Подиръ малко, когато височината бѣ облѣна отъ слънцето, видѣхъ цѣлия връхъ откъмъ насъ покритъ съ насѣдали войници. Ясно бѣ, че нашитѣ сѫ изтикали сръбскитѣ стражи, минали сѫ рѣката и сѫ превзели отсрещнитѣ височини. Не зная колко съмъ бързалъ при омиването и обличането ми; намѣрихъ нѣкакви обуща на баща ми и хукнахъ къмъ върха. Тамъ имаше доста нашенци, които по-рано се бѣха изкачили. Войницитѣ още почиваха; мнозина бѣха съблѣкли курткитѣ си; едни подтѣгаха навущата

 

 

120

 

си, други похапваха по нѣщо, трети се бѣха изтегнали. Разпитвайки когото ми попадне и дочувайки оттукъ-оттамъ по нѣщо, разбрахъ, че още въ тъмно е извършена атаката; войницитѣ сѫ минали откъмъ Щипъ, въ дѣсно на върха, кѫдето стръмнината се губи въ постепенно издигаща се равнина. Трѣсъцитѣ що сѫ ме събудили сѫ били хвърлени отъ сърбитѣ бомби. Паднали нѣколко души сърби и нѣколко наши. Нѣкои посочваха кѫде сега се развива битката, на два-три километра предъ насъ, на Ежово Поле. То доби зловеща слава презъ тѣзи дни. Далече въ лѣво къмъ Богословския ридъ и на югъ къмъ Криволашкитѣ гребени напредването на българскитѣ войски, казваха, вървѣло доста усилено.

 

Голѣма бѣ моята изненада, когато на този връхъ срещнахъ учителя ми отъ Солунската гимназия Козма Георгиевъ, нашия любимъ надзиратель въ пансиона. Той бѣше напустналъ Солунъ около една седмица преди насъ. Облѣченъ бѣ въ войнишка куртка; мисля, че бѣ телефонистъ.

 

Войницитѣ наблюдаваха къмъ Ежово Поле и Сушево съ единъ уредъ и току изказваха очудването си за смѣлото настѫпление на нашата пехота. Казваха, че ясно забелѣзвали пръскането на сръбскитѣ шрапнели между настѫпващитѣ редици. Разгледахъ по цѣлото било окопитѣ на сърбитѣ, около които бѣха разхвърлени праздни кутии отъ консерви, войнишки шапки, матерки, тукъ-таме нѣкой щикъ и други дреболии. Заслизахъ после къмъ Ново-село. Горещината бѣ страшна. Трѣсъка на боя ехтѣше и пълнѣше цѣлата околность. Като-чели цѣло Овче-поле отсреща се бѣ обърнало на грамаденъ казанъ, който клокочи; тъй честъ бѣ гърмежа отъ пушкитѣ и картечницитѣ.

 

 

121

 

Тукъ всѣка скала и всѣка драка ми бѣ позната, близка. Много пѫти изъ тия мѣста сме водили бои съ прашки; борбата ни е била главно за сѫщия този баиръ. Кой бѣ очаквалъ, че по нашитѣ полета и на тази именно височина ще се развие истински бой между две армии?

 

Отъ време на време минаваха презъ Ново-село малки групи сръбски пленници, между които имаше и ранени. Зрителитѣ отъ моята махала бѣха покъртени виждайки една двойка ранени да се подкрепватъ взаимно, едвамъ влачейки се, като си служеха за опора съ пушкитѣ; единиятъ отъ тѣхъ бѣ български войникъ, другиятъ сърбинъ. Другъ пѫть мина една пленена група отъ десеть-петнадесеть души, която изглеждаше много отпаднала и физически и морално; почти всички държеха по единъ крайчецъ на войнишко платнище, въ което лежеше тѣхенъ другарь — може да бѣ и тѣхенъ началникъ; въ платнището се бѣ образувала голѣма локва кръвь; прострѣниятъ трупъ сѣкашъ плуваше въ нея; другаритѣ му казваха, че скоро ще издъхне, но съ последна надежда го носѣха къмъ най-близката болница въ града. Съ групата не вървѣше никакъвъ български войникъ. Види се нѣйде далече, може би при самото сражение, на пленницитѣ е било посочено на кѫде да вървятъ и тѣ сами идваха, запитвайки умолително гражданитѣ кѫде има болница. Притекоха се услужливи хора и ги поведоха.

 

Твърдѣше се, че много билъ пострадалъ сръбскиятъ седми, ако не се лъжа, Бѣлградски полкъ, разположенъ изъ полетата на Ново-село — Мерата, Гладно-поле и Калимерово. Изненадани отъ неудържимото налитане на полкове отъ българската трета Балканска дивизия, войницитѣ отъ

 

 

122

 

тоя полкъ нийде не сѫ могли да се задържатъ. Споредъ общото вѣрване, по-голѣмата часть на полка е загинала. На другия день бѣха извикани граждани съ копачи и лопати да погребатъ изъ суходолинитѣ падналитѣ войници.

 

Нашиятъ градъ се намѣри подъ артилерийския огънь на дветѣ страни. Българскитѣ топове стреляха отъ Клисели-баиръ по посока на Ежово-поле, а сърбитѣ биеха въ разни посоки отъ Ежовския ридъ. Снарядитѣ често виеха надъ Ново-село; не високо надъ кѫщитѣ понѣкога се пръскаха сръбски шрапнели. Единъ войникъ бѣ раненъ отъ такъвъ шрапнелъ близо до насъ, къмъ рѣката. Населението бѣ изпокрито въ такива моменти. Много гранати отправиха сръбскитѣ топове и върху Крали-Марковитѣ кули на Хисаря. Старитѣ стени на крепостьта не падаха, обаче. Отъ Хисаря граждани и войници сѫ стреляли къмъ атакувания отсрещенъ връхъ, за който говорихме. Следния день нашитѣ отстѫпиха отъ тоя връхъ и се прибраха въ Ново-село, отсамъ рѣката. Та затова е било бомбардирането на Хисаря, за разпръсване стрелящитѣ отъ тамъ българи. Убитъ бѣ тамъ единъ гражданинъ.

 

Следъ оттеглянето бѣха се установили предъ нашата кѫща стотина души български войници. Тѣ се присланяха изъ двороветѣ и задъ стенитѣ на якитѣ каменни кѫщи, когато зачестяваха прелитащитѣ гранати. Често разговаряхме съ войницитѣ. Разправяха ни за боеветѣ срещу турцитѣ. Въ групата до нашата порта имаше единъ интелигентенъ войникъ, черномуренъ хубавецъ, който рѣдко приказваше; приказката му бѣ много приятна. Не помня той ли поиска или ние по свой починъ му дадохме долни дрехи да се преоблѣче.

 

 

123

 

Другаритѣ му казваха, че по-рано е билъ депутатъ въ българското Народно Събрание,

 

Нѣколко часа следъ като тѣзи войници се бѣха прибрали отсамъ рѣката, получиха нареждане да минатъ моста и да се изкачатъ наново къмъ баира, откѫдето сърбитѣ виждаха като на длань и немилостиво стреляха по всичко живо. Опасно бѣ да се показва човѣкъ на мѣста видими отъ върха. Тогава тъкмо се бѣ поминалъ нашиятъ старъ съседъ Андонъ Хубавия; едва нѣколко души можаха на смрачаване да се промъкнатъ до гробищата, да го погребатъ. Войницитѣ се събираха на групи задъ стенитѣ и се готвѣха да потеглятъ. Тѣхниятъ офицеръ поиска и нѣколко души граждани въ помощь, които познаватъ улицитѣ на махалата оттатъкъ моста, «оспротивната» махала по щипски. Между тръгналитѣ бѣ и моя по-старъ братъ. Нѣкои отидоха съ свои пушки, а на други дадоха войницитѣ. Следъ десетина минути започна честа стрелба. Азъ и баща ми надничахме презъ дупки, закрити задъ дебелата стена на кѫщата ни, а всички останали у дома стоеха въ заднитѣ стаи. Слънцето залѣзваше нѣйде далече задъ Бабуна въ тоя часъ, лѫчитѣ му идѣха отъ западъ хоризонтално и хвърляха розова свѣтлина тъкмо върху мѣстото на сражението. Виждахме по самото било стройната фигура на единъ войникъ, който отъ време на време лѣгаше и стреляше, после се изправяше съ дигната предъ главата си лопатка; при всѣко повдигане енергично махаше съ рѫка къмъ другаритѣ си, за да го последватъ. Втурватъ се нѣколко души, залѣгатъ и стрелятъ по нѣколко пѫти, вдигатъ се полуизправени и бързо прибѣгватъ напредъ, наново залѣгатъ и стрелятъ. А първиятъ войникъ се изправяше цѣлъ, и фигурата

 

 

124

 

му тъй живо изписана на хоризонта, като да е предъ насъ. Пъкъ и не бѣ далече, едва ни дѣлѣха двеста метра по въздуха. Тоя човѣкъ ще да бѣ голѣмъ храбрецъ. Когато се дигнѣше, около него се появяваха може би по двадесеть, по тридесеть пушечета — това бѣха сръбски куршуми, дигащи прахъ около краката му. Постепенно освѣтлението на баира поблѣднѣ, настѫпваше мракъ. Престрелката спрѣ. Ние не знаехме какво е станало. Но следъ малко отрѣдътъ се върна. Прибра се въ кѫщи и братъ ми, който ни каза, че е падналъ убитъ бай Якимъ отъ «Оспротивната » махала, единъ краенъ беднякъ. Това нападение е било само демонстрация. Въ това време — после разбрахме — се е подготвяло отстѫплението по цѣлата линия. Запитахме не се ли е случило нѣщо лошо съ войника, що вървѣше напредъ съ вдигната лопатка; за наша радость, оказа се, че се е върналъ живъ и здравъ.

 

Тази нощь бѣ доста напрегната. Внасяха тревога и безпокойство всички мѣрки, които се взимаха. Заповѣдано бѣ да нѣма свѣтлини изъ кѫщитѣ и улицитѣ; забранено бѣ всѣкакво движение, освенъ за военнитѣ; поставени бѣха повече войници при изходитѣ къмъ Брѣгалница. Войнишкитѣ групи, закрити изъ малкитѣ улички, бѣха подтегнати, пазѣха пълна тишина и никой измежду тѣхъ не заспиваше. Два-три пѫти презъ нощьта у насъ се промъкваше нѣкой отъ общинскитѣ пѫдари и съобщаваше тайнствено на баща ми, че тая нощь нѣщо се чака. Всички смѣтахме, че мѣркитѣ се взиматъ срещу евентуаленъ сръбски опитъ за навлизане въ крайнинитѣ на Ново-село, изобщо да не се допусне изненада отъ страна на противника. Успокоени донѣйде чрезъ подобни

 

 

125

 

заключения, изпращахме дошлия съ порѫка пакъ да ни обади какво има.

 

Въ кѫщи се бѣхме събрали около тридесеть души, повечето жители на отсрещната махала, която бѣ по-изложена. Хората въ нея бѣха останали и безъ хлѣбъ, тъй като фурнитѣ се намираха отсамъ рѣката. Приготовляваше се у дома хлѣбъ за всички ни; достатъчно жито и брашно имахме, за да издържимъ и по-дълготрайна такава полуобсада.

 

Не зная дали и въ града тая нощь е била тъй тревожна и тайнствена. По-предния день азъ бѣхъ обиколилъ изъ града, кѫдето имаше по-голѣмо оживление, отколкото въ Ново-село; може би още и затова, че тамъ боятъ не бѣ се водилъ непосрѣдствено до кѫщитѣ. Но и въ града дюкянитѣ бѣха затворени, движението изъ улицитѣ бѣ слабо. И тамъ надъ кѫщитѣ сѫ минавали снаряди цепейки съ свистене въздуха. Отидохъ къмъ «Каменикъ мостъ». Постоянно прииждаха презъ моста ранени български войници, една непрекъсваща верига, макаръ и не тъй гѫста. Заговаряхъ съ нѣкои отъ тѣхъ; запитвахъ ги, силенъ ли е този бой, както боеветѣ съ турцитѣ въ Тракия. Единъ възрастенъ войникъ ми каза: «Момче, туй ми се видѣ по-упорито, отколкото това що видѣхъ къмъ Одринъ». Съ всѣки изминатъ часъ нетърпението и въ града и при насъ въ Ново-село, порастваше, задето още не бѣ падналъ Ежовскиятъ ридъ. Започнаха мнозина да подчертаватъ, че презъ изтеклитѣ месеци сърбитѣ създали отъ този ридъ силна крепость; че тамъ имало само гаубици около 50-60. Ридътъ заема важно мѣсто, явяваше се като центъръ на сръбската отбрана точно при вратата на Овче-поле откъмъ

 

 

126

 

Щипъ. До Каменикъ мостъ видѣхъ, че стигна една дълга наша артилерийска колона. Тръгнахъ да броя топоветѣ ѝ. Начело на колоната стоялъ нашиятъ съгражданинъ Ковачевъ, артилерийски офицеръ. На всички, които наблюдавахме стана мѫчно, като узнахме, че тѣзи топове щѣли да се върнатъ, защото било ужъ невъзможно да минатъ презъ моста и да заематъ позиция срещу Ежовския ридъ, поради огъня на сръбската артилерия. Всичко туй може и съвсемъ да не е отговаряло на истината, но ние се натѫжихме. Въ градскитѣ болници били надошли множество ранени, а паднали и много стотици наши войници срещу Ежово — това се разнасяше отъ уста на уста. Ранени имаше и въ Новоселското училище, кѫдето падна и една сръбска граната, та нѣкои войници сѫ били за втори пѫть ранени. Радвахме се отъ друга страна за превземането на Сушевската височина, кѫдето нашата пехота е показала изключителенъ устремъ, и Трогерскитѣ баири, отъ дѣсно на зловещото Ежово; сѫщо радость предизвикваха новинитѣ за пълното разбиване на сръбската Тимошка дивизия около Криволакъ. Очаквахме сърбитѣ отъ Ежово да бѫдатъ пленени «заедно съ топоветѣ и конетѣ имъ», както ни говорѣха двама подофицери отъ тиловитѣ служби, които бѣха на обѣдъ у насъ. Тая надежда се засили особено като пристигнаха голѣми части отъ шеста дивизия. Минаха презъ Ново-село. Не бѣхме виждали такава дълга колона българска пехота. Войницитѣ бѣха уморени отъ пѫть. Мнозина имъ поднасяха стомни и гюмове съ прѣсна вода.

 

Разнесе се, обаче, внезапно весть, че имало примирие. Никой не можа да разбере защо е сключено

 

 

127

 

това примирие и защо е била почната войната само преди два дни, щомъ като е могло да не се почва. Разправяше се, че спорътъ щѣлъ да бѫде уреденъ чрезъ преговори. И отдръпването на българскитѣ части било станало поради това примирие. Най-необяснимо и съвсемъ неочаквано отъ насъ бѣ, обаче, известието за предстоящето общо отстѫпление на българската армия. И глупава и обидна ни изглеждаше подобна мисъль — нашата, българската прославена войска да отстѫпи, да остави Щипъ, да прекѫсне походътъ къмъ Велесъ-Скопие, и да не може тукъ да смаже сърбитѣ... Думата отстѫпление просто бѣ несъвмѣстима съ понятието ни за българската войска. И най-дълбоко бѣхме убедени, че тукъ ще се касае за нѣкакви военни майстории на българското командуване, които въ близко време ще докаратъ погромъ за сърбитѣ. Дочухме, обаче, и за нѣкакво отстѫпление на нашитѣ войски къмъ Солунъ. Още по-малко искахме да вѣрваме на това известие; то идваше отдалече, та доста спокойно го отхвърляхме съ доводи като следнитѣ: «Кой е билъ тамъ, та знае що е станало? Това трѣбва да сѫ измислици на турското население». Въ тия моменти на възбуда малцина си даваха смѣтка, че войската си служи съ телефони, че действуватъ сѫщо и телеграфитѣ, та всѣка новина се предава въ мигъ. Новината за отстѫплението отъ Солунъ звучеше като невѣроятна, особено въ нашия домъ. Азъ бѣхъ видѣлъ и разправилъ въ кѫщи, че доста наши войски съмъ срещалъ по пѫтищата, следователно срещу гърцитѣ е имало значителни български сили. Както азъ, така и тетинъ ми Мише Суруджиевъ, който презъ тѣзи дни бѣ

 

 

128

 

у насъ, съ голѣмо нетърпение очаквахме превземането на Солунъ; колкото следѣхме що става около Щипъ, толкова мисъльта летѣше и къмъ Солунъ; фантазирахъ си за българскитѣ атаки срещу солунскитѣ възвишения, за българското «ура», което се носи изъ солунскитѣ улици и т. н. На втория день отъ войната ние бѣхме получили и едно «повѣрително» известие за голѣмото напредване на нашитѣ войски въ тая посока. Новината била съобщена на баща ми и тетинъ ми отъ стария Ване Перошовъ, който бѣ единъ отъ прибралитѣ се въ нашата кѫща жители на отсрещната махала. Ване отишелъ да купи нѣщо въ дюкяна на известния въ Ново село Ефремче, и било му порѫчано отъ него да каже на тетинъ ми и на баща ми, че къмъ Солунъ имало голѣми успѣхи, че днесъ-утре се очаквало града да падне. Нѣкой подофицеръ, който преди часъ-два миналъ край Ефремчевия дюкянъ, донесълъ тая новина отъ Струмица. Ние се зарадвахме, като да бѣхме получили новината отъ самия щабъ на армията. А всичката меродавность на известието се състоеше само въ туй, че то наистина идваше отъ «югъ»; на южния край на Ново-село се намираше дюкяна на Ефремче, т. е. стотина метра по-близо къмъ Солунъ... И това обстоятелство въ онзи моментъ сигурно е имало за насъ нѣкаква стойность, макаръ никой да не би намѣрилъ куражъ да я доказва.

 

Моятъ тетинъ и баща ми почти цѣлото време прекарваха върху постланитѣ на «хамбаря» — така наричахме широкия чардакъ, подъ който се намираха хамбаритѣ ни — дюшеци, като понѣкога смукаха ракия отъ едно шишенце съ «църцалка». Отъ време на време въ тѣхнитѣ разговори

 

 

129

 

идваше да се намѣси и Ване Перошовъ, за да смукне и той малко отъ ракията. Шишето бѣха вече изпразднили, та сега изпращаха Перошо да купува ракия отъ Ефремчевата бакалница.

 

Нашата съседка и кумица Коцана Цуцулова всѣки часъ прескачаше до насъ и тайнствено ни съобщаваше нѣкакви чудновати, почти винаги не отговарящи на истината новини. Тя, както и ние, можеше да има връзка само съ две-три съседни кѫщи и, значи, нѣмаше отъ кѫде да научи новини за събитията. Домоветѣ ни бѣха свързани съ единъ капиджикъ. Гранитна вѣра въ българската победа я изпълваше презъ тия дни. Толкозъ повече, че нейниятъ синъ Петъръ се намираше между доброволцитѣ, които на Султанъ-Тепе юнашки се сражаваха срещу сърбитѣ. Види се, за да провѣри нѣщо отъ съмненията и тревогитѣ си като майка, тя на нѣколко пѫти се обръщаше къмъ баща ми съ запитване: «Куме, дали му е арна опозицията на Петре....?». Всички знаехме, че тя се интересува за позициитѣ на македонскитѣ доброволци при Султанъ-Тепе. Какво можеше да ѝ отговори баща ми, освенъ да я окуражи съ общи думи : «Не знамъ, кумице, башъ кѫде е Петре — но Султанъ-Тепе е прочуто; — ако сѫ го хванали нашитѣ въ своя рѫка, и дявола не може отъ тамъ да ги откърти .... » Еднажъ кумицата дойде по-разтревожена и каза: «Куме, кажуватъ оти опозицията на Петре не му била арна ...... » Баща ми знаеше, че отъ никѫде не е могла тя да чуе подобно нѣщо. И пакъ, и той, и всички които бѣха около нея, бързаха да ѝ дадатъ въокуражителни обяснения. Тя слушаше внимателно и на края изтърсваше нѣкоя клетва противъ сърбитѣ; смѣеше се гърлено, по мѫжки, почти весела си

 

 

130

 

отиваше, за да ни посети наново следъ половинъ часъ. Самичка бѣ съ малката си дъщеря въ кѫщи. Другиятъ ѝ синъ, Христо, се сражаваше срещу гърцитѣ нѣйде къмъ Сѣръ или Кукушъ.

 

Въ ония дни бай Ване Перошо ни устрои една весела изненада. Когато зачестяваха снарядитѣ надъ Ново-село, той тайнствено се измъкваше отъ компанията и отиваше нѣйде. Щомъ фученета на гранатитѣ попрестанеше, прибираше се при насъ и още не седналъ ще каже: «Чорбаджи, тоя пѫть осемнадесеть пештрефа се хвърлиха ». Шрапнелитѣ той наричаше «пештрефи» и винаги опредѣляше числото имъ. Неговитѣ комюникета за броя на гранатитѣ бѣха, кажи-речи, неизмѣнни, макаръ да бѣха съвсемъ излишни, тъй като и ние лесно можехме да ги преброяваме. Въ единъ моментъ, обаче, баща ми съ смѣхъ ни каза: «Елате да видите колко пештрефа е хвърлилъ Перошо ...». И отидохме следъ него задъ кѫщата ни, кѫдето се намираше едно постлано съ плочи коридорче, оградено отъ всички страни съ зидове и открито отгоре. Тукъ разбрахме, че бай Перошо е усѣщалъ — отъ уплаха — свиване на стомашнитѣ мускули при всѣко засилване на канонадата и е бързалъ въ каменното коридорче, за да му поолекне, а не за по-лесно броене, на открито, изстрелитѣ.

 

Перошо бѣ интересенъ човѣкъ. Бѣ краенъ сиромахъ, но успѣваше нѣкакъ да живѣе, безъ да има специално занятие. И други като него се срещаха въ нашия градъ по онова време. Понѣкога го виждахме да улови малко риба въ Брѣгалница и я продаваше изъ бакалницитѣ. Известенъ бѣ главно съ две свои слабости — пиянството и комарджилъка. Разправяше се, че успѣвалъ на комаръ да спечели не само пари,

 

 

131

 

но и да се връща облѣченъ въ скѫпи чохени потури, въ бикмелия фермене [1], съ свиленъ поясъ; явно, че нѣкой турчинъ е заложилъ дрехитѣ си. Другъ пѫть се бѣ завръщалъ рано сутринь по долни дрехи, за да не го види никой; въ тоя случай, той пъкъ е заложилъ потуритѣ си. Спомнямъ си го презъ Балканската война съ четири кръста на калпака му; най-голѣмиятъ означавалъ България, а най-малкиятъ Черна-Гора. Презъ днитѣ на съюзническата война не носѣше този калпакъ, а главата му бѣ превързана съ нѣкаква кърпа.

 

*

 

Въ Ново-Село стана внезапно раздвижване, изпоизлѣзоха хора предъ портитѣ си и мнозина викаха, изненадани и смутени: «Отстѫпление има! Сърбитѣ щѣли да дойдатъ!»

 

И се започна набързо приготовление за бѣгство. Млади хора на групи и по единично потегляха веднага за Радовишъ, взели по нѣкоя торбичка или само тояжка въ рѫка. Повечето семейства, обаче, останаха въ Ново-Село, решени да дочакатъ всичко подъ своя покривъ, вмѣсто да тръгнатъ безъ срѣдства и въ безпѫтица. Нашето семейство — заедно съ други — реши да тръгне цѣлото. Разотидоха се всички, които се бѣха събрали у насъ. Натъпкахме набързо две-три бохчички съ вѣщи, почти непотрѣбни, и потеглихме. Всѣки

 

 

1. Бикмелия фермене - жилетка, извезена отъ дебели копринени или памучни конци, понѣкога и отъ сърма.

 

 

132

 

викаше, че по-скоро трѣбва да се върви, да не се губи време. За храна взехме само хлѣбъ и сирене. Отначало имаше проектъ нѣкои отъ насъ да останатъ у дома заедно съ майка ми, която бѣ съ разклатено здраве. Но тя именно най-малко желаеше да остане и затова тръгнахме всички пеша. Майка ми вървѣше доста бавно и започна да се уморява още като изминахме Щипъ. Отъ града се точеха къмъ изтокъ пешеходци — мѫже, жени и деца. Рѣдко се виждаха хора съ коне или магарета. Къмъ Текето, по пѫтя за Каваклия, срещнахме Тодоръ Александовъ, яхналъ на конь. Баща ми го запита дълго ли ще се отстѫпва; той ни поясни, че за сега най-малко до Радовишъ ще се отдръпнатъ войскитѣ [1]. Още докато бѣхме въ градскитѣ лозн, откъмъ Ежово загърмѣха топове. Това всѣваше уплаха между бѣгащото население. Всѣки усилваше крачкитѣ си безъ да ще.

 

Единъ здравенякъ еснафинъ, запасанъ още съ престилката си, подвита съ единия край къмъ кръста му, бѣ подкаралъ предъ себе си магаренце и го биеше съ тоягата си, за да търчи колкото се може напредъ. Ние съ по-стария ми братъ

 

 

1. При войната между съюзницитѣ четитѣ на ВМ РО сѫ - естествено - противъ сръбсно-гръцкия планъ за поробване на Македония. Българската армия е била отлично осведомена за разположението на противника въ най-голѣма степень чрезъ услугитѣ на ВМРО. Нѣкои чети сѫ проникнали и въ тила на сръбско-гръцката военна линия. Костурскиятъ войвода Василъ Чекаларовъ загина въ бой срещу гръцки войскови части далече отъ фронта, въ родното си Костурско.

 

Тод. Александровъ е рѫководилъ тогава разузнаването, чрезъ тайни куриери и нелегални борци, въ областитѣ кѫдето бѣ струпана главно сръбската армия.

 

 

133

 

Христо помолихме този човѣкъ да ни отстѫпи магарето до Радовишъ, щомъ самъ не го яха, за да качимъ на него майка ни, като обещавахме да му заплатимъ колкото иска. Той ни предложи безъ пари магарето, като каза, че то и безъ туй не могло да ходи бързо. Посочи ни кѫде въ Радовишъ да му го предадемъ, «ако е късметъ».

 

По пѫтя за близкото селце Липовъ-Долъ, прикътано въ една долина, за чието сѫществувание по-рано азъ не бѣхъ и подозиралъ, бѣха разхвърлени пушки и други войнишки предмети.

 

Въ селото си починахме и наново потеглихме. Семейството ни бѣ се пръснало. Азъ, сестритѣ ми Райна и Зорка, както и най-малкия ми братъ Павле, който бѣ едва петь-шесть годишенъ, вървѣхме съ майка ни, колкото можеше да върви магарето. Баща ми и двамата ми други братя — Христо и Тасе — се изгубиха нѣйде напредъ или назадъ. По едно време така се изгуби и сестра ми Райна. Но бѣхме си уговорили въ случай на раздѣляне изъ пѫтя, всѣки да чака предъ първитѣ кѫщи на Радовишъ, на щипския пѫть. Така вървѣхме известно време и презъ нощьта. Поспрѣхме за малко къмъ Дълбока рѣка, но рано-рано, още въ тъмно, се събудихме въ тревога. Идещи откъмъ Щипъ хора казаха, че сръбската кавалерия минала вече Брѣгалница и бързо вървѣла насамъ. Нѣколко стотинъ души, които сме спали наблизо единъ до другъ изъ рѣдката горичка, се дигнахме и сѣкашъ въ мигъ потеглихме къмъ Дамянско поле. При изгрѣвъ слънце по посока на Струмица, чакъ до билото на Бѣласица, се бѣ дигналъ страхотенъ облакъ прахъ. Незаличима остана въ паметьта ми тази гледка. После узнахме, че тамъ се е движела голѣма маса войски

 

 

134

 

и бѣгащо население за къмъ Малешевскитѣ планини, за Горна-Джумая и България. Въ дѣсно отъ насъ, по Маденска рѣка, излизаше друга маса свѣтъ. Това пъкъ сѫ били войски, отстѫпващи отъ Криволакъ, а заедно съ тѣхъ и много народъ отъ Тиквешко и селата отсамъ Вардара. Казваше се, че голѣмото ядро на нашитѣ войски що се биеха къмъ Щипско, е отстѫпило по височинитѣ на Плачковица и къмъ Кочани. Частитѣ, които ние срещахме по пѫтя, вървѣха доста бързо. Презъ нивята на Дамянско поле видѣхме отдалече да препускатъ артилерийски отдѣления — по два-три топа или ракли, наредени едни до други, сѫщо както по-късно имахъ случая да виждамъ въ кино. Всички войници бѣха загрубѣли, съ износени дрехи, почернѣли, мнозина бѣха изгубили въ сраженията фуражкитѣ си, та вървѣха гологлави; мнозина държаха пушкитѣ си прехвърлени на рамо, както овчаритѣ носятъ тоягитѣ си. Изъ пѫтя бѣхме всички мълчаливи, но стори ми се, че много по-мълчаливи отъ насъ бѣха отстѫпващитѣ войници. Когато заговарвахъ съ нѣкои измежду тѣхъ, рѣдко ми отговаряха и не особено охотно; умората не ги предразполагаше къмъ разговоръ. Но се изненадахме като видѣхме войници да подсвиркватъ срещу единъ автомобилъ, идещъ откъмъ Щипъ. Въ него билъ ужъ началника на осма дивизия генералъ Кирковъ. Може би подигравателнитѣ подсвирквания и подвиквания не бѣха дочути отъ пѫтницитѣ въ автомобила, тъй като той се движеше по единъ страниченъ пѫть, на стотина метра въ лѣво.

 

Срещнахме единични войници, които казваха, че току-що сѫ стигнали до тѣзи мѣста, връщайки се отъ стара България, кѫдето сѫ били заминали

 

 

135

 

да посетятъ домашнитѣ си. Отъ тѣхъ чухме, че изъ България имало доста отпускари, въ момента, когато сѫ започнали боеветѣ.

 

Близо предъ Радовишъ се бѣхме настигнали вече всички домашни и отидохме въ кѫщата на Ляфтови. Баща ми бѣ държалъ тридесеть години подредъ манифактуренъ дюкянъ въ този градъ, познаваше мало и голѣмо. Хората ни приеха любезно. Отъ тѣхъ научихме, че мнозинството радовишани още вчерашния день избѣгали, така че сега кѫщитѣ имъ били натъпкани съ бѣжанци отъ Тиквешко и главно отъ Щипско. Въ тоя моментъ броя на жителитѣ въ Радовишъ билъ най-малко очетворенъ. Докато още се разпитвахме съ хазаитѣ за едно, за друго, все около събитията, викна нѣкой отъ къмъ пѫтната врата: «Сърби, сърби!» и я затвори съ шумъ. Настѫпи суматоха изъ цѣлата кѫща. «Защо бѣгате бе, защо бѣгате?», се чу другъ викъ отъ вънъ. Погледнахме натамъ и видѣхме, че нѣма никакви сърби, а се зададе колона отъ българска артилерия и конници. Двама артилеристи въ началото на колоната бѣха съ сръбски шайкачи на главитѣ си. Тѣхъ именно загледалъ-недогледалъ нѣкой предъ нашата порта, взелъ ги за сърби и побѣгналъ въ двора, трѣскайки задъ себе си портата.

 

Изъ тѣснитѣ улички съ мѫка си пробиваха пѫть войски и бѣжанци. По едно време много народъ хукна за брашно; каза се, че воененъ складъ билъ предоставенъ на населението, вмѣсто да попадне въ сръбски рѫце. И баща ми успѣ на ефтина цена да прекупи човалъ брашно, съ което прекарахме две седмици въ Радовишъ.

 

Научихме вече доста подробности за станалитѣ въ Тиквешко сражения, за отстѫплението

 

 

136

 

при Кукушъ, както и за мѫчителното бѣгство на българи отъ тия две посоки.

 

Надвечерь отидохме въ дома на Димитъръ Хекимина, кѫдето имаше възможность да се настанимъ за по-дълго време. Бай Димитъръ бѣ възрастенъ човѣкъ, гръкъ отъ Янина, заселилъ се тукъ на младини, като лѣкарь. Дъщеря му Маргулица, крайно енергична жена, бѣ прехвърлила сигурно 45 години, но, макаръ родена въ Радовишъ, запазила бѣ доста гръцкото си съзнание. Тя бѣ твърде любезна съ насъ. Когато три-четири дни следъ нашето пристигане се разнесе слухъ, че гръцки конници приближили до града, тя изхвръкна като птица отъ кѫщи, отиде да ги види. Цѣла развълнувана се завърна, викайки още отъ вратата на татко си, че успѣла най-после да зърне въ своя животъ войници отъ Елада. Толкова синеше тая жена, че ние не можехме да ѝ се разсърдимъ, макаръ да бѣхме крайно засегнати отъ нещастието, което се струпваше върху българщината. Старитѣ чухъ да сподѣлятъ помежду си такава преценка: «Що да ѝ кажешъ... Всѣкиму е мило своето; кръвьта вода не става». Съпругътъ на Маргулица ми остави милъ споменъ. Той бѣ доста по-възрастенъ отъ нея, прегърбенъ бѣ на две. Много учтивъ и любознателенъ човѣкъ; може да се каже, че бѣ и доста начетенъ. Седналъ между цвѣтята на хубавата имъ градина, бай Мильо Дацовъ — така се казваше той — съ часове разправяше кѫде какво е било писано изъ разнитѣ книги, които бѣ челъ. Посочи ми въ стаята си стари броеве отъ «Зорница» и други издания отъ времето на българското възраждане. Много сладкодумень бѣше. Всичкитѣ му приказки бѣха все около българскитѣ борби, българскитѣ права

 

 

137

 

и надежди. Никого въ ония дни не срещнахъ толкозъ съсрѣдоточено да говори за постигналото ни нещастие и тъй дълбоко да страда като него. Често се просълзяваше отъ мѫка. Въ кѫщата му се бѣ установилъ тетинъ ми Ефтимъ Начевъ, пристигналъ заедно съ насъ. Той притежаваше сѫщата възрожденска култура, както бай Мильо, и не бѣ по-малко сладкодуменъ и занимателенъ. Тая кѫща бѣ съвсемъ близо до нашата; раздѣляше ги само градината и малка стена, въ която бѣ пробитъ капиджикъ. Азъ прескачахъ по нѣколко пѫти дневно ту при единия, ту при другия сладкодумецъ, които еднакво ми бѣха мили и заради приказкитѣ имъ и заради тѫгата имъ.

 

Отъ влизането на сърбитѣ въ Радовишъ нищо не разбрахме. Пропукаха нѣколко пушки на югъ отъ града и това бѣ всичко. Български войници стреляха срещу наближаващитѣ сръбски патраули, но и това точно не се знаеше какъ е било. Единъ день излѣзнахъ изъ града и срещнахъ само нѣколцина сърби. Близо до управлението единъ турски ага се разправяше на високъ гласъ съ две българки и единъ българинъ; сѣкашъ речь държеше възбудено, на единъ смѣшенъ българо-турски езикъ. Схванахъ, че тримата българи сѫ дошли да молятъ за нѣщо — ако се не лъжа, искаха пѫтенъ листъ, за да заминатъ нѣкѫде, вѣроятно бѣха бѣжанци. А агата, който бѣ членъ на нѣкаква новоназначена отъ сърбитѣ гражданска комисин, взелъ бѣ поводъ отъ нѣщо, за да си изкара сега всичкия ядъ за преживѣното отъ турцитѣ презъ Балканската война. «Дойде му сега реда, и на агата пакъ да се молите...» Въ гръмогласието си тоя човѣкъ очевидно намираше успокоение за нѣщо тежко преживѣно отъ него

 

 

138

 

преди нѣколко месеци. Никой не му реагираше, за да е оправдано викането му; нѣмаше и повече отъ петь-шесть души, които го слушаха; дветѣ жени и мѫжътъ очудени го гледаха. Какво бѣ само преди около една седмица въ Радовишъ, когато минахъ идещъ отъ Солунъ, и какво е днесъ, си мислѣхъ азъ ... Гърлото ми се стѣгаше, идѣше ми да заплача отъ мѫка.

 

*

 

Множеството бѣжанци се бѣха вече изтеглили обратно по роднитѣ си мѣста, вънъ отъ ония, които заминаха за България. Щипскитѣ бѣжанци, грамадна процесия, се завърнаха вкупомъ; на Петре Муфтиевъ е билъ даденъ отъ сърбитѣ общъ откритъ листъ, като водачъ на всички за у дома имъ. Ние останахме още нѣколко дни въ Радовишъ. Не помня дали съ «дозвола» или безъ такава тръгнахме единъ день и ние, като взехме подъ наемъ два-три коня: Съвсемъ тихо бѣ сега изъ пѫтя; отъ време на време стигаха до ушитѣ ни далечни тътнежи като отъ гърмотевица. Това бѣ ехо отъ биткитѣ, които се водѣха къмъ границитѣ на стара България. Слушахме това ехо нѣколко дни и въ Радовишъ. Тамъ бѣхме чули за пристигането на черногорци презъ Плачковица. Това ужъ били бѣгълци отъ бойното поле, тръгнали отъ Царевоселско напосоки презъ планината. Разправяха, че били арестувани отъ сръбскитѣ власти, а други пъкъ твърдѣха, че били ранени, които едвамъ се домъкнали до Радовишъ. Колкото повече вървѣхме сами изъ пѫтя, толкова по-дълбоко ставаше сѣкашъ мълчанието,

 

 

139

 

и далечнитѣ тътнежи правѣха всѣкиго по-замисленъ.

 

Горещинитѣ продължаваха така, както бѣха и при сраженията въ Овче-Поле. Заслизахме въ долината на Дълбока рѣка. Тамъ смѣтахме да си починемъ, да закусимъ до една чешмичка. Братъ ми бѣ миналъ малко преди насъ и откъмъ чешмата ни викаше, че не трѣбва да спираме тукъ, а да вървимъ направо. Единъ следъ другъ, обаче, всички спрѣхме къмъ чешмата и разбрахме отъ надписа върху една дъсчица, че водата е заразена и не бива да се пие. Изведнажъ нѣкой отъ групата ни извика; «Яаа, български войникъ!... » Изтръпнахме. Азъ помислихъ — а може би всѣки отъ насъ това е помислилъ —, че се е показалъ отъ нѣйде укритъ нѣкой нашъ, изостаналъ. Но въ сѫщия моментъ забелѣзахъ трупа на единъ български войникъ. Като поразгледахме наоколо, открихме още два-три трупа въ долинката, подути отъ горещинитѣ. Баща ми извика да не се доближаваме до труповетѣ, защото сѫ холерични. Вѣроятно тукъ или въ страни нѣйде изъ тая долина е била установена санитарна станция. Тълкувахме си, че тѣзи войници може да сѫ били изостанали болни и въ желанието си да доближатъ до чешмата и угасятъ жаждата си, не сѫ успѣли и така сѫ издъхнали кой до кѫдето е достигналъ, влачейки се. Бѣхме готови да потеглимъ, но неочаквано моятъ тетинъ Начевъ развълнувано задекламира : «Живъ е той, живъ е тамъ на Балкана... » Спрѣхме всички. Гласътъ му бѣ разтреперанъ, но все пакъ доста мощенъ, за да ни повлияе още съ първитѣ нѣколко думи. Въ неговитѣ очи, въ цѣлата картина, въ самата природа сѣкашъ долавяхъ и ридание и възторгъ.

 

 

140

 

Ботевитѣ стихове ще да бѣха дошли на устата на стария патриотъ неусѣтно, като избликъ на цѣлото му настроение. Слушалъ го бѣхъ много пѫти да пѣе пѣснитѣ на Каравеловъ и дѣдо Славейкова; той минаваше за най-издигнатия измежду възрастнитѣ въ нашия голѣмъ родъ. Дълги години бѣ живѣлъ въ Русия преди освобождението на България, челъ бѣ и продължаваше да чете българскитѣ писатели, знаеше наизустъ всички борчески народни пѣсни. Но не бѣхъ го чулъ да декламира. Това бѣ за пръвъ и последенъ пѫть. И никога нѣма да забравя този моментъ. А може би и до где съмъ живъ друга декламация не ще ме развълнува така, както декламирането на шестдесетгодишния ми тетинъ въ ущелието на Дълбока рѣка, предъ труповетѣ на загиналитѣ български войници и при ехото на далечния Калимански бой.

 

До Щипъ се добрахме надвечерь, всички готови да се разридаемъ задето той е вече въ сръбски рѫце. Пѫтя ни минаваше край бившия хюкюматъ, кѫдето се мѣркаха двама-трима сръбски войници предъ вратата. Ново-село бѣ съвсемъ пусто, притаено, заглъхнало, сѣкашъ последния му дъхъ ще излѣзне. Така ми се стори то следъ бурята, която се бѣ разиграла въ миналитѣ близки дни и на която далечнитѣ глухи гърмежи още чувахме преди два-три часа.

 

Първото нѣщо, което забелѣзахъ въ кѫщи, бѣха вмирисанитѣ гостби, които преди петнадесеть дни бѣха варени за обѣда и останали непокътнати поради бързането ни. А първата новина отъ съседитѣ ни бѣ, че малко преди нашето пристигане сѫ минали презъ Пово-село нѣколко души гръцки кавалеристи. Може би е било сѫщото отдѣление, което бѣ дошло въ Радовишъ и презъ Лакавица

 

 

141

 

е подирило сърбитѣ за връзка. Новоселци бѣха покрусени — въ Щипъ сръбска войска, па отгоре и гръцка кавалерия!... Ако бѣха видѣли тукъ китайска, по-малко биха се очудили.

 

Цѣлиятъ градъ бѣ уплашенъ отъ холерата. Тя бѣ взела много жертви между българскитѣ войници. По-късно съ другари намирахме изъ лозята общитѣ гробове, въ които сѫ били заравяни по петдесеть и повече души. И често подновявахме надписитѣ на скромнитѣ дървени кръстове, въ които бѣ показано само числото на починалитѣ и полка имъ. Следъ време тия кръстове изгниха или бѣха премахнати отъ сърбитѣ — не ги виждахме вече. А сега, подиръ връщането ни отъ Радовишъ, започнахме да пиемъ по нѣколко капки йодъ въ вода, срещу опасностьта отъ холерата.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]