Спомени. I. Младини

Иванъ Михайловъ

 

VI. ВЪ СОЛУНСКАТА ГИМНАЗИЯ. КАКЪ ДОЧАКАХМЕ РАЗГРОМА НА ТУРЦИЯ.

 

 

Въ началото на септемврий 1910 година тръгнахъ съ кираджийски конь за Солунъ. Пѫтувахме трима другари, та това помагаше по-забавно да минемъ пѫтя до Криволакъ. Взирахъ се въ околноститѣ на Ново-село, въ баиритѣ, които го ограждатъ, въ върбитѣ край Брѣгалница, въ нашитѣ лозя. Струваше ми се, че отивамъ много далече и за много дълго време; искаше ми се като-чели точно да запомня всичко около родното ми мѣсто. Баща ми и сетра ми ни придружиха до Марковъ-каменъ.

 

Познати ми бѣха предѣлитѣ отсамъ криволашкитѣ височини и чакахъ съ нетърпение да зърна какво се разкрива задъ тѣхъ. Пѫтьтъ, който се възкачва надъ село Драгоево, прокаранъ върху жълтеникава глинеста почва и отѫпкванъ въ неправилни зигзаги отъ кираджийскитѣ коне десетилѣтия подъ редъ, отдалече още дразни окото като нѣкоя засъхнала голѣма рана. Възкачването по него ми се видѣ предълго. Като се озовахме по-високо, разкри се предъ насъ новъ свѣтъ. Разпитвахме кираджията за всѣка долина и планина, за всѣко ново село или гора, които излизаха предъ погледа ни. Отъ тукъ виждахъ колко гола е нашата область, макаръ шубраци

 

 

96

 

да покриваха височинитѣ, които пресичахме. Задъ насъ величествено се издига Богословския ридъ; а и Султанъ-тепе при границата съ България не изглеждаше много далече. Нашата Плачковица планина отъ тукъ изглеждаше доста сплесната. Бабуна и Вардарската долина най-много привлѣкоха вниманието ни; а главно тѣ бѣха оня новъ хоризонтъ, който ни примамваше. Не предполагахъ, че отъ тукъ на западъ ще видя такава планинска крепость, и хубава и нѣкакъ потайна съ тъмнитѣ си гънки и процѣпи, очертаващи се отъ далече. До самиятъ Солунъ всичко за насъ бѣ вече новость. На Криволакъ взехме влака.

 

Първата година като ученикъ въ Солунъ останахъ въ дома на леля ми, по-малка сестра на майка ми. Но повечето младежи, идващи отъ цѣла Македония, постѫпваха въ пансиона при гимназията ни. Като външенъ ученикъ азъ бѣхъ много по-свободенъ отъ тѣхъ. Запознахъ се съ другари отъ всички краища на Македония.

 

Започваше оня сладъкъ животъ, които е познатъ на всички гимназисти въ свѣта. Новопристигналитѣ, въ началото на учебната година, донасяха съ себе си отпечатъка на нѣкои навици и диалекти отъ роднитѣ си мѣста. Доста интересни ни се виждаха прилепчанитѣ съ дългитѣ имъ антерии; тѣ ни разсмиваха. Скоро всички се изравнявахме, по обноски и начинъ на животъ; ученическитѣ ни униформи подпомагаха за нашето побратимяване.

 

Въ Солунъ се срещаха разни ученически униформи, понеже училища имаха редица народности тамъ — гърци, ромъни, турци; а имаше и чуждестранни учебни заведения. Нашитѣ две

 

 

97

 

мѫжки гимназии — реалната и търговската — като-чели най-много падаха въ очитѣ на публиката, особено съ войнишкитѣ си маршировки и пѣснитѣ изъ улицитѣ.

 

Всички наши учители бѣха очертани националисти. Между тѣхъ най-любимъ за ученицитѣ бѣ, струва ми се, преподавателя ни по математика, Козма Георгиевъ отъ село Смилево, Битолско. Синъ бѣ на Георги Чурановъ, рѫководитель на ВМРО въ селото по време на Илинденското възстание; нѣкой ни бѣ казалъ, че бай Георги самъ билъ запалилъ кѫщата си при обявяване на възстанието, за да покаже на съселянитѣ си, че борбата и свободата изискватъ жертви. Мнозина отъ учителитѣ ни сѫ били въ миналото, а може би и въ момента да бѣха, участници въ тайното народно съзаклятие, въ ВМРО. Надзирательтъ ни въ пансиона Петъръ Мърмевъ отъ Прилепъ, е билъ рѫководитель на организацията въ родния си градъ. Атанасъ Разбойниковъ отъ Тракия — много симпатиченъ на мене учитель по история — е билъ участникъ въ Преображенското възстание тамъ. Азъ обичахъ най-много неговия предметъ; впрочемъ, история, география и литература — тѣ привличаха мечтитѣ ми, ако бѣхъ се посвѣтилъ на наука. Директорътъ на гимназията ни Георги Бѣлевъ, отъ Охридъ, е участвувалъ въ върховисткитѣ чети и водилъ сражения въ Пиринъ. Директорътъ преди него Дечевъ отъ Стара—Загора билъ братъ, както чухъ отъ други, на войводата Никола Дечевъ. Кирилъ Пърличевъ отъ Охридъ, както и Георги Баждаревъ отъ Сѣрското село Горно-Броди сѫ сѫщо участници въ ВМРО. Другитѣ ни учители бѣха пакъ проявени въ нашитѣ обществени борби

 

 

98

 

— едни като културни и легални деятели, а други заедно съ туй и като революционни дейци. Нашата гимназия се гордѣеше съ туй, че бѣ дала доста борци, които въ нея сѫ получили срѣдното си образование. Между ученицитѣ въ най-горнитѣ класове имаше нѣкакви тайнствени крѫжоци. Не помня кой по-късно ми бѣ обяснявалъ, че въ връзка съ тѣхъ е станало убийството на Георги Попски, родомъ отъ Солунско. Той бѣ въ шести класъ. Следъ като изчезна за два-три дни, намѣриха трупа му. Разказваше се, че билъ убитъ отъ органи на турскитѣ власти, а за предателството обвиняваха нѣкакви анархисти, които ужъ били въ услуга на младотурцитѣ. Попски бѣ соченъ за голѣмъ родолюбецъ. На погребението му отидоха тритѣ български гимназии и доста граждани.

 

Дветѣ следващи години прекарахъ въ пансиона. Презъ ваканциитѣ се разотивахме по роднитѣ си мѣста, внасяйки бодрость въ срѣдата на познатитѣ ни, пъкъ и въ цѣлия градъ или село, особено чрезъ спретнатитѣ наши униформи. На края на учебната година гимназията имаше тържественъ актъ, съ поканени чужди гости, а понѣкога присѫтствуваше и солунския валия. Сигурно мнозина помнятъ редингота, съ който се явяваше на тоя день учительтъ ни по турски езикъ, симпатичния на всички Етхемъ Ефенди. Той бѣ смѣтанъ като добъръ приятель на българщината. Преди него турски е преподавалъ въ нашата гимназия баща му Абди Ефенди. Вѣроятно Етхемъ следъ тържеството е наблъсквалъ този рединготъ съ юмрукъ въ ѫгъла на нѣкой сандъкъ, за да го облѣче на следващата година при акта. Само така можеше да се обясни, че тази официална негова дреха бѣ изгърчена по всички направления.

 

 

99

 

Единъ-два пѫти презъ годината давахме представления, посещавани отъ мѣстнитѣ българи. Понѣкога и азъ бивахъ «актьоръ». Имахме добро гимнастическо друшество, рѫководено отъ Даниелъ Бланшу, швейцарецъ. Повиканъ е билъ като специалистъ въ Македония, за да даде тласъкъ на българското спортно дѣло следъ хуриета. Създалъ бѣ нѣколко дружества въ страната; въ самия Солунъ гражданското спортно дружество бѣ отлично. Явявахме се и на общи състезания съ спортисти отъ другитѣ националности, въ градината Бешъ-чинаръ. Въ състезанията се влагаше силно национално чувство, особено когато конкурентитѣ бѣха гърци или турци. Наши другари смѣло излизаха срещу всѣки противникъ. На първо мѣсто излизаше Доксимъ Траяновъ отъ Галичникъ; него никой не надмина на скачане на три крачки; надминаваше и турскитѣ спортисти, които при третата крачка майсторски се изпружваха и така стигаха съ петитѣ си поне единъ метъръ по-далече.

 

Съ Бланшу и други учители посетихме еднажъ Кукушъ, а другъ пѫть Дойранъ. Предъ населението изпълнихме гимнастически упражнения. Тѣзи пѫтешествия оставиха у насъ прелестни спомени. Дълъгъ влакъ потегляше отъ солунската гара, препълненъ отъ граждани и ученици. Посрещани бивахме най-радушно отъ населението.

 

Случваше се да излизаме съ другари на разходка въ околноститѣ, най-често надъ старитѣ стени при Йеди-куле. Жалко, че историята не е записала подробности за пристигането на Царь Калояна тукъ, нито за мѣстото, кѫдето е загиналъ отъ меча на Манастрасъ. Вѣрвалъ съмъ, че по

 

 

100

 

тия високи поляни ще да сѫ били лагеритѣ на Калояновитѣ полкове.

 

Често излизахме и подъ строй на разходка изъ градскитѣ крайнини, начело съ гавазитѣ [1] ни Юсеинъ и Баязидъ, живописно облѣчени въ албанската имъ носия, съ сребърно украсени револвери въ силяхлъка [2]. За всички тия разходки разказвахъ по нѣщо на домашни и приятели, когато ги виждахъ презъ ваканцията.

 

Най-интересна бѣ третата ми година въ Солунъ, 1912-1913 г., поради голѣмитѣ събития, които я изпълниха.

 

Непрестанно се твърдѣше, че отношенията между Турция и съседитѣ ѝ вървятъ зле. Въ Македония атентатитѣ продължаваха. Една нощь Солунъ бѣ събуденъ отъ експлозии. Наскачахме отъ леглата си. Бомбардирано е било трамвайното депо, а други две адски машини избухнаха въ центъра на града. Впечатлението бѣ поразително.

 

Приближиха се днитѣ предъ войната. Въ пансиона се дочуваше винаги по нѣщо ново, което вълнуваше духоветѣ ни. Дни на радостни и тревожни очаквания. Ето единъ моментъ отъ тѣхъ.

 

Козма Георгиевъ ни предаваше урокъ по математика. Въ мигъ той замълча, вгледа се къмъ тавана, а рѫката му прострѣна съ тебеширъ между пръститѣ; стои така, вслушвайки се въ нѣщо. Но бързо се обърна къмъ черната дъска и продължи урока. Следъ една-две минути пакъ спрѣ,

 

 

1. Гавазъ - пазачъ, тѣлохранитель.

 

2. Силяхлъкъ – широкъ, специаленъ коженъ коланъ за носене орѫжие.

 

 

101

 

пакъ се вслушва, отправилъ разсѣянъ погледъ къмъ стената. Този пѫть мнозина и отъ насъ доловиха нѣкакъвъ далеченъ тътнежъ, доста слабъ, но очевидно тътнежъ. Учительтъ ни запита: «Не чувате ли нѣщо като топовни гърмежи, много далече?».

 

— Чуваме, чуваме — отговориха доста гласове тихо, като да не искаха да нарушаватъ тишината съ приказки. Тътнежътъ продължаваше отмѣрено. Но цѣлата работа се разясни по доста простъ начинъ. Подъ нашата класна стая кукушанецътъ бай Дино, прислужникъ въ пансиона, е рѣзалъ хлѣбъ за раздаване на ученицитѣ въ последното междучасие. Понеже се задържахме петь часа преди обѣдъ въ гимназията, получавахме по парче хлѣбъ и нѣколко маслини или сирене за втора закуска. Случило се този пѫть Дино да разрѣзва голѣмитѣ хлѣбове върху пейка отъ по-тънки дъски. Сътрѣсението, което се е получавало при рѣзането на хлѣба, докато стигне до горния етажъ, явяваше се въ ушитѣ ни като заглъхващъ грохотъ на топове.

 

Другъ день, пакъ въ часъ съ Козма, дочухме бръмченето на аеропланъ. Полетѣхме къмъ двора и въ синьото небе забелѣзахме аероплана. Никои отъ насъ не бѣ видѣлъ такова нѣщо, а знаехме, че то сѫществува. Учительтъ се увлѣче надълго да ни разясни какъ е създаденъ аероплана, на кои главни принципи почива неговото откритие. Спомена и една баснословна стойность на тая машина. Имахъ случай по-късно да подкача моя драгъ учитель, че не е билъ информиранъ за цената. Той признаваше, че е посочилъ прекомѣрна сума и се смѣехме.

 

 

102

 

*

 

Войната срещу Турция започна. Учебнитѣ ни занятия продължаваха, но нито учители, нито ученици мислѣха за тѣхъ. Погълнати бѣхме въ очакване на новини. Чрезъ консулства и други чужденци учителитѣ узнаваха по нѣщичко, часть отъ което достигаше и до насъ. Но тия известия сѫ се разнасяли безшумно срѣдъ всички християни въ града. Узнахме, че българитѣ гонятъ турската армия въ Тракия; спомена се и името Люле-Бургазъ, но безъ повече подробности. Учительтъ ни по пѣние Христоманъ Николовъ отъ Радовишъ извика: «Момчета, нѣщо голѣмо е станало при Люле-Бургазъ; дано бѫдемъ живи да чуемъ повече... » Каза се другъ пѫть, че на Овче-поле е струпана петдесеть-хилядна турска войска. Не бѣхме свикнали на такива цифри; тѣ представляваха богатъ материалъ за фантазията ни. А като се съобщи, че при Люле-Бургазъ сѫ паднали петнадесеть хиляди души българи, ранени и убити, азъ бѣхъ нѣкакъ смутенъ — не знаехъ дали да смѣтамъ, че България е победила тамъ или е била разбита. Чухме и за сражението на голѣма наша чета въ Енидже-Вардарско, кѫдето бѣ падналъ единъ мой съгражданинъ, отъ фамилията Хаджи Димитриеви.

 

И ето започнаха по-често да прехвърчатъ една следъ друга, като бързи ластовици, новини за приближаването на българската и гръцка армии къмъ Солунъ. Скоро видѣхме града да се пълни съ бѣжанци турци отъ всички крайща на Македония. По два-три пѫти на день търчехъ до моитѣ роднини, за да кажа какво съмъ научилъ и да чуя нѣщо отъ тѣхъ. Дошли бѣха въ града почти всички

 

 

103

 

турци отъ Щипъ; посочиха ми имена, които познавахъ, между тѣхъ и имена на приятели. Въ домътъ на тетинъ ми Спиро Суруджиевъ съ нотка на съчувствие се коментираха думитѣ, които просълзенъ изговорилъ Беширъ Ефенди, щипски адвокатъ, приятель и на нашето семейство, когато се явилъ въ кантората на моитѣ роднини: «Топракъ сайбисини булду» (страната намѣри стопанина си). Съ тия думи почтениятъ Беширъ Ефенди е искалъ да каже, че въ Македония турцитѣ сѫ дошли като завоеватели, и дошло е време да я върнатъ на народа, който преди това я е притежавалъ. Изненада ме факта, че въ Солунъ избѣгалъ и прочутиятъ Юзеиръ Капетанъ, главатаря на турска чета въ Щипския окрѫгъ. Като-чели тъкмо това известие ми бѣ необходимо за да повѣрвамъ, че турското царство се е сринало.

 

Въ Солунъ се прибираха вече доста турски войскови части — едни отстѫпващи следъ кратки далечни боеве, а други безъ да сѫ срещнали противникъ.

 

Презъ единъ дъждовенъ день ни се съобщи да бѫдемъ готови за посрещане на седма българска дивизия. Дветѣ мѫжки и девическата гимназии потеглихме и никаква власть не ни спираше. Валѣше непрекъснато. Повечето отъ насъ бидоха измокрени до кости, защото дълги часове чакахме на полето при Зейтинлъка. Натамъ се движеха и много солунски българи отъ всички съсловия и възрасти. Невѣроятно ми изглеждаше, че изъ помраченото отъ дъждъ и мъгли солунско поле ще изплуватъ български войници. По едно време се мѣрна при насъ учительтъ Петъръ Мърмевъ съ другъ неговъ колега и възбудено разказа за

 

 

104

 

срещата, която наблизо, два-три километра предъ насъ, е ималъ съ българската войска. Той бѣ повече озадаченъ и ядосанъ, отколкото ентусиазиранъ. Казваше, че гръцката армия е създавала неприятности на българитѣ и искала първа да влѣзне въ града. Разочарованъ бѣ и отъ известието, че въ повечето македонски градове е влѣзнала сръбска, а не българска войска; сърбитѣ смѣтали Македония като-чели за сръбска земя. Смутъ ни обхващаше като го слушахме. Скоро се върнахме въ града, защото войската не дойде.

 

Горчиво чувство потискаше сърдцата ни. Бѣхме готови да се сбиемъ съ всѣки срещнатъ гръкъ. Все по-натегнато ставаше отношението между солунскитѣ гърци и нашето общество въ града презъ тѣзи три-четири дни. Въ двора на пансиона ни много пѫти се чуха възгласи срещу гърцизма. Минавайки съ другари край гръцкото училище въ квартала, нададоха се отъ прозорцитѣ срещу насъ ругателни викове отъ страна на гръцкитѣ ученици. Главната причина на тая наеженость бѣ предвижданото влизане на гръцката армия преди нашата въ Солунъ. Така било уговорено въ споразумението, което гръцкото командуване успѣло набързо да направи съ турското.

 

Въ пансиона ни гръмогласно се пѣеха бойни пѣсни, между които и съ антигръцко съдържание. Сѫщото ставаше въ гръцкитѣ гимназии, кѫдето елинския национализъмъ кипѣше, подхранванъ отъ противобългарски настроения. По едно време ни забраниха да излизаме отъ пансиона, за да се избѣгнатъ сблъсквания съ гръцкитѣ ученици. Всички въ тѣзи моменти — и гърци и българи — разбрахме колко крехка е съюзническата ни спойка. Правѣха се тълкувания около известията

 

 

105

 

на Мърмевъ; изказваха се срѣдъ другаритѣ ми възбудени мнения за съмзницитѣ; виковетѣ и пѣснитѣ не спираха. Вечерьта, следъ дългото чакане подъ дъжда, не ни се искаше и да спимъ, макаръ всѣки да чувствуваше умора. Но заспахме дълбоко.

 

Единъ страшенъ тропотъ ме пробуди. Скачамъ бързо и виждамъ, че отъ много легла въ широката спалня се дигатъ другари, а се чуватъ и развълнувани гласове : «Войската дойде!», «Идватъ нашитѣ!». Рѫцетѣ ми бързатъ като машина докато се обличамъ. Ризата нахлузвамъ безъ да я закопчвамъ; обущата обувамъ на боси крака. Други сигурно не сѫ успѣли и толкова да се облѣкатъ; тичаме презъ глава къмъ долния етажъ, а зданието се тресе. Не знаехъ въ сѫщность на кѫде ще тръгнемъ — дали къмъ края на града или къмъ нѣкой площадъ. Забелѣзахъ презъ разтворенитѣ врати на стаитѣ, че ученици се трупатъ и при прозорцитѣ, рѫкомахайки и викайки ура. А азъ слизахъ надолу, вземайки по две-три стѫпала наведнажъ. Лампитѣ блѣстѣха и веднага разбрахъ, че българскитѣ войници влизатъ въ трапезарията ни; долавяше се и шумътъ на газещитѣ въ двора ботуши — въ водата, която като малко езеро се бѣ насъбрала отъ дъжда. Невъобразимо вълнение между ученицитѣ. Войницитѣ прокиснали отъ дъждъ. Всѣки поздравлява всѣкиго ; нагоре-надоле се тича и вика — като да бѣхме зашеметени. И все пакъ бързаме да настанимъ войската, да ѝ угодимъ. Виждамъ учителя Козма Георгиевъ застаналъ върху единъ столъ, съ разчорлена коса, палтото му облѣчено върху незакопчана риза, и вика: «Братя, ученици, подредъ да върви всичко, да настанимъ

 

 

106

 

войницитѣ». Изкачилъ се бѣ на стола, може би защото се досети и въ тоя моментъ, че е надзиратель и трѣбва да даде нѣкакво нареждане. Но не можеше да посочи никаква конкретна мѣрка, нито да въдворява редъ; кой знае дали и него не бѣ овладѣло неудържимото желание да вика като насъ до насита. Отъ радость или отъ избликъ на енергия, която трѣбваше да се излѣе въ нѣщо, впуснахме се мнозина къмъ любимия ни Козма, дигнахме го на рѫце и съ всички сили ревѣхме «урааа». Той само повтаряше развълнуванъ: «Момчета, услужете на войската....». Никога другъ пѫть Козмата не ще да е билъ така притиснатъ, друсанъ, почти малтретиранъ отъ ученицитѣ си както тая вечерь, дигнатъ отъ едни рѫце и поеманъ отъ други. Войницитѣ още прииждаха, а други се бѣха изкачили по етажитѣ. Въ нашата спалня другари бѣха отстѫпили леглата си; но това сторихме и всички останали. Войницитѣ се противѣха, стесняваха се да се допратъ до леглата, за да не ги изцапали. Но можеше ли дума да става за подобно нѣщо?... Помагахме имъ да събуятъ ботушитѣ си. Салонътъ изъ единъ пѫть заприлича на казарма.

 

Тия войници бѣха минали и презъ моя роденъ градъ и ми разправиха какъ сѫ били посрещнати тамъ. Слушахъ и не вѣрвахъ. Това бѣха първитѣ ми известия за Щипъ следъ изгонването на турската власть. Народътъ излѣзналъ масово при Каменикъ-мостъ на Брѣгалница, на чело съ хоругви и свещеници. Покрай другото войската била посрещната и съ тепсии пълни съ турски патрони. Щипяни разграбили орѫжие отъ турскитѣ казарми; мнозина били облѣчени и въ военни турски дрехи. Нѣкому се е сторило, че тепсиитѣ

 

 

107

 

съ патрони сѫ символически знакъ за разгрома на турската сила. Имало и тамъ викове и прегръдки. Други подробности войницитѣ не можеха да ми дадатъ, защото бързо сѫ отминали нашия градъ.

 

На другиятъ день стана истинското народно посрещане на частитѣ отъ седма Рилска дивизия къмъ квартала «Вардаръ-капия». Бѣ пакъ дъжделиво. Ученици и ученички отъ всичкитѣ български училища и многобройно гражданство дълго чакаха въ шпалиръ, докато войската се зададе. Не може да се опишатъ чувствата, които се изтръгваха отъ гърдитѣ на народа при първото ура. Въ сѫщиятъ мигъ се поде «ура» и въ дългата войскова колона, измокрена и тя до кости. Чудно бѣ какъ войнишкия редъ бѣ спазенъ, а и всички ние, общо взето, не напуснахме мѣстата си. Като-чели най-естественото въ тия минути би било войници, ученици, граждани, баби, ученички, деца — всичко да се слѣе въ една маса, която се прегръща и плаче отъ радость. Рота следъ рота войската се провървѣ предъ насъ. Начело на колоната бѣ щаба на дивизията съ началника ѝ генералъ Тодоровъ, а между офицеритѣ и престолонаследника князъ Борисъ. Видѣхъ тукъ на конь Тодоръ Александровъ, съ дивизионния щабъ. До тогава той действуваше като войвода въ Кукушко и Солунско. Той отседна въ дома на Спиро Суруджиевъ, виденъ български търговецъ. Преди да изтече една година Спиро бѣ зверски убитъ отъ гърцитѣ. Покрай неизмѣнното му родолюбиво държание, тѣ сигурно си бѣха забелѣзали и гостуването въ неговия домъ на голѣмия македонски борецъ.

 

Съ войска се изпълни и двора на нашата гимназия.

 

 

108

 

Всѣка българска военна група, която влизаше въ града, пѣеше; а това будѣше любопитство срѣдъ публиката. Азъ не можехъ повече да викамъ ура, защото бѣхъ прегракналъ при идването на войската въ пансиона; две-три седмици говорѣхъ съвсемъ тихо; гласътъ ми сѣкашъ се изгуби.

 

Въ прелестна умора отъ вълнение и въодушевление протекоха нѣколко дни, докато всичко започна наново да се развива по-спокойно, около насъ и у насъ. Видѣхме и военни паради. Въ недѣленъ день подъ строй идваха български войници въ нашитѣ черкви. Смѣсени хора — отъ граждани и войска — често се виеха на площада предъ българската девическа гимназия.

 

Започнаха наскоро търканията между гръцката и българска военна управа. Имаше разпри и за квартиритѣ изъ града. Голѣмото еврейско общество въ Солунъ бѣ съ симпатии къмъ българитѣ. Много евреи искаха да настанятъ въ домоветѣ си български военни, за да избѣгнатъ гостуването на гърци. Враждата растѣше и бѣ притча во язицѣхъ въ цѣлото общество. Съ въорѫжени отдѣления едната или другата страна се опитваше тукъ-таме да решава спороветѣ за войнишки помѣщения. Наблюдавахъ какъ гръцки и български роти съ натъкнати ножове си оспорваха джамията «Света София» на «Джаде Девенте», въ центъра на града. Образуваха се пръстени отъ гръцки и български войници, едни задъ други. Публиката, която наблюдаваше отъ прилично разстонние, очакваше всѣки мигъ да се стигне до кръвопролитие.

 

Отдавна бѣха напустнали града четницитѣ, които тукъ проникнаха. Значителна група бѣ

 

 

109

 

дошла следъ падането на Солунъ начело съ Яне Сандански. Около гимназията една утрина ме срещна случайно Етхемъ Ефенди, учительтъ ни по турски. Зарадвахъ се, че го виѫдахъ живъ и здравъ. Той се отнасяше къмъ мене съ по-голѣмо снизхождение, търпѣше лудориитѣ ми въ класа повече отколкото на другитѣ; може би защото имахъ пръвъ успѣхъ въ класа по неговия предметъ — знаехъ сносно езика отъ щипското руждие. Етхемъ Ефенди пожела да го придружа къмъ високата махала задъ гимназията. Любопитенъ бѣ да узнае нѣщо повече за ученицитѣ и новия ни животъ. Той не идваше вече въ гимназията, а и учебнитѣ занаятия бѣха спрѣли. Въ една близка улица срещнахме група четници. Пояснихъ му, че сѫ дошли съ Сандански.

 

— А бе, я ми покажи, кой е Сандански, каза той. Слушалъ съмъ за него още преди хуриета.

 

Но кѫде можехъ въ този моментъ да намѣря Сандански, си помислихъ. Позавъртѣхме се предъ зданието, кѫдето влизаха и излизаха четници. Съвсемъ неочаквано, обаче, отъ тамъ излѣзна съ двама души и самия Яне. Веднага посочихъ на Етхемъ Ефенди кой е. Моятъ учитель разглеждаше популярния войвода отъ глава до пети, докато Сандански зави край близкия ѫгълъ.

 

— Бабачко..., много благодаря, ми каза Етхемъ Ефенди и ми подаде рѫка за сбогуване, твърде любезенъ. Държеше се естествено, като да приказваше преди, а не следъ войната. Или той смѣташе всичко станало като нѣщо съвсемъ логично и неизбѣжно, или пъкъ гордостьта му го възпираше да издаде покрусата си. Впрочемъ, по неговото набръчкано лице и безъ туй не би

 

 

110

 

могло да се прочете каквато и да е промѣна въ душевното му разположение.

 

Между четницитѣ на Сандански открихъ и единъ мой съгражданинъ, отъ фамилията Гюркови. Както чухме, четитѣ сѫ заминали къмъ Тракия, кѫдето боеветѣ срещу Турция продължаваха [1]. И българската войска отъ Солунъ постепенно се изтегли по море нататъкъ.

 

Чу се единъ день, че сърби дошли, за да отидатъ и тѣ по море на помощь на черногорцитѣ, които обсаждаха Шкодра. Почти всички ученици не бѣха виждали въ живота си сърбинъ. И затова нѣкои отъ любопитство отидоха на пристанището да зяпатъ, когато сърбитѣ щѣли да се качватъ въ корабитѣ.

 

А въ едно отдѣление гръцки евзони, минаваще по крайморската улица, видѣхъ единъ мой другъ съгражданинъ. Вгледахъ се въ войника като въ твърде познато лице. Той пръвъ ме позна и извика: «На, Ванчо!». Отдѣлението продължаваше да върви бавно; азъ тръгнахъ следъ него. Моятъ познатъ заприказва съ подофицера си, излѣзна сетне отъ редицата и се спусна къмъ мене. Поздравихме се братски. Разказа ми набързо, кога и какъ е напусналъ Щипъ, презъ кѫде миналъ и се озовалъ въ Гърция доброволецъ. Евзонскитѣ му дрехи правѣха тоя момъкъ по-красивъ; но

 

 

1. Четитѣ на ВМРО сѫ принесли ценни услуги на съюзницитѣ. На мѣста сѫ водили упорити сражения срещу турската войска. Чувалъ съмъ, че Сандански и негови другари сѫ се намѣрили отначало въ деликатно положение като приятели на младотурското управление; но бързо сѫ схванали, че нѣматъ другъ изборъ освенъ да сътрудничатъ за изгонването на турското владичество отъ Македония и сѫ се наредили рамо до рамо съ българската армия.

 

 

111

 

и безъ туй бѣ хубавецъ. Неговата фамилия бѣ единствената гръцка въ нашия градъ, преселена нѣкога отъ Янина. Докрай си останаха гърци и никому това не се зловидѣше. Разправихъ за тая ми среща на моята леля, която познаваше семейството. Тя самодоволно изрече: «Всичко живо се е дигнало противъ турчина. Ако пакъ видишъ гърчето, доведи го непремѣнно на обѣдъ».

 

Гръцки трѫбачи минаваха всѣка вечерь отъ единия край на града до другия, свирѣйки единъ сигналъ. Вѣроятно бѣ подкана за войницитѣ да се прибиратъ, или знакъ, че настѫпва нѣкакъвъ воененъ часъ за цѣлия градъ. Тия трѫби отекваха като-чели въ цѣлото ми сѫщество. Турция си бѣ отишла и тукъ сѫ настанени вече гърцитѣ — които не бѣха наши приятели. Трѫбитѣ всѣка вечерь остро ни напомняха за тия два голѣми факта.

 

*

 

Нѣколко седмици подиръ падането на Солунъ заминахъ за Щипъ; и други ученици тръгваха по роднитѣ си мѣста. Пѫтувахме съ влака до Гюмендже. Тамъ близо бѣ разрушенъ желѣзопѫтенъ мостъ, та тръгнахме за Гевгели пеша край Вардара. Всѣки носѣше на гърба си малкия багажъ. Бѣхме заедно съ съгражданина ми отъ търговската гимназия Христо Арсовъ. Отъ Гевгели наново взехме влака и спрѣхме за малко въ Велесъ. Тамъ имаше сръбски власти. Нуждно било разрешително за отиване до Щипъ, кѫдето властитѣ бѣха български. Отидохъ въ околийското управление; влизамъ въ една стая да се информирамъ. Като ме видѣ съ войнишка матерка

 

 

112

 

на кръста, единъ господинъ въ сръбска четническа униформа се приближи до мене и ми я поиска. Отказахъ да я дамъ и му пояснихъ, че въ Солунъ съмъ я купилъ отъ турски пленникъ, което бѣ и самата истина. Той избърбори нѣщо, което не разбрахъ, блъсна ме здраво съ юмрука си по главата и се вмъкна въ съседна врата. Казаха ми кѫде се получаватъ разрешения и бързо бѣхъ готовъ. Научихъ, че тоя що ме удари билъ Яйя Капетанъ, турчинъ или албанецъ, на сръбска полицейска служба. Малко по-късно името му се разчу по-нашироко поради терористическитѣ му подвизи надъ българи.

 

За Щипъ пѫтувахме съ файтонъ. По Овче-поле не срещнахме никакви следи отъ войната. Въ нашето настроение, обаче, следитѣ бѣха дълбоки. Тукъ още по-малко ми се вѣрваше, че обширнитѣ полета около насъ, далечнитѣ планини, които ги заграждатъ, всичко, което погледа обгръща, е наистина освободено отъ турското робство. Не можехъ да си представя какъ занапредъ всичко ще тръгне по щастливъ, сигуренъ пѫть. Къмъ Щипъ срещнахме на мѣста съборени, другаде наведени телеграфни стълбове. Границата на сръбската окупация бѣ до Брѣгалница, предъ нашия градъ.

 

Разбира се, всички, които видѣхъ, ме питаха за Солунъ. Разказвахъ имъ. Но като-чели въ нашия градъ сѫ имали по-интересни преживѣлици. Бѣхъ узналъ вече за въорѫжаването на градска милиция, която заела града и Ново-село следъ бѣгството на турското население. Нощьта на това бѣгство българитѣ въ града прекарали въ страхъ, допускайки, че тъкмо при излизането си турцитѣ може да се нахвърлятъ върху мирното

 

 

113

 

население. Малцина сѫ си давали смѣтка за паниката, която е движела турцитѣ. Тя е била донесена нѣколко часа преди това отъ бѣгълцитѣ откъмъ Кочани, които известили за поражението на турската войска тамъ. Веднага било заповѣдано всѣки да се готви за бѣгство. Дълги часове презъ Ново-село — притаено, като мъртво, макаръ никой по домоветѣ да не е спалъ — се влачила масата на бѣжанцитѣ. Вървѣли пеша, а рѣдко на коне и въ коли. Задъ стени, порти и прозорци нашитѣ сѫ се вслушвали и гледали какъ довчерашнитѣ господари бѣгатъ. Дългиятъ керванъ отминалъ на югъ, а другъ по-малъкъ се отправилъ на западъ къмъ Велесъ. Настѫпила мъртва тишина въ Ново-село. Предъ зори гръмнала пушка къмъ отсрещния баиръ; чулъ се и викъ: «Братя, да живѣе свободата!», — споредъ разказа на сестра ми Райна. Тя си бѣ записала спомени за тѣзи събития по бѣлитѣ полета на една подвързана френска книга, която миналото лѣто бѣхъ донесълъ отъ Солунъ.

 

Въ казармитѣ сѫ се прикрили нѣколко арменци, мобилизирани въ турската армия. Тѣ първи показали на гражданството депозита съ дрехи и орѫжие. Отъ сутриньта градътъ е билъ въ рѫката на стотици въорѫжени българи. Набързо изникналата милиция била подсилена отъ значителна група селяни, докарани отъ турската власть като заложници въ надвечерието на войната. Затворени сѫ били въ «Безистена», вѣковното каменно здание съ малки дюкянчета въ него. Ключалкитѣ на тежкитѣ му желѣзни врати били разбити, затворницитѣ освободени и въорѫжени. Съобразявайки, че може да се появатъ отъ нѣйде отстѫпващи турски войски, или да нападнатъ въорѫжени турски селяни,

 

 

114

 

милицията заела позиции въ близкитѣ околности. Както ми описваше съседа Цуцуловъ, главната тактика се състояла въ усилени гърмежи отъ тѣзи позиции, за да помисли евентуалния противникъ, че града е заетъ отъ многобройна българска войска. Идваща отъ къмъ Велесъ, стигнала на два-три километра до града, турска войскова часть била дочакана съ залпове. Тамъ падналъ убитъ единъ гражданинъ, а турцитѣ — стотина-двеста души — се предали. Тия пленници подиръ нѣколко дни били отправени за София. И тѣхното орѫжие подсилило народната милиция. Явила се и четата на Иванъ Бърльо. А българската войска стигнала следъ два-три дни. Първи сѫ влѣзнали въ града сръбски конници, дочакани като съюзници, най-радушно. Женитѣ раздали много чорапи и кърпи отъ чеиза си, укичвайки войницитѣ и конетѣ имъ. Не се е щадѣло вино и ракия. А българската войска я дочакали както ми разказаха войницитѣ въ Солунъ, съ безгранично въодушевление. Райна всичко бѣ отбелѣзала въ своята «хроника». Бедната ми сестра, и тя, както всички ние, не е могла да помисли, че ще бѫдатъ така ефемерни, почти напраздни, и радоститѣ ни и възторженитѣ нейни белѣжки. Избрала бѣ тя здраво подвързаната книга съ вѣра, че ще може и за правнуци да се запази, та да четатъ какво е видѣла една тѣхна прабаба въ днитѣ, които народътъ ни съ вѣкове очакваше.

 

Сестра ми проявяваше голѣмъ интересъ къмъ всичко, което се бѣ разиграло. Тя даде идея и ме придружи да обиколимъ разнитѣ турски махали, които сега или дрѣмѣха въ мълчание, или тукъ-таме бѣха заети отъ български семейства. Доскоро изъ тѣхъ българинъ не смѣеше да мине.

 

 

115

 

Разправяше се, че въ много турски домове софритѣ били намѣрени съ ястия отгоре, така както семействата сѫ се готвѣли да се хранятъ.

 

Докато бѣхъ на краткото ми посещение въ Щипъ, пристигна тамъ една опълченска българска дружина. Дочакана бѣ тържествено, бихъ казалъ лудо. Гражданитѣ едва не се биха помежду си, за да може всѣки да вземе поне по единъ опълченецъ на гости въ своя домъ. Единъ отъ офицеритѣ на дружината държа вдъхновена речь. У насъ бѣ настаненъ на гости за дълго време единъ милъ старецъ, дѣдо Трене, отъ село Пасарелъ, Самоковско. Забравихъ фамилното му име. Съ дългия щикъ на неговата берданка често мушкахме човалитѣ съ жито върху нашия чардакъ.

 

Постоянно стигаха известия за лошото държание на сръбскитѣ власти въ заетитѣ отъ тѣхъ околии. Селяни и граждани прескачаха въ Щипъ отъ по-близки села и отъ по-далече, и разказваха обилни подробности за противобългарския походъ, изразенъ особено въ гонидба на свещеници, учители и интелигенция, въ заемане на българскитѣ черкви и училища, налагане на сръбски езикъ, а и въ арести и побоища надъ добри българи.

 

Като се завърнахъ въ Солунъ, заварихъ антигръцкитѣ настроения въ нашата срѣда порастнали. Тамъ гръцката власть се установяваше като пъленъ господарь.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]