Спомени. II. Освободителна борба 1919 - 1924 г.
Иванъ Михайловъ

ЧАСТЬ ПЪРВА

Македония наново подъ сръбско и гръцко робство

 

IV. РОЛЯТА HA ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ. ВМРО НА СЦЕНАТА.

 

Характеристика за Тодора. — Преценката на единъ четникъ за Александрова

 

Въпрѣки изпитанията отъ миналото и зловещитѣ решения въ Парижъ, македонското движение започна следъ войната свой новъ възходъ, начело съ ВМРО. Съ тоя възходъ неразривно свързано ще остане името на Тодоръ Александровъ.

 

Роденъ е на 4 мартъ 1881 г. въ градъ Щипъ (махалата Ново-село). Детскитѣ си години прекарва въ градъ Радовишъ, кѫдето дълги години е билъ учитель познатия на времето си въ щипската область неговъ баща Александъръ п. Орушовъ. Както и други учители отъ онова време, бащата на Александровъ е истински български възрожденецъ. Добъръ проповѣдникъ и черковенъ пѣвецъ.

 

Тодоръ получава първоначалното си образование въ Радовишъ, включително първи класъ.

 

Презъ 1893-94 годана следва въ скопското четирикласно училище, което, наскоро следъ туй, става педагогическо.

 

Тамъ се запознава съ младежи отъ цѣла Македония.

 

Подиръ това Александровъ заминава за Солунъ съ намѣрение да постѫпи въ пансиона при тамошната българска реална гимназия ; но не успѣва, защото не е можалъ да внесе повече отъ шесть лири годишна такса. Завръща се въ Скопйе и довършва срѣдното си образование въ педагогическото училище презъ 1897-98 година.

 

Оттамъ още Тодоръ е вече въ революционната мрежа. При завършване на третия курсъ Христо Матовъ е покръстилъ него и всичкитѣ му съвипусници въ тайнитѣ на ВМРО. Една фотография на класа, представляваща ладия въ бурно море, носи надписъ „Всичко за другитѣ, нищо за васъ”. Този девизъ характеризира цѣлия по-нататъшенъ борчески животъ на Тодора. Но и по-голѣмата часть отъ неговитѣ съвипусници загинаха въ оовободителната борба.

 

Презъ първата половина на 1903 г. той е учитель въ Кочани и рѫководитель на околията въ революционно отношение. Презъ тази околия минаватъ много чети и материали за Македония. Съдействувалъ е за прекарване на голѣма часть отъ експлозивитѣ, които послужиха на солунскитѣ атентатори — за бомбардиране „Банкъ Отоманъ”, парахода „Гвадалкивиръ" и пр.

 

На 3 марть 1903 год. е арестуванъ, предаденъ отъ нѣкой влахъ задето му е искалъ налогъ въ полза на ВМРО. Голѣма стража го закарва въ Скопйе и тамъ е осѫденъ на 5 години тъмниченъ затваръ, тъй като въ квартирата му били открити шифровани писма и правилникъ за четитѣ.

 

Въ затвора е прекаралъ 13 месеци. Освободенъ е презъ априлъ 1904 година ; тогава е била дадена голѣма амнистия, — позната подъ името „Начевичева”, — тъй като специалния пратеникъ на

 

79

 

 

българското правителство въ Цариградъ, Начевичъ, следъ Илинденското възстание, е водилъ преговори съ Турция за нейното приемане.

 

Сетне Тодоръ е назначенъ за главенъ учитель въ второкласното училище въ Щипско Ново-село, — училището, кѫдето нѣкога бѣ учителствувалъ Гоце Дѣлчевъ. По това време той, заедно съ голѣмия борецъ Тодоръ Лазаровъ и щипския войвода Мише Развигоровъ, отлично сѫ организирали околията, така че дълги години Щипско бѣ посочвано за образецъ въ редоветѣ на ВМРО.

 

Турцитѣ сериозно подозирали Александрова, че се занимава съ тайни работи и му забранили да стѫпва въ училището. Но той два месеци следъ това продължава да изпълнява длъжностьта на главенъ учитель, безъ и да отива въ училището постоянно ; предупреждаванъ е билъ отъ граждани, когато органи на властьта идватъ за провѣрка.

 

Поради заловено писмо, следъ сражение на Мише Развигоровъ и четата му въ с. Лезово, властьта потърсила Александрова за да го арестува. Той се изплъзва отъ рѫцетѣ ѝ и става секретарь въ четата на Развигоровъ.

 

Окрѫжниятъ скопски революционенъ конгресъ въ 1907 г. го избира за секретарь на конгреса. Преди това, обаче, за кратко време той бѣ напустналъ нелегалния животъ, поради заболѣване, и става учитель въ градъ Бургасъ.

 

Мише Развигоровъ загина презъ мартъ 1907 година и поради това Александровъ се връща като нелегаленъ и става секретарь на кочанската чета, съ войвода Симеонъ Георгиевъ Клинчарски.

 

Следъ Развигорова Александровъ е вече окрѫженъ войвода на Скопския окрѫгъ. Колега въ окрѫжния комитетъ му е стария борецъ и войвода, неговъ съгражданинъ, Ефремъ Чучковъ.

 

Когато младотурцитѣ обявиха Хуриета презъ 1908 година Чучковъ и Александровъ не се легализираха веднага, както това сториха нѣкои чети въ другитѣ революционни окрѫзи. Тѣ, както и Христо Матовъ и нѣкои други деятели, предвиждаха, че тази младотурска революция ще бѫде само единъ фарсъ. Прикриха орѫжието на селскитѣ комитети и подготвиха селянитѣ въ своитѣ околии да изчакватъ. Следъ като се бѣ вече легализиралъ, Александровъ обикаляше градове и села въ Скопския окрѫгъ ту подъ форма на ревизоръ на черкви, манастири и училища, ту подъ претекстъ „да се вижда съ приятели" ; цельта му бѣ да подържа духа срѣдъ населението.

 

На 2 августъ 1909 година турската власть се опита да го арестува, но той успѣ да избѣга. Обикаля известно време изъ своя окрѫгъ и заминава за България, за да не излага преждевременно населението на смутове и рискове.

 

Презъ пролѣтьта на 1910 год. се явява съ чета, възстановетва ВМРО почти въ цѣлия Скопски окрѫгъ.

 

При обезорѫжителната акция, предприета масово срещу българското население отъ страна на младотурцитѣ, по негово нареждане и рѫководство се прикрива голѣма часть отъ орѫжието въ окрѫга. Започналъ е да събира голѣми суми отъ народа за засилване на

 

80

 

 

BMPO. Съ тия срѣдства и орѫжие Александровъ услужва и на околиитѣ отъ другитѣ революционни окрѫзи.

 

Въ началото на 1911 година съ писмено разбирателство между деятелитѣ, съгласно правилника на ВМРО, за централенъ Комитетъ на ВМРО биватъ избрани : Т. Александровъ, Христо Чернопѣевъ и П. Чаулевъ. Като допълнителенъ членъ е посоченъ Ал. Протогеровъ и по този начинъ се постига и формално изглаждането на старитѣ разпри съ върховизма (Протогеровъ е бившъ върховистъ).

 

Подъ рѫководството на Александровъ презъ лѣтото и есеньта на 1911 г. както и презъ лѣтото на 1912 г. се извършватъ редица атентати надъ желѣзопѫтни мостове и гари, жандармерийски постове, надъ тренове, въ градоветѣ и проче. Доста шумъ се дигна особено въ връзка съ извършенитѣ въ Солунъ преди балканската война атентати, както и въ връзка съ атентатитѣ въ Кочани и Щипъ.

 

Презъ пролѣтьта на 1911 г. Александровъ, Чернопѣевъ и Чаулевъ сѫ отивали въ Цетина за среща съ албански водители, съ цель да се постигне споразумѣние за обща дейность противъ турската власть.

 

Балканската война срещу Турция свари Александрова като войвода въ Кукушко и Солунско. Тамъ преди войната и въ течение на нея хората на ВМРО сѫ извършили редица саботажни действия ; тѣхно дѣло бѣ и атентата въ австрийската поща въ Солунъ, въ трамвайното депо на сѫщия градъ, атентата на моста при Ново-Село до Солунъ и пр.

 

Градъ Кукушъ е билъ заетъ отъ четитѣ и мѣстната милиция на ВМРО още преди стигането на българската войска.

 

Въ началото на 1913 год. Тодоръ се намира въ щаба на Трета бригада на Македонското опълчение, a по време на междусъюзническата война пpинacя съ другаритѣ си голѣми услуги на българската осма Тунджанска дивизия.

 

Следъ 1913 год., и до началото на първата свѣтовна война е инспириралъ и организиралъ революционнитѣ действия на ВМРО срещу новонастѫпилото робство (сръбско и гръцко) въ Македония.

 

Следъ приключване на първата свѣтовна война възстановява връзкитѣ съ поробенитѣ части на Македония ; чрезъ куриери събира сведения за вършенитѣ отъ сърби и гърци насилия и ги прави обществено достояние.

 

На 4 ноемврий 1919 г. бѣ арестуванъ отъ българскитѣ власти, но на 13 сѫщия месецъ избѣгва отъ затвора.

 

Презъ пролѣтьта на 1920 г. замина съ чета въ Македония, кѫдето наново възстанови ВМРО и постави предъ свѣтовното внимание неразрешения македонски въпросъ [*].

 

Най-отличителното у Тодора бѣше туй, че подиръ думитѣ му идваха дѣла. Идеитѣ му всѣкога се отличаваха съ практически усѣтъ, съ здрава мисъль, безъ да сѫ лишени отъ дълбочина и оригиналность. Потърсите ли у него темперамента — ще намѣрите дѣловия

 

 

*. Въ приложение № 15 следватъ нѣкои освѣтления около дейностьта на Т. Александровъ.

 

81

 

 

темпераментъ на единъ силенъ човѣкъ. Въ лицето на Тодора акцията бѣ намѣрила майстора си, чиято мощь се проявяваше еднакво когато трѣбваше да се замисли, когато трѣбваше да се започне, когато трѣбваше да се преследва и да се завърши нѣщо.

 

Той бѣ сѣкашъ роденъ за борба ; стихията му бѣ въ преодоляването на трудноститѣ. Въ моменти на непрогледни разочарования, въ времена, които не бѣха така бедни откъмъ стари македонски дейци, запознати съ народа, не случайно се яви на чело Тодоръ ; волята му бѣше изключителна и само тя можеше да се изпрѣчи противъ слѣпото въ събитията и срещу хаоса на развалинитѣ. Съ него окоро се нареждаха ратници, подиръ него можеха да дойдатъ и други, но пръвъ се втурваше той.

 

Съ вродена решителность, не плашейки се отъ отговорность предъ голѣмината на предприятията, той като-че по интуиция дoлaвяше моментитѣ. Много отъ постѫпкитѣ му оставаха да бѫдатъ догонвани отъ муднитѣ умове на другитѣ. Въ това отношение Тодоръ е проявявалъ замаха на общественикъ отъ голѣмъ калибъръ ; такъвъ човѣкъ не чака и бабитѣ да видятъ дадена нужда, за да удобрятъ избрания отъ него пѫть. Такъвъ е примѣра съ дѣлото на Александрова подиръ 1918 година, — време на спорове и резигнации, на приказки и разсѫждения, когато отечеството имаше нужда само отъ работа. Ако най-трудната задача за единъ военачалникъ е да стегне редоветѣ на разпръснатитѣ войски и да ги поведе отново къмъ победа, Тодоръ се показа блecтящъ водачъ на цѣлъ разпръснатъ и обърканъ народъ ; при фаталенъ исторически завой спаси отъ сгромолясване колата на македонското бѫдеще и я насочи изъ пѫтя на народнитѣ идеали и интереси.

 

Реалистъ въ долавянето на нуждитѣ и на моментитѣ, той бѣ такъвъ и при подбора на хората : преценяваше ги не по думитѣ имъ, не даже и по ума имъ само, а чрезъ провѣрка съ дѣло. Той съумѣваше бързо и точно да познае нѣкого, за когото у васъ бавно и несигурно се е формирало мнение и трудно сте могли да схванете преодоляващото му качество. Когато се явяваше новъ охотникъ за постѫпване въ редоветѣ на ВМРО, четници и войводи си пошушваха : „Ще ходи при терезията (кaнтapя)", т.е. — при Тодора, за да го премѣри. Все пакъ той смѣташе, че борцитѣ се създаватъ въ самата борба и казваше : „Хората сѫ такива, каквито сѫ си ; изкуството е — да ги направишъ такива каквито искашъ". Мнозина отъ неговитѣ сътрудници сѫ ползували дѣлото не съ това, което сѫ имали, а съ полученото отъ Тодора, който е познавалъ кое най-много имъ се удава и ги е насочвалъ къмъ него. Той не преставаше да пoдгoтвя бореца за всичко, но трѣбваше ли да се не губи време, не спираше посрѣдъ пѫтя, не дигаше безпомощно рѫцѣ къмъ небето „поради липса на хора както би сторилъ безволникътъ; впрѣгаше въ работа и не толкозъ подбрани и подготвени сили, разчитайки на себе си за неутрализиране у работника въ последствие на всичко, което ще е вредно или излишно. За едного Тодоръ би казалъ, че е много бавенъ, но храбрецъ ; за други —

 

82

 

 

че е страхливъ, но пъргавъ, съобразителенъ ; на такива двама възлагаше обща задача, насочваше ги математически и тѣ успѣваха отлично. Самъ строго опредѣленъ характеръ, той допадаше на лица съ най-противоречиви наклонности и вършеше съ всички работа.

 

Че до Александрова революционна Македония не познава по-крупенъ конспираторъ отъ него — едва ли може да се оепорва. Както въ скрояването на изолиранъ ударъ, тъй и при постройка на цѣло действие, той даваше отпечатъка на незамѣнимия Александровски методъ, въ основата на който бѣ правилото : по-добре е да замислимъ малко, но да го осѫществимъ, отколкото много нѣщо да проектираме и да остане неизпълнено. Неговата проницателность като стрела се спускаше върху най-деликатния и труденъ моментъ на едно изпълнение; него се стараеше да освѣтли, да разучи и да разреши. Въ комплекса на единъ планъ безпогрѣшно опредѣляше мѣстото на личната хабрость, на осторожностьта и на техническия похватъ. Еднакво надеждно боравеше и съ повече и съ по-малко разполагаеми сили. За намѣренията на противника се досѣщаше навреме и не еднажъ, преди още да е атакуванъ, заемаше позиция, която разбъркваше съображенията му и го поставяше въ морална залисия. Колкото бѣше страшенъ въ прямия ударъ, толкова бѣ загадъченъ и страшенъ за неприятели при избора на маневрата, на обхода издалече.

 

Отъ любовь къмъ акцията Тодоръ не предприемаше нищо. Въ живото творчество умѣеше да подбере за всѣка цель подходяща мѣрка и да налучка най-опростения начинъ за прилагането ѝ ; но докато не е изследвалъ цѣлата обстновка и, главно, ако не е на лице единъ вѣроятенъ реаленъ резултатъ, намиращъ обществено оправдание или най-малко оправданието на разумната революционна необходимость, не правеше никаква крачка. Ако би могло да се изброятъ неизброимитѣ малки и голѣми практически въпроси, разрешени отъ него, ще се види, че твърде рѣдко се е излъгвалъ. И понеже боравеше предимно съ революционни срѣдства, не пропускаше случай за поставянето имъ въ освѣтление възможно по-понятно за свѣта. Тукъ вече войводата и конспиратора се проявяваше и като политически мѫжъ.

 

Народътъ познава Александрова и ще го предава въ легендата повече като светия, отколкото като герой. Осанката му и въ най-дребнитѣ прояви вдъхваше страхопочитание. Тихия му и бавенъ говоръ, даже и мълчанието му по-авторитетно се налагаха, отколкото красноречието на единъ ораторъ. Волята му се бѣ наложила преди всичко на самия него ; всички прищѣвки на организма и волности на духа отстѫпваха предъ нея. He е ли чудно, че при най-неблагоприятни условия за животъ презъ дълги години, той живѣ съ мѣрка и редъ, намираше време редовно да се нахрани, да почине, да пѫтува, да работи ; при неимовѣрна претрупаность съ работа успѣваше да се вгледа въ много страни на обществения животъ изобщо, да следи политиката, да научи и френски езикъ, като отдѣля отъ минутитѣ си за сънь ; да понася и студъ, и умора, и гладъ . . Неговото

 

83

 

 

трудолюбие и самодисциплинираность сѫ пословични. Последенъ заспиваше, пръвъ се събуждаше и се залавяше за работа, огромна, но подредена и експедитивно привършена отъ него.

 

По-щастливъ би се чувствувалъ Тодоръ ако би прокаралъ върви въ цървулитѣ на единъ четникъ или би го научилъ да си подрежда раницата, отколкото ако би загубилъ половинъ часъ въ безрезултатни приказки. Бъбрицитѣ му бѣха несимпатични. Затова и поучаваше често : „Повече работа, по-малко приказки”. Взираше се въ всичко, съ радость се залавяше за всичко. Той бѣ една жива и велика грижа за всичко и всички въ борбата.

 

Обноската му бѣ пропита съ вежливость и скромность. Той не бѣ небреженъ спрѣмо никого, нито спрѣмо себе си. Силната му паметь му помагаше да не забрави хилядитѣ познати ; виждайки, че не ги е забравилъ, селянитѣ затвърдяваха преданностьта си къмъ него ; тѣ го наричаха „Стария". Може би и прости хора вѣрваха въ успѣха на борбата покрай вѣрата имъ въ самия Тодоръ. Но и той лично всѣкога е билъ оптимистъ, фанатично вѣрваше въ успѣха на Дѣлото. За този успѣхъ той допринасяше главно съ моралната си мощъ, както и успѣхитѣ на нашето движение наричаше преди всичко морални. Духътъ на македонската революция Тодоръ познаваше основно, а самъ бѣше негово олицетворение.

 

Първостепененъ борецъ, Тодоръ Александравъ вдъхновяваше борбата и създаваше борци. Защото преди да си служи съ орѫжието, той владѣеше надъ душитѣ.

 

* * *

 

И другъ пѫть той бѣ пресъздавалъ ВМРО, следъ като тя е била разформирувана ; напр. въ 1910 г. следъ прогласения въ Турция „хуриетъ". Тая му заслуга отъ всички на времето бѣ добре оценена. Но тогавашното усилие е твърде малко въ сравнение съ усилието на Александрова отъ 1918 г. За да бѫде революционната организации подновена следъ хуриета, необходимо бѣ народътъ да се убеди, че нѣма какво да очаква отъ младотурцитѣ ; една година бѣ достатъчна за това и борбата се поднови. Какво бѣ, обаче, положението въ 1918 година ?

 

Желающиятъ да види разликата въ положението на Македония презъ турския режимъ и сега, трѣбва да вземе предвидъ поне това, което следва по-долу.

 

На първо мѣсто капитално значение имаше факта, че Македония бѣ разкъсана, поставена подъ три държавни управи. Вънъ отъ икономическитѣ несгоди — като лишаване отъ търговската връзка съ Солунъ, чийто хинтерландъ бѣ цѣлата страна — особено за българското население, и за евентуална борба срещу поробителитѣ, тая разкъсаность бѣ огромна спънка, нѣщо като отрѣзване половината крилѣ на орела.

 

Липсваше и Одринския революционенъ окрѫгъ. Неговото население бѣ ценна часть отъ борческитѣ сили въ миналото. А самата

 

84

 

 

му отдалеченость, макаръ отъ тактическо гледище да бѣ минусъ въ нѣкои посоки на революционната работа, даваше отъ друга страна повече самоувѣреность — чрезъ самия широкъ просторъ на организационната територия.

 

Веднага подиръ 1893-1894 година, т.е. още при създаването на ВМРО, започна постепенно намаляване на българското население ; мнозина се изселваха въ България по разни причини. До 1918 година броятъ на македонскитѣ емигранти въ България и Америка достигаше вече нѣколко стотинъ хиляди. Фактъ, който не можеше да остане безъ отражение върху размѣра на революционната проява, а и върху тактиката на нейнитѣ вдъхновители-водачи.

 

Стотицитѣ български училища, стотицитѣ наши църкви и манастири, бѣха заграбени отъ новитѣ поробители, а учителитѣ, свещеницитѣ и владицитѣ прогонени въ огромното имъ мнозинство ; малцината, които останаха по домоветѣ си, бѣха заставени като чиновници на завоеватели да изпълняватъ само черковнитѣ трѣби. Тия мѣрки бѣха чудовищна неправда, но и най-чувствителна загуба за народа ни, комуто учителитѣ и духовницитѣ по-рано бѣха и просвѣтители и борчески водачи въ села и градове.

 

При турския режимъ изъ Македония, особено при ваканциитѣ, се мѣркаха по села и градове най-малко хиляда ученически фуражки, както и толкова униформи на учащи се девици. Даже само като гледка това бѣ знаменателно за нѣкогашнитѣ условия ; имахме сѣкашъ две хиляди постоянни инжекции за усилване на националната гордость и упование. Едно едничко лице да се появеше сега предъ новитѣ власти въ такъвъ видъ, веднага би било изпратено въ затвора. Сѫщото се отнася и до ученицитѣ на мѣстнитѣ аромъни.

 

He само поникналитѣ въ по-късна епоха гимнастически, музикални и други подобни дружества, но и старитѣ сдружения на професионална почва, означавани съ името „еснафи", бидоха премахнати, за да се унищожи всѣки знакъ на мѣстна, традиционна сплотеность, гледана отъ завоеватели като гнѣздо на български духъ. A подъ султанската власть имахме организиранъ нашъ общественъ животъ, отличаващъ се съ значителна динамика. Следъ „Хуриета" имахме и наши, български, депутати въ Цариградския Парламентъ, както и другитѣ народности въ империята. Свикваха се конгреси на политически партии, които обикновенно бѣха чисто национални, съ свои вестници. Всрѣдъ българитѣ най-разпространенъ бѣше вестникъ „Право". Църковно-духовиитѣ ни общини се радваха и на известни правосѫдни привилегии. Даже и преди „Хуриета", т.е. въ автократическия режимъ на султанитѣ, общественитѣ ни прояви имаха съдържание, което обогатяваше българската ни народность, а не я заличваше въ никое отношение.

 

Читателитѣ прочетоха въ първитѣ страници [*] какъ посрѣщахме деня на светитѣ брати Кирилъ и Методи, и схващатъ какво означаваха за българитѣ тия праздненства. Всичко туй сръбскитѣ и гръцки власти се стараеха да изличатъ отъ паметьта на народа.

 

 

*. Въ моитѣ «Спомени — I Младини».

 

85

 

 

Турското управление не забраняваше получаването на писма, които съ хиляди пристигаха отъ емиграцията до нейни близки и роднини. При новия „християнски" режимъ, краино рѣдко пристигаше по нѣкое писмо, старателно цензурирано, а често и тия писма биваха връщани назадъ или просто унищожавани.

 

Но попрѣчено бѣ и на вѫтрешното общение между народа. Докато въ близкото минало често хората пѫтуваха до Солунъ, a отиваха и въ чужбина, сега ставаше рисковано да се пѫтува отъ село до село. Сръбскитѣ и гръцки джандари водеха смѣтка за движението на всѣкиго.

 

Султанскитѣ власти позволяваха отиване и въ Бългapия. И отъ тамъ, по-рѣдко, но все пакъ идваха на гости роднини. Сега дума не можеше да става за такива визити. Съ мѫчнотии идваха даже емигрантитѣ отъ Америка, поданици на голѣмата задокеанска република.

 

He мина много време, самата граница биде оградена съ окопи, съ вълчи ями, електрически сигнали, бодливи жици, и вардена отъ джандари и войници — за да не може презъ нея да има връзка между поробенитѣ и свободнитѣ българи.

 

Въ голѣмитѣ градове имаше при турския режимъ консули отъ нѣколко мощни държави, а такива и отъ България. Присѫствието имъ даваше куражъ на населението. До чуждитѣ столици и въ София бързо достигаха всестранни сведения за поведението на турцитѣ. Консулитѣ често се намѣсваха, по единъ или другъ начинъ, въ защита на пострадали християни. Щомъ се настаниха сръбскитѣ и гръцки власти, изчезнаха и консулитѣ, и всѣки чуждъ надзоръ и защита. Новитѣ владѣтели изгонваха безцеремонно даже журналисти отъ външния свѣтъ, които се осмѣляваха да посѣтятъ бѣгло нѣкои градове и да се заинтересуватъ за живота на населението. Изгониха и английски депутати.

 

Разликата между старото и новото положение бѣ грамадна като си спомнимъ, че турското министерство на Външнитѣ Работи е имало специална канцелария, до които непрестанно сѫ пристигали оплаквания, забележки, искания за анкети, протести и пр. на голѣмитѣ държави и на малкитѣ, съседни на Турция, все въ връзка съ произволи на мохамеданитѣ въ Македония или на мѣстнитѣ власти. Така че турската дипломация е била принудена твърде много извинения, оправдания, разяснения да дава за своето управление.

 

He сѫществуваха вече протестантскитѣ и католически училища и мисии. Тѣ сѫщо имаха положително въздействие върху настроението на нашия народъ ; и осведомяваха чуждия свѣтъ.

 

Единствено по тайнитѣ пѫтища на македонското движение достигаха вънъ отъ Македония новинитѣ за потисническия режимъ. Въ самата Югославия ехото на полицейскитѣ мѣрки и на водената народна борба достигаше и биваше приемано съ най-вече съчувствие въ хърватскитѣ земи. При първия сръбски режимъ (1912–1915 г.), обаче, липсваше и хърватската солидарность, тъй като Хърватско се намираше още въ границитѣ на далечна държава, Австро-Унгария.

 

86

 

 

Независимо отъ борбата ни срещу мохамеданитѣ, сѫществуваше общение между българското население и тѣхъ. Бѣхме съотечественици отъ вѣкове насамъ. Въ безброй случаи турцитѣ осѫждаха това, което е „гюнахъ” и „аипъ" (грѣхота, срамота), а проявяваха и „мерхаметъ" (състрадание). Като-чели въ речника на сръбскитѣ и гръцки пришълци и власти тѣзи думи и понятия липсваха. Чиновницитѣ бѣха въ истинския смисьль на думата врагове на народа, презирани отъ него.

 

Средъ турци и албанци сѫществуваше и пословица, която изтъква нашата българска принадлежность : „Истанболунъ тюркчеси, Янянънъ урумджеси, Тиквешънъ булгарджеси" (турски езикъ най-добре се говори въ Цариградъ, гръцки — въ Ннина, български — въ Тиквешъ) [*]. А сърбинътъ кара децата при влизане въ класъ да изговарятъ : „Я сам прави србин".

 

Срѣдъ свѣтовното обществено мнение турската власть имаше съвършенно малко подръжници. Поради груби интереси на редица правителства, Сърбия и Гърция ги имаха въ по-голѣмъ размѣръ. Въ тия срѣди — нѣкои отъ които въ време на турското господство вземаха страната на нашето освободително дѣло, очевидно пакъ само поради свои интереси, съ изключение на отдѣлни високо морални личности — ВМРО имаше свои неприятели. Чрезъ дадени вестници сѫщитѣ срѣди инспирирваха и кампания противъ напоритѣ на Македония да отхвърли робството.

 

Турция бѣ наричана „болния човѣкъ”, чиито близка смърть очакваха. Отъ миозина въ чужбина Сърбия и Гърция бѣха считани за напредничави държави, които ще могатъ да изградятъ нѣщо жизнено на полуострова. На това мнение бѣха особено покровителитѣ имъ.

 

Надеждитѣ за подкрепа отстрана на голѣми сили, съ които въ турско време живѣехме, въ много голѣмъ размѣръ бѣха рухнали. Цивилизования свѣтъ занимаваха сериозни негови грижи.

 

Русия, които още при турското управление покровителствуваше сръбската пропаганда въ Македония, станала бѣ още по-хладна спрѣмо нашитѣ болки и интереси.

 

Комунистическиятъ щурмъ, едно ново и опасно даление въ Европа, се насочваше и срещу македонското движение.

 

Всѣки знае колко надежди се възлагаха нѣкога на България. Тя се ползуваше съ завиденъ авторитетъ и минаваше за най-напредналата и упорита страна на Балканитѣ. Сега бѣ най-малката държава тамъ, подиръ Албания. Бѣ почти убита духомъ и вмѣсто нѣкогашнитѣ

 

 

*. Въ известната книга на проф. А. Иширковъ — «Западнитѣ граници на българскитѣ земи», издание на френски езикъ, Лозана 1915 г., стр. 187, се посочва сѫщата поговорка съ тая вариация, че албански най-добре се приказва въ Елбасанъ.

 

На сѫщото мѣсто Иширковъ цитира книгата на д-ръ А. Гризебахъ (Dr. med. A. Griesebach — «Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahre 1839», Gottingen 1841 — стр. 67), кѫдето пѫтешественикътъ споменава, че е чулъ между населението сѫщото, а именно — албански най-добре се приказвало въ Елбасанъ, а български въ Тиквешъ, който се намира на пѫтя между Солунъ и Скопйе.

 

87

 

 

симпатии спрѣмо македонската борба, за които идваха и стотици доброволци, имахме на лице вече неприязъньта на лѣвитѣ течения и равнодушието на патриотичнитѣ срѣди. Както ще посочатъ по-нататъшнитѣ страници, освободителнитѣ усилия на Maкeдoния срещнаха сега много по-голѣми пречки отстрана на българи. Тѣ надхвърлиха пакостьта отъ нѣкогашнитѣ върховистски и санданистски язви, които въ сѫщность бѣха инспирирани пакъ откъмъ България.

 

Сръбскитѣ и гръцки чети бѣха замѣстени отъ държавнитѣ власти на Сърбия и Гърция. Но тѣ си създадоха пакъ държавни банди, върху които да се прехвърлятъ — поне за наивнитѣ хора — отговорноститѣ за непозволени деяния. Тѣ знаеха много за похватитѣ на нашата борба, докато турската власть — и когато ги бѣ доста изучила — въ много отношения оставаше наивна и винаги, въ известна степень, плаха предъ евентуалностьта отъ външни усложнения въ нейна вреда.

 

Имахме на лице едно поколение, което бѣ водило двадесеть и петь години борби, свързани съ рискове и тежки жертви, преживѣло неуспѣха на три възстания и три войни.

 

При появата на ВМРО въ края на миналото столѣтие македонскиятъ българинъ бѣ станалъ гордъ човѣкъ, обнадежденъ ; убеденъ, че има приятели въ свѣта ; сигуренъ, че ще намѣри и намираше сравнително лесно и орѫжие. Този човѣкъ сега приличаше на затворникъ ; останалъ безъ редица стари приятели ; мѫчно намиращъ и ножче за рѣзане на хлѣбъ, и подозиранъ и за него; потиснатъ, въ духовенъ мракъ, безъ своя книга преди всичко ; заобиколенъ отъ политически хоризонтъ, който обезсърдчава. Народътъ, накратко, бѣ обреченъ само на обири, насилия и унищожение, особено въ национално отношение.

 

Като единственъ положителенъ моментъ въ новата обстановка — главно съ огледъ на една борба, легална или нелегална — бѣ фактътъ, че турцитѣ и албанцитѣ въ Македония можехме да считаме занапредъ като съюзници, въ най-лошия случай неутрални, докато въ миналото бѣха съ турската власть по разбираеми причини. И тѣ бѣха изложеип сега на преследване. Но предварително не можеше да се знае до каква степень дѣлово ще се насочатъ противъ новата власть.

 

Както никога по-рано народътъ можеше да разчита единствено, или главно, на себе си, за да обърне вниманието на другитѣ къмъ своята сѫдба. Само на свой рискъ и при скѫпи жертви — това много повече, отколкото при турското самодържавие.

 

Очевидно, епохата на Отца Паисия не ще да е потискала нашата народность въ такава степень. Обяснимо е защо, преди още да сѫ минали нѣколко седмици отъ установяването на първия сръбски режимъ, цѣлата народна маса започна да съжалява за изчезването на турското управление. И никога по-точно народниятъ отпоръ не е отговарялъ на формулата „Свобода или смърть”. Оставаше да се чуе

 

88

 

 

само гласътъ на пушкитѣ и бомбитѣ. Всѣкакъвъ другъ гласъ бѣ заглушенъ.

 

Всѣки може да просѫди какво морално величие и воля прояви този народъ, за да се запретне наново да се бори.

 

Въ 1918 година, следъ толкова нещастни обрати въ живота на сѫщото поколѣние, при толкова замъглени перспективи, се искаше по-голѣмъ куражъ, за да подканвашъ поробенитѣ българи къмъ въорѫжена борба и въобще къмъ борба, да имъ внушишъ надежда, отколкото презъ 1910 г., или даже презъ 1893 г., — когато се създаде ВМРО. He ще сравняваме подвизитѣ отъ едната и другата епоха. Хората, които въ 1918 г. отново почваха борбата, ни приличатъ на моряци, които, няколко пѫти последователно преживѣли корабокрушения и случайно останали живи, въ мрака на непрогледна нощь наново се впускаха средъ бурното море; едничкото имъ преимущество предъ борцитѣ отъ 1893 г. бѣ, може би, тѣхната каленость да плуватъ между буритѣ; всичко друго сега бѣ несравнимо по-трудно и обезсърдчително.

 

Когато се преценява значението на единъ човѣкъ за дадено дѣло, трѣбва да се взима предвидъ доколко тоя лесно може да бѫде замѣненъ съ другъ. Тодоръ по това време притежаваше най-голѣмия авторитетъ на македонски борецъ. Оказа се, че е ималъ отличенъ усѣтъ ; схвана, че пакъ е нуждна борба. И най-после, показа се съ най-голѣма воля — лично започна борбата при тия тежки условия. Съ тѣзи си качества той стърчи надъ съвременницитѣ си. Съ тѣхъ още единъ пѫть се наложи надъ всички. Героично е поведението на Александрова въ онова време, класично за българитѣ по своето отчаяние, безпѫтица и примирение. Той имаше и врагове. Но и тѣ ще признаятъ, че неговата воля разора нивата на народния духъ, тъй опустошена отъ пороитѣ на всички изброени несгоди, събуди македонското борчество и постави наново въпроса за Македония. Грамадната часть отъ здравото наше общество наведе смирено глава предъ дѣлото на Тодора.

 

Той не започваше нѣщо неизвестно въ миналото на нашия народъ. Той, обаче, посочи при едно почти катастрофално смущение въ българската душа, че връщане назадъ, изневѣра къмъ миналото не може да има, отказване отъ пѫтя на българщината не може да се допустне.

 

Името на Тодоръ ще остане историческо. Извършеното отъ него не бѣше безъ влияние и върху общественитѣ настроения всрѣдъ цѣлата българска народность ; а имаше отгласъ и надалече. [*]

 

Заслугата на ВМРО следъ 1918 година е по-голѣма отъ тая презъ 1910 година и поради това, че сега бѣ въ опасность духътъ на цѣлокупната българщина.

 

 

*. Тѣзи редове за Т. Александровъ бѣха отпечатани въ други книги, излѣзнали съ мои псевдоними; но тѣ сѫ вече напълно изчерпани. И на други мѣста въ настоящата книга съмъ оставилъ нѣкои страници, сѫщо печатани отдавна въ други, изчерпани вече издания. Тѣ се отнасятъ главно до преценки за лица и събития; и поради това не смѣтнахъ, че е нуждно сѫщитѣ преценки тукъ да предавамъ съ други думи.

 

89

 

 

Появяването на ВМРО влѣ cтpyя на куражъ всрѣдъ патриотитѣ въ свободна България. Мнозина се сепнаха следъ вцепенението имъ отъ погрома, започнаха да стѫпватъ на по-здрава почва. Мнозина повѣрваха, че наистина, колкото и да е голѣмъ неуспѣхътъ, претърпѣнъ е именно само единъ неуспѣхъ ; че съ него не се е свършила историята на българския народъ.

 

* * *

 

Връзкитѣ си съ поробена Македония Тодоръ Александровъ подържаше още отъ първия день следъ войната, като между другото събираше и правѣше обществено достояние всички данни относно проявитѣ на поробители. Той разполагаше съ стари куриери, годни за мълчалива и рискована работа, имащи познанства изъ разни околии на страната. Това бѣха най-скромни и най-преданни хора, излѣзнали изъ срѣдата на простия народъ. Биографията на който и да отъ тѣзи труженици би представлявала увлекателенъ разказъ за страдания, приключения и борби ; стотици пѫти тѣ бѣха минали здраво охраняваната отъ поробителя македонска граница. Нѣкои измежду тѣхъ бѣха доста възрастни, но си служеха съ орѫжието по-добре отъ младитѣ. Въ тѣхната срѣда човѣкъ най-добре разбираше кѫде е истинската сила и опора на ВМРО, каква цена има фанатизираниятъ за една идеална цель селянинъ, какви жилави корени е хванала пророческата проповѣдь на основателитѣ на ВМРО. Такива скромни, но голѣми чрезъ дѣлата си люде изъ недрата на народа, каквито бѣха напримѣръ, дѣдо Зао, отъ с. Емирица, Кратовско, Теодоси Хаджията, дѣдо Симеонъ Клинчарски, отъ с. Пресѣка, Кочанско, и мнозина други селски дейци, бѣха сѫщо и околийскитѣ войводи, чрезъ които Александровъ като съ свои дѣсна рѫка започна организирането на широката селска маса. Тѣ бѣха работили нелегално още презъ турския режимъ.

 

Следъ като нарами пушката, главната работа на Александрова въ началото — т. е. презъ пролѣтьта на 1920 г. — бѣ въ южнитѣ поли на Осоговската планина ; постепенно мрежата се разшири къмъ долината на Брѣгалница, къмъ Овче-поле, Скопско и пр.

 

* * *

 

Какъ действуваше Тодоръ всрѣдъ народа най-добре би било това да ни разкаже нѣкой човѣкъ изъ срѣдата на селската маса. На единъ неговъ четникъ, Димитъръ Медаровъ, отъ с. Дулица, Царевоселско бѣха поставени нѣколко въпроси. Неговиятъ отговоръ-описание предавамъ тукъ безъ никакви измѣнении, така както е билъ стенографиранъ, надѣвайки се че и читателитѣ ще го намѣрятъ интересенъ, защото дава едновременно впечатления за личностьта на Тодора и за началнитѣ усилия по организирането на селянитѣ около Брѣгалница.

 

Медаровъ е измежду най-добритѣ четници отъ областьта по

 

90

 

 

Тодоръ Александровъ.

 

91

 

 

горното течение на Брѣгалница, Царевоселско и Кочанско. Той бѣ безъ образование, но буденъ. Разбираше много работи по-добре отъ хората съ наука. Твърде любознателенъ бѣше, каквито — впрочемъ — бѣха мнозина негови другари. Отличаваше се съ несломимъ български духъ, голѣмо юначество и непобедима вѣрность къмъ освободителното дѣло. Медаровъ разказва :

 

„Роденъ съмъ на 1 октомврий 1902 г. Баща ми бѣ отъ сѫщото село и се занимаваше съ земедѣлие. Срѣденъ селски чорбаджия. Имаше около двеста кози, стотина овци, тридесеть-четиридесеть говеда на времето. Разполагаше съ десетина коне. Отглеждаше и пчели. Сѣеше предимно житни храни, малко нѣщо оризища. И майка ми е отъ сѫщото село. Бѣхме три сестри и трима брати. Азъ съмъ срѣдниятъ отъ братята. По-голѣмиятъ и по-малкиятъ отъ мене и до сега се занимаватъ съ земедѣлие (Думитѣ на Медарова сѫ записани на 17 августъ 1944 г.).

 

„He съмъ посещавалъ никакво училище. У селото ни не е имало никога училище. Азъ съмъ самоукъ. Знамъ много добре да чета и пиша български ; служа си съ латиница. До осемнадесетгодишна възрасть, до идване на сърбитѣ, бѣхъ въ селото си ; помагахъ на баща си, докато бѣ живъ. Помина се отъ естествена смърть презъ 1912 г. Запомнихъ погрома съ това че „фронтътъ се напуска”. Масово българската армия напускаше Македония. Даже дойдоха български войници, които ние превлѣкохме оттатъкъ границата. Пѫтьтъ имъ бѣше прекѫснатъ отъ дошлитѣ сърби. Много отъ тѣхъ превеждахъ азъ лично презъ границата до българската територии. Касае се за български пленници у сърбитѣ.

 

„Настаниха се сърбитѣ. Говори за времето следъ края на свѣтовната война. Почнаха да правятъ обиски по селата. Азъ имахъ една пушка, бѣхъ я прибралъ при погрома. Случайно при единъ обискъ ми намѣриха пушката. Следъ много тормози останахъ въ кѫщи. He следъ дълго почна да се слуша за нѣкакви комити. За мене бѣше ясно, че тѣзи комити сѫ за освобождението на Македония. Най-напредъ дойде нѣкой си Стефанъ заедно съ четата (това е Стефанъ Караджата отъ с. Пантелей, Кочанско — бел. наша). Направиха събрание въ нашата кѫща. Това е къмъ срѣдата на 1920 г. Извикани бѣха всички мѫже отъ селото. To е около осемдесеть и петь кѫщи, съ около осемдесеть мѫже. Помня какво каза той на събралитѣ се мѫже. Най-напредъ що е организацията и защо е тя, какво е допринесла организацията въ миналото, презъ турското робство, и какво презъ миналото сръбско робство, следъ балканската война.

 

Точно тогава се бѣха появили нѣкакви наричани разбойници, подържани отъ българското правителство на Стамболийски. Тѣ обираха каквото имъ попаднеше — пари, скѫпоценности. Стефанъ каза, че тѣ трѣбва да се запратъ и унищожатъ, да не имъ се дава никакво гостоприемство, да не имъ се вѣрва, ако говорятъ отъ името на организацията. Всѣки да имъ иска откритъ листъ отъ организацията. Имена не спомена. Следъ това събранието се разтури.

 

91

 

 

Отидоха си и комититѣ. Събранието стана нощемъ. Поставено бѣ начало на организацията въ селото, избрано бѣ рѫководно тѣло.

 

He следъ дълго дойде при насъ войводата Симеонъ Клинчарски. И той направи събрание. Понеже следъ 1918 г. за пръвъ пѫть идва Симеонъ наново като войвода, иска да се запознае съ ceлянитѣ, да ги види.

 

Още веднажъ дойде и Стефанъ. И той прави събрание. Всичкитѣ срещи ставаха въ нашата кѫща. Спомнямъ си една случка на това събрание. Селянинътъ С... С... се оплака предъ войводата, че нѣкой си турчинъ влѣзналъ въ любовни отношения съ младата му снаха. Войводата веднага нареди да бѫде извикана подъ стража самата жена. Двама четници я доведоха предъ цѣлото събрание. Той я пита наистина ли има любовни отношении съ турчинъ отъ Калиманци. Ти искаше да откаже, но се намѣсиха всички селяни, които знаеха. Tя призна истината. Каза, че ѝ донесълъ подаръци, дрехи за носене. Войводата нареди да бѫдатъ донесени тия подаръци. Той ги разкѫса въ самото събрание. Предупреди я, че ако се повтори сѫщото, ще бѫде наказана така, както организацията наказва всички, които блудствуватъ.

 

He се мина много, турчинътъ продължава пакъ да идва. Изглежда, жената му е разказала воичко. Единъ день ме викатъ въ пoлициятa въ Царево-село. Отивамъ тамъ, околийския началникъ, не помня кой бѣше, почна да ме пита, откѫде си, що си, кои идватъ при васъ вечерно време, защо се събиратъ селетнитѣ. Разбира се, и дума да не става за признание. Бѣхъ осемнадесеть годишенъ. Отказвахъ всичко ; нито селяни идвали, нито съ нѣкого имаме нѣщо. Вижъ, аргати имаме, може би за тѣхъ да говори господинъ началникътъ. Отначало искаше очевидно съ добро да научи. После ме арестуваха. Каза на единъ отъ полицаитѣ да ме заведе нѣкѫде. Вземи го и го заведи, и да каже всичко, кои идвали и т. н. Такива бѣха порѫкитѣ на стражара. Разбрахъ играта. Вървѣхъ предъ него. При излизане отъ салончето, успѣхъ да му зaтвopя вратата подъ носа, па като я драснахъ, а бабачко! Изгубихъ се въ града и се върнахъ у дома. Още на другата сутринь стражаритѣ ме потърсиха. Разбира се, азъ не спѣхъ въ кѫщи. Азъ съмъ вече нелегаленъ, но съмъ все още въ селото. Четата вече знае, че сѫ ме подгонили и че оная жена ще да е издала организацията.

 

Пакъ дойдоха комити, но не Стефанъ, не и Симеонъ. Идва нѣкой Тодоръ Александровъ. Както и другитѣ преди, така и тѣ сега дойдоха по-късно вечерьта. Повечето бѣха млади хора. Само той имаше брада. Азъ ги, разбира се, наблюдавахъ съ почти детинско любопитство. Даже видѣхъ, че на тоя съ брадата перелината не бѣше като на другитѣ. Имаше нѣкаква прибавка отдоле, на кpaя. Казаха, това билъ Старио. Така го викаха и четницитѣ и ceлянитѣ. И никой нищо не прави безъ да пита Старио. Какво ще вeчepямe ? Питайте Старио ! Какво да се направи съ онaя жена ? Питайте Старио ! Все Старио ! Живо се заинтересувахъ да узная кой е, джанъмъ, Старио, дали точно тоя съ брадата или нѣкой другъ. Установи се, че Старио

 

92

 

 

не е никой другъ, а самъ Тодоръ Александровъ, а Тодоръ Александровъ не е никой другъ освенъ тоя съ брадата. Той тя билъ главатарь на всички комити !

 

Между селянитѣ бѣше и рѫководительтъ Николчо Апостоловъ. Тоя съ брадата, Старио, пита Николча :

 

— Кѫде е вашиятъ комита, що е избѣгалъ въ скоро време ?

 

— Той е тукъ, ние сме въ тѣхната кѫща. Ето го, това момче е ! — ме посочи Николчо.

 

He си спомнямъ дали изпитахъ радость или страхъ. Струва ми се, всичко стана много просто, обикновено.

 

— Какъ се казвашъ ? — пита ме Старио.

 

Казахъ му името, тритѣ имена.

 

— Самъ ли ходи въ Царево-село или те караха ?

 

— Викаха ме. Отидохъ самъ.

 

— Какво те питаха въ Царево-село ?

 

Казахъ му, че сѫ ме питали кой е идвалъ въ нашата кѫща, защо сѫ се събирали селянитѣ, кой е билъ тамъ и какво имъ е говорилъ. Нищо не съмъ чулъ, нищо не съмъ видѣлъ, освенъ когато имаме аргати.

 

Тогава началникътъ извика единъ полицай да ме закара нѣкѫде, но успѣхъ да избѣгамъ. Дойдохъ си пакъ у селото.

 

—Кѫде спа ?

 

— Спахъ у други селяни.

 

— Ами ако те викатъ пакъ, ще идешъ ли пакъ ?

 

— Нѣма да ида.

 

— Защо нѣма да идешъ ?

 

— Така нѣма да ида. Да ме арестуватъ ли !

 

— Ами кѫде ке идешъ ?

 

— Ке се криямъ.

 

Толкова съ мене. Продължи да разговаря съ рѫководителя. Презъ това време той се загледа въ една зайяка кожа на стената. Обърна се къмъ мене и вика :

 

— Димитре, вика, кой е тукъ ловджия отъ васъ ?

 

— Азъ съмъ ловджш, азъ съмъ го убилъ.

 

— Имашъ ли ловджийска пушка ?

 

— He, с манлихера го убихъ.

 

— А, значи можешъ и зайци да тепашъ ! Много ли си утепалъ ?

 

— Утепалъ съмъ петь-шесть.

 

— Значи, ти си добъръ стрелецъ.

 

— Разбирамъ малко отъ стрелба, викамъ азъ.

 

Направи си събранието Тодоръ, но не на всички селяни, на по-виднитѣ само. И си заминаха, разбира се.

 

На тръгване Тодоръ каза :

 

— Да се пазишъ, защото иначе ще те откаратъ въ затвора, или пъкъ ако не можешъ да седишъ тукъ, да те изпратимъ въ България.

 

Азъ не пожелахъ да отида въ България, като му казахъ, че не може да ме хванатъ.

 

He се мина много време, всѣки случай наскоро, дойде рѫководительтъ при мене. Каза ми да отида въ съседното село Цѣра. Тамъ

 

93

 

 

билъ Старио. Щѣлъ да ми каже нѣщо. Заминахъ веднага. Намѣрихъ го въ село Каменица. Тамъ престояхме два дни, безъ да ми каже защо ме е викалъ. Отъ Каменица потеглихме за Цѣра. Каза ми да върви и азъ съ тѣхъ. Азъ съмъ облеченъ както и всички селяни. Комититѣ напълно униформирани. Отъ Цѣра минахме въ село Безиково. Старио нищо не ми казва. Чудя се защо ; но всичко правя заедно съ тѣхъ. Въ Безиково престояхме единъ день. Старио ме извика и ме пита :

 

— Димитре, имашъ ли си пушка ?

 

— Имамъ, отговарямъ азъ.

 

— Нали тя я взеха сърбитѣ, бе ?

 

— И друга имамъ, казвамъ.

 

— Хубава ли е пушката ?

 

— Хубава е.

 

— Съ нея ли тепашъ зайцитѣ ?

 

— Съ нея.

 

— Ще идешъ, казва, да си вземешъ пушката, и колкото имашъ патрони, ще ги вземешъ всичкитѣ. Ще дойдешъ довечера тукъ, като се стъмни.

 

Разбира се, изпълнихъ заповѣданото. Още презъ дени тръгнахъ. Като се стъмни, бѣхъ се вече върналъ.

 

— Искашъ ли да идешъ комита ? — пита ме Старио.

 

— Азъ искамъ, ама дали ще ме приемете.

 

— Всѣки, който желае, може да бѫде комита.

 

И азъ тръгнахъ.

 

Вървѣхме около двадесеть дни. Той ме отдѣли и ме изпрати съ друго отдѣление. До тогава нѣмаше въ Царевоселско чета. Привременъ войвода стана Шаренъ Ампо ; цѣлата ни чета броеше трима българчета и две турчета.

 

— Ще отидете въ Царевоселско и ще организирате селата както ги организираме досега тукъ.

 

Отдѣлихме се отъ Мишино. Следъ нѣколко днш пристигнахме въ царевоселска околия. Почнахме работа. Вървеше много добре. Навсѣкѫде ни се даваше приемъ. Организирахме почти цѣлото Царевоселско, чакъ до Малешевско. Въ Малешевско върлуваха разбойнически чети, правѣха обири, хайдутлуци, конье крадѣха. Като говорихме на събранията, говорихме и противъ разбойнишкитѣ чети, понеже това бѣше задачата на Старио — да бранимъ населението отъ всичко. Тѣ вече подушиха това, разбойницитѣ. Бѣха нѣколко чети. Изпратиха ни закани — или ще напустнемъ тѣхната околия, или ще бѫдемъ избити. Веднага съобщихме на Тодора. Той ни порѫча да се отдръпнемъ тамъ дето е безопасно, дето не върлуватъ тѣ. По-късно ще се оправимъ съ тѣхъ. (Почти всички тия малешевци, които на своя глава сѫ станали нелегални, или сѫ побѣгнали отъ сръбската армия, или по други причини сѫ станали качаци. Щомъ се появи ВМРО, а особено като пристигна въ Малешевско Ефремъ Чучковъ, тѣ влѣзнаха въ редоветѣ на организацията и чрезъ смѣли дѣла заличиха ония прегрѣшения, които нѣкои отъ тѣхъ бѣха

 

94

 

 

извършили преди това. Въ Малешевска околия се повтори сѫщото, което на времето и Гоце Дѣлчевъ трѣбваше да преодолява, укротявайки буини хора, станали сетне вѣрни и неуморни дейци — б. н.).

 

„Въ Царевоселско, само село Драгобраща бѣше останало неopганизирано. Причината : имало нѣкакъвъ сръбски шпионинъ, който всичко донасялъ. Селянитѣ се плашатъ отъ него, защото ще ги открие. А трѣбваше да се организира това село, защото е вѫзелъ къмъ Плачковица. Старио на всѣка цена искаше да бѫде организирано това село. Селянитѣ настояваха да бѫде премахнатъ тоя сръбски шпионинъ, Насе Капетански, който действително бѣше опасенъ човѣкъ. Той бѣше съ едно око кьоравъ. Ние трѣбваше да намѣримъ начинъ да туримъ край на неговото шпионство.

 

Една нощь отивамъ право въ неговата кѫща и го извиквамъ на сръбски. Той се обади отвѫтре. Пита кой е. Предварително бѣхме научили името на сръбския стражарь, „командиръ станице”. Азъ се обадихъ съ неговото име. Той запали газеничето и отвори вратата. Бѣхме си разпредѣлили работата предварително. Едни заставатъ на вратата, а азъ и Ампо влизаме направо въ кѫщи. Като влѣзохме, Насе видѣ, че не сме сърби, а комити. Изплаши се доста. Почна да ни пита, гладни ли сме и искаме ли хлѣбъ. Казахме, гладни сме, не сме вeчepяли, въпрѣки, че бѣхме вeчepяли. Той нареди да притотвятъ ядeнe. На бърза рѫка приготвиха ядeнeтo, като той очевидно вѣрваше, че следъ това ние ще си заминемъ. Наточи въ единъ котелъ доста вино. Но отъ насъ нѣма кой да пие, защото всички сме млади хора. Младитѣ не сѫ по тaя часть, особено ceлянитѣ, казахме му.

 

— Бай Насе, ние ще спимъ тукъ и утре ще сме при тебе на гости.

 

Тогава той още повече се изплаши.

 

— Може да спите, може и утре да денувате, азъ ще заколя една овца. Ще кажа на женитѣ да oмecятъ баница, но при мене всѣки день идватъ стражари. И утре ще дойдатъ, рано, рано, за ракия, както винаги.

 

— Бай Насе, насъ не ни интересува дали тѣ ще дойдатъ. Ако дойдатъ, добре дошли.

 

По тоя начинъ искахме да го принудимъ да стане или откритъ шпионинъ или добъръ нашъ работникъ.

 

Той бѣше доста хитъръ. Разбра цѣлата игра. Но нѣмаше какво да прави. Все продължаваше да настоява да идемъ на друго мѣсто, той да донесе храната тамъ. Така, да бѫде въ друга кѫща. Ние, обаче, не искахме да чуемъ ; ние си бѣхме опредѣлили планъ. Никой отъ насъ презъ цѣлата нощь не мигна, като знаехме, че се намираме въ една кѫща, кoятo бѣше нѣщо като свърталище за сърбитѣ. Съмна. Тогава Насе каза :

 

— Мога ли да излѣза. Сърбитѣ ще останатъ непремѣнно тукъ, ако азъ съмъ тукъ.

 

— Можешъ да идешъ кѫдето искашъ, но дойдатъ ли сърбитѣ, почне ли сражение, живъ човѣкъ нѣма да излѣзе отъ твоето семейство.

 

95

 

 

Яхна мулето бай Насе и замина на нѣкѫде. He се мина половинъ часъ, и действително сърбитѣ дойдоха. Личеше, че нѣма предателство ; вървятъ къмъ нашата квартира най-обикновено, безъ да взематъ нѣкакви мѣрки. Още нестигнали завикаха : „Газда, газда !". Излѣзе стрина Насевшца и имъ казва :

 

— Нѣма го мѫжа ми, излѣзе по работа.

 

— Щомъ го нѣма газдата, утре пакъ ще дойдемъ.

 

Отидоха си. Следъ два часа се върна Насе. Извикахме го при насъ. Наредихме му да отиде да каже отъ кѫща на кѫща да дойдатъ мѫжетѣ на събрание въ дома му. Така и стана. Той отиде, съобщава на цѣлото село.

 

— Чета е дошла въ моята кѫща и вие всички да дойдете, щомъ се стъмни.

 

Всичкитѣ ceляни се събраха. Имаше около осемдесеть души. Говорихме и предъ тѣхъ, както и навсѣкѫде, това, което ни бѣше наредено отъ Старио. Къмъ края трѣбваше да се избере рѫководно тѣло. Цѣльта ни бѣше самиятъ Насе да стане рѫководитель, той да подканва селянитѣ да работятъ. Казахме да си избератъ рѫководитель, но изтъкнахме, че за такъвъ желателно е да бѫде избранъ бай Насе. Селянитѣ се поогледаха и почнаха да се чудятъ какъ може да бѫде това. Бѣше ачикъ, че бѣха недоволни отъ нашата препорѫка. Ние обаче нacтoяxмe, и селянитѣ се съгласиха. Предоставихме на самия Насе да си избере помощници.

 

Отидохме си. На новии рѫководитель порѫчахме нѣкои работи да ни изпрати въ Виница. He бѣше за покупкитѣ, а искахме да видимъ дали е влѣзналъ въ революционната борба или ще предаде. На другата вечерь, порѫчкитѣ бѣха дошли благополучно. Даже и ни пишеше, че е много тихо и спокойно. Тъй си остана Насе рѫководитель до последния моментъ. Заварихъ го живъ и здравъ, като се върнахъ сега презъ 1941 г. Самъ ме потърси у насъ, взелъ едно кило ракия. Отпразднувахме свиждането си, както трѣбва.

 

Съобщихме на Старио, по кой начинъ сме ликвидирали съ опасностьта отъ Насе Капетански. Старио не ни се сърди.

 

Връщаме се сега къмъ района на разбойницитѣ. Този пѫть къмъ насъ се присъединиха и маса селяни, въорѫжени за борба противъ разбойницитѣ. Поразгонихме ги. Обаче не се сражавахме. Тѣ бѣгаха, въпрѣки, че бѣха доста, може би надъ тридесеть души. Боеха се отъ организационнитѣ хора и бѣгаха. Върнахме се обратно. Имаше писмо отъ Старио веднага да се върнемъ при него. Заварихме го въ село Дулица. Почна да ме разпитва най-подробно, и то само мене : какъ сме ходили, какъ сме работили, каква храна, какво сме искали, пили ли сме, какво ни е било държанието ; разпитваше ме само мене отдѣлно отъ другитѣ. Всичката тая работа на мене не ми бѣше ясна; защо мене, а не по-старитѣ отъ мене. Разправихъ му всичко както си бѣше. Азъ останахъ при Тодора. Останахме само трима: Тодоръ и двама четници. Всички други изпрати нѣкѫде, кѫде — не знаехъ. Ходихме около два месеца само ние тримата. Най-трудното бѣше да издържимъ часови. Обаче нощно време и Тодоръ стоеше часови, докато ние спимъ. После дойде Ефремъ Чучковъ, още съ нѣколко другари.

 

96

 

 

Азъ не знаехъ кой е тоя Чучковъ. Седѣ при насъ три-четири дни. Презъ цѣлото време се занимаваха съ Тодора. Какво говорѣха, това за насъ бѣше неизвестно, нито пъкъ се интересувахме какво говорятъ. Той се отдѣли и замина презъ Царевоселско за Малешевско. Останахме пакъ само тримата. He мина много време, дюйде Панчо Михайловъ, а съ него и Мишо Наутлията. Нѣколко дни по-късно дойде и Стефанъ (оня сѫщиятъ, които най-напредъ дойде у насъ). Бѣхме заедно около една седмица, Панчо, Стефанъ, Тодоръ.

 

Стефанъ и Панчо заминаха нѣкѫде къмъ Малешевско, а Стефановитѣ четници, петь-шесть души, останаха при Тодора. Тогава Старио ме повика и ми каза :

 

— Ти, казва, ще съблечешъ комитскитѣ дрехи. Ще си се облечешъ съ селскитѣ си дрехи. И ще останешъ въ района цивиленъ съ орѫжието. Ето ти откритъ организационенъ листъ. Да ти го прочета ли ?

 

Почна да го чете : „Дава се настоящия откритъ листъ на Медаровъ. Всички рѫководители да му даватъ пълно съдействие. Той остава като районенъ войвода на милицията".

 

— Знаешъ ли, какво ще изпълнявашъ, Димитре ?

 

— He знамъ, бай Тодоре.

 

— Ти оставашъ привременно, докато има нужда този районъ, като селски районенъ войвода ; ще рѫководишъ милицията противъ разбойницитѣ, тия, които праща българското правителство, които грабятъ и тормозятъ населението. Имашъ всички права ; кѫдето ги откривашъ, ще се сражавашъ, и ще съобщавашъ на време. Нѣма да избирашъ срѣдства. Който не иска да изпълнява заповѣдитѣ, ще го пращашъ веднага право при мене. Още довечера ще заминешъ, Димитре !

 

Азъ си взехъ открития листъ. Вечеряхме. Раздѣлихме се. Цѣлунахме се, както си е най-обикновено въ комитския животъ. Бѣше презъ пролѣтьта на 1922 година.

 

Той кѫде отиде, не зная. He се мина една седмица, действително разбойници почнаха да идватъ. Азъ постоянно събирахъ милиция, по петдесеть-шестдесеть, понѣкога сто души. Преследвахъ най-жестоко тѣхъ. Даже заловихме нѣкои отъ тѣхъ, нѣкои избихме, нѣкои ятaци унищожихме. Презъ цѣлото време се занимавахме съ тѣхъ, до идването на тѣхната голѣма група, начело съ Крумъ Зографовъ, Яне Цѣрски, Мите Суджукаро, Йорде Гърдовски, Църнилишки и др. Влѣзохме веднага въ диритѣ имъ. Като видѣхъ че групата е много голѣма, веднага изпратихъ специаленъ куриеръ при Тодора и му обадихъ най-подробно. Той ми отговори, че е знаелъ предварително, преди да тръгнатъ отъ Кюстендилъ, и ми даваше най-строги нареждания да се движа непосредствено по петитѣ имъ съ моята милиция. Това и сторихъ. На третия день тѣ сѫ вече почти въ клопката. Отъ едната страна съ моята милиция, която бѣше около сто души, а отъ другата страна Тодоръ, много наблизу. Старио ми писа точно какъ да разпоредя милицията. Пишеше ми, че отъ другата страна ще бѫде Панчо Михайловъ. Ще чакашъ нареждане, пишеше ми Тодоръ, азъ ще тя дамъ нареждане кога да почне сражението. Самата

 

97

 

 

разбойническа група се намѣри въ срѣдата. Презъ дени нѣкакви преговори се водиха. Старио имъ бѣше предложилъ да оставятъ орѫжието и да се върнатъ отдето сѫ дошли — въ България. Иначе ще бѫдатъ избити. Тѣ привидно се съгласили, като искали да печелятъ време, докато се стъмни. Като почна да се смрачава, отказаха да направятъ това. Старио дава нареждане да стѣгаме обръча. Преди мракъ сражението и отъ дветѣ страни почна. Тѣ използуваха гѫстата гора, за да се измъкнатъ невредими. Още сѫщата нощь азъ продължихъ преследването имъ, безъ да зная кѫде оставатъ Тодоръ и Панчо Михайловъ. На другия день получихъ нареждане отъ Тодора да ги преследвамъ съ милицията си. Той не ми пишеше за неговото пристигане или кѫде се намираше. Разбойнишката група се бѣше раздѣлила на две : едната часть замина къмъ Щипско нѣкѫде, другата обратно къмъ границата. Тази именно група се сражава на втория день съ сърбитѣ и оттамъ мина назадъ за България. Крумъ Зографовъ стига до село Кошево, Щипско. Сърбитѣ откриватъ сражение и убиватъ самия Зографовъ. Кой както намира за добре, така се връща отдоле — по двама-трима. Нѣкои отъ тѣхъ паднаха въ наши рѫце.

 

Така завърши акцията на голѣмата разбойнишка група.

 

Опасностьта отъ разбойницитѣ бѣше намалѣла много. Работѣхъ цѣлото лѣто до есеньта. На 21 ноемврий бѣше доста студено. Имаше и снѣгъ. А трѣбваше да замина съ двама-трима милиционери да провѣри въ село Безиково. Имаше донесение отъ ceлянитѣ, че нѣкакви хора се движили, които не знаели какви сѫ. Трѣбваше да провѣри да не сѫ нѣкои отъ разбойницитѣ. Вечерьта вървимъ къмъ село Безиково, безъ да подозираме, че има сръбска засада. Изведнажъ почна стрелба презъ нощьта. Раниха ме тежко и въ двата крака, въ бедрата покрай самия кокалъ. He бѣше опасно за живота, но никакъ не можехъ да се движа. Презъ нощьта ме изнесоха другаритѣ до една кѫща, отъ тамъ до друга, трета и т. н. Съобщихъ веднага ,на Тодора, какво е положението. Той незабавно ми изпраи цѣрове, бинтове, йодъ и нѣкои други работи. Старио нареждаше привременно да употрѣби тѣзи цѣрове, а той щѣлъ да нареди да дойде нѣкои докторъ отъ Кочани, защото било невъзможно да ме изпрати въ България, дето режимътъ билъ много опасенъ. Минаха два-три дни. Престояхъ въ една овчарска колиба. Една вечерь дойде нѣкой си докторъ отъ Кочани. Той ме разпита кѫде съмъ раненъ и кой ме е ранилъ. Казахъ, не знамъ кой ме е ранилъ. He му казахъ, че съмъ комита. He ми бѣ известно дали знаеше, че азъ съмъ действително нелегаленъ. Личеше, че докторътъ не мисли, че има работа съ нелегални хора. Нейсе, превърза ме, изми ми ранитѣ, остави ми цѣрове, които искахъ да плати. Но той не искаше да приеме паритѣ. Дадохъ му тогава само десеть динара. Той каза, трѣбвало да отида въ Щипъ, раната могла да се разлюти, почнала да се инфектира. Отговорихъ му, ще отида. А тоя : по-скоро, иначе може да умрешъ !

 

Оная жена, за които говорихме въ началото, научила, че съмъ

 

98

 

 

раненъ. Казала на турчина : нѣкой докторъ идвалъ отъ Кочани. Единственъ докторгъ отъ Кочани билъ тоя. Значи, нѣма другъ. Хващатъ го сърбитѣ и го разпитватъ най-подробно. Държали го петнадесеть дни арестуванъ. Той май е разбралъ какво е положението и твърдѣлъ, че не е преглеждалъ никого. Пустнали го.

 

Макаръ и да останахъ съ тая едничка превръзка, въпрѣки пророчествата на доктора, не умрѣхъ. Стояхъ въ колибата до пълно изцѣряване. Следъ единъ месецъ бѣхъ на кракъ. Старио се интересуваше постоянно за моето изцѣряване. Като му съобщихъ, че азъ вече съмъ почти напълно здравъ, той ми писа : „До пълното ти съвземане ще чакашъ, азъ ще ти обадя кѫде ще отидешъ". He се минаха двадесетина дена, идва единъ селянинъ и ми съобщава, че Старио е наблизо и ще дойде довечера еди кѫде си. He чакахъ, още презъ деня отидохъ направо тамъ, понеже си бѣхъ цивиленъ.

 

— Браво, казва ми Тодоръ, ти си напълно здравъ. Какъ прекара ? He можаха да те хванатъ нѣкѫде ; рекохъ си, ще те хванатъ като боленъ и раненъ.

 

Казахъ му, че отъ сърбитѣ съмъ прекаралъ най-спокойно.

 

— Е добре сега, кѫде ти сѫ четнишкитѣ дрехи ? Трѣбва да ги облечешъ, стига си ходилъ цивиленъ.

 

Посочихъ му кѫде сѫ. Веднага извика рѫководителн.

 

— Димитре, кажи кѫде сѫ дрехитѣ, да изпрати рѫководительтъ единъ човѣкъ да ги донесе.

 

Рѫководительтъ нареди потрѣбното. Дрехитѣ до вечерьта ми бѣха вече предадени. Азъ пакъ се облѣкохъ като четникъ.

 

Сега вече ме прехвърли къмъ четата на Панчо Михайловъ. Трѣбвало четата на Панчо да бѣде голѣма срещу разбойника Стойче Добревъ въ Качанско ; трѣбваше да го унищожимъ.

 

— Димитре, ти отивашъ съ Панчо, каза ми Старио. Ще останешъ за известно време при него. Нали нѣмашъ нищо противъ ?

 

— Нѣмамъ, разбира се, защо ще съмъ противъ.

 

— Хайде сега довиждане, куриерътъ те чака.

 

И тръгнахме съ единъ селянинъ.

 

На другата сутринь бѣхъ вече при Панчо Михайловъ. Носѣхъ отъ Старио и писмо до него. Дадохъ го на Панчо, той го прочете и каза :

 

— А, Медаровъ, оставашъ при мене, много добре, отлично. Знаешъ ли кѫде ще отиваме ?

 

— He знамъ, бай Панчо.

 

— Ще идемъ днесъ-утре да унищожимъ онзи мръсникъ Стойче Добревъ. (Добревъ бѣ избѣгалъ отъ България съ помощьта на българската полиция и се бѣ предалъ на сърбитѣ. Тѣ го поставиха начело на една банда за тормозене на българитѣ въ Брѣгалнишката область. Другаде повече се спираме върху него. — Бел. наша).

 

Още веднага той даде нареждане да се събере всичката милиция, около петдесеть души. Събра се милицията до вечерьта и тръгнахме за село Градче. Оттамъ отидохме въ Червена нива, по посока на Кочанско поле, изъ полскитѣ села, защото тамъ се подвизавалъ Стойче Добревъ съ неговата чета. Спаднахме въ с. Спанчево. На

 

99

 

 

сутриньта — бѣше зима — студено, мъгливо, лошо. Върнѣше снѣгъ. Почти не се виждаше ницо. Часовитѣ скоро бѣха забелѣзали сърби, които идатъ по посока къмъ насъ. Бѣхме раздѣлени въ три квартири, недалече една отъ друга. Наскачахме, взехме пушкитѣ, готови за сражение. Отъ нашия прозорецъ се виждаше къмъ квартирата на Панчо Михайловъ ; сърбитѣ висятъ тамъ точно предъ вратата. Продължиха да стоятъ тамъ петь-шесть минути, безъ нѣщо да правятъ. Току изведнажъ, излиза една баба. Тѣ чуватъ нѣкакъвъ разговоръ вѫтре, а виждаше се, че другитѣ не знаеха, че сърбитѣ сѫ предъ вратата. He разбрахме какво имъ каза бабата, но тѣ се отдръпнаха уплашено и дойдоха къмъ нашата квартира. Ние имахме позиция задъ вратата, задъ прозореца на тавана, после яxъpa. Презъ една врата се влиза въ кѫщата и яхъра. Стаята е кухня и яхъръ. Дойдоха на вратата.

 

— Газда !

 

Отвътре никой не се обажда. Домакинътъ и домакинята сѫ при насъ. Домакинътъ настоява на всѣка цена да излѣзе при тѣхъ. При всѣко негово желание да се мръдне къмъ вратата, ние мълчаливо му посочвахме ножа, защото не можеше да се говори. Той пада и лѣга по очи на пода. Сърбинътъ продължава да вика и тропа. Вратата е само долепена. Домакинътъ пакъ прави движение за къмъ вратата. Ние наново му сочиме ножа. Половината пушка на сърбина вече влиза навѫтре. Неговата пушка е само една пeдя отъ нашитѣ пушки. Обаче, задъ стената той не може да види опаcностьта. Презъ това време влиза едно стражарско куче при насъ чакъ въ стаята, но не залая. Излезе мирно кучето. А они продължава да виси на вратата.

 

— Господине наредниче, нѣма газде, долага единъ стражарь.

 

Наредникътъ изтърси една дебела сръбска псувня и нареди да се отвори капака (прозореца) и погледна презъ него. Стражарьтъ блъсна съ пушка капака. Той ни видѣ.

 

— Йо, наредниче !

 

И удариха на бѣгъ, безъ да гърмятъ. Разбира се, и ние не искахме да гърмимъ. Опасно бѣше за селото, не за насъ. Тѣ избѣгаха право за Кочани. Бѣше около пладне. Знаехме си ние каква е опасностьта. Веднага напустнахме селото, безъ да чакаме мракъ. Бѣхме всичко къмъ осемдесеть души. Помогна ни зимната мъгла.

 

He следъ дълго сърби дошли съ войска въ селото, хванали селяни, били ги. Нашиятъ домакинъ всичко е призналъ, домакинята нищо. Извадили ги на очна ставка. Жена му вика :

 

— Ти че лъжешъ, лъжешъ, но защо лъжешъ и началника. He знаешъ ли, че баницата месихъ на децата, не знаешъ ли че ния я изядохме на вечерята ? Оти ги лъжешъ хората ?

 

— Ти наистина ли лъжешъ, бре ? — пита го началникътъ.

 

— Лъжа — отговари ceлянинътъ.

 

— Защо ?

 

— Биха ме. Бой до умирачка.

 

Това хваща мѣсто — отърваха се само съ боя.

 

Сѫщата нощь ние продължихме да диримъ Стойче Добревъ

 

100

 

 

къмъ полскитѣ села. Ходихме по селата около една седмица. Той бѣше надушилъ и се бѣше изтеглилъ къмъ Кочани, а оттамъ се връща въ балкана. Отиваме въ село Цървена нива. Времето е ужасно, студъ, снѣгъ, нѣщо необикновено. Влизаме презъ нощьта съ една кѫща. Тамамъ бѣхме седнали, пристига единъ куриеръ, носи писмо. Подава го на Панчо. Като го прочете, погледна ме.

 

— Медаровъ, уморенъ ли си много ?

 

— Както всички и азъ.

 

— Ще вървишъ още сега съ сѫщия човѣкъ. Старио пише да заминешъ веднага за село Цѣра.

 

Безъ повече да се говори и губи време, поехъ съ сѫщия човѣкъ за село Градче, Вранинци. Пропустнахъ да каже, че ми се дадоха и двама милиционери да ме придружатъ. Останахме да денуваме въ село Вранинци, а другата вечерь презъ село Безиково вървимъ къмъ долнитѣ махали на с. Цѣра. Снѣгъ, ужасенъ студъ. Вървимъ презъ цѣлата нощь. Осъмнахме въ с. Безиково. Току-що се бѣхме разположили въ една кѫщурка, и домакинътъ дойде и каза : идатъ сърбитѣ ! Ставаме, напустнахме кѫщата, безъ да забележатъ тѣ. Но тѣ ни проследили по дирита въ снѣга. Ние бързахме да се измъкнемъ. По едно време, денски, къмъ деветь часа, решихме да починемъ съ гората. Оглеждамъ се и какво да видя ? — Сърбитѣ сѫ предъ насъ ! Докато си отворя пушката, единъ сърбинъ бѣше насочилъ своята къмъ мене. He съмъ чулъ кога е изгърмѣла неговата пушка, но когато гръмна моята, той падна. Но и азъ почувствувахъ веднага болка въ лѣвия кракъ. Снѣгътъ скоро почервенѣ. Почна се сражение. Сърбитѣ бѣха около десеть-дванадесеть души, ние само трима. Милиционеритѣ почнаха сражението заедно съ мене. To продължи до следъ обѣдъ. Убиха единъ отъ милиционеритѣ, другия раниха. Все пакъ успѣхме да се измъкнемъ и двамата, но въ различни посоки. Нито азъ знаехъ дали е останалъ живъ, нито той за мене. Само знаемъ, че е убитъ третия.

 

Въ сѫщата нощь отивамъ въ една гора. Лѣгамъ тамъ. Никакъвъ огънь, никаква кѫща. Единъ день и една нощь безъ да мърдамъ. Само си спия. Снѣгътъ ме е затрупалъ. Отъ вънъ е студено. Въ гората е тихо, не може остриятъ вѣтъръ да ме бие. Раната не е и превързана. Чакъ на третия день отидохъ при едни овчари. Прекарахъ тамъ единъ день и една нощь. Помолихъ единъ отъ овчаритѣ да занесе писмо до рѫководителя, а друго писмо пиша до Тодора. Пиша на рѫководители да препрати писмото на Тодора. Овчарьтъ занесе писмото на сѫщия или на другия день. Следъ два-три дни получихъ отговоръ отъ Старио, цѣрове, бинтове и други работи. Той ми пише, ако мога да стоя на конь, веднага да зема конь и се запѫтя къмъ него, защото при него имало човѣкъ за България, който щѣлъ да ме откара къмъ Раково. Сърбитѣ доста шарятъ, пишеше Тодоръ, да не те нaмѣpятъ като раненъ. Обаче, не можехъ да се държа на конь. За такъвъ случай, Тодоръ ме съветваше, да намѣря по-скрита овчарска колиба. Нареди да му изпрaтятъ отъ „Албания" сите (всичкитѣ) пари. Касаеше се за организационнитѣ пари, които бѣха останали въ Дулица. Да се отнасямъ къмъ Чавдаръ ;

 

101

 

 

Старио нѣмало да бѫде тукъ. Чавдаръ бѣше Панчо. Наредихъ за паритѣ, занесоха му ги всичкитѣ (на Тодора) ; казаха му, че не мога да пѫтувамъ, понеже раната ми е такава. Порѫчахъ да му кажатъ да бѫде спокоенъ, азъ ще нaмѣpя начинъ да се прикрия отъ сърбитѣ. Той се изгуби абсолютно. Нѣмахъ никаква връзка съ никого. Стояъ единъ месецъ въ една друга колиба. Намѣренъ бѣ и ранениятъ милиционеръ и го настаниха въ отдѣлна колиба. Той пъкъ бѣше още по-тежко раненъ. Безъ всѣкакви цѣрове. Азъ отдѣлихъ отъ моитѣ. Прекарахъ така около едонъ месецъ, раненъ, безъ връзка съ която и да било отъ революционнитѣ чети, нито съ Тодора, нито съ Панчо Михайловъ. Но раната не заздравяваше лесно. Непремѣнно трѣбваше хирургъ да отрѣже нѣкакво месо навънъ. Най-сетне хванахъ връзка съ Чавдаръ. Той ми разпореждаше да се опитамъ да отида въ България, въ Раково, отъ тамъ да се обадя на пункта. Тогава щѣло да се види, ще отида въ болница или не. Тогава взехъ единъ конь и съ него се добрахъ до границата на около два километра. По-нататъкъ коньтъ не можеше да върви, защото снѣгътъ бѣше ужасенъ. Коня върнахъ, а съ мене дойдоха четири души милиционери-селяни. Вървѣхме, вървѣхме, излѣзнахме до границата съ голѣмъ зоръ. Тѣ ме прикрепваха. Нагоре бѣше все пакъ нѣкакъ лесно, но надоле какъ ? Още повече раната се усложни. Отрѣзахме гранки, сложихме на тѣхъ пелерината и ме помъкнаха, като на санка, чакъ доле въ Раково. Тогава тамъ бѣше пунктовъ Мите Блацалията (Мите Блацалията е старъ деятель, който още при Винишката афера е извършилъ важна терористическа акция, т. е. двадесеть и петь години преди описванитѣ отъ Медаровъ работи —бел. наша). Той каза, че още сѫщия день ще се нареди да се провѣри въ Кюстендилъ. Защото, казва, земедѣлския режимъ е опасенъ. Първо ще пpoвѣpя, иначе не смѣл да те пусна. На другия день пристигна човѣкъ отъ Кюстендилъ. Съобщили нашитѣ хора отъ тамъ, че може. Отидохъ азъ право въ болницата. Записахъ се като житель на село Сажданикъ. Седѣхъ два-три дни въ болницата. Властьта бѣше подушила. Премѣстихъ се въ частна кѫща въ Кюстендилъ и тамъ продължихъ лѣкуването до пълно оздравѣване. На Тодора вече загубихъ следитѣ.

 

Писахъ на Чавдаръ, че съмъ напълно оздравѣлъ. Той ми отговори, и ми нареди да се явя при лицето X. и му занеса приложеното писмо, a устно да му обясня, че заедно съ него трѣбва да измъкнеме разбойника Яне Велиновъ отъ казармата по възможность живъ, ако не — да го зacтpeлямe въ самата казарма. Трѣбва да се пoпpaвя. Това наредилъ Богданъ (Стария). Азъ занесохъ писмото на посоченото лице и му казахъ устното порѫчение.

 

— Трудно е, но ще се погрижимъ.

 

Още нѣколко дни се срещахме съ него въ връзка съ работата. Фалшифицирахме подписа на единъ висшъ офицеръ на дружината. Снабдили се бѣхме съ едно фалшиво писмо на дирекцията на полицията, която изискваше тoя разбойникъ на еди коя си дата въ Coфия. Преоблѣкохме като полицейски стражарь Величко Шофьоро (Владо Черноземски — бел. наша) и нѣколко фалшиви други стражари.

 

102

 

 

Азъ останахъ като цивиленъ агентъ на полицаитѣ. Влизаме въ казармата, предаваме писмото отъ офицера на дружината на караулния началникъ, но той се противопостави. Казва не мога, додето моятъ началникъ не е тукъ.

 

— He мога, да дойде лично той.

 

— Подпишете тогава, че не го давате, за да не бѫдемъ отговорни въ София.

 

Той се върти, пакъ не се съгласява.

 

— Хайде, дайте писмото .

 

Файтонъ ни чакаше вънъ отъ района на казармата. Файтонджията, естествено, не знае какво става, не схвана играта. Като го изкарваме вънъ отъ двора на казармата и му сочиме файтона, обръщаме къмъ балкана, казахме му да кара силно. Тогава разбойникътъ Яне вижда цѣлата игра.

 

— Това е Тодоровата организация. Моитѣ уважения !

 

Закарахме го въ балкана. Ще го водиме при Тодора. Откарахме го въ село Сажденикъ, по посока на Македония. Снѣгъ. Капнали сме всички отъ умора. Пристигаме въ мракъ въ една кѫщурка. Разположихме се тамъ да спимъ. Яне моли да го пуснемъ да иде по нужда.

 

— Нека го заведатъ двама !

 

He следъ много се чу гърмежъ. Наскачахме всички. Гледамъ, Яне на тридесеть-четиридесеть крачки лети, пъргавъ. Стреляхме всички. Той пада. Върнахме се обратно въ кѫщурката. На другия день наредихме на селянитѣ да го погребатъ. Думата е за селянитѣ на с. Сажденикъ. Ние се връщаме обратно въ Кюстендилъ. Описахъ на Чавдаръ цѣлата случка. Получихъ отговоръ. Старио билъ нервиранъ по случилото се въ Сажденикъ. Следъ два дни напустнахъ Кюстендилъ, обратно къмъ Македония. Намѣрихъ Чавдаръ въ Кочанско. He се мина много време, Старио ме вика при него. Азъ се опѫтихъ отъ Кочанско къмъ Царевоселско. Срещнахъ го въ планината Голакъ, мѣстностьта Гарванъ. Още на другия день съ голѣмо нетърпение почна да ме разпитва за случилото се въ Сажденикъ, какъ е изтърванъ разбойникътъ Яне, кой го е застрелилъ, по какъвъ начинъ, и какво се е намѣрило у него. Разказахъ му подробно отъ начало до край. Бѣше много ядосанъ и ми посочи една разписка. Тодоръ се съмняваше, че е убитъ за нѣкакви пари.

 

— Димитре, ето, Яне е получилъ пари, тѣзи пари сѫ били у него — осемдесеть хиляди лева.

 

Казахъ му самата истина, както се знае до тука. Той като-чели повѣрва на мене.

 

— Добре, може би паритѣ сѫ останали нѣкѫде въ дрехитѣ му или въ багажа му.

 

Като-чели се поуспокои Старио.

 

Почна да ме разпитва, оздравѣлъ ли съмъ напълно, какъ съмъ. Оттамъ заедно съ него минахме въ Кочанско. Изпраща ме обратно при Чавдаръ. Отивамъ въ Кочанско, въ с. Оризари. Трѣбваше да съберемъ организационния данъкъ. Преседѣхме день и половина. Току-що бѣхме прибрали една часть отъ организационнитѣ пари, каза

 

103

 

 

ни се, че селото е заобиколено отъ сърби. Туй то ! Събираме набързо раницитѣ си и се измъкваме нагоре вънъ отъ селото. Бѣше на съмване. Безъ да ни забележатъ сърбитѣ, измъкнахме се и отиваме при Чардаръ въ село Вранинци. Разказвамъ му случилото се. Още не бѣхъ довършилъ доклада си за станалото, за събранитѣ пари, втурна се единъ селянинъ при насъ, за да ни предупреди, че сърби наближаватъ. Ние нарипахме, всички готови за бой. Обаче сърбитѣ продължаватъ да вървятъ, безъ да видятъ че ние сме тамъ. Вървятъ непредпазливо, най-спокойно, заметнали пушкитѣ презъ рамо. Само трима сърби се натъкнаха на насъ.

 

— Стой, горе рѫцетѣ ! — извикахме имъ ние.

 

Тѣ хвърлиха пушкитѣ и дигнаха рѫце.

 

— Ние сме бpaтя хървати — съобщиха ни тѣ.

 

Взехме имъ пушкитѣ, заразпитвахме ги. Изказаха желание да идатъ въ България. Прегледахме имъ документитѣ, отъ които се виждаше, че тѣ наистина сѫ хървати. Оставихме ги при насъ сѫщия день не като арестанти, а като свободни. Разбира се, разорѫжени ; заедно се хранѣха съ насъ.

 

Вечерьта Чавдаръ нареди да ги взема азъ и ги заведа до границата и ги остави. На третата нощь отъ задържането имъ бѣхъ вече на границата. Посочихъ имъ пѫти за България, а азъ се върнахъ обратно. Още незавърналъ се при четата, получавамъ едно писмо, въ к-ето Чавдаръ ми нареждаше веднага да тръгна за село Каменица, и то колкото се може по-скоро. Отивамъ въ това село ; но четата е вървѣла и денемъ презъ гората — заминала за границата. И азъ продължихъ въ сѫщата посока. Минахъ сѫщата нощь на българска територия, оттамъ стигамъ въ Клисура, Горно-Джумайско. Каза ми Панчо, Стамболийски е сваленъ, има превратъ въ България. Старио нарежда да бѫдемъ и ние на щрекъ. Тръгваме денски презъ гората. Запѫтихме се къмъ село Църварица. Това продължи една седмица. Настанихме се въ селското училище. Отъ Македония Чавдаръ получи писмо, че сръбски войски се движатъ къмъ границата, вѣpoятнo искатъ да окупиратъ България.

 

Почнаха септемврийскитѣ събития, есеньта 1923 гощина. Подиръ събитията заминахме съ Чавдаръ въ Македония.

 

Единъ отъ участницитѣ при превземането на Кюстендилъ съмъ и азъ (Има предвидъ превземането на града презъ зимата на 1922 г. отъ чети и милиция на ВМРО, дошли отъ Македония нелегално (— бел. наша).

 

Разпръснахме се въ Македония на нѣколко групи. Мене съ четирима души Чавдаръ изпрати и една много важна специална работа, които се изпълни благополучно. Оттамъ обратно се върнахъ при него. Бѣхме заедно до началото на декемврий. Обаче, Чавдаръ се разболѣ. За неговъ замѣстникъ остави Глигоръ х. Кимовъ. Цѣлата зима изкарахме въ Македония. Четата, естествено, не стоеше на едно мѣсто ; нѣкога се намалѣваше, нѣкога се увеличваше. Цѣлата зима бѣхме ужасно изморени. Преди Гюръовденъ азъ заминахъ на отпуска, да си почина въ България. Престояхъ тамъ на отпускъ около два месеца. Чавдаръ бѣше оздравѣлъ и сега заминаваме заедно

 

104

 

 

обратно въ Македония. Въ Кюстендилъ Чавдаръ ме запозна съ нѣкой си Мишо генералъ Недѣлковъ, запасенъ офицеръ.

 

— Ето, Медаровъ, и той ще бѫде нашъ другарь.

 

Следъ два-три дни се опѫтихме къмъ границата презъ Раково. Нашиятъ новъ другарь Мишо Недѣлковъ бѣше много приятенъ, черномуренъ, широко лице, срѣденъ ръстъ, отличенъ другарь. Азъ го разпитвамъ, отъ другарско любопитство кой е, що е, откѫде е — най-подробно. Той ми казва :

 

— Азъ съмъ синъ на генералъ Недѣлковъ. Миналата година бѣхъ въ Тиквешко четникъ, но сега искамъ да дойда при васъ.

 

На нѣколко километра отъ границата Мшшо ми казва :

 

— Медаровъ, на мене ми е много тежка раницата. Ще се откажа да пуша тютюнъ, защото не мога да го нося.

 

Извади единъ хубавъ цигарлъкъ, надписа го и ми го подаде :

 

— Подарявамъ ти го, ето ти и тютюна.

 

— Мишо, благодаря за цигарлъка, но тютюна ще го нося и следъ два-три дни пакъ ще ти го дамъ.

 

Той очудено ме поглежда :

 

— Защо ще ми го давашъ, азъ не искамъ да пуша.

 

— He, казвамъ, ще го пропушишъ.

 

— Нѣма да го пропуша, не искамъ тютюна.

 

Прибрахъ тютюна и хубавия цигарлъкъ.

 

Още на другата нощь минахме границата. Тамъ почна сражение. За голѣмо щастие, не дадохме жертви. Чухме, били сме предадени отъ единъ български старши граничарь, името му не помня. На другия день осъмнахме въ Калиманско Осое — една дѫбрава съ храсталаци. Отправихме се къмъ Кочанско. Тамъ бушуваше най-опасната сръбска потера — войска, жандармерия, милиция. Преследваха ни усилено. Преди Петровдень бѣхме въ Кочанско, въ мѣстностьта Лютио Касиръ. Потерата е силна. Три-четири дни нѣмаме вече храна. Единъ день Чавдаръ дава нареждане азъ и други дванадесеть души по нѣкакъвъ начинъ да намѣримъ храна, иначе всички четници сѫ отпаднали. Поставени бѣхме на още по-голѣма опасность безъ храна.

 

— Отъ кѫде да вземемъ хлѣбъ ?

 

— Откѫдето намѣришъ, оттамъ ! Да гледашъ да се върнешъ по-скоро, още тази нощь по възможность.

 

Безъ много да му мисли, отивамъ право при каракачанитѣ. Искаме храна отъ тѣхъ. Тѣ се дърпаха, защото много наблизу бѣха сръбскитѣ войски. Страхъ ги бѣше да дадатъ толкова храна. Азъ казахъ, четницитѣ да взематъ единъ човалъ и отъ колиба на колиба да събиратъ храна. Единъ влахъ носеше човала на рамо. Видѣха, не е шега работата, събраха сума хлѣбъ. Отиваме ние въ самата мандра, дето се прави кашкавала. Тамъ сѫ купища кашкавалъ. Кой колкото можа взехме. На всѣки случай отнесохме доста храна. Другаритѣ останаха извънредно доволни.

 

Мишо Недѣлковъ все се въртѣше около мене и ме закачаше :

 

— Майка ти те е родила все за хайдутинъ, бре !

 

И на другия день останахме на сѫщото мѣсто. To бѣше доста

 

105

 

 

изгодно за цельта. Обаче, известно бѣше на сърбитѣ, че ние се намираме на върха на Лютио Касиръ. Рано на другата сутринь идва единъ каракачанинъ и казва да напустнеме върха.

 

— Сърбитѣ знаятъ кѫде сте, ще ви избиятъ.

 

Той идва като доброжелатель, а въ сѫщность е изпратенъ. За насъ е ясно що мисли той. Къмъ Чавдаръ се обръща и казва :

 

— Сърбитѣ сѫ много. Най-хубавото е да отидете надоле, тамъ нѣма нищо.

 

Панчо го погледа, погледа, па извика :

 

— Мишо Наутлията да извади отъ раницата вѫжето и да върже тоя „доброжелатель" !

 

Каракачанинътъ видѣ, че положението не е шега.

 

— Моля ви се, пустнете ме, ще ви изведа живи и здрави, кълна се въ децата.

 

А Чавдаръ :

 

— Ние знаемъ пѫтя, нѣмаме нужда отъ тебе. Ти по-добре ни кажи кой те изпрати.

 

Той почна да вика :

 

— Сърбитѣ знaятъ точно колко сте !

 

И той и ние останахме на сѫщото мѣсто до вечерьта, когато го пустнахме. Ние сѫщо напустнахме това мѣсто. Раздѣлихме се на две, като поставихме засада на сърбитѣ. Опредѣлили се бѣхме кѫде ще се съберемъ вечерьта. За голѣмо щастие на сърбитѣ, тѣ не попаднаха на нито една отъ дветѣ засади. Очевидно, едната група погрѣшно бѣ разбрала дека да се събереме вечерьта. Еднитѣ на едно мѣсто, другитѣ на друго. Цѣла нощь се търсимъ, не можемъ да се намѣримъ. Вече е на съмване. Ние съ Чавдаръ се натъкнахме на една сръбска засада. Но преди тѣ да ни видятъ, ние ги видѣхме и се оттеглихме, безъ да ни забележатъ. Другата група я нѣма. Това е точно на Петровдень, на 12 юлий. Вървимъ на посока низъ гората. Става деветь, десеть часа презъ день, но ние продължаваме да се движимъ презъ гората. Бѣхме се доста загрижили за нашитѣ другари. Изведнажъ, буквално като въ приказка, току се сблъскахме съ другаритѣ. Съвсемъ случайно. Останахме много доволни, и тѣ и ние, че се намѣрикме. Отседнахме на единъ връхъ. Противникътъ бѣ получилъ подкрепления. Навѣрно бѣше за тѣхъ ясно кѫде сме. Около четири часа подиръ обѣдъ бѣхме вече напълно обградени отвсѣкѫде. Ние виждахме цѣлия обръчъ какъ ае стѣгаше все поблизу до насъ. Нѣмаше друго спасение. Трѣбваше да чакаме да ги изненадаме. Гора е, навсѣкѫде непроходима, гѫста. Само тамъ дека сѫ тѣ поставили веригитѣ, е голо. Незабелѣзано отстѫпихме и почнахме да вървимъ презъ гората. Следъ насъ, на петдесеть-сто крачки се движи сръбската верига, безъ да ни виждатъ. По една малка непредпазливость се доближихме до тѣхния обръчъ. Тукъ трѣбваше вече да атакуваме ; докато опредѣлимъ двойкитѣ, които първи ще атакуватъ, настигнаха тия, които идваха следъ насъ. Тѣ ни видѣха. Бѣхме вече опредѣлени двойки, които ще ударятъ. Азъ бѣхъ една отъ първитѣ двойки. Мене ми се падна отдѣсно, най-отдоле. Мислѣхме, непремѣнно ще паднатъ петь-шесть души другари. Ние бѣхме тридесеть

 

106

 

 

и петь души. Много лесно ги разбихме, понеже съвсемъ отблизу и отъ единъ пѫть хвърлихме бомбитѣ. Тѣ просто се пръснаха. Раниха тежко единъ отъ другаритѣ — Мите Велиновъ, наричахме го Дѣдо Мите. Взехме го съ насъ, носихме го цѣла нощь. Неговата смърть бѣше неминуема. Течеше му храната отъ цревата отпредъ. Трѣбваше ние другаритѣ да му помогнемъ да се спаси отъ мѫкитѣ си. Той самъ молѣше за това. Пожела само да не знае кога и отъ кѫде. Затрупахме го съ шума. Тая тѫжна задача се падна на най-близкия му приятель Ипократъ Развигоровъ.

 

Продължихме. Още не бѣше съмнало, излизаме на една поляна. Броиме се ; единъ липсва, още единъ, не само дѣдо Мите, когото погребахме. Кой ли може да е той ? Сайко го нѣма. Кѫде бѣше Сайко презъ време на сражението ? Нѣкои казаха „бѣше до мене", въ сражението не е убитъ. Продължаваме. Зазоряваше се. Отъ единъ пѫть идва нѣкой презъ гората точно къмъ насъ, дава се ишаретъ да се залѣга, противникъ ! Залѣгаме. Внезапно чува се гласъ :

 

— Сайко, ти ли си ?

 

— Азъ съмъ !

 

— Ела де, кѫде се загуби ?

 

Зарадвахме се, че се намѣри другаря. Той се билъ залуталъ въ гората. Съмна. Ние продължаваме. Вървиме въ източна посока. Спираме на едно много хубаво мѣсто, отдето се наблюдава навсѣкѫде. Този день прекарахме спокойно, нѣмаше кой да ни безпокои, въпрѣки, че потераджиитѣ бѣха много наблизу до насъ. Пада мракъ. Чавдаръ ни събра всичкитѣ и каза :

 

— Медаровъ, тя най-добре познавашъ мѣстото, ще вървимъ къмъ „Албания". Ho видѣхме всичкитѣ, че потеритѣ сѫ тукъ, около насъ. Сега всичко е въ засада. Хубаво внимавай, ще вървишъ пръвъ и ще съобщавашъ да пазятъ най-голѣма тишина.

 

Смъкнахме се отъ височината, почнахме да вървимъ изъ Цѣрската рѣка. Бѣше доста свѣтло, месечината бѣше доста яка, виждаше се отдалече. Трѣбваше азъ да вървя напредъ, защото познавахъ мѣстото. Дадоха сигналъ за пълна тишина. Обаче, все нѣкои не изпълняваха нареждането, приказваха и се смѣеха. Забравили бѣха, че сѫ изгубили единъ другарь само преди единъ день и сѫ водили сражение. Провирахме се презъ една тѣсна пѫтека, между заградени съ плочи и пармаци градини, насадени съ бобъ и други зеленчуци. Внезапенъ пушеченъ залпъ. Особено, у насъ, у първитѣ, просто въ очитѣ. Почна сражение. Азъ и нѣкои отъ другаритѣ почнахме съ бомбитѣ. Избѣгаха всичкитѣ сърби. Помни ругатнитѣ имъ :

 

— Бомбу, майка имъ лоповску !

 

Другаритѣ бѣха отстѫпили преди менъ, настигнахъ ги малко по-горе по рѣката. Тѣ били разбрали, че азъ съмъ убитъ съ първитѣ залпове. Голѣма бѣше радостьта, като видѣха, че съмъ здравъ и живъ. Върнахме се обратно въ подножието на върха Китката. Тон день ни търсиха навсѣкѫде. Нѣмахме вече храна, откакто бѣхме взели отъ каракачанитѣ. Умората и гладътъ бѣха голѣми. Вечерьта продължаваме обратно пакъ по сѫщата посока отдека се сражавахме, само че

 

107

 

 

по ридо. Натъкнахме се пакъ на една засада. Тѣ не стреляха, уплашиха се може би. Намираме три кѫщурки балкански. Каквото намѣрихме храна, взехме я всичката, но не бѣше достатъчна да се нахранимъ поне по единъ пѫть. По парченце хлѣбецъ ни се падна. Презъ нощь нагазихме на една дива ябълка. Полугорчиви ябълки имаше. Гладътъ ни бѣше вече много голѣмъ. Много хубаво си спомнямъ, ябълката бѣше на два чатала — като дръпнаха единъ оттамъ, другъ отсамъ, се разцѣпи и единиятъ чаталъ се повали. Разчупи я Мишо Недѣлковъ. Обрахме я всичката, въпрѣки, че полугорчеше, на нѣкои стана даже и лошо. Пристигнахме въ „Албания". To бѣше село предадено напълно на организацията. Цѣлото бѣше вѣрно. Помолихме да ни приготвятъ ядене, каквото може, и то нѣкакво топло ядене. Дойде рѫководительтъ дѣдо Вангелия Апостоловъ.

 

— Дѣдо, ти знаешъ, че сме ужасно гладни.

 

— Знамъ бе, какъ да не знамъ, чухме, че водите бой. Живи ли сте, здрави ли сте сите ?

 

Скрихме отъ него, че неговиятъ братъ дѣдо Мите не е вече между живитѣ. Даже и пита за него. Казахме, че е изпратенъ по друга работа.

 

— Какво ще ми нагостишъ дѣдо Вангелия ? — поотпустнахме се ние следъ толкова напрежения.

 

— Та нѣма ли що да ви нагостя, бре, та малко ли сѫ овци и кочове. Сега, Стоимене, я веднага заколете бравчета две или четири, ако сѫ по-малки.

 

Стоименъ Колевски почна да гмече лулата.

 

— Па Вангелия, я не мога да ида на друго мѣсто, я ке закола отъ моитѣ.

 

— Заколи отъ твоитѣ, па после ке земеме отъ другитѣ.

 

Стоименъ отиде, следъ малко ни донесоха достатъчно топълъ хлѣбъ, нѣщо млѣко, сирене и урда. Нахранихме се богато. На обѣдъ ни донесоха два селски котли. Наобѣдвахме се за много ти години.

 

Вечерьта се измѣстихме въ друга кѫща, но въ сѫщото село. Искахме да си отпочинемъ. И този день селянитѣ ни нахраниха най-гостоприемно. На третата вечерь напустнахме вече селото.

 

 

Като характеристика за Т. Александровъ Медаровъ казва следното :

 

 

„Тодоръ говорѣше заповѣднически, дори когато думитѣ му бѣха едва чути. И смъртни присѫди издаваше съ най-лекия и приятенъ гласъ. Никакви нерви. Абсолютно никаква нервность, но и никакви пѣсни, свирене или веселба.. Вѣчно наведенъ надъ колѣната, пише денонощно. Когато сме малко четници, двама или трима, и той вижда, че часовоятъ е изморенъ или му се дрѣме, веднага самъ застава на постъ като часовой. He го интересуваше какво ще се готви днесъ. Каквато и да е манджа. Нито пъкъ го интересуваше на какво ще спи. Много малко спѣше. И когато си лѣгаше, казваше на часовоя : „Щомъ дойде нѣкое писмо, или нѣкой човѣкъ, веднага ще ме събудите !" Така и правѣхме. Дойде нѣкое писмо нощеска. Ние го събуждаме веднага. Покриваме го съ нашитѣ пелерини, той чете писмото при фенерче,

 

108

 

 

батерийка. Когато сме били и въ най-опасно положение, той не е давалъ никакъвъ нервенъ видъ. Когато отиваха при него на докладъ разни войводи — при повикване отъ негова страна — и ги питаше нѣкой, кѫде отиватъ, отговаряха : „При терезията, при Старио". Значи, ще ги мѣри.

 

За Кочанско-Кратовско-Царевоселско бѣше истински светия. И си остава и сега такъвъ. He можешъ да намѣришъ селянинъ, който да говори нѣщо лошо противъ него, па макаръ и най-малко. Всѣки селянинъ, като му заговоришъ за Старио, Тодоръ Александровъ, всѣки ще каже най-добри думи, съ най-голѣма скръбь и издишки.

 

Тодоръ не можеше да понася никакъ другаритѣ да вършатъ нѣщо некрасиво, или да говорятъ неприлично. Въ момента нищо нѣма да ти продума. Но той ще те начека, ще ти го каже, ама ще те боли.

 

Въ село Полаки, Кочанско, седимъ на една полянка. Тодоръ седи настрана, нѣщо си пише, а ние разправиме разни приказки, потихомъ, за да не го смущаваме. Шаренъ Ампо разправя нѣкаква щекотлива приказка. Добре, ама Тодоръ всичко чувалъ и наблюдавалъ съ най-голѣмо внимание. Дойде обѣдъ. Сѣдаме всички заедно. Тодоръ ручаше винаги башка, защото не понасяше люто и силно, не обичаше, а ние пъкъ обратно. Винаги отъ нашата манджа, но башка. Селянинътъ, който бѣше приготвилъ агне за обѣдъ, постави главичката отъ агнето предъ Тодора. Тодоръ нѣщо му продума и погледна къмъ насъ. Селянинътъ взе главичката и я постави точно предъ Шаренъ Ампо. Той се обърна къмъ баи Тодора :

 

— Бай Тодоре, защо на мене изпращашъ тази главичка ?

 

Той се накашля сърдито и каза :

 

— Изпращамъ ти я, Ампо, тази главичка да изедешъ езика и мозъка ѝ. Преди малко разправяше много хубава приказка. Обаче, не си я хубаво запомнилъ. Като изедешъ мозъка и езика, можешъ да я разправяшъ по-хубаво.

 

Единъ пѫть бѣхме въ махлата Мишино. За сутршньта ни бѣха приготвили селянитѣ една овца за идене. Половината бѣше сготвена, другата остана за вечерьта. Селянитѣ питаха :

 

— Бай Тодоре, що ще сготвимъ сега, месото или какво за довечера ?

 

— Понеже и довечера ще ви бѫдемъ гости, нека месото остане за утре за обѣдъ. А сега ще ни приготвите нѣщо друго, каквото е далъ Господъ.

 

— Какво да приготвиме, бай Тодоре ?

 

— Имате ли леща ? — пита Тодоръ.

 

— Имаме.

 

— Хубаво, чудесно, ще ни приготвите за довечера леща.

 

Критикитѣ между другаритѣ почнаха. Единъ се обърна :

 

— Ахъ, леща, имайки месо, леща ке яда. Когато не съмъ ялъ въ живота !

 

Тодоръ слуша кой какъ говори. Сѣдаме да вечеряме. Следъ като ядохме, Тодоръ се обръща къмъ другаритѣ :

 

— Всички ли се нахранихте ?

 

109

 

 

— Всички, бай Тодоре, както виждашъ всички ядохме добре.

 

— He, рекохъ ако има нѣкой да не се е наялъ, да не яде леща, да му приготвятъ, да кажемъ на домакинитѣ, нѣщо друго.

 

Това се отнасяше за оня, който казваше, че презъ живота си не е ялъ леща.

 

Замълчахме като мишки у трици.

 

Идва при него единъ войвода, дава му смѣтка, колко приходи, колко разходи е направила неговата чета.

 

— Бай Тодоре, толкова пари за опинци, друга бележка пакъ за опинци, после пакъ за опинци.

 

Дава му смѣткоразписки за опинци на четници.

 

Тодоръ очудено поглежда и казва :

 

— А бе, Траяне, много сте опинци изручали и изпили, бе !

 

Условията при които живѣхме бѣха, разбира се, много лоши. He можеше да се избѣгне въшлясването. Отъ него не убѣгна и Тодоръ. Дори и по брадата му имаше.

 

Често пѫти и самъ Тодоръ си е пралъ долнитѣ дрехи.

 

Когато въшлясвахме много, той казваше шеговито :

 

— Ако нѣма една ока въшки, никой не е комита.

 

Той си носеше вода въ матерка. Преди да пие, пита другаритѣ :

 

— Ще пие ли нѣкой отъ васъ ?

 

Той я носи, ние пиемъ.

 

Това ни се виждаше като нѣщо най-обикновено. He се срамувахме, не се стеснявахме отъ него ни най-малко. Срамувахме се отъ неприлични работи, но инакъ ни най-малко.

 

Той забраняваше да му викатъ „господине”. Викаха му или „бай Тодоре" или „дѣдо Тодоре" или само „Тодоре”. А помежду си ние предимно казвахме Старио. А на него „бай Тодоре". Това е обикновено. Така и въ писмата му пишехме. Когато нѣкой отъ селянитѣ въ началото му казваше „господинъ Тодоре", той го пресичаше :

 

— Азъ не съмъ господинъ ! Другъ пѫть да не ми викашъ господинъ ! Азъ си имамъ име. Господиници сѫ ония, които на зелената маса раздѣлиха Македония.

 

Обикновено на Коледа или на Великдень купуваше ни това, което купуваше всѣка селска кѫща — леблебии, кестени, локуми, захарь. Разрешаваше ни ракия и вино на таквия денове. Само ракията я раздаваше лично, и то въ капачката на матерката. Или ако имаше нѣкоя ябълка, направи я лично на филджанъ, въ нея ни сипва. Ще ни почерпи най-много два пѫти, па ще каже :

 

— Хайде, стига ни вече !

 

Останалата ракия дава на нѣкого отъ четницитѣ да я чува. Единъ килограмъ я пиехме една седмица.

 

Когато селяни донесатъ ябълки или други плодове и сѫ недостатъчни да има за всички по една, той ги разрѣзваше на парчета и ни даваше. Ако имаше селяни между насъ, даваше и на селянитѣ. Самъ ги раздаваше, макаръ и на много тънки парчета.

 

Горнитѣ дрехи той не смѣняше, докато не се скѫсатъ. Една

 

110

 

 

есень дойдоха пелерини. Дойде и една качулка безъ пелерина. Чудехме се защо е тая и на кого е. Обаче следъ малко той отпра отъ неговата пелерина скѫсаната качулка и заши на мѣстото ѝ новата.

 

Когато виждаше нѣкой четникъ да си събува царвулитѣ и си разпасва патрондаша преди да легне да спи, още на другия день той ще чуе гласа на Тодора :

 

— Хайде, момче, ти ще занесешъ пощата въ Кюстендилъ и да си починешъ, виждамъ доста си се изморилъ, сваляшъ патрондаша, събувашъ царвулитѣ ; доста си изморенъ, та иди тамъ, азъ ще ти пиша кога да дойдешъ.

 

Пъкъ нѣма да му пише никакъ, разбира се. He помагаха никакви молби.

 

Тодоръ обичаше да седи на слънце, съ разкопчани гърди. На сѣнка много рѣдко. Но той безспирно работи. Това е голѣмо чудо, да го видишъ да седи.

 

Когато нѣмаше пари, взимаше на заемъ отъ селянитѣ. После ги връщаше винаги.

 

Просто взелъ бѣ душата на селянитѣ.

 

Никога не можешъ да познаешъ какво му е. Само когато се накашля „ха-ха”, безъ да отвори уста, знаехме вече, че той има нѣщо, което го тревожи. Бѣхме му научили характера.

 

Когато го убиха, селянитѣ знаеха, че е убитъ отъ противницитѣ на Македония ; повече не. И го оплакаха като свой”.

 

* * *

[Previous] [Next]

[Back to Index]