ЧАСТЬ ПЪРВА
Македония наново подъ сръбско и гръцко робство
III. БѢЛГРАДЪ И АТИНА ПОВТАРЯТЪ СВОЯТА ПОЛИТИКА. ТЕРОРЪ И ДЕНАЦИОНАЛИЗАЦИЯ
Забрана на легални обществени прояви. — Полицейска сатрапия. — Държавни банди противъ народа. — Масови убийства въ с. Гарванъ. — Нѣкои числени указания за терора. — Събиране войници въ поробена Македония. — Характеристика за режима подъ „югославска" власть. — Гръцкиятъ режимъ въ южна Македония. — Масови убийства въ с. Търлисъ. — Недоволството на другитѣ народности въ Македония
Държавата, която следъ месецъ септемврий 1918 година Бѣлградъ започна да командува, се нарече „Кралство на сърби, хървати и словенци", а по-късно „Югославия". Бѣлградъ сега можеше да събира само повече срѣдства отъ подаренитѣ му тройно по-обширни територии, за да ги използува и за демоничния си планъ въ Македония. Сега той имаше помощь и отъ свои съюзници и покровители въ чужбина, които заживѣха съ уголѣмени илюзии, че „Югославия" ще бѫде полезна за политиката имъ повече отколкото бившата малка Сърбия. Започваше въ нашата родина единъ културенъ, националенъ и физически геноцидъ, който е пръвъ въ Европа презъ настоящето столѣтие.
Ако читательтъ иска да получи по-пълна представа за зловещия режимъ, въведенъ отъ Сърбия и Гърция въ нашето отечество, необходимо е да прочете приложенията, които се отнасятъ до периода 1912-1915 г. [*] и които съдържатъ извадки и отъ Карнегиевата анкета [12]. Самиятъ азъ бѣхъ свидетель на много проявления на сръбската окупаторска власть при тоя нейнъ пръвъ режимъ въ нашата страна. На младини бѣхъ прочелъ разкази отъ познати чужди писатели, кѫдето се описва мѫката по изгубено отечество и се чувствува грубата рѫка на насилието [**]. Презъ турския режимъ бѣхъ челъ такива работи ; едва като дойде сръбската власть схванахъ истинската имъ стойность и вдъхновенитѣ подбуди на авторитѣ имъ. Но какви ли мълния биха излѣзнали изподъ перата имъ, ако биха видѣли какво вършеха въ Македония гръцкитѣ и сръбски власти !...
Руситѣ поне не казаха на поляцитѣ, че сѫ ги освободили, следъ като бѣха участвували въ подѣлбата на Полша ; нито нѣмцитѣ казаха нѣщо подобно на французитѣ въ Елзасъ и Лотарингия. А Бѣлградъ и Атина и до день днешенъ на високо трѫбятъ, че сѫ освободили насъ, македонскитѣ българи, следъ като бѣха поставили хомотъ на
*. Приложенията отъ 12-а до 12-и се отнасятъ всички за първия сръбски и гръцки режимъ .
**. Думата е за разкази като тѣзи : а) «Последенъ урокъ по френски» отъ А. Доде, кѫдето се дава единъ моментъ отъ обстановката въ Елзасъ и Лотарингия подиръ нейното завладѣване отъ Германия въ 1870 г.; б) «Защо?» — отъ Л. Толстой, трогателно описание за бѣгството на млади съпрузи поляци, намиращи се на заточение къмъ Уралъ, заловени отъ царската руска полиция и сетне отправени въ Сибиръ; в) «Бартекъ побѣдитель» отъ Х. Сенкевичъ — описание за преживѣлицитѣ на единъ полски селянинъ отъ областьта Познанъ, заета отъ германцитѣ.
56
врата ни и посѣгнаха дори на душата ни. Велики сили удобряваха демоничното имъ дѣло. Наистина, както казва Карнегиевата анкетна комисия, къмъ неправдата се прибави и обидата.
* * *
Презъ месецъ августъ 1919 г. формално бѣ обявено, че населението въ Македония подъ югославска власть ще има еднакви права съ народа отъ другитѣ области на държавата. До тогава въ сила бѣ „Правилникътъ" отъ 1913 г., споредъ който министритѣ издаваха декрети, а административнитѣ власти въ Македония прилагаха тѣзи декрети както намиратъ за потрѣбно ; това замѣстваше конституцията. Правата на гражданитѣ, значи, и открито бѣха обявени като маловаженъ обектъ, поставени въ пълна зависимость отъ благоволението на полицията ; създаденъ бѣ единъ „правовъ редъ", достоенъ за сръбския режимъ и политика въ поробената страна.
Кралскиятъ указъ отъ 1919 г. постановяваше, че отъ Македония ще се избиратъ депутати за временния Парламентъ и то — върху началата, които ще важатъ за останалитѣ области на държавата...
Независимо отъ тия декларации законодателнитѣ избори въ Македония се извършиха по начинъ противенъ на закона и на обещанията. Опредѣляни биваха нѣкакви замѣстници, по единъ на хиляда души избиратели, — мѣрка, козто не сѫществуваше въ другитѣ провинции на държавата. Положиха се отъ страна на администрацията всички усилия, за да не се допустнатъ въ Парламента лица, които се радватъ на довѣрие всрѣдъ народа. Самъ министъръ-председательтъ Стоянъ Протичъ бѣ заявилъ, че македонското население е „подозрително”. Така, околийскитѣ началници посочиха кои ще бѫдатъ депутати. Тѣ бѣха все личности непознати на народа въ Македония; всички бѣха сърби, каквито въ нашата страна нѣма ; кандидатитѣ идваха отъ Шумадия или отъ още по-далече. Чрезъ такива депутати централната власть се мѫчеше да си създава сръбско мнозинство въ Парламента.
Тукъ-таме се правѣха опити да се получи подкрепата на останалитѣ сръбски партии срещу беззаконията въ Македония. Напр., въ Скопйе видниятъ българинъ Тома Тополовъ, адвоката отъ гр. Кавадарци Григоръ Анастасовъ, подкрепени отъ сърбина Симичъ — директоръ на гимназия, и журналиста сърбинъ Видаковичъ, се обърнаха къмъ сръбската демократическа партия, обещавайки да агитиратъ въ нейна полза, ако тя се нагърби да протестира противъ режима. По тази причина Тополовъ бѣ изпратенъ въ затворъ, въ градъ Нишъ, а подадениятъ до правителството мемоаръ остана безъ резултатъ. Полицията подхвърли на Тополова (презъ 1924 г.) нѣкакви писма, писани му ужъ отъ Т. Александровъ и скопския войвода Величко Веляновъ. Осѫдиха го на петь години затворъ.
57
Основната грижа на властитѣ бѣ да представятъ Македония като сръбска земя. Съ това може да се обясни и забраната имъ да се създава отдѣлна парламентарна група отъ депутатитѣ, които се „избираха" въ Македония и Косово. Макаръ мнозинството отъ тѣзи депутати да бѣха сърби, а нѣколцина албанци, Бѣлградъ не искаше да се остави впечатление, че между Сърбия и Македония има нѣкаква разлика ; и затова забрани подобна парламентарна група преди още да бѣ създадена. Сърбитѣ депутати се присъединиха къмъ управляващата радикална партия.
До пропадането на Югославии въ 1941 година всички опити за създаване на легална македонска партия или за представляване на Македония чрезъ каквато и да е парламентарна или друга обществена група, бѣха забранени, а инициаторитѣ за подобно нѣщо винаги попадаха подъ преследване. Нелегаленъ трѣбваше да стане всѣки, който би искалъ да протестира срещу беззаконията.
Когато населението все пакъ на мѣста успѣваше да избере въ градскитѣ общински съвети, или въ Парламента, свои хора, полицията взимаше грижата по всевъзможенъ начинъ да ги отстранява отъ обществения животъ.
Забранено бѣ създаването на мѣстни легални сдружения, включително студентски. Най-малко отъ всичко пъкъ би могло да става дума за каквато и да е българска обществена проява. Трѣбваше да сѫ готови да избѣгатъ задъ граница и всички, които биха поднесли до Обществото на Народитѣ освѣтления върху положението въ Македония.
* * *
За да смажатъ националния духъ на българитѣ и да направятъ както тѣхъ, така и албанското население, покорни роби, още презъ 1920 г. сръбскитѣ власти и печатнитѣ имъ органи нададоха алармистични викове срещу появили се нелегални групи. Съ вдигнатия шумъ целѣха да oпpaвдaятъ предъ общественото мнение новитѣ замислени масови жестокости. Въ вестникъ „Привредни Гласникъ" отъ 17 юний 1920 г. една компетентна военна личность [*] бѣ се изказала по следния начинъ за мѣркитѣ, които били нуждни ако се желае въдворяване на редъ въ „южна Сърбия" :
1. Да се издигнатъ покрай границитѣ съ Албания и България караулници, снабдени съ картечници. Задъ всѣки петь или шесть караулници да се издигне по една казарма на удобно мѣсто за отбрана, не по-далече отъ 15 километра отъ границата; тя ще служи за резерва на тия караулници. Въ казармата да има блиндирани автомобили съ малки топове.
2. Казармитѣ и караулницитѣ да се свържатъ съ добри съобщения. Да има телефонъ между казармата и караулницитѣ, както и до команданта на пограничния районъ.
3. Въ всички по-важни села да се издигнатъ казарми, кѫдето да квартирува полската джандармерия. А казармитѣ да сѫ съединени чрезъ телефонъ съ околийското и окрѫжно управление.
*. Вестникътъ не посочва името на тази компетентна личность.
58
4. По всички пѫтища и по-важни кръстопѫтища и завои да се съградятъ други караулници, въ които да има джандармерия.
5. Въ цѣла «южна Сърбия» да се усилятъ пѫтищата за съобщения.
6. Всички по-важни центрове да сѫ свързани съ телеграфни и телефонни жици.
7. Да се докара въ «южна Сърбия» колкото може повече войска, особено пехота. На команданта на армията да се даде картъ бланшъ, за да взима веднага потрѣбнитѣ мѣрки, въ споразумение съ полицейскитѣ власти.
8. Да се обезорѫжи цѣлото население въ «южна Сърбия». Орѫжие могатъ да носятъ само войницитѣ и персонала на държавнитѣ власти; никой другъ. За това да се създаде законъ.
9. Понеже военната повинность е задължителна, веднага да се прибере въ казармитѣ всичко, което подлежи на наборъ.
Красноречивъ документъ, че „южна Сърбия” не е никаква Сърбия, а чужда, окупирана земя. Чрезъ подобни мѣрки Бѣлградъ си представляваше, че ще спечели за cвoятa кауза единъ чуждъ народъ. Казарми, караулници, обезорѫжаване, топове, картечници, картъ бланшъ за тероризиране... А за правата на тоя народъ, за благосъстоянието му, за човѣшкото му достойнство, за поети съ договори задължения отъ страна на Югославия — нито дума !
Бѣлгpaдcкиятъ вестникъ „Политика" отъ 19 декемврий с. г. писа :
«Поради терористическитѣ действия на българскитѣ комити въ нашитѣ крайща, а особено въ Брѣгалнишкия окрѫгъ, Министерството на Правосѫдието е назначило специаленъ сѫдия, който ще води следствието противъ всички ония лица, наши поданици, които сѫ подпомагали тия действия.
Досега сѫ затворени голѣмо число бугараши, които сѫ били въ непосрѣдствени сношения съ български комити».
Тукъ пъкъ имаше направо признание, че народа е български. Властитѣ бѣха изтезавали и избили мнозина „бугараши" само задѣто не сѫ гласували за радикалската и демократическа партии; но вестникътъ ни говори за сѫдъ, за следствие, за законна сѫдебна процедура... Писано е колкото да се заблуждава обществото.
Министъра на Вѫтрешнитѣ Работи Драшковичъ отправи до всички области въ кралството заповѣдь, съ кoятo подканваше нелегалнитѣ лица да се предадатъ. Въ заповѣдьта е казано :
«Който не се предаде, ще остане безъ помилване и ще бѫде преследванъ до откриването му. Той повлича нещастие и за всички, и за своето семейство, и за селото си, и за цѣлата область. Защото ако до дадения срокъ забѣгналитѣ не се яватъ предъ държавнитѣ власти, ще настѫпи гонение съ войска, джандармерия и потера на гражданитѣ. Потеритѣ ще обхванатъ въ сѫщото време и съседнитѣ окрѫзи, ще затворятъ проходитѣ и пѫтекитѣ, ще обискиратъ кѫщитѣ, селата, горитѣ, пещеритѣ и убѣжищата отъ всѣкакъвъ видъ. Бунтовницитѣ ще бѫдатъ убивани и хващани, а тѣхнитѣ семейства изселвани. Ще бѫде изселено цѣло село, ако крие и храни бунтовници. Изъ такива мѣста и села ще бѫде разквартирувана на тѣхна смѣтка войска, която ще стои тукъ докато не се изтрѣбятъ или заловятъ забѣгналитѣ. Селата ще плащатъ вредитѣ, които ще се причинятъ съ опожаряването на чуждитѣ нѣща, съ кражбитѣ и отвличането на стокитѣ, съ всѣки актъ на забѣгналитѣ».
Забѣгналитѣ се поканваха да се предадатъ до 10 мартъ 1920 г. А относно причинитѣ на тѣхното бѣгство само следното е казано въ тази прословута заповѣдь :
59
«Нѣкои сѫ извършили злодеяние и забѣгнали. Други сѫ забѣгнали отъ нѣкакъвъ страхъ. Трети сѫ изплашени отъ войската; четвърти сѫ надумани, та безъ достатъченъ поводъ живѣятъ сами безъ свобода и заплашватъ свободата на другитѣ...»
Значи, страхъ, уплаха отъ войската, надумвания — нищо друго не се посочва отъ министъръ Драшковичъ като причина за недоволството на народа. А не е обяснено и откѫде идва страха у хората. За министърътъ не сѫществуватъ безправията, терора на държавнитѣ банди, погазването на гражданскитѣ и национални права въ Македония, Косово и други области.
Вмѣсто да се признаятъ минуситѣ на режима и да се осѫди унищожителната политика спрѣмо чуждитѣ народности, сипятъ се безосновни обвинения противъ обезправенитѣ. В-къ „Правда” писа въ началото на 1921 г., че „всѣки день идватъ отъ България нови разбойнически типове" ; че „много български агенти сѫ се записали студенти въ нашитѣ универитети — това сѫ най-страшнитѣ за нашата държава хора". Такива писания се яваваха и въ други бѣлградски вестници, насочени срещу македонскитѣ студенти въ Скопйе, Бѣлградъ и Загребъ, и срещу всѣко завръщане на македонската емиграция по роднитѣ ѝ огнища.
В-къ „Мали Журналъ" отъ 9 февруари 1921 г. писа : „Крайно време е да се строшатъ рогата на противодържавнитѣ елементи, които нарекоха страхъ вроденото сръбско великодушие...". Чингизъхановското отношение на Сърбия къмъ нашия народъ въ Македония е наречено „великодушие" ! Съ право Перуничичъ, депутатъ въ Скупщината, каза за положението въ Македония тѣзи думи :
«Ако би могълъ по нѣкакъвъ начинъ да възкръсне Абдулъ-Хамидъ и да отиде въ южна Сърбия, той би възкликналъ : ето достойни наследници, които съумѣха вѣрно да запазятъ аманета, който съмъ имъ оставилъ».
На много мѣста наредбата на Драшковичъ [*] е приложена дословно, безъ и да има поводи.
* * *
Читательтъ, който е прегледалъ описанието [**] за първия сръбско-гръцки режимъ, приложено тукъ, има вече представа какво бѣ патилъ народа ни отъ 1912 до 1915 г. Следъ 1918 г. се повтори сѫщото робство, което е най-черното презъ първата половина на този вѣкъ въ цѣла Европа.
Автоматически наново бидоха промѣнени имената на хората, за да добиятъ сръбско или гръцко окончание. Българскитѣ училища и черкви наново бидоха обявени за сръбски и гръцки. Продължи систематическото премахване или фалшифициране на старитѣ български национално-културни белези : народенъ фолклоръ, музика,
*. Драшковичъ бѣ убитъ презъ пролѣтьта на 1920 г. въ севернитѣ предѣли на Югославия. Убийството му отдаваха на комунисти.
**. Приложение № 12, съ всички отдѣли.
60
везби и носии властьта представяше като гръцки или сръбски. Македония бѣ наново прекръстена на „Южна Сърбия" и „Северна Гърция”.
Връзкитѣ на поробеното българско население съ братята му въ емиграция властьта таксуваше като противодържавна проява и ги осуетяваше по всевъзможни начини.
Срещу обезорѫжения народъ наново се изпречиха заплахи и дeяния отъ страна на тая власть, които нѣматъ нищо общо съ порядкитѣ на една правова държава.
Никой въ нашето отечество не очакваше нѣщо различно отъ онова, което бѣ вече твърде известно за похватитѣ на поробителя. Ето защо на нѣкои мѣста млади хора започватъ да бѣгатъ презъ границитѣ нелегално, а други се укриватъ по селата си въ изчакване какво ще покаже най-близкото бѫдеще. Официалниятъ тероръ започна веднага да беснѣе.
Най-рано почнаха да се проявяватъ сръбскитѣ държавни банди на Кръсто Търговишки и Дончо Църцорийски къмъ Куманавско, Паланечко и съседни области. Много пѫти до легациитѣ на великитѣ сили въ Софий и другаде бѣха изпратени подробни сведения за безчовѣчнитѣ постѫпки на тия банди, които на много мѣста подлагаха населението на масови побоища безъ никакъвъ поводъ и основание. И следъ тая война Сърбия по този начинъ представяше на народа ни своита визитна картичка, сѫщо както следъ балканската война бѣше я представила чрезъ варварскитѣ прояви на кръволока Бабунски и други органи на сръбската власть, за което изобилно свидетелствува Карнегиевата анкета.
He е нуждно наново да подчертавамъ — следъ като имаме даннитѣ за първия сръбски режимъ, че държавнитѣ банди, въздигнати до положение на нѣкакъвъ сръбски националенъ институтъ, вършеха своеволно каквото пожелаятъ въ Македония, независимо дали се касае до кесията, до здравето, до женската честь, до живота на хората. Правилото имъ бѣ да събиратъ селянитѣ на мегдана, включително женитѣ, старцитѣ и децата, и тамъ да нанасятъ редомъ побой надъ всички мѫже, много често и на жени. Така открито вършеха и убийствата си. Тия нѣща сѫ познати на всѣко село лѣво отъ Вардара и около албанската граница. Но не бѣха редки случаитѣ на подобни варварства и въ централна Македония, кѫдето не еднажъ се бѣ подвизавалъ „войводата" Иванъ Бабунски, облеченъ съ неограничена власть отъ Бѣлградъ и комуто въ помощь бѣха всички държавни власти. Бандата му се състоеше отъ около сто души. Обикновено избиваше най-твърдитѣ българи. Въ Тиквешко той изби къмъ тридесеть души изъ разни села. Ето нѣкои имена. Убитъ бѣ Даскаловъ Иванъ, общински кметъ въ село Бегнище. Сѫщата участь имаха свещеника Христо Мицевъ отъ с. Чемерско; Петъръ Константиновъ, нѣкогашенъ български учитель въ с. Ресава; кметътъ на общината Дреново Иванъ Паризовъ, родомъ отъ с. Дибранецъ.
Споменатиятъ свещеникъ е доведенъ на селския мегданъ вързанъ, следъ като сѫ били предварително събрани тамъ всички селяни.
61
Бабунски на високъ гласъ заявява, че вързаниятъ попъ ще бѫде убитъ защото е българинъ. Селянитѣ единъ следъ другъ сѫ се прощавали съ свои духовенъ пастиръ, просълзени и ужасени отъ това, което виждатъ.
Презъ октомврий 1921 г. въ Щипъ бѣха застрелини Мише Войновъ, Санде Джамбазовъ, Cape Стояновъ, Михаилъ Везенковъ, Гьошо Везенковъ.
Най-много страдаше Брѣгалиишката область ; очевидно бѣ намѣрението на бѣлградската управа да създаде съ всички срѣдства, въ съседство съ българската граница, единъ поясъ отъ посърбено население. Калениятъ въ борби Брѣгалнишки край съ центъръ гр. Щипъ, издържа мѫжки изпитанията. Извънъ полицейскитѣ органи, създадени бѣха специални организации за физически тероръ — при сърбитѣ така нареченото „Удруженйе противъ бугарскихъ бандита”, а въ Гърция — организацията „Гръцки юмрукъ". Държавнитѣ шайки непрекъснато сновеха изъ селата, за да биятъ, изтезаватъ и да убиватъ ; мѫжетѣ въ много села сѫ бити по нѣколко пѫти, редомъ всички. По-будни и твърди селяни безследно изчезваха. Имало е случаи живи да бѫдатъ заравяни хора, като сѫ били заставяни сами да си изкопаватъ гробоветѣ.
Самата сръбска преса открито проповѣдваше да се гони всичко българско. Бѣлградскиятъ вестникъ „Епоха" отъ 27 юлий 1920 г. писа следното :
«Голѣмъ брой български свещеници, които поради окупацията на Македония отъ Сърбия бѣха избѣгали въ България, се завръщатъ и заематъ своитѣ стари енории. Понеже тѣзи свещеници вършатъ силна агитация между тамошния народъ, министерството на Вѫтрешнитѣ Работи е заповѣдало на властитѣ да ги надзираватъ, а министерството на изповѣданията имъ е отнело правото да заематъ която и да била енория».
Свещеницитѣ сѫ имали право да бѣгатъ защото помнѣха какъ тѣхни събратя биваха избивани още въ 1912 г. — когато Сърбия пристигна въ македонскитѣ области ужъ като „освободитель". Много повече имаха основание да се опасяватъ следъ свършека на свѣтовната война, по време на която сръбската власть бѣ изгонена отъ Македония и сега се връщаше да отмѫщава на населението само задето то не е сръбско. А отъ друга страна народа насила бѣ заставянъ да членува въ шовинистически държавни организации ; насила го подкарваха да присѫтствува на разни порѫчани митинги и тържества.
Ето, напримѣръ, едно описание за „празднуване деньтъ на сръбското обединение" въ гр. Кочани, което може да се вземе като образецъ за картината, която ежегодно се повтаряше изъ много населени мѣста :
«День тъменъ и мраченъ, както всички дни отъ 1918 г. насамъ, препълненъ съ тѫги, неволи и мѫчения, псувни на македонска майка и пр. Още отъ вечерьта общинския съветь бѣ поканенъ да се съберемъ въ 8 часа преди обѣдъ въ общинското управление, кѫдето щѣлъ да дойде началника да говори нѣщо. Налѣгнаха ни лоши предчувствия, сърдцата ни се заключиха още при поканата. Какво ли ще стане ? Да отидемъ или не ? Неволно почти се озовахъ въ кръчмата, обзетъ отъ разни предположения.
62
— Дай, кръчмарино, дай пакъ...., пъкъ утре ще видимъ и ще чуемъ какво ще измисли оня звѣръ.
Събрахме се около 20 души ; стаята се препълни и чакахме началника. Тъкмо се отвори разговоръ за общинскитѣ приходи презъ идущата финансова година, въ заседателната стая влѣзна блѣдъ и жълто-зеленъ, пъленъ съ злоба началникътъ Мирчо Йовковичъ, и веднага почна : «Вие ли сте отборницитѣ ? Сега ще ви дамъ да разберете !» Зае първото мѣсто на масата и продължи : «He ви ли е срамъ ? Само единадесеть души граждани въ черквата на тоя великъ празникъ — вашето освобождение и обединението на сръбството !»... Това той изрева съ такъвъ силенъ тонъ, сѣкашъ зданието се люлѣеше. — «Вие сте българи, не искате тая държава; но ето ви България — махайте се тамъ !» И тупна силно на масата, та цигарата му падна отъ рѫката.
«Азъ съмъ демократъ отъ главата до петитѣ. До сега ви крепѣхъ и за малки работи ви прощавахъ; иначе всички щѣхте да отидете при Миланъ попъ Димитриевъ (арестувания тогава кметъ на Кочани — бѣл. наша). Но занапредъ има да видите. Който не харесва тука, нека си върви; азъ пъкъ ще туря рѫка на всичко, което притежавате. Имате и подписи дадени за разни ниви, че ги отстѫпвате на нищожни цени; не знамъ азъ дали насила сѫ дадени или съ измама тия подписи; но и тамъ мога да ви стѣгна». Прѣди да излѣзне повтори, че сме българи и като така — да си отидемъ въ България. На излизане отъ стаята изръмжа : «Майку ви бугарску и македонску». ...Така прекарахме, деньтъ 1 Декември — «обединението на сръбството».
Презъ 1922 г. тръгнаха цѣли полкове въ хайка „противъ нелегалнитѣ но въ сѫщность противъ спокойствието, имота и здравето на населението — не само пехота, но и артилерия, и аероплани. Биха, опожаряваха, грабиха. Въ месецъ августъ цѣли околии бѣха едновременно залѣти отъ войски — Скопско, Кумановско, нѣкои околии отъ Брѣгалнишкин окрѫгъ и пр. Офицери насърдчаваха обезчестяванията на жени. Арестувани и бити бѣха мѫжетѣ въ множество села. Покрай всичко останало, оставяха се на прехрана въ беднитѣ македонски села войници. За примѣръ, въ с. Глоговица, Царево-селско, състояще се отъ двадесеть кѫщи, на прехрана бидоха установени двадесеть души стражари. Самитѣ селяни бѣха изгладнѣли и оголѣли.
Терорътъ постепенно се засилваше. Като жупани, облѣчени въ голѣма власть, бидоха установени познатитѣ добре на измѫчении народъ тирани — Сава Будисавлевичъ въ Битоля, Добрица Матковичъ въ Щипъ, Вилдовичъ въ Скопйе, подпомагани отъ полицейски чиновници като Велимиръ Преличъ, Драгачевацъ и тѣмъ подобни. Въ бѣлградското министерство за притеснителнитѣ мѣрки въ Македония промишляваше специално видниятъ функционеръ Жика Лазичъ, който по-късно стана министъръ на Вѫтрешнитѣ работи.
Въ нѣкои случаи най-видни представители на властитѣ лично рѫководятъ масовитѣ избивания, вънъ отъ туй, че тѣ въобще сѫ заповѣдвани отъ тѣхъ и отъ самитѣ висши фактори въ държавата.
На 3 мартъ 1923 година щипскиятъ жупанъ Добрица Матковичъ се явява съ едно отдѣление войска въ с. Гарванъ, Радовишко. Пристигналъ въ селото въ 10 часа преди пладне. Селянитѣ сѫ били на работа изъ полето.
Повикватъ кметскиятъ намѣстникъ на селото и му заповѣдватъ да събере всички селяни. До като той събиралъ селянитѣ отъ полето,
63
воиницитѣ, които придружавали Матковичъ, се втурнали по кѫщитѣ да извършатъ обискъ, използуванъ за обезчестяване на беззащитнитѣ жени.
Следъ единъ часъ всички селяни били на площада въ селото. Между събралитѣ се е имало 12-14 годишни деца и старци надъ 60 години. Следъ като Матковичъ говорилъ за четитѣ, заповѣдалъ да се отстранятъ женитѣ. Подъ предлогъ, че мѫжетѣ ще кара въ Щипъ, нарежда събранитѣ селяни, на брой 28 души, да ги изведатъ вънъ отъ селото. Селянитѣ почувствували, че се крои нѣщо, но подъ силата на камшика и прикладитѣ не могли да се противятъ.
На излизане Матковичъ остави нѣколко души войници на изходнитѣ пунктове на селото, за да се попречи на женитѣ да дойдатъ следъ тѣхъ.
Смущението на селянитѣ станало извънредно голѣмо, когато вързани ги отклонили отъ пѫтя и ги повели презъ нивитѣ. Явно станало, че ги каратъ на заколение.
Съ голѣма мѫка и усилия, срѣдъ плачъ и молби, заглушавани отъ безжалостното плющене на камшицитѣ, селянитѣ сѫ били отведени на една поляна, далечъ отъ селото на около три километра. Спиратъ ги на почивка. Тогава Матковичъ се обърналъ къмъ тѣхъ съ думитѣ : „Кажете ми кѫде сѫ комититѣ и кои сѫ ятацитѣ имъ !". Селянитѣ, незнаейки какво да кажатъ, отговорили, че тѣ не познаватъ никаки чети. Вбѣсенъ, Матковичъ казалъ : „не знаете кѫде сѫ комититѣ, тогава вие сте комититѣ" и заповѣдалъ на войницитѣ да се отдалечатъ на нѣколко крачки и да почнатъ да стрелятъ по живитѣ мишенки.
Войницитѣ се дръпнали на страна, но срѣдъ тѣхъ настанало едно раздвижване. Всички почувствували, че не може да се изпълни заповѣдьта и едни тихо, други смѣло, заявили, че нѣма да стрелятъ.
Матковичъ тогава заповѣдалъ да се отстранятъ войницитѣ. Вмѣсто тѣхъ заповѣдалъ да се изпълни тиранската му воли отъ бездушнитѣ картечници. Следъ петь минути картечницитѣ затракали. Трупъ следъ трупъ изпопадали въ кърви на земята. Картината била ужасна. He всѣко сърдце е могло да я гледа. Жертвитѣ стоели непогребани цѣли шесть дена. Когато били допуснати селянитѣ да ги погребатъ, жената Цвѣта Томева отъ силното сътресение паднала и издъхнала. Известието за това звѣрско дѣло потресе не само Македония, но и цѣлата емиграция въ България. На 15 априлъ се отслужи панахида въ София, при стечение на повече отъ тридесеть хиляди души. При този случай нагледно се установи отъ всички наблюдатели до каква степень емиграцията живѣе съ мисъль за Македония. Дисциплиниранитѣ редици на манифестантитѣ, протестнитѣ речи, ентусиазма и възбуждението на тая голѣма маса повлии върху настроенията на българската столица ; много софиянци слушаха пламеннитѣ оратори. Чуждитѣ кореспонденти известиха на вестници въ странство и за грандиозния митингъ, както и за кръвопролитието въ Гарванъ. Въ цѣлата история на нашата емиграция, изпълнена съ толкова прояви на родолюбие, едва ли може да се посочатъ още
64
петь-шесть моменти на подобно масово участие и вълнение, на тъй шумно и спонтанно изразена солидарность съ страдащата родина и нейния боенъ знаменосецъ — ВМРО.
Сѫщото щѣло да бѫде сторено и съ 19 души пакъ обезорѫжени хора въ село Брѣстъ, ако на това не се бѣ противопоставилъ доблестниятъ хърватинъ, подполковникъ Н..........., който застаналъ въ редицата — да бѫде двадесетия между затворницитѣ !
Министърътъ на вѫтрешнитѣ работи, Вуичъ, се опита да обясни касапницата въ с. Гарванъ като случайность : при една престрелка между сръбската жандармерия и революционна чета залутани куршуми убили селянитѣ... Но нито единъ отъ тѣзи залутани куршуми не бѣ ударилъ нѣкой сръбски стражарь !
Може да се намѣри нѣкой да каже, че притеснителнитѣ мѣрки Бѣлградъ и Атина сѫ взели поради революционни прояви на ВМРО. Това, впрочемъ, е тезата на поробители предъ неосведоменитѣ хора. Но да се подържа такава теза би значило да се впрѣга колата предъ воловетѣ. Веднага следъ настѫпването на сръбскитѣ войски отъ къмъ Солунския фронтъ, започватъ беззаконията и насилията. Цѣла година Т. Александровъ получаваше, докато бѣ свободенъ гражданинъ въ София, сведения за тѣзи безчинства въ поробената страна ; тия именно данни се изпращаха до редица чуждестранни легации и до български вестници, които често ги публикуваха. Докато Александровъ не се озова въ Македония, не бѣ започнало още никакво революционно брожение. А той се яви срѣдъ поробения народъ около седемнадесеть меееци следъ новата сръбско-гръцка окупация. Отпорътъ на ВМРО, т.е. на народа, дойде поради робството, терора и денационализацията. Ние видѣхме, че преследвания и много по-голѣми жестокости, избивания и пр. извършиха Сърбия и Гърция още като стѫпиха въ Македония — когато българското население бѣ ги причакало като освободители, веднага следъ войната срещу Турция.
* * *
Въ приложение [13] сѫ дадени сведения за сръбско-гръцкия тероръ. Тѣ се отнасятъ за времето отъ 1918 година до средата на месецъ августъ 1924 година.
Въ списъка сѫ посочени общо 4807 случаи на упражненъ тероръ, изразенъ въ разни форми, като се почне отъ убийства и се свърши съ опожарявания [*]. Кѫдето не е посочено името на пострадалия,
*. 1. Тия цифри съвсемъ не изчерпвать броя на злочинствата въ Македония подъ сръбско и гръцко иго, които сѫ десетина пѫти повече.
2. При тѣзи случаи поименно сѫ посочени пострадалитѣ хора, съ указание на роднитѣ имъ мѣста, а често и на датитѣ когато сѫ извършени безчинствата.
3. Даже само тѣзи имена биха могли да бѫдатъ достатъчни като началенъ материялъ за една международна анкета, стига цивилизованиятъ свѣтъ да намѣри воля и съвесть, за да я устрои.
4. Въ самитѣ списъци е посочено, че въ едно или друго село е имало и масови побоища, вънъ отъ поименнитѣ данни. Въ сѫщность масови насилия сѫ извършвани въ цѣли околии като Кратовска, Царевоселска, Кочанска, Паланечка.
5. Въ други околии, за които не сѫ посочени много поименни сведения, сѫщо е имало редъ насилия, понѣкога и масови; напр. въ околиитѣ Струмишка, Малешевска, Дойранска, Радовишка, Гевгелийска.
6. Подъ гръцко иго беззаконията сѫ сѫщо ежедневно явление. Заслужава да се спомене, че и малкитѣ деца, на които е наложено да отиватъ въ гръцки училища, не бѣха пощадени отъ тормозъ; най-често учителитѣ ги заплашваха, че езика имъ ще бѫде избоденъ съ игла, ако говорятъ български. Много пѫти заплашването бѣ провеждано на практика.
Обикновено нѣщо бѣ българи отъ Костурско, Леринско, Воденско, изобщо отъ южна Македония, да бѫдатъ изпращани на заточение за цѣли години изъ егейскитѣ острови; разбира се, безъ никакво провинение.
7. Незначителенъ брой лица сѫ посочени като ограбени, поради нѣмане на рѫка сведенил за тази графа по времето когато бѣ писана тая книга. Посоченото число, особено за Щипски и Кумановски окрѫзи, спокойно може да се увеличи поне двадесеть пѫти.
Въ обяснителната графа на списъка е посочено за много убити хора, че първо сѫ били и ограбвани, или затваряни, обезчестявани, имота имъ изгоренъ и пр. Тѣзи случаи възлизатъ за сръбския режимъ на 225 души ограбени; 5 обезчестени; арестувани и лежали въ затворъ — 126; лица съ ограбенъ имотъ — 52.
А къмъ гръцкия режимъ се отнасятъ 9 души арестувани и петь души ограбени. Въ съответнитѣ графи тия изстѫпления не сѫ означени съ цифра, но сѫ включени въ посочения по-горе общъ брой на пострадалитѣ.
8. Повечето отъ тѣзи подробни сведения бидоха съобщени на Обществото на Народитѣ съ меморандума на ВМРО, врѫченъ презъ есеньта на 1924 г.
65
дадени сѫ други подробности. Отъ общия брой 3579 злочинства се oтнacятъ за Македония подъ югославска власть, a 776 се отнасятъ до деяния на гръцкитѣ власти въ южна Македония. Изброени сѫ и 107 случаи на посѣгане върху женската честь, а и 375 убийства, отъ които 342 въ областьта подъ югославска власть.
Даденитѣ по-горе сведения се отнасятъ главно до насилия на сръбскитѣ власти срещу българско население.
Подчертаваме, че горнитѣ числа не обхващатъ цѣлия сръбско-гръцки тероръ за въпроснитѣ петь и половина години. Насилията въ този периодъ изъ цѣла Македония сѫ много повече.
А ако говоримъ за всичкитѣ 23 години на робство подъ Cъpбия и Гърция, т.е. до 1941 г., броя на беззаконията и злодеянията се покачва невѣроятно. Отбелѣзахме и на друго мѣсто, че бититѣ хора изъ цѣлата страна не сѫ по-малко отъ сто хиляди души.
Читательтъ, обаче, трѣбва да си спомни, че презъ краткия първи сръбско-гръцки режимъ (1912-1915 г.) терорътъ бѣ още по-страхотенъ. Приложенитѣ списъци за 2320 избити и безследно изчезнали жители на Македония въ първия режимъ сѫщо така далечъ не изчерпватъ броя на всички невинно загинали [*]. Вънъ отъ избиванията, въ тия списъци сѫщо сѫ посочени и други беззакония и насилия.
*. Тия списъци сѫ като единъ отъ отдѣлитѣ на приложение № 12, отнасяще се за 1-я сръбски режимъ. Съдържащитѣ се въ тѣхъ данни сѫ взети отъ брошурата, която К. Пърличевъ състави и бѣ публикувана презъ първата свѣтовна война, подъ название «Сръбския режимъ и революционната борба въ Македония» (1917 г.), и на френски езикъ, София, издателство Ал. Паскалевъ. Сведенията за тази брошура бѣха дадени отъ ВМРО.
Къмъ общия сборъ на тоя списъкъ сѫ прибавени и 163 души арестувани и бити, обезчестени — 1, ограбени — 29, опожарени кѫщи — 8, тоестъ всичко 201 злочинства, нанесени предимно надъ лица, които сѫ били убити. Тия случаи не сѫ посочени съ цифри въ съответнитѣ графи, а сѫ споменати въ обяснителната графа.
66
Числото на бититѣ хора е многократно по-голѣмо ; посоченитѣ имена сѫ дадени колкото за утвърѫдаване на меродавностьта на сведенията. Селата въ цѣли околии на лѣво отъ Вардара бидоха масово подложени на побоища, както е изтъкнато на съответно мѣсто, a е потвърдено и отъ Карнегиевата комисия. Масовитѣ избиванин и геноцида — националенъ и културенъ — бидоха въведени въ Македония отъ сръбскитѣ и гръцки окупатори като ново явление, като тѣхенъ чудовищенъ приносъ въ модерната цивилизация.
Трѣбвало би да се вземе предвидъ и всичко, което е разказано отъ Карнегиевата Анкетна Комисия. Заключението е, че новото иго, установено отъ Гърция и Сърбия въ македонскитѣ територии презъ 1912 г., се оказа несравнимо по-жестоко и тиранично отъ турското. При това не бива да се забравя, че турскиятъ режимъ не вършеше денационализация.
Казахме и въ самитѣ списъци, че въ много села сѫ прилагани масови изтезания, специално надъ възрастни хора. За примѣръ, въ Кратовска околия, извънъ изнесеното въ списъка, само презъ 1923 г. сѫ починали отъ бой други 17 души ; жестоко сѫ измѫчвани 230 души ; изнасилени сѫ 55 жени ; опожарени 40 кѫщи ; изгорѣни 450 кошари. Подробноститѣ съ имена и прочее съмъ изгубилъ, но бѣ запазена бележка отъ онова време за споменаванитѣ тукъ факти.
Сухитѣ цифри, обаче, не говорятъ достатъчно, даже ако бихме дали имената на нѣколко десетки хиляди бити хора. Препорѫчваме на читателя да поразгледа поясненията въ списъцитѣ, за да узнае нѣщо и около садизма на сръбскитѣ и гръцки държавни органи. Тѣ сѫ си позволявали да набождатъ на щиковетѣ си малки дечица и да ги хвърлятъ на кучетата ; грабвали сѫ бебета и съ тѣхъ сѫ нанасяли удари върху майкитѣ ; разпъвали сѫ на кръстъ хора и ги държали така докато издъхнатъ ; пекли сѫ на огънъ хора ; обѣсвали сѫ съ главата надоле мѫже и жени ; влачили сѫ по земята жени, теглейки ги за коситѣ ; изтезавали сѫ бременни жени ; изваждали сѫ очитѣ на измѫчванитѣ ; оскубвали сѫ бради и пр. и пр.
Твърде често повтаряното обвинение отстрана на властитѣ е, че народътъ е гласувалъ за опозицията ; и затова идватъ побоища. Следъ това пъкъ тоягитѣ наново играятъ — като предупреждение да се гласува за правителството.
He може да отбѣгне отъ окото на читателя, че за поставянето на македонския въпросъ наново на сцената следъ първата свѣтовна война, най-многобройни жертви дадоха околиитѣ въ Осоговията — сѫщитѣ, които иматъ първоразредна заслуга и при създаване на ВМРО презъ турския режимъ. Много краища на Македония иматъ блѣстяща история. Но осоговския край има знаменателно минало, което заслужава да бѫде и по-основно проучвано отъ всѣки българинъ. Около тая срѣдищна българска планина (Осогово) сѫ ставали важни събития още преди хиляда години, свързани живо съ българската национална история. Тамъ сѫ се подвизавали и съвременницитѣ на рилския отшелникъ — светитѣ Якимъ Осоговски, Гаврилъ Лесновски и Прохоръ Пчински, чиято слава още на времето е
67
съперничила на Свети Иванъ Рилски. Презъ 19 столѣтие тaя планина бѣ централно свърталище на дѣдо Илйо Малешевски, чиято легенда още приживе се е носила особено въ широката область между Пиринъ и Морава, Бабуна и Витоша. Тамъ се разигра прочутата Виничка афера, чрезъ които султанска Турция за пръвъ пѫть си даде смѣтка какво народно cъзаклятиe я пoдpaвя въ Македония. Преди балканската война, съ познатото кочанско клане надъ невинни българи и станалия тамъ и въ Щипъ атентатъ, този край пакъ привлѣче вниманието на нашето общество. Презъ 1913 година на Султанъ-Тепе, а малко дни подиръ туй на възпѣтото Калиманско поле станаха знаменити боеве ; при Султанъ-тепе се сражаваха 15-тѣ xиляди доброволци македонски българи срещу сърбитѣ, а при Калиманци нѣколко полка отъ българската apмия. Дѣлото на Т. Александровъ, вънъ отъ Кукушко и Овче-поле, най-вече се разви презъ тypcкия режимъ и презъ сръбския въ Ocoгoвиятa, която бѣ видѣла да прекосватъ долинитѣ ѝ най-много нелегални борци отъ ВМРО, както никой другъ македонски край.
Когато Maкeдoния бѫде напълно и истински свободна, сигурно на много мѣста по планини и поля ще бѫдатъ отбелѣзани съ паметници подвизитѣ и мѫченичествата на народа ни, които сѫ безброй. Но на загиналитѣ около Осогово, и особено за споменаванитѣ тукъ жертви, както и за тѣхнитѣ неспоменати близки — на връхъ Султанъ-Тепе следва да се издигне достоенъ паметникъ, който да гледа къмъ Шаръ, Кожухъ и Бѣласица, къмъ Вардаръ, Черна, Брѣгалница, Пчиня и Струма, на чиито борчески синове Ocoгoвиятa не малко услужи, за да изпълнятъ дълга си къмъ потиснатото отечество.
* * *
Всрѣдъ народъ, пъленъ съ омраза къмъ Сърбия, последната започна да събира и новобранци за войската си още въ 1919 г. Двадесеть и две години по-късно — въ 1941 г. — тя ще има случай, както и свѣта, наново да види колко „вѣрни" останаха на сръбския краль тия войници, отъ които той насила взимаше клетвено обещание да бpaнятъ държавата и короната му. Както бѣ станало въ 1915 г., така и въ време на втората свѣтовна война, при пукване на първата пушка македонскитѣ българи, еднакво както и албанцитѣ, хърватитѣ и други, побързаха да се предадатъ заедно съ орѫжието си на онѣзи армии, които нападнаха Сърбия.
Но на много мѣста новобранцитѣ бѣгаха още като биваха повиквани за казармата. Ето нѣкои примѣри.
Презъ месецъ юний 1920 г. бѣха събрани мнозина българи отъ околиитѣ Кочанска, Царевоселска, Кратовска, но се разбѣгаха ; нѣкои се укриха и изобщо не бѣха намѣрени, за да получатъ съобщението, че сѫ викани за войници. Една група отъ 16 души отъ Каменичка община, Кочанско, и друга отъ 25 души отъ общината Драмче, Царевоселско, сѫ били подкарани отъ кметоветѣ къмъ Щипъ, за да се явятъ въ казармата. Легнали да спятъ въ кочанското
68
поле и презъ нощьта всички избѣгали въ разни посоки. На другия день въ Щипъ се явили само кметоветѣ. Секретарьтъ на Царевоселското околийско управление свикалъ нѣкои отъ женитѣ на забѣгналитѣ и чрезъ заплашване съ интернирането имъ се опитвалъ да върне назадъ избѣгалитѣ мѫже.
Въ Царевоселска oкoлия свикаха 99 новобранци презъ пролѣтьта на сѫщата година, но отъ тѣхъ нито единъ не се яви, всички избѣгаха. По сѫщото време въ Беровска околия свикаха 109 души, a се явиха само 11 души. На 21 юний 1920 г. въ общината Полаки, Кочанско, сѫ били събрани 21 новобранци, които кметътъ повежда за градъ Кочани. На три-четири километра отъ града той е билъ вързанъ отъ новобранцитѣ, набитъ добре, а тѣ избѣгали.
Презъ юлий сѫщата година сърбитѣ заловиха петь души отъ забѣгналитѣ въ с. Вранинци, Кочанско, и ги подложили на разпитъ. Единодушниятъ отговоръ е билъ, че тѣ сѫ служили вече въ турската, българската и сръбската армия по 2 и до 5 години ; и не желaятъ повече да бѫдатъ взимани като „новобранци" за нови военни служби. Нѣкои отъ тия хора сѫ имали вече надъ 30 години.
Като за отмѫщение сръбската власть събра презъ месецъ септемврий с. г. всички мѫже, отъ 20 до 40 годишна възрасть, въ Малешевско и ги изпрати безъ дрехи да се сражаватъ срещу албанцитѣ, които се бѣха разбунтували. Повечето отъ тия малешевци пакъ избѣгаха въ горитѣ, но нѣкои бѣха закарани подъ стража на полесражението, отъ кѫдето по-сетне се върнаха и ранени.
Повиканитѣ отъ Струмишко сѫ били закарани къмъ Банатъ. He сѫ били уважени уволнителнитѣ имъ билети отъ българската армия. И тѣ бързо се разбѣгаха, като едни минаха въ Унгария, други къмъ Австрия. Презъ февруарий с. г. 14 души отъ тѣхъ избѣгаха въ България.
Въ много села изъ западна Македония сѫ се укривали по-дълго време лица, повикани за войници. Заплахитѣ на властьта и тамъ, както навсѣкѫде, сѫ отправяни къмъ семействата ; тормозени сѫ женитѣ ; давани сѫ срокове за завръщане — иначе щѣли да бѫдатъ изгорѣни кѫщитѣ ; арестувани сѫ понѣкога и деца на 7-годишна възрасть заедно съ майкитѣ имъ. Понѣкога сръбскитѣ органи задигаха отъ пазаритѣ и отъ нивята млади хора, които не подлежаха на наборъ, за да могатъ да изпратятъ въ Шумадия войници отъ македонскитѣ околии.
* * *
Политически афери бѣха изкуствено устройвани отъ властитѣ. Или, ако нейде случайно бѣха разкрити бунтарски замисли срещу робството, пакъ безосновно полицията подвеждаше като отговорни и множество невинни хора. Впрочемъ, процеситѣ най-често служеха като параванъ — за да се покаже, че е на лице законъ, сѫдебна практика и ..... „справедливость”.
Терора бѣ и физически, както посочватъ изнесенитѣ тукъ факти.
69
Ho той не се изчерпваше само съ побоища, затвори и убийства ; той бѣ всестраненъ, всеобемащъ и целеше винаги да срази духовно българитѣ и да ги денационализира. — Затова се устройваха и процеситѣ срещу невинни хора, между които често пѫти и срещу домашнитѣ на забѣгнали селяни и граждани. Покрай редица по-малки процеси, презъ първата половина на 1922 г. се разви голѣмъ процесъ въ Куманово, а другъ въ Скопйе. Предварителнитѣ арести и методитѣ на следствията бѣха по-лоши отъ срѣдновѣковнитѣ.
Въ френското списание „Ла Ревю Контампоренъ”, брой 6 отъ 1923 година, проф. Никола Милевъ писа по тия процеси :
«Ние говорихме преди за нетолерантность по националната материя. Тя се превръща понѣкога въ тормозъ, който потръсва душата и на най-нечувствителнитѣ. Така напр. всички македонци бѣха заставени да прибавятъ къмъ името си буквитѣ «ичъ», за да му дадатъ сръбска форма. Неотдавна се зарегистрира случая съ единъ попъ отъ голѣмото село Берово, осѫденъ на 6 години затворъ защото кръстилъ съ името Крумъ — име на единъ български царь отъ нехристиянския периодъ и доста разпространено между българитѣ — едно новородено, чийто баща, майка и кръщелникъ по никакъвъ начинъ не сѫ искали да дадатъ име заето отъ сръбския календаръ. Въ Тетово, окрѫженъ главенъ градъ, една група жители, които на една приятелска вечерь били чути да пѣятъ български пѣсни, бѣха сѫдени миналата година и изпратени въ затворъ. Въ Скопйе, най-важниятъ градъ въ северна Македония, специаленъ сѫдъ е сѫдилъ презъ месецъ юний, 185 селяни и граждани българи, обвинени, че съдействували на Организацията. Нищо конкретно не можа да се установи противъ тѣхъ, освенъ за тримата главни обвинени, въ които бѣха намѣрени прокламации на турски езикъ адресирани отъ Организацията къмъ турското население. А отъ своя страна защитата изтъкна и доказа корупцията, пороцитѣ на сръбската администрация, която потиска населението така както турскитѣ ефенди, злоупотрѣбители по дефиниция, никога не бѣха го потискали. Македония бѣ сравнена съ Сибиръ. Това, което бѣлградскитѣ вестници пишать по този случай, заслужава да бѫде познато отъ тѣзи, които биха желали да разбератъ македонската криза, югославската криза изобщо. He се знае агенти отъ злоупотрѣбителката администрация да сѫ осѫждани; но отъ 185-тѣ български селяни половината бѣха обявени виновни за престѫпление противъ държавната сигурность и осѫдени отъ една до двадесеть години затворъ, докато тримата носители на прокламациитѣ на турски езикъ бѣха осѫдени на смърть и екзекутирани. Единъ сѫщо такъвъ процесъ развълнува Куманово, другъ окрѫженъ градъ».
Повикването въ полицията безъ вина и задържането бѣха станали най-обикновено звление. Около затвора, въ връзка съ него се развиваше най-голѣмия дѣлъ отъ обществения животъ на македонцитѣ. Множество младежи се запознаваха съ полицейскитѣ участъци, защото сѫ пѣли невинни български пѣсни или говорили български. Михайло Куюнджичъ, бившъ подпредседатель на бѣлградската Скупщина, публично бѣ призналъ, че до 1924 г. презъ затворитѣ въ Македония сѫ минали 7,500 души.
Сѫщото ставаше подъ гръцка власть. По островитѣ на Егейско море, както и въ затворитѣ на Солунъ и др. градове, постоянно биваха изпращани българи безъ провинение, а само защото бѣха българи. Дори въ 1941 г., когато германскитѣ войски окупираха Гърция съ островитѣ и, намѣрени бѣха изъ тъмницитѣ къмъ 2000 души македонски българи, съвсемъ безосновно обречени на изгниване.
Обсадното положение и непоносимия полицейски режимъ не се
70
промѣниха въ течение на двадесеть и три години, докато Югославия и Гърция не бидоха избрисани отъ картата презъ 1941 г.
Границата откъмъ България бѣ укрепена както се укрепяватъ позициитѣ при така наречената окопна война ; по протежение на много десетки километри бѣха поставени телени мрежи, прикрити вълчи ями, построени бетонни кули и наблюдателници. Задъ самата граница една обширна зона бѣ изпълнена съ жандармерийски станции. По този начинъ херметически бѣ спрѣно общението на българитѣ отъ поробенитѣ краища съ братята имъ отъ България.
Имота, честьта и живота на населението зависеше отъ благоволението на полицията и нейнитѣ хвърчащи банди. По което и да е време на денонощието тѣ можеха да влизатъ въ всѣки домъ, да тарашуватъ или арестуватъ. Но това не бѣ едничката полицейска привилегия.
Въ владѣната отъ Сърбия македонска область имаше къмъ петдесеть хиляди души войска и единадесеть хиляди души стражари. Тази область обхващаше 26 хиляди квадратни километра. A въ цѣлата останала Югославия съ повече отъ двесте хиляди квадратни километра, стражаритѣ бѣха процентно 15 пѫти по-малко ; по-точно, въ Македония на сто и двама жители се падаше по единъ стражарь, а въ останалата часть на държавата — на 1570 души. Въ това число, що се отнася до Македония, не влизаха тайнитѣ полицаи и държавнитѣ подвижни банди, които провеждаха систематическия тероръ по селата, като тормозеха въ много отношения и градоветѣ.
Безъ специално писмено разрешение хората не можеха да се движатъ отъ едно населено мѣсто до друго. А на пръсти се броеха лицата, които успѣха да получатъ паспортъ за пѫтуване вънъ отъ Югославия.
Властьта си бѣ поставила като програма да оголи македонското население. До просешка тояга стигнаха всички по-заможни фамилии отъ миналото, благодарение на държавнитѣ мѣрки — чести подкупи, недаване кредити, съсипателни данъци. Единственитѣ по-важни произведенин на страната, като тютюнъ, афионъ, бѣха монополизирани и закупвани на безценица.
А благата, които поробителскитѣ органи измъкваха на дребно отъ джоба на македонеца, представляватъ сѫщинско богатство. По селата бѣха задигнати отъ частнитѣ домове предмети, или бидоха изклани за ядене домашни животни за много милиони динари. Кокошки, агнета, прасета, яйца, масло, вълна, чорапи, кърпи и пр. — всичко опустошаваха бандититѣ.
Трудно е да се изчисли какво е изгубилъ народа и въ всевъзможни ангарии. Много хиляди лица бѣха заставяни съ седмици и месеци да пазятъ мостове и желѣзници ; да събиратъ желѣзни остатъци по нѣкогашнитѣ военни позиции ; да градятъ жандармерийски постове, гранични кули, военни шосета ; да скитатъ изъ гори и полета, за да осигурявали сигурностьта и спокойствието на държавата, и пр.
71
Потисницитѣ не се интересуваха колко бедниятъ ceлянинъ мръзне срѣдъ зима или дали го чака пpeгapящa жетва.
Материалната култура въ страната остана на сѫщото ниво, кѫдето бѣше стигнала при краз на турския режимъ ; може да се каже, че тя даже падна по-ниско въ всѣко отношение. Въ градоветѣ почти нищо ново не строеха частнитѣ стопани ; тукъ-таме само държавата построяваше нѣкоя сграда за своитѣ нужди. Селянитѣ на много мѣста живѣеха все въ старитѣ сламени хижи, въ които димътъ се носи по всички посоки, излизяйки презъ вратата и промеждутъцитѣ на тавана ; селската чeлядь и домашнитѣ животни спятъ подъ единъ покривъ, раздѣлени само съ напречна греда.
Хигиената, особено по селата, бѣ равна на нула. Презъ това чуждо владичество, продължило четвъртъ столѣтие, много отъ селата не можаха да научатъ какво нѣщо е аспиринъ. Поради абсолюгно недостатъчната медицинска помощь народътъ нерѣдко страдаше отъ епидемии. Само за примѣръ посочваме, че въ село Каменица, Кочанска околия, което наброяваше 25 кѫщи, осемдесеть души сѫ измрѣли отъ дифтеритъ ; въ с. Млащица, сѫщата околия, презъ 1929 г. пакъ отъ дифтеритъ умиратъ 50 души ; въ с. Цѣра — седемдесеть души, все поради липса на медицинска помощь.
Македония много страдаше следъ като бѣ откъсната отъ морския брѣгъ на Еген. Солунъ бѣ стопанската врата за цѣлата страна, и за вносъ и за износъ ; a тя бѣ херметически затворена. Граничнитѣ пѫтища, по които при турския режимъ постоянно се движеха пѫтници и търговци, сега бѣха обраснали съ трева.
Докато мѣстнитѣ граждани и селяни, на първо мѣсто българитѣ, все повече изпадаха въ мизерия, а търговцитѣ биваха обречени на фалитъ, обогатяваха се сръбскитѣ пришелци и разнитѣ гръцки деребеи.
Чиновничеството, и гръцкото и сръбското, бѣ неморално и подкупно, вдъхновявано отъ едничката грижа да обира мѣстнитѣ жители. Заслужава да отбележимъ една заповѣдь на Кратовския околийски началникъ, споредъ козто за ятакъ на революционна организация се обявява всѣки селянинъ, който избѣгва да продава продуктитѣ си на чиновници, жандари и войници, обикалящи по селата съ „служебна" мисия. Селянитѣ се боеха отъ такива клиенти, които грабеха на безценица каквото имъ попадне.
Отгоре на всичко властитѣ, особено сръбскитѣ, пилѣеха много срѣдства и трудъ за деморализирването на мѣстнитѣ хора, срѣдъ които патриархалния личенъ и общественъ моралъ стоеше на завидна висота. Отворени бидоха наново известитѣ още отъ първия поробителски режимъ заведения съ „пѣвачици”, кѫдето младежьта можеше да направи първата крачка къмъ приобщаване съ сръбския манталитетъ и начинъ на животъ.
Поради терора мнозина измежду мѣстнитѣ жители биваха принуждавани да напускатъ роднитѣ си огнища и да търсятъ препитание въ другитѣ области на Югославия. Излишно е да се изтъква, че на мѣстото на прогоненитѣ български духовници и учители, идваха отъ
72
Шумадия сърби, заклети врагове на българщината, какъвто бѣ на първо мѣсто владиката Варнава. Той и публично е нанасялъ побой на граждани, които не сѫ го поздравили.
Започнала бѣ и колонизацията, за която на друго мѣсто говоримъ. Заграбена бѣ и раздадена на сърби, докарани отъ севернитѣ области на Югославия, плодородна земя въ Овче поле и други околии, макаръ да бѣха на лице мѣстни безимотни селяни, които петь вѣка бѣха работили като роби на сѫщата земя. ВМРО, която при турския режимъ бѣ успѣла да спаси нашия селянинъ отъ страхотното социално робство и му бѣ осигурила собственость на земята, бѣ крайно чувствителна къмъ тая мѣрка на новия поробитель — отнимането на земята отъ нашия селянинъ. Но колонизацията не успѣ. Въ егейска Македония пъкъ почти цѣлата българска земя стана владение на пришелцитѣ отъ Мала Азия.
Що се отнася до Гърция, нейната неизмѣнна политика бѣ да унищожи или да изгони цѣлото българско население въ заграбенитѣ отъ нея области на южна Македония, ако не може лесно да го погърчи. А тя добре се бѣ убедила, че не ще може да го погърчи.
За да се видятъ истинскитѣ намѣрения на Атина, достатъчно е да се цитира писаното въ гръцкия вестникъ „Протевуса" отъ 12 октомврий 1922 г. :
«Абсолютно необходимо е да построимъ по-скоро кѫщи отъ дърво въ цѣлата страна, именно въ градоветѣ и селата на западна Тракия и Македония, защото тамъ чуждитѣ по раса и езикъ елементи съставляватъ мнозинство. Това е решението на въпроса, което изисква гръцкия народъ. He трѣбва да се пропуска така благоприятния случай, който се представл днесъ, за да промѣнимъ националната физиономия на тѣзи две провинции, западна Тракия и Македония, защото моменти отъ този родъ се представятъ твърде рѣдко въ историята на народитѣ».
Гръцката държава запрѣтна рѫкави, за да използува най-ефикасно — тъкмо като параванъ за своитѣ намѣрения — така наречената конвенция за преселване, споредъ която България трѣбваше да направи размѣна на населението си. Като за ирония конвенцията бѣ наричана „за доброволно изселване".
Тая конвенция, намираща единствената си опора въ победата на онѣзи сили, които наложиха парижкитѣ договори, бѣ въ противоречие съ всѣка справедливость и човѣщина. Бидейки тя отъ голѣмо и злокобно значение въ историята на нашия народъ, прилагаме една по-обстойна характеристика за нея [14].
Що се отнася до ликвидирането на имотитѣ, за което имаха право по конвенцията намиращитѣ съ въ България бѣжанци отъ южна Македониа, тѣ заеха решително становище противъ всѣка ликвидация, а искаха правото си да се завърнатъ по роднитѣ си огнища. За примѣръ посочваме извадки отъ резолюцията на Старозагорското македонско братство, взета на 19 февруари 1921 г. :
«1. He желаемъ по никой начинъ да ликвидираме съ останалитѣ наши имоти въ Македония подъ Гърция.
2. He се считаме доброволно изселени отъ роднитѣ ни огнища, а сме ги
73
напуснали вследствие безчовѣчния тероръ надъ насъ и нашитѣ семейства, упражняванъ отъ страна на гръцкитѣ власти.
3. Искаме да се върнемъ по роднитѣ си огнища, като предварително ни се гарантира нашата пълна човѣшка, лична и гражданска свобода и нашата национална, политическа и културна независимость и свобода да се самоопредѣлимъ и самоуправляваме ...
5. Заявяваме, че не ще се подчинимъ на никакви договори и конвенции, сключени отъ които и да сѫ правителства за наша смѣтка, безъ наше участие».
Бѣжанцитѣ отъ Неврокопъ отправиха до представителитѣ на Велико-Британия, Франция, Италия и Америка писмо за решението имъ взето на 13 мартъ 1921 г. — и подписано, въ името на всички, отъ Стоянъ Филиповъ, Ив. Икономовъ и Кочо Вълковъ — кѫдето е казано :
1. Категорически отказваме да подадемъ декларации въ връзка съ членъ 12 отъ конвенцията по преселването и да ликвидираме окончателно имотитѣ си.
2. Апелираме къмъ Васъ за намѣса въ защита на нашата кауза — тъй свѣта и благородна.
Въ това време нѣкои органи на българското правителство развиваха агитация за ликвидиране на имотитѣ. Агитатори бѣха пращани даже въ самата южна Македония да наговарватъ народа ни да се изсели въ България. По тоя въпросъ на друго мѣсто ще имаме случаи да се спрѣмъ по-обширно.
Разбира се, числото на гърцитѣ, които живѣеха въ България и биха се преселили въ Гърция, е нѣколкократно по-малко отъ това на живущитѣ въ южна Македония, подъ гръцка власть, българи.
Насилията на гръцкитѣ власти се проявяваха и срещу тракийскитѣ българи. Следъ като Тракия остана подъ прѣката власть на Атина, започнаха да се явяватъ известия въ гръцкитѣ вестници, че български села се отказвали отъ Екзархията. А докато областьта бѣ подъ френска окупации нито едно село не прояви подобно намѣрение. Атина бързаше да не изпусне „историческия моментъ”.
Съ всевъзможни хитрости и насилия си послужиха гръцкитѣ власти, за да заставятъ българското население да се пресели въ България. Приложението дава, колкото за примѣръ, и нѣколко случаи на упражненъ натискъ. [14а]
Когато и жени българки отъ Костурско пожелаваха да отидатъ въ България, за да видятъ свои роднини, гръцката власть не имъ даваше паспортъ ако не подпишатъ и декларация, че вече нѣма да се връщатъ въ родния си край.
Но случи се, че едно масово злодеяние, извършено отъ органи на гръцката държава, обърна до известна степень вниманието на общественото мнение въ свѣта и на Обществото на Народитѣ. Думата е за избиването на група българи отъ страна на гръцкия офицеръ Даксакисъ презъ юлий 1924 г. Тѣзи хора нѣмаха абсолютно никаква вина и погубването имъ, очевидно наредено отъ по-висшата гръцка власть, имаше за цель да внесе уплаха срѣдъ българското население, за да побърза „доброволно" да бѣга, кѫдето
74
му видятъ очитѣ. Въ връзка съ престѫплението Обществото на Народитѣ изпрати специална комисия, за да извърши анкета. Тази международна комисия имаше следния съставъ : Б. Роверъ, председатель, белгийски делегатъ ; полковникъ Корфъ, английски делегатъ, — и двамата пълномощници на самото Общество на Народитѣ; англичанинътъ майоръ Сандерсъ, председатель на гръцко-българската подкомисия за емигриране; министъръ Чорбаджисъ — гръцки делегатъ, и Робевъ — български делегатъ. Произнесената отъ международната комисия присѫда надъ Гърция е съкрушителна.
Ето заключенията на комисията, взети единодушно, но при въздържание на гръцкия делегатъ :
«Селата Търлисъ, Каракьой и Ловча, разположени на синура на гръцка източна Македония, въ единъ крѫгъ отъ планини откритъ къмъ българската граница, сѫ населени отъ 750 фамилии българи и отъ 50 фамилии на гръцки бѣжанци.
Никакъвъ актъ на комити не е билъ регистриранъ отъ дълго време, най-малко презъ последнитѣ две години. Населението бѣше мирно и живѣеше въ добри отношения съ властитѣ.
Въ сѫбота, 26 юлий, съ падането на нощьта, различни офицери, между които и командира на осмия граниченъ баталионъ, и цивилни лица — българи и гърци, се бѣха събрали въ единия край на малкия площадъ на Търлисъ, на нѣколко метра отъ единъ изкопъ, чиито отвесни стени имаха единъ човѣшки ръстъ височина. Отъ този изкопъ бха дадени нѣколко пушечни изстрела последвани отъ хвърлянето на 6 или 7 рѫчни бомби. Точкитѣ на падането на последнитѣ, въ началото далечъ отъ мстото дето се намираха офицеритѣ, се приближаваха последователно, но отъ изстрелитѣ площада се бше изпразнилъ и никои не бѣ засегнатъ.
Отдавайки атентата на български комити, командира нареди арестуването на около 60 до 70 българи отъ тритѣ села, смѣтани отъ него за съмнителни.
Въ недѣля сутриньта тоя изпрати 27 отъ тѣхъ къмъ село Вронду (Горно-Броди) подъ охраната на 10 цивилни пазачи въорѫжени съ пушки и подъ командата на поручикъ Доксакисъ, бившъ шефъ на банда, произведенъ офицеръ преди три месеци.
Задържанитѣ бѣха вързани двама по двама за рѫцетѣ. Доксакисъ нареди щото двойкитѣ да бѫдатъ вързани съ едно вѫже по дължина. Избѣгваики пѫтя, той поведе така свързания конвой презъ една планинска пѫтека твърде рѣдко използувана и трудна за използуване дори за единиченъ пешеходецъ.
Той се върна петь пли иесть часа по-късно съ ескорта, рапортирайки, че е билъ атакуванъ отъ комити, че затворницитѣ се опитали да побѣгнатъ използувайки сражението и че той е наредилъ да се стреля върху тѣхъ, убиваики 17, а другитѣ сѫ избѣгали ; нито комититѣ, нито екскорта сѫ претърпѣли загуба.
Смѣсената комисия, следъ съгласие между дветѣ правителства, извърши
75
на мѣстото една основна анкета, резултатитѣ на която сѫ следнитѣ :
1. Комисията не счита, че атентата отъ сѫбота, 26 юлий, е ималъ характеръ на една сериозна атака направена съ цель за убийство. Тя допуска, обаче, че присѫтствуващитѣ сѫ могли да вѣрватъ въ сериозностьта на атаката ;
2. Комисията не получи или не откри никакво доказателство или каквото и да е сериозно указание установяваще, че атентата отъ сѫбота, 26 юлий, бѣ дѣло на комити или на българи ; тя, отъ друга страна, не откри никакво доказателство, установяваще, че този атентатъ е билъ извършенъ отъ агенти провокатори гърци ;
3. Комисията счита като установено, че конвоя отъ задържанитѣ въ недѣля, 21 юлий, не е билъ обектъ на никаква атака или на никаква сѣнка отъ атака, отъ страна на които и да било и че стрелбата върху затворницитѣ, извършена отъ офицера и охраната, съставлява едно избиване безъ оправдание, нито провокация ;
4. Комисията успѣ да установи самоличностьта само на една часть отъ труповетѣ ; тя смѣта, че сѫдбата на задържанитѣ 27 души може да се установи така :
13 души сѫ мъртви на мѣстото ;
Единъ е раненъ и се е предалъ на властитѣ три дни следъ събитието, но е починалъ по-късно ;
Двама сѫ се предали на властьта, която ги задържа още ;
Десеть души, между които двама ранени, сѫ успѣли да стигнатъ въ България.
Единъ, смѣтанъ за мъртавъ, се е представилъ на смѣсената комисия, която е осигурила неговото емигриране веднага следъ разпита му.
5. Комисията — независимо отъ отговорноститѣ за самото избиване — счита, че отговорностьта е върху мѣстнитѣ власти относно тежкитѣ пренебрежения на задълженията имъ следъ събитието : никаква помощь не е била изпратена на раненитѣ ; фамилиитѣ не сѫ били информирани и бѣха поставени въ невъзможность да се приближатъ до мѣстото кѫдето почиваха жертвитѣ ; убититѣ не бѣха идентифицирани ; труповетѣ бѣха оставени безъ никакво погребение, а нѣкои лошо зарити ; никаква съвестна анкета не бѣ направена върху фактитѣ ; единъ другъ конвой отъ подозрени българи допълнително преместени, бѣ отново вързанъ по начинъ безполезно жестокъ.
6. Комисията констатира, че вследствие на събитията отъ 26 и 27 юлий, българското мѣстно малцинство е завладно отъ единъ тероръ, които тя не бѣ въ състояние да смегчи напълно, и че сѫщитѣ събития сѫ внесли въ мнозинството на малцинствата и на дветѣ страни едно безпокойство, имащо за последица желанието да емигриратъ масово и бързо.
7. Комисията счита напълно неучастно въ случая гръцкото правителство, което прие анкетата ѝ, заповѣда да ѝ се направятъ всички улеснения и я увѣри за това, че евентуалнитѣ виновнщи ще бѫдатъ наказани съ една назидателна строгость».
76
Достатъчно е, че комисията установи какъ тия нещастни българи сѫ избити отъ гръцки държавни органи. Що се отнася до виновностьта на гръцкото правителство, съвсемъ разбираемо е, че комисията не би могла да открие неговата изрична заповѣдь напр. написана и подписана, за избиването точно на тѣзи лица. Важното е, че цѣлата антибългарска политика, и специално акцията за изгонването на българското население, е вдъхновявана както отъ гръцката преса, така и отъ гръцкитѣ власти, включая правителства и даже гръцката Църква.
Българската телеграфна агенция извести на времето, че двама отъ предалитѣ се на гръцкитѣ власти, следъ като бѣха ранени, както и други още невинни българи, и следъ анкетата сѫ били задържани въ гръцки затворъ, макаръ международната комисия да е интервенирала за тѣхъ. Сѫщата агенция извести публично, че никой отъ виновницитѣ за убийството не е билъ арестуванъ отъ гръцката власть и следъ като анкетата е извършена отъ комисията.
* * *
Недоволни бѣха и другитѣ народности въ Македония. Албанцитѣ помнѣха патилата си отъ първия сръбски режимъ, който изби стотици тѣхни братя въ редица околии и разори хиляди домове. Ромънитѣ не получиха обещаванитѣ имъ народностни и религиозни права, общинитѣ имъ бидоха закрити, обявени за гръцки или сръбски. Евреитѣ, които бѣха най-добритѣ търговци особено въ Солунъ, имаха всички основания да негодуватъ срещу новото положение ; нѣмаше поле за търговия, хинтерланда на Солунъ бѣ затворенъ ; но скоро тѣ бѣха подложени на истинско гонене отъ страна на гръцката власть. Що се отнася до положението на македонскитѣ турци, то е обрисувано въ мемоара на Адилъ Бей, бившия ректоръ на солунския юридически факултетъ, който — въ качеството си на делегатъ отъ страна на македонския турски комитетъ въ Цариградъ се обърна до делегатитѣ на Лозанската конференция презъ 1922 г. За положението на сънародницитѣ му подъ сръбска власть Адилъ Бей писа въ мемоара следното :
«1. Споредъ аграрната реформа отнети сѫ недвижимитѣ имоти отъ мюсулманитѣ и сѫ раздадени на сръбски чиновници, войници и депутати.
2. Властьта е турила рѫка на всички религиозни учреждения, гробища и училища. Въ Скопйе е закрита джамията «Мустафа Паша», семинарията сѫ обърнали на механа, а Аладжа джамия сѫ обърнали на конюшна.
3. Презъ последнитѣ петь месеци само сѫ направени голѣми изстѫпления въ следнитѣ Прищински села : въ нахията Лапъ сѫ избити хиляда и двесте души; цѣлото население въ с. Реба; 80 кѫщи отъ с. Ревоча, 12 кѫщи отъ с. Дойрана, 40 кѫщи отъ с. Пердашъ и всичкото население отъ с. Пранасница.
4. Три четвърти отъ жителитѣ въ селата Качаколе, Орманъ, Бакчина и Добридолъ сѫ избити съ картечници и щикове.»
Всички тия изстѫпления е изтъкналъ и главния делегатъ на Турцил, Исметъ Паша.
А за положението на мюсулманитѣ подъ гръцка власть Адилъ Бей е посочилъ следното:
77
«1. Презъ последнитѣ три месеци въ Солунския виялетъ сѫ избити повече отъ 4,500 мюсулмани отъ джандармерията.
Цѣлото население отъ мѫже, жени и деца въ с. Скамли сѫ избити съ брадви и ножове.
Въ Воденско, Караджа-Абадско, сѫ избити съ желѣзни пръчки повече отъ триста души мюсулмани.
Въ Кавала и Драмско сѫ избити повече отъ 800 души работници въ тютюневитѣ фабрики, а останалитѣ сѫ избѣгали по горитѣ.
Въ градоветѣ и селата, кѫдѣто мюсулманитѣ сѫ мнозинство, властьта е отнела всичкитѣ имъ недвижими имоти и ги е изпѫдила отъ жилищата имъ.
Въ Солунския затворъ има 700 души пленници и толкова жени и деца, които сѫ подложени на неимовѣрни изтезания и мизерия».
Терорътъ — както казахме — се изразяваше и въ моралния натискъ, въ гражданското безправие, въ липсата на законность и правовъ редъ изобщо, въ липсата на сигурность за живота, въ политиката на обедняване, въ самата безогледна денационализаторска политика.
* * *
Всички условия бѣха на лице, за да се очаква борческата реакция на поробеното население. Koя народность въ Европа и Америка не би се разбунтувала, ако и се отрече националното име ? Едва ли има днесъ въ Азия и Африка нѣкои измежду по-буднитѣ народи, който да приеме покорно подобно посегателство. Още по-малко можеха да мълчатъ безропотно македонскитѣ българи, които бѣха дали безбройни жертви тъкмо за запазване на народностьта си.